Август

Забелязах, че в много постинги във Фейсбук хората пишат с вдъхновение за август. Това е и моят любим месец, защото през него преди години родих сина си. Споделям и своето есе за този поетичен месец.

    

         В домовата книга на настоящия ни адрес е отбелязано, че сме се преместили в този апартамент преди много години в началото на септември. А в моята памет е останало, че преместването ни е било през август, може просто по-късно да сме се регистрирали в общината. Това, разбира се, е малко вероятно, защото правилата за адресната регистрация по социалистическо време бяха доста строги. Така че август се оказва последият месец, през който съм живяла в дома ни на ул. „Шести септември”, моят роден дом. Впрочем, родена съм в Първа градска болница, но на „Шести септември” е бил първият личен адрес в живота ми.

         Като малка, когато баба ме караше да спя след обед, а аз само се кокорех от леглото си, гледах оттам през прозореца отсрещната кооперация и си мислех: „Сега ще затворя очи и щом ги отворя отново, ще видя нещо друго, не къщата отсреща!” Затварях очи, отварях ги отново и виждах същата къща, но бях убедена, че нещата някога ще се променят. Така и стана. Преместихме се да живеем - пак в центъра на София, но в съседен квартал. Сега, когато отворя очи, виждам други гледки - например, дърветата в двора, но през годините неведнаж съм сънувала дома ни на улица „Шести септември”, макар че насън той никога не прилича напълно на реалния от детските ми спомени. Сигурно е вярно, че първите 7 години имат най-голямо значение за човека, а през 6 и половина от тях аз съм живяла на онзи адрес и сигурно „пъпът ми е хвърлен там”, както казваше баба ми. И август е бил последният месец, който съм прекарала в този първи мой дом, преди началото на нещо ново.

         В юношеството ми август беше месецът, през който с мама и татко заминахме за Париж на гости на чичо Коста, брат на баща ми. Той работеше там в представителството на българските авиолинии. Така че за мен август е свързан с първите ми спомени от Париж...

         През младостта си свързвах месец август с края на лятото. Дори, ако трябваше да го озаглавя, бих нарекла август: „Тъга в края на лятото”, по заглавието на едно стихотворение от Станислав Костка Нойман. А един мой познат, който за кратко ми беше съпруг, написа поема, чийто първи стих беше: „Не тръгвайте, жерави, лято е още!” После го промени на: „Не отлитайте, жерави, август е още!”, което, по мое мнение, не звучеше толкова ритмично, както първият вариант, полетът на жеравите някак се сепваше пред месец август - така го усещах.

         Пак през младостта си, самата аз измислих стих – по-точно, фрагмент, който започваше някак от средата на изречението и никога не успях да открия началото му: „...като очи с цвета на месец август, или гора, прорязана от слънце.” Очите с цвета на месец август, за които измислих стиха, всъщност бяха топлокафяви с тъмнозелени петънца и златни нишки в тях.

         Така че открай време за мен месец август е свързан с очакване на нещо ново, със сбъдване на нещо ново, с усещане за топлина и малко тъга - но сладка... и с поезия. И като описвам всичко това, разбирам, че за мен август означава просто... влюбване.

         Сигурно неслучайно синът ми се роди в началото на август. Оттогава това за мен е най-щастливият месец в годината и вече го чувствам не като края на лятото, а като най-истинското лято. Тъгата в края на сезона за мен се измести през септември.

         Много години по-късно, през един месец август оперираха майка ми, а синът ми беше приет в университета с много висок бал. Люшкахме се между тревогата за мама и радостта заради сина ни... В края на месеца прибрахме мама от болницата. И досега помня онова усещане за пълно, всепобеждаващо щастие, което изпитах, когато се събрахме четиримата вкъщи – с мъжа ми, нашия син и мама - макар и на легло, но с нас! Баща ми тогава живееше сам в наследствената ни къща на ул. „Пиротска”.

         Мама почина в началото на октомври... Но от онзи месец август все пак ми остана споменът за щастието, че майка ми е отново с нас, и надеждата, че ще живее, която ни се струваше съвсем реална...

         А преди две години през август бях на летен курс за чужденци във Варшавския университет... В момента не успявам да се сетя как точно да определя какво стана там... Да речем, бих продължила така:

         Никога не бях допускала как едномесечният престой във Варшава ще промени начина ми на писане. Дълго време бях стояла пред затворената врата на белетристиката и вече не допусках, че ще намеря ключ към нея - поетичната ми нагласа като че ли не беше най-подходящото средство, за да стигна до по-дълбоките тайни на прозата, а във Варшавския университет получих този ключ. Стана съвсем случайно. Първо ми дойде вдъхновение да пиша есета на полски, после си дадох сметка, че не е по силите ми да създавам литература на чужд език и продължих да изразявам вдъхновението си чрез езика, който владея най-добре - българския... и някак неусетно открих, че съм в свои води... Както човек, който се е старал да плува, спазвайки всички правила, мислел е методично за движенията на ръцете и краката, стремял се е да регулира дишането си, а все повече се е задъхвал, и в даден миг просто се отпуска във водата и... вече се придвижва в нея без усилия... с лекота... с опиянение.

         Така август стана за мен месецът, в който опознавах Варшава и... благодарение на който започнах да пиша по-зряла и по-искрена проза.

         Сега отново е август... И скоро ще довърша книгата си за Дагоберта...

Гергина Дворецка

От романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, Военно издателство, 2012 г.

Автопортрет в черно

Колко дълго променях черта по черта

своя крехък духовен облик!

Заличавах излишната си доброта,

прекомерната нужда от обич.

И така се стараех над своя портрет,

че е време да се харесам:

хладнокръвно отправила поглед напред,

рядко пишеща поетеса.

Водя дребни войни, удрям с думи-камшик,

смело скачам сред гейзер интриги...

Не признавам, че всичко това ме руши

и че сили не ми достигат,

но вината за нещо – какво? не разбрах –

ме измъчва на бавен огън.

И се моля отново да стана добра,

но не зная дали ще мога...

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Шарени думи”, изд. „Литавра” 1996 г.

P.S. Това стихотворение е писано през 80-те години на миналия век. Добрата новина е, че успях отново да открия и запазя добрината в себе си. А не толкова добрата новина е, че атмосферата на работното ми място, описана в това стихотворение, не се е променила много оттогава. Тъжно е, като се вземе предвид къде точно работя от младостта си до днес...

За прозрачността в БНР

Как само изпращаме месец август...  Опасност от война в Сирия... загуба на без време отишли си от нас талантливи хора... А животът продължава и проблемите от всекидневието често остават в мислите ни дори през почивните дни.   

         През изминалата седмица пуснах постинг за изненадващо обявения спешен вътрешен конкурс в БНР за забавно-развлекателно предаване, насочено към женската аудитория. То ще се излъчва на живо всеки делничен ден от 10 до 11 ч. по пр. „Хр.Ботев” на БНР. Крайният срок на конкурса изтича на 5 септември. 

         Историята с моя постинг имаше продължение! Под него веднага написа остър коментар новият програмен директор на БНР, г-н Иво Тодоров. (Наричам го г-н, защото става дума за служебни въпроси и официални отношения, иначе с Иво сме приятели във фейсбук).  Малко по-късно г-н Иво Тодоров ми позвъни по служебния мобилен телефон и предложи да разговаряме в кабинета му. Когато се видяхме, програмният ни директор отново ми повтори онова, което вече беше коментирал под постинга ми във фейсбук: че „Корпоративната дисциплина и етика изискват да не се коментират публично вътрешни теми”. Тъй като бях подготвена да чуя точно това, аз пък подарих на г-н Иво Тодоров листче с извадка от Закона за радио и телевизия, където изрично пише следното:  

Чл. 11. (1) (Изм. - ДВ, бр. 12 от 2010 г.) Всяко мнение може да бъде изразявано свободно в медийните услуги.

 (3) (Изм. - ДВ, бр. 12 от 2010 г.) Публична критика спрямо доставчици на медийни услуги от страна на работещи в тях не е нелоялност към работодателя.

         След това разговорът ни продължи в приятелски тон – новият програмен директор е диалогичен човек, готов е да обсъжда предложения и идеи.

Явно обаче ще трябва да свиква с мисълта, че БНР е по-различно от частно радио. В обществена медия е неприемливо даден началник, в случая – директорът на програма „Хр.Ботев” - да обяви конкурс за ново предаване без предварително обсъждане с дирекционния съвет, а и с редколегията.         

         И за да не остане все пак у някого съмнението, че щом въпросният конкурс е вътрешен, не е било етично да го разгласявам във фейсбук, ще се позова и на европейските практики. В Препоръката на Комитета на министрите на Съвета на Европа от 15.02.2012 г. във връзка с управлението на обществените медии е отделено много голямо място на прозрачността. Само един красноречив цитат: „...обществените медии да осигуряват на аудиторията и заинтересованите страни достъп до информация за своите методи на действие и решения, като по този начин официално отговарят на изискването за отчетност.”

         Но повече по въпроса каква е прозрачността в БНР ще пиша през следващите дни. Засега – приятен уикенд!

Спешен конкурс в БНР!

В края на миналата седмица, по-точно в ранния следобед на 23 август, петък, на таблото за съобщения на етажа, на който работя в БНР, беше залепена обява за вътрешен конкурс. Както се вижда от снимката, става дума за концепция за забавно-развлекателно предаване, което да се излъчва на живо всеки делничен ден от 10 до 11 ч. по пр. „Хр.Ботев” на БНР и да е насочено към женската аудитория от всички възрасти, но да е достатъчно занимателно и за останалите слушатели. Концепцията трябва да съдържа и идеи, които дават възможност за привличане на рекламодатели.

Интересни са кратките крайни срокове, посочени в обявата: 5 септември – за представяне на концепцията, и 15 септември – за реализация!

При положение, че все още е отпускарско време и много колеги ще се върнат на работа едва в началото на септември, как ли желаещите да се включат в конкурса ще успеят да се впишат в тези срокове?

Още по-интересно е, че дирекционният съвет на програма „Хр. Ботев” не е обсъждал идеята за такъв конкурс – така ми отговори една от продуцентките, която попитах за повече подробности. Вярно е, че програмната ни схема се нуждае от усъвършенстване, но е нормално промените да стават след предварително обсъждане – първо в дирекционния съвет на програмата, а след това и с работещите в нея, и едва тогава да се обявяват конкурси за нови предавания. В случая етапите на обсъждане са прескочени, така че отпада същественият въпрос: защо всеки делничен ден от 10 до 11 ч. пр. ”Хр. Ботев” трябва да се насочва  предимно към женската аудитория? Не че тази аудитория не е важна – напротив! – но има толкова много други целеви слушателски групи, които не разполагат с цяла програмна линия.

Споделям информацията за този вътрешен конкурс, защото доста колеги от програмата може да се заинтересуват от него, а така и няма да разберат, че е обявен – оказа се, че съобщението може да бъде прочетено на едно-единствено място в сградата на БНР, на другите информационни табла не е закачено. А пък и на останалите приятели във Фейсбук може да е любопитно какво се подготвя в обществената ни медия – нали би трябвало всичко в нея да бъде прозрачно, особено програмните намерения. Все пак, онова, което правим, е в името на слушателя!

Между другото, предстои да пиша за впечатленията си от първите 100 дни на Радослав Янкулов като генерален директор на БНР – те изтичат до седмица.

Летен мотив

Днес приключва отпуската ми. От утре пак няма да имам много време за поезия, но лятото все още е тук! Затова споделям нещо съвсем лятно... само че от времето на първия ми краткотраен брак, много преди да срещна Владимир Дворецки!

Пак в топлината обърквам посоките.

Тръгва по грешния път мисълта ми.

И се разливат тръпчивите сокове

в мойта доскоро пресъхнала памет...

Толкова лято се спусна на двора!

Стеле градините сънна омара.

Лягат цветята от знойна умора

и във следобедна ласка изгарят.

През маранята се мярка несмело

твоето тяло, туптящо и смугло...

Колко прозрачна стена ни разделя –

здрачът на моето сватбено було.

1976 г.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

Човекът, когото си чакал

През студения ден, през големия сняг,

на гнева през оградата яка,

след спечелени битки, изгубени пак,

идва този, когото си чакал.

И мечтаеш, след дългия път, извървян

между два въпросителни знака,

да протегнеш най-после приятелска длан

на човека, когото си чакал,

да забравиш това, от което горчи,

а пък после излиза солено.

Но човекът, когото си чакал, мълчи

и присвива очи отчуждено.

И започваш да нищиш конец по конец

омотаната гнила шевица:

ти преди си го смятал за ловък хитрец,

днес той тебе – за дребна душица;

ти си пазел от удари свойта глава,

но от страх си се хвърлял в атака...

И сега се замисляш: след всичко това

много чудно – какво си очаквал?

Ами днес ако грабне чепато дърво,

да си върне за всичко предишно?...

И си тръгва човекът, когото...какво?

Когото какво ли?...Нищо.

1981 г.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

ЖАНА Д’АРК

От една година имам профил във Фейсбук и вече съм наясно какви стихотворения събират най-много „лайквания”. Бих определила тази масово харесвана поезия като „приятна”. На повечето читатели точно това им допада, т.е. натам върви светът и аз приемам фактите такива, каквито са. Питам се дали у някои поети от моето поколение имаше повече вътрешен драматизъм, защото живеехме във време, когато, пишейки без да спазваме повелите на социалистическия реализъм, рискувахме да бъдем заклеймени или напълно игнорирани? За себе си мога да кажа, че в годините на младостта ми, когато моите стихове все пак биваха публикувани, макар и след дълъг престой в редакциите, те бяха харесвани от мнозина. Днес, в реалността на Фейсбук, вече не е така.  Дали става въпрос за разлика в житейските нагласи или за естетически различия на новото време? Не ми се ще да се задълбочавам в такива мисли. Но изпълнявам молбата на скъпи за мен хора, които ме подканят да споделям още свои стихове. Това е едно от любимите ми някогашни стихотворения. Често го рецитирах на студентски литературни четения и неизменно бе посрещано с аплодисменти. Сега знам, че няма да бъде така. И все пак, не е ли любопитно какви стихове са се харесвали на студентите през 70-те години на миналия век, а днес във Фейсбук им обръщат внимание само шепа фенове!?  

ЖАНА Д’АРК

Мой любими кралю, спокойно ли спите,

уморен от поредната светска наслада,

или даже насън си държите ушите,

да не чуете пукот на пламнала клада?

Спите, Сир...Спете, Сир! А сънят Ви полека

мойта вяра и преданост сляпа зачерква.

Интересно, какво ли изпитва човека,

който верния воин принася във жертва?

Интересно, какво ще направи, когато

се наложи отново да моли: „Спаси ме!”

Най-жестоко е, Сир, че сега, пред тълпата,

гибелта ще посрещна със Вашето име –

нека всички помислят, че Вие сте с мене,

та смъртта ми поне да не бъде нелепа.

После, Сир, за пред бъдещите поколения,

ще въздъхнете скръбно над моята пепел.

1977 г.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

Импресия

Отдавна...в ритъма на влака

и в мириса на влажен люляк,

във ветрове, които сякаш

под белия чардак се тулят,

във звуковете на китара,

подскачащи по калдъръма...

Догаря пролетта, догаря.

И става тъмно. Става тъмно.

И нощ, набъбнала от лято,

неуловимо ме люлее.

Поемата е недопята,

но съм забравила за нея.

Насън единствено усещам,

с вкуса на глътка недопита,

че имаше навярно нещо

в забързания влаков ритъм,

във люляковите повеи

и калдъръмените песни.

Какво изгубих?...И люлее

ме лятото. Мой стих, къде си?

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

Бродерии от скука

Още нещо от цикъла „Стихове от старите тетрадки”:

Пак префинената ножица

реже слънце от коприна.

Скучно ли ви е, госпожице,

пред студената камина?

Всички ние сме препатили

от емоции на дребно,

но ги търсим несъзнателно,

щом за малко ни убегнат.

Втъкваме златиста нишчица

в най-обикновена тъкан

и с поредната измислица

майсторим гоблен объркан.

Уж да се спасим от скуката

и да освежим сърцето,

а накрая ни е глупаво

и убийствено несретно.

  1977 г.

Гергина Дворецка

от подготвената за печат нова стихосбирка

„Балада за птицата Феникс”

Реквием за детството

В момента дооформям новата си стихосбирка „Балада за птицата Феникс” и споделям едно стихотворение от цикъла „Стихове от старите тетрадки”:

РЕКВИЕМ ЗА ДЕТСТВОТО

Отдавна, в прадалечно време,

когато в утринта мъглява

навън, без сбогом да си вземе,

морето се отдалечава.

Над охладнялата тераса

замислено помахват клони

и върху плочника мухлясал

невидимият дъжд се рони.

Полепналите морски пръски

върху стъклото си почиват,

а аз, със още детски пръсти,

рисувам бриз и го изтривам.

Когато в тялото ми крехко

не властват ветровете силни,

а под изопнатата дреха

кръвта не шушне в топъл прилив.

Отдавна, в прадалечно време,

в мъгливо утринно Отдавна,

когато с отмаляло стреме

морето се отдалечава...

1974 г.

Гергина Дворецка