сряда, 31 декември 2014 г.

Послеслов за 2014-та

Сутринта днес споделих личната си равносметка за отминаващата година – тя беше изреждане на факти. Сега ми се иска да направя и емоционалната си равносметка за последните 12 месеца – тя ще е хаотична, защото емоциите са неконтролируеми. И през 2014 г. установих неведнаж, че хората често замърсяват душите си със злоба - понякога безпричинна - с желание да причинят болка, вместо да кажат добра дума, да обезсърчат, вместо да пожелаят сполука, да се направят, че не забелязват чуждото постижение, да подценяват чуждия успех. И през 2014 г. продължих да се питам дали такива хора осъзнават колко вредят не само на  другите, но и на самите себе си. Дотолкова ли не разбират, че добротата е здравословна, а злобата руши човека, като грозна болест? Ако искаме да изглеждаме млади и хубави, да бъдем добронамерени!
         Радвам се, че през 2014 г. бях и с много добри хора, които са ме трогвали до сълзи – няма да изброявам имената им, защото сигурно ще пропусна някого, но как да не благодаря за пореден път на моите две момчета – мъжа ми и сина ми - моите две крила, с които мога да полетя, където поискам! С времето започнах да мисля, че човек е силен, когато поне двама души вярват в него, независимо кои са те – ако са повече – още по-добре, но и двама са достатъчни, за да му вдъхнат увереност, че може да лети.
         Понякога с увереност и оптимизъм могат да ни заредят и съвсем непознати хора. Сред скъпите ми спомени от 2014-та е едно клонче дрян. Даде ми го най-неочаквано една възрастна жена в Дома на Европа, където на 22 декември фондацията ни организира първата си голяма проява „Европа и светът преди Коледа”. Жената премина през залата, която беше изпълнена с младежи от различни континенти, чуждестранни студенти у нас, приближи се, подаде ми клончето, пожела да сме здрави и свежи, като дряна и си тръгна. Сега се питам откъде се появи непознатата жена в домашни зимни дрехи, като тези, с които някога седеше вкъщи майка ми.  От някоя приказка ли дойде? Не мога да си отговоря, но дрянът, който ми подари, е пред очите ми и ме изпълва с ведрост...
         Сега, по аналагия с това усещане, си припомням и една от най-хубавите си емоции през 2014 г. - литературното четене с колеги от Радиото пред Първо студио в навечерието на 24 май! Тогава видях в нова светлина хора, с някои от които съм работила с години, и съм щастлива, че ги опознах чрез литературния им талант извън журналистиката. Почувствах, че това освежи духовно и нас, участниците в четенето, и онези, които ни слушаха.
         В тази моя емоционална равносметка, която, като всичко емоционално, не спазва никаква хронология, ще спомена усещането за вълшебство край рафта с екзотични подправки в един супермаркет на курортното селище Agios Yorgos (Св.Георги) на остров Корфу, където бяхме през май. Отвън супермаркетът изглеждаше доста неугледен – голям ламаринен хангар, но вътре в него имаше едно кътче, където се смесваха аромати от всички краища на света и го превръщаха за мен в един от най-красивите магазини. Преди да отпътуваме, си купихме оттам комплект подправки, които сега са в трапезарията ни и когато приближа до тях, отново попадам в онзи супермаркет на остров Корфу, където имах чувството, че съм сред ароматите от всички краища на света. И друго опияняващо усещане от остров Корфу – никъде другаде, освен в самолет, не бях виждала облаците да са толкова близо до мен! През последните дни на 2014 г. остров Корфу влезе в новините с пожара на ферибота в негови води. Парадоксът на субективните преживявания: мястото, където някой е имал чувството, че достига до обителта на ангелите, за други се е превърнало в ад.
         Накрая добавям една от снимките, които направих през тази година, пътувайки към Корфу в светлината на залеза.  2014-та вече отива към своя залез. В нея имаше и светли, и тъмни облаци... и искри, прорязващи хоризонта! Да посрещнем искрите на Новата година с мисълта, че добротата е здравословна и ако сме добронамерени, душата ни винаги ще бъде млада и светла!


Моята 2014-та

     
         Смешно е, но ми се иска тази година да не си отива! Имала съм и други щастливи години в живота си, но за мен 2014-та е много специална – говоря само в личен план. Това е годината, в която започнах нещо ново. Напуснах БНР, където работех още от студентка и останах в него 39 г. без никакво прекъсване. Радиото е моя голяма любов и съдба, но трите последни месеца, които прекарах извън него, са едни от най-вълнуващите в живота ми – експериментирах, поемах изцяло отговорността за всичко, което правя, вместо да чакам някое висше началство да определя какъв да бъде периметърът на действията ми... Парадоксално е, че човек, който толкова много обича промените, е прекарал 39 г. на едно и също работно място, но истината е, че през всички тези години неведнаж съм започвала да правя нови предавания, а това ми създаваше усещането за разнообразие.  Най-после нещата се промениха напълно! Вече не се представям като журналистка в БНР, а като председател на фондация „Европа и светът”, но тъй като титлата „председател” не ме блазни особено – тя просто изразява функциите ми във фондацията - скоро ще се представям като ръководител на информационния сайт www.evropaworld.eu и на интернет радио „Европа и светът”. Да бъда журналистка беше моята младежка мечта, която, за щастие, се сбъдна! Вярно е, че журналистиката у нас днес не е на почит, често я наричат поръчкова – не без основание, но аз съм имала шанса да работя в обществената медия БНР, където сме се старали да бъдем обективни и да не се влияем от конюнктурата. Ще продължа така и извън БНР.
         През 2014-та издадох седмата си авторска книга - стихосбирката „Балада за птицата Феникс”.
         През 2014-та пътувах из Европа: през май с мъжа ми бяхме на остров Корфу и посетихме невероятни места там. През август със сина ми и един от хоровете, в които той пее, вокална група „Щастливеца”, бяхме на концерти в Париж, но на отиване и връщане останахме в Унгария, Германия,  Швейцария, Австрия, Хърватия... Прекрасно пътуване със сърдечни, талантливи хора! В края на септември пътувахме до Австрийските Алпи със сина ни и с Академичен хор „Св.Параскева” при Националната художествена академия. В началото на ноември бяхме на сватба в Прилеп, Македония – оженихме скъпата ни азербайджанска приятелка София Шигаева и любимия й Филип Митрески!
         И да се върна към основната част от промените за мен през 2014-та: на 31 март беше регистрина семейната ни фондация „Европа и светът”, която ще подкрепя развитието на културата, изкуството, образованието, науката и установяването на по-тесни връзки между тях и бизнеса, както и обмяната на ценности в Европа и света.  В момента подготвяме сайта й www.evropaworld.eu и интернет радио „Европа и светът”. На 22 декември в Дома на Европа проведохме първата си голяма проява  „Европа и светът преди Коледа”, на която се събраха хора от различни континенти: наши български съмишленици, както и доброволци и студенти от Франкофонския регионален център за Централна и Източна Европа (CREFECO) и Франкофонския институт за администрация и мениджмънт (IFAG).
         Ще добавя, че през 2014-та г. дописах романа си „Искрено ваша” – остава само да го редактирам.
         Това е в общи линии личната ми равносметка за годината. Благодаря ти, 2014-та! Продължаваме напред!


         

вторник, 30 декември 2014 г.

Отпътуването ми в открито море

         Беше невероятно усещането да се изкачвам пак по стълбите към студиото на програма „Хр.Ботев” в старата сграда на БНР. Ирен ме беше поканила в последното за годината предаване „Клубът на журналистите”, да разкажа за фондацията ни „Европа и светът”. Не искам да правя от това литературно есе, само споделям усещането. Напуснах преди малко повече от 3 месеца Радиото, където съм работила 39 години. През тези 3 месеца не ми домъчня за него. Не защото не го обичам, а защото ми се искаше най-после да правя и нещо по-различно от радиопредавания, да осъществя други свои идеи.
         Докато се изкачвах по стълбите към студиото преди 3 дни, си спомних как още от миналата зима започнах мислено да се сбогувам с Радиото – бях решила отдавна, че ще го напусна точно на 22 септември 2014 г.. През месеците преди тази дата вървях по коридорите и си казвах: „След време вече няма да съм тук!” и не изпитвах тъга, защото знаех с какво ще се заема, когато си тръгна.
         Между двете части на разговора ни в студиото на 27 декември, докато звучеше една прекрасна френска песен, специално подбрана от Цвети Бахариева, Ирен ме попита: „Защо се захванахте с тази авантюра?” Отговорих й, че това не е авантюра. Ирен, разбира се, е права. Да създадеш поредната фондация изглежда авантюристично. Фондациите са прекалено много и обикновено се нареждат на опашката за субсидии по някоя финансова програма. Когато споделям, че със семейството ми сме учредили фондация, реакциите често са многозначителни намигвания: „А-а-а, много модно и... доходоносно!” Години наред съм правила предавания за европейски програми, печелила съм проекти и знам, че това със спечелените проекти никак не е лесна и още по-малко - сигурна работа.  За нашата фондация е рано да кандидатства с проекти. В момента влагаме в дейността й лични средства. Не защото перем пари – това може лесно да се провери – нито защото сме богати. Просто искаме да вложим част от личните си доходи, които мога да определя като средни за страната, в нещо полезно в подкрепа на изкуството, културата, образованието и обогатяващото общуване между хората. В сайта www.evropaworld.eu, който подготвяме, ще даваме информация за възможностите да се подкрепят талантливите хора чрез финансови програми, стипендии, конкурси. Ще популяризираме таланти, които по някаква причина остават извън публичното пространство и още не са получили достойното за тях признание. Ще се стараем да привличаме бизнеса в подкрепа на талантливите. В интернет радиото, което след време ще може да се слуша чрез нашия сайт, ще продължа предаването си „Европа без граници”, което вече не се излъчва по пр.”Хр.Ботев”, но ще има и предавания за култура и образование. Всички тези намерения със сигурност изглеждат авантюристично, но съм се убедила, че когато човек иска да направи нещо, може да постигне много, ако има достатъчно желание и енергия.  
         Това в общи линии казах в предаването „Клубът на журналистите” на 27 декември. Нямаше време, а и не беше мястото да добавя, че съм изключително щастлива от започването на нещо ново. Имах шанса още като студентка да открия работата, в която се чувствам на мястото си. Радиожурналистиката винаги ми е носила творческо удовлетворение, независимо какво се е налагало да преживея в БНР. 3 месеца след като съм си тръгнала оттам, у мен е останало само творческото удовлетворение, което сам изпитвала цели 39 години! Към него се прибавя радостта, че съм излязла в открито море, че не усещам вече под краката си стабилната палуба на големия кораб БНР, а съм на малък сал и вятърът брули освежаващо лицето ми. Вълните могат да обърнат сала, но е възможно той да се покачи на гребена на вълната! Има живителна тръпка в авантюрата и в риска!
         Докато пишех тези редове в мисълта ми изникна един мой някогашен стих, писан в студентските години: „Ще бъде хубаво и светло, щом поема пак на път!” После си припомних цялото стихотворение и си дадох сметка, че то много подхожда на днешния снежен ден и на онова, което изпитвам в момента. 

Отпътуване

Ще бъде много светло утро.
Снегът навярно ще вали
и неусетно ще затрупва
и тротоари, и коли.

 Все още тънките пъртини,
стаени в падащия сняг,
ще чакат някой да премине
с бързи крачки по тях,

а заснежените дървета
като за сбогом ще шептят.
Ще бъде хубаво и светло,
щом поема пак на път!


Гергина Иванова Дворецка


понеделник, 29 декември 2014 г.

"Европа и светът" 2014!

         Фондация „Европа и светът” беше регистирана на 31 март 2014 г.. Тя вече има своя страница във Фейсбук, в момента подготвяме нейния сайт www.evropaworld.eu, както и интернет радио. Скоро фондацията ще има специален блог, но в момента споделям тук равносметката за няколкомесечното й съществуване.
         На 22 декември Домът на Европа в София любезно ни предостави конферентната си зала и пространството пред нея за първата ни голяма проява, озаглавена „Европа и светът преди Коледа”. Събитието продължи през целия ден от 10 до 17 ч. с обедна почивка между 12 и 13,30 ч.. Идеята ни беше да се представят не само типично коледни традиции, а и обичаи в други държави по света, които по това време на годината не празнуват Коледа, а си имат други местни празници. Имахме и амбицията не само мислено да попътуваме по различни географски ширини, а реално на едно място да се съберат хора от различни континенти и да опознават културите си в личен контакт. За да се осъществи това допринесе изключително ползотворното ни партньорство с доц. д-р Рени Йотова, директор на Франкофонския регионален център за Централна и Източна Европа (CREFECO) и с ръководството на Франкофонския институт за администрация и управление (IFAG) – и центърът и институтът се намират в София. Така в Дома на Европа се събраха студенти в IFAG от Европа, Азия, Африка, Хаити и новопристигналата доброволка в CREFECO Нуртин Михаржинавалунцу от Мадагаскар. В многонационалната компания от българска страна се включиха други партньори на фондация „Европа и светът”: няколко изпълнители от Академичен хор „Св. Параскева” при Националната художествена академия, водени от диригентката на хора, д-р Галина Луканова, и от сдружение „Петя Павлович” с председател Йолина Кацарова, членове на Българо-финландското дружество за приятелство, ученици от Френската гимназия в София, журналисти и други съмишленици, които при друг повод ще изброя по-подробно. На снимката отляво надясно: доц.д-р Рени Йотова, Гергина Дворецка, Галина Луканова, Йолина Кацарова


         Предколедното ни пътешествие на 22 декември започна от Финландия с Мария Тодорова от Българо-финландското дружество за приятелство. Посолството на страната у нас беше предоставило информционни материали, като особен интерес предизвикаха информациите за финладските коледни сладки! 


По време на обедната почивка от щанда на сдружение „Петя Павлович” можеха да се закупят предмети, изработени от приятели на сдружението, които не само пеят, а имат и други таланти - приходите ще се използват за развитието на дейността му. 

Посетителите разглеждаха щандовете под звуците на виолончело! Виктория Илиева, чиято дебютна книга с разкази "Удумбара" беше представена от сдружение "Петя Павлович", все по-виртуозно свири на този нелек инструмент!  Освен обещаваща млада авторка, Вики е талантлива музикантка и бъдещ лекар! 


 Следобед  Нуртин от Мадагаскар ни разказа за малгашката Коледа и изпя местна коледна песен – нежна и вълнуваща, като „Тиха нощ”, но звучеше съвсем различно, като полъх над океана... Открихме обаче и сходства: и финландците, и малгашите обичат на Коледа да похапват мляко с ориз!


За съвсем различни празници в края на декември научихме от камерунеца Жислен Такуо, студент в IFAG. Неговият народ Баленг не празнува Коледа и отбелязва Нова година само когато тя е четно число – такъв е обичаят. През последните дни на декември се провеждат ритуалите за инициацията на десетгодишните момчета на народа Баленг. 


         На 22 декември в Дома на Европа учихме как се казва „Честита Нова година!” на различни езици – постарахме се да има разнообразие, езиците не бяха само европейски. Светлана Юрукова от Генерална дирекция „Писмени преводи” на Европейската комисия се включи в тази част от програмата, както се участваше редовно и в рубриката „Стани полиглот” на предаването ми „Европа без граници” по пр. „Хр.Ботев” на БНР. Този път обаче всичко ставаше не в радиоефира, а на живо.
Имахме флипчарт, за да записваме изучаваните изрази и да ги запомняме по-лесно. Първо учихме новогодишното пожелание на български и африканските приятели се справиха отлично с произношението.

 После учихме Bonne année! на френски, заради франкофонския акцент на събитието, а след това – същия израз на малгашки, на езика Баленг, на арменски, казахски и арабски! 

На снимката Нуртин пише "Честита Нова година!" на малгашки.
Светлана Юрукова раздаде награди от името на Генерална дирекция „Писмени преводи” на Европейската комисия: петимата, които успяха да повторят пет от седемте новогодишни пожелания на различни езици, получиха сувенири, сред тях - специални фланелки с послание за езиковото многообразие.

         В контекста на темата за чуждоезиковото обучение доц. д-р Рени Йотова, директор на Франкофонския регионален център за Централна и Източна Европа (CREFECO) припомни за проведения през годината конкурс за стихотворение, написно на френски език, в което се включиха много ученици от училища с преподаване на френски език в десетки страни, включително и България. 
Ученичката Шервин Джанати от софийската Френска гимназия сподели впечатления от участието си в летен франкофонски семинар в Румъния.  
         След това дойде времето за музика и танци. Изпълнители от Академичен хор „Св.Параскева” при НХА пяха български коледни песни. 
Светлана Горанова, също хористка от „Св.Параскева” покани гостите на събитието да танцуват традиционен френски танц. С него чуждестранните ни приятели се справиха чудесно. 

По-трудно се оказа за чужденците дайчовото хоро, поведено от Соня Радкова от CREFECO, но така е, стъпките на българските хора са предизвикателство!
 Накрая около чаша вино участниците в „Европа и светът преди Коледа” можаха да обменят впечатления и координати. 
Някои африкански студенти от IFAG и доброволката от Мадагаскар Нуртин се записаха в хоровата школа към Академичен хор „Св.Параскева”.  Хористите пък имаха възможност да се снабдят от съседния щанд с информационни материали за франкофонията, осигурени от CREFECO. До края на деня се увеличи и списъкът с желаещи да получават информации от Българо-финландското дружество за приятелство. Така всички партньори на фондация „Европа и светът”, които съдействаха за осъществяването на събитието ни от 22 декември, създадоха нови контакти. Това ни носи удовлетворение!
Благодая най-сърдечно на колегите Лили Големинова и Симеон Белев от Радио София, които ме включиха директно по телефона в предаването „Европа за мен” по време на събитието, на Валя Михайлова от пр. „Хр.Ботев”, която направи репортаж от него за „Артефир”, на Ирен Филева, от същата програма, която ме покани в предаването си „Клубът на журналистите” на 27 декември, за да представя фондацията.
        Повече снимки от събитието може да видите в албума "Европа и светът прпеди Коледа" на фейсбук страницата на фондацията:

Гергина Дворецка,
Председател на фондация „Европа и светът”

           

събота, 20 декември 2014 г.

Апостроф

Когато бях много млада, ме представяха като „поетесата Гергина Иванова”. После, когато се омъжих за Владимир Дворецки и вече работех в БНР, бях представяна като „журналистката Гергина Дворецка”. Дори когато издавах сборници с поезия или проза, обикновено казваха:  „Журналистката Гергина Дворецка издаде книга.” След като напуснах БНР преди около 3 месеца, една някогашна колежка от Радиото, която сега  работи в НПО, направи заключението: „Гергина, ние с теб минахме покрай журналистиката...” Веднага й обясних, че не съм минала, а съм останала в журналистиката. Затова държа да поясня: макар че вече съм председател на фондация „Европа и светът” и наистина е нормално да бъда представяна така, аз винаги ще си остана журналистка! Сайтът на фондацията, който ще бъде готов към края на февруари 2015, ще бъде информационен. От него ще можете да научавате за програми на ЕС, конкурси, стипендии  в областта на културата, изкуството, образованието, науката, за полезни практики в други страни, а и у нас, как бизнесът подкрепя талантите в изброените области.  
         За сайта www.evropaworld.eu, който в момента се изгражда, ще говорим по време на нашето първо голямо събитие „Европа и светът преди Коледа”, което ще проведе от 10 до 17 ч.  на 22 декември в Дома на Европа, ул. „Раковски” 124. Впрочем, информационният ни сайт ще отразява събития, като това, т.е. които са познавателни и полезни, но обикновено не привличат вниманието на медиите. Вече сме започнали подготовката и за нашето интернет радио, което ще може да се слуша от сайта на фондацията ни – в него ще има предавания за ЕС, за култура, изкуство и образование. Точно там ще продължа и моето предаване за евроинтеграция „Европа без граници”, което има близо 25-годишна история, но след напускането ми вече не се излъчва по пр. „Хр. Ботев” на БНР. Само че това предаване вече ще носи заглавието „Европа и светът”.  Така че оставам вярна на журналистиката!

         А повече за събитието на 22 декември в Дома на Европа, което фондацията ни „Европа и светът” организира в партньорство с Франкофонския регионален център за Централна и Източна Европа (CREFECO), Франкофонския институт за мениджмънт и администрация в София (IFAG), Българо-финландското дружество за приятелство, сдружение "Петя Павлович”, Академичен хор „Св. Параскева” при Националната художествена академия, може да научите тук:

петък, 5 декември 2014 г.

Сняг и нежност

Колко стихове за месец декември съм писала в ранната си младост, преди да срещна Владимир Дворецки! Всъщност, това стихотворение даде заглавието на книгата ми
 "Сняг и нежност".

Беше отдавна...беше декември...
беше неясно, като през дим...
Имахме много стари проблеми
с малка надежда да ги решим...

Пиех кафето с мирис на зима,
слушах безмълвно...гледах снега.
Болката беше преодолима,
като мъждива лека мъгла...

После достигнах новото лято
без да си сложа траурен креп...
но те обичах, даже когато
вече почти не мислех за теб.

И се забърквах в чужди проблеми,
за да не кажа никога пак:
Беше отдавна, беше декември...
Светло… и нежно...като сред сняг.

Гергина Дворецка
„Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г.,
„Издателско ателие Аб”



вторник, 2 декември 2014 г.

Декемврийско стихотворение

Ето какви стихове съм писала като 20-годишна за месец декември!

ЗИМНО

Пада декември-сънен и пухкав.
Шушнейки гасне земята.
Сви се на топло старият бухал
в сухия спомен за лятото.

В сухия спомен моите длани
бухала носят на светло...
Моите длани, до вик изкълвани...
Лъхва мъгла неусетно

и неусетно слизам без сила
в нощите снежно големи...
Неутолена, неутолила...
Сънено пада декември...

Гергина Дворецка

„Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г.,
„Издателско ателие Аб”


събота, 22 ноември 2014 г.

Без БНР - лично

Днес се навършват точно 2 месеца, откакто напуснах БНР. Нито в един момент не ми е домъчняло за него, нито пък пазя лоши чувства. За тези два месеца не свърших нещата, които предварително си бях намислила – не дописах романа си,  сайтът на фондацията ни още не е напълно готов, но работата продължи, макар и някак на забавени обороти. Изглежда през последните месеци съм насъбрала твърде много умора и след като излязох извън орбитата на радиовъртележката, тази умора изведнаж забави движенията ми. Наслаждавам се на удоволствието да не бързам, да не се тревожа за срокове - ако нещата станат, когато съм си наумила, съм доволна, ако не станат, не се притеснявам никак. Оказва се, че съм имала нужда от голяма почивка. Всъщност, почивам си, работейки, но по-бавно. И всичко постепенно си отива на мястото. Идеята за сайта ни вече придоби цялост, а за да допиша последните страници от романи си „Искрено ваша” , са ми нужни не повече от два дни. Енергията ми се завръща...  А като казвам, че не ми е домъчняло за БНР, трябва да добавя, че има много хора там, които са ми скъпи, само че работната атмосфера, микроклиматът в Радиото отдавна вече не ми понасяше и затова не ми липсва.


четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Щрихи от Македония - езици, история, съвременност

Отидохме в Прилеп на сватба. Тръгнахме с нагласата, че ни предстои радостно събитие и нямахме никакво намерение да водим там разговори съществува ли македонски език, македонците българи ли са и т.н. Моят приятел и колега Тони Гламчевски от македонската секция на Дойче веле, с когото често сме се засичали в Страсбург на сесиите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, веднаж ми каза: „На тези, които твърдят, че няма македонски език, аз отговарям – защо отказвате на един език правото да се развива. Ако латинският не се беше развивал, нямаше да се появят италианският, френският, испанският и др.романски езици.” Тогава вътрешно се съгласих с него. През годините езикът, който говорят в Република Македония, много се е отдалечил българския. Когато слушаме този език, той ни прилича на наш диалект, но в него има доста думи, които не разбираме. Нямам представа как възприемат българския самите македонци, но останах с впечатлението, че ни разбират по-малко, отколкото ние тях. Например, когато питахме за автогарата, не ни разбираха, защото в Македония това е „автобуска станица”. За три дни се научихме да казваме „Догледанjе”, вместо „Довиждане”, „Фала”, вместо „Благодаря”, макар че можело и „Благодарам”. За нас старанието да се доближим до говора на местните жители е признак на уважение към тези, на които гостуваме. Някой може да разсъждава по друг начин, но ние с мъжа ми мислим така. И на нас ни беше забавно, че на вратите в магазините пише „Влечи” и „Туркаj”, вместо нашенското „Дръпни” и „Бутни”, но пък колко сладостно ни прозвуча думата „Преубав!”, с която една прилепчанка описа местния манастир. Или пък, когато едно младо момиче спря колата си до нас по пътя към Маркови кули, за да ни помогне с ориентирането и ни обясни да ходим все нагоре по „патчето”!
         Разбира се, веднага разпознаваха, че идваме от по-далече, питаха ни откъде сме. Първоначално отговаряхме, че сме от България, докато в квартал Варош един любезен мъж на средна възраст не ни каза приятелски, че щом сме от България, значи сме македонци. Каза го със същата лекота, с която много наши сънародници твърдят, че македонците са българи. „Нали сте от Петрич?” – уточни веднага мъжът. „Не, от София сме.” Той стана много сериозен, погледна ни изпитателно и започна: „Щом сте от София, значи сте наши...” – и направи пауза. „Приятели сме! – довърших изречението му – Приятели сме!” И побързахме да отминем, защото не бяхме дошли в Прилеп за спорове, а на сватба.
         Оттогава, за да сме съвсем ясни и конкретни, на въпроса откъде сме, отговаряхме: „От София!” пък всеки да реагира, както иска. Повечето прилепчани обикновено коментираха, че всички сме еднакви пред Бога и под слънцето. А в едно кафене до автогарата (автобуската станица!), щом чу, че сме от София, един млад симпатяга се провикна: „Левски София! Аз съм му фан!” Имал и шал с емблемата на „Левски София!” Питахме го дали в Прилеп има и други „фанове”, като него. „Може, ама не си казват.”  Ходел понякога на гости на свои роднини в Благоевград, бил и на кукерския фестивал в Перник и му се видял много хубав град.
         Натъкнахме се и на проблема с молбите за българско гражданство. Една млада жена сподели с нас, че мъжът й кандидатствал и „му излезло бройчето”, но сега поискали от него да докаже, че има български корени, а той не знаел как да го докаже. Самата тя можела да представи документи, че има прадядо българин, но от София не се интересували от нея, а от потеклото на мъжа й, защото той е поискал българско гражданство. „А нали сме семейство с него!” – чудеше се жената. Не знаехме какво да я посъветваме.
         В хотелската стая гледахме местна телевизия. Има много предавания за история. Най-често попадахме на очерци за исторически дейци, родени на територията на днешна Република Македония. Обикновено в очерка се казваше, че човекът е починал в София, но веднага се цитираха негови изявления, че винаги се е чувствал македонец.
         Вечерта преди да си тръгнем по прилепската телевизия съобщиха, че преди часове в града е открит паметник на Марко Цепенков – роден в Прилеп през 1829, починал в София през 1920 г. Малко преди това бях снимала мъжа си пред този паметник. В българската уикипедия пише, че Марко Цепенков е български писател и фолклорист, борец за църковните свободи на българите от Македония. В днешна Република Македония обаче той е определян като македонски писател. На коментара ми, че трудно можем да си поделим историческите личности с македонците, мъжът ми отговори: „Те са общи”. Да, общи са, защото някога сме живели в една държава. После границата ни разделила и се случвало така, че човек е роден някъде, а умира в друга страна, но жителите на родното му място си го смятат за свой... Звучи елементарно, а колко проблеми в отношенията може да създаде.
         Същата вечер по прилепската телевизия показаха и репортаж от откриването на две плочи в градската Алея на славата: на писателя Димитър Талев и на скулптора Йордан Грабул. За Димитър Талев казаха, че е родом от Прилеп, но е живял и умрял в България. Изброиха романите му: „Преспанските камбани”, „Железният светилник”, „Илинден”, „Гласовете ви чувам” и трилогията му „Самуил”. Напомниха, че в тях той често описва родното си място. Докато с мъжа ми обсъждахме, че и Талев заслужава паметник, а не само плоча върху паважа в Алеята на славата, на телевизионния екран се появи достолепен възрастен мъж с интелигентно лице - Александар Талески, внук на писателя Димитър Талев. На македонски г-н Талески изрази радостта си, че на дядо му е оказана такава голяма почит. Лично аз се радвах, че името на Димитър Талев е запазено в българския му вариант, а не е станало Димитриja Талески.
         При тридневния ни престой в съседната и близка нам страна рядко ставахме свидетели на стремежа да се търсят доказателства за древния произход на македонската нация. Явно Скопие е мястото, където този стремеж е най-силно изразен. Разбира се, и в Прилеп си имат паметник на Александър Македонски, но той е със скромни размери. В Битоля пък видяхме паметник на Филип Македонски – неговите размери са по-внушителни. И още нещо: когато посетихме останките на  античния град Хераклеа Линкестис край Битоля, екскурзоводът ни каза, че това е един от най-старите македонски градове и че мотивите на запазените мозайки  в Хераклеа много напомнят тези в Пела. „Някои може да кажат, че това е елинистичен стил, но той е македонски” – каза екскурзоводът. Тогава си припомних колко пъти Гърция е реагирала остро, че Република Македония си присвоява историята й... Но един спор с екскурзовода не би довел до нищо. Остана ни само удовлетворението, че в Хераклеа сме се докоснали до античността.
         Споменах, че сме ходили на сватба в Прилеп, а нищо не казах за младоженците. Това е дълга история: Филип от Прилеп се ожени за София от Баку. Самата София работи в София, където е директор на Центъра за азербайджански език и култура при Софийския университет. На сватбата в Прилеп бяха дошли роднини на София от Азербайджан, от Русия и Холандия, защото семейството й се е разселило на различни места. Сватбари бяхме и ние, приятелите на София от България. Да са щасливи младоженците! А исторически и културни преплитания, заемки и препратки винаги ще има.
        
На снимката: новооткритият паметник на народния будител Марко Цепенков в Прилеп

         

вторник, 11 ноември 2014 г.

Славянско танго

Днес, 11 ноември, е националният празник на Полша, Денят на независимостта. Припомням си времето когато учих полски език, а после написах книгата "Славянско танго", част от която е на полски. Тук споделям малък откъс от тази книга:

... Когато тръгнах по алеята към езерото пред паметника на Шопен в парка Лаженки... инстинктивно изпитах желание да се прекръстя... като че ли бях в църква... Седнах на една от пейките... до мен достигаха далечни откъслечни шумове от варшавския следобед, но тук беззвучно ме обгръщаше музиката на Шопен...
После поех по-нататък... Усетих отново, както преди година, че този град преизпълва всяка моя частица... Усетих и още нещо... Градът също ме обичаше... Усмихваше ми се щастливо с най-лятното си слънце... улиците му ме прегръщаха  и сякаш следваха ритъма на стъпките ми... на движенията ми... в юлския следобед аз... танцувах с Варшава!
Беше едно невероятно славянско танго на дансинг от десетки километри... Летях по варшавските тротоари, правех резки завои и спирах за кратко, за да не пропусна някоя незабелязана досега сграда или паметник, после отново се втурвах напред... а градът ме държеше в прегръдките си... деликатно... влюбено... страстно...

Когато в края на деня за малко се прибрах на ул. „Радомска”, забелязах в огледалото зачервената си от жаркото слънце кожа... Като след вихрен танц... 

 Гергина Дворецка
от книгата "Славянско танго", 2009 г.
изд. "Книжен тигър"

петък, 31 октомври 2014 г.

Размисли по повод годишнините на БНР и БНТ

Откакто в новия си офис имам телевизор (за разлика от предишното ми работно място в БНР), следя редовно предаването на БНТ „55 години от вашия живот” и правя паралел с проявите, които БНР посвещава на своята 80-годишнина. Споменатото предаване на БНТ проследява историята на медията по години – на пръв поглед не особено оригинален подход, но резултатът е много добър. Припомнянето на всяка година от съществуването на медията дава възможност да се представят по-важните събития, които са се случвали тогава, и как са били отразявани на малкия екран, какви предавания са се появили през съответната година, какво послание са носели, кой ги е правел. Така не само добиваме представа как се е вписвала телевизията в тогавашната действителност, но си припомняме предавания, някои от които вече отдавна не се излъчват, но са част от историята на БНТ. Забелязвам как авторите на „55 години от вашия живот” се стремят да не бъде забравен никой от колегите, които са се изявявали през годината от поредния епизод.
         През последните месеци преди да напусна радиото преглеждах личните си архиви от 39-годишната ми работа там и си помислих колко интересни предавания са звучали някога, дори в периода, който сега носи етикета „тоталитарен”. Казах си, колко хубаво би било да се припомнят някогашни рубрики, както и колеги, които вече не са сред нас. Оказва се, че БНТ пряви точно това в „55 години от вашия живот”. Мисля си дали нямаше да бъде добре да върви подобно предаване и по БНР, така както двете обществени медии неведнаж са действали заедно по различни поводи. Разбира се, тази възможност вече е пропусната, но общественото радио би могло по друг повод да се възползва от идеята. Лично аз с удоволствие бих чула и прочела спомените за авторските изяви през годините не само на журналисти, а и на хора от техническите и др. отдели, защото работата в радиото е съавторство и екипност.  
         В момента 80-годишнината на БНР се отбелязва предимно с концерти на съставите на радиото. Програмният директор Иво Тодоров имаше хубавата идея тези концерти да се съчетаят с литературни четения на хора от медията, които пишат поезия и проза. С голяма радост си спомням първото и останало единствено такова четене, в което имах удоволствието да участвам през май пред Първо студио на БНР. Всички присъствали на събитието после дълго коментираха каква атмосфера на духовност и вътрешна светлина се създаде тогава, как видяхме познати колеги в по-различно амплоа. Идеята беше четенията да продължат и в други градове, но на това внезапно беше наложен административен край – някой от висшето ръководство, очевидно човек чужд на литературното творчество, прецени, че е излишно разхищение на средства командироването из страната на няколко поети и писатели от БНР. Странен аргумент, като се вземе предвид колко пари се дават за командировките на многочислените радиосъстави, които изнасят концерти в различни градове по повод годишнината. 
Началници, които се дразнят от творческите изяви на колегите в други сфери извън журналистиката, винаги е имало. Наскоро случайно попаднах на блога на една бивша директорка на пр. „Хр.Ботев”. Поразгледах го, защото ми стана любопитно с какво ли се занимава тази бивша администраторка, след като вече не е в БНР, поради навършване на съответната възраст, и попаднах на злъчно нейно писание по повод горепоменатите литературни четения. Госпожата се възмущаваше от идеята 80-годишнината на БНР да  бъде отбелязвана с представяне на „знайни и най-вече незнайни пишещи стихове”. Намекваше, че някои използват микрофона и на гърба на медията израстват като творци.
         Самата аз бях назначена като стажант-редактор в Младежка редакция още като студентка, защото тогавашният главен редактор Стефан Симеонов беше чел мои стихове в литературните издания и ги беше харесал. Когато постъпих в БНР през май 1975 г., аз бях една позната и ценена в тогавашните литературни среди млада поетеса. Когато преди месец напуснах БНР, аз не само вече не съм млада, но не съм и добре позната като поетеса. Дългогодишният ми труд в радиото не ми е помогнал да спечеля популярност като литературен творец, а напротив, допринесе много за маргинализирането ми в литературата. Но друг път ще пиша по темата „Как се става НЕизвестен в БНР”.
         А сега продължавам за 80-тата годишнина на БНР – радиото, което, независимо от всичко, е моя голяма любов. По програма „Христо Ботев” върви чудесната рубрика на Здравко Петров „Всяка песен разказва история”, посветена на годишнината. Има рубрика „Златните гласове на радиото”, както и  „Азбука на любимите думи” - в нея колеги от медията казват любимата си дума и отговарят на въпроса какво е радиото за тях. Интервюираните са се постарали да кажат нещо оригинално, свежо и това е хубаво. Проблемът е как точно е бил направен подборът на участниците в рубриката, защо са точно те, а не други колеги. Явно - въпрос на лични предпочитания. Друг проблем е, че в записа не се пояснява кой е интервюираният - от коя програма е или е бил, когато е работил в БНР. Някои от имената са известни, но други не са. Интересно ми е дали някой по-млад колега знае коя е Роксандра Апостолова, която звучи в последното издание на рубриката? Сигурно не, защото тя беше пенсионирана преди 25 години. Аз знам коя е Роксандра – главната редакторка на Младежка редакция от началото на 80-те до 1990 г. Както за всеки човек, и за нея някои ще кажат хубави неща, а други – лоши. Със сигурност ще я похвали Антон Митов от настоящото административно ръководство на БНР, защото точно тя го доведе навремето в нашата Младежка редакция и благоговейно го представи с думите: „Той е правнук на художника Антон Митов, внук на Калина Млина и Д.Б.Митов”. И след това представяне плътно застана зад утвърждаването на Антон Митов в редакцията. Аз пък съм от хората, които могат да кажат твърде лоши неща за Роксандра Апостолова. Често се държеше грубо с нас. Тя е първият ми шеф, у когото открих една изумителна за мен особеност – вбесяваше се от успехите на всеки свой подчинен, който не й е симпатичен, и използваше поста си на главен редактор, за да му пакости. По-късно откривах тази особеност и у други мои началници. Аз определено не бях симпатична на Роксандра Апостолова.  Не можах да я впечатля дори когато споделих с нея, че по майчина линия съм от рода на Елин Пелин – явно тя си имаше предпочитания към рода на художника Антон Митов. Никога не съм й мълчала, когато ме е хокала, никога не съм се старала да й се харесам. Роксандра доста ми пакостеше и ми лазеше по нервите през годините, докато беше главен редактор. Впрочем, тя изключително много се дразнеше от публикациите на мои стихове в пресата. Същевременно беше майчински грижовна към любимците си – все позната картинка, която виждах впоследствие и при други администратори. Та да се учудвам ли, че сега, когато нейното протеже Антон Митов след дълго отсъствие от БНР се върна преди месеци като голям началник, изведнаж Роксандра Апостолова беше извадена от прашасалите архиви и зазвуча в рубриката „Азбука на любимите думи”? Не е чудно и дори намирам, че е съвсем логично, защото отбелязването на 80-тата годишнина на медията ни отразява нейното състояние в момента. А в момента сянката на хора като Роксандра Апостолова все още тегне над БНР. Тя отново е на власт чрез Антон Митов и не само.

         Но засега толкова.  Да не си разваляме празничното настроение. Благодаря на колегите, които ме поканиха на връчването на наградите на пр. „Хр.Ботев” „Златен будилник” днес! Няма да успея да дойда. А и присъствието ми не е наложително на тази церемония.  

неделя, 26 октомври 2014 г.

Розов сняг

Преди няколко години над Париж в една зимна нощ заваля... розов сняг. Учените намериха обяснение на това: могъща буря над Сахара понесла облаци от прах над Европа и песъчинките оцветили снега в нюанси на розовото. Така казаха учените... А ние?

Пак ли истински бял
сняг навън е валял
или някой крои изненада?
Унеси се и виж
розов сняг над Париж,
който приказно розово пада...

Свойта грешка разбрал,
утре пак ще е бял
този сняг, в който тайни се крият,
но в мечтите ти пак
ще вали розов сняг,
като в розово-бяла магия...

Гергина Дворецка
от стихосбирката „Шарени думи”, 1996 г.


петък, 24 октомври 2014 г.

„След битката” Виктор Юго

В романа си „Искрено ваша”, който ще завърша през октомври, споменавам стихотворението на Виктор Юго „След битката”. Не съм го виждала в превод на български и си доставих удоволствието да го преведа самата аз. Споделям този мой превод, като прилагам и оригинала. 
След битката
Баща ми, тоз герой с усмивка тъй добра,
последван от хусаря, когото си избра
заради смелостта му и снажния му ръст,
след битката обхождаше на кон околовръст
полето с мъртъвци в настъпващата нощ.
Дочу във мрака шум, като от глас без мощ.
Един испанец от разбитата войска,
чиято кръв изтичаше навън като река,
се влачеше по пътя, сломен, почти умрял,
и стенеше: „Вода! Вода, имайте жал!”
Баща ми, развълнуван от неговия стон,
протегна към хусаря манерката си с ром,
която бе висяла на седлото му цял ден,
и каза: „Дай да пие на клетия ранен!”
Внезапно, щом хусарят приведе се напред,
мъжът, май беше мавър, насочи пистолет,
който държеше още в десницата си слаба,
и целейки баща ми, му изкрещя: „Карамба!”
Куршумът близна татко и шапката му падна,
а конят, който яздеше, се завъртя обратно.
„Дай му все пак да пие” – каза татко.

Виктор Юго
от сборника „Легендата на вековете”



Mon père, ce héros au sourire si doux,
Suivi d’un seul housard qu’il aimait entre tous
Pour sa grande bravoure et pour sa haute taille,
Parcourait à cheval, le soir d’une bataille,
Le champ couvert de morts sur qui tombait la nuit.
Il lui sembla dans l’ombre entendre un faible bruit.
C’était un Espagnol de l’armée en déroute
Qui se traînait sanglant sur le bord de la route,
Râlant, brisé, livide, et mort plus qu’à moitié.
Et qui disait: ” A boire! à boire par pitié ! ”
Mon père, ému, tendit à son housard fidèle
Une gourde de rhum qui pendait à sa selle,
Et dit: “Tiens, donne à boire à ce pauvre blessé. ”
Tout à coup, au moment où le housard baissé
Se penchait vers lui, l’homme, une espèce de maure,
Saisit un pistolet qu’il étreignait encore,
Et vise au front mon père en criant: “Caramba! ”
Le coup passa si près que le chapeau tomba
Et que le cheval fit un écart en arrière.
“Donne-lui tout de même à boire”, dit mon père.
Victor Hugo


понеделник, 13 октомври 2014 г.

Продължение на случая в Радио София - пресконференцията

След като през миналата седмица написах постинга по повод случая в Радио София, попаднах в интернет на запис от пресконференцията на Кин Стоянов и Емил Янев от 2 октомври в НДК във връзка със свалянето  на предаванията „Инфохолиците”. Разбирам колегите – търсят подкрепа, за да върнат предаванията си в ефир. Бяха поканили свои именити събеседници, за да обяснят каква трибуна са изгубили, след като предаванията „Инфохолиците” вече ги няма. В записа чух и гласовете на бившия генерален директор на БНР Валери Тодоров, както и на бивши радионачалници от неговия управленски екип. През цялото време многократно се спрягаше името на младия директор на Радио София Митко Димитров. Не знам дали самият той е бил поканен на пресконференцията. Би било редно, след като предварително се е знаело колко много ще се говори по негов адрес. По-точно – против него. От думите на двамата току-що напуснали БНР колеги, разбрах, че Митко имал голям гръб. Нямам представа какъв гръб има той, за мен е важно, че има много качества.
         Атмосферата от записа на пресконференцията ми заприлича на официално създаване на фронт на доволните от Валери Тодоров. Изглежда целта на този фронт е реставрацията на Валеритодоровото време. Май вече започва и медийна кампания, която да показва колко светъл период е било за БНР управлението на В.Тодоров. Е, отново ще напомня, че за по-голямата част от колегията този период никак не беше светъл и ще се аргументирам обстойно в бъдещи свои публикации.
         Сега се връщам на пресконференцията на „Инфохолиците”. Думата взе и Паулиана Новакова, бивша директорка на „Хр.Ботев”, а после и на Радио Бинар, както и авторка на текста с остроумното заглавие „Радиото в часа на щастливите кокошки”. Тя реши отново да влезе в ролята, в която особено много харесва себе си – като познавач на световните тенденции в радиожурналистиката - и  цитира директорката на радио ВВС Хелън Боудън, че за съвременното радио е важно качественото съдържание и дигитализацията. Впрочем, това го е казвала не само Хелън Боудън. Само че Паулиана Новакова произнесе името й като Елен Боаден. Тъй като явно доста залага на това име, за да си повдигне авторитета, в блога си Новакова също го е цитирала, като в един и същ текст го е изписала един път като Хелен Боаден, а малко след това, като Елън Боаден, т.е. и двата пъти невярно. Може това да изглежда дребен детайл, но е доста конфузно, когато искаш да демонстрираш, че знаеш известни имена, а не можеш да ги произнесеш или транскрибираш правилно. За такова народът казва „учило, недоучило”. А когато такова учило, недоучило напира да поучава другите, не е особено убедително.
                Не е вярно твърдението на Новакова, че само допреди година Радиото вървяло в крак с радиооператорите в европейски мащаб. Напротив, още по времето на В.Тодоров БНР много сериозно изоставаше от водещите европейски радиа. За съжаление, тази тенденция продължи и при новия генерален директор. И като ще се цитират общоизвестни истини, казани от ръководител на ВВС, нека се вгледаме в друг важен пример, който дава тази обществена медия – пълната прозрачност! В сайта на ВВС са публикувани не само конкретните ангажименти на всеки ръководител, но и точната му заплата, както и какви допълнителни служебни разходи е направил. Докато В.Тодоров винаги е твърдял, че заплатите в БНР са фирмена тайна. Доста хора сме се питали, например, каква ли заплата получаваше Паулиана Новакова, когато В.Тодоров създаде заради нея интернет Радио Бинар и тя, тъй като нямаше никаква квалификация да прави такова радио, в продължение на повече от година се подготвяше, за да научи нещо в тази област, включително и чрез командировки в чужбина. През това време се водеше директор на Радио Бинар, т.е. получаваше съответната заплата, както и всички директорски екстри – ползване на секретарки, служебна кола и т.н. По-късно, когато въпросното интернет радио тръгна, се оказа, че въпреки дългото обмисляне, за доста неща не е помислено и Бинар по времето на Паулиана си остана под знака на любителството. Да не говорим колко безсмислено беше да се създава радио, чиято авторска продукция почти напълно повтаряше като тематика вече съществуващи предавания по пр. „Хр.Ботев”.  Вместо да се разположат камери в студиата на „Хоризонт” и „Хр.Ботев”, каквато е тенденцията във водещите европейски радиа, тази привилегия беше запазена само за Радио Бинар. По времето на В.Тодоров неведнаж съм питала защо в сайтовете на отделните програми в БНР няма видеоклипове, видеозаписи от предавания, от пресконференции и т.н., както е в сайтовете на други утвърдени радиопрограми в Европа, с половин уста ми се отговаряше – защото това е запазено право само за Радио Бинар! Ето така се създава ореол на уникалност на нещо, което отдавна е всекидневие за другите европейски радиа.  
         Най-драматично на пресконференцията на „Инфохолиците” прозвуча изказването на Валери Тодоров. Той описа една изключително безрадостна картина в БНР и сподели, че е загрижен за ставащото там. Мога да разбера страданието на човек, който вижда как нещата не вървят така, както той би искал. Самата аз изпитвах същото, когато В.Тодоров се стремеше да открива все нови и нови районни радиостанции, а програмата за култура и образование „Хр.Ботев” винаги оставаше на опашката, все нямаше пари за нея.  В.Тодоров обича да се хвали и с най-модерното оборудване, което е подсигурил за новооткритите РРС. Да не говорим за парите, които хвърли за закупуване на техниката за Радио Бинар. А „Хр.Ботев” трябваше да чака да бъдат бракувани компютри от други, по-облагодетелствани програми, за да се „обнови” технически. Дори само този факт е достатъчен, за да покаже, че и при В.Тодоров имаше разделение на обичани и необичани, на толерирани и нетолерирани и той напразно се възмущава, че в момента се е появило такова разделение.
         Учудващо за мен беше участието в пресконференцията на „Инфохолиците” на Таня Величкова, като представител на синдикат „Свободно слово”. Винаги съм уважавала критичността на този синдикат, който не се съобразява кой какъв е в административната йерархия. Разбирам защо проявява критичност и към настоящото ръководство на БНР. Това, което ме изуми, е, че „Свободно слово” де факто се подрежда под знамената на Валери Тодоров, който не само че не приема никаква критика по отношение на действията си, но обикновено отговаря с неадекватно силни контраатаки при всеки опит да бъде показана негова грешка.
         И още нещо. В изказването си на пресконференцията Таня Величкова зададе въпроса: Какво ли щеше да се случи, ако някой друг беше избран за генерален директор, когато всъщност конкурентите на Радослав Янкулов влязоха в управленския му екип? Е, аз например, не влязох в управленския му екип, въпреки че бях сред петимата най-добре представили се кандидати при събеседването със СЕМ. Р.Янкулов не ме покани в екипа си, вероятно по същите причини, поради които не го направи и В.Тодоров. Основната от тези причини е, че установеното статукво не допуска лесно нови хора в лоното на административния елит.
         Лично аз не виждам почти никаква разлика между В.Тодоров и Р.Янкулов. Само дето единият говори по-гладко от другия. А какво щеше да се случи, ако аз бях избрана за генерален директор, може да бъде прочетено в концепцията ми. В нея е заложена и пълната прозрачност, и диалогичността между ръководството и работещите в БНР, и грижата за таланта на всеки в Радиото, и, разбира се, най-новите тенденции в радиожурналистиката – пълноценното използване на социалните медии за популяризирането на програмите.
         За да завърша темата с пресконференцията на „Инфохолиците”: като цяло тя ми заприлича (с малки изключение) на сбор на стари пушки, готови да стрелят, за да си възвърнат изгубените позиции. За да бъда точна, ще кажа, че и аз съм стара пушка. Само че аз стрелям единствено срещу реставраторските амбиции на онези, които са си въобразили, че удобното за тях статукво не бива да се променя.