събота, 12 април 2014 г.

Да критикуваш началството е занимание самотно

Да критикуваш началството е занимание самотно! Перифразирам заглавието на един мой любим роман от Рей Бредбъри „Смъртта е занимание самотно”, защото го намирам за много подходящо в случая. Критиката към ръководството е равносилна на морална смърт. Традиционните началници автоматично приемат всеки критикуващ като свой враг и настръхват срещу него: „You are talking to me?” И тази култова реплика е американска, разпознавате от кой филм. Така ми изглеждат традиционните началници – като герои от филм, в който се упражняват да играят ролята на силните, в очакване слабаците да губят ума и дума пред тях.
         Тъй като още от социалистическо време съм свикнала да се изказвам публично за нещата, които намирам за нередни, първата реакция на някогашните ми началници също беше „You are talking to me?” Честно казано, по време на развития социализъм си беше страшничко - ако тогава те уволнят от БНР, тръгваш си с клеймото на неблагонадеждност и едва ли ще си намериш работа другаде като журналист. Та, по онова време понякога пропусках да опонирам, когато съм намирала за нужно. Точно по тази причина, откакто започнаха промените през ноември 1989г., никога нищо не премълчавам на началството. И опитът ми досега неизменно доказва, че това е занимание самотно. Около критикуващия обикновено се образува вакуум, отдръпват се от него, като че ли е заразно болен. Някои колеги пък използват момента да станат близки до началниците, като угодливо плюят пред тях по критикуващия – това винаги е приятно на шефовете.
         Тогава излиза, че няма здрав разум в това да се критикува ръководството. Бившият шеф на БНР, Валери Тодоров, ми го каза веднаж в прав текст след поредната ми докладна, когато случайно ме срещна по коридора: „Пийте си хапчетата!”  Отговорих му, че хапчетата трябва да ги пие друг – имах предвид прочутите нервни изблици на една от неговите фаворитки, за която създаде специален директорски пост, за да не отпадне тя от административния елит. Да, все отлагам, но скоро ще пиша за самозваните елити в общественото радио...
         А писането на докладни наистина е безсмислено в БНР. Ръководството обикновено ги възприема не като сигнал за нещо, на което да обърне внимание и евентуално да промени, а като лична атака срещу авторитета му. Тогава началниците, като че ли се стягат в общ юмрук и дават отпор: Проблемите са измислени! Няма такова нещо! Лош е този, който критикува!
         Имайки предвид дългогодишния си опит на човек, който си е позволявал да не се съгласява за всичко с шефовете и си е патил от това, бях заложила в концепцията, с която кандидатствах за генерален директор на БНР през 2013 г.: „Да бъдем самокритични при отчитането на работата си. При отчетите пред СЕМ да се съобщава и за все още несвършеното, за критичните сигнали, които сме получили от работещите в БНР, и как сме им отговорили.”    
       Както е известно, конкурсът за този пост спечели човек, който не беше заложил подобно намерение в концепцията си.
        Осъзнавайки безсмислието на докладните до шефовете, напоследък използвам социалните мрежи, за да споделям мнението си за ставащото в БНР. Под постингите ми на тази тема лайкванията са рядкост – публично да подкрепяш критикуващия също е някакъв вид бунт, който може да донесе негативи. Но пък много хора ми казват, че следят тези постинги, само че те са хора, от които не зависи да се променят нещата на практика.  
         В крайна сметка, какъв е смисълът да се критикува началството в БНР, когато няма никакъв ефект от това, а критикуващият, поне на пръв поглед, изглежда изолиран? Ами защото наистина много неща в БНР не вървят добре, а за БНР плащат основно данъкоплатците. Все някой трябва да каже, че царят е гол. А и, честно казано, никак не ми харесва някой началник да ме сплашва, или да ме иронизира, и изобщо да ми показва, че не е моя работа да се занимавам с това. Моя работа е, не само защото целият ми професионален път е минал в БНР, а и защото съм данъкоплатец и не ми е все едно как се харчат моите пари в обществената медия.  

         Защо ли ми дойде вдъхновение да напиша това точно днес, на Лазаровден? Може би, защото всички знаем какво се е случило с Лазар, а то все пак вдъхва оптимизъм... 

Няма коментари:

Публикуване на коментар