За плюсовете от обединена Европа и за други неща

Предаването ми „Европа без граници” на 20 и 27 август се излъчи на запис. През това време, от 19 август в продължение на 9 дни пътувах из Европа. Крайната цел беше Париж, където от 21 до 23.08. се провеждаше Парижкият музикален фестивал – в него участваше вокална формация „Щастливеца”, в която пее синът ми. Междувременно, на отиване минахме през Сърбия, Унгария, Германия, а на връщане - през Швейцария, Германия, Австрия, Словения, Хърватия и отново Сърбия. Едно изключително вълнуващо пътуване, при което почти всяка нощ преспивахме в различен европейски град – единствено в Париж имахме 3 нощувки в един и същ хотел. Беше интересно преживяване да преминаваме от държави, в които се използва еврото, в други, където то не се използва. От практична гледна точка мога категорично да потвърдя, че еврото много улеснява покупките. На връщане, когато в портмонето си имах не само евро, но и унгарски форинти, швейцарски франкове и хърватски куни, спряхме пред една хърватска бензиностанция и реших да купя местни шоколади, за да използвам част от останалата ми хърватска валута. Обаче вместо 22 куни, колкото струваха двата шоколада, в бързината подадох 20 евро и 2 куни. Продавачът ми даде да разбера, че нещо не е наред, и аз, все така припряно, защото престоят на групата ни беше кратък, подадох още една банкнота с цифрата 5 на нея, без да си давам сметка, че това са 5 евро, а не 5 куни.  Хърватският продавач взе 5-те евро, даде ми допълнително и един кроасан и ми върна банкнотата от 20 евро. Всъщност, 5-те евро, които му бях дала, покриваха не само сметката за двата шоколада, но включваха и цената на един кроасан. След тази случка си направих извода, че човек трябва много да внимава с каква валута плаща и колко по-лесно е, когато във всички държави се използва една и съща валута. Замислих се и за още нещо: дали ако в България по невнимание бях дала 25 евро за покупки, които струват по-малко от 5 евро, някой наш продавач щеше да ми върне 20-те евро и да задържи само 5-те, като дори ми добави продукт, който реално допълва тази стойност. Знам отговора на този реторичен въпрос и няма да го кажа...

         Докато пътувам, нямам навика да качвам снимки във Фейсбук или в блога си, защото предпочитам да се отдам изцяло на преживяването от срещите с нови градове и страни. Бях решила веднага след завръщането ми в София да започна да споделям снимки. На връщане обаче ме застигнаха две изключително тъжни вести: почина един от най-големите български поети, Валери Петров, когото много обичам, а с голямо закъснение научих, че синът на един талантлив творец, когото ценя, също вече е преминал в другия свят... Цял ден нямам никакво настроение да споделям снимки от красивите места, където бях с приятни хора... После си припомних нещо, което отдавна подозирам: онези, които напускат материалното ни битие, са свободни да отидат навсякъде, където пожелаят. Случвало се е в различни градове по света да ми се стори, че разпознавам лицата на мои близки, които вече не са сред нас. Тогава си казах, че те явно приживе са искали да бъдат точно в този далечен чуждестранен град и мечтата им най-накрая се е сбъднала. Тази мисъл ми даде сили да прегледам отново стотиците си снимки от последните 9 дни и скоро ще видите някои от тях. За радост и на онези, които привидно не са сред нас, но пък са някъде другаде, където им харесва...

           

Котешко пладне

Шарена сянка поляга на прага

и като котка денят се протяга,

а зад дървета, стрехи и стобори

мъркат лениво далечни мотори.

Мравки куцукат по пътните знаци,

котка сънливо помръдва с мустаци...

Спряло е нейде сред път битието...

Котешка лапка ми гали лицето.

Гергина Дворецка

17.08.2014 г.

Мантра

Да не бързам за никъде,

да не мисля за скорости

сред всеобщото викане

и разместени полюси...

Да не бързам с похвалите,

да не бързам с обидите,

да не казвам заканите,

че след време ще видите...

Да не бързам с разделите,

да пестя равносметките,

да напомням на спрелите,

че не свършват пътеките...

Да не бързам...

Гергина Дворецка

16.08.2014 г.

Стихоплетско

Написал шеф стихотворение

и го залели с възхищение,

а стих на някой НЕначалник

залели с течност от плювалник.

Реших да поимпровизирам,

началника да имитирам –

да стихоплетствам като него

и да начеша свойто его.

Та, ето го и мойто стихче -

несръчно, ала с вид приличен:

и рима има, че и ритъм...

Кого за мнение да питам?

Кого ли? Всеки се скатава,

не ме дарява с шумна слава!

Как искам стихче да надраскам

и всички да ми ръкопляскат!

Нà, като шефа го направих -

пословоблудствах и се справих,

а никой не ми вика „браво”!

И да ви кажа честно – с право :)

Гергина Дворецка

14.08.2014 г.

Традиционните ремонти в БНР и др.прилики

      

           Четох един материал за предстоящи ремонти на сградите на БНР и закупуване на нова техника. Бих казала – нищо ново! Откакто генерален директор на медията беше Александър Велев, все на ремонти ни върви. Особено потискаща, по моя лична преценка, беше ремонтната дейност на Поля Станчева. По време на двата й мандата не съм запомнила да сме посрещали Коледа без ремонт: вместо да се настройваш за предстоящите празници, трябва да прескачаш разхвърляни строителни материали по коридорите... Тогава все се намираше някой да обясни полугласно: Ами имало останали някакви пари и трябвало да се усвоят до края на годината, та затова... Да не говорим за озадачаващата придобивка пак от Полястанчево време – параклисчето в двора на старата сграда. И за него полугласно обясняваха, че е издигнато с някакви останали пари или май било подарък, ама всъщнот май било по някакъв проект - все такива логични обяснения...

         Доколко ремонтите на предишните генерални директори могат да се нарекат „подобрения”, съм склонна да споря. След като бяха ремонтирани студиата за излъчване на пр. „Хр.Ботев” по Валеритодорово време, в момента звукорежисьорите и в най-големите горещини не смеят да пускат климатика в кабината, защото той е разположен така, че студената струя ги удря право в гърба...  и тем подобни незначителни подробности, но създаващи ежедневен дискомфорт. В по-сериозни анализи около ремонтите в момента не ми се навлиза...

         Всеки нов генерален директор предприема и закупуване на нова техника. Още помня едни минидискове, които ни раздадоха по времето на Поля Станчева, за да записваме с тях интервюта и репортажи, а всъщност, те бяха предназначени за слушане на музика и се оказаха изключително неудобни за работа, така че бързо излязоха от употреба.  А за „Олимпусите”, които получихме по времето на Валери Тодоров, се говореше, че били закупени на неизгодна за БНР цена. Не знам дали е вярно, може и да са само слухове, но слуховете се оказват меродавни, защото в медията ни винаги е липсвала прозрачност.

         Е, и Радослав Янкулов, на свой ред, предприемал мащабни ремонти на сградния фонд и щял да инвестира в нова техника. Явно има една линия на поведение, която всеки новоназначен за генерален директор на БНР възприема като задължителна: да подхване поредните ремонти и да закупи нова техника, както и да запази утвърждаваното десетилетия наред статукво работещите в БНР да се разделят на „елит” и „простосмъртни” – кой е „елитът” и кои „простосмъртните” ще споделя много скоро.          
Лично аз намирам доста прилики между господата Валери Тодоров и Радослав Янкулов в начина, по който изпълняват ролята на генерален директор. И двамата разобличиха публично предшественика си за нецелесъобразности в работата му. Разликата е само,  че докато В.Тодоров разобличаваше Поля Станчева без конкретни факти, а с изрази от сорта „да не си отворям устата”, то Р. Янкулов представи цифри, брой договори, сключени от В.Тодоров в последния момент, преди да напусне отговорния си пост и т.н..

         Още една прилика: и двамата обичат да говорят пред голяма аудитория и то да говорят продължително, както се казва „напоително”, без да се замислят, че времето в БНР е ценно за повечето колеги. Помислих си за тази прилика, докато слушах в края на май в Първо студио годишния отчет на Радослав Янкулов, който продължи 2 (два) часа! Два часа артистичен монолог, нещо като моноспектакъл. И при предшественика му имаше такива случаи. Разликата е, че В.Тодоров говореше много гладко, а Р.Янкулов създаваше впечатлението, че в момента импровизира – правеше артистични паузи в търсене на подходящата дума, понякога се подсмихваше, променяше височината на гласа... Като цяло, явно и двамата доста харесват себе си.

         Има и още прилики, и още важни теми, свързани с БНР, но за днес – толкова.   

         

В очакване на Богдан

Така изглеждахме със сина ми Богдан дни преди 6 август 1985 г.. Щастливите дни, в които очаквах да се роди най-хубавото ми стихотворение!

Със сина ми Богдан, преди да се роди, на разходка край фонтаните пред НДК, които през лятото на 1985 г. изглеждаха по-различно

Със сина ми Богдан, преди да се роди, похапвахме в "Кравай", който вече също е различен от лятото на 1985 г.

А тук сме тримата с гордия татко Владко и още неродения Боби дни преди 6 август 1985 г.!