събота, 22 ноември 2014 г.

Без БНР - лично

Днес се навършват точно 2 месеца, откакто напуснах БНР. Нито в един момент не ми е домъчняло за него, нито пък пазя лоши чувства. За тези два месеца не свърших нещата, които предварително си бях намислила – не дописах романа си,  сайтът на фондацията ни още не е напълно готов, но работата продължи, макар и някак на забавени обороти. Изглежда през последните месеци съм насъбрала твърде много умора и след като излязох извън орбитата на радиовъртележката, тази умора изведнаж забави движенията ми. Наслаждавам се на удоволствието да не бързам, да не се тревожа за срокове - ако нещата станат, когато съм си наумила, съм доволна, ако не станат, не се притеснявам никак. Оказва се, че съм имала нужда от голяма почивка. Всъщност, почивам си, работейки, но по-бавно. И всичко постепенно си отива на мястото. Идеята за сайта ни вече придоби цялост, а за да допиша последните страници от романи си „Искрено ваша” , са ми нужни не повече от два дни. Енергията ми се завръща...  А като казвам, че не ми е домъчняло за БНР, трябва да добавя, че има много хора там, които са ми скъпи, само че работната атмосфера, микроклиматът в Радиото отдавна вече не ми понасяше и затова не ми липсва.


четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Щрихи от Македония - езици, история, съвременност

Отидохме в Прилеп на сватба. Тръгнахме с нагласата, че ни предстои радостно събитие и нямахме никакво намерение да водим там разговори съществува ли македонски език, македонците българи ли са и т.н. Моят приятел и колега Тони Гламчевски от македонската секция на Дойче веле, с когото често сме се засичали в Страсбург на сесиите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, веднаж ми каза: „На тези, които твърдят, че няма македонски език, аз отговарям – защо отказвате на един език правото да се развива. Ако латинският не се беше развивал, нямаше да се появят италианският, френският, испанският и др.романски езици.” Тогава вътрешно се съгласих с него. През годините езикът, който говорят в Република Македония, много се е отдалечил българския. Когато слушаме този език, той ни прилича на наш диалект, но в него има доста думи, които не разбираме. Нямам представа как възприемат българския самите македонци, но останах с впечатлението, че ни разбират по-малко, отколкото ние тях. Например, когато питахме за автогарата, не ни разбираха, защото в Македония това е „автобуска станица”. За три дни се научихме да казваме „Догледанjе”, вместо „Довиждане”, „Фала”, вместо „Благодаря”, макар че можело и „Благодарам”. За нас старанието да се доближим до говора на местните жители е признак на уважение към тези, на които гостуваме. Някой може да разсъждава по друг начин, но ние с мъжа ми мислим така. И на нас ни беше забавно, че на вратите в магазините пише „Влечи” и „Туркаj”, вместо нашенското „Дръпни” и „Бутни”, но пък колко сладостно ни прозвуча думата „Преубав!”, с която една прилепчанка описа местния манастир. Или пък, когато едно младо момиче спря колата си до нас по пътя към Маркови кули, за да ни помогне с ориентирането и ни обясни да ходим все нагоре по „патчето”!
         Разбира се, веднага разпознаваха, че идваме от по-далече, питаха ни откъде сме. Първоначално отговаряхме, че сме от България, докато в квартал Варош един любезен мъж на средна възраст не ни каза приятелски, че щом сме от България, значи сме македонци. Каза го със същата лекота, с която много наши сънародници твърдят, че македонците са българи. „Нали сте от Петрич?” – уточни веднага мъжът. „Не, от София сме.” Той стана много сериозен, погледна ни изпитателно и започна: „Щом сте от София, значи сте наши...” – и направи пауза. „Приятели сме! – довърших изречението му – Приятели сме!” И побързахме да отминем, защото не бяхме дошли в Прилеп за спорове, а на сватба.
         Оттогава, за да сме съвсем ясни и конкретни, на въпроса откъде сме, отговаряхме: „От София!” пък всеки да реагира, както иска. Повечето прилепчани обикновено коментираха, че всички сме еднакви пред Бога и под слънцето. А в едно кафене до автогарата (автобуската станица!), щом чу, че сме от София, един млад симпатяга се провикна: „Левски София! Аз съм му фан!” Имал и шал с емблемата на „Левски София!” Питахме го дали в Прилеп има и други „фанове”, като него. „Може, ама не си казват.”  Ходел понякога на гости на свои роднини в Благоевград, бил и на кукерския фестивал в Перник и му се видял много хубав град.
         Натъкнахме се и на проблема с молбите за българско гражданство. Една млада жена сподели с нас, че мъжът й кандидатствал и „му излезло бройчето”, но сега поискали от него да докаже, че има български корени, а той не знаел как да го докаже. Самата тя можела да представи документи, че има прадядо българин, но от София не се интересували от нея, а от потеклото на мъжа й, защото той е поискал българско гражданство. „А нали сме семейство с него!” – чудеше се жената. Не знаехме какво да я посъветваме.
         В хотелската стая гледахме местна телевизия. Има много предавания за история. Най-често попадахме на очерци за исторически дейци, родени на територията на днешна Република Македония. Обикновено в очерка се казваше, че човекът е починал в София, но веднага се цитираха негови изявления, че винаги се е чувствал македонец.
         Вечерта преди да си тръгнем по прилепската телевизия съобщиха, че преди часове в града е открит паметник на Марко Цепенков – роден в Прилеп през 1829, починал в София през 1920 г. Малко преди това бях снимала мъжа си пред този паметник. В българската уикипедия пише, че Марко Цепенков е български писател и фолклорист, борец за църковните свободи на българите от Македония. В днешна Република Македония обаче той е определян като македонски писател. На коментара ми, че трудно можем да си поделим историческите личности с македонците, мъжът ми отговори: „Те са общи”. Да, общи са, защото някога сме живели в една държава. После границата ни разделила и се случвало така, че човек е роден някъде, а умира в друга страна, но жителите на родното му място си го смятат за свой... Звучи елементарно, а колко проблеми в отношенията може да създаде.
         Същата вечер по прилепската телевизия показаха и репортаж от откриването на две плочи в градската Алея на славата: на писателя Димитър Талев и на скулптора Йордан Грабул. За Димитър Талев казаха, че е родом от Прилеп, но е живял и умрял в България. Изброиха романите му: „Преспанските камбани”, „Железният светилник”, „Илинден”, „Гласовете ви чувам” и трилогията му „Самуил”. Напомниха, че в тях той често описва родното си място. Докато с мъжа ми обсъждахме, че и Талев заслужава паметник, а не само плоча върху паважа в Алеята на славата, на телевизионния екран се появи достолепен възрастен мъж с интелигентно лице - Александар Талески, внук на писателя Димитър Талев. На македонски г-н Талески изрази радостта си, че на дядо му е оказана такава голяма почит. Лично аз се радвах, че името на Димитър Талев е запазено в българския му вариант, а не е станало Димитриja Талески.
         При тридневния ни престой в съседната и близка нам страна рядко ставахме свидетели на стремежа да се търсят доказателства за древния произход на македонската нация. Явно Скопие е мястото, където този стремеж е най-силно изразен. Разбира се, и в Прилеп си имат паметник на Александър Македонски, но той е със скромни размери. В Битоля пък видяхме паметник на Филип Македонски – неговите размери са по-внушителни. И още нещо: когато посетихме останките на  античния град Хераклеа Линкестис край Битоля, екскурзоводът ни каза, че това е един от най-старите македонски градове и че мотивите на запазените мозайки  в Хераклеа много напомнят тези в Пела. „Някои може да кажат, че това е елинистичен стил, но той е македонски” – каза екскурзоводът. Тогава си припомних колко пъти Гърция е реагирала остро, че Република Македония си присвоява историята й... Но един спор с екскурзовода не би довел до нищо. Остана ни само удовлетворението, че в Хераклеа сме се докоснали до античността.
         Споменах, че сме ходили на сватба в Прилеп, а нищо не казах за младоженците. Това е дълга история: Филип от Прилеп се ожени за София от Баку. Самата София работи в София, където е директор на Центъра за азербайджански език и култура при Софийския университет. На сватбата в Прилеп бяха дошли роднини на София от Азербайджан, от Русия и Холандия, защото семейството й се е разселило на различни места. Сватбари бяхме и ние, приятелите на София от България. Да са щасливи младоженците! А исторически и културни преплитания, заемки и препратки винаги ще има.
        
На снимката: новооткритият паметник на народния будител Марко Цепенков в Прилеп

         

вторник, 11 ноември 2014 г.

Славянско танго

Днес, 11 ноември, е националният празник на Полша, Денят на независимостта. Припомням си времето когато учих полски език, а после написах книгата "Славянско танго", част от която е на полски. Тук споделям малък откъс от тази книга:

... Когато тръгнах по алеята към езерото пред паметника на Шопен в парка Лаженки... инстинктивно изпитах желание да се прекръстя... като че ли бях в църква... Седнах на една от пейките... до мен достигаха далечни откъслечни шумове от варшавския следобед, но тук беззвучно ме обгръщаше музиката на Шопен...
После поех по-нататък... Усетих отново, както преди година, че този град преизпълва всяка моя частица... Усетих и още нещо... Градът също ме обичаше... Усмихваше ми се щастливо с най-лятното си слънце... улиците му ме прегръщаха  и сякаш следваха ритъма на стъпките ми... на движенията ми... в юлския следобед аз... танцувах с Варшава!
Беше едно невероятно славянско танго на дансинг от десетки километри... Летях по варшавските тротоари, правех резки завои и спирах за кратко, за да не пропусна някоя незабелязана досега сграда или паметник, после отново се втурвах напред... а градът ме държеше в прегръдките си... деликатно... влюбено... страстно...

Когато в края на деня за малко се прибрах на ул. „Радомска”, забелязах в огледалото зачервената си от жаркото слънце кожа... Като след вихрен танц... 

 Гергина Дворецка
от книгата "Славянско танго", 2009 г.
изд. "Книжен тигър"