понеделник, 2 март 2015 г.

Услуги по български?

В навечерието на националния ни празник 3 март имах поводи да се замисля за националния ни характер – колкото и скептично да гледат някои на самото понятие „национален характер”, защото хората били много различни едни от други, има си черти и особености, които се повтарят по-често у представителите на една нация.
         Бяхме за три дни във Велинград и околностите му. Били сме често там и друг път, но все в командировка, все с мисъл за делови ангажименти, на които градът и жителите му бяха само фон. Сега обаче заминахме там на почивка. Първото, което открихме у велинградчани, беше отзивчивостта и искрената доброжелателност. Мъжът, когото попитахме как да стигнем до хотела си, не успя да ни упъти съвсем точно, но ни показа в каква посока да вървим и после подвикна след нас: „Да сте живи и здрави!” Извика го някак от цялото си сърце, не бях чувала скоро така изречено пожелание. Поне в София не бях чувала. Може би са прави онези, които твърдят, че столицата прави хората по-затворени в себе си и по-хладни към другите, макар че май всичко си е до човека...
         Свръхлюбезни бяха и келнерите в един ресторант край карстовия извор Клептуза, където отидохме да обядваме веднага след пристигането си. Още от вратата бяхме посрещнати от двама представители на персонала и от един симпатично усмихнат гипсов чичко. Харесахме си маса на втория етаж (първият не работеше). Единият от келнерите ни донесе менюто, но веднага започна да ни изрежда специалитетите на заведението, някои от които ги нямаше вписани черно на бяло, но можели веднага да ни ги сготвят. Избрахме агнешка пържола и суджук от еленско месо, невписани в менюто, пъстърва на скара с гарнитури и току-що изпечена питка, каквато никъде другаде не се правела. Келнерът ни изреди и марките бутилирани вина, макар да казахме, че не ни се пие повече от чаша. „Ама то е много хубаво!” – настояваше професионалистът. Решихме да е някакво леко бяло вино. Докато чакахме да дойде поръчката, се забавлявахме да се снимаме из целия ресторант, защото в него имаше наистина приятни кътчета, както и още двама любезно усмихнати гипсови чичковци, които явно са местната атракция. Келнерите ни насърчаваха да продължаваме с фотографиите и дори един от тях предложи да ни направи обща снимка на двамата с мъжа ми.
         Сервираха ни ястията. Порциите се оказаха не особено големи, но затова пък – много добре оформени. Бутилката с бяло вино ни беше донесена вече отворена, но пък – в кофичка със студена вода. През цялото време около нас се навъртаха келнери и ни питаха доволни ли сме. Да, доволни бяхме. Дотолкова, че накрая си поръчах и един крем карамел.
         И дойде сметката. Донесе ни я не келнерът, който ни беше обслужвал, а една миловидна девойка. Мъжът ми погледна листчето и повдигна изумено рамене. Аз също погледнах листчето и също повдигнах изумено рамене. Вече бяхме видели менюто и имахме представа горе-долу колко трябваше да струва всичко. По наши изчисления – не повече от 50-тина лв. Цифрата, която пишеше на сметката обаче, беше 99,60 лв.!  
         „Не се притеснявай! – каза мъжът ми. – Все пак ни обслужиха добре, беше ни приятно.”
         Но възникна и друг проблем – ресторантът не работеше с дебитни карти. Докато мъжът ми търсеше работещ банкомат наблизо, полюбопитствах как я бяха уйдурдисали тази сума от 99,60 лв., след като повечето ястия в менюто бяха на стойност около 7-8 лв., а ние бяхме взели само 3 специалитета. Не намирах за голям проблем, че вместо посочената цена от 7,50 лв. за печена пъстърва, в нашата сметка тя беше станала 8,50 лв.. Агнешката пържола, невписана в менюто, се оказа 13,50 лв.. Е, можеше и на толкова да я оценят. Питката, специалитет на заведението – 3,50 лв. – можеше и толкова да струва, бутилката вино - 30 лв. – също. 7% надценка за обслужването – да, щом се вписва в цената. И все пак как успяха да надуят сумата до 99,60 лв.?
         В един момент открих: суджукък от еленско месо беше отбелязан в сметката ни: 0,475 кг.х 6,40 лв. = 30,40 лв.! Значи ето къде бяха сбъркали – вместо 3 лв. ни искаха 30!
         Междувременно мъжът ми се върна с изтеглената от банкомат стотачка. Когато миловидната девойка дойде да прибере парите, й посочих драстичната грешка в изчисленията за еленския суджук. „Не е грешка – каза миловидната девойка. – Цената от 6,40 лв. е за 100 гр., а не за килограм!”
         Не ни се разправяше повече. Какъв беше смисълът да си разваляме настроението. Казах й само: „Следващия път предупреждавайте хората!”, а миловидната девойка ме гледаше право в очите, без да мигне. Неслучайно бяха изпратили нея да ни вземе парите. На излизане един от свръхлюбезните келнери ни махна отдалече и гузно се измъкна през близката врата. В подобни случаи баба ми казваше: „Туй да им е радостта!”
         И си мисля за националния ни характер. Добре, успяха да ни преметнат със сметката и можеха да бъдат доволни от тарикатлъка си. Само че ние никога повече няма да стъпим в този ресторант. Тогава къде им беше печалбата? Ако наистина бяхме останали доволни, можехме през следващите два дни да идваме непрекъснато тук, защото наистина персоналът обслужваше любезно. А така – направиха един удар, но пък завинаги изгубиха клиенти, които умеят да ценят хубавата атмосфера в заведенията.
         Все си говорим, че българинът трябва да се откаже от тарикатлъка си, ама какво да направим, като на някои отвътре им иде да надхитрят някого, пък ако ще и последиците в далечен план да не са никак розови. Как се воюва с такъв саморазрушителен навик? Не е никак лесно превъзпитанието.
         Сега единственото, с което можем да помогнем на приятелите си, е да ги посъветваме: Ако отидете в ресторант, в непосредствена близост до Клептуза във Велинград, и ако келнерите ви посрещнат много любезно и ви предлагат специалитети, невписани в менюто, по-добре е да се придържате към самото меню. И да питате цената за еленския суджук на килограм ли е или на 100 гр. А иначе, самото обслужване е на ниво. 
Започнах тази велинградска история с една развълнувала ме случка за човек, който ни упътваше и ненадейно най-сърдечно ни благослови. Ще завърша с друго подобно преживяване. Край хотела ни на площад „Македония” в квартал Чепино, открихме приятно магазинче за ядки, шоколади и напитки. Забелязахме на рафтовете един вид вино „Фраголино”, какъвто дотогава не бяхме опитвали, и си го купихме. Продавачката, жена на средна възраст, ни сипа щадро в едно пликче печени фъстъци: „Това пък е от мен – върви с виното!” Настояхме да й платим за фъстъците, но тя категорично отказа: „Те са от мен – да ви е сладко!”
Та ето и това е българският характер! Интересни чешити сме, българите – има сред нас и тарикати, и духовно щедри. Дано вторите са повече!  


         

На снимката: менюто, оценено на 99,60 лв. Впрочем, в друга европейска страна може и да струва толкова, но не и във Велинград, където доходите на хората са такива, че на банкоматите най-голямата отбелязана сума за теглене е 50 лв.