четвъртък, 26 май 2016 г.

Силата да не вървиш след победителите


На тазгодишния прием, даван от президента на България по случай 24 май, не видяхме много от познатите ни, с които се срещнахме на същия прием миналата година. Да речем, че в онази вечер имаше и други събития и някои хора са предпочели тях. Питам се обаче дали ако настоящият президент не беше обявил, че няма да се кандидатира за втори мандат, тези хора не биха дошли все пак, макар и за малко в Националния исторически музей, за да уважат поканата му, а после да отидат на другите събития.  

Един небезизвестен човек беше написал във Фейсбук, че като видял в интернет снимки от президентския прием за 24 май, се сетил, че и той имал покана за него, ама как пък се случило да забрави. Дали щеше да забрави, ако президентът Плевнелиев беше опазил в тайна нежеланието си да повтори мандата на този пост? Разбира се, може да има хора, принципно несъгласни с конкретния президент и тяхно право е да демонстрират несъгласието си под някаква форма, в рамките на приличието. Ние с мъжа ми нямаме лично отношение и показваме уважението си към президентската институция.

В живота си неведнаж съм била свидетел на това какъв вакуум се образува около някого, който се разделя с висок пост или пък не е успял да го заеме. Хората обичат да ръкопляскат на победителите и рядко имат желание да се сетят, че много от победените също заслужават аплодисменти за качествата си. Лично аз държа да засвидетелствам уважение към загубилите битката. Защото в битките невинаги побеждава по-добрият, а още по-рядко – най-добрият!

Да не вървиш след победителите е също толкова самотно занимание, както и да критикуваш началството – малцина ще искат да покажат, че мислят като теб. Така че е нужна вътрешна сила, за да не се поддадеш на инерцията на множеството, което тръгва след победителите.

Да показваш солидарност с победения изисква още по-голяма сила. От победения не можеш да очакваш някакви облаги, а и самият му имидж е смущаващ – като на покосен от болест човек, от когото е по-здравословно да стоиш по-далеч. Неслучайно солидарността с победения е рядко явление.

Сега ми се иска да ви разкажа една история без предварително да съобщавам как завърши тя – хубаво или не. Накрая ще прецените сами.

През 2007 г., когато Валери Тодоров спечели първия си мандат като шеф на БНР, имаше една жена от нашата програма, която отдавна мечтаеше да стане неин директор. Само че този пост тогава се заемаше от друга жена, която не виждаше основания да го напуска. Завихри се едно неофициално състезание между двете – едната напира, другата не отстъпва. Все повече ставаше ясно, че напиращата към директорския стол ще го спечели, защото междувременно беше спечелила доверието на В.Тодоров, и досегашната директорка разбра, че дните й като ръководител на програмата са преброени. В този момент започна да се оформя вакуумът около нея. Да виждам този вакуум за мен беше неприятна и неприемлива гледка, защото самата аз съм се оказвала в такава ситуация неведнаж в БНР. По онова време бях председател на редколегията ни и имах поводи да ходя в директорския кабинет. Никога не си измислих извинение, за да не отида там, когато работата го изискваше. Държах се дори по-сърдечно отпреди, макар че с напускащата поста си директорка невинаги по-рано бяхме имали блестящи отношения…

Както и да е, накрая фаворитката на В.Тодоров зае директорския пост, а предишната директорка напусна радиото по собствено желание. Постъпи с достойнство. По-късно обстоятелствата ни срещнаха отново и тя ми каза: „Гергина, в онзи момент ти единствена запази човешкото си лице!“ Стана ми приятно да го чуя, макар че не бях очаквала чак толкова поетична оценка за поведението си – за мен то беше напълно нормално.

Излишно е да казвам, че солидарността, която демонстрирах с напускащата директорка, не мина безнаказано за мен. Изместилата я претендентка за поста беше забелязала, че не заставам зад нея, а май симпатизирам на конкурентката й, и нищо добро не ми се случи през следващите 3 г., докато тя ми беше началничка. Но не за това ми е думата сега, а за въртележката на живота, която в даден момент така се врътна, че прогонената директорка след още 3 г. отново се върна в радиото, вече на още по-висок пост отпреди.

Обадих й се веднаж по телефона, защото исках да й подаря мой сборник с проза -  бях я описала под друго име в един от разказите. Бившата директорка, издигнала се вече на още по висок пост, ми отговори любезно, че можем да се видим, когато ми е удобно, но нещо в тона й ме накара повече да не й се обадя. После 2-3 пъти сме се срещали случайно и тя никога не спомена, че можем да се видим, само си казвахме „Здравей“ и се разминавахме. Разбирах я. В нейните очи аз бях абсолютен лузър – по времето на Валери Тодоров не бях помръднала нито на йота напред в кариерата си. Р.Янкулов, който беше поканил самата нея в екипа си, също ме недолюбваше. Защо й трябваше да демонстрира някаква симпатия към мен!

Когато вече ми предстоеше да напусна радиото, си  помислих, че ако се случи пак да я срещна, ще й кажа: „Ти ме похвали, че когато те свалиха от директорския пост, аз единствена съм запазила човешкото си лице. Само че ти не запази човешкото си лице, когато отново стана началник.“ Наистина се случи да я срещна, но нищо не й казах. Тя вече не ме интересуваше.

Тази история е реалистична, но не бих я нарекла поучителна, защото никаква поука не съм си извлякла от нея. И на годините, на които съм, аз пак няма да тръгвам след победителите, ако мисля, че не заслужават победата си, и винаги ще показвам открито солидарността си с победените - особено, ако според мен, е трябвало да победят. Който няма вътрешната сила да го прави и да си носи логичните последици от това, да не постъпва като мен! А аз ще продължавам по същия начин.  




петък, 20 май 2016 г.

След избора на радиошеф… как ехото заглъхва

Да кажа, че изборът на Александър Велев е ударил за мен като гръм, би било пресилено. Истина е обаче, че се изненадах. След като СЕМ го избра, изгледах видеозаписа с изслушването му. Велев има верни наблюдения, но някои от намеренията му не ми допадат – като намаляването на езиците, на които работи Радио България. В събеседването му със СЕМ не открих нищо и за финансирането на БНР, а то беше сред задължителните изисквания за концепциите на кандидатите в конкурса. При първа възможност ще прочета самата концепция на Велев, но никой не го попита за финансирането. Изобщо, въпросите  към него бяха твърде малко. Явно, доста хора, също като мен, не са и допускали, че той ще бъде избраникът и не са проявили интерес да го слушат. Да, ама народът е казал: „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът!“ Та, ето от коя трънка изскочи заекът. Само дано не стане „от трън, та на глог“.  Но май не трябва да се заигравам с пословиците, за да не стигна до аналогия с препитването на Р.Янкулов преди 3 г., когато той омая СЕМ предимно с народните умотворения, които сееше щедро, за сметка на липсващите конкретни идеи.  
И друго ми направи впечатление от разговорите в СЕМ, които успях да видя в интернет: някои от кандидатите за ръководители на БНР  бяха потърсили оригинално въведение за презентацията си, в което вложиха посланието на цялата си концепция. Иво Тодоров започна с филмче за една изоставена църква, която така и не е достроена, по аналогия с това, което трябва да се изгради в БНР – изключително добре намерен образ за накърнената ни духовност, която обществената медия е длъжна да възстанови. Петър Пунчев пък представи две снимки: първата - на детски футболен отбор, в който вратите са направени от ученически чанти и почти не се виждат, така че никой не е наясно каква точно е целта му, и втората снимка – на два отбора, спечелили световна слава, където всеки играч знае каква е задачата му и към какво се стреми. И в двата цитирани случая не само разумът, а и сърцето ми възприе посланието на участниците в конкурса. За разлика от тях, крайният победител Александър Велев започна представянето на концепцията си… с цитиране на закона за радио и телевизия. Да, доказа, че е делови човек. Но съвременният ръководител не трябва да бъде само делови, а и да вдъхновява екипа си! Явно СЕМ в сегашния си състав не знае какво се изисква от един модерен ръководител.
Но аз ще спра с критиките си към Александър Велев, защото… харесван или не съвсем, той бе избраникът на СЕМ (как забавно ми се получи римата!) Оттук нататък му предстои трудната задача да изправи на крака БНР.
А как ехото от конкурса заглъхва?
Първото, което държа да споделя, е, че публикацията ми за Петър Пунчев от 18 май  „Кой беше моят фаворит за генерален директор на БНР“ се оказа най-четена в блога ми от началото на неговото 3-годишно съществуване! С над 300 прочитания превъзхожда дори най-популярното мое стихотворение - признавам, че стиховете ми имат повече успех от другите ми текстове :). Оказва се, че да кажеш истината за един човек с много достойнства е по-въздействащо и от най-емоционалните стихове. Колко е важно, наистина, да не премълчаваме добрите думи за хората, които ги заслужават! Това възвръща усещането за справедливост и хармонията около нас.
Оттук нататък Петър Пунчев ще продължи напред. Ще пътува с идеите си, със знанията и с моженето си по големия свят, който му е по мярка - както е с всички широкоскроени хора. Може и да го жегва понякога мисълта какво е можел да направи за общественото радио, а не е получил тази възможност, но след време и това ще отшуми, защото той не е от „безалтернативниците“, които могат да просперират единствено в БНР. „Безалтернативници“ е израз на друг кандидат в тазгодишния конкурс, на когото симпатизирах – Васил Чобанов. Самият той винаги е доказвал, че може да се справя блестящо на различни поприща, ще го прави и в бъдеще.
Вчера още двама мои фаворити от конкурса - Иво Тодоров и Митко Димитров – ме зарадваха с наградите VIP MEDIA Awards, които получиха. Предстоят им нови върхове!
Хвърлих от любопитство един поглед на сайта „Обаче“, който беше създаден с основната задача да води битка за връщането на Валери Тодоров като шеф на БНР и громеше разпалено Янкулов и екипа му. Сега самият Валери, след тоталния си разгром на конкурса, се е спотаил (да не казвам като какво, че не е естетично), но пък съратниците му (предимно съратниЧКИ в напреднала възраст) вече надигат обнадеждено главици и поздравяват в сайта „Обаче“ новия генерален директор с избирането му. Не е чудно – Велев при събеседването си в СЕМ каза, че иска да използва опита на пенсионираните радиослужители. Само че неговата идея е да ги използва, за да слушат отрязъци от програмите и да дават мнението си – нещо, за което действащите журналисти нямат време. А съратничките на Валери Тодоров – видяхме ги и на препитването му със СЕМ - са свикнали да бъдат началнички и те такива постове очакват от новия генерален директор, а не да слушат с часове радиопрограми срещу НЕначалническо заплащане. Не се знае как биха се сработили...
По-важното е дали Велев наистина би поканил в екипа си някого от другите кандидати в конкурса, както уклончиво отговори на въпрос на водещия в интервю по БНТ 1. 
А ехото след избора на новия шеф на БНР постепенно заглъхва.
Хайде сега, всеки от нас да се заеме с работата си!





сряда, 18 май 2016 г.

Кой беше моят фаворит за генерален директор на БНР

В приключилия конкурс за генерален директор на БНР през тази година симпатизирах на няколко кандидати по различни причини. Познавам Васил Чобанов отдавна, още от времето, когато водеше юридическите предавания „Добър ден“ по програма „Христо Ботев“ през 80-те години. Ценя професионализма му във всичко, с което се е ангажирал досега, както и неговата честност, смелостта му да отстоява позициите си.
С Иво Тодоров се запознах доста по-късно, харесвам стиховете му и творческите му експерименти, артистичността. Винаги е зареден с оптимизъм и има добро сърце - неслучайно много хора го обичат.
Преди 3 г., четейки протоколите на СЕМ от събеседванията с участниците в тогавашния конкурс за шеф на БНР, бях приятно изненадана от зрелостта, с която най-младият кандидат за поста, Митко Димитров, отговаряше на въпросите към него. По-късно той стана директор на Радио София и тогава Валери Тодоров и компания го нападнаха толкова злобно в публикации и открити писма, че изразих публично в моя блог несъгласието си такова отношение да бъде проявявано към съвсем млад човек, само защото е амбициозен. Онези, които го нападаха, също бяха свръхамбициозни хора, но вече в напреднала възраст, и настървението им изглеждаше доста некрасиво, гледано отстрани.
В тазгодишния конкурс изпитвах определени симпатии и към Росланна Белчева, защото в концепцията си през 2013 г. тя споменаваше за използването на групово финансиране (crowdfunding) в БНР. Аз също имах подобни идеи. Освен това тя участваше в конкурса за втори път. Има кандидати, които опитват веднаж и се отказват. Да се явиш отново на подобен „изпит“, който преди това не си издържал успешно, изисква сила на духа и мотивация. При всички случаи това говори за сериозни намерения, а не за моментно хрумване. Тук нямам предвид вечните кандидати за висок пост, които виждат себе си единствено като началници или пък просто са останали без работа и се пробват навсякъде.
Повечето от кандидатите, на които симпатизирах обаче, бяха участвали в ръководния екип на Радослав Янкулов – двама от тях той уволни, но все пак те имаха лошия късмет по някакъв начин да са били свързани с него в даден момент.
Това не се отнасяше за моя голям фаворит в тазгодишния конкурс Петър Пунчев. Зарадвах се, че точно човек като него е готов да се заеме с решаването на проблемите в БНР. Преди години той работеше в програма „Хоризонт“ и си спомням как стана един от създателите на нощния блок там и колко новаторско беше това предаване. После Пунчев пое риска да напусне БНР и да се захване със създаването на първото частно радио в България Радио FM+. Успя! А никак не е било лесно за него и екипа му – чела съм книгата, която по-късно написа, за да сподели опита на първопроходците. През годините създаде или обнови частни радиа в различни държави и доказа многократно, не само в България, че може да се справя с критични ситуации, да вдъхне живот там, където се е възцарило унинието. Т.е. той притежава опита от БНР, но и богатия си опит от работата в международна среда и то не под формата на специализация в чужбина, а като равностоен партньор на чуждестранните колеги. В днешно време, когато медиите все повече се свързват в международни мрежи, човек като Петър Пунчев, който владее няколко езика и умее да действа в многонационален екип, би бил невероятен шанс за БНР. Той се е доказал като ръководител със замах, който обаче винаги запазва реалистичния си поглед, планира стъпките си смело, но внимателно. Същевременно знае как да въодушеви екипа си – доказателство са успехите на Радио FM+. Когато  гледах в интернет събеседването му със СЕМ и го чух да казва, че го е грижа за хората, аз безпрекословно му повярвах, защото лично го познавам като много сърдечен, добронамерен човек, който се отнася с уважение към всички.
И още нещо важно, заради което Пунчев беше моят фаворит – той си представя Управителния съвет на БНР не като послушен придатък на генералния директор, какъвто този управителен орган е бил досега в медията, а като коректив! Защото един ръководител с голяма власт винаги трябва да бъде под контрола на своите съмишленици – да носи голямата отговорност за всичко, но да не се самозабравя и да се превръща в самодържец. Само човек, който не се стреми самоцелно към властта, а мисли най-вече за отговорността, с която е свързана тази власт, разсъждава така!  
По време на събеседването му със СЕМ наш колега откровено попита Петър Пунчев защо му трябваше да се захваща с БНР, след като е толкова успешен бизнесмен. Със сигурност не го е привлякла директорската заплата или служебните коли – той си има лични автомобили и печели достатъчно. Непредубедените веднага биха усетили, че иска да бъде полезен на Радиото с опита, мениджърските умения и знанията си, които са безспорни.
Неслучайно точно срещу него излезе и най-невъздържаната  публикация в един жълт вестник, определяща го като „ченге“. В статията все пак се обясняваше, че той не е доносничел срещу колегите си, а е бил за кратко в школа за военни разузнавачи, от която бързо сам се е отказал с всички негативни последствия за него по социалистическо време, но все пак инсинуацията си оставаше.
Не знам дали тази инсинуация е повлияла на СЕМ.
Днес гледах по БНТ 1 интервюто с новия генерален директор на БНР Александър Велев. На въпроса дали би поканил някой от другите кандидати в екипа си, той отговори, че е възможно. Интересно кого ли от тях би поканил?
Ще поживеем, ще видим.




вторник, 17 май 2016 г.

Личните ми впечатления от предишното директорстване на Александър Велев в БНР

Днешният ден ми донесе една хубава и една лоша новина. Хубавата е, че Валери Тодоров не беше избран за генерален директор на БНР, а лошата е, че на този пост беше избран Александър Велев. В предишни мои постинги съм го споменавала, но тъй като от мой личен опит знам колко вреден би бил В. Тодоров за обществената медия, признавам, подцених Велев. А не трябваше, защото на конкурса през 2010 г. В.Тодоров спечели втория си мандат само с 1 глас повече от новия генерален директор. Впрочем, тогава концепцията на Велев беше много класи над тази на В.Тодоров, но по неясни причини беше предпочетен именно Валерката.
Най-искрено желая успех на новия стар ръководител на Радиото, защото е редно при всяко ново начало човек да получава позитивната енергия на добрите пожелания. Оставам обаче с резерви към него и по обективни, и по лични причини. Обективните са, че подобно на други генерални директори след него, той много наблягаше на ремонтите. Точно по негово време беше обособен големият нюзрум в „Хоризонт“, който като идея е нещо добро, но изграждането му се оказа толкова неуспешно, че до последно съм чувала оплаквания от работещите там колеги как при дъжд едва успяват да се скрият от течовете. Още в първите години след мащабните реконструкции в новата сграда, предприети от Велев, се заговори за падащи новопоставени врати и прочее доказателства за некачествени материали и лошо изпълнение. Нещо подобно стана и след реновирането на студиата, от които се излъчва програма „Христо Ботев“ по валеритодорово време – и там съвременният дизайн на обзавеждането се оказа неудобен за ползване, а климатикът през лятото бие с ледени струи гърбовете на звукорежисьорите на пулта. Но да оставим В.Тодоров да си ближе раните от унизителната за него загуба. Само сигнализирам, че на БНР, както и преди, май отново ще му предстоят ремонти със съмнителен ефект. Дано да не се окажа права!
Другото, от което се опасявам, пак от личен опит под ръководството на Велев, е субективната, нерядко погрешна, оценка за хората. Същият проблем имаше и В.Тодоров – просто в някои отношения те двамата са като „близнецы братья“, както го е написал Маяковски за Ленин и Партията. 
След като пое шефския пост в началото на 1998 г., Велев назначи за директор на програма „Христо Ботев“ една свръхамбициозна жена, която изобщо не умееше да работи с хората. Грешката да постави начело на тази програма друга подобна жена, направи и В. Тодоров през 2007 г. На избраната от Велев директорка не споменавам името, защото много скоро след това тя почина – беше подценила свой здравословен проблем. Лично аз съм на принципа човек да живее така, че след смъртта му хората да запазят хубави спомени от него, а да не разчита на сентенцията „за мъртвите да се говори или добро, или нищо“. За съжаление, директорката, избрана от Велев, не живя на този принцип и много хора не я запомниха с добро. Аз неочаквано се оказах в неизгодна позиция пред нея, защото в желанието си да покажа каква квалификация имам, й представих няколко сертификата от мои специализации по евроинтеграция в чужбина. Жената не само, че не ги възприе позитивно, а най-откровено се подразни (това ми се е случвало и с други шефове по-късно) и ме предупреди да престана да "размахвам" тези сертификати. Когато през 1998 г. споделих с нея, че искам да кандидатствам в „Отворено общество“ за финансиране на предаването ми за евроинтеграция, тя буквално ми се изсмя: „Самата аз кандидатствах там за финансиране на езикови курсове по радиото и не успях, та ти ли ще успееш!“ Във фондацията обаче одобриха проекта ми и отпуснаха една много хубава сума за предаването. Възникна обаче проблем, защото директорката на програма „Христо Ботев“, избрана от Ал.Велев, трябваше да подпише договора за това финансиране в качеството си на мой административен ръководител, а тя категорично отказваше да направи това.
Разказвам тази история за избраната от Ал.Велев директорка, защото тя стана причина за единствената ми лична среща в шефския му кабинет. Тъй като упорството на въпросната жена водеше до провал на усилията ми по подготовката на проекта и загуба на спечелените с него пари за хората, които щяха да работят за предаването ми в програма "Христо Ботев", аз нямах друг изход освен да поискам лична среща с генералния директор. Признавам, че потърсих ходатайството на колежка от „Хоризонт“, която заемаше висок пост, и успях. Ал.Велев ме прие в кабинета си. Резултатът от срещата, на която присъстваше и тогавашният главен секретар на БНР, беше положителен. И двамата разбраха очевидното – че не бива да се губят парите, които могат да влязат в БНР със спечеления от мен проект. В крайна сметка, беше организирана среща между мен и директорката в кабинета на главния секретар, на която тя беше вразумена да подпише договора.
Защо обаче имам неприятен спомен от тази моя единствена лична професионална среща с Ал. Велев? Защото, когато му представих случая с избраната от него директорка, която не искаше да подпише договора за спечеления от мен проект, първата му реакция беше:
-         Ако не ти харесва да работиш с нея, напусни радиото!
Веднага му отговорих:
-         Няма аз да напусна радиото. Друг трябва да го напусне!
Ето, за такива отговори след години Валери Тодоров ме питаше ехидно: „Как те търпи мъжът ти?“ В интерес на истината, Велев не каза подобна дебелащина, а в крайна сметка реши проблема по единствения нормален начин. Тази началническа фраза обаче - „Ако шефът не ти харесва - напусни!“ – може да е валидна за частни фирми, но не и за обществена медия. В обществената медия всеки сигнал, че някой шеф злоупотребява с властта си за сметка на работещите в нея, трябва да води до понижаването му в длъжност. Вместо това, и при Велев, както и винаги е било в БНР, контрата си остава у подчинения.
         Само ще добавя, че успехът на проекта, с който спечелих пари за програма „Христо Ботев“, не мина без последствия за мен. При индексирането на заплатите по времето на Велев, аз бях единственият човек от програмата, който не получи дори задължителните тогава 3 процента увеличение на заплатата, които важаха за всички – повече проценти се даваха за професионален принос. Явно в очите на ръководството такъв принос аз нямах, но ми беше отказано дори онова, което останалите колеги получиха по закон.
Още пазя файла с докладната си, с която задавам на началството въпроса как е възможно човек с моята квалификация и владеещ няколко чужди езика, да не получи поне увеличението, което се полага законно на всички. Да ми отговори устно беше натоварена тогавашната председателка на дружеството на СБЖ в програмата. Тя ми препредаде аргументите на ръководството: „Ти си задължена да имаш такава квалификация и да знаеш чужди езици, какво толкова се самоизтъкваш!“  
Точно по времето на Александър Велев, поради лишаването ми от индексация – явно наказателна мярка срещу поведението ми – аз останах със заплата като на секретарка със средно образование, с която преминах почти през цялото си пребиваване в БНР следващите години.
Това ли чака непокорните и при втория мандат на Велев?
И като добавка по темата за административното високомерие, което отличаваше и Велев, и В.Тодоров – тези „близнецы братья“ (по Маяковски) -  накрая ще спомена една случка, която колегите коментираха с възмущение помежду си през 1998 г. след избора на Велев. В конкурса за генерален директор тогава участваше бившата журналистка от програма „Христо Ботев“ Веска Никова – съкратена при реорганизацията на програмата, тя беше написала концепция за БНР и се оказа сред тримата най-добре представили се кандидати за ръководния пост. След като стана ясно, че Велев е новият шеф на Радиото, Веска Никова беше поискала среща с него – нещо напълно нормално. Велев я беше накарал да чака пред кабинета му с часове. Не разбрах дали изобщо я е приел, но тя така и не се върна в медията, въпреки добрата си концепция, достигнала до финала на конкурса.  
Целта на този текст не беше да правя анализ на плюсовете и минусите на Велев като бъдещ генерален директор. Само споделих първите асоциации, които неговият избор предизвика в паметта ми, както и някои мои опасения.
Повтарям – дано съм лош пророк!
Бог да пази БНР! Когато един атеист отправя такава молитва, нещата са наистина сериозни. 
  






неделя, 15 май 2016 г.

Дебют в Европейската нощ на литературата 2016




Дебютът в Европейската нощ на литературата в България на 11 май 2016 г. беше на румънската литература. За първи път в петото българско издание на тази чешка инициатива, станала общоевропейска, четохме текст от  съвременен румънски автор, издаден на български. Книгата беше „Други любовни истории“ от Лучан Дан Теодорович в превод на Ванина Божикова, издадена от „Парадокс“. Дебют имах и самата аз. След като в предишните издания на Нощта на литературата я бях отразявала като журналист, сега имах честта да бъда поканена от посолството на Румъния да представям румънския текст, т.е. за първи път участвах в събитието като четец!
Особеностите на тази инициатива за популяризиране на европейската литература са в това, че на определени знакови места в даден град се чете един и същ откъс от една книга на половин час между 18 и 21 ч.. Когато четенето приключи, слушателите могат да се придвижват между отделните читателски „гнезда“, които за улеснение са разположени близо едно до друго – през тази година в София бяха между булевардите „Дондуков“ и „Мария Луиза“ - и така успяват да чуят различни откъси. По-амбициозните имат възможност да получат специален печат от всяко „гнездо“ и когато съберат 5, да участват в томбола с награди – книги!
Мястото на нашето четене беше Bandhouse. Адресът изглеждаше познат – бул. „Дондуков“ 17, но самото място се оказа не особено лесно за откриване, защото се намира във вътрешен двор с няколко постройки в него. След като сред тях разпознаеш къде е Bandhouse, следваше изкачване по стръмни дървени стълби до самия таван на третия етаж. Слава Богу, че тези перипетии не отказаха желаещите да чуят румънския текст и нито веднаж при 7-те му прочитания артистичният таван не остана празен, въпреки че на моменти навън валеше силен дъжд.
Освен мисълта колко хора ще успеят да се доберат до нашето читателско „гнездо“, пред мен стояха още предизвикателства. Първото – че в разказа „Плъхът е по-жив от костенурката“ от Лучан Дан Теодорович трябваше да вляза в ролята на двама мъже, които пият уиски, слушат записи от изпълнения на Ленард Коен и разговарят за различни неща, докато неусетно стигат до темата за любовта. Другото предизвикателство пред мен беше четенето на един и същ откъс цели 7 пъти. Оказа се, че това е доста забавно! Оприличих го на неколкократно преплуване на малко езеро, което хем ми става все по-познато, хем откривам под повърхността му все нови и нови красоти, които не съм забелязала при първото му прекосяване. Имах си един любим пасаж от този откъс – той беше за мен като островче сред езерцето, където сърцето ми се поспираше, зареждаше се с енергия и продължаваше въодушевено до финала. В даден момент от повествованието единият от героите, след поредната чаша уиски, се разплаква и обяснява, че мъжете също имат право да плачат, ако имат причина. Следва любимият ми пасаж:
„После, вместо да ми заговори за причините, ми разказа за един актьор, който играел в един от ситкомите по негов сценарий. Разказа ми следното: онзи актьор, кой знае поради каква причина, се възползвал от сцените, в които моят приятел сценаристът карал персонажа му да плаче и наистина плачел. Аз много-много не разбирах как точно стоят нещата, заявих на моя приятел, че е нормално да плаче, та нали затова е актьор, но той поклати решително глава и ми каза, че не, не съм разбирал, всеки актьор плаче, когато трябва, но плаче престорено, изиграно, понякога дори трябва да му се капят капки в очите, за да се създаде впечатлението, че наистина плаче, тоя обаче е пълен измамник, така ми каза, измамник, защото плаче истински при заснемането на кадрите в онези сцени, където трябва да плаче, и го прави естествено, възползва се от сценария, за да си поплаче наистина, кой знае поради каква причина.“
Дори само тази малка история за актьора „измамник“, който използвал сценария, за да си поплаче истински, а не престорено, беше достатъчна, за да искам отново и отново да препрочитам на глас откъса!
Също както при плуването, четецът е дотолкова погълнат от текста, че не забелязва какво се случва край него. Едва по-късно от една снимка разбрах, че в нашето "гнездо" е наминала и Катерина Хуртаева, директорката на Чешкия център в София – организатор на събитието.
След като четенето приключваше, често слушателите не си тръгваха веднага, а оставаха да си поприказваме за книгата или за самото събитие. Разказваха ми какво се случва в останалите „гнезда“. Приятелите ми Красимир и Деница Проданови бяха във възторг от представянето на чешката книга „Останете с нас“ на Марек Шинделка (в превод на самия Краси Проданов, издание на "Персей") - Венци Благоев не само четял, а свирел и пеел, превърнал чешкото представяне в концерт. Други посетители пък се похвалиха, че в италианското „гнездо“, където се четеше текст от „Пражкото гробище“ на Умберто Еко, ги черпили с вино. Замислих се, след като в откъса, който четях, ставаше дума за пиене на уиски, дали нямаше да е подходящо да илюстрираме четенето с истинска напитка от споменатата в книгата марка.  Културният аташе на румънското посолство Виктор Дедю, с присъщата му отзивчивост, със сигурност би приел предложението. В крайна сметка, не съжалих, че не сме черпили с уиски. По-добре беше слушателите да чуят текста в автентичния му вид без изкуствени външни стимуланти. А откъсът наистина се възприе много добре. Никой не си тръгна по време на нито едно от 7-те прочитания. В края на предпоследното от тях отново имах приятна изненада – да чуят румънския текст бяха дошли директорката на Унгарския културен институт Дьорди Димитров и колежката й Лиана Петрова. Уговорихме се с тях да се съберем и да си пеем песните на Ленард Коен, които се цитираха в румънската книга!  
Ще повторя това, което казвах винаги след прочитането на откъса от „Други любовни истории“ на Лучан Дан Теодорович в Европейската нощ на литературата: Не пропускайте тази книга! Тя е съставена от отделни разкази, обединени от някои общи герои и от темата за любовта. Любовта е навсякъде край нас, понякога е в съвсем прозаична опаковка, но винаги е вдъхновяваща. Нека не я подминаваме!
След четенето в 21 ч. всички се събрахме в Soho за тегленето на томболата сред най-активните слушатели – там се намираха, впрочем, две читателски „гнезда“: унгарското, където беше четен откъс от „Диктати“ на Левенте Кирай с преводач и издател Мартин Христов, и полското, в което звучаха стихове от Адам Загаевски в превод на Силвия Борисова.  
И през предишните години, когато отразявах Нощта на литературата в предаванията си по програма „Христо Ботев“ на БНР, не успявах да посетя всички читателски „гнезда“. Сега беше напълно невъзможно да обикалям на различни места, защото самата аз дебютирах като четец, но преживяването беше вълнуващо. Заради непосредственото усещане как любовта към литературата обединява хората и ги прави по одухотворени.

Дьорди Димитров, директор на Унгарския културен институт в София, и Воктор Дедю, културен аташе в посолството на Румъния у нас

Повече за събитието може да прочетете в сайта ни:




събота, 14 май 2016 г.

Защо Валери Тодоров не е моят фаворит за шеф на БНР

Случи се така, че от конкурса за шеф на БНР успях да изгледам отначало докрай само разговорите на СЕМ с Петър Пунчев и Валери Тодоров. Всички изслушвания се излъчваха директно в интернет радио Бинар. Сега там могат да се видят видеозаписите на всяко от тях и при първа възможност бих ги прегледала, защото имам само епизодични впечатления от представянето на другите участници в конкурса. От онова, което чух, разбрах, че много тазгодишни кандидати предлагат идеи, които съм заложила в концепциите си за същия конкурс през 2010 и 2013 г. – изнасяне на повече радиопредавания извън студиата, вътрешна комуникация с работещите в медията чрез интранет (2010 г.), пълноценно, а не формално общуване с обществения съвет, използване на социалните мрежи за популяризиране на отделните програми в БНР – на това бях поставила основен акцент през 2013 г. Не мисля, че някой е взаимствал от моите концепции (впрочем, те са качени в сайта на СЕМ с мое съгласие, с което давам право да бъдат ползвани от всеки) – просто колегите са стигнали до същите идеи, които съм имала преди 3-6 г. Само че тогава СЕМ во главе с доц. Лозанов въобще не обърна внимание на идеите ми – дотолкова е бил наясно със съвременните тенденции в радиото.
Да видим дали сегашният състав на СЕМ ще се покаже на ниво. Защото наистина за БНР вече е 12 без 5 и никакво право на грешки няма. Гледайки Валери Тодоров, затвърдих убеждението си, че не той е спасителят на БНР! Той говореше, че ще помогне да се върне добрата атмосфера в Радиото. Значи В.Тодоров живее с илюзията, че атмосферата в медията по негово време е била добра? Чух го да казва и че ценял хората единствено според качествата им. Моята професионална съдба по негово време доказва точно обратното.
И понеже често пиша критично за В.Тодоров, ясно е, че съм много негативно настроена към него. Защо ли? Моля да бъда извинена, че ще разкажа личния си горчив опит от работата с В.Тодоров, за да обясня защо той категорично не е моят фаворит за шеф на БНР. Имам право да говоря в личен план, защото не съм нито член на журито, нито участник в конкурса. Никакво право нямаше да говори за фаворити преди 3 г. доц.Лозанов, защото беше председател на СЕМ и на журито за избор на генерален директор и би трябвало да бъде безпристрастен, но не спря да повтаря, че фаворитите му за поста не са били допуснати до конкурса, с което прояви по недопустим начин пристрастност и лично отношение.
Аз обаче мога да изразявам субективното си мнение и обяснявам защо за мен Валери Тодоров е неподходящ за ръководител на общественото радио. През 2007 г. той напълно застопори професионалното ми развитие. Преди него същото беше направила и Поля Станчева, но това е друга тема. 2007-ма беше годината, в която България стана член на Европейския съюз. Аз вече от 17 г. правех по програма „Христо Ботев“ предаване за евроинтеграция – първото в българския ефир – бях организирала 3 конкурса сред слушателите по теми за обединяваща се Европа (през 1991 и 1992г., а после и през 2001 г.) с награди – пътувания в други европейски страни, имах идеи как проблематиката за ЕС да бъде представена по достъпен начин в цялата програма за култура и образование. Само че вече бях станала несимпатична на новия генерален директор (друг път ще опиша как му станах несимпатична, защото е много показателно за самия него и философията му на управление) и въпреки че в новата структура на програмата беше предвидено да има човек, отговарящ за европейските проекти, на поста беше назначена ръководителката на Радиотеатъра. Самият радиотеатър действително участва в международни проекти, но единствено в своята твърде специфична сфера, докато програмите на ЕС са нещо съвсем различно, а аз от години се занимавах точно с тях. Имах надежда, че ще мога да осъществя идеите си поне в рамките на образователните предавания, в чийто екип работех, но за продуцент на тези предавания беше назначена друга колежка с по-малък опит от моя. Така в един момент, когато мислех, че ще мога да бъда особено полезна със знанията си по една тема, която вече придобиваше първостепенно значение за страната ни, а не бяха много журналистите, работили по нея, аз реално се почувствах като изпуснала влака. Да трупаш знания и опит в дадена област и точно когато е най-подходящото време да получиш признание за това, началството да ти покаже, че пет пари не дава за теб, е доста демотивиращо, нали! А при вчерашното му препитване в СЕМ пак чух В.Тодоров да говори, че работещите в БНР били демотивирани през последните 3 г. Самият той е цар на демотивацията по отношение на хората, на които не симпатизира.
През 2007г. не допуснах да изпадна в униние, реших да не си губя времето и да науча още един чужд език – шести за мен. Записах се на курсове в Полския институт. В края на първата година от обучението след проведен конкурс сред участниците в курса по полски, се класирах на първо място и спечелих стипендия за летен стаж във Варшавския университет. Полската страна поемаше дневните и квартирните ми за един месец, аз трябваше да си осигуря само пътните. Тогава реших, че е редно БНР, в което дотогава бях работила от 33 г., да покаже някаква съпричастност към моето усилие да повиша квалификацията си. Курсът по полски си го бях платила самата аз, но подадох молба моята медия да поеме тези около 300 евро за пътуването ми със самолет до Варшава и обратно. Не че не можех да ги платя аз, но наистина щях да изпитам удовлетворение, ако БНР прояви съпричастност към тази моя индивидуална инициатива за самоусъвършенстване. Честно казано, първоначално в личен разговор по време на събитие извън радиото В.Тодоров се съгласи. В  крайна сметка обаче молбата ми Радиото да купи билета ми до Варшава и обратно беше отхвърлена с аргумента, че ръководството на БНР не ме е карало да уча полски език! Да, така си беше, не ме бяха карали, но и през ум не им минаваше по някакъв начин да оценят самоинициативата ми. Платих с лични пари самолетния си билет и заминах за лятната школа по полски език и култура във Варшавския университет. След теста накрая получих диплом за най-високото ниво за овладяване на езика. Естествено, никой в БНР не ми се зарадва за това. Важното беше, че вече мога да правя интервюта и на полски и да чета информации на 6 чужди езика. На тези 6 езика следях и новостите в развитието на радиото в Европа и по света.
През 2010 г. се явих на конкурса за генерален директор на БНР. СЕМ начело с доц. Лозанов се изуми какво е това мое самочувствие да се явявам барабар с двама бивши и един все още действащ гендир на БНР: Александър Велев, Поля Станчева, Валери Тодоров. Явно, за да ми покаже колко неуместно е моето желание да се състезавам с такива „величини“,  СЕМ тогава се направи, че изобщо не ме е забелязал. При участието ми през 2013 г. беше съвсем различно, но сега не ми е думата за това.
След като конкурса го спечели отново Валери Тодоров, му предоставих концепцията, с която бях участвала. Имах и един разговор с него в кабинета му. Разговорът за мен е много показателен за това какво може да се очаква от Валери Тодоров, ако за трети път възседне шефския пост в БНР, затова ще припомня моменти от него.
-                     Ти искаш да разговаряш с мен като директор с директор, но това никога няма да стане! - заяви ми В. Тодоров, когато седнах на стола срещу бюрото му.
Поинтересувах се защо го намира за толкова невъзможно, което явно беше глупост от моя страна – просто той беше върховният началник и от него зависеше всичко, а той не желаеше аз да заема директорски пост и така щеше да бъде. Тогава търпеливо се заех да му обяснявам, че за съжаление човек невинаги е оценяван по достойнство на работното си място, припомних му, че за конкурса в СЕМ ме бяха подкрепили 6 неправителствени организации, повечето от които международни. Имах препоръка включително и от отдел „ТВ и аудиопродукция и мултимедии“ в Дирекция „Комуникации“ на Съвета на Европа, чиито събития в Страсбург неведнаж съм отразявала. На това В.Тодоров отговори, че конкурсът за генерален директор е български и отзивите на муждународни организации за кандидата са без значение.  
Обърнах му внимание на някои мои предложения за програма „Христо Ботев“. Той ми заяви, че нищо особено няма в тях. (На конкурса през 2013 г. Анна Хаджиева от СЕМ ме попита: „Във вашата концепция през 2010 г. имаше много интересни идеи за пр. „Христо Ботев“, какво стана с тях? Отговорих й, че В.Тодоров не ги е намерил за нищо особено, с което предизвиках изумлението й.) В даден момент от онзи наш разговор в кабинета му през 2010 г. избраният за втори мандат началник ми каза:
-                     Какъв смисъл има да ставаш административен ръководител, ти би могла и по друг начин да си реализираш идеите. Като член на редколегията, например!
Отговорих му, че съм била член и дори председател на редколегията в програмата ни, но точно тогава съм се убедила доколко съм с вързани ръце, защото решенията по творчески въпроси в крайна сметка се вземат от административното ръководство. Впечатляващото беше, че той наистина по никакъв начин не допускаше мисълта, че мога да стана част от административното ръководство. Като че ли бях от по-долна каста в едно строго йерархизирано общество и нямах право да се изкача някакво стъпало по-нагоре! Тогава ми хрумна идеята да направя предавания за социалните йерархии в различните общества – те се излъчиха в поредица от пет 30-минутни епизода в образователната поредица „Радиоенциклопедия“. Точно този разговор с Валери Тодоров ме накара да се замисля върху разделението, което не се основава на различна народност или раса, а на някакви невидими за окото разлики, които обаче поставят непреодолими граници между хората. Много колеги и събеседници се учудваха как съм се сетила да направя такива предавания. Е, Валери Тодоров ме подсети! Човекът, който сега иска да върне „добрата атмосфера“ в БНР! След като през 2011 г. направих тази  поредица от предавания, установих, че дори при разделението на съсловия в някогашна Франция, довело до Великата френска революция, все пак е имало начини буржоа да се промъкне в аристократичните среди. В БНР по валеридоторово време преминаването от едно съсловие в друго се оказа абсолютно невъзможно! Поне за мен. В това отношение валеритодоровото управление въведе строгото кастово разделение като в Индия, където човек никога не може да премине в по-висша каста. Ако искате съсловното разделение в Радиото да продължи, подкрепяйте Валери Тодоров за трети мандат!
При онзи мой разговор с него през 2010 г. наивно му обясних, че не разбирам защо заемането на по-висок пост е недопустимо за мен: за предаванията си имам награди извън БНР, кавалер съм на Ордена на „Академичните палми“ - третото по значимост държавно отличие на Франция, което се дава на хора с принос за популяризирането на френската култура. Добавих и това, че имам специализации по евроинтеграция в Италия, Унгария и Франция, че съм си дала труда да науча 6 чужди езика. Отговорът на В.Тодоров беше:
-                     В БНР много хора са като теб!
Наистина, не знам колко точно са колегите в БНР, които ползват 6 чужди езика в работата си и са носители на значими държавни отличия – тогава не споменах юбилейния медал „1300 години България“, който получих през 1981 г. за историческите си предавания по пр. „Хр.Ботев“.
-                     Освен това, мислиш ли, че колегите от програмата биха се съгласили да станеш началник? – продължи В.Тодоров да ми разяснява колко съм неподходяща за повишение.
-                     Колегите не искаха и Паулиана Новакова да стане директор на пр. „Хр.Ботев“, но ти я назначи на този пост – припомних му аз.
Стана му много неприятно и изрече философски:
-         Всеки има врагове.
-                     Аз също – добавих тогава. – Защо враговете имат значение за теб в моя случай, а в нейния – не?
Заради такива мои реплики преди време Валери Тодоров директно ме беше попитал: „Как те търпи мъжът ти?“ Бях му отговорила, че мъжът ми не само ме търпи, а и много ме обича, но, съгласете се колко изискано е такова изказване на генерален директор на БНР към негов подчинен, при това жена! Имало е и доста по-драстични негови словоизлияния към мен. След една от докладните ми с критики към управлението му, на която никой от ръководния състав не обърна внимание, В.Тодоров ме посъветва при случайна среща по коридора: „Пийте си хапчетата!“ Ето на това му се казва конструктивно отношение към критиката! А колко думи изприказва В.Тодоров, че Радослав Янкулов преследва критично настроените журналисти.
За финал на този мой спомен от разговора ми с Валери Тодоров в кабинета му през 2010 г. ще спомена и болната открай време в БНР тема за заплатите. След като ми стана ясно, че и през следващите 3 г. няма да мога да осъществя идеите си, свързани с развитието на БНР, казах на В.Тодоров, че при всички случаи намирам за неприемливо човек с моя трудов стаж и с моите професионални изяви да взима 636 лв. заплата (шестстотин тридесет и шест!) Такова беше месечното ми възнаграждение през почти цялото време от двата мандата на В.Тодоров. Чак при някакви рутинни индексации през последните 2 г. от пребиваването ми в БНР надвиших 700 лв., но така и не достигнах до заплатата на любимия шофьор на В.Тодоров.
При произнасянето на цифрата 636 лв. В. Тодоров ме погледна изденадано и аз си казах, че явно е шокиран от малката сума. Той обаче ме попита:
-         А ти колко искаш да получаваш?
-                     Мисля, че не е редно да имам заплата като на секретарка със средно образование.
В.Тодоров не можеше да преглътне нахалството ми:
- А мислиш ли, че на друго място би получавала повече?
Отговорих, че да.
Той отново ме погледна втренчено и бавно произнесе:
-         Ами опитай!
Тогава си дадох сметка с каква лекота би се разделил Валери Тодоров с човек като мен – само да бях подала молба за напускане и той веднага щеше да я подпише. И го казвам, защото неговите фаворити „Инфохолиците“ ореваха света, че директорът на радио София първо им е свалил петте предавания седмично, които водеха по времето на В.Тодоров, а после приел оставките им, които те подали с усещането, че са незаменими и ще бъдат молени да останат. Не се смятам за по-малко талантлива от въпросните „Инфохолици“, но първо - никой никога не би ми позволил да правя по 5 предавания седмично, и второ – моята оставка би била подписана незабавно от В.Тодоров, въпреки че никой никога не е оспорвал професионализма ми. Та това е по въпроса за упреците, които Валери Тодоров отправя към Р.Янкулов и които с пълна сила се отнасят и до самия него.  
Мога да разказвам още лични спомени, които обрисуват облика на В.Тодоров като началник, но засега ще спра дотук. Само с няколко думи бих определила управлението му като: мерене на хората с двоен аршин, субективизъм в оценките, дебелашко отношение към подчинените. Сигурна съм, че облагодетелстваните от него биха го описали по съвсем друг начин, но не е ли показателно как го възприема един дългогодишен радиожурналист, чийто професионализъм никой не е успял да оспори.
Аз, слава Богу, повече от година вече не съм в БНР, но на никого в БНР не пожелавам Валери Тодоров отново да му стане началник! Най-малко го пожелавам на фаворитите му, които още 3 години напълно незаслужено биха се ползвали от благините, които той ще им осигури, докато простосмъртните в медията ще продължат да живуркат в сянката на неговото началническо високомерие. 

To be continued…


  



вторник, 10 май 2016 г.

Валери Тодоров НЕ Е спасителят на БНР!

Някак под сурдинка мина предизборната кампания за генерален директор на БНР през тази година. При двата предишни конкурса през 2010 и 2013 г. се появяваха публикации, в които кандидатите бяха съпоставяни, дори се внушаваше (понякога доста грубо) кои са по-подходящи за поста и кои не. В някои случаи имаше буквално дискредитиране с подигравки и обидни квалификации. Сега всичко се изчерпа само със спорадични, подчертано добронамерени интервюта с отделни кандидати – не повече от 4-5. Като изключим, разбира се, сайтът „Обаче“ на Валери Тодоров и неговото обкръжение, създаден преди много месеци с цел перманентно да атакува управлението на Радослав Янкулов. Недвусмисленият подтекст на словесните канонади беше, че Валерката много успешно би се справил с кризата и е редно час по-скоро да си се върне като ген.дир. Едвам изтрая до новия конкурс В.Тодоров! Вчера пак попаднах на негово интервю, в което обяснява колко успехи е постигнало БНР под неговото вещо ръководство и отново внушава, че той е правилният избор. Като четеш или слушаш колко авторитетно се изказва, може и да се излъжеш, че медията ще укрепне, ако той я оглави, но би трябвало да не си работил под негово ръководство. А аз съм. И със сигурност знам, че Валери Тодоров не е спасителят на БНР! Напротив, би забутал Радиото вдън гори тилилейски! Този израз от приказките никак не е случаен, защото В.Тодоров се изживява като приказен цар, на чиято воля всичко трябва да се подчинява. Който противоречи – тежко му! Знам го от опит.
Разбира се, той може да бъде щедър и много добър, както всеки цар – но не към всички, а само към своите фаворити. Фаворитите му обикновено не са най-големите професионалисти, но той държи на тях, защитава ги, облагодетелства ги, изпълнява желанията и дори капризите им. Има една госпожа от неговото обкръжение, която много искаше да бъде директорка. Женицата изобщо не можеше да работи с хора, камо ли да ги ръководи, но пък беше засвидетелствала навреме лоялността си към В.Тодоров. Той оцени това и я направи директорка на два пъти – въпреки че след първия й мандат хората от програмата, в която тя директорстваше, категорично обясниха, че не желаят повече да търпят нервните й изблици, В.Тодоров й измисли нова дирекция. Така честолюбието на госпожата не беше накърнено и тя още 3 години властваше, разполагаше с кабинет, ползваше служебни коли и секретарки. Без да има никакви качества на ръководител. Сега чака с нетърпение нейният благодетел да се върне в БНР, за да й намери пак някакво шефско местенце със съответните екстри. Това е един от големите проблеми, ако В.Тодоров се върне като гендир – той идва в комплект със своята свита, на която ще уреди добри позиции.  
На такъв подход му се казва лоша кадрова политика. При В.Тодоров няма никакъв смисъл човек да си въобразява, че професионалното му развитие ще зависи от качествата му, от творческите изяви, от подобряването на квалификацията. Не! Ако не си направил достатъчно убедително „мили очи“ на В.Тодоров, ще си стоиш в кьошето и ще взимаш мизерна заплата.   
Не забравяйте, че по времето на Валери голяма част от работещите в БНР взимаха унизително ниски заплати. Чак към края на втория си мандат ни даде някакви увеличения – за да го запомнят подчинените с добро и да желаят той отново да се върне. А междувременно правеше какви ли не ремонти – това беше патент и на Александър Велев, и на Поля Станчева. В.Тодоров сменяше фирмите една след друга и се говореше, че всяка нова фирма дава нова комисионна. Дали е било така? Ако имаше прозрачност, щеше да е по-ясно, но прозрачност нямаше и вървяха какви ли не слухове.
Това чака БНР, ако се върне В.Тодоров и свитата му на власт – още ремонти, строеж на нови радиостанции, липса на прозрачност, разделение на хората на облагодетелстван „елит“ и вечно подценявани простосмъртни.
И още нещо, при трети мандат човекът съвсем ще повярва във величието си. През пролетта на 2013 г., в края на своето властване, беше направил във фоайето пред Първо студио голяма фотоизложба, посветена на изминалите 6 г. в БНР. Почти на всички снимки фигурираше самият той заедно с видни личности, с които се е срещал благодарение на поста си като шеф на националната медия. Щом някой е дотолкова обладан от суета, със сигурност му е противопоказно да заема висок пост.
Някои колеги след периода „Янкулов“ залагат на Валерката на принципа „Ела, зло, че без теб по-зло“, но сред другите кандидати има далеч по-добри варианти.  
През следващите дни отново ще пиша по темата.






неделя, 8 май 2016 г.

Катарзисът на пътешествията

От години вече сме придобили навика да си набележим дата за пътуване и дори да изникнат непредвидени важни задачи, спазваме датата и заминаваме. Едно време ми се е случвало, когато пътувам да ме спохождат мисли за работата, която съм оставила в София. Вече съм преодоляла този недостатък и още щом стегнем пътните чанти, с цяла душа се отдавам на пътешествието. Сега интернет може да ни отведе навсякъде, но няма по-добро капиталовложение от това, всички спестени пари да влагаш в опознаване на света като реално се докоснеш до него. Естествено, зависи кой как разбира ценностите в живота.  
На 29 април отпътувахме за Милано. Върнахме се в нощта на 6 срещу 7 май с полет от Барселона, след като междувременно бяхме минали през Монако, Ница, Кан, Марсилия, Авиньон, Каркасон… Сега разглеждам снимките, които направихме, а междувременно в паметта ми просветват кратки истории, преживени по пътя… Човек се пита защо си спомня внезапно точно тях, а не други, далеч по-значими неща, които е видял по време на пътуването. Тези кратки истории не се подреждат хронологично.
Първата, за която се сещам, е как, изкачвайки се към Бенедиктинския манастир в планината Монсерат край Барселона, в един момент осъзнах, че скалите над мен ми приличат по форма на комините с вид на рицари в Casa Milà или La Pedrera, проектирана от Антони Гауди. Други скали пък ми напомниха странните каменни висулки над входа на църквата Sagrada familia в онази нейна част, която е създадена от Гауди (защото дострояванията от по-късно време са доста разностилни). Винаги съм се питала откъде са му дошли наум тези форми и най-после намерих отговора. Архитектът действително е черпел идеи от природата и е мислел, че нищо не е по-съвършено от нея.

Другата кратка история от моите спомени е за семейната кавга на двойка папагали в парка Гуел. Бяхме посветили на Гауди един от дните си в Барселона и когато в късния следобед се разхождахме из парка, проектиран от него, с невероятните аркади, шарени скулптури и вълнообразни пейки, в някакъв момент чух невероятен шум над главата си – цвърченето надвикваше глъчката в препълнените алеи. Повдигнах поглед и видях сред листата на палмата малка пролука. В нея се появяваше ту една, ту друга опашка, последвана от тумбесто телце със зеленикави пера – явно два папагала се въртяха в кръг и крещяха, а гнезденцето им се оказваше тясно за изпълващите ги емоции. От време на време едното от папагалчетата се наместваше в пролуката и се заглеждаше към подножието на палмата, но явно другарчето му бързаше да го избута оттам, защото въртенето в кръг започваше отново и пак се редуваха на бързи обороти опашка - тумбесто телце - опашка – тумбесто телце...
Само за малко двете папагалчета се показаха едно до друго в отвора на гнезденцето си и тогава заприличаха на симпатично семейство (за съжаление, не успях да ги заснема добре точно в този миг), веднага обаче започнаха да се кълват взаимно и кръговратът на разправията им беше подновен. Ето на това му се казва да не могат да си поделят къщичката!

Покрай спомените ми, свързани с фауната, се сещам как в метрото в Милано се запознах с кученцето Еми - елегантно като стопанката си, красива млада италианка. Беше облечено в кокетно палтенце с дантелки около вратлето и опашката. Исках да се фотографирам с Еми, но тя все отказваше да погледне към обектива.
 В Милано си направихме поредните снимки пред прочутата катедрала Duomo, пред La Scala, паметника на Леонардо и някои други познати места. Разходихме се по Via Montenapoleone със скъпите магазини, които, естествено, почти никой не посещава... Единствените, които излизат оттам, натоварени с пакети, са хора от азиатски произход. Витрините са ефектно подредени, бляскави са в най-истинския смисъл на думата, но ако се загледаш в моделите и цветовете на някои от изложените дрехи и обувки, откровено ще си признаеш, че никога не би си купил такова нещо, не само заради непосилната цена. Можеш обаче да си направиш напълно безплатна фотосесия пред която витрина си поискаш!
И още една история: как неочаквано открихме за себе си градчето Тосса де Мар – местните жители си го наричат село и нямат никакви комплекси от това. Намира се недалече от курортното селище Санта Сусана, край Барселона, където бяхме отседнали за 5 дни. Искахме да посетим Фигерес, родното място на Салвадор Дали, но си дадохме сметка, че пътят дотам е дълъг и още с пристигането си трябва да тръгнем обратно, защото разполагахме само с няколко часа свободно време преди полета към София. В информационния център на Санта Сусана ни посъветваха да отидем в Тоса де Мар. А там, за наша изненада в малкия местен музей открихме две картини на Марк Шагал, който е идвал тук и много е харесал красивия залив с романтични скали и добре запазена средновековна крепост. 

Крепостта е строена през 13-ти век и сега в общи линии е възстановена в първоначалния й вид, така че посетителите могат да се разходят из тесните улички и да се почувстват в друго време. Не всички останки от старинни постройки в малкия средновековен комплекс обаче са напълно реконструирани и това придава повече автентичност на този археологически музей на открито. 
Тъй като съм голяма почитателка на Средновековието и изобщо не го смятам за тъмен период от историята на Европа, бях възхитена от Авиньон и Каркасон, където буквално потънахме в средновековна атмосфера. Случихме на слънчево време, но духаше толкова силен вятър, че щях да полетя буквално, а не само от радост, че съм по тези места... В интерес на истината, старините в Каркасон са били толкова разрушени, че е имало опасност да бъдат заличени напълно, но през 19-ти век започва реставраторската работа, чиито резултати могат да се видят днес. За съжаление, няма някакъв конкретен визуален символ, който сега да се свързва с делото на катарите - с радост бихме си купили такъв сувенир.
На излизане от крепостта в Каркасон обаче в магазина на изхода попаднах на една от най-богатите сбирки от книги за средновековната кухня, която съм виждала досега. Докато се колебаех кое от изданията дава най-пълна информация по темата, на отсрещния рафт забелязах брошурата „Les mots du Moyen âge” за думите в съвременния френски език, дошли от Средновековието, и, разбира се, като човек на словото, предпочетох да купя нея, както и една книжка за окситанския език… 
Такива кратки истории не в хронологичен ред ми проблясват в паметта днес, докато гледам снимки от пътуването ни. Няма да забравя усещането, когато в ранните часове на 7 май се приземихме на летище София. Почувствах въодушевление и духовно пречистване, като след прочитането на хубава книга. Катарзисът на пътешествията!