понеделник, 20 юни 2016 г.

Мъдростта на цветята


От една седмица вкъщи се случва едно малко вълшебство. Vladimir Dvoretzky ми беше откъснал от двора този лилиум, който тогава имаше един разцъфнал цвят и 7 пъпки. Вечерта цветът увяхна, но на другата сутрин се разтвори една от пъпките.
Оттогава всеки ден се случва едно и също: всяка вечер разцъфналият цвят увяхва, а на сутринта се разтваря една от пъпките. Винаги само една! Като че ли всяка чака реда си, за да цъфти във вазата един-единствен ден, но през него самата тя да бъде единствена, никой друг да не я засенчва!
Това е предпоследният цвят от стръкчето. Остана само една неразтворена пъпка. Нейният звезден ден ще бъде утре! 
Колко мъдро се оказа това стръкче лилиум! Посланието му като че ли беше, че всеки заслужава да бъде забелязан в определен момент, да изживее своя малък триумф, без някой да се опитва да го измести, да му попречи, да отнеме от славата му. Значи цветята са по-справедливи и великодушни от хората… 
Споделих този текст първо във Фейсбук и много приятели потвърдиха, че и за тях ставащото в стъклената ни ваза е необикновено. Разбира се, виждали сме разцъфтели кичести лилиуми, като огромни букети в дворове и градини. Там всеки от цветовете може да привлече погледа на случаен принцип, както забелязваме без особена причина нечие лице сред тълпата. Урокът на стръкчето във вазичката се отнасяше за по-малка група от цветчета или хора. В малката група мащабът се променя и всичко е хиперболизирано като под лупа. Там жестът е по-ясно видим, думата отеква по-силно…
Веднага ми идват наум примери от всекидневието.
Спомням си обсъжданията в радиоекипа ни, когато планирахме предаванията за следващата седмица. Имахме една колежка, която, щом чуеше, че някой предлага интересна тема, обикновено бързаше да заяви, че самата тя отдавна я е разработвала, знаела кои са най-подходящите събеседници, дори можела да даде консултация… Напълно невинно самохвалство, но успяваше да помрачи приятното впечатление от чуждата находка.  
Далеч по-безпардонно беше поведението на една директорка на програмата ни, която не пропускаше случай да се присламчи към успеха на другите – ако колега получеше награда в нейно присъствие, тя се втурваше да позира за снимки с него, без да има ни най-малък принос за отличието му. И тъй като полагаше особени грижи за външността си, обикновено на снимките тя изглеждаше далеч по-добре от самия награден, развълнуван от успеха си и същевременно потресен, че по незнайни причини трябва да го споделя с амбициозната си началничка.
Но защо да развалям с недостойни примери от човешката ни практика красивата история с лилиума в малката ни ваза. Той съвсем нагледно ни показа, че е възможно да останеш в сянка, докато другият до теб привлича погледите, а когато дойде и твоето време, самият ти да разцъфтиш… след което с достойнство да отстъпиш мястото си на следващия.

Защо цветята го могат, а ние, хората – не?   

неделя, 19 юни 2016 г.

Как трябва да си тръгваме

Понякога на човек му е все едно какво ще си мислят за него, когато си тръгва отнякъде. Особено ако по собствено желание прибързано реши да си тръгне от живота. Едва ли красивата ни гимнастичка, която опита да се самоубие и сега всички се молим да бъде жива и здрава, е размишлявала как ще се ровят във всичко, свързано с нея, ще изнасят на показ, ще коментират… Кой знае - ако си беше дала сметка за всичко това, може би нямаше да направи фаталната стъпка. Явно обаче душата й е била прекалено изтормозена, за да се интересува какво ще се случи после… Тепърва ще трябва да се вгледаме по-внимателно в тези малки общества, в които властва една основна фигура – да речем, на треньора – и взима кардиналните решения. Колкото и да роптаят от Федерацията по художествена гимнастика, няма начин обществото да не се поинтересува каква трябва да е била атмосферата, в която едно красиво и талантливо момиче решава, че не иска да живее повече. Кой ви е казал, че се интересуваме от медалите ви, ако цената им е толкова висока!
Лично аз престанах да се интересувам от художествена гимнастика преди много, много години, първо, когато чух как Нешка Робева била правела внезапни нощни проверки по стаите на гимнастичките и търсела в чекмеджетата им скрити лакомства. Може тия слухове да се били преувеличени, но тогава се сепнах. След това се случи да гледам по телевизията интервю с една гимнастичка, която откровено сподели, че можела да избира за вечеря ябълка или парче шоколад, но в никакъв случай не и двете! Вечеря – само ябълка или само парче шоколад за един подрастващ млад организъм едва ли е най-здравословният режим... Така напълно изгубих интерес към художествената гимнастика. Не ми се гледат красиви изпълнения, постигнати по такъв начин. Не ми е безразлично обаче какво се случва с българските деца, които са се отдали на този спорт, особено, ако заради него развиват депресия и решават да си тръгнат от нашия свят.  
И за други тръгвания си мисля през последните дни – далеч по-малко трагични, но все пак заредени с драматизъм. Става дума за напускане на работното място, където си работил много години. Поводът беше пенсионирането на радиозвездата Лили Маринкова. Разбира се, че би било добре всеки да бъде изпратен по достоен начин след дългогодишната си работа. Наистина всеки, не само „звездите“. Винаги съм си мислила, че вместо традиционните прощални угощения, които пенсиониращите се обикновено организират за хората, с които са работили, далеч по-смислено е на раздяла с напускащия колега да му се даде възможност да припомни какво е дал той на медията, кои са за него най-стойностните моменти в професионалния му път. В още по-добрия случай самите началници би трябвало да познават приноса на всеки, когото са назначени да ръководят, но за да не сме максималисти, достатъчно би било да се даде думата на излизащия в пенсия, да направи своята професионална равносметка. Така наистина би се почувствал в центъра на вниманието. Всеки заслужава да се почувства обграден с внимание в подобен момент. А по-младите колеги ще се замислят какво биха разказали самите те, когато се окажат след време в същата ситуация, и ще се постараят да не живеят ден за ден.
Допускам, че има работни места, на които се случва точно това. В БНР обаче, поне в нашата програма „Христо Ботев“, освен хапка и пийка по случай излизане на колеги в пенсия, друго не съм виждала. Е, може на някои на изпроводяк да дадат награда „Златен будилник“, но то е само ако ги харесва ръководството. Ако не ги харесва ръководството, каквото и да са направили в Радиото, ще си отидат като лански сняг.
Лили Маринкова, както и никой в БНР, не трябваше да си тръгва точно така, а с някакъв знак на уважение към работата й. Проблемът е, че самата Лили не искаше да си тръгне и нарече пенсионирането си уволнение.  И тук вече започна една доста конфузна история, защото се сформира инициативен комитет, който да се бори за връщането на радиозвездата в ефир. Той действително започна самоотвержена  битка – лансира подписка в защита на Лили, поиска и осъществи среща със СЕМ с настояване тя да бъде върната като водеща. Междувременно Лили получи подкрепа от БСП и АБВ, което доста ме озадачи.  В това време колегията в радиото си мълчеше. Накрая всички се умълчаха – други по-важни събития излязоха на преден план. Шефът на БНР защити правото си да решава кого да пенсионира при навършване на съответната възраст и кого да остави като водещ на предаване.
На Лили Маринкова ще й остане удовлетворението, че имаше хора, които изтъкваха колко нужна е тя на радиоефира и напомниха многократно какво е постигнала в най-добрите си години. От друга страна обаче, да си седиш вкъщи и сърцето ти да тръпне дали инициативният комитет ще успее да се пребори за теб и да те върне в БНР – и това не си е работа… Та си мисля, че не така трябваше да си тръгне Лили от обществената медия. Човек трябва да усети кога да сложи точката. Вече писах по тази тема в блога си.
Покрай Лили Маринкова и други вече пенсионирани кадри на БНР се обнадеждиха, че може някой инициативен комитет да ги върне на заплата там. В интернет се появи самотно и останало без никаква ответна реакция писание в подкрепа на една пенсионирана директорка, за която колегите буквално брояха дните кога ще навърши нужната възраст, та да се освободят от присъствието й. Доста се изнервиха, когато тя остана на шефското си място повече от година след като навърши съответната възраст. Сега сигурно плюят в пазвите си от ужас, че някои сърцати хора отвън могат отново да им я натрапят.
Иначе всичко е относително. Лили беше пенсионирана поради възраст, но пък директорът на програма „Христо Ботев“, композиторът Стефан Димитров, който е роден през май 1949 г. и вече отдавна е надхвърлил годините за пенсия, продължава да си отживява на директорския пост. 4 г. съм работила под негово ръководство и знам, че програмата ни по негово време се движеше буквално на автопилот. Явно на някои хора от обкръжението му това им е удобно.
Накрая личният ми извод е: не бива да си тръгваме преждевременно, но и не е добре да се заинатяваме в желанието си да останем някъде, когато правилата изискват друго. Така ще си спестим конфузни ситуации.
  


петък, 10 юни 2016 г.

Събитията от тази седмица

Ако трябва да определя най-важното събитие за мен през отминаващата седмица, то това е, че си отиде от нас поетът Евтим Евтимов. Но се случи нещо много красиво, макар и изпълнено с тъга: отвсякъде в социалните мрежи заизникваха стихове на поета, хората ги припомняха, споделяха, харесваха. Като цветя, които се предаваха от ръка в ръка, от сърце в сърце! Така беше и когато преди близо две години ни напусна Валери Петров. Поетите остават в нас, дори реално да ги няма!
Другото събитие от седмицата, което намирам за важно, е речта на българския президент в Европейския парламент, за която той получи поздравленията на евродепутати от различни политически групи. Президентът Плевнелиев обаче отрано заяви, че няма да се кандидатира за втори мандат, и повечето медии, включително и обществените, изгубиха интерес към него. Аз също съм от хората, които вярват, че всеки повод да се заговори за страната ни с уважение, трябва да бъде оценяван по достойнство. Но няма да навлизам в тази тема, защото вече беше коментирана от други колеги журналисти.
Тук стигам до третото събитие, което „избухна“ преди 3 дни: пенсионирането на Лили Маринкова. Откровено казано, предпочитах да не пиша за това. От деликатност. Защото твърдото ми убеждение е, че когато човек навърши определена възраст, той трябва да си тръгне от работното място, ако то е т. нар. „държавна служба“. Оттам нататък – пътища много! Щом все още имаш енергия и идеи, ще намериш начин да правиш нещо полезно. Ако някой покани опитния колега да предаде знанията си на по-младите, това може да стане под друга форма, а не като бъде оставен на заплата, щом според сега действащия закон той вече трябва да се пенсионира.
 Това е личната ми позиция. Нямах желание да я изразявам публично, защото изпитвам най-искрени симпатии към Лили. Работили сме заедно в някогашната Младежка редакция на БНР. Запомнила съм я оттогава като честен и много прям човек, винаги готов да помогне. По тази причина предпочитах да не пиша за пенсионирането й, което самата тя определи в публичното пространство като уволнение. Само че започнах да получавам лични съобщения от приятели, на които много държа, с въпроса защо не изказвам мнение за случая с Лили Маринкова. Друга приятелка, на която също много държа, написа възмутен постинг във Фейсбук за мълчанието на колегията по повод уволнението на Лили и завършваше текста си с думите: „Срам ме е за вас!“   
В крайна сметка, реших да споделя мнението си по тази тема. И ще бъда съвсем откровена и пряма, каквато е и самата Лили Маринкова. Помислих си, че все пак има колеги, готови да застанат в защита на журналист, който е смел в разговорите си с политиците, а толкова много добри журналисти в БНР бяха пенсионирани от днес за утре, но никой не надигна глас те да останат да си водят предаването, защото не бяха привлекли вниманието върху себе си с политически интервюта…
Вярвам, че има медии, които биха приели с радост да публикуват смелите изказвания на Лили, така че с напускането на БНР гласът й няма да бъде заглушен. Веднага някой би опонирал, че такова критично журналистическо присъствие е нужно в едно обществено радио, а не някъде другаде. Това е така. Съгласна съм, че трябва да се реагира на всякаква политическа намеса в медиите, особено в обществените. Случаят с Лили обаче не можа да обедини колегите, защото, както повечето известни хора, тя не е еднозначна. Понякога има разлика между имиджа, който някой си е изградил още преди години, и поведението му във всекидневието. Говоря по принцип. А проблемът със свободата на словото е изключително важен…
Но към него се добави и неколкократно повтореният в медиите аргумент за недостигащите 2 г. трудов стаж за пенсия… И това вече сериозно ме смути, защото, когато човек е бил 20-тина години на добре платени ръководни позиции в БНР, той вече си е осигурил една доста солидна пенсия. Липсващите 2 г. трудов стаж ще намалят с някакви проценти сумата, която ще получава, но тя при всички случаи ще е близо до тавана на пенсиите в България. А познавам колеги от радиото, които се пенсионираха с по 250-300 лв. В конкретния случай изобщо няма да става дума за такава сума.
Ако обаче трябва да изкажа мнение, дали Лили Маринкова да остане в БНР, то е: Да, щом Лили иска, нека да остане и да води „Неделя 150“!
Вярно е, че в журналистиката няма възраст. Дори и старци могат да пишат свежо. В телевизията образът на достолепен журналист с отдавна отминала младост също вдъхва респект и не се заслушваш какъв е гласът му. Само че радиото е по-особена медия, защото водещият достига до аудиторията единствено с гласа си. И ако този глас започва да звучи приглушено от натрупващите се години и губи от изразителността си, ако, не дай си боже, в добавка се появи и фъфлене, въздействието на казаното пред микрофона ще намалее, дори и да е умно. Лично аз предпочетох да си тръгна от БНР, преди да ми се случи всичко това. Но всеки прави сам избора си.
Така неусетно изписах доста редове по тема, за която изобщо не исках за говоря. Сравнявам трите събития от седмицата, които споменах дотук, и изводът се налага от само себе си: че всеки, който се е захванал с политиката – президент или журналист, станал популярен заради интервютата си с политици, в даден момент може да се окаже без достатъчна подкрепа. Докато поетът, написал талантливи стихове за любовта, дори в смъртта си кара хората да се обединяват около поезията му. В такива моменти най-силно се усеща кое е преходно и кое не.
P.S. Не намерих никакво място в този мой текст за станалото в “Слънчев бряг“ и физиологичното състояние на пострадалия при престрелката. Все пак направих личната си подборка на събитията от седмицата и не мога в нея да включвам нещо, само защото медиите постоянно ме информират за него.