Мисли за Европа по повод една радиогодишнина

 Сигурно всяка година на днешната дата ще си спомням как на 20 юли 1990 г. направих по програма „Христо Ботев“ първото си европейско предаване. В продължение на 7 г. то се наричаше „Младежта среща Европа“, от март 1998 г. стана „Европейски проекти“, а след ноември 2011 г. се излъчваше със заглавието „Европа без граници“ до 17 септември 2014 г., когато напуснах Радиото.

През 39-годишния ми стаж като журналистка в БНР това не беше единственото ми авторско предаване, но пък е единственото, което продължи близо четвърт век. Историята му беше свързана с перипетии, на които в момента не искам да се връщам, но слава богу – преодолявах ги успешно. През първите години шефовете, а и доста колеги гледаха на това предаване като на чудата птица, която в никакъв случай не им приличаше на лястовица, т.е. на предвестник. Дори нерядко иронизираха поздрава, с който започвах: „Здравейте, млади европейци!“ После, когато през 1995 г. България официално подаде молба за членство в Европейския съюз, темата за европейската интеграция вече не изглеждаше толкова имагинерна, а 2-3 г. по-късно направо започна да става модна. Желаещите да правят такива предавания се нароиха. Това беше добре, защото ме стимулираше да измислям нови начини да заинтригувам слушателите с тематика, която от почти непозната постепенно започваше да се превръща в банална. 

Приятно ми е, че и досега има хора, които ми казват, че това предаване им липсва. Нямах нищо против някой колега да продължи да го прави след мен, но ръководството на програмата прецени, че то е твърде авторско и друг не може да влезе в ролята на негов водещ.

Преди една година бях решила, след като минат ваканционните месеци, да организирам специално събитие, с което да отбележа 25-годишнината на европейското си предаване – въпреки че вече не се излъчва, то си остава част от историята на БНР, макар че шефовете ми винаги са се правили, че не го забелязват. В края на лятото миналата година обаче, когато неочакваният поток от бежанци заля Европа, а европейските институции реагираха не особено адекватно, ентусиазмът ми за отбелязване на годишнината се изпари и никога повече не се върна… Спомням си как в началото на септември дни наред гледах като хипнотизирана по телевизията или в интернет масите от хора, които преминаваха през Европа и целенасочено се стремяха към най-богатите й страни. Ужасявах се от купищата боклуци, трасиращи пътищата на прииждащите, и все се надявах, че някъде там, в Брюксел, някой ще надигне глас и любезно, но твърдо ще обясни на кандидатите за убежище, че не може да газят наред, че не бива да хвърлят храна, дадена им от състрадание, че е редно да показват уважение към тази наша Европа, която е готова да ги приюти. Разбира се, не всички мигранти се държаха по този шокиращ начин, но онези, които го правеха, не бяха малко. А европейската администрация си мълчеше. Очаквах от нея да защити достойнството на Европа, вместо това започнаха едни абстрактни договорки за прехвърляния на мигранти от една страна в друга, като че ли ставаше дума за размествания на кукли в детската стая. Още повече се изумих, когато за един период от време всеки, който си позволеше да изкаже някаква критика към поведението на мигрантите, беше обвиняван в нетолерантност. Един румънски политик каза по този повод: „Предпочитам да ме смятат за расист, отколкото за глупак.“ Сериозно се замислих над думите му и в крайна сметка реших, че самата аз бих предпочела да ме смятат за глупак, но не и за расист. И дълго време не написах нищо по тази тема. Докато не се случиха издевателствата над жени в Новогодишната нощ в Кьолн…    

 Нямам намерение да навлизам в подробности за станалото в ЕС от една година насам, но накрая дойде и Брекзит. Лично аз предпочитам да го произнасям и пиша така, а не Брексит, както е по-правилно. Брекзит ми напомня по звучене „екзод“ – така се нарича последната част в древногръцката трагедия, в която идва развръзката. Брекзид за мен беше стряскаща развръзка. Какво ще последва в Европейския съюз след нея? Тепърва ще видим.

Имах в Радиото един колега звукорежисьор, много интелигентен и начетен човек, който, когато сме работили заедно за европейското ми предаване, често ми е казвал: „Знам, че ще съм жив да видя разпадането на Европейския съюз!“ Произнасяше го толкова убедено, че не се впусках в спорове, а в мен светваше сигнална лампичка.

Сега се питам дали Брекзит не е начало на развръзка за целия ЕС и никак не искам да е така. Защото сърцето ми не може да се откаже от идеята за обединена Европа, а и защото са известни всички плюсове от една такава Европа. Стига администрацията в Брюксел да действа адекватно.

Днес, когато отбелязвам за себе си 26 г. от излъчването на първото ми предаване „Младежта среща Европа“, си мисля, че такива предавания ще са нужни и в бъдеще, за да следят отблизо какво става в ЕС. Слава богу, че ги има в различни медии. Самата аз исках да продължа моето предаване в интернет радиото, което сме замислили да правим. Не бързам, защото се оказа, че микрофонът не ми липсва, но оставам вярна на темата за Европа без граници.  

Винаги ли е полезна гордостта? – урок в две части

I.

Едно момиченце сновеше възторжено между рафтовете в кварталния магазин и си избираше лакомства. Подредена на опашката пред касата, майка му явно го наблюдаваше зорко и надаваше предупредителни възгласи:

-          Не, това не! Чуваш ли, това не! Глуха ли си? Глуха ли си, кажи?

-         Мамо, а това? – питаше умолително момиченцето.

-         Нищо, нищо – категорично повтаряше майка му.

Детето обаче не се отказваше, продължаваше да се върти из магазина и избираше друго сладкишче:

-         Мамо, а това?

-         Глуха ли си? Кажи ми, глуха ли си? Вече ти казах: нищо, нищо, нищо!

Момиченцето се подреди на опашката до майка си, стиснало малка сладка в ръчичка.

-         Разбери, че имам пари само за един хляб – каза майката.

Обърнах се, защото двете стояха непосредствено зад мен. Майката беше около 30-годишна хубава жена, а момиченцето непоколебимо стискаше малката сладка.

-         Какво иска детето?  Аз ще му го купя - попитах без да се замисля, както човек се притичва първосигнално на помощ при пожар.  

Момиченцето ме погледна изумено и невярващо.

-         Не, не – рязко реагира майката. – Хайде, че вкъщи бебе ме чака!

При споменаването на бебето веднага ми стана ясно, че момиченцето едва ли можеше да разчита на такъв лукс като малката сладка, която стискаше в ръчичка.

-         Моля ви се, аз ще й я купя – повторих машинално.

-         Не – заяви майката. – Ние сега бързаме, но после ще й купим всичко.

 Излязох от магазина. По пътя към къщи си спомних как, когато бях малка и много исках нещо, майка ми винаги казваше: „Татко като получи (заплата), мама ще купи на детето всичко!“ При тези мамини думи аз винаги се успокоявах и заживявах в щастливо очакване. После междувременно забравях какво съм искала да ми купят и всичко беше наред. От най-ранна възраст запомних тази магическа формула, с която се парират детските желания. В нашето семейство тя гласеше: „Татко като получи, мама ще купи на детето всичко!“ Когато поотраснах, веднаж попитах мама: „Ама какво е това всичко!“ и мама се обърка, защото не беше очаквала след  магическата формула да задавам въпроси.

Шом  чух младата майка в магазина да произнася подобна магическа формула: „Ние сега бързаме, но после ще й купим всичко“, знаех какво предстои. Нищо не предстоеше. Момиченцето, което стоеше на опашката зад мен, щеше да върне с огромно съжаление малката сладка на рафта и повече нямаше да я види.

Разбирах напълно младата майка. Тя беше горда и ми показа, че не приема подаяния. Само че аз не исках да правя подаяние, исках просто да помогна.

И се замислих какъв урок даде майката на малкото си момиченце: ако много ти се иска да имаш нещо и някой непознат е готов да ти го даде, трябва категорично да откажеш, защото така показваш, че си горд човек. А урокът можеше да бъде съвсем различен и, според мен, много по-полезен:  ако много искаш нещо, но не можеш да си го позволиш, винаги е възможно да се намери някой, който да ти го даде, без да иска нищо в замяна. Защото е нормално хората да си помагат. Това щеше да бъде урок по човешка солидарност. А се превърна в урок по гордост.

След урока по гордост никой не си тръгна щастлив. Аз сконфузено излязох от магазина и се упреквах, че нетактично съм се намесила в случката между майката и дъщеричката й. Момиченцето разочаровано е върнало бленуваната малка сладка на рафта. Майката сто пъти после е съжалила, че не ми позволи да дам тези никакви 50-тина стотинки за лакомството, което щеше да достави огромна радост на детето й, но пък си е повтаряла: „Важното е човек да бъде горд, за да го уважават“. А всъщност по-важното е да знаеш, че в живота винаги можеш да разчиташ на някого, дори да е напълно непознат. Само че до такива прозрения човек достига с годините, а в младостта често предпочита да се гордее с гордостта си.   

II.

Току-що описах какво ми се случи преди малко в кварталния магазин и, препрочитайки го, усетих, че ми изглежда много познато. Да! Бях чела преди 2 години една почти идентична история от Теодора Димова. Потърсих в интернет и я открих: „Малката купувачка“. В текста се разказва как преди Коледните празници едно момиченце чака на опашката в голям магазин с баща си. Грабва един „Туикс“ и моли баща му да го купи, но той успява да убеди детето да остави лакомството на рафта и то се примирява. В текста си Теодора се пита: „какви вълшебни думи й каза, че тя така кротко се облегна на ръката му и зачака с търпението на възрастен на опашката.“ 

Сега, след като пред очите ми се разигра почти същата история, мисля, че знам какви вълшебни думи е казал бащата на дъщеричката си, за да я успокои: „Татко като получи (заплата или изобщо някакви пари, които непременно някога ще му бъдат изплатени), тогава ще купи на детето всичко!“ Знам тази вълшебна формула от детството си – винаги върши чудеса. Тъжното е, че една и съща история се повтаря многократно през годините - със самите нас или пред очите ни. Само че в „Малката купувачка“ на Теодора Димова никой не се намесва в случката между баща и дъщеря. През цялото време, докато четях нейния текст, се питах: Толкова ли не се намери някой от голямата опашка в „Кауфланд“, който да купи „Туикса“ на детето? Като неочакван Коледен подарък! Но явно на онази опашка са предпочели да не подлагат на изпитание гордостта на бащата. Само мълчаливо са изпитали умиление от предстоящата изключително скромна, но изпълнена с достойнство Коледна вечеря на малкото бедно семейство. Това е вторият урок за гордостта – че мнозина, вместо да помогнат, ще се възхитят с какво достойнство човек може да приема положението си.

И тук отново се връщам на урока от идентичната история, която днес се случи на самата мен в кварталния ни магазин: А вие опитайте, предложете на родителя да купите на детето му желаното, но недостижимо за него лакомство! Пък ако ще той високомерно да отхвърли предложения дребен подарък, а вие сконфузено да си излезете от магазина, съжалявайки, че сте се намесили. Има смисъл от такава спонтанна човешка реакция. Защото по-късно, премисляйки многократно случката, гордият човек може би ще прозре една истина: че в този свят има съпричастност и отзивчивост. А такава истина непременно ще сгрее вкоравеното му от гордост сърце.

Дърветата с корен и цепениците

Откакто напуснах БНР, където ми се е налагало да работя и с колеги, които никога не бих си подбрала за екип, вече съм щастлива, че мога сама да решавам с кого да общувам. С тази илюзия живях допреди известно време, но се оказа, че съм грешала. Винаги може да те въвлекат в отношения, които не си търсил самият ти.

Преди няколко месеца моя позната от Фейсбук започна, най-изненадващо за мен, да ми изпраща на „Лични съобщения“ информации за всекидневието си: как мъжът й купува деликатеси от голям склад за хранителни продукти, как си хапват на закуска екзотични плодове, за които моята позната уточняваше, че са набрани от градината в дома им. Всичко това, илюстрирано със снимки. Оказваше се, че двамата в момента живеят в една южна европейска страна. Тъй като целта на моя текст не е да бъде идентифицирана по косвен начин моята позната, няма да споменавам за коя точно държава става дума. Във всеки случай – много приятно място! Бях озадачена защо познатата ми е избрала точно на мен да изпраща на „Лични“ тези информации за себе си, защото с нея никога не сме били близки и, докато беше в България, никога не е пожелала да се срещаме. Отговарях й с: „Браво на вас!“, „Само така!“ и др. подобни учтиви изрази, защото всъщност никак не ме интересуваше как тя си прекарва времето в чужбина.

Познатата ми обаче започна да ми задава и въпроси: „Как е вашият отбор? Ние тук не сме се спрели! Забавления, басейни, музика, танци и пр.“ Тогава й изпратих няколко снимки от последната ни екскурзия в Италия. След известна пауза тя реагира: „Отиват ви тези места! Май скоро и вие ще решите като нас да се изселите от България!“ Отговорих й, че и през ум не ни е минавало такова нещо – харесва ни всеки спестен лев да даваме за пътувания, но винаги с удоволствие се връщаме у дома. „Аз пък не можех повече да си причинявам живеенето там и да вегетирам в клетката. Избрах широкия свят. Ама за такова решение се иска дупе!“  Въпросната моя позната наистина има голямо дупе, но в случая явно тя нямаше предвид тази особеност на физиката си, а своята смелост да напусне родината и да заживее другаде. В един момент започнах леко да се нервирам. Не само, че, според нея, аз „вегетирах“ в „клетката“ България, ами излизаше, че не се решавам да направя нещо, което никога не съм искала – да се изселя в друга държава. 

 Ако мъжът ми и синът ми бяха на мое място, просто щяха да престанат да се занимават с тази жена. Аз обаче реших да й отговоря напълно в неин стил. Засипах познатата си със снимки как си хапваме семейно в софийското ни вътрешно дворче под голямата вишна. Уточних, че от тази вишна си берем плодове за десерт и си правим такава ароматна вишновка, че гостите ни остават очаровани от нея. Добавих: „Жалко, че няма да я опиташ, защото вече не живееш в България!“ После й изпратих снимки от магазина за риба край Женския пазар, където редовно правим покупки, и й обясних, че в него изборът е като на най-големите световни рибни пазари. Не лъжех. 

Моята позната повече не ми писа. Ако целта й е била да ми се хвали как добре си живее в чужбина в очакване да реагирам с: „Ех, де да бях на твое място!“, не беше попаднала на подходящия човек.

Само че тя ме накара да се замисля за немалкото мои приятели и близки, които по една или друга причина живеят в чужда страна. Повечето от тях не престават да мислят с любов за България и при всяка възможност бързат да се върнат за кратко. Може и да са чувствали, че вегетират тук, и затова са избрали нелекия път на емигранта, но досега не ми се беше случвало някой да прави пред мен фиеста от това свое решение. То е било труден избор, а не водевилно фръцкане по сцената на живота.

Виждала съм бурна река да влачи дървета, изтръгнати от корен. Стъписваща, болезнена гледка е, но и вдъхваща уважение. В клоните им още се крепят гнездата на птиците, които са се прислонявали там, корените им още пазят парченца от почвата, в която са расли с години... Има български емигранти като тези дървета. Те никога не биха говорили с пренебрежение за родината ни, защото продължават да я носят в себе си. Има и други, като цепеници – изхвръкнали са от стъблото и обстоятелствата ги лашкат насам и натам, реят се волни, безкоренни, безлични...

Но всичко е до човека.

Помня една разходка из Париж с братовчед ми, женен за французойка, който от десетилетия живее във Франция, но всеки ден следи българските новини. Пътувахме с колата му по „Шан-з-Елизе“ и той ми каза: „Винаги, когато минавам оттук, си представям, че пътувам по булевард „Руски“, а като наближа до площад „Конкорд“ и погледна вляво  към „Мадлената“ (църквата „Св.Мария Магдалена“) си мисля, че там в далечината е „Александър Невски“.

Разбира се, други нашенци са като популярния Алеков герой, който насред българската природа въздиша: „Ех, Пратер, Пратер…“

Във всеки случай, сърцето ми ще бъде винаги с тези, които и на най-престижните булеварди по света ще си представят, че ходят по главната улица на родния си град.

Какво става в БНР?

Естествено, след едноседмичната ми почивка в Италия, предпочетох да разкажа първо за нея, а не да коментирам някои злободневни теми. Винаги обаче следя с интерес кои са най-четените постинги в блога ми и откривам, че в последно време много се чете текст, който писах в първите месеци от управлението на Радко Янкулов – “БНР – връщане назад?“ от 25.09.2013 г. Щом хората се връщат към него, явно намират аналогии със ставащото в момента в БНР. Препрочитам какво съм писала преди близо 3 г. и наистина откривам прилики: "пенсионират се хора, навършили пенсионна възраст, а други, отдавна надхвърлили тази възраст, си остават на работните места – вероятно заради някакъв техен принос, известен на шефовете ни."

Каква е ситуацията днес? Наскоро беше пенсионирана Лили Маринкова - намирам това за напълно нормално, след като е навършила съответната възраст. Затова пък остава на поста си директорът на пр. "Хр.Ботев" Стефан Димитров, който е роден през 1949 г. и от години е за пенсия. Това говори за двойни стандарти и безпринципност. Вече съм писала в блога си, че Ст.Димитров може и да е добър композитор, но е абсолютен фигурант като директор на пр. „Хр.Ботев“. Четири години съм работила под негово ръководство и знам, че той зае директорския си пост без никаква представа какво ще прави на него. Така си остана до моето напускане през есента на 2014 г., не вярвам да е станал по-заинтересован към програмата за образование и култура през изминалата над година и половина. Така че той не само не е полезен за тази програмата, а е предпоставка за нейния застой. Явно на доста хора така е по-удобно, затова го оставят да вегетира и да трупа стаж и проценти за по-висока пенсия.  

Другата прилика с постинга ми от 25.09.2013 г е, че Антон Митов, за когото става дума в онзи мой текст, и при Велев успя да се загнезди на шефско местенце, този път като отговорник за "Златния фонд". Янкулов го беше назначил за директор на 3 дирекции, така че Ал.Велев леко го е понижил, но все пак го е оставил в БНР. Индивидът Митов изобщо не заслужава човек да се занимава с него, но той остава някакъв фактор в обществената медия, затова ще напомня, че неговото началничество нерядко е свързано със закриването на звеното, което той ръководи: през 1997 г. беше главен редактор на Младежка редакция при пр. „Хр.Ботев“ и активно съдейства тя да бъде закрита. По-късно беше на някакъв шефски пост в Радио Нет, което също бързо беше закрито. Слава богу, не успя за закрие 3-те дирекции, които ръководеше по времето на Янкулов, но дали пък няма да ликвидира „Златния фонд“? Като познавам личностните характеристики на А.Митов, най-малко на него може да бъде поверена звуковата памет на БНР. Определено нещата никак не вървят на добре при Ал.Велев.

Единственото, което намирам за логично в действията на новия стар генерален директор, е, че е поискал оставките на продуцентите в пр. „Хоризонт“. Само че трябваше да ги поиска и на продуцентите от другите програми. Това е естествен процес. Защо голяма част от висшия ешелон на ръководството в БНР се променя при всеки нов ген.директор, а някакъв среден ешелон началници ще са вечни? Всеки шеф, дори на най-ниско равнище, трябва винаги да има готовност да докаже, че заслужава мястото си. Бях го записала в концепциите, с които кандидатствах за генерален директор на БНР през 2010 и 2013 г.  

А иначе, чувам, че се готвели капитални ремонти в Радиото. Никак не съм се съмнявала! И Велев, и Поля Станчева, и Валерко Тодоров не спряха да ремонтират сградите, да закупуват нова техника, която нерядко не вършеше работа. Излишно е да пояснявам защо се правят подобни неща.

Накрая споделям за пореден път радостта си, че вече не работя в БНР. Няма обаче да престана да се интересувам какво става там.

Остава въпросът отпреди 3 г.: БНР- връщане назад?

Курортни импресии в италиански вариант

Заминахме за курорта Бая Домиция в италианската област Кампания в деня, когато станаха ясни резултатите от референдума за Брекзита. Рано сутринта бяхме следили напрегнато графиките в сайта на ВВС, като на футболен мач. Накрая се убедихме, че процентите в полза на Брекзита са повече, макар и с малко. Тъй като в нашето семейство държим на идеята за обединена Европа, за нас новината не беше добра и се радвахме, че предстоящото пътуване ще отвлече мислите ни в по-приятна посока.

Естествено, темата за решението на голяма част от британците да напуснат ЕС ни застигна и в Италия. Дори там отзвукът беше още по-силен, отколкото у нас. По програмите на RAI и на местните регионални телевизии вървяха непрестанни дискусии за последиците от Брекзита. Коментираше се какво ще стане с италианските студенти, които учат на Острова, с италианско-британските фирми – т.е. същите проблеми, които занимават и нашите сънародници, свързани по някакъв начин с Великобритания.

Слава богу, че за телевизия не ни оставаше много време, защото всеки ден бяхме на екскурзии до различни селища и забележителности из областта или ходехме на плаж. За впечатленията си от Неапол, двореца Казерта, Соренто, Позитано, Амалфи, Капри и по-непознатите у нас Гаета и Сперлонга, както и за изкачването ни до кратера на Везувий и разходката из древните улици на Помпей ще пиша отделно. Сега ще споделя само някои курортни импресии от крайбрежието на Кампания.

Не ми е известно точно от колко години български фирми организират почивки в Бая Домиция, но през това лято тя е много популярна дестинация сред българите. Тъй като с мъжа ми се колебаехме коя възможност за летуване да изберем, когато накрая се спряхме на въпросния курорт, се оказа, че са останали свободни места само в хотел „Марина клуб“. Разгледахме сайта на хотела и най-много ни спечели екзотичната градина, която в действителност се оказа още по-красива,  отколкото я показваха в интернет.

Сред добре поддържаната и редовно косена просторна ливада, както и навсякъде около хотела, има многобройни островчета от растения. Всяко от тези островчета е като огромен пъстър букет с цветове, съчетани в изненадващи, но много ефектни комбинации. Гладиоли с височина над човешки ръст, огромни червени и зелени фитонии, които в София отглеждам в малки саксийки, а там са с размери на дръвчета, се преплитат с розови или бели храсти, над тях се извисяват палми и пинии, отвсякъде надничат кактуси и разцъфтяват за броени часове… 

Имахме щастието прозорецът на хотелската ни стая да гледа към тази градина, а малко по-далече да се вижда морето! Неприятната изненада беше, че стаята ни не разполагаше с тераса. Всеки, който ходи на плаж, знае колко важно е да има къде да простре хавлиите и банските си, за да изсъхнат. Добре че не плажувахме често, а предпочитахме да видим колкото може повече места из областта.

До самия плаж се стига за 5 минути като се прекосява красивата градина на хотела, така че човек се зарежда с положителна енергия още преди да стигне до морския бряг. Пясъкът в Бая Домиция е ситен и мек като по нашето Черноморие. Още по-фин се оказа по крайбрежието на градчето Сперлонга, където имахме чувството, че стъпваме в пудра захар. Натопихме крака и в морето край Соренто, на място, където пясъкът е прекалено влажен и няма много пространство за слънчеви бани, затова върху метални или каменни конструкции във водата са направени дълги дървени скари, където летовниците се препичат. На плажа в Капри пък изобщо не видяхме пясък, а само малки обли камъчета, върху които хората опъваха плажните си хавлии без видимо да изпитват някакъв дискомфорт от твърдата приплъзваща се в разни посоки повърхност – явно, въпрос на привикване.

Навсякъде, откъдето минахме обаче в област Кампания, морето е кристално чисто. Дори от височината на крайбрежните скали водата е така бистра, че се виждат камъните на дъното. 

Най-после в Италия си припомних какво е усещането, след като си поплувал, кожата ти да не смъди и да не се изприщва заради нечистотиите, прииждащи невъзмутимо от изливащите се непосредствено до плажа канали, както е по нашенското Черноморие. Като добавим и колко е приятно, докато си в морето или му се наслаждаваш от брега, от високоговорителя да звучат хубави италиански песни, наистина картината става идилична! Идилията понякога се нарушава от щъкащите между шезлонгите амбулантни търговци, които предлагат тъмни очила, надуваеми спасителни пояси в какви ли не форми, украшения, шапки и т.н. - това вече напомня за нашенските курорти. Както и припламващите тук-там спорове между летовниците кой да заеме чадър на първа линия, най-близо до морето.

И тук вече стигам до не така хубавите преживявания от курортното ни всекидневие в хотел „Марина клуб“. Не само по-добрите места на плажа бяха обект на състезание, а и… вечерята в ресторанта. Хранехме се на блок-маса, което за някои хора явно означава ядене на корем. Само че в кухнята готвеха ястия за определен брой летовници и, ако някой от тях се презапасеше с повече храна, това означаваше, че лишава друг от нея.

Още при пристигането ни нашата българска екскурзоводка ни предупреди, че вечерята е между 19,30 и 21,30 ч., но тъй като в ресторанта се храни голяма полска група, а те обичат да вечерят по-рано, по-добре е да ходим към 20,30 ч. Ние с мъжа ми също предпочитаме да вечеряме по-рано, затова първия ден отидохме в ресторанта не в препоръчания от екскурзоводката ни час, а към 20 ч. И се оказа, че ястията с месо са свършили. Нахранихме се само със салати – много разнообразни наистина, но ние не сме вегетарианци и нямахме нищо против да опитаме и месни гозби. Други българи от нашата група ни обясниха, че поляците се зареждат още преди 19,30 ч. пред ресторанта и, когато ги пуснат вътре, омитат всички меса. Лично аз изпитвам големи симпатии към поляците и не хванах вяра на казаното от нашите сънародници, но на следващия ден и ние отидохме по-рано на вечеря. И тогава станахме свидетели на истинска надпревара между поляци и българи кой да напълни чинията си с повече месо. В надпреварата победиха поляците, защото бяха по-многобройни от нас. И нашенци обаче не се даваха. Мръвките свършиха светкавично бързо, но пък остана от лазанята в две големи тави. Подредихме се с мъжа ми зад една от българките, която започна да пълни чинията си с лазаня. Тавата вече се опразваше, но сънародничката ни продължаваше да си сипва. Спря не защото й дожаля, че за нас може да не остане нищо, а защото чинията й не побираше повече.

 Някакъв атавизъм от социалистическо ни минало ли караше и поляци, и българи да се презапасяват с ядене, щом им е паднало, пък дори и да не са в състояние да го изядат, и без да мислят, че няма да остане за другите?

На третата вечер една симпатична българка, която се настани с внука си на нашата маса, пое грижата за изхранването на четиричленната ни групичка. Първо се нареди на опашката за шишчета, успя да вземе 4 бройки и след като ги разпредели по чиниите ни, отиде да дежури за сладкиш. Осигури ни и десерта и удовлетворена седна да вечеря.   

На четвъртата вечер на всичко това беше сложен край от италианските ни домакини. Зад масите с най-оспорваните ястия – месните и сладкишите – застана по един сервитьор, който любезно слагаше в чинията на всеки порция за един човек. Нашенката, която два дни по-рано попрекали с лазанята, се прибра на масата си с резенче торта за десерт и възмутено обяви: „Дават само по едно парче!“

„Естествено, че ще дават само по едно парче!“ – не се сдържах аз, а тя ме погледна изумено.

До края на престоя ни в хотела келнерите винаги бяха на поста си на вечеря и проблеми с недостиг на храна нямаше. Само си мисля какво ли си казват италианските ни домакини: „Имаше едни източноевропейци, които се избиваха помежду си за месо и десерти!“

Толкова ли е трудно да се разбере, че когато сме в чужбина, може да не запомнят името ни, но ще запомнят народността ни и ще обобщават: „Българите са такива и такива! Източноевропейците не са стока, идват на Запад да ни изядат с парцалите.“ А обобщенията са много по-трайни, ако са ни запомнили с лошо. От гледна точка на такива обобщения и Брекзитът изглежда като нормален изход от една такава обединена Европа. По италианските телевизионни канали неведнаж чух мнения, че и в Италия трябва да се направи референдум, както във Великобритания – пък народът да реши да остане ли в ЕС или не.

Но нека да завърша с нещо хубаво. От два дни съм в България и имам странно чувство. Чувството определено е приятно. И това е, че… стомахът ми е напълно здрав! Години наред след летуване по нашето Черноморие обикновено се връщах с толкова разстроен стомах, че не можех веднага да се оправя. От храната в почивната станция ли, от водата ли, от общата хигиена там ли – не знам, но първосигнално свързвам и досега връщането ми от нашенски морски курорт с физическо неразположение. Може би вече не се случва така – не съм проверявала от 7 години, когато за последен път бяхме на море в България. Извинявам се на защитниците на нашенските курорти, ако междувременно ситуацията се е подобрила, а аз се изказвам толкова скептично, но то е заради горчивия ми личен опит отпреди време.

Та споделям аз с продавача в близкия магазин моята радост, че се чувствам напълно здрава физически, въпреки че се връщам от море. Той се осведомява къде съм била и аз отговарям: „В Италия.“ Продавачът се казва Али - иракчанин, учил в България много отдавна и останал да живее и работи тук, говори перфектно български и приема страната ни като своя.

„Много хубаво, че се чувстваш отлично след почивката в Италия – коментира Али. – Това означава, че скоро и у нас ще е същото.“

Гледам го озадачено, а той пояснява: „Нали е нормално светът да се развива към по-добро. Значи не може и в България да не стане така.“ Замислям се и се съгласявам с Али. Нормално е светът да се развива към по-добро. Ако разсъждаваме така, няма да допускаме да стават ненормални неща.

Амалфи