вторник, 19 юли 2016 г.

Винаги ли е полезна гордостта? – урок в две части

I.

Едно момиченце сновеше възторжено между рафтовете в кварталния магазин и си избираше лакомства. Подредена на опашката пред касата, майка му явно го наблюдаваше зорко и надаваше предупредителни възгласи:
-          Не, това не! Чуваш ли, това не! Глуха ли си? Глуха ли си, кажи?
-         Мамо, а това? – питаше умолително момиченцето.
-         Нищо, нищо – категорично повтаряше майка му.
Детето обаче не се отказваше, продължаваше да се върти из магазина и избираше друго сладкишче:
-         Мамо, а това?
-         Глуха ли си? Кажи ми, глуха ли си? Вече ти казах: нищо, нищо, нищо!
Момиченцето се подреди на опашката до майка си, стиснало малка сладка в ръчичка.
-         Разбери, че имам пари само за един хляб – каза майката.
Обърнах се, защото двете стояха непосредствено зад мен. Майката беше около 30-годишна хубава жена, а момиченцето непоколебимо стискаше малката сладка.
-         Какво иска детето?  Аз ще му го купя - попитах без да се замисля, както човек се притичва първосигнално на помощ при пожар.  
Момиченцето ме погледна изумено и невярващо.
-         Не, не – рязко реагира майката. – Хайде, че вкъщи бебе ме чака!
При споменаването на бебето веднага ми стана ясно, че момиченцето едва ли можеше да разчита на такъв лукс като малката сладка, която стискаше в ръчичка.
-         Моля ви се, аз ще й я купя – повторих машинално.
-         Не – заяви майката. – Ние сега бързаме, но после ще й купим всичко.
 Излязох от магазина. По пътя към къщи си спомних как, когато бях малка и много исках нещо, майка ми винаги казваше: „Татко като получи (заплата), мама ще купи на детето всичко!“ При тези мамини думи аз винаги се успокоявах и заживявах в щастливо очакване. После междувременно забравях какво съм искала да ми купят и всичко беше наред. От най-ранна възраст запомних тази магическа формула, с която се парират детските желания. В нашето семейство тя гласеше: „Татко като получи, мама ще купи на детето всичко!“ Когато поотраснах, веднаж попитах мама: „Ама какво е това всичко!“ и мама се обърка, защото не беше очаквала след  магическата формула да задавам въпроси.
Шом  чух младата майка в магазина да произнася подобна магическа формула: „Ние сега бързаме, но после ще й купим всичко“, знаех какво предстои. Нищо не предстоеше. Момиченцето, което стоеше на опашката зад мен, щеше да върне с огромно съжаление малката сладка на рафта и повече нямаше да я види.
Разбирах напълно младата майка. Тя беше горда и ми показа, че не приема подаяния. Само че аз не исках да правя подаяние, исках просто да помогна.
И се замислих какъв урок даде майката на малкото си момиченце: ако много ти се иска да имаш нещо и някой непознат е готов да ти го даде, трябва категорично да откажеш, защото така показваш, че си горд човек. А урокът можеше да бъде съвсем различен и, според мен, много по-полезен:  ако много искаш нещо, но не можеш да си го позволиш, винаги е възможно да се намери някой, който да ти го даде, без да иска нищо в замяна. Защото е нормално хората да си помагат. Това щеше да бъде урок по човешка солидарност. А се превърна в урок по гордост.
След урока по гордост никой не си тръгна щастлив. Аз сконфузено излязох от магазина и се упреквах, че нетактично съм се намесила в случката между майката и дъщеричката й. Момиченцето разочаровано е върнало бленуваната малка сладка на рафта. Майката сто пъти после е съжалила, че не ми позволи да дам тези никакви 50-тина стотинки за лакомството, което щеше да достави огромна радост на детето й, но пък си е повтаряла: „Важното е човек да бъде горд, за да го уважават“. А всъщност по-важното е да знаеш, че в живота винаги можеш да разчиташ на някого, дори да е напълно непознат. Само че до такива прозрения човек достига с годините, а в младостта често предпочита да се гордее с гордостта си.   




II.


Току-що описах какво ми се случи преди малко в кварталния магазин и, препрочитайки го, усетих, че ми изглежда много познато. Да! Бях чела преди 2 години една почти идентична история от Теодора Димова. Потърсих в интернет и я открих: „Малката купувачка“. В текста се разказва как преди Коледните празници едно момиченце чака на опашката в голям магазин с баща си. Грабва един „Туикс“ и моли баща му да го купи, но той успява да убеди детето да остави лакомството на рафта и то се примирява. В текста си Теодора се пита: „какви вълшебни думи й каза, че тя така кротко се облегна на ръката му и зачака с търпението на възрастен на опашката.“ 
Сега, след като пред очите ми се разигра почти същата история, мисля, че знам какви вълшебни думи е казал бащата на дъщеричката си, за да я успокои: „Татко като получи (заплата или изобщо някакви пари, които непременно някога ще му бъдат изплатени), тогава ще купи на детето всичко!“ Знам тази вълшебна формула от детството си – винаги върши чудеса. Тъжното е, че една и съща история се повтаря многократно през годините - със самите нас или пред очите ни. Само че в „Малката купувачка“ на Теодора Димова никой не се намесва в случката между баща и дъщеря. През цялото време, докато четях нейния текст, се питах: Толкова ли не се намери някой от голямата опашка в „Кауфланд“, който да купи „Туикса“ на детето? Като неочакван Коледен подарък! Но явно на онази опашка са предпочели да не подлагат на изпитание гордостта на бащата. Само мълчаливо са изпитали умиление от предстоящата изключително скромна, но изпълнена с достойнство Коледна вечеря на малкото бедно семейство. Това е вторият урок за гордостта – че мнозина, вместо да помогнат, ще се възхитят с какво достойнство човек може да приема положението си.
И тук отново се връщам на урока от идентичната история, която днес се случи на самата мен в кварталния ни магазин: А вие опитайте, предложете на родителя да купите на детето му желаното, но недостижимо за него лакомство! Пък ако ще той високомерно да отхвърли предложения дребен подарък, а вие сконфузено да си излезете от магазина, съжалявайки, че сте се намесили. Има смисъл от такава спонтанна човешка реакция. Защото по-късно, премисляйки многократно случката, гордият човек може би ще прозре една истина: че в този свят има съпричастност и отзивчивост. А такава истина непременно ще сгрее вкоравеното му от гордост сърце.





Няма коментари:

Публикуване на коментар