петък, 5 август 2016 г.

Моят марокански филм II – персонажи, характери

Наскоро започнах да подреждам някои мои спомени от пътуването ми до Мароко през ноември 2015 г. като кадри от филм. В един момент той ми се стори малко фрагментарен, липсваше свързваща нишка. Естествено, свързващата нишка трябва да бъде някакъв сюжет, нещо да се случва, да има действие, а това не става без действащи лица. Така че продължавам моя марокански филм с въвеждане на персонажи. Това ще бъдат хората, участвали в пътуването. Повечето от тях ще назова условно, а не със собствените им имена, защото моите впечатления от тях са субективни и може би дори погрешни. Не мога да кажа със сигурност, че спътниците ми в пътуването са били точно такива, каквито ги описвам, просто аз така съм ги възприела и е излишно да конкретизирам кои са те. 
Групата ни със сигурност беше колоритна – шестима журналисти от различни медии, на различна възраст и с различен опит в професията – четири жени и двама мъже. Започвам с представянето на дамите. Едната от колежките бих нарекла Достолепната дама – жена с осанка и неувяхваща през годините  красота. Следват Експанзивната дама – атрактивна личност, която не може да не бъде забелязана, и Хубавото момиче – то е в началото на журналистическата си кариера, но има самочувствие, може би най-вече заради външността си. Единият от мъжете в групата ни ще наричам Умното момче – то е на възрастта на Хубавото момиче, но е с повече журналистически изяви от него, знае и разбира няколко чужди езика. Накрая, но, както се казва, не на последно място, а дори може би на първо, е Алекс – това е някаква модификация на истинското му име. Иначе би трябвало да го наричам Чужденецът българин или Българският чужденец, а това не ми звучи добре, защото изпитвам определени симпатии към него. Фактът е, че той има български корени, но е живял предимно в чужбина и все още не знае български. Алекс е интернационално име и в случая му приляга. 
Себе си няма да представям, защото в моя марокански филм аз съм в ролята на разказвача и снимките, с които илюстрирам думите си, са предимно мои. Спътниците ми ме наричат по различен начин: Достолепната дама се обръща към мен с „Дворецка“, защото сме горе-долу на една и съща възраст, за Експанзивната дама съм „Гергинче“, защото се познаваме отдавна, а Хубавото момиче и двамата мъже ми казват „Мадам Дворецка“ – явно, в знак на уважение, а може би и за да ми напомнят, че съм доста по-възрастна от тях.
С пристигането ни в Мароко към нашата група се присъединява човекът, който трябва да ни придружава през цялото време – Рашид. Неговото име не съм променяла, защото ми звучи екзотично и точно на място. Рашид пък ми казва: „Мадам Гергина“.
Действието ще се развива на фона на красивите марокански градове и пейзажи, покрай които минаваме с микробус и спираме за кратко.
Първите кадри от филма са от самолетния полет София-Париж, откъдето ще продължим за Казабланка. В самолета се случва да седя до Алекс. Не го познавам, но се заговаряме, защото така или иначе ни предстои да сме в една група в продължение на повече от седмица. Отначало ми се струва словоохотлив, но не съм сигурна дали не греша, защото през следващите дни почти никога вече не разменям с него повече от няколко кратки изречения. В самолета Алекс ми се представя като англичанин, разказва, че от няколко месеца работи в София, много харесва България, защото баща му е с български произход. Самият той не знае български, но го учи. Говорим на френски. Владее и други езици. Разказва ми са пътуванията си по света. Между другото споменава, че е роден в Рио де Жанейро. Заглеждам се по-внимателно в него. Още от най-ранната си младост, по неизвестни за мен причини, този бразилски град ме привлича. Дори съм писала за него в една от книгите си, макар че никога не съм била там. Когато чувам от Алекс къде е роден, имам чувството, че неочаквано съм срещнала сънародник на хиляди километри разстояние от общата ни родина. Мисля си също, че съм имала късмета да видя в реалността измислен от мен литературен герой. Нищо не му казвам обаче, защото тази сюжетна линия няма никакво значение за моя марокански филм. Само знам, че през следващите 9 дни ще ми бъде много интересно да го наблюдавам. Разбира се, трябва да внимавам, защото интересът ми може да се изтълкува превратно, а не искам да изпадам в смешна ситуация.
След кратък престой на летището в Париж отлитаме за Мароко. В Казабланка се настаняваме в петзвезден хотел и бързаме да излезем на вечерна разходка по крайбрежната улица. Улицата е широка, оживена, и се нарича „Вълчи очи“ – това ни обяснява Еспанзивната дама, която знае арабски. Минаваме покрай магазинчета с екзотични плодове...


... покрай ресторанти, където осветлението е приглушено, загадъчно, зад тях в далечината тъмнее океанът. 


По настояване на Достолепната дама нашият водач Рашид ни отвежда до ресторанта, където е сниман филмът „Казабланка“. Там правим много снимки.


През следващите дни се потапяме в магичната атмосфера на  Мароко – така я усещам, без преувеличение. Вторият град от маршрута ни е Рабат. Хотелът ни е недалеч от стените на Медината – стария град. 


Съвсем наблизо до входа на хотела пък се вият дълги трамваи, каквито не съм виждала никъде другаде.


Докато чакаме на рецепцията да се настаним по стаите, Експанзивната дама вади лаптопа си и започва усилено да пише. Достопепната дама се разхожда царствено наоколо. Аз отивам до стелажа с рекламни материали, взимам няколко брошури, връщам се при групата и се зачитам в туристическата информация. Алекс става рязко от фотьойла си, тръгва делово нанякъде и се връща с няколко екземпляра от същите брошури, раздава ги на Хубавото момиче и на Умното момче. Прави го някак демонстративно, като че ли за да ми покаже, че, когато хората са в група, трябва да мислят не само за себе си, както съм го направила аз, а и за останалите колеги. Те тримата с момчето и момичето вече са започнали да оформят своя компания, защото говорят помежду си на английски. Ние с Достолепната и Експанзивната дама си говорим на български. Мимоходом отбелязвам, че Алекс е прав, трябва да имаме чувство за екипност, но не мога да си представя как ще се натоваря с по 6 екземпляра брошури, за да покажа, че мисля и за другите. Всеки подбира сам информацията, от която се интересува.
Едни от най-ярките кадри в моя марокански филм са от Рабат. В средновековния град Сала сякаш попадам в библейски времена, въпреки че останките от постройки са от много по-късна епоха. 


Може би илюзията идва от екзотичните растения наоколо, които ми напомнят за Райска градина. 


Разрушените сгради пък са идеален декор за исторически филм.


Вечерта се разхождаме из сука – местния пазар. 


Влизаме в магазини за килими, за дърворезби...


...за екзотични шарени лампи... 


...за кожени изделия, шалове... 


... за пъстри керамики… 


Стоките са красиво подредени, само че не всички продавачи позволяват да снимаме лицата им – по религиозни съображения.  


Експанзивната дама се отдава на пазаруване и увлича водача ни Рашид да се пазари заедно с нея, за да й издейства отстъпка от цената. За Рашид това е въпрос на чест и той любезно се поставя в услуга на нашенската купувачка.
Сред интересните персонажи от вечерната ни разходка из Рабат е една жена, която продава нещо като палачинки в малка подвижна дървена будка. Самата будка е изрисувана, шарена, като илюстрация за хубава ориенталска приказка. Спираме се, защото сме заинтригувани и от импровизираното магазинче, и от лакомството, което се предлага в него. Не сме сигурни дали продавачката ще ни разреши да я снимаме, но тя няма нищо против. Рашид й обяснява, че сме български журналисти. Тогава жената грабва един марокански национален флаг, който е държала край малката си будка, размахва го пред нас и говори пламенно. Рашид ни обяснява, че тя се гордее със своята държава.
През следващите дни навсякъде по пътищата на Мароко виждаме националните флагове на страната. 


Наистина до този момент в друга държава не съм виждала толкова национални флагове покрай шосетата.


Пътуваме с микробуса, спираме за малко да обядваме и продължаваме към следващия град от маршрута ни: Мекнес...


... после Фес… 


Не ни остава много време да разгледаме тези два града.  
В шестчленната ни група разделението вече е все по-осезаемо. Хубавото момиче, Умното момче и Алекс се движат винаги заедно, говорят си на английски, а когато седнем на обща маса в ресторанта и Рашид ни каже, че можем да поръчаме алкохолна напитка, те тримата винаги си поръчват бира, а ние с Достолепната и Експанзивната дама – бяло вино. На закуска ходим по различно време и Рашид няма как да ни види всички накуп, каквото, явно е желанието му. Тогава по правило „бирената тройка“ винаги сяда на отделна маса.
От самото начало на пътуването ни с микробуса, а и навсякъде, където спираме, се чува предимно гласът на Експанзивната дама. Тя разговаря с Рашид и с шофьора на арабски, кара ни да я снимаме пред всяка поредна забележителност, край която тя заема манекенски пози. Май това повлиява и на нас двете с Достолепната дама и ние също започваме да позираме за снимки по-артистично. Да, все по-убедена съм, че беше  добре да разкажа за Мароко като за филм. С „бирената тройка“ не си обръщаме почти никакво внимание.
На четвъртия ден заминаваме за Маракеш. Там оставаме повече,  отколкото в другите градове – имаме 3 нощувки. Първата вечер се разхождаме из прочутия площад „Джемаа Ел Фнаа“. Експанзивната дама ходи от сергия на сергия, пазарува, пазари се, вика на помощ Рашид, който вече напълно е влязъл в ролята на неин посредник при смъкването на цените. Достолепната дама също се присъединява към тях в покупките на оригинални кожени чанти и други красиви изделия на местното занаятчийство. Започвам да скучая, защото не се въодушевявам от покупки. Бих се приближила до някоя от групите, които слушат песни на площада, но не разбирам за какво се пее, а и със сигурност хората ще познаят, че съм чужденка, и може да си помислят, че нарушавам някакъв техен ритуал. Не познавам местните обичаи.
Най-после безконечното пазаруване свършва. Експанзивната дама е въодушевена. Показва какво си е купила и съобщава колко неща още си е набелязала за утре, защото явно пак ще идваме на този площад…
На вечерята в хотела всичко си е по старому – ние трите си поръчваме бяло вино, другите трима – бира. Храним се на обща маса, но това е абсолютно формално, репликите помежду ни са банални и в моя марокански филм бих ги представила без звук: вижда се как отваряме уста, говорим си, но нищо не се чува, защото не е важно.
Когато си тръгваме от ресторанта, откъм бара чуваме приятна мелодия. Запътваме се натам. Пее красива млада жена, акомпанира й приятен на вид младеж. 


Шестчленната ни група си е тръгнала заедно по инерция, но скоро ще се разпръсне, само че хубавото изпълнение ни задържа в бара. Настаняваме се на една от масите. Певицата ни кима приятелски и след края на песента идва при нас заедно с музиканта. Оказва се, че са българи и работят от няколко месеца в този хотел. Радваме се на тази среща. Обещаваме им да пишем за тях. От далечината на времето изпитвам искрено неудобство, че лично аз не изпълних това обещание… след онова, което се случи на следващия ден. А последваха и други събития.
На следващия ден разглеждаме Маракеш – отиваме до градините Менара с огромното изкуствено езеро, 


...павилиона край него...


 ... и маслиновите горички наоколо. 


Възрастен мъж изпълнява ролята на екскурзовод, бърбори неясно нещо на френски за историята на градините. 

След това прочитам в интернет, че са създадени през 1147 г. от халифа Абд ал Мумин. Още по негово време е изградена системата, чрез която изкуственото езеро се пълни с вода от планините на 30 км. от Маракеш. Тази вода се използва за напояване на маслиновите дръвчета, които тук били 40 вида. Името на градините дава самият павилион с пирамидален зелен покрив (Menzeh), построен по време на династията Саади през XVI в. По-късно султан Абд ар Рахман го обновява и го прави свой летен дворец.
 Мястото е любимо за жителите на града, с прохладата и романтичните гледки край изкуственото езеро.

На връщане от градините Менара Експанзивната дама си купува от един павилион колоритна сламена шапка с шарени пискюли, слага си я на главата и позира за поредната фотосесия. 
Шапката наистина си заслужава да бъде увековечена. Самата аз снимах малко по-късно хора с подобни шапки на площад Ел Фнаа.


Недалече от градините Менара се мотаят няколко камили.


Край камилите дремят понита. 


Експанзивната дама връчва по един фотоапарат на Рашид и на мен, за да я снимаме с камилите. Иска да се презастрахова, ако случайно снимките на единия от нас не се получат. Качва се с помощта на пазача на животните върху една камила, крещи от страх и от възторг, когато седлото се поклаща, а ние с Рашид непрекъснато фотографираме.


В програмата ни следват гробниците на династия Саади...


 след това -  дворецът Баиа...


Дворецът наистина предразполага към артистичност...


В някакъв момент отново се озоваваме на площад Ел Фнаа…


Обядът ни е в ресторант „Дар Ессалам“, където Хичкок е снимал сцени от филма си „Човекът, който знаеше твърде много“. Един от келнерите ни показва къде точно е седял Хичкок, когато е идвал тук, и всички се изреждаме да седнем точно на този миндер и да си направим поредното фото. Снимката, която ми направи Достолепната дама, не е много ясна, но пък е на историческо място.


Експанзивната дама, естествено, също се настанява на миндера, където е присядал Хичкок, вика Алекс да се снимат заедно и той позира с нея, малко неловко усмихнат.  
Отново прочитам как съм описала дотук моя марокански филм и осъзнавам, че той не е особено интригуващ. Разказала съм за някои от посетените места, въвела съм персонажи, но някои от тях са само загатнати. Това не е голям проблем – не е фатално, ако в моя сценарий Хубавото момиче и Умното момче почти не се забелязват, защото в нечий друг сценарий те ще са главни герои. Проблемът е, че до този момент нищо особено не се случва, а един филм не е интересен, ако в него няма сюжет, драматични обрати. Вече споменах по-горе, че в действителност, по време на пътуването ни се случиха събития, които ни най-малко не бяхме си представяли, така че всъщност основната част на филма ми тепърва предстои. Сега, след толкова месеци, си мисля колко по-хубаво би било, ако нещата не се бяха случили точно така и ако моят марокански филм беше останал един обикновен туристически пътепис, но c’est la vie! Животът наистина е непредвидим режисьор.

Следва третата част от моя марокански филм – с драматични обрати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар