неделя, 23 октомври 2016 г.

Звън на китари в небето

Има хора, с които не съм била близка, но сърцето ми ужасно се стяга, когато науча, че са си тръгнали от нашия свят. Единственото утешение в такива случаи е, че във всекидневието не сме се срещали често и мога да си представям, че те все още са живи, просто не успяваме да се видим, защото маршрутите ни са различни.
С Ирен Филева сме работили години наред в програма „Христо Ботев“ на БНР, макар и никога в един и същ екип… Човек, отдаващ емоциите си докрай – в работата, в отношенията си с другите, в каузи, които намираше за справедливи… И повече няма да пиша, защото не ми се пише в минало време. За мен Ирен е жива. Благодарна съм на близките й, че не са закрили профила й във Фейсбук и тя продължава да бъде сред виртуалните ми приятели. Понякога кликвам на името й и казвам: „Здравей, Ирен!“
През този месец октомври си отиде и Николай Константинов, другият брат от дуета „Лос Хемелос“. Двамата близнаци, влюбени в латиноамериканските ритми, с музикалните си изпълнения правеха по-многоцветни коледните празненства на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България. Димитър Константинов почина още през 2008 г., затова Ники напоследък пееше и свиреше в дует със сина на брат си, Янко… Все още мисля, че, когато се съберем с колегите преди Коледа, отново ще ми се мерне шареното пончо на Николай и ще доловя гласа му, станал по-тъжен с годините.
Още една скръбна вест ме стъписа през последните дни – за Ради Малякова, известна като „момиченцето, изпяло песничката за дъгата“. Познавах това момиченце. Майка му Вера, която сътрудничеше в Младежка редакция на БНР, го водеше още от съвсем малко със себе си, когато идваше при нас. Сладката синеочка се разхождаше между бюрата ни и излъчваше затрогващото самочувствие на дете, отглеждано с любов. Както много родители, Вера имаше големи амбиции за дъщеря си, гордееше се с хубавото й гласче и я водеше на различни прояви за млади таланти. Така детето беше забелязано и през 1984 г. заслужено стана известно с наградата си в Италия за изпълнението на песента „Дъга“, заедно с малкия Борислав Чучков. Понякога майката на Ради споделяше с нас огорчението си от други майки, които влизат в разпри, защото са прекалено амбицирани децата им да превъзхождат останалите… Сетих се за това, след като прочетох, че по-късно порасналата вече Радослава никога повече не се е занимавала с пеене. Може би още в най-ранна възраст е била стъписана от атмосферата на конкуренция между таланти. Самата аз обаче винаги ще свързвам това момиче с музиката. За последно я видях на сцената на летния театър в Борисовата градина, която тогава все още беше Паркът на Свободата. Имаше някакъв детски празник и Ради, вече поизточила ръст, но крехка, каквато беше като съвсем малка, извиваше гласче над събралите се хора.
После майка й престана да идва в редакцията ни. След 1989 г. един колега каза веднаж: „Знаете ли какво става с Вера? Заминала е с дъщеря си за Италия и там се е посветила на кариерата й като певица!“ Можехме да бъдем спокойни – нещата с майка и дъщеря Малякови се развиваха добре. Оттогава в мисълта ми е останало, че двете живеят някъде в Италия и, дори Ради да не е станала известна певица, сигурно не им е зле там. Така и не бях разбрала, че Вера и съпругът й са починали отдавна, а Ради е живяла в София и е работила като тонрежисьор в различни телевизии. За всичко това научих от многото публикации напоследък. В един от вестниците беше публикувана и снимка на порасналата Радослава – хубава млада жена със спокойни, ведри сини очи. Мина ми през ума колко много би се гордяла Вера със своето момиче, въпреки че то се е отказало от кариерата на певица. В публикациите ставаше дума за трудностите на девойката, след като е осиротяла, и за малко затворения й характер. И ми се прииска да разкажа, че аз помня това момиче като едно много обичано дете. Вярвам, че Ради и по-късно е била обичана – с толкова топлота и болка си припомняха за нея колегите й след жестокия инцидент, довел до фатален край…   
И за тримата, за които написах тези редове, предпочитам да си представям, че все още са живи, просто не успяваме да се видим, защото маршрутите ни са различни.
 Ако все пак у мен надделее реалността, че те вече не са тук, ще мисля за тях като за звън на китари в небето. Не знам нищо по-красиво и тъжно от звън на китара…


Николай Константинов от дуета "Лос Хемелос"

Няма коментари:

Публикуване на коментар