Моята 2016 г.

Напоследък четох толкова лоши неща за отминаващата 2016 г., че би изглеждало едва ли не кощунство да се каже и нещо хубаво за нея. Тук обаче аз правя личната си равносметка и за кратко ще оставя настрани всичко онова, което разтърсваше света през изминалите 12 месеца. На самата мен 2016 г. ми донесе хубави моменти.

Ще започна с пътуванията. С мъжа ми държахме да отидем до Лондон преди референдума за членството на Великобритания в ЕС и в началото на март направихме кратка екскурзия дотам. Честно казано, не вярвахме, че ще се стигне до Брекзит, но на място започнахме да усещаме, че нагласите отиват в тази посока…  

През годината попътувахме до Италия, Франция, Монако и Испания и за пореден път се убедихме, че си заслужава всеки спестен лев да влагаш в пътешествия.

През 2016 г. бях наградена със „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти за публикациите ми в нашия сайт.

Много ми е скъпо обаче и отличието, което ми даде вчера моят съпруг Владимир Дворецки, като признание за приноса ми към сайта ни и нашата семейна фондация. 

Каквото и да говорим, много е важно най-близките ти хора да те оценяват. Това невинаги е даденост.

Старая се работата по сайта и с фондацията ни да не ми отнема твърде много време, за да се посветя и на други занимания, на които държа.

През тази година най-после прецених, че мога да дам за публикуване романа си „Искрено ваша“ и той излезе през ноември (изд. „Персей“). Книгата беше на щанда на издателството на Коледния панаир на книгата. Бях включена в програмата на Панаира и имах „Среща с автограф“ с читатели.

На Пролетния панаир на книгата пък направих своето ново литературно откритие – писателят Атанас Раденски, който от години живее в САЩ, и неговият роман „На парти при президента“ („Изида“), написан с чувство за хумор, което хем е елегантно, хем си е нашенско – невероятно приятна комбинация!

Радвам се, че през 2016 г. Фейсбук ме свърза с много стойностни хора, както и че чрез него намерих отново стария приятел от студентските години, талантливия поет и хуморист Румен Иванчев.

Щастлива съм, че семейството ни е задружно и винаги се подкрепяме. Това помага при всякакви обстоятелства.

Прекарахме много приятни часове със скъпи за нас хора.

В края на декември от този свят си тръгна чичо ми Коста, брат на баща ми. През тази година навърши 91. До последния момент пишеше спомените си. Дай Боже всекиму такъв богат живот, споделен с любящи съпруга, деца и внуци…

За финал на тазгодишната си равносметка ще спомена и домашния ни любимец – охлювчето Рангел. Намерих го през есента сред зеленчуците, които донесох от пазара, и тръгнах да го нося сред цветята на двора, както направих с охлюва Стоимен, попаднал при нас преди година при сходни обстоятелства. В един момент си помислих, че далеч по-добре е да върна охлювчето вкъщи и да си го отглеждаме. Оттогава Рангел (името идва от Рогльо) живее при нас. Много непретенциозно животинче. Храни се с тревички, обича вода и е приятно да го гледаш как се показва от черупката и се движи из стъклената чашка, когато впръскаш в нея няколко водни капчици. Това охлювче е хубав символ, че и малките неща в живота могат да ни носят радост!

Последният ден от годината

Ако човек остави разни неща за довършване в последния ден от годината, със сигурност няма да му стигне времето. Слава Богу, това, което не довърших  не е много.

Не успях да изпратя пожелания за весели празници на всички, на които ми се искаше – днес ще гледам да наваксам.

Другото, което със сигурност няма да успея да свърша, е да напиша всички предвидени текстове за блога си и сайта ни. Някои от тях прехвърлям от година в година: „Как се става НЕизвестен в БНР“ и „За елитите и простосмъртните в БНР“. Не съм ги написала досега, защото темите не са ми особено приятни, а откакто преди 2 г. напуснах Радиото, се старая да правя само каквото ми е приятно. Забелязвам обаче, че и досега текстовете за БНР в блога ми от предишни години продължават да се четат и наистина през 2017-а ще пиша и по онези две теми.

През 2016 г. в блога си коментирах на няколко пъти литературния живот у нас и неговите перипетии. Остана обаче и доста ненаписано. Вълнува ме въпросът защо вече никой не споменава някои поети и писатели, които бяха известни в моята младост, но починаха отдавна. Защо сега никой не споменава Иван Давидков, който има не само хубави стихове, но и оригинална проза. Освен това рисуваше интересни картини. Иван Давидков поне доживя до зрала възраст, а други автори от младостта ми си отидоха прекалено рано. Имаше един поет, който загина при катастрофа още като студент – Кирил Георгиев. С него бяхме заедно в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. Спомням си, че стиховете му ми харесваха, макар че сега не бих могла да си припомня нищо от тях. Наистина, той не успя да издаде стихосбирка и не е чудно, че забвението го погълна. Сещам се и за други писатели и поети, много ценени навремето: Росен Босев, Валентин Даневски… За Росен Босев преди години четох статия какви са били любовите в живота му, но не съм чувала някой да споменава творчеството му. Естествено, че не е възможно да спомена всички имена на вече починали, известни навремето автори, за които сега не се говори. Има и други, като Георги Рупчев, който остава незабравим. Това е парадоксът на литературната слава. Няма значение колко книги си издал приживе, важното е да има кой да поддържа спомена за теб.

Друга тема от литературния живот, която ме вълнува, е за творческата съдба. С приятели сме си говорили за автори, горе-долу на нашата възраст, които никога не сме чели в сп.“Родна реч“ или в. „Средношколско знаме“ (там всички пишещи ученици се познавахме), а появиха се изневиделица в литературата, вече стабилно навлезли в 30-те си години, и сега са корифеи в писателския живот, главни герои са на всички по-важни литературни събития, раздават оценки… Странно ми се струва да прескочиш младежките творчески търсения и изведнъж да се озовеш в зрелостта си, при това - да попаднеш в литературния елит. Доколко въпросните автори са талантливи е въпрос на виждане на техния литературен антураж, та затова за талант не ми се говори в случая.

Още една тема често ме навестява напоследък. Ще си призная веднага: не всички стихове на български поети, за които чета възторжени отзиви, ми харесват. Дотолкова мнението ми не съвпада с възхвалите по техен адрес, че започвам да си мисля аз ли вече не разбирам от поезия. Оказа се, че имам и съмишленици. Точно днес прочетох статията „Ламцадрица“ от Рада Барутска. Не бих отрекла цялостното творчество на всички поети, които тя споменава, но цитираните стихотворения наистина на моменти са далеч от смислеността. Дали това е израз на модерност? Натам ли върви поезията?

В младостта ми и на мен ми се случи веднъж да бъда обвинена, че пиша безсмислени стихове. Прилагам въпросното стихотворение в цялост, за по-голяма прегледност:    

ГОРЧИВО

Е, наздраве – за теб, младоженецо,

и жената, която целуваш!

Просиява шампанското пенесто

и в прощалната чаша танцува.

Нека в дните, от грижа притиснати,

да е свилено брачното ремъче!

Все така да са светли очите ти,

както бяха, когато ме гледаше.

Все така да са ласкави пръстите,

както бяха, когато ме галеха...

Да сънуваш косите ми, пръснати

като шеметен дъжд по възглавето,

да бълнуваш във кътчето сенчесто

за зрънца слънчоглед неотронени...

Е, наздраве за теб, младоженецо,

и за твоите слънчеви спомени!

Написах това стихотворение на 23-годишна възраст. В първоначалния вариант третият стих от края беше „…за листа слънчоглед неотронени“. Ще разберете защо правя уточнението.

Тогава вече работех в Младежката редакция на БНР, а по онова време там се излъчваха рубрики със стихове. Четяха ги актьори. Колеги ми предложиха да дам свое стихотворение за рубриката и аз избрах това, което циритах по-горе.

Никога няма да забравя как спешно ме потърсиха по телефона от студиото, където се правеше записът. Уредничката (имаше такава длъжност за ангажираните с организацията на записите) ми заяви, че актьорите отказват да прочетат безсмисленото ми стихотворение. „Какво му е безсмисленото?“ – попитах изумено. „Ами как какво? – продължаваше все по-настървено уредничката. - Актрисата (и спомена името на една много известна актриса) се пита какви са тези „листа слънчоглед неотронени“. Лирическият герой да не би да е тревопасно? Изведнъж ми се стори прекалено дълго да обяснявам по телефона, че в този стих става дума за времето, когато листата на слънчогледите все още не са окопали, когато лятото е било в целия си блясък. Трябваше обаче да реагирам светкавично. Щом актрисата свеждаше написаното от мен до това дали става за ядене, значи можех да заменя „листа“ с нещо, което се яде. „Заменете „листа“ със зрънца“! – казах да уредничката. Разбрах, че актрисата се е успокоила и записът на рубриката със стихове беше завършен. Само че оттогава аз винаги публикувам това стихотворение с думата „зрънца“, вместо „листа“, да не би и друг да се възмути, че лирическият герой не е тревопасно.

Питам се, ако въпросната актриса (грях ми на душата, дълги години изпитвах дълбоко презрение към нея) беше прочела стиховете, цитирани от Рада Барутска, как ли щеше да реагира. Но може би пък наистина съвременната поезия върви към все по-хаотична образност и абстрахиране от логиката?

Ще продължа да мисля за това и през 2017 г.   

Литературните четения – днес и преди…

Някои хора на перото избягват изявите пред публика, други, напротив, много ги обичат.   

Присъствах на едно литературно четене в началото на ноември в изложбеното пространство на полуетажа в НДК. В него участваха трима млади, но вече известни поети: Рене Карабаш, Илиян Любомиров, популярен и като Августин Господинов, и Константин Трендафилов. Поводът за четенето всъщност беше изложба с фотоколажи по техни стихотворения, направени с много изискан вкус и творческо въображение от Силви Стам. Тя ръководи Галерия „Сердика“ в арт пространството на обновения Женски пазар и е от хората, които предпочитат да не са в светлината на прожекторите. За разлика от нея, тримата млади автори се чувстват великолепно в тази светлина.

 Те се появиха с доста голямо закъснение и затова официалното откриване на изложбата се забави. Залата беше пълна с народ – предимно младежи, които очевидно се вълнуваха от срещата с любимите си творци. След откриването поетите се разположиха на високи столчета с кръгли седалки и четенето започна. Вероятно други на тяхно място нямаше да се чувстват удобно на тези високи въртящи се столчета, но в случая не беше така. Тримата нито за миг не показаха, че нещо ги смущава, четяха стиховете, които Силви Стам. беше пресътворила чрез колажите си, всеки посочваше в коя част на залата се намира фото-вариантът на творбата му. Междувременно разказваха за себе си, по-точно за отношенията помежду си. Не бях сигурна дали не измисляха тази история, за да е по-забавно: Илиян и Рене били влюбени, после тя май го изоставила, а той й посветил стихотворение, след това към тях се присъединил Константин, но те не били образували любовен триъгълник, а тримата представлявали една права линия.

Рене обясни, малко извън темата, че напоследък Илиян/Августин е бил обвинен в плагиатство, но истината е, – добави тя – че, което и изречение да напишеш в гугъл, ще го намериш да се повтаря на много места, а това не е плагиатство.

И пак четоха свои творби. Забелязах, че сред публиката имаше хора, които знаеха наизуст някои от стиховете на Илиян Любомиров и на моменти той оставяше зрителите да кажат част от стихотворението му, както поп певците, когато изпълняват хитовете си и залата запява с тях. Да, тримата всъщност до голяма степен се държаха като поп звезди, но в литературен вариант.   

На снимката отдясно наляво: Константин Трендафилов, Силви Стам., Рене Карабаш, Илиян Любомиров в НДК

Беше ми приятно да ги гледам. Мислех си: „Защо не! Нека и поезията да е така популярна, нека и поетите да са известни като поп звездите!“ Лично аз харесах най-много стихотворенията на Константин Трендафилов. Той предизвикваше симпатии и с леко меланхоличната си роля на третия, оставащия малко встрани, докато Илиян/Августин и Рене играеха бивши влюбени, радващи се на живота.

В един момент обаче се обърках, защото тримата започнаха да си разменят стихосбирките и всеки прочиташе стихотворение от някого от другите двама, а аз не можех да разпозная чие е. Явно доста си приличаха като художествен изказ.

Накрая раздаваха автографи на феновете си. Определено с поведението си напомняха на поп звезди. Но това ми беше симпатично.

Импровизираният им поетичен спектакъл ми направи толкова силно впечатление, че и досега го помня в детайли, въпреки че оттогава минаха близо два месеца. Той ме върна към литературните четения, в които самата аз съм участвала в младостта си. Ние не се държахме така освободено, повечко се вълнувахме пред публика, но то си е било наш проблем. А и по онова време самото понятие „поп звезда“ не съществуваше. Популярните социалистически естрадни изпълнители и актьори даваха автографи, но „звездното“ поведение, каквото го знаем сега, още не беше измислено.

В последните години на социализма съм присъствала на поетичните изяви на Мирела Иванова и Бойко Ламбовски под надслов „Петък 13“ в малко помещение в сградата на Съюза на българските писатели. Бях възхитена от артистичността им, но техните оригинални рецитали бяха като камерни диалози в стихове и не мога да ги сравня с четенето на тримата днешни известни млади поети в пълното с народ изложбено пространство на НДК. Времената се менят, литературните четения – също.

В интерес на истината, когато все още съществуваше Съветският съюз, научавахме как поетите Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски пълнят не само големи зали, а и цели стадиони със свои почитатели. Но зависи какви са стиховете. Някои просто не върви да бъдат рецитирани по стадионите.

Това е и грешката на някои днешни поети, които не преценяват кои техни стихотворения не са подходящи да бъдат четени публично. Ако са прекалено кратки, тип поетичен афоризъм, поантата идва толкова бързо, че публиката не се усеща кога да ръкопляска. А поетите се радват, когато след всяко прочетено стихотворение, получават аплодисменти.   

В началото на декември присъствах на литературно четене в Националния студентски дом. Тогава чух творбите на победителите в конкурса за студентско творчество на името на Георги Черняков, дългогодишния ръководител на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. Отличените в конкурса млади поети и писатели с вълнението си ми напомниха за самите нас в младостта ни. Те обаче се отличаваха от нас по това, че четяха стиховете си не от листове, а от смартфоните си. Естествено, че така е по-удобно, но изпитах тъга по някогашните изпомачкани листове с отпечатани на машина стихотворения, които потрепваха в ръцете ни… Впрочем, чувствам как ретро-романтиката ме подвежда, защото на младини самата аз и повечето колеги по перо рецитирахме стиховете си наизуст, но споменът за потрепващите листове между пръстите на някои поети студенти ми е скъп.

При всички случаи, обичам самите автори да четат творбите си – били те стихове или проза. Може гласовете им невинаги да са изразителни, но те най-добре си знаят какъв смисъл са вложили в написаното.

През последните години при представяния на книги доста автори канят актьори да четат избрани текстове от тях пред публиката. Актьорите са професионалисти и обикновено имат красиви, добре поставени гласове, но ми се е случвало да доловя как явно не са отделили време за по-подробно запознаване с текста и не на място слагат логическото ударение, правят и лапсуси, а това е по-дразнещо при едно професионално четене – като леке по копринена дреха.  Предпочитам авторовата интерпретация – с искреното вълнение, че и притеснение... Разбира се, въпрос на лично виждане.

За финал: радвам се, че по света има поети, които пълнят стадиони със стиховете си, забавлявам се с поетите, които умеят да правят от рециталите си шоу, но най-много харесвам литературните четения в неголям кръг искрени ценители.

Европейската коледна елха за 2016 г.

Когато работех в БНР, в продължение на близо 25 г. правех по програма „Христо Ботев“ предаване за обединена Европа. То започна да се излъчва още по времето, когато присъединяването на България към Европейския съюз изглеждаше напълно имагинерно. През 2000 г. страната ни започна преговорите за пълноправно си членство в ЕС и тогава ми хрумна преди всяка Коледа в европейското предаване да украсяваме една виртуална коледна елха. Слушателите и събеседниците в студиото предлагаха различни украшения, символи на приобщаването ни към ЕС или на знакови събития за самия Съюз. Всеки път елхата се оказваше „накичена“ по различен начин, в зависимост от станалото през съответната година в Европа и у нас. Разбира се, често се повтаряха предложенията да окачим звезди, като тези от знамето на ЕС, предлагаха се и български символи, та да се знае, че и ние даваме нещо на Европа. Запомних как на първата ни виртуална коледна елха един слушател предложи да окачим чифт цървули.

Точно заради тези цървули днес си припомних отново предаването си, което преди да напусна БНР преди 2 г. се наричаше „Европа без граници“, и се запитах какво ли биха окачили слушателите ни на Европейската елха през 2016 г.  Запитах се, защото вчера прочетох публикация на проф. Искра Баева във в. „Труд“, озаглавена „Вместо с празненства за 10-годишнината си в ЕС България очаква с тревога бъдещето си“. Илюстрацията към статията беше един цървул и една „европейска“ обувка, чиито връзки се сплитат нагоре в знамената на България и на Европейския съюз. Значи тръгнахме към ЕС с цървулите и не успяхме да се отървем напълно от тях и след 10-годишно членство в ЕС… Защо стана така?

Ние сме самокритичен народ, при това изпитваме дълбок респект към държавите по-силни от нашата, и по тази причина първо търсим вината у себе си. Да, не успяхме за 10 г. да преодолеем усещането, че все още сме пред прага на Европейския съюз, а не част от него. Да, налага се вече 10 г. да си повтаряме, че имаме основание да се гордеем с талантливите представители на нацията ни, да имаме самочувствие пред останалите европейци, а не да се гушим в тревогата си, че ние може и да си знаем качествата, ама другите дали ще решат да ни ценят заради тях. Самочувствие, по правило, имат богатите, а българите в мнозинството си не са богати, затова се и самоиронизират често с прадядовия си цървул.

Не само в нашенската управия обаче е проблемът, а и в трусовете, които изживява самият ЕС. Без да се връщаме много назад към финансовата криза през 2009г., достатъчно е да споменем неадекватната европейска политика по отношение на мигранските вълни през последните две години и разединението между държавите членки какво да бъде решението.

Равносметката в края на 2016 г. е, че нито България, нито ЕС са в цветущо състояние.

Сега се опитвам да гадая какви ли „украшения“, т.е. важни за Европа и страната ни събития и символи, биха предложили слушателите за виртуалната Европейска коледна елха през тази година. Със сигурност някой би казал Брекзит - не може да се подмине решението за излизане на Великобритания от ЕС. Друг би добавил надигащия се популизъм в много европейски страни – това е факт, независимо дали ни харесва… Като става дума за знакови събития в Европа през изминалите 12 месеца несъмнено някой слушател би споменал нападенията над жени в Кьолн в ногодишната нощ, а после атентатите в Ница през лятото и на Коледния базар в Берлин преди дни… В един момент ще се окаже, че Европейската коледна елха за 2016 г. би изглеждала по-скоро плашеща, а ние окичваме коледните елхи за радост, не за да се стресираме от тях.  

Вече почти съжалявам, че си припомних виртуалните коледни елхи, които правехме в европейското ми предаване по програма „Христо Ботев“… Все пак се замислям с какво бих аранжирала тазгодишната елха, за да посрещнем 2017 г. с повече оптимизъм за европейското бъдеще. Кой е символът, който продължава да ме вълнува и въодушевява.  

И си спомням първото си отиване в парка „Мини-Европа“ в Брюксел през далечната 1998 г. Разхождам се по алеите между макетите с най-забележителните сгради от всяка страна членка на Европейския съюз. Мисля си кога ли тук ще има и български кът, без да подозирам, че заветната за България година на членството й ще бъде 2007-а. Декември е, над „Мини-Европа“ вали снежец, мрачновато е и студено. Пред макетите има инсталация, с която можеш да включиш аудиозапис и да чуеш химна на съответната държава. Спирам пред поредните експонати. Включвам инсталацията. Плахо, с поскърцване, зазвучава мелодия. Като че ли е прегракнала от студа. Постепенно става по-звънка и я разпознавам: Одата на радостта от Бетховен, химнът на Европа!

Неведнъж съм разказвала този спомен, защото не мога да забравя вълнението, което изпитах тогава… Винаги, когато се запитам дали още вярвам в идеята за обединена Европа (а ми се е случвало да се усъмнявам понякога в нея), викам на помощ този мой спомен, за да проверя сърцето си: още ли ме вълнува тази започнала плахо и с проскърцване мелодия, която постепенно се разлисти и разцъфтя в Одата на радостта в студения мрачен зимен ден. И, да, вълнува ме! Досега ме вълнува. Особено, когато я свързвам със стиховете на Шилер: „… братя всички хора стават, щом с крила повееш ти.“ Хората стават братя в радостта си! Значи трябва да множим радостта на този свят, за да се чувстват хората по-близки. Не бих искала да звучи наивно.

Това бих добавила към виртуалната празнична елха през 2016 г. – Одата на радостта, химна на Европа!

Някой ще се усмихне, че тръгнах от спомена за едни цървули, които слушател шегаджия предложи да окачим на Европейската ни коледна елха преди години, и накрая стигнах до химна на Европа. Истината е, че едни от най-хубавите изпълнения на този химн, които съм слушала, са били на български хорове!  

Нека посланието на тазгодишната ни въображаема елха да бъде: Европейският съюз, такъв, какъвто е сега, може да претърпи промени, но европейците винаги ще се чувстват обединени чрез изкуството и духовността!

    

  

Кои са продаваемите български автори?

Продължавам да съм на литературна вълна след Коледния панаир на книгата в НДК, съпътстван и на моменти спъван от Международния литературен фестивал. (По тази тема писах в сайта ни: Коледен панаир на книгата и Литературен фестивал - две в едно не е ли в повече?)

От снимките със закупени книги от Панаира, които споделиха мои приятели и познати във Фейсбук, само тук-там се мяркаше по някоя от български автор.

Кои са продаваемите български автори? Според мен, на първо място тези, зад които плътно застава тяхното издателство, привлича вниманието върху тях, изтъква качествата им, организира им срещи с читатели из страната и ги превръща в събития. Разбира се, що се отнася до гастролите из различни градове, това могат да си го позволят само по-големите, по-богатите издателства, но и малките си имат начини да лансират авторите, на които държат. Това си проличава при подредбата на книгите на самия щанд - вниманието привличат онези, които са поставени на видно място на някой от рафтовете, така че да се виждат отдалече, но без да са прекалено нависоко. Най-добра е обаче позицията на изложените отпред, върху самата полица, така че да могат да бъдат взети в ръце, огледани от всички страни, разгърнати, отделни пасажи да бъдат прочетени…  По време на Панаира забелязах и друг трик на издателите, когато искат определена книга да се харчи: поставят непосредствено до нея някоя друга с по-скромна корица и така онази, която е предвидена за продаваема, изпъква повече – на принципа, по който едновремешните богати моми са били придружавани навсякъде от невзрачна компаньонка, та на нейния фон богаташката да изглежда по-хубава. Разчита се на първосигналната реакция коя ще грабне погледа, а не коя какво има зад външната обвивка. Когато към книгата е добавен и огромен плакат, това недвусмислено показва какви надежди за продаваемост залага издателят в конкретния случай. За привличането на потенциалния купувач в многотията на Панаира често се залага на яркост и големина на рекламните материали.

На Панаира на книгата най-добре си личи каква е политиката на даден издател, защото той разполага на своя щанд интелектуалната си стока според своите приоритети… При всички случаи, по личните ми наблюдения, зад всеки успял автор плътно стои едно издателство, което държи на него и го лансира.

Оттук нататък авторът може да се превърне в продаваем и всяка следваща негова книга да се очаква с нетърпение. Така бъдещите му книги ще се купуват заради самото му име. Всеки от нас се сеща за имената на такива български автори, които щастливо са открили своите издатели и славата им преминава от година в година. Докога? Времето ще отсъди, но за определен период от време те са на гребена на вълната.

Да си продаваем автор – не само български – има и своите неудобства, защото верните ти почитатели ще очакват от теб все нови и нови хубави книги, а всеки писател си има своите спадове. Един творчески спад все някак може да бъде преглътнат, но ако и следващата ти книга не е особено постижение, нещата започват да стават застрашителни за реномето ти на продаваем автор. Като трудно преодолима канара се възправя въпросът: какво да измисля този път, за да съм пак на върха, пак да ми се изчерпят тиражите, пак да се окъпя в слава?

Ставала съм свидетел на трескавите творчески търсения, опипвания, напипвания на сюжети, герои, ситуации, които биха заинтригували читателите. Това ми напомня на опложданията „ин витро“, при които е възможно да се избегнат различни генетични заболявания, предавани при естественото зачеване, но пък невинаги е сигурно дали ще има раждане.

Когато авторът размишлява какви компоненти да подбере, та да се превърне поредното му творение в касово, той се ръководи от логиката на търсенето, а тя подсказва едно и също: през последните години се търсят книги, в които има някаква загадка, мистерия а ла Дан Браун. На нашенска почва пък голям бум направиха книги за антигерои от подземния свят, а освен това - за новобогаташи и политици. Да не пропуснем и еротиката, която понякога доста нескопосано лъсва насред сюжетната нишка. Поради тази логика на търсенето и предлагането напоследък доста новоизлезли книги от наши автори започнаха да си приличат. А читателите май вече не са така привлечени от онова, което са търсили доскоро. По-добре е май авторът да пише каквото му е на сърцето, а не да крои планове как да натамани произведението си, че да се окъпе в слава.   

Та, на въпроса „Кои са продаваемите български автори?“, отговорът е: „Онези, около които в момента се шуми.“ А кои ще са продаваеми в бъдеще? Вероятно авторите, които, независимо дали книгите им сега се продават или не, пишат това, което искат, а не онова, което си мислят, че ще се хареса.  

Срещи с автограф и други лит.срещи

Отдавна съм забелязала, че срещите с автограф са доста рискова форма на контакт между читатели и автори. Виждала съм пишещи хора да стоят на уреченото за даването на автографи място в напразно очакване някой да дойде при тях. Учудвала съм се защо е така, тъй като някои от тези автори бяха много популярни, други - просто нашумели напоследък, но при всички случаи би било логично да не остават задълго сами. А истината е, че край тях не се извиваше опашка от почитатели.

Независимо от тези мои наблюдения, когато издателят Пламен Тотев ми предложи да имам „Среща с автограф“ за романа ми „Искрено ваша“ на тазгодишния Коледен панаир на книгата, веднага се съгласих. Поканих трима-четирима приятели, съобщих за срещата във Фейсбук и на 13 декември от 18 ч. застанах пред щанда на издателство „Персей“. Организаторите ми предоставиха масичка, край която да седна, предупредиха ме, че мога да я ползвам 45 мин., разположихме на нея няколко екземпляра от книгата ми и аз зачаках с интерес. Бях психически подготвена никой да не дойде. Дори мъжът ми и синът ни, които ме подкрепят във всичко, точно в този момент бяха на работа и нямаше как да излязат по-рано, за да ми правят компания.  

Слава богу, още в първите минути се появиха мои приятели, после дойдоха и познати, които не бях очаквала. Край масичката спираха и непознати, някои ме питаха за какво точно се разказва в „Искрено ваша“ и открих, че ми е трудно да обясня с няколко думи и то така, че да ги заинтригувам. Започвах с : „Разказвам за времето, когато работех в БНР,… но и за това как човек може да се изправя отново след трудностите.“ Не всеки умее да се саморекламира, макар че напоследък се старая да го правя, защото в България повечето автори трябва да се справят сами с тази задача.

         Поговорих с доста хора и си тръгнах от „Срещата с автограф“ с чувство на искрено удовлетворение, най-вече, защото не бях отишла на нея с кой знае какви очаквания, а по-скоро – с любопитство.

Това се случи в първия ден на Панаира и после се отдадох на срещите с други автори, включени в програмата. Както и през предишни години, събитията, организирани в рамките на самия Панаир на книгата, съвпадаха по време с други, включени в Международния литературен фестивал, който течеше паралелно. Често се колебаех какво да предпочета и прескачах от зала в зала. Видях само началото и финала на разговора с хърватската писателка Дубравка Угрешич, която ме заинтригува още в младостта ми с оригиналния си роман „Щефица Цвек в лапите на живота“ - преди тридесетина години го четох в тогавашния бюлетин на Съюза на българските писатели. Докато тя говореше в Мраморното фоайе на НДК на 15 декември, в Литературен клуб "Перото" вървеше представянето на "Поезия" от мексиканския поет Хосе Емилио Пачеко в превод на Рада Панчовска - не исках да го пропусна, но закъснях и си тръгнах по-рано, за да се върна при Дубравка… Затова пък присъствах от край до край на разговорите с двама големи поети на нашето съвремие: поляка Адам Загаевски и унгареца Имре Оравец.

Отделно ще споделя някои впечатления от тези срещи, сега само правя кратка равносметка на видяното и чутото през последната седмица и освен дублирането на интересни събития, между които човек беше длъжен да избира, забелязах още нещо: от поетите, които участваха в програмата на Панаира на книгата и в Литературния фестивал, почти всички, с много малки изключения, пишат свободен стих. Не само в програмата, но и по коридорите на НДК не видях в дните от 13 до 18 декември колеги по перо, познати с майсторските си стихове с рими и ритъм: Николай Милчев, Георги Атанасов, Славимир Генчев...

Изобщо не искам да противопоставям едните на другите – всеки пише стиховете си, както му подскаже вдъхновението, но все пак палитрата на съвременната ни поезия би била по-пълна, ако имаше повече представители на мерената реч. Веднага може да ми опонират, че и свободният стих си е мерена реч, и в него има определен вътрешен ритъм.  Там е работата обаче, че невинаги има. Някои стихотворения са буквално прозаични текстове, представяни като поезия.   

И ако някои много добри български поети буквално липсваха от програмата, други се явяваха постоянно по сцените – един път като събеседници, друг път - като представящи книга, трети път – като модератори на разговор с други автори. Те се справяха с тези свои различни роли много добре, но оставяха усещането за всепроникващото си присъствие в програмите и на двете събития от последните дни в НДК. Повечко разнообразие от лица никак не би навредило.

Коледният панаир на книгата като лично преживяване

Днес беше открит Коледният панаир на книгата в НДК. Тази вечер от 18 ч. ще давам автографи на щанда на издателство „Персей“ на романа си „Искрено ваша“. 

Всеки автор се радва да бъде представен на този панаир. Самата аз не отивам на него в еуфорично настроение. Сигурно не съм единствената, на която непрекъснато й изникват пред очите апокалиптичните снимки от разрушеното село Хитрино.

Междувременно в личен план изживях нещо далеч по-незначително, но силно болезнено - навехнах си крака. Така, в не особено добра физическа и душевна форма, ще докуцукам днес до Панаира. Надявам се да се срещнем там!

Радвам се, че мои колеги по перо от някогашния Кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ бяха разбрали за новата ми книга и проявиха интерес към нея. Един от тях, Румен Леонидов, публикува откъс от романа ми в сайта „Факел“. Както се казва, когато хората са били съратници на младини, това не се забравя.

Прилагам линк към тази публикация: 
Осмата книга на поетесата Гергина Дворецка е роман

И нека Коледният панаир на книгата поразведри душите ни!