Литературните четения – днес и преди…

Някои хора на перото избягват изявите пред публика, други, напротив, много ги обичат.   

Присъствах на едно литературно четене в началото на ноември в изложбеното пространство на полуетажа в НДК. В него участваха трима млади, но вече известни поети: Рене Карабаш, Илиян Любомиров, популярен и като Августин Господинов, и Константин Трендафилов. Поводът за четенето всъщност беше изложба с фотоколажи по техни стихотворения, направени с много изискан вкус и творческо въображение от Силви Стам. Тя ръководи Галерия „Сердика“ в арт пространството на обновения Женски пазар и е от хората, които предпочитат да не са в светлината на прожекторите. За разлика от нея, тримата млади автори се чувстват великолепно в тази светлина.

 Те се появиха с доста голямо закъснение и затова официалното откриване на изложбата се забави. Залата беше пълна с народ – предимно младежи, които очевидно се вълнуваха от срещата с любимите си творци. След откриването поетите се разположиха на високи столчета с кръгли седалки и четенето започна. Вероятно други на тяхно място нямаше да се чувстват удобно на тези високи въртящи се столчета, но в случая не беше така. Тримата нито за миг не показаха, че нещо ги смущава, четяха стиховете, които Силви Стам. беше пресътворила чрез колажите си, всеки посочваше в коя част на залата се намира фото-вариантът на творбата му. Междувременно разказваха за себе си, по-точно за отношенията помежду си. Не бях сигурна дали не измисляха тази история, за да е по-забавно: Илиян и Рене били влюбени, после тя май го изоставила, а той й посветил стихотворение, след това към тях се присъединил Константин, но те не били образували любовен триъгълник, а тримата представлявали една права линия.

Рене обясни, малко извън темата, че напоследък Илиян/Августин е бил обвинен в плагиатство, но истината е, – добави тя – че, което и изречение да напишеш в гугъл, ще го намериш да се повтаря на много места, а това не е плагиатство.

И пак четоха свои творби. Забелязах, че сред публиката имаше хора, които знаеха наизуст някои от стиховете на Илиян Любомиров и на моменти той оставяше зрителите да кажат част от стихотворението му, както поп певците, когато изпълняват хитовете си и залата запява с тях. Да, тримата всъщност до голяма степен се държаха като поп звезди, но в литературен вариант.   

На снимката отдясно наляво: Константин Трендафилов, Силви Стам., Рене Карабаш, Илиян Любомиров в НДК

Беше ми приятно да ги гледам. Мислех си: „Защо не! Нека и поезията да е така популярна, нека и поетите да са известни като поп звездите!“ Лично аз харесах най-много стихотворенията на Константин Трендафилов. Той предизвикваше симпатии и с леко меланхоличната си роля на третия, оставащия малко встрани, докато Илиян/Августин и Рене играеха бивши влюбени, радващи се на живота.

В един момент обаче се обърках, защото тримата започнаха да си разменят стихосбирките и всеки прочиташе стихотворение от някого от другите двама, а аз не можех да разпозная чие е. Явно доста си приличаха като художествен изказ.

Накрая раздаваха автографи на феновете си. Определено с поведението си напомняха на поп звезди. Но това ми беше симпатично.

Импровизираният им поетичен спектакъл ми направи толкова силно впечатление, че и досега го помня в детайли, въпреки че оттогава минаха близо два месеца. Той ме върна към литературните четения, в които самата аз съм участвала в младостта си. Ние не се държахме така освободено, повечко се вълнувахме пред публика, но то си е било наш проблем. А и по онова време самото понятие „поп звезда“ не съществуваше. Популярните социалистически естрадни изпълнители и актьори даваха автографи, но „звездното“ поведение, каквото го знаем сега, още не беше измислено.

В последните години на социализма съм присъствала на поетичните изяви на Мирела Иванова и Бойко Ламбовски под надслов „Петък 13“ в малко помещение в сградата на Съюза на българските писатели. Бях възхитена от артистичността им, но техните оригинални рецитали бяха като камерни диалози в стихове и не мога да ги сравня с четенето на тримата днешни известни млади поети в пълното с народ изложбено пространство на НДК. Времената се менят, литературните четения – също.

В интерес на истината, когато все още съществуваше Съветският съюз, научавахме как поетите Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски пълнят не само големи зали, а и цели стадиони със свои почитатели. Но зависи какви са стиховете. Някои просто не върви да бъдат рецитирани по стадионите.

Това е и грешката на някои днешни поети, които не преценяват кои техни стихотворения не са подходящи да бъдат четени публично. Ако са прекалено кратки, тип поетичен афоризъм, поантата идва толкова бързо, че публиката не се усеща кога да ръкопляска. А поетите се радват, когато след всяко прочетено стихотворение, получават аплодисменти.   

В началото на декември присъствах на литературно четене в Националния студентски дом. Тогава чух творбите на победителите в конкурса за студентско творчество на името на Георги Черняков, дългогодишния ръководител на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. Отличените в конкурса млади поети и писатели с вълнението си ми напомниха за самите нас в младостта ни. Те обаче се отличаваха от нас по това, че четяха стиховете си не от листове, а от смартфоните си. Естествено, че така е по-удобно, но изпитах тъга по някогашните изпомачкани листове с отпечатани на машина стихотворения, които потрепваха в ръцете ни… Впрочем, чувствам как ретро-романтиката ме подвежда, защото на младини самата аз и повечето колеги по перо рецитирахме стиховете си наизуст, но споменът за потрепващите листове между пръстите на някои поети студенти ми е скъп.

При всички случаи, обичам самите автори да четат творбите си – били те стихове или проза. Може гласовете им невинаги да са изразителни, но те най-добре си знаят какъв смисъл са вложили в написаното.

През последните години при представяния на книги доста автори канят актьори да четат избрани текстове от тях пред публиката. Актьорите са професионалисти и обикновено имат красиви, добре поставени гласове, но ми се е случвало да доловя как явно не са отделили време за по-подробно запознаване с текста и не на място слагат логическото ударение, правят и лапсуси, а това е по-дразнещо при едно професионално четене – като леке по копринена дреха.  Предпочитам авторовата интерпретация – с искреното вълнение, че и притеснение... Разбира се, въпрос на лично виждане.

За финал: радвам се, че по света има поети, които пълнят стадиони със стиховете си, забавлявам се с поетите, които умеят да правят от рециталите си шоу, но най-много харесвам литературните четения в неголям кръг искрени ценители.