събота, 9 декември 2017 г.

Моите 6 дни в Рио де Жанейро


Наистина не бързах да отида в Рио де Жанейро. Още в младостта си се чувствах свързана по необясними причини с този град и с континента Латинска Америка, но нямах желание да замина там. Може би защото подсъзнателно изпитвах безпокойство да не се разочаровам.
През годините в мислите ми неведнъж изникваше статуята на Христос Спасителя от хълма Корковадо. Тя се появява на няколко места и в книгата ми „Откриването на Дагоберта“, където също споделям, че не бързам да замина за Бразилия.
И ето че това лято, както се готвехме за едно отдавна обмисляно пътуване до Азия и търсех най-добрите варианти, попаднах на реклама за екскурзия до Аржентина и Бразилия и си казах, че е време най-после да се отправя натам. Мъжът ми отначало се възпротиви – през есента имаше размирици във фавелите на Рио де Жанейро и дори нашето външно министерство изрично предупреждаваше да не се предприемат пътувания към тази дестинация. Аз обаче заявих на мъжа ми, че в този мой живот не мога да не отида до Рио де Жанейро и в един прекрасен октомврийски ден се отправихме към континента, който толкова дълго беше тревожил сърцето ми.
Едноседмичният ни престой в Аржентина беше необходимият плавен преход между Европа и Бразилия, защото Буенос Айрес си е европейски град, макар и малко странно европейски. За него и за Аржентина имам да разказвам много, но аз избрах това пътуване най-вече заради Рио де Жанейро.
Пристигнахме там в късния следобед на 31 октомври. Пътувахме с автобуса от летището към хотела ни, а мъжът ми ме наблюдаваше усмихнато и ми прошепна: „Дагоберта се завръща в своя град!“ Вслушвах се в себе си и се опитвах да разпозная чувството, че някога съм била на това място – изпитвала съм го 3-4 пъти в други части на света. Само че сърцето ми беше напълно притихнало.  
Едва когато се настанихме в хотела ни до плажа на Копакабана и погледнах през единия от прозорците, си казах: „Да, това е моят град!“ Пред мен се ширна изглед към океана с няколко хълмчета в по-близък и по-далечен план. Точно този изглед си бях представяла, пишейки за Дагоберта във финала на книгата, в чието заглавие е вплетено нейното име. Невероятните хълмове на Рио де Жанейро! Мисля, че никъде по света няма подобни на тях.


На следващия ден отидохме на хълма Корковадо, където е статуята на Христос Спасителя. Тя беше обявена през 2007 г. за едно от новите 7 чудеса на света. Всички сме виждали снимки на тази статуя, но когато човек попадне в непосредствена близост до нея, осъзнава, че е още по-величествена, отколкото си е представял. Самото достигане до върха е вълнуващо. Пътувахме с влакче през парк, напомнящ джунгла, макар че в него са прокарани шосета и пешеходни пътеки. Това също е голямо преживяване - да напредваш нагоре сред буйна растителност и от време на време статуята на Христос да ти се мярка в далечината, докато накрая я виждаш в цялото й великолепие!


Снимахме я до насита от най-различни ракурси, заедно с целия народ, който винаги гъмжи там. Тъй като тази статуя заема особено място в книгата ми "Откриването на Дагоберта", дори нейно изображение се намира на корицата й, бях щастлива да се снимам с тази моя книга в подножието на Христос Спасителя.
Трудно ми е да опиша какво изпитвах, когато през следващите дни, където и да се намирах в Рио де Жанейро, в далечината се появяваше статуята на Христос. Реална, а не само във въображението ми, както беше години наред!
Всичко останало се оказваше точно такова, каквото съм го усещала по интуиция. Когато преди години бях в Лисабон, имах предчувствието какво ще открия в Рио де Жанейро и съм го описала в споменатата ми вече книга:
Обичам Лисабон заради палмите, които ме карат да се чувствам на друг, далечен континент. Обичам го заради пъстроцветните му жители - в него ще срещнеш всички нюанси на черното и бялото и тази пъстрота на човешките лица ми е близка, вълнува ме, опиянява ме...“
Точно тази човешка пъстрота ме опияняваше в Рио де Жанейро. Бях попаднала в един мечтан от мнозина свят, в който расите се смесват, в който расизмът е невъзможен – моят свят!


Чувствах се в свои води сред хората, готови във всеки момент да се впуснат в танц или да разхвърлят дрехите си, оставайки по бански – както и да изглеждат телата им – и да се завтекат на плажа. Прекрасно е, че в Рио между крайбрежната улица и плажовете няма преграда – можеш да направиш една крачка и попадаш на пясъка, а оттам да стигнеш за минута до океана.


През шестте ни дни в Рио, разбрах, че по душа съм кариока – така наричат себе си родените в този град. Дори и заради малката подробност, че ценя чувството за хумор, а то е присъщо на кариоките. Многобройните графити по сградите винаги са много забавни.


Преплитането на въображаеми и реални факти от живота ми достигна кулминацията си, когато през последния ден в Рио случайно се озовах пред бразилското радио – огромна, смръщена сграда, точно срещу любимия на туристите надпис „Rio te amo. Веднага направих паралел със сградата на Българското национално радио, където работих 39 г. и която не е толкова импозантна. Гледайки радиото на Рио, си помислих: „А ако бях работила тук?“

Съвсем наблизо до това място имаше малко пазарче, където на сергии продаваха топли бразилски ястия. Изглеждаха невероятно вкусни, но някакъв европейски страх при какви ли хигиенни условия са приготвени, ми попречи да ги опитам. Гледах завистливо как хората си купуваха от вдигащите пара и ухаещи невероятно хубаво гозби и си мислех: „Ако бях родена тук, нямаше да се притеснявам как и къде е приготвена храната, щях да си купя и да й се насладя. И нищо лошо нямаше да ми се случи.“ За съжаление, останах си само с тези мисли, защото така и не се престраших да си взема нещо от откритите сергии.


Дали исках да остана по-дълго в Рио? Честно казано – не. Шестте дни ми бяха достатъчни. През тях можах да поема града с всичките си сетива, а душата ми се разтопи в него като шепа сняг.   
Сега си мисля, че ако бях родена в Рио де Жанейро, нямаше да знам какво е сняг. Нашата местна екскурзоводка Анджела, истинска кариока, ни призна, че никога през живота си не е виждала снежинки и това е мечтата й. Представяла си ги като нещо изключително красиво. Да, Анджела, така е! Ето нещо, заради което си заслужава да си роден в Европа.
Върнахме се преди месец от Рио и той не ми липсва. Защото само да затворя очи - а може и да не ги затварям – и съм на Копакабана, или в Ботаническата градина, или на централния площад Синеланджа, както го произнася Анджела и няма веднага да се сетите, че е Синеландия - страната на киното, защото там се намират много киносалони, както и впечатлващата сграда на общинския театър... А на моменти в далечината изниква пред погледа ми статуята на Христос Спасителя.
Така че не е нужно да отивам отново в Рио де Жанейро – той вече винаги е с мен.
Обичам те, Рио!






четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Кратка вечерна история от Рио де Жанейро


Припомних си тази история, докато разглеждах снимките от вечерните ни разходки по крайбрежния булевард на Копакабана преди около месец. Фотоси на залези над неповторимо красиви хълмове... и сред тях – снимка на едно сърце. Сърцето е порцеланово, с майсторски изрисувана на него романтична сцена. Всъщност, то е кутийка. В нея келнерката в ресторант „Саломе“ ни даде сметката първия път, когато вечеряхме там.
Сърцето наистина ни трогна и на следващата вечер решихме отново да отидем в „Саломе“. Ресторантът е на крайбрежната улица, но не на самия бряг, а откъм застроената отсрещна страна, така че от морето го делят няколкото редуващи се платна за автомобили и пешеходни зони. С други думи, не изгледът ни привлече отново в това заведение, а... трогателното сърце-кутийка със сметката ни в него. Затова изневерихме на традицията си в непознат град да се храним в различни ресторанти, за да опознаем повече места.
Същата келнерка отново беше на смяна. Позна ни и много ни се зарадва. Ние пък се зарадвахме, че сме станали очаквани клиенти. Разгледахме менюто заедно с нея, както бяхме направили и предишната вечер, тя ни обясняваше любезно на английски кое ястие какво е. Ние си избрахме две неща, които ни се сториха интересни, а тя ни предупреди, че това са само предястия. Отговорихме, че после може да вземем още нещо. Поръчахме си и по една кайпириня.


Останахме доволни. Почувствахме се сити и поискахме да платим. „Сметката?“ – учуди се келнерката. Да, беше ни предупредила, че това са само предястия, но те бяха в достатъчно количество, за да се нахраним на вечеря.


Келнерката донесе сметката. Този път беше не в красивото порцеланово сърчице, а в кръгла безцветна метална кутийка. Жената явно ни санкционираше, че сме поръчали само предястие. Забелязахме, че хвърля крадешком погледи, когато минава покрай нашата маса, интересуваше се каква ще е реакцията ни. Когато видя израженията на лицата ни, се притесни и не посмя да се приближи, за да вземе парите. Дойде нейна колежка, изключително любезна.
Оставаха ни още 3 вечери в Рио де Жанейро и се случи така, че с българската група ги прекарахме на други места. И да имахме свободно време обаче, никога вече не бихме се върнали в „Саломе“. Има ли нужда да обяснявам защо? Иначе там готвят вкусно, а и кайпиринята е само по 15 реала – в други заведения е по-скъпа.
Не пожелахме да снимаме безцветната метална кутийка със сметката ни от втората вечер. Не искахме да пазим този спомен. Само че, когато сега гледам заснетото красиво порцеланово сърчице, все се сещам с какво беше заменено на следващия път.

Нищо. Рио е наистина прекрасен град! Жалко за ресторант „Саломе“.


Емоционални щрихи от Аржентина и Бразилия


От най-ранната си младост усещах, че сърцето ми е свързано с Латинска Америка. Писала съм за това странно чувство на близост с континент, на който никога не бях стъпвала. Затова е трудно да си представите какво вълнение изпитах, когато след нощния полет над Атлантическия океан (той продължи 14 часа), на монитора в самолета видях, че вече сме над територията на Латинска Америка.
Сега, двайсетина дни след като се върнах от пътуването ни до Аржентина и Бразилия, осмислям преживяното... Това, което ще споделя, не е пътепис, а колекция от емоции.
След като се приземихме в Буенос Айрес и се качихме в автобуса, първото ми впечатление беше колко познати ми изглеждат панелните квартали близо до летището. Дори ми мина през ума: „Аз затова ли прелетях на другия край на света, та да видя същите гледки като у нас!“ Само гигантските графити по стените не бяха с български сюжети, иначе все едно че пътувах из някоя от софийските „Младости“.


Реалността обаче опроверга набеденото за житейска мъдрост твърдение, че първото впечатление е най-вярното. Много скоро стигнахме до квартал „Ла Бока“ с боядисания му в ярко синьо и жълто стадион „Ла Бонбонера“. Околните сгради и магазини също бяха нашарени в тези два ярки цвята. От балконите надничаха забавни гипсови (а може би от пресован картон) фигури в естествен ръст. Подобни фигури на популярни спортисти, играли за световно известния отбор „Бока Хуниорс“, като Диего Марадона, имаше и по тротоарите наоколо. Всеки желаещ можеше да се снима с тях. 


От стадиона нагоре пък започва артистичната улица „Ел Каминито“, за която казват, че е родното място на тангото, а на нея има толкова багри, музика и танцуващи двойки, че със сигурност никъде другаде не съм виждала подобно нещо.  

Бяха ми казвали, че Буенос Айрес е типичен европейски град. Това е така, но и не съвсем. Той е като европейско цвете, присадено на екзотична почва, и от нея е извлякло сокове, които го правят особено.
Тъй като вече уточних, че това не е пътепис, няма да изброявам по-важните забележителности, които могат да се посетят в аржентинската столица. Не мога обаче да не спомена любимото на Хорхе Луис Борхес кафене „Тортони“, където и досега се пази като музеен експонат масата, край която е седял заедно с други забележителни творци по негово време. 


Няма да пропусна и книжарница „Ел Атенео“. Тя е разположена в сградата на театър „Гран Сплендид“ без по никакъв начин да се променя интериорът на залата. Не са правени преустройства, просто там, където са били редовете със столове за зрителите, вече са разположени стелажи с книги. Сцената е напълно запазена, но сега на нея има кафене, а ложите се използват за читални.


Споменавам тези две места в Буенос Айрес като илюстрация колко уважават там историята си и паметниците на културата. У нас подобни обекти обикновено се реконструират до неузнаваемост или се разрушават, за да се построи нещо ново на тяхно място.
Друго, което ме изненада у аржентинците, беше чувството им за ред. Ако в Буенос Айрес видите да се вият дълги опашки от застанали един зад друг хора, не си мислете, че това е заради някаква дефицитна стока! Те чакат автобус! Няма ги стълпотворенията по спирките, блъскането с лакти и ритниците, с които се елиминират конкурентите за място в превозното средство. За европееца, особено по нашите географски ширини, е напълно непонятно как хората си чакат търпеливо реда и никой никого не изблъсква. А май все си мислим, че с нещо превъзхождаме латиноамериканците? Добре би било да вземем някои уроци от тях.
Не съм снимала виещите се опашки пред автобусните спирки от чувство на респект към тези хора. Не ми се искаше да ги свеждам до равнището на атракция.
В Рио де Жанейро също не видях някой да се блъска по спирките, макар че бразилците са по-темпераментни и по нещо приличат на нас, българите. Ще си послужа пак с пример от транспорта. В Рио, за да се качиш в градски автобус, трябва да минеш непременно от предната врата и да си купиш билет от шофьора или да регистрираш на апарата закупения предварително билет или карта. След това въртяща се метална преграда те пропуска да минеш навътре в автобуса – гратисчии не може да има. Само един дребен детайл ми напомни за нашенското поведение в превозно средство: когато въртящата се преграда ме пропусна напред, се сблъсках със стена от човешки тела, които по никакъв начин не желаеха да се помръднат, за да ми направят място. Даваха ми мълчалив, но твърд отпор. Аз обаче имам опит от българските автобуси и трамваи и упорито пристъпвах напред. Как да е, сместихме се. Явно и кариоките обичат да се струпват при входа на градското возило, колкото и свободно пространство да има навътре.
Иначе и аржентинците, и бразилците са симпатични хора, но са много различни.  У аржентинците открих повече аристократичност, дори гаучосите им – тамошните селяни – са като галантни кавалери и в облеклото, и в поведението си. Бразилците пък са купонджии и нямат никакви комплекси. Както и да изглеждат телата им, те без притеснение се припичат в оскъдни бански по плажовете или се втурват в танци, колкото й килограмите да носят по снагите си. И, да ви кажа, никак не изглеждат смешни, защото правят всичко с вдъхновение и настроение.


Всъщност, в Бразилия видях и симпатяги, нехаещи за телесните си паласки, и изключително красиви хора, предимно цветнокожи – веднага се сещам за баналния израз „като изваяни от скулптор“, но той е наистина най-подходящ. Смесването на различни раси е дало прекрасни резултати. Сигурно от смесицата на култури идва толерантността на бразилците към всякакви различия, вътрешната им свобода да бъдат каквито си искат.
Напоследък, например, в Рио било модерно мъже да ходят с дълги шарени поли, които всеки би определил като „женски“. Там обаче никой не сочи с пръст мъжете с шарени поли.



Рио заема много особено място в сърцето ми и тепърва ще пиша за него, но ще завърша тези кратки щрихи с едно лично признание.
При полета към Буенос Айрес най-интересно беше за мен да следя на монитора в самолета картата с траекторията на полета над океана и после над Латинска Америка. Две седмици по-късно, когато отлитахме от Рио де Жанейро, усещах че и градът, и целият континент вече са част от мен. И все пак, първото нещо, което направих, докато разглеждах менюто на монитора пред моята седалка, беше да си избера някой филм. Попаднах на „Чърчил“ (2017), изгледах си го с интерес открай докрай и чак на финала се сетих: „А, ние вече сме напуснали пределите на Латинска Америка!“ Бях пропуснала този момент, унесена в историята на един от големите европейци.

Континентът от другата страна на Атлантическия океан ме вълнува, но моята родина е Европа.   

вторник, 24 октомври 2017 г.

Моите спомени от IX Световен младежки фестивал в София



Разбрах, че ще бъде представен сборник от документи за задкулисната оперативна работа около IX Световен фестивал на младежта и студентите, който се проведе в София през лятото на 1968 г.
Имам специални лични спомени от този фестивал. Заради него за малко щях да бъда изключена от Френската гимназия, където току-що бях завършила подготвителен клас. Веднага ще уточня, че причината за евентуалното ми изключване не беше някакво бунтарство и героизъм от моя страна, а случайно стечение на обстоятелствата.
Със съучениците ми трябваше да участваме при откриването на фестивала като „фон“. Тоест, докато на терена на стадион „Васил Левски“ вървеше официалната церемония, съпроводена с физкултурни упражнения и танци, ние трябваше да седим на определени скамейки в една част на стадиона и да изписваме с вдигане на разноцветни флагчета картини. Синхронизирането между стотици участници във фона изискваше много репетиции и към края на учебната година ни бяха съобщили, че през седмиците преди фестивала ще ни повикат на специален лагер, за да се подготовяме. В последния час по физическо възпитание преди ваканцията учителката прочете списъка с имената на онези, които трябва да се явят на лагера. Помня, че имаше основен списък и към него 2-3 резервни участници. Аз се оказах сред резервите. Нямам представа по каква причина. Вероятно, защото физкултурата не ми беше сред любимите предмети и това си е личало. Специално попитах учителката по физическо аз сред резервите ли съм и тя категорично отговори „Да!“
Почувствах се много доволна, защото майка ми беше взела карта за почивка в курорта Кавал тепе в Родопите и, ако трябваше да ходя на лагера за подготовка, щях да изпусна Кавал тепе. Обичах да ходя там! Намира се недалече от язовир Широка поляна.
Така, когато моите съученици от основния списък се събраха на подготвителния лагер да репетират за „фон“, аз заминах с майка ми и баба ми в Родопите. Намирах за съвсем нормално, че щом съм резерва, за мен не е задължително да бъда в лагера.
Трябваше да прекараме в Кавал тепе две седмици. В края на първата неочаквано край дървеното ни бунгало се появи баща ми, който според всякаква логика нямаше как да дойде при нас, защото не му бяха дали отпуска за този период от време. Татко ми обясни, че всъщност аз е трябвало да бъда в момента на подготвителен лагер за фестивала и се налага веднага да се върна.
„Как така ще се върне! Ти й разваляш почивката!“ – възпротиви се майка ми.
Тогава татко описа накратко как от гимназията са се обадили да ме търсят, защото не съм се явила на лагера, а когато разбрали, че съм заминала на курорт, заявили на баща ми, че в такъв случай ще бъда изключена от училище. Татко моментално обещал да ме доведе, измолил един почивен ден от шефовете си, взел такси и – право на Кавал тепе. Иначе ще бъда изключена от Френската гимназия, в която предишната година бях влязла след успешно взети приемни изпити.
Нямаше как, мама набързо ми приготви багажа за връщане. Таксито, наето от татко, ни чакаше и веднага отпътувахме за София. Изживях това внезапно тръгване драматично. Изведнъж, без никакво предизвестие, бях откъсната от тайнствените гори, в които се разхождах като в приказка. На места в усоите бях намирала скупчени камъни, покрити с лишеи и мъх, които оприличавах на старинни замъци. После, излизайки на слънчева поляна с бърборещ ручей край нея, оприличавах камъчетата на дъното на скъпоценни камъни. Описвам тези детайли, само за да стане ясно какво означаваше за мен да бъда изневиделица изтръгната от такъв приказен свят.  
Докато пътувахме с таксито към София, си мислех, че и на Кавал тепе ще му е мъчно за мен.
Още на следващия ден се явих в лагера за подготовка на „фона“.  Лагерът се намираше в едно софийско училище в края на тролей номер 2. Така и не се поинтересувах кое е училището. Днес не намирам смисъл и в „лагеруването“ на друго място в собствения ни град, вместо да си спим по домовете, но явно е било нужда да сме заедно, за да тръгваме дружно на репетиции. Така се свеждаше до минимум възможността някой да не дойде.
После майка ми години наред повтаряше: „Как пристигна баща ти с такси от София да те вземе от Кавал тепе!“ Казваше го с укор, а татко тогава ме беше спасил от изключване от Френската гимназия.
Сега, като си припомням този епизод, си мисля как е било възможно да ме изключат заради нещо, което няма нищо общо с учебния процес. Не някакво друго наказание, а направо изключване!
Както и да е, бях във „фона“ при откриването на Световния младежки фестивал. След церемонията имаше хубави отзиви как сме се представили.
Знаете ли как става така, че стотици невидими хора рисуват с разноцветни флагчета огромна картина и го правят в учудващ синхрон? Всеки закача на врата на седящия пред него комплект от номерирани табелки, на които е отбелязано самият той какъв цвят флагче да вдигне по даден знак. Тъжното е, че човекът от фона никога не може да види цялостната картина, която се изобразява и с негово съдействие...
Това май звучи двусмислено.
Други спомени от фестивала нямам. В училище минахме на специални инструктажи как да се държим през фестивалните дни и ни бяха предупредили да не общуваме много-много с чуждестранните гости, защото се очаквали провокации. Например, някакъв чужденец ти подава значка и когато ти протегнеш ръка да я вземеш, може журналист от западната преса да те заснеме и да изтипоса снимката ти във вестника си с текст: „Ето как просят младежите на социалистическа България!“
Така си и отмина покрай мен това събитие, останало в историята, в което участвах само при официалното откриване като фон.
За фестивалното лято по-късно написах следното стихотворение:

Аз оставих надалече залеза 
в сянката затоплена и мека.
Тръгнах си без шум, незабелязано,
по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда
със възторг във всеки речен камък.
Бе несправедливо да му преча
и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,
втурнал се по спящата пътека,
трескаво да е провирал пръсти
сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал
край скалата със сребристи лишеи
и, разочарован, че ме няма,
потъмнял от скръб си е отишъл.






неделя, 15 октомври 2017 г.

Автентичен ли е фолклорът, който възстановяваме?

На пръв поглед фолклорният концерт си беше съвсем наред. Изпълнителите бяха в народни носии, песните звучаха автентично. Що се отнася до народните танци, има известна условност. Никога не съм сигурна дали точно по този начин се е танцувало хорото на мегдана – с подреждане в редички, отделно мъже и жени, с разминавания, преплитания, смесвания на редичките т.н. Все си мисля, че нашенци просто са се хващали един до друг на хорото и това е било голяма емоция, защото е важно кой за кого ще се хване, и никакви сложни танцови прегрупирания не са правили на мегдана, само с мерак са си играли сложните и невероятно красиви стъпки на българските хора. Но нямам нищо против инвенциите на днешните хореографи, които успяват да превърнат някогашното българско хоро в съвременен спектакъл, силно въздействащ у нас и в чужбина.
Сепнах се за първи път по време на фолклорния концерт, за който разказвам, когато чух да се пее за „Егейското море“. Доколкото знам, в народните ни песни то се нарича Бяло море. После май чух да се пее и за „Северно море“, което никак не вярвам да е попадало в старите песни на българина, но да речем, че не съм чула добре. „Егейското море“ обаче се повтаряше неколкократно в текста.
Загледах се в костюмите на младите танцьорки и забелязах, че в коланите на престилките им са затъкнати дървени лъжици. Малко по-късно момите ги извадиха от коланите си и затракаха с тях като с кастанети. Моя позната, която е изучавала български фолклор, поясни, че с лъжици се играе във Варненско. Само че ние в момента се намирахме в Пиринско. Междувременно познатата ми мина и на темата за народните носии и уточни, че и те не приличали съвсем на онези, които са се носели някога по тези места, но пък и не били като конфекциите, които се шиели напоследък за народните състави.  


Тогава се замислих дали е достатъчно един фолклорен ансамбъл да играе просто някакви български ритми в някакви български носии и да пее песни със съвременни вметки в текстовете им. Не е ли по-нормално и полезно да се издирят характерните песни, танци и носии за конкретния район на България? Иначе всичко започваше да ми прилича на хумористичната сценка, която гледах преди години: мъж решава кръстословица и пита жена си: „Знаеш ли как е турски танц с пет букви, започва с „к“?“ „Кюмюр!“ – веднага отговаря жена му. „Ама кюмюрът не е танц!“ „Да, ама нали е турска дума!“ – обяснява жената. На нещо такова бях свидетел по време на описвания концерт: има някакво съвпадение, българско е, ама не е точното нещо.

На същата мисъл ме наведе и разглеждането на къщите, на чийто фон се провеждаше концертът. Бяха построени с пари по програма на Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Отвън изглеждаха колоритно, разбрахме, че са правени по стара технология с камък, дърво и глина и доста напомняха някогашните български къщи, но самата вътрешна архитектура се отличаваше от онова, което бях виждала досега. Озадачиха ме тесните и изключително стръмни стълби. Стъпалата на една от тях бяха направени много оригинално: с отделно стъпало за всеки един от краката, сиреч – стъпаловидни стъпала, за да е по-лесно на човек да се качва и спуска по почти вертикалната стълба. Много оригинално дизайнерско решение, но не и автентично българско от стари времена.
Другото, с което ме шокира една от къщичките в този комплекс, строен с европейски пари, беше как таванът се опваше толкова ниско над леглото, че, лежейки, човек би се чувствал като на най-горната койка в подводница или в спално купе. Не дай си Боже някой да страда от клаустрофобия, или просто да не му се иска да спи буквално под дървен похлупак, защото това навява и други, стряскащи асоциации. Във всеки случай, в нито една запазена стара българска къща не съм виждала леглата да се поставят току под таванските греди.
И се питам, като претендираме, че възстановяваме нашенските традиции, търсим ли автентичността или ни е достатъчно да наподобяваме българското, както си го представяме ние.
На същите мисли наскоро ме наведе книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео, която от месеци е изключително популярна. В нея се говори основно за българския корен, за истински българското, дошло от вековните традиции, но става дума и за Оренда – нематериална сила, в която вярвали прабългарите, а аз едва напоследък чувам и чета тук-там тази дума, няма я и в книгите на българските фолклористи. В същите книги само епизодично се говори за наричания, а те заемат основно място в „Стопанката на Господ“. За произведението на Розмари Де Мео, което тя е нарекла „сказание и требник на българската народна вяра“ ще пиша отделно, сега само ще спомена един обичай, за който прочетох там: как българките връзвали звънец на метлите си, за да прогонва звънът им лошото. За такъв обичай нито съм чула от баба си, нито съм го видяла другаде освен в книгата на Розмари Де Мео, но пък в интернет се натъкнах на възторжен отзив от една читателка, която публикуваше снимка на метлата си със завързано звънче, та да е, „както са правили бабите ни едно време“. Току-виж, станало масова мода да звъним с метлите си! А дали наистина така са правили бабите ни или става дума за авторизирана вариация на тема „някогашни традиции“ е трудно да се каже, защото никъде в „Стопанката на Господ“ не се посочва конкретното място, където е записан разказът за съответния обичай.  
Другояче е в книгите на големия ни фолклорист и основател на Етнографския музей в София Димитър Маринов. Наскоро успях да намеря томчето му с „Религиозни народни обичаи“ и се възхитих как този човек, в зората на българската наука след Освобождението е работил като истински учен: при пътуванията си по селата в издирване на запазени стари обичаи е описвал точно в кое селище коя баба какво му е разказала, правил е снимки с подробни пояснения. Например, споменавайки поредните номера на две от снимките на хлябове,  уточнява: „Първият хляб ми меси в с. Козар Белене баба Мича Илийчева, а втория – баба Дона Узун-Николова, с. Шипка.“
Като ще се връщаме към старите ни фолклорни традиции, нека да е, както го е правил етнографът Димитър Маринов и други като него, а не да вземем някакви български мотиви за колорит и да си доизмислим нещо, което да изглежда автентично, ама не е съвсем.  



  

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Ще има ли държава Каталуния?




Това, което виждате на снимката, е паметникът на Площада на нациите без държава в Тоса де Мар – Каталуния, Испания. Видяхме тази странна скулптура още в началото на разходката си из града миналата година. Не разбрахме какво изобразява, но на картата прочетохме името на площада. Опитах се да разтълкувам какъв точно е символът на нациите без държава: нещо, напомнящо в основата си котва, и разклоняващо се, подобно на артерии, които тръгват нагоре, но някаква сила отново ги притегля към котвата... Горе-долу така мога да опиша впечатлението си от скулптурата. За съжаление, не можах да разбера кой е авторът й, но запомних творбата му. Помислих си и друго: колко ли ги боли каталунците, че си нямат отделна държава, та са нарекли един от централните площади в привлекателния за туристите Тоса де Мар с такова име.
         Откакто се заговори за референдума в Каталуния, все се сещам за Площада на нациите без държава в Тоса де Мар... За самия референдум за независимост на 1 октомври и начина, по който се проведе, се изписа много, експерти продължават да правят анализи, а аз през цялото време се питам симпатизирам ли на идеята Каталуния да бъде отделна държава. Ясно е, че има хора там, които от години мечтаят за това. Има и други обаче, които не искат промяна.
         Това си пролича ясно и след речта на регионалния премиер Карлес Пучдемон в каталунския парламент на 10 октомври. Тогава той говори за независима република, но като бъдеща перспектива, основана на диалог с Испания. Бях сред многото европейци, които гледаха речта му по Евронюз – случаят с Каталуния наистина е сериозно изпитание за Европа – и видях, че поне половината от депутатите в залата демонстративно не аплодираха Пучдемон. Веднага след него думата взе млада депутатка, която говореше на испански, а не на каталунски, и обвини регионалния премиер в безотговорност, защото заради него през последните дни стабилни фирми напускат автономната област, а и никой европейски лидер, нито Европейският съюз, не е подкрепил идеята за самостоятелна каталунска държава. Младата жена заяви разпалено, че Карлес Пучдемон разделя нацията. „В сърцето си ние искаме да сме част от Испания и от Европа, не разбивайте сърцата ни!“ Много хора й ръкопляскаха и я поздравяваха, когато се върна на мястото си.
         Явно жадуващите за самостоятелна каталунска държава не са малко, но не са малко и хората на противоположно мнение.
         В крайна сметка успях да си отговоря на въпроса, който си задавам от дни: дали бих предпочела Каталуния да е самостоятелна държава. Разбирам онези, които са обсебени от тази идея, определено симпатизирам на желанието им да живеят в република, а не в монархия, но наистина отделянето от Испания не е всеобщо желание на каталунците и не би направило живота им по-добър.     

Харесва ни да пътуваме из Каталуния. Имали сме шанса да бъдем в прекрасната Барселона, в Жирона, във Фигерес, в Лорет де Мар, Санта Сусана, Тоса де Мар... Само че, когато бяхме там, знаехме, че сме в Испания. Бих предпочела и в бъдеще да е така. 


петък, 29 септември 2017 г.

Кученце на всички


Бях си наумила да пиша други неща в края на лятото, но с идването на есента поглеждам назад и се сещам за една малка история, която не искам да се изгуби.
Минавах през градинката пред НДК, когато все още ги нямаше загражденията заради ремонтите. На една пейка седяха жени с децата си, а край тях се кипреше симпатично кученце и си даваше вид, че ги пази. Изглеждаха изключително хармонична групичка: майки с домочадието си и с домашния любимец!
Обаче в един момент кученцето се забърза напред по алеята, отдалечи се доста от пейката, а никой от седящите на нея не го повика, не хукна след него. Кученцето подтичваше все напред и напред, влачейки каишката си по земята. Бях искрено учудена как стопаните му не се разтревожиха, че е избягало от тях. Реших да го наблюдавам какво ще направи, защото припкаше в моята посока. Спря неочаквано пред друга пейка и зае същата поза, в която го видях преди малко: кукна край една от седящите млади жени с предан вид, който недвусмислено показваше, че тя е неговата стопанка. Младата жена се изненада приятно, обърна се към кученцето и започна ласкаво да го закача, а то продължаваше да клечи край нея и като че ли потвърждаваше, че да, тя е неговата стопанка. Усетих, че се обърквам чие всъщност беше това сладко кученце.
То отново хукна, изпроводено от разочарованото възклицание на младата жена. Продължаваше все напред. За кратко се замота в краката на един тийнейджър, който вървеше бавно, задълбочен в разговор със свой приятел. Кученцето впери в тийнейджъра предан поглед и тогава забелязах, че очите му са небесно сини и нежни, в пълна дисхармония с личицето му, напомнящо малко прасенце. Момчето не се трогна нито от сините му очи, нито от всеотдайната преданост в тях, само му подхвърли да внимава и продължи важния разговор с връстника си. А малкото кученце отново се втурна напред, влачейки каишката си по земята, завърташе се край други пейки, все с вид, че седящите на тях са му стопани. Накрая излезе на голямата площадка пред самия НДК и се запъти към стълбите да слиза надолу. Един мъж се опита да го спре, заоглежда се разтревожено наоколо: „Чие е това куче?“ Тийнейджърът, който продължаваше невъзмутимо да разговаря с приятеля си, му каза да не се безпокои. „Може да се изгуби!“ – предупреди мъжът. „Няма да се изгуби.“ – категоричен беше тийнейджърът.
Кученцето продължаваше да подтичва наоколо, влачейки каишката си по земята. В този момент реших да го заснема. Защото имаше небесно сини, поетични очи, като скъпоценни камъчета върху смешната му муцунка, напомняща прасенце. Жалко, че така и не успях да уловя с фотоапарата очите му – непрекъснато се движеше. Заснех го и защото не исках да го забравя: едно предано кученце, което, до когото и да се приближи, се държи все едно, че той е неговият стопанин.

А истинският му стопанин нищо не забелязва, защото си има по-важни неща, над които да размишлява, и не му е до някакво смешно кученце с небесно сини очи, което се чуди на кого да предложи предаността си.    


сряда, 30 август 2017 г.

НЕ ПОВЕЧЕ ОТ 3 г. МАНДАТ за генералните директори на БНР и БНТ!

След проведения наскоро конкурс за генерален директор на БНТ във въздуха остана да виси една идея, която може и да се разсее „яко дим“, но нищо чудно да попадне и на благодатна почва. При събеседването в СЕМ някои кандидати повдигнаха въпроса, че са им малко 3 години мандат. Особено настойчиво повтаря това вечният мераклия за началник Валери Тодоров, който никога не пропуска да спомене и друга „несправедливост“: че членовете на СЕМ са с мандат 6 г. и се е случвало понякога един и същ състав на регулаторния орган да избира трима директори на една медия.
За съжаление, след конкурса тази жалба на кандидатите за шефове се появи и в статията на една медийна репортерка, която много уважавам заради стремежа й към обективност. Тя призова мандатът на генералните директори  на БНР и БНТ да бъде удължен. Затова държа да напиша, че желанието на шефовете да са колкото може по-дълго на поста си може да е напълно естествено за тях, но не се споделя от повечето настоящи или бъдещи техни подчинени. Само външен човек, който не е изпитвал на гърба си властването на неподходящ началник, може да се солидаризира с него и да иска той да властва колкото може по-дълго. Със сигурност и лично облагодетелстваните от съответния  началник ще го подкрепят да е по-дълго на власт, но те обикновено не са мнозинство.
Имате ли представа как буквално сме броили дните до края на мандата (особено втория) на непредвидимата Поля Станчева? Или на „железния“ Александър Велев (става дума за мандата му между 1998 и 2001 г., който лично съм преживяла, нямам преки наблюдения как е при сегашния му втори мандат, но се досещам). Да не говорим за „отличника“ Валери Тодоров, който навън минаваше за голям мениджър заради шумно рекламираните си „постижения“, без да се спомене и дума за големите му провали, и който с широка ръка даваше високи заплати и облаги от всякакъв характер на група свои избраници, но никой не можеше да го убеди да повиши мизерните заплати на останалите. На практика той утвърди класовото разделение на хората в БНР на „елит“ и „простосмъртни“ и беше невъзможно „простосмъртен“ да премине в класата (по-точно кастата) на „елита“. Отдавна се каня да пиша за „елита“ и „простосмъртните“ в БНР. Дошъл е моментът да го направя, скоро ще е.
В момента обаче целта ми е да обясня защо е противопоказно мандатите на генералните директори на обществените медии да бъдат по-дълги от 3 г.
Основният аргумент на жадуващите за по-дълъг мандат е, че началникът не можел за толкова кратък срок да осъществи идеите си. Извинете, но 3 години съвсем не са кратък срок! Президентите на Швейцария се избират с мандат една година без право на преизбиране. Не съм забелязала Швейцария да е пропаднала поради този факт. Но, ще кажете, ние не сме Швейцария. Прави сте и затова сме на нашето си дередже. Истината е, че по-краткият мандат мобилизира силите или поне би трябвало да е така. Разполагаш с време, което ти се струва малко – значи трябва да не го губиш и да действаш експедитивно, а не да хленчиш за отсрочки. Да се жалваш от краткия тригодишен мандат означава да признаваш публично, че нямаш капацитет да се справиш с отговорностите, които твърдиш, че можеш да поемеш. Знаеш с какво време разполагаш – планираш си идеите в рамките на този срок. Ако 3 години са ти малко – не си подходящ за поста. 
Да не забравяме и друга особеност: става дума за ръководител на обществена медия. Неговата цел би трябвало да бъде не да осъществява някакви свои лични амбициозни планове, а да ръководи и развива медията по най-рационалния и добър начин в рамките на отреденото му от закона време. А после да отстъпи място на следващия ръководител, защото този пост не е в частната му семейна фирма и няма право да мечтае да пусне корени на него. Тук става дума за особен вид екипност, която явно все още е непозната у нас – да чувстваш, че си екип с предшественика си, както и с този, който ще поеме поста след теб, защото делото ви е общо – развитието на обществената медия. Само че се изисква морална сила, за да работиш така, че да улесниш максимално бъдещия обитател на твоя шефски кабинет, а не всячески да се стремиш да докажеш, че си най-подходящият да заема този кабинет и, който и да дойде след теб, не може да завърши добре започнатото от теб.  
Винаги съм се чудила на претенциите за по-дълъг мандат. Казвам го като човек, който два пъти е разработвал концепции за развитието на БНР и се е явявал на конкурса за генерален директор. За какво не биха стигнали 3 години? Ръководителят на медията трябва да създаде нормална колегиална атмосфера в нея, така че хората да проявяват най-доброто от себе си. Трябва да има грижата работната среда да е максимално удобна, което означава ремонти да се правят само ако е необходимо тази среда да се подобри. Всичко друго са текущи задачи, свързани с обществената мисия на БНР и нуждата да бъде в крак с най-новите тенденции в медийния свят. Много схематично го описвам, но пак питам: нима 3 години не биха стигнали? Още повече, при възможността да бъдеш преизбран за още 3 години.
Нека не се лъжем, зад мечтите за по-дълъг мандат се крият твърде себични подбуди. Ако кандидатстваш за един пост с единствената мисъл, че ще трябва да поемеш големи отговорности, а не те блазнят облагите, които постът ти осигурява, няма толкова силно да се привързваш към него. Обаче столът на генералния директор на БНР или БНТ те издига твърде нависоко. Без никакво преувеличение, ти ставаш важна личност в държавата. Ако харесваш всички екстри, които това носи, как да не изискваш да се променя законът, та по-дълго да останеш на тази позиция, необезпокояван от мисълта, че си временно там. 
По моя преценка, споделяна и от други колеги, за 39-е години, през които работих в БНР, най-добрият генерален директор беше Александър Владков – лека му пръст. Може и да не е бил всеобщ любимец, още повече, че ръководеше медията в най-смутните години – началото на промените след 10 ноември 1989 г., но той си тежеше на мястото. Има някои особености на неговото управление: той беше първият избран на този пост от Народното събрание. Тогава още нямаше НСРТ, което после се преименува на СЕМ. Другата особеност в управлението на Александър Владков е, че той беше генерален директор само 2 г. и 3 месеца (ДВЕ ГОДИНИ И ТРИ МЕСЕЦА!)– от 6 март 1990 до 18 юни 1992 г.! А ние, които го познавахме, и досега го помним. След като беше принуден да напусне поста си в онези бурни политически времена, се върна като редови журналист в БНР и никога повече не пожела да стане отново генерален директор, въпреки че беше професионалист с много качества. На него се падна жребият при демократичните наченки у нас да изпита на гърба си само жилото на властта. Дошлите след него опитаха и от меда й и на някои от тях той много се услади.
Проблемът е, че НСРТ, а после и СЕМ, досега нямаха особено добри попадения при избора на генерални директори на БНР, а хубавото е, че законът определя само 3 години мандат на този пост, та в обозримо бъдеще все пак да се провижда някаква надежда за промяна.  
Досега само двама генерални директори са изкарали два поредни мандата: Поля Станчева и Валери Тодоров. И двамата бяха преизбрани по-скоро по инерция, но това е друга тема. Обективно погледнато, БНР нищо не спечели от това, че те го ръководиха по 6 години. Само дето и у двамата се породи нереално чувство за собствената им значимост.
Представих си какво би станало, ако мандатът на генералните ни директори беше не 3, както е сега, а 7-годишен, каквито предложения се чуват, с възможност за втори пореден мандат. Вие, които давате това предложение, знаете ли какво означава да ви ръководи 14 години Поля Станчева?  Или Валери Тодоров? Ами Радко Янкулов? Ами Александър Велев? Сигурно има и такива, които са били доволни от някого от изброените, но мнозинството не е било доволно и е чакало с нетърпение следващия, надявало се е той да не допуска грешките на предишния. 
Смяната на генералните директори на по-кратки периоди от време е полезна – и за повечето от подчинените им, и за самата работа. Всеки следващ вижда в какво състояние оставя БНР предшественикът му и това е своеобразен контрол. Колкото по-начесто нов човек поема ръководните функции в обществената медия, толкова по-трудно ще бъде на злоупотребилите с властта си да замитат следите на нередностите, които са допускали.
Впрочем, нормално е членовете на СЕМ да са с по-дълъг мандат от генералните директори на БНР и БНТ (6 години, според закона), защото СЕМ ги избира и е добре да има поглед върху повече от един конкурс за този пост, за да сравнява и съпоставя концепциите на кандидатите.

Така че предложението да се удължи мандатът на генералните директори на БНР и БНТ и то от 3 на 7 години обслужва административната номенклатура, но не и останалите работещи в обществените медии.