неделя, 15 октомври 2017 г.

Автентичен ли е фолклорът, който възстановяваме?

На пръв поглед фолклорният концерт си беше съвсем наред. Изпълнителите бяха в народни носии, песните звучаха автентично. Що се отнася до народните танци, има известна условност. Никога не съм сигурна дали точно по този начин се е танцувало хорото на мегдана – с подреждане в редички, отделно мъже и жени, с разминавания, преплитания, смесвания на редичките т.н. Все си мисля, че нашенци просто са се хващали един до друг на хорото и това е било голяма емоция, защото е важно кой за кого ще се хване, и никакви сложни танцови прегрупирания не са правили на мегдана, само с мерак са си играли сложните и невероятно красиви стъпки на българските хора. Но нямам нищо против инвенциите на днешните хореографи, които успяват да превърнат някогашното българско хоро в съвременен спектакъл, силно въздействащ у нас и в чужбина.
Сепнах се за първи път по време на фолклорния концерт, за който разказвам, когато чух да се пее за „Егейското море“. Доколкото знам, в народните ни песни то се нарича Бяло море. После май чух да се пее и за „Северно море“, което никак не вярвам да е попадало в старите песни на българина, но да речем, че не съм чула добре. „Егейското море“ обаче се повтаряше неколкократно в текста.
Загледах се в костюмите на младите танцьорки и забелязах, че в коланите на престилките им са затъкнати дървени лъжици. Малко по-късно момите ги извадиха от коланите си и затракаха с тях като с кастанети. Моя позната, която е изучавала български фолклор, поясни, че с лъжици се играе във Варненско. Само че ние в момента се намирахме в Пиринско. Междувременно познатата ми мина и на темата за народните носии и уточни, че и те не приличали съвсем на онези, които са се носели някога по тези места, но пък и не били като конфекциите, които се шиели напоследък за народните състави.  


Тогава се замислих дали е достатъчно един фолклорен ансамбъл да играе просто някакви български ритми в някакви български носии и да пее песни със съвременни вметки в текстовете им. Не е ли по-нормално и полезно да се издирят характерните песни, танци и носии за конкретния район на България? Иначе всичко започваше да ми прилича на хумористичната сценка, която гледах преди години: мъж решава кръстословица и пита жена си: „Знаеш ли как е турски танц с пет букви, започва с „к“?“ „Кюмюр!“ – веднага отговаря жена му. „Ама кюмюрът не е танц!“ „Да, ама нали е турска дума!“ – обяснява жената. На нещо такова бях свидетел по време на описвания концерт: има някакво съвпадение, българско е, ама не е точното нещо.

На същата мисъл ме наведе и разглеждането на къщите, на чийто фон се провеждаше концертът. Бяха построени с пари по програма на Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Отвън изглеждаха колоритно, разбрахме, че са правени по стара технология с камък, дърво и глина и доста напомняха някогашните български къщи, но самата вътрешна архитектура се отличаваше от онова, което бях виждала досега. Озадачиха ме тесните и изключително стръмни стълби. Стъпалата на една от тях бяха направени много оригинално: с отделно стъпало за всеки един от краката, сиреч – стъпаловидни стъпала, за да е по-лесно на човек да се качва и спуска по почти вертикалната стълба. Много оригинално дизайнерско решение, но не и автентично българско от стари времена.
Другото, с което ме шокира една от къщичките в този комплекс, строен с европейски пари, беше как таванът се опваше толкова ниско над леглото, че, лежейки, човек би се чувствал като на най-горната койка в подводница или в спално купе. Не дай си Боже някой да страда от клаустрофобия, или просто да не му се иска да спи буквално под дървен похлупак, защото това навява и други, стряскащи асоциации. Във всеки случай, в нито една запазена стара българска къща не съм виждала леглата да се поставят току под таванските греди.
И се питам, като претендираме, че възстановяваме нашенските традиции, търсим ли автентичността или ни е достатъчно да наподобяваме българското, както си го представяме ние.
На същите мисли наскоро ме наведе книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео, която от месеци е изключително популярна. В нея се говори основно за българския корен, за истински българското, дошло от вековните традиции, но става дума и за Оренда – нематериална сила, в която вярвали прабългарите, а аз едва напоследък чувам и чета тук-там тази дума, няма я и в книгите на българските фолклористи. В същите книги само епизодично се говори за наричания, а те заемат основно място в „Стопанката на Господ“. За произведението на Розмари Де Мео, което тя е нарекла „сказание и требник на българската народна вяра“ ще пиша отделно, сега само ще спомена един обичай, за който прочетох там: как българките връзвали звънец на метлите си, за да прогонва звънът им лошото. За такъв обичай нито съм чула от баба си, нито съм го видяла другаде освен в книгата на Розмари Де Мео, но пък в интернет се натъкнах на възторжен отзив от една читателка, която публикуваше снимка на метлата си със завързано звънче, та да е, „както са правили бабите ни едно време“. Току-виж, станало масова мода да звъним с метлите си! А дали наистина така са правили бабите ни или става дума за авторизирана вариация на тема „някогашни традиции“ е трудно да се каже, защото никъде в „Стопанката на Господ“ не се посочва конкретното място, където е записан разказът за съответния обичай.  
Другояче е в книгите на големия ни фолклорист и основател на Етнографския музей в София Димитър Маринов. Наскоро успях да намеря томчето му с „Религиозни народни обичаи“ и се възхитих как този човек, в зората на българската наука след Освобождението е работил като истински учен: при пътуванията си по селата в издирване на запазени стари обичаи е описвал точно в кое селище коя баба какво му е разказала, правил е снимки с подробни пояснения. Например, споменавайки поредните номера на две от снимките на хлябове,  уточнява: „Първият хляб ми меси в с. Козар Белене баба Мича Илийчева, а втория – баба Дона Узун-Николова, с. Шипка.“
Като ще се връщаме към старите ни фолклорни традиции, нека да е, както го е правил етнографът Димитър Маринов и други като него, а не да вземем някакви български мотиви за колорит и да си доизмислим нещо, което да изглежда автентично, ама не е съвсем.  



  

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Ще има ли държава Каталуния?




Това, което виждате на снимката, е паметникът на Площада на нациите без държава в Тоса де Мар – Каталуния, Испания. Видяхме тази странна скулптура още в началото на разходката си из града миналата година. Не разбрахме какво изобразява, но на картата прочетохме името на площада. Опитах се да разтълкувам какъв точно е символът на нациите без държава: нещо, напомнящо в основата си котва, и разклоняващо се, подобно на артерии, които тръгват нагоре, но някаква сила отново ги притегля към котвата... Горе-долу така мога да опиша впечатлението си от скулптурата. За съжаление, не можах да разбера кой е авторът й, но запомних творбата му. Помислих си и друго: колко ли ги боли каталунците, че си нямат отделна държава, та са нарекли един от централните площади в привлекателния за туристите Тоса де Мар с такова име.
         Откакто се заговори за референдума в Каталуния, все се сещам за Площада на нациите без държава в Тоса де Мар... За самия референдум за независимост на 1 октомври и начина, по който се проведе, се изписа много, експерти продължават да правят анализи, а аз през цялото време се питам симпатизирам ли на идеята Каталуния да бъде отделна държава. Ясно е, че има хора там, които от години мечтаят за това. Има и други обаче, които не искат промяна.
         Това си пролича ясно и след речта на регионалния премиер Карлес Пучдемон в каталунския парламент на 10 октомври. Тогава той говори за независима република, но като бъдеща перспектива, основана на диалог с Испания. Бях сред многото европейци, които гледаха речта му по Евронюз – случаят с Каталуния наистина е сериозно изпитание за Европа – и видях, че поне половината от депутатите в залата демонстративно не аплодираха Пучдемон. Веднага след него думата взе млада депутатка, която говореше на испански, а не на каталунски, и обвини регионалния премиер в безотговорност, защото заради него през последните дни стабилни фирми напускат автономната област, а и никой европейски лидер, нито Европейският съюз, не е подкрепил идеята за самостоятелна каталунска държава. Младата жена заяви разпалено, че Карлес Пучдемон разделя нацията. „В сърцето си ние искаме да сме част от Испания и от Европа, не разбивайте сърцата ни!“ Много хора й ръкопляскаха и я поздравяваха, когато се върна на мястото си.
         Явно жадуващите за самостоятелна каталунска държава не са малко, но не са малко и хората на противоположно мнение.
         В крайна сметка успях да си отговоря на въпроса, който си задавам от дни: дали бих предпочела Каталуния да е самостоятелна държава. Разбирам онези, които са обсебени от тази идея, определено симпатизирам на желанието им да живеят в република, а не в монархия, но наистина отделянето от Испания не е всеобщо желание на каталунците и не би направило живота им по-добър.     

Харесва ни да пътуваме из Каталуния. Имали сме шанса да бъдем в прекрасната Барселона, в Жирона, във Фигерес, в Лорет де Мар, Санта Сусана, Тоса де Мар... Само че, когато бяхме там, знаехме, че сме в Испания. Бих предпочела и в бъдеще да е така. 


петък, 29 септември 2017 г.

Кученце на всички


Бях си наумила да пиша други неща в края на лятото, но с идването на есента поглеждам назад и се сещам за една малка история, която не искам да се изгуби.
Минавах през градинката пред НДК, когато все още ги нямаше загражденията заради ремонтите. На една пейка седяха жени с децата си, а край тях се кипреше симпатично кученце и си даваше вид, че ги пази. Изглеждаха изключително хармонична групичка: майки с домочадието си и с домашния любимец!
Обаче в един момент кученцето се забърза напред по алеята, отдалечи се доста от пейката, а никой от седящите на нея не го повика, не хукна след него. Кученцето подтичваше все напред и напред, влачейки каишката си по земята. Бях искрено учудена как стопаните му не се разтревожиха, че е избягало от тях. Реших да го наблюдавам какво ще направи, защото припкаше в моята посока. Спря неочаквано пред друга пейка и зае същата поза, в която го видях преди малко: кукна край една от седящите млади жени с предан вид, който недвусмислено показваше, че тя е неговата стопанка. Младата жена се изненада приятно, обърна се към кученцето и започна ласкаво да го закача, а то продължаваше да клечи край нея и като че ли потвърждаваше, че да, тя е неговата стопанка. Усетих, че се обърквам чие всъщност беше това сладко кученце.
То отново хукна, изпроводено от разочарованото възклицание на младата жена. Продължаваше все напред. За кратко се замота в краката на един тийнейджър, който вървеше бавно, задълбочен в разговор със свой приятел. Кученцето впери в тийнейджъра предан поглед и тогава забелязах, че очите му са небесно сини и нежни, в пълна дисхармония с личицето му, напомнящо малко прасенце. Момчето не се трогна нито от сините му очи, нито от всеотдайната преданост в тях, само му подхвърли да внимава и продължи важния разговор с връстника си. А малкото кученце отново се втурна напред, влачейки каишката си по земята, завърташе се край други пейки, все с вид, че седящите на тях са му стопани. Накрая излезе на голямата площадка пред самия НДК и се запъти към стълбите да слиза надолу. Един мъж се опита да го спре, заоглежда се разтревожено наоколо: „Чие е това куче?“ Тийнейджърът, който продължаваше невъзмутимо да разговаря с приятеля си, му каза да не се безпокои. „Може да се изгуби!“ – предупреди мъжът. „Няма да се изгуби.“ – категоричен беше тийнейджърът.
Кученцето продължаваше да подтичва наоколо, влачейки каишката си по земята. В този момент реших да го заснема. Защото имаше небесно сини, поетични очи, като скъпоценни камъчета върху смешната му муцунка, напомняща прасенце. Жалко, че така и не успях да уловя с фотоапарата очите му – непрекъснато се движеше. Заснех го и защото не исках да го забравя: едно предано кученце, което, до когото и да се приближи, се държи все едно, че той е неговият стопанин.

А истинският му стопанин нищо не забелязва, защото си има по-важни неща, над които да размишлява, и не му е до някакво смешно кученце с небесно сини очи, което се чуди на кого да предложи предаността си.    


сряда, 30 август 2017 г.

НЕ ПОВЕЧЕ ОТ 3 г. МАНДАТ за генералните директори на БНР и БНТ!

След проведения наскоро конкурс за генерален директор на БНТ във въздуха остана да виси една идея, която може и да се разсее „яко дим“, но нищо чудно да попадне и на благодатна почва. При събеседването в СЕМ някои кандидати повдигнаха въпроса, че са им малко 3 години мандат. Особено настойчиво повтаря това вечният мераклия за началник Валери Тодоров, който никога не пропуска да спомене и друга „несправедливост“: че членовете на СЕМ са с мандат 6 г. и се е случвало понякога един и същ състав на регулаторния орган да избира трима директори на една медия.
За съжаление, след конкурса тази жалба на кандидатите за шефове се появи и в статията на една медийна репортерка, която много уважавам заради стремежа й към обективност. Тя призова мандатът на генералните директори  на БНР и БНТ да бъде удължен. Затова държа да напиша, че желанието на шефовете да са колкото може по-дълго на поста си може да е напълно естествено за тях, но не се споделя от повечето настоящи или бъдещи техни подчинени. Само външен човек, който не е изпитвал на гърба си властването на неподходящ началник, може да се солидаризира с него и да иска той да властва колкото може по-дълго. Със сигурност и лично облагодетелстваните от съответния  началник ще го подкрепят да е по-дълго на власт, но те обикновено не са мнозинство.
Имате ли представа как буквално сме броили дните до края на мандата (особено втория) на непредвидимата Поля Станчева? Или на „железния“ Александър Велев (става дума за мандата му между 1998 и 2001 г., който лично съм преживяла, нямам преки наблюдения как е при сегашния му втори мандат, но се досещам). Да не говорим за „отличника“ Валери Тодоров, който навън минаваше за голям мениджър заради шумно рекламираните си „постижения“, без да се спомене и дума за големите му провали, и който с широка ръка даваше високи заплати и облаги от всякакъв характер на група свои избраници, но никой не можеше да го убеди да повиши мизерните заплати на останалите. На практика той утвърди класовото разделение на хората в БНР на „елит“ и „простосмъртни“ и беше невъзможно „простосмъртен“ да премине в класата (по-точно кастата) на „елита“. Отдавна се каня да пиша за „елита“ и „простосмъртните“ в БНР. Дошъл е моментът да го направя, скоро ще е.
В момента обаче целта ми е да обясня защо е противопоказно мандатите на генералните директори на обществените медии да бъдат по-дълги от 3 г.
Основният аргумент на жадуващите за по-дълъг мандат е, че началникът не можел за толкова кратък срок да осъществи идеите си. Извинете, но 3 години съвсем не са кратък срок! Президентите на Швейцария се избират с мандат една година без право на преизбиране. Не съм забелязала Швейцария да е пропаднала поради този факт. Но, ще кажете, ние не сме Швейцария. Прави сте и затова сме на нашето си дередже. Истината е, че по-краткият мандат мобилизира силите или поне би трябвало да е така. Разполагаш с време, което ти се струва малко – значи трябва да не го губиш и да действаш експедитивно, а не да хленчиш за отсрочки. Да се жалваш от краткия тригодишен мандат означава да признаваш публично, че нямаш капацитет да се справиш с отговорностите, които твърдиш, че можеш да поемеш. Знаеш с какво време разполагаш – планираш си идеите в рамките на този срок. Ако 3 години са ти малко – не си подходящ за поста. 
Да не забравяме и друга особеност: става дума за ръководител на обществена медия. Неговата цел би трябвало да бъде не да осъществява някакви свои лични амбициозни планове, а да ръководи и развива медията по най-рационалния и добър начин в рамките на отреденото му от закона време. А после да отстъпи място на следващия ръководител, защото този пост не е в частната му семейна фирма и няма право да мечтае да пусне корени на него. Тук става дума за особен вид екипност, която явно все още е непозната у нас – да чувстваш, че си екип с предшественика си, както и с този, който ще поеме поста след теб, защото делото ви е общо – развитието на обществената медия. Само че се изисква морална сила, за да работиш така, че да улесниш максимално бъдещия обитател на твоя шефски кабинет, а не всячески да се стремиш да докажеш, че си най-подходящият да заема този кабинет и, който и да дойде след теб, не може да завърши добре започнатото от теб.  
Винаги съм се чудила на претенциите за по-дълъг мандат. Казвам го като човек, който два пъти е разработвал концепции за развитието на БНР и се е явявал на конкурса за генерален директор. За какво не биха стигнали 3 години? Ръководителят на медията трябва да създаде нормална колегиална атмосфера в нея, така че хората да проявяват най-доброто от себе си. Трябва да има грижата работната среда да е максимално удобна, което означава ремонти да се правят само ако е необходимо тази среда да се подобри. Всичко друго са текущи задачи, свързани с обществената мисия на БНР и нуждата да бъде в крак с най-новите тенденции в медийния свят. Много схематично го описвам, но пак питам: нима 3 години не биха стигнали? Още повече, при възможността да бъдеш преизбран за още 3 години.
Нека не се лъжем, зад мечтите за по-дълъг мандат се крият твърде себични подбуди. Ако кандидатстваш за един пост с единствената мисъл, че ще трябва да поемеш големи отговорности, а не те блазнят облагите, които постът ти осигурява, няма толкова силно да се привързваш към него. Обаче столът на генералния директор на БНР или БНТ те издига твърде нависоко. Без никакво преувеличение, ти ставаш важна личност в държавата. Ако харесваш всички екстри, които това носи, как да не изискваш да се променя законът, та по-дълго да останеш на тази позиция, необезпокояван от мисълта, че си временно там. 
По моя преценка, споделяна и от други колеги, за 39-е години, през които работих в БНР, най-добрият генерален директор беше Александър Владков – лека му пръст. Може и да не е бил всеобщ любимец, още повече, че ръководеше медията в най-смутните години – началото на промените след 10 ноември 1989 г., но той си тежеше на мястото. Има някои особености на неговото управление: той беше първият избран на този пост от Народното събрание. Тогава още нямаше НСРТ, което после се преименува на СЕМ. Другата особеност в управлението на Александър Владков е, че той беше генерален директор само 2 г. и 3 месеца (ДВЕ ГОДИНИ И ТРИ МЕСЕЦА!)– от 6 март 1990 до 18 юни 1992 г.! А ние, които го познавахме, и досега го помним. След като беше принуден да напусне поста си в онези бурни политически времена, се върна като редови журналист в БНР и никога повече не пожела да стане отново генерален директор, въпреки че беше професионалист с много качества. На него се падна жребият при демократичните наченки у нас да изпита на гърба си само жилото на властта. Дошлите след него опитаха и от меда й и на някои от тях той много се услади.
Проблемът е, че НСРТ, а после и СЕМ, досега нямаха особено добри попадения при избора на генерални директори на БНР, а хубавото е, че законът определя само 3 години мандат на този пост, та в обозримо бъдеще все пак да се провижда някаква надежда за промяна.  
Досега само двама генерални директори са изкарали два поредни мандата: Поля Станчева и Валери Тодоров. И двамата бяха преизбрани по-скоро по инерция, но това е друга тема. Обективно погледнато, БНР нищо не спечели от това, че те го ръководиха по 6 години. Само дето и у двамата се породи нереално чувство за собствената им значимост.
Представих си какво би станало, ако мандатът на генералните ни директори беше не 3, както е сега, а 7-годишен, каквито предложения се чуват, с възможност за втори пореден мандат. Вие, които давате това предложение, знаете ли какво означава да ви ръководи 14 години Поля Станчева?  Или Валери Тодоров? Ами Радко Янкулов? Ами Александър Велев? Сигурно има и такива, които са били доволни от някого от изброените, но мнозинството не е било доволно и е чакало с нетърпение следващия, надявало се е той да не допуска грешките на предишния. 
Смяната на генералните директори на по-кратки периоди от време е полезна – и за повечето от подчинените им, и за самата работа. Всеки следващ вижда в какво състояние оставя БНР предшественикът му и това е своеобразен контрол. Колкото по-начесто нов човек поема ръководните функции в обществената медия, толкова по-трудно ще бъде на злоупотребилите с властта си да замитат следите на нередностите, които са допускали.
Впрочем, нормално е членовете на СЕМ да са с по-дълъг мандат от генералните директори на БНР и БНТ (6 години, според закона), защото СЕМ ги избира и е добре да има поглед върху повече от един конкурс за този пост, за да сравнява и съпоставя концепциите на кандидатите.

Така че предложението да се удължи мандатът на генералните директори на БНР и БНТ и то от 3 на 7 години обслужва административната номенклатура, но не и останалите работещи в обществените медии. 


петък, 25 август 2017 г.

Ехото от конкурса за генерален директор на БНТ

Много бързо заглъхна ехото от конкурса за генерален директор на БНТ. СЕМ направи логичния избор – Константин Каменаров. Личното ми мнение е, че най-убедително се представи на изслушванията Емил Кошлуков, но той стана жертва на биографията си. Важното е, че и концепцията на Каменаров е много добра, а той има и предимството да познава БНТ отвътре. Успех на новия генерален директор и на колегите в БНТ!
Защо ли не се учудвам, че членът на СЕМ Иво Атанасов, бивш депутат от БСП, беше единственият, който даде глас за Валери Тодоров, бивш съветник в Народното събрание на депутата от БСП Стефан Данаилов. Впрочем, г-н Атанасов като член на СЕМ неизменно дава гласа си за Валерката при всичките му многобройни участия в конкурси за генерален директор на обществените БНР и БНТ. Дали някой би потърсил партийна връзка в този факт? Просто се питам. Но пък наистина щеше да е конфузно кандидат с два мандата като шеф на БНР да не получи нито един глас на поредното си участие в конкурс за началник. Г-н Атанасов му спести това унижение.
Самата аз пиша за Валери Тодоров, защото покрай ентата му кандидатура си припомних колко мрачен и безнадежден период беше лично за мен управлението му в БНР. Бих искала в бъдеще никой работещ в обществена медия да няма спомени като моите от времето на Валерко. 
Покрай споделянето на откровеното ми мнение за него във Фейсбук, една моя бивша колежка от БНР, която и досега работи там, ме разприятели. Първо открито ме заподозря, че имам зъб на Валери. По-точният израз е, че нямам никакви причини да му симпатизирам и наистина се налага да кажа малко по-подробно защо, но няма да е сега. Иначе е добре да се разбере какво се е случвало в БНР с добър радиожурналист, който обаче не е засвидетелствал верноподанически чувства към Валерко Тодоров. Още повече, че той със сигурност отново ще се кандидатира за генерален директор на БНР след 2 години и е добре да се знае и помни какви ги е вършил там като началник.
На мен колегите, които започват да го харесват, защото следващите генерални директори на БНР, Янкулов и Велев, им се струват по-лоши и от него, ми приличат на въздишащите за времето на Тодор Живков, които са се разочаровали от годините на прехода и настоящето, а забравят всички „хубости“ от Татовото време.  
Не се учудвам, че има външни хора, които са далече от журналистиката, но заявяваха публично, че стискат палци на Валери. Те се подвеждат по това, че е изкарал два мандата като генерален директор на БНР. Как успя да си извоюва втория мандат е отделен въпрос, но външните хора нямат представа и си казват – ето един успешен ръководител! Забавно ми е, когато такива хора, далече от журналистиката, оценяват „професионално“ и със суперлативи в социалните мрежи концепцията на Валерко за БНТ. Какво точно разбирате от неговата концепция, че пък и съжалявате, задето няма да има шанс да си я осъществи? Да ви успокоя: Валери Тодоров така или иначе често не беше в състояние да се справи със собствените си идеи, които щедро залагаше в концепциите си за БНР, при това то е медията, която познава далеч по-добре от телевизията. Проблемът му е, че когато измисли нещо, той обикновено няма реална представа как ще действа на практика. Така през втория си мандат беше заложил програма „Христо Ботев“ да се раздели на 4 шестчасови отрязъка. Такъв експеримент в програмата преди години се беше провалил. Провали се и по Валерково време, но струваше доста нерви на хората, които бяхме задължени да превърнем в реалност неговата приумица.  На този мениджърски провал обаче не беше дадена никаква гласност. Валери Тодоров афишираше и преекспонираше в СЕМ и в медиите само позитивна информация за работата си.
Вече съм писала в моя блог и за недомислицата „интернет Радио Бинар“ – истинска недомислица, защото в концепцията му от 2010 г. то фигурираше само под звучащата модерно, но неясно формулировка „разработване на нови визуализирани продукти“ и после трябваше да се доизмисля какво точно ще да значи това. Мъдруването отне близо две години на назначената за тази цел директорка, която не успя да осмисли идеята на В.Тодоров много професионално, но пък похарчените средства никак не бяха малко.  
Така че вие, които му съчувствате, че няма да се развихри като новатор в БНТ, просто не сте запознати с провалите му в БНР.
Мога да продължа с примерите, но кой в момента се интересува от Валери Тодоров? Само някои заблудени или заинтересовани клакьори, както и препатилите от него, като мен, които могат искрено да поздравят колегите от БНТ, че Валери не им е дошъл до главите.



вторник, 22 август 2017 г.

Впечатления от изслушванията на кандидатите за шеф на БНТ

Не обичам да се влияя от писанията по медиите, но точно заради тях подходих с известно предубеждение към изслушването на Емил Кошлуков в СЕМ за поста генерален директор на БНТ. Четох коментар за политическите му обвързаности през годините, както и че той е големият фаворит в конкурса. Тази публикация със сигурност го е дискредитирало в очите на много хора. Кошлуков обаче представи много добра концепция и показа, че познава в детайли всички аспекти на работата в една телевизия. Беше си подготвил много стегната презентация, отговаряше убедително на повечето въпроси. По някои от тях не можеше да бъде достатъчно конкретен, защото не е бил в кухнята на БНТ, но човек с неговия опит би могъл да се ориентира бързо в обстановката. Силно впечатление ми направи компетентния начин, по който обясни какво би предприел във връзка с Българското председателство на Съвета на ЕС. Друг кандидат на същия въпрос отговори, че БНТ просто ще осигурява технически отразяването на събитията, свързани с председателството. Кошлуков има идеи с какви предавания по това време да се противодейства на съществуващия в България евроскептицизъм и същевременно как да направим страната ни по-популярна в ЕС.  
Кошлуков се представи убедително, но дали СЕМ няма да се повлияе от инсинуациите по негов адрес.
По-вероятно изглежда изборът да се спре на Константин Каменаров, защото показа колко добре е запознат с конкретната ситуация в БНТ.
Силно впечатление ми направи изслушването на Тома Иванов, защото, като финансист, обвързва идеите си за развитие на БНТ с  възможностите за бюджетното им осигуряване. Опитът му от заеманите ръководни постове в самата БНТ, както и понастоящем в друга телевизия, би му помогнал при решаването на проблеми от всякакъв характер, ако бъде избран за генерален директор.
От събеседването с Иван Гарелов научих нещо много интересно: че в БНТ външни сътрудници получават по-високи хонорари, отколкото някои щатни журналисти. По социалистическо време горе-долу същото беше в БНР, но там постепенно започнаха да ограничават до минимум външните сътрудници. В концепцията си Гарелов е направил критичен анализ на съществуващото положение в БНТ и се доверявам на констатациите му. Само че ми е по-лесно да си го представя като полезен консултант в телевизията, а не като неин ръководител.   
Първият, който беше изслушан в конкурса, Сашо Йовков, представи много смислена концепция и също познава отлично спецификата на БНТ. Ако не бъде избран сега, вероятно ще има шансове при евентуални участия в бъдещи подобни конкурси.
Най-неубедително се представи Валери Тодоров, защото си пролича, че е аутсайдер сред останалите кандидати, които са истински познавачи на телевизията. Изводът ми от изслушването му е идентичен, както и когато кандидатстваше за същия пост преди 4 г.: той дава идеи, които звучат добре - като допълнително материално стимулиране на всеки според труда му, но знам как на практика не го е правил като шеф на БНР в продължение на 6 г. А иначе сипеше идеи на килограм – за нови технологии, за хибридни форми, за създаване на платформи. Вече съм писала в блога си какво скъпоструващо недоносче може да се роди, ако Валери се заеме да осъществи някоя своя „хибридна идея“ като интернет Радио Бинар в БНР. На изслушването си говореше като зубрач, който бърза да каже колкото може повече неща, та да се види колко знае, но му беше трудно да бъде конкретен. Похвали се колко добре е развил БНР като негов генерален директор. Той и БНТ би развил по същия начин – ще влага огромен процент от бюджета в нови технологии и няма с години да увеличава заплатите на работещите в медията, освен на котерията, която веднага ще си създаде и в БНТ. 
Преди конкурса беше ангажирал някои медии да му правят пиар. Докато вървеше изслушването му в СЕМ, на компютъра ми изплува анонс от сайта actualno.com за специалното интервю с Валери по повод кандидатурата му за генерален директор, публикувано 3 дни по-рано. Впрочем, той е единственият кандидат, който сайтът е удостоил със специално интервю, освен че отделно беше представен в хвалебствена бележка. На същия сайт имаше информации и за други кандидати, за тях обаче нямаше само суперлативи. За никой друг от кандидатите по време на изслушването им не ми се е появявал на компютъра анонс за тяхното представяне на сайта. 
Да видим дали медийните хватки на Валери ще дадат резултат. По-скоро не, и той май вече го усеща.   





понеделник, 21 август 2017 г.

Конкурс за шеф на БНТ – кой кандидат каква подкрепа си осигурява

Днес започват събеседванията с кандидатите за генерален директор на БНТ. Преди години всеки участник в конкурс за ръководител на обществените медии БНР и БНТ трябваше да представи препоръки от творчески и други обществени организации, които го подкрепят. Постепенно това изискване стана само с пожелателен характер и реално СЕМ вече не обръщаше внимание на препоръките, дори не ги споменаваше при представянето на кандидата – знам го от личен опит. За сметка на това на конкурса за шеф на БНР през 2013 г. тогавашният председател на СЕМ Георги Лозанов отбеляза като плюс за отделни кандидати това, че при тяхното събеседване залата е била пълна. Значи, който събере по-голям калабалък от свои познати да го слушат, той прави впечатление на СЕМ! На мен това ми прозвуча доволно несериозно, като си помислих как към организациите, които ти оказват подкрепа, имаше изискване да извадят в съда документ за актуално състояние и да го представят заедно с протокол от заседание на управителния съвет, на което е взето решението за подкрепата на кандидата. Всички тези усилия се оказваха маловажни пред струпването в залата за събеседване на повече хора, за които не се знае точно какви са.
Голямата публична популярност все пак не е гаранция за успех. Миналата година преди конкурса за генерален директор на БНР Петър Волгин събираше хиляди лайкове и пожелания за успех под статусите си във Фейсбук, че се кандидатира за поста, но накрая на този пост беше избран Александър Велев, който не беше търсил лайкове в социалните мрежи.    
В настоящия конкурс за шеф на БНТ подкрепата от обществения сектор изобщо не се споменава в изискванията към кандидата.  Затова беше странно, че един от кандидатите реши да разпространи предварително списък с имена на видни българи, които декларират, че са съгласни той да се кандидатира за генерален директор на БНТ. Едва ли СЕМ ще се повлияе от тази самоинициатива, още повече, след конфуза някои от споменатите видни българи да заявят, че попадането им във въпросния списък е недоразумение.   
                Медиите не се занимаваха много с този конкурс. Като цяло най-услужлива медийна подкрепа получи вечният кандидат за началник Валери Тодоров. Направо се възхитих от умелия пиар, който му се прави в една статия, без дори да се споменава името му. В тази статия са изброени сочените предварително за фаворити и се коментира политическата подкрепа, която стои зад гърба на всеки от тях. На практика, това е компрометиране на споменатите кандидати, защото изборът на генерален директор не трябва да бъде политически. Понеже Валери Тодоров не е сочен предварително за фаворит, на него му е спестено нищенето на кои политически сили разчита и той в това отношение блясва, чист като сълза. Работила съм под ръководството на този началник през двата му мандата като шеф на БНР и знам как през първия му мандат в медията ни открито се говореше, че Валери Тодоров се ползва с подкрепата на президента Георги Първанов. По-късно пък като виц се разказваше как генералният ни директор отишъл с голям букет в Банкя и застанал пред вратата на една къща там, но се наложило да чака доста време, а накрая го пуснали през задния вход. Може нещо да е преувеличено, но историята с „големия букет“, поднесен в Банкя, май си беше истина. Със сигурност обаче се знае, че след като напусна БНР през 2013 г. Валери Тодоров стана съветник в Народното събрание на депутата от БСП Стефан Данаилов. Така че и този кандидат, макар да остава в сянка, си има връзки с политическите сили.
         Друго, на което се възхитих в умело написаната статия за кандидатите, сочени за фаворити, беше подхвърлената някак мимоходом фраза, че било по-добре да бъде избран човек, който не е от медията, защото иначе щял да има емоционални зависимости. И отново стрелбата се насочваше към един от сочените за фаворити, който не е вътрешен човек от БНТ, но пък има неподходяща подкрепа. Така че той за втори път е дискредитиран в статията.
И кой остава като най-подходящият вариант за шеф на БНТ, без изобщо името му да се появява във въпросната статия? Ами сетете се от първия път! Валери Тодоров, който хем не е вътрешен човек в БНТ (кореспонденството в Москва не му е помогнало да опознае в детайли медията), хем пък – нали се сещате – изобщо не е споменато да разчита на политическа подкрепа в противовес на кандидатите, разобличени, че имат политически гръб.
Като ставам свидетел как майсторски се извайва медийно образът на кандидата, който не е сочен за фаворит, но някак излиза, че е най-хубаво точно той да излезе от сянката и да блесне като спасител на БНТ, си казвам, че е добре в публичното пространство да се появяват и други гледни точки за този кандидат. Моята гледна точка е съвсем различна от позитивните внушения за него, защото съм имала нещастието да работя 6 години под негово ръководство в БНР. И колчем прочета, че е подходящ за началник, се чувствам морално задължена на свой ред да напиша: Не, не е подходящ! Защото мери подчинените си с различен аршин, защото е нетърпим към критика, защото невинаги взема правилни мениджърски решения, защото окаже ли се на шефската висота се самозабравя. Само да напомня в какво състояние беше заварил БНР наследилият Валери Тодоров през 2013 г. Радослав Янкулов:
За периода март – май 2013-а г. са били сключени 19 договора, повечето от тях с продължителност по-голяма от мандата на новото ръководство. Стойността им е 5 783 588,13 лв.! В голяма част от договорите липсват условия за предсрочно прекратяване или предоговаряне.
Абсолютно ударен е бил денят 28-и май (последният ден от мандата на Валери Тодоров), когато са сключени 4 договора за над 3 милиона лева! Само за справка – годишната субсидия, която държавният бюджет отпуска на БНР е в размер на 42, 093 млн лв. Подробен отчет как и за какво се харчат всички тези пари, както и тези от 2012, 2011, 2010… няма!“
Цитатът е от статия на сайта chronicle.bg.
Присъствах лично на събранието в БНР, когато Радослав Янкулов изнесе тези факти. Мога да добавя и още, и още, но и това не е малко.

Конкурсът за шеф на БНТ се провежда днес и утре. Нека най-добрият победи! Със сигурност обаче най-добрият не е Валери Тодоров.  


неделя, 20 август 2017 г.

Как Валери Тодоровото Радио Бинар „изяде“ Радио България

В момента едва ли много хора, освен лично заинтересованите журналисти, се сещат за проблема с Радио България. То беше пред пълно унищожаване, но се надигна обществено недоволство и генералният директор на БНР Александър Велев преразгледа кардиналното си решение. През ваканционния месец август казусът Радо България е поставен в административния фризер и се очаква да бъде изваден оттам през есента.
Аз се връщам на тази тема обаче, защото истинският виновник за кризата с програмите на чужди езици в БНР, е бившият генерален директор на медията Валери Тодоров, който в момента е кандидат за шеф на БНТ и на 21 август ще се яви на събеседване със СЕМ. Вечният мераклия за началнически постове очевидно се е постарал да си организира медийна подкрепа. Статиите в негова възхвала не са много на брой, затова пък са пълни със суперлативи за качествата му на журналист и мениджър. Точно възхвалата на мениджърския му талант се нуждае от сериозно опровержение.
Проблемът с Радио България, който избухна с пълна сила в началото на това лято, беше създаден още в началото на 2012 г. от Валери Тодоров. Тогава той, оправдавайки се с намалената държавна субсидия, прехвърли почти изцяло в интернет програмите на чужди езици, подготвяни от различните редакции на Радио България. При това без никаква възможност за заден ход, защото предавателите на къси вълни, чрез които се излъчваха чуждоезиковите програми, веднага са продадени за скрап и нарязани. Така се покривали част от паричните нужди на медията. В БНР се коментираше кой ли е взел комисионна за този скрап и предположенията бяха доста логични.
  През юли същата година обаче Валери откри така наречената „авангардна хибридна интернет платформа Радио Бинар“, която гълташе немалко пари и при създаването си, и след това.
Добрият мениджър, който е наясно какъв интелектуален капитал представляват съществуващите още от 1936 г. предавания на чужди езици, би направил икономии от нещо друго, а нямаше да посегне точно на структурата, която разпространява информация за страната ни по света. Но явно мисленето на Валери Тодоров не стигаше до такава дълбочина. И без това в България предаванията на чужди езици бяха по-слабо познати и, естествено, не се очакваше изчезването им от ефира да предизвика голям шум. Реакциите през 2012 г. дойдоха от многобройните слушатели в чужбина, но си останаха само в архива на журналистите от Радио България. Тогава Валери Тодоров не е разсъждавал като ръководител на обществена медия с виждане за нейната мисия, а като някой, който си прави сметки. Пресметнал е как най-безпроблемно може хем да намали разходите за излъчвания, хем да спечели от продадените за скрап предаватели и – хоп, Радио България почти напълно изчезва от ефира, с изключение на предаванията на турски език.
Но ако за преминаването на Радио България в интернет може да има някакви обяснения, то напълно озадачаващо беше решението да се създаде Радио Бинар, в което беше вложено немалко финансиране. Спестяваш пари от Радио България, наливаш в Радио Бинар! Супер мениджмънт!
Как се стигна до идеята за Радио Бинар?
В концепцията, с която спечели втория си мандат като генерален директор на БНР, Валери Тодоров се беше развихрил в новотехнологични фантазии – той и сега, като кандидат да оглави БНТ, набляга в публичните си изяви на новите технологии. Наред със самохвалните високопарни констатации, че през първите 3 г. е постигнал в БНР „ребрандинг“ и „рестайлинг“, през 2010 г. Валерко беше нахвърлял на килограм разни неконкретизирани идеи, сред които „разработването на нови визуализирани продукти“. Някои от началниците ни обясняваха, че идеята всъщност била в студиата, от които се излъчват предаванията ни, да се поставят телевизионни камери и наред със звука, да се предава и образ. Още помня как една от журналистките в нашия екип се пошегува, че ръководството трябва да предвиди средства и за пластични операции на водещите, за да не стреснат с вида си слушателите.
Нямаше особено новаторство в идеята за камери в радиостудиата. По онова време бях гледала подобни видеоматериали в сайта на Радио Франс. Три години преди това бях участвала в дискусия в Анталия по повод 80-годишнината на Турското радио, в която се обсъждаше и въпросът доколко е редно радиото да се откаже от спецификата си и да се позовава все по-често и на образи. Така че това отдавна беше тема на разговори на международни радиофоруми.    
През есента на 2010 г. обаче слухът за инсталирането на телевизионни камери в някои от студиата ни беше опроверган. За сметка на това се заговори, че ще бъде създадено интернет радио.
Това изглеждаше доста абсурдно, при положение, че всички наши предавания вече се излъчваха в реално време в интернет, а после записите на много от тях се качваха като аудиофайлове в сайта на БНР. Каква щеше да бъде спецификата на новото интернет радио? По-късно се разбра:  специфичното било, че ще се предава и образ. В такъв случай радио ли щеше да бъде или интернет телевизия? През есента на 2010 г. замисълът на интернет радиото още не беше избистрен. За него обаче беше създадена специална дирекция, в чийто състав първоначално и задълго влизаше един-единствен човек – новоназначената директорка на бъдещото интернет радио, която имаше задачата да измисли оттук нататък какво точно ще представлява то. Жената го измисляше в продължение на почти две години – интернет Радио Бинар беше официално открито едва през юли 2012 г. И какво се оказа то?  Предаване чрез телевизионни камери на видеобраз от радиостудиото или от някое събитие!
Цялата истина лъсна, когато започнаха излъчванията в интернет на предаванията, подготвяни от младежкия екип на Радио Бинар, който през последните месеци беше набъбнал, така че неговата директорка вече не ръководеше сама себе си. Помня двете момичета, които водеха първите емисии на интернет радиото, но можехме и да ги виждаме. Изглеждаха много добре, макар че леко се смущаваха от камерата – нещо нормално за хора, работещи в радио. По-конфузно стана, когато след говора в студиото зазвуча песен, а камерата безмилостно продължаваше да фиксира двете водещи. Те не знаеха какво да правят – чудеха се къде да си дянат ръцете, споглеждаха се, правеха си закачливи физиономии, по едно време взеха да движат ръце в такт с музиката. Голямо изпитание се оказаха трите минути на песента, през които обикновено радиоводещите обмислят на спокойствие следващата част от предаването си. Сега камерата показваше всичко. Директорката „първопроходка“ на Радио Бинар беше мъдрила почти две години какво да бъде то и не й беше дошло наум как да бъде осмислено времето, когато в студиото звучи музика. По телевизията музикалните изпълнения обикновено са съпроводени от образ – видеоклип, картина. В случая с Бинар камерата продължаваше воайорски да фиксира водещите, разкривайки и не особено атрактивното за гледане радиостудио, което, за разлика от телевизионните студиа, не е замислено така, че да бъде показвано. 
  Шумно беше афиширано, че Бинар е хибрид между радио и телевизия, но още от първото му предаване стана ясно колко различни са радиото и телевизията като медии. Човек, свикнал с микрофона, може да се окаже безпомощен пред камерата - поведението на телевизионните водещи също се учи, но нито бинарната директорка, нито Валери Тодоров се бяха сетили за това.
Ако Европейският съюз за радио и телевизия EBU беше получил точна информация какво реално представляват предаванията на Радио Бинар, то би влязло в учебниците не със своята авангардност, а като нагледна илюстрация колко нескопосани резултати може да даде опитът да се прави хибрид между радио и телевизия. Обаче от Международния отдел на БНР изпращаха съвсем различни отчети в EBU и в тях със суперлативи се изтъкваше колко новаторска форма въвежда нашето радио под ръководството на Валери Тодоров. EBU не е в състояние да проверява всяка от информациите на своите над 70 члена от 56 страни и се доверява на отчетите, които те му подават. Щом от БНР е получена информацията за нещо много авангардно, тя се вписва в документите на EBU като факт. БНР пък мълниеносно разпространяваше новината колко високо оценява ЕBU напредничавото Радио Бинар. Просто то беше създадено с идеята да бъде „големият отличник“ и Валери Тодоров се стараеше по всички начини да внуши, че е така.
През 2013 г. немалко от наградите „Сирак Скитник“ в различните категории бяха получени от екипа на Радио Бинар.
По това време БНР беше активен участник в проекта с европейско финансиране Евранет“, а после и в продължението му „Евранет плюс“, чрез който в няколко европейски страни се подготвяха специализирани емисии, посветени на Европейския съюз. Участниците в този проект получаваха хонорари наистина на европейско равнище. Като журналист, който още от 1990 г. се занимава с темите за ЕС, аз също се включих в проекта и поддържах връзка с някои от координаторите му. От тях случайно научих, че Валери Тодоров е правил настойчиви опити да включи и Радио Бинар в Евранет“, явно за да може екипът му също да получава хонорари с европейски измерения. Само че правилата на този проект бяха изключително стриктни и в него не беше предвидено финансиране за хибридни форми като Радио Бинар, така че желанието на Валери да облагодетелства за пореден път любимото си творение не се осъществи.    
Междувременно, въпреки шумното рекламиране и преекспониране на въпросното авангардно радио – огромни билбордове, поръчкови хвалебствени статии -, реалните резултатите за слушаемостта/гледаемостта му през 2013 г. бяха напълно обезкуражаващи. По онова време се подготвях за участие в конкурса за генерален директор на БНР и следях редовно alexa.com, където се дава информация за посещаемостта на сайтовете в цял свят. Наблюденията върху интернет радиото бях обобщила в концепцията си, в която цитирах, че сайтът на Радио Бинар „за момента е на 9982-ро място сред българските сайтове, според класацията на alexa.com.“
Досега помня как при събеседването ми със СЕМ, споменаването на Бинар стана повратна точка. Дотогава ме бяха слушали разсеяно, на моменти с иронични усмивки, защото не бях сред предварително посочваните за фаворити в конкурса. Когато обаче чуха за трагичното „9982-ро място сред българските сайтове“, членовете на СЕМ неочаквано се оживиха. Винаги бяха чували от ръководството на БНР само суперлативи за Радио Бинар, които явно се разминаваха с личните им впечатления. Но пък щом Валери Тодоров толкова упорито повтаря какви успехи бележи интернет радиото, че и похвалите на EBU цитира, какво друго да мисли човек? Очевидно се беше разигравала култовата сцена от приказката „Новите дрехи на царя“, когато шивачите обясняват колко хубави дрехи са ушили, а никой наоколо не смее да каже, че изобщо не вижда дрехи, за да не мине за глупак. Конкретната цифра, посочена от напълно независимия от Валери Тодоров международен сайт, изигра ролята на репликата: „Царят е гол!“ Първият въпрос към мен от страна на СЕМ беше: „Това всъщност радио ли е или телевизия?“ Явно бяха обсъждали Радио Бинар и друг път, но само помежду си. От този момент нататък до края на събеседването ми ме слушаха с интерес. Впоследствие се оказах сред петимата най-добре представили се на конкурса за генерален директор на БНР през 2013 г. Само че не аз бях предопределена да спечеля този конкурс.
Да обобщим:
В началото на 2012 г. Валери Тодоров извършва нещо противозаконно като спира излъчванията на Радио България в ефир и то преминава почти изцяло в интернет. Според чл. 44. (3) от ЗТР „Българската национална телевизия и Българското национално радио осигуряват излъчването на националните си програми посредством спътник/спътници върху покритието на териториите на Европа и други континенти, на които има граждани с български произход по данни на Агенцията за българите в чужбина и чрез собствени изследвания.” Оправданието е, че трябва да се пестят пари.
По същото време се влагат немалко средства в оборудването на ново студио за излъчване на Радио Бинар, подготвя се нова продукция: „Радиото стартира с програма от разнообразни предавания, ориентирани към интересите на активните млади хора. Тематично те ще следват модерния начин на живот и интереси – екология, пътешествия, познавателни игри, гражданска активност, алтернативни форми на изкуство.“ Това пишеше в анонса за Бинар в сайта на БНР на 13 юли 2012 г. Всеки редовен слушател веднага би забелязал, че по тематика Бинар напълно дублира вече съществуващи предавания по програма „Христо Ботев“ и Радио София. Оправдано ли беше да се появят аналогични на тях при афишираната нужда от икономии?
         Говореше се, че новоназначените в екипа на Бинар получават начални заплати много по-високи от тези на журналисти с дългогодишен стаж в другите програми. Може и да са получавали, при положение, че става дума за „авангардно“ радио, но няма как да се провери, поради пълната липса на прозрачност за доходите на работещите в БНР – като че ли става дума за частно предприятие, а не за обществена медия, която се издържа предимно от данъкоплатците.
         Не се боим да експериментираме. Независимо от недостига на средства, намираме начин да изпълняваме приоритетите си като обществена медия“, е цитиран в гореспоменатата дописка в сайта на БНР Валери Тодоров по повод стартирането на Бинар. 
Вече описах накратко до какви реални резултати доведе този експеримент. Да нанесеш удар на дългогодишна утвърдена структура като Радио България и същевременно да се впуснеш в експериментиране е точно като да изпуснеш питомното, за да гониш дивото.
От всичко, написано дотук, става ясно, че създаденото от Валери Тодоров Радио Бинар изобщо не беше необходимо на БНР. Както вече споменах, по онова време вече всички предавания на „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ се излъчваха в реално време в интернет, а повечето от тях можеха да се чуят после и на запис в сайта на БНР. Никакъв смисъл нямаше да се създава отделно интернет радио с нови предавания, дублиращи други програми на медията. Ако беше толкова важно да се експериментира съчетаването между радио и телевизия, по-добър би бил първоначално дочутият вариант да се инсталира по една камера в студиата за излъчване на „Хоризонт“ и „Христо Ботев“, които понякога да предават и образ. По този начин слушателите, които следят интернет, биха могли да видят емблематични водещи на свои любими предавания. Вместо това Радио Бинар тръгна от нулата, като беше сформиран екип от предимно млади хора, тепърва навлизащи в журналистиката, които все още не бяха усвоили добре нито тънкостите на поведението пред микрофона, нито пред камерата и това веднага си пролича.
В сайтовете на всяка от програмите биха могли да се качват видеоклипове, както е в много водещи радиа – ще напомня отново за Радио Франс. Само че възможността за качване на видеоклипове по Валерково време беше запазена само за сайта на Радио Бинар. Всичко беше мобилизирано, за да представи Бинар като нещо уникално. А реално дори и възхваляваната му от ръководството интерактивност в социалните мрежи беше нещо напълно нормално за много от радиопредаванията, чиито водещи си бяха направили труда да им създадат профили във Фейсбук и там можеха да следят реакцията на слушателите по време на излъчването. Вярно е, че в началото предаванията на Бинар бяха съпроводени и от връзка в чата, но поради вече споменатия интерес към тях, почти никой не искаше да чати с водещите, освен някои техни лични познати или почитатели, които пишеха на симпатичните момичета в студиото: „Много сте готини!“ и други подхвърляния от този сорт.
Вярно е, че имаше някои екстри: „Седемте денонощни музикални канала на бин@p чрез възможностите за ротация, предлагат всички жанрове от фондовете на БНР, включително инди, поп, етно, уърлд, чил аут.“ (из инф. в сайта на БНР от 13.07.2012 г.) Но защо беше нужно с това да се занимава БНР при положение, че любителите на съответните музикални стилове могат да намират безпроблемно в интернет онова, което харесват.   
Накрая идва естественият въпрос: защо, аджеба, беше нужно да се създава Радио Бинар?    
         И тук отново се откроява една особеност на Валери Тодоров като ръководител, за която неведнъж съм писала: той е готов всячески да угажда на хората, които са му засвидетелствали своята лоялност. Една такава жена той направи директор на програма „Христо Ботев“ по време на първия си мандат. Жената нямаше никакви качества на ръководител, но пък притежаваше избухлив характер. През трите години, докато беше шеф на програмата, така успя да невротизира всички ни, че и дума не можеше да става да я търпим още 3 г. през втория мандат на Валерко. Обаче жената беше болезнено привързана към поста директор и изобщо не допускаше възможността да я лишат от този пост. И тук си пролича мениджърският талант на Валери Тодоров – както се казва: „И вълкът сит, и агнето цяло!“ Той създаде специална дирекция за тази жена. Така се роди Радио Бинар. За директор на „Христо Ботев“ пък беше назначен не опитен човек от програмата, а беше доведен композиторът Стефан Димитров, който я остави на самотек. Само че беше важно да се докаже, че в самата програма няма професионалист, достоен да я оглави, след като колегията е отхвърлила директорката, избрана от Валери Тодоров. През втория му мандат въпросната жена, вече в качеството си на директор на Бинар, продължаваше да разполага с директорски кабинет в съседство с този на Стефан Димитров, да ползва двете му секретарки, както и служебните му коли и, естествено, да получава директорска заплата през всичките близо 2 години, в които се мъчеше да измисли какво да е Радио Бинар, т.е. докато де факто радото още не съществуваше. Това е да бъдеш ценен от Валери Тодоров!
         С други думи, този мениджърски гений през втория си мандат заложи два сериозни проблема в БНР: 1. създаде предпоставки да бъде поставено под въпрос съществуването на Радио България и 2. изправи следващите шефове на БНР пред нелесната задача да осмислят какво да правят занапред с Радио Бинар. Впрочем, лично на мен то в момента ми харесва.
Остава да видим какво ще стане с Радио България.