Рим – сърце на Европа

Разбира се, може някой да оспори това заглавие и да каже, че има други градове, които трябва да се нарекат сърце на Европа: Брюксел, където са повечето институции на Европейския съюз, или Париж, Берлин… Моето усещане за Рим е субективно. Обичам Рим още от най-ранното си детство. Майка ми, която в младостта си е следвала за кратко време архитектура в Италия, беше донесла оттам един албум, който се пазеше като семейна реликва и като малка го разглеждах с благоговение. Наричаше се “Ricordi di Roma” – Спомени от Рим.

Аз имам много спомени от Рим и повечето от тях са свързани със сърцето ми и с Европа. Когато за първи път отидох в този град, изпитах щастието, че една моя детска мечта се е осъществила. В детството си толкова много исках да отида в Италия, заради любовта на майка ми към тази страна, че осъществяването на дългогодишното ми желание ме изпълни с върховно блаженство. Случи се така, че по време на това мое първо отиване в Рим – бях командирована там като журналистка от Българското национално радио - за първи път научих за един младежки конкурс, „Младежта среща Европа“, организиран от Италианското радио и телевизия (RAI). Той приканваше младите хора от целия континент да представят чрез художествено произведение мечтата си за обединена Европа. Пренесох идеята за този конкурс в България, защото се влюбих в мечтата за единна Европа. Към днешна дата тази мечта може да изглежда наивна, но аз наистина се въодушевих от нея. Тя ми е близка и до днес, макар че въодушевлението вече е отстъпило място на по-трезви размисли.  

С времето осъзнавах, че Римската империя е първообразът на днешния Европейски съюз, макар че в онези времена римляните са завоювали с оръжие териториите, които са обединявали под своя власт, а сега страните се кандидатират за членство в ЕС и трябва да се доказват, че са достойни да станат част от него. Все пак в моите очи Рим е историческото сърце на обединена Европа.

С Рим ме свързват и лични сърдечни връзки – с мъжа ми отпразнувахме там 30-ата годишнина от сватбата  ни.

На 25 март гледах в Интернет церемонията по отбелязването на 60-ата годишнина от подписването на Римските договори, с които се поставят основите на днешния Европейски съюз. 27-те държавни и правителствени ръководители (този път без британския) се събираха на площадчето на  Капитолийския хълм, преди да влязат в двореца, където подписаха тържествено Декларацията за бъдещето на Европа.

Беше ми приятно да си припомням как и ние се разхождахме по същите места преди 4 години, макар и не по толкова грандиозен повод, но затова пък – много наш и скъп – годишнината от сватбата ни.   

Така за мен Рим винаги ще си остане сърце на Европа и част от сърцето ми. А Европа… дано бъде обединена. Поне в сърцата на хората.

Спомени от Лондон преди Брекзит

С мъжа ми бяхме в Лондон през март миналата година. Казвахме си на шега, че искаме да го видим преди да мине референдумът за членството на Великобритания в Европейския съюз, но бяхме почти сигурни, че този референдум нищо няма да промени. През четирите прекарани дни в Лондон обаче започнахме леко да се разколебаваме относно невъзможността за промяна. По телевизиите непрекъснато вървяха дебати за референдума и усещането за накланящи се везни, ту в едната - ту в другата посока, вече не ни вдъхваше стопроцентова увереност за бъдещата цялост на ЕС.

Разбира се, ние бяхме отишли в Лондон не за да гледаме телевизия, а за да се разхождаме, и го правехме до изнемога. По време на една от разходките по Оксфорд стрийт попаднахме на уличен референдум. Не точно за членството в Евросъюза, аз за поредния етап от кметските избори, в които се беше включил отново и тогавашният кмет на Лондон Борис Джонсън – открит поддръжник на излизането от ЕС. На тротоара имаше голяма прозрачна кутия, разделена на две части и на всяка от тях беше залепена по една снимка – на едната разпознах Борис Джонсън с характерната му небрежна прическа, а на другата – непознат за мен негов съперник в надпреварата за кметския пост. 

Двама млади мъже спираха минувачите и ги караха да пуснат синя топчица в онази част на кутията, на която е снимката на фаворита им. Ние също бяхме поканени да направим избора си. Нямах никакво отношение към нито един от двамата. Мъжът ми обясни, че не сме лондончани и нямаме право да даваме мнение по въпроса. Аргументът ни беше приет, макар и с леко разочарование, защото явно въпросът беше да става шоу. Загледах се в резултатите от импровизирания уличен референдум и за моя изненада открих, че топчиците за Борис Джонсън са значително повече. Отначало намерих обяснение в подбора на самите снимки – евроскептичният лондонски кмет изглеждаше симпатичен, а опонентът му -  доста строг и скучен. После си помислих: ами ако все пак не е въпрос само кой как изглежда на снимката? Когато през юни 2016 г. референдумът във Великобритания недвусмислено показа превес, макар и лек – на желаещите за излизане от ЕС, вече ми стана ясно, че импровизираното гласуване със сини топчици на тротоара на Оксфорт стрийт е било предвестник на този резултат.

През месеците след решението за Брекзит чухме за неочаквано надигнала се вълна от нетолерантност и ксенофобия във Великобритания. Изглеждаше ми странно на фона на спомените ми от краткотрайния ни престой в Лондон през пролетта на 2016 г. Малко преди да попаднем на „гласуването“ със сини топчици вниманието ни беше привлякла колоритна тройка от странно облечени хора: двама от тях - с трика в цветовете на дъгата и чорапи в крещящи цветове, а третият – в син надуваем костюм, в който приличаше на балон. 

Носеха касетофон, надут на макс, подскачаха по улицата и понякога се кълчеха. Никой обаче не реагира зле на предизвикателното им поведение. Хората по-скоро не им обръщаха внимание. Проследихме ги накъде са се запътили в този вид и те ни отведоха пред ВВС. Там застанаха насред голямата площадка пред входа и продължиха да надуват касетофона, да подскачат и танцуват. Никой не излезе да ги изгони.

         И друг спомен от онова наше кратко пребиваване в британската столица преди година: край Темза, близо до гигантското виенско колело, известно като Окото на Лондон, се натъкнахме на няколко павилиона, в които се продаваха екзотични ястия от цял свят и имаше немалко желаещи да ги опитат... 

         Затова се изненадах на новините за изблици на нетолерантност, избухнали след Брекзит. Поне моите повърхностни впечатления са, че лондончани приемат какви ли не културни традиции и сексуални ориентации… Само че има едно важно уточнение – изблиците на нетолерантност след Брекзит били към хора от Източна Европа. Дори имало един убит поляк… Британците май така и не можаха да свикнат с източневропейците, все им се привиждаше, че ще искаме да им завладеем острова и да им се възползваме от придобивките. Колко страх браха, че след приемането на България и Румъния в ЕС нашенци ще им нахлуят масово на територията! А сега се чудят кой ще им бере ягодите след Брекзит…

         Но в момента предпочитам да не се задълбочавам в тези мисли, а се връщам към спомените си отпреди една година, когато решението за Брекзит още не беше декларирано.

Лондон ни изненада с хубаво време! Половината от четирите дни, в които бяхме там, се оказаха слънчеви. Пролетта се усещаше. В парковете бяха нацъфтели нарциси и бели минзухари. От цветовете на настъпващата пролет преобладаваха зеленият - тревата, жълтият - нарцисите и тук-там разцъфналите храсти, белият и розовият - по някои дръвчета.

В огромния Хайд парк не се отбихме до мястото на ораторите, където всеки може да се изкаже, затова пък се наслушахме на различни птичи говори. Една патица, докато плуваше в езерото и ни наблюдаваше как вървим по брега, издаваше накъсани звуци като морзова азбука. Какво ли ни каза?
Естествено, най-гласовити бяха гаргите - обикновено ги виждахме все на видно място, кацнали на върха на някое още голо дърво, грачеха въодушевено. 

Някои птици пък ни говореха беззвучно - като дебелите патици, които патраво се приближаваха съвсем наблизо и подсказваха, че очакват да ги почерпим с нещо. Мълчалива беше и една странна птица, която гордо обикаляше около скулптурата "Арката" на Хенри Мур, като че ли беше нейна собственост. 

Губеха се в шума наоколо и гласчетата на зелените папагали, които прелитаха от време на време и, когато кацаха по дърветата, се сливаха с тях, защото клоните и стволовете са покрити със зелен мъх... 
За първи път в Лондон чух глас на лебед и отначало не можах да повярвам - звучи като хъркане! Дали оттам не е дошъл изразът "лебедова песен", заради аналогията с предсмъртни хрипове?... И дали излизането на Великобритания от ЕС не е началото на неговата лебедова песен?

Ех, Брекзит, Брекзит защо пак ми напомняш за себе си и се опитваш да помрачиш хубавите ми спомени от Лондон преди година…