събота, 29 април 2017 г.

Откъде идва изразът „Сульо и Пульо“ – една по-различна версия

Наскоро научих, че има българска народна песен за мома Тодорка, която брани остров Малта. Песента е за обсадата на острова от войските на султан Сюлейман Великолепни през 1565 г. и в различните варианти на текста й Сюлейман се явява ту като самия султан, ту като войн, на когото се възлага задачата да превземе Малта. Това народно умотворение не е много познато и заслужава по-подробен анализ – всички над 60 версии на песента може да прочетете тук, но в случая ще се спра на името Сульо. Във варианта от Петково, Ардинско (Кауфман-Тодоров, НПРК, № 60 - "Превземането на Малта") се казва:

- Сульо льо, Сульо Сульманя,
главине ща си дадеме,
Малта щим да привзомиме,
Малта ща наша да стане! 

Тогава се сетих за израза „Сульо и Пульо“ и си дадох сметка, че всъщност Сульо е умалителното от Сюлейман - често срещано име сред турското и помашкото население по нашите земи. Потърсих в Интернет какви обяснения има за този израз и открих едно не особено убедително тълкувание, което цитирам по-долу:
„Сульо е изсуленият, дрипавият. От суля се, суря се - падам, свличам се, хлъзгам се. Сульо е разпасания, дрехите му висят на парцали.
Пульо е този, който се пули, защото не вижда. Сульо и пульо означават буквално бедняка и слепеца. Когато се каже, че са се събрали сульо и пульо, означава, че са дошли и най-низшите, дори дрипльовците и слепците.
Цялото тълкувание на израза може да прочетете тук.
Моето обяснение е, че Сульо е лично име, а не идва от изсулвам се.
Народът ни е измислил и други изрази, в които има имена: „Петима Петко не чакат“, „Барабар Петко с мъжете“, „Като ми пееш, Пенке ле…“ „Всичката Мара втасала…“ Така че е напълно логично и името Сульо да е вплетено във въпросния израз.
„Пульо“ пък в никакъв случай не може да означава слепец. Слепият обикновено е със затворени очи, а ако някой само недовижда, той не се пули, а тъкмо обратното – присвива очи. По това се познава кога един човек е късоглед. Пули се онзи, който на нещо се диви и не го разбира. Затова изглежда ококорен и има глуповат вид.
Колкото до самата комбинация на Сульо с Пульо, такива римушки се натаманяват, защото са смешни. Индийците, например, имат многобройни вицове за двама комични персонажи Сънта и Бънта.
При всички тълкувания откъде идва изразът „Сульо и Пульо“ безспорно той означава: сбирток от всякакви хора.
За илюстрация към моята езиковедска бележка използвам две геройчета от плюшената ни домашна менажерия, защото не бих си позволила да онагледявам този израз с човешки лица.



петък, 28 април 2017 г.

Какво свързва българите с Малта

Знаете ли българската народна песен за мома Тодорка, която брани остров Малта? Оказва, че има над 60 нейни варианта, които са се изпълнявали по нашите земи и са старателно записвани от събирачи на български фолклор в края на XIX и началото на ХХ век. Ако напишете в Google или в друга търсачка „Мома защитава остров Малта“, ще ви излязат различните версии на песента на сайт с обредни и исторически песни, създаден от Тодор Моллов - той е отбелязвал и източниците на съответния текст, ако са известни. В някои от версиите не се споменава за момата бранителка на Малта, но в повечето я има и почти винаги се казва Тодорка. Не само че носи българско име, ами във вариантите на песента от Ловеч, Горна Оряховица и Дряново се говори за „Малта касаба българска“! Повтаря се в различни варианти и името Сюлейман – Сулюман, Сюлюман, Силюман, Сулю – като той ту е султан, ту е войнът, който е изпратен от султана да превземе остров Малта.
С други думи, българският народ е възпял битката на Сюлейман Великолепни за острова през 1565 г. А защо българите от онези времена ще знаят за тази битка? Защото голяма част от еничарите, с които турският султан е обсаждал Малта, по произход са били българчета, взети от семействата си като деца чрез „кръвния данък“. Семействата им обаче никога не ги забравят, интересуват се какво става с тях, питат, разпитват познати и непознати. Така до тях достига ехото от голямото поражение на Сюлейман Великолепни край Малта, където загиват 2500 еничари от българско потекло. Естествено, всеки българин се е надявал неговото чедо да е останало живо, пък макар и да е далеч от майчини и бащини очи. За съжаление, от цялата султанска войска се спасяват само деветима…
Това ни разказа екскурзоводът Бойко, докато обикаляхме с него из Малта сутринта на Разпети петък по Великденските празници. Същият екскурзовод ни припомни още един отзвук от събития от онези времена. В романа на Антон Дончев „Време разделно“ един от героите е ислямизиран венецианец, попаднал в плен на остров Родос – там рицарите хоспиталиери са разбити и прогонени от Сюлейман Великолепни, а после се заселват в Малта – откъдето техният орден получава името Малтийски - и при следващата битка със султана вече не му се дават…  


На снимката: крепостта в град Биргу, където Сюлейман Великолепни претърпява тежко поражение през 1565 г. 

Честно казано, избрахме да прекараме Великденските празници в тази малка островна държава, не само заради интересната й история, а най-вече по една напълно съвременна, актуална причина – в момента Малта председателства Съвета на Европейския съюз, а догодина по това време същото председателство вече ще е поела България. Искахме да видим какво правят малтийците, изпълнявайки този отговорен ангажимент за всяка страна членка на ЕС. Не видяхме почти нищо по темата освен логото на Малтийското председателство, окачено на 2-3 места в столицата Ла Валета. Друга важна последица от това председателство беше, че една от големите забележителности, Дворецът на Великия магистър, се оказа затворен за посетители, защото там се провеждат важни официални срещи. Дали по същата причина и НДК ще бъде затворен за посетители през първите 6 месеца на 2018 г.? Имахме обаче друг шанс – да разгледаме Оръжейната палата, която се помещава в част от Двореца и е отворена само в броени дни от годината. Случи се да попаднем в Ла Валета точно в такива дни и видяхме автентични доспехи и оръжия, с които са се били рицарите от Малтийския орден!  
В Малта обаче открихме и „българската връзка“. Не само заради народната песен как мома Тодорка брани острова от турците, а и защото по улиците непрекъснато чувахме българска реч. Прочетох в един постинг от 2012 г., че към 7000 наши сънародници живеели в момента там. Самият наш екскурзовод, от когото научихме за гореспоменатата песен, е на острова от 26 години, двете му деца са завършили малтийски училища. Веднага след промените у нас, в началото на 90-е Бойко заминал първо за ЮАР, но по-късно се преместил в Малта, където е и до днес.
Сега много българи посещават курсовете по английски език на острова – обучението е по съвременна методология и тези курсове са все по-популярни у нас. Немалко български младежи си опитват късмета да намерят работа в Малта. Може би си мислят, че в мъничка държава ще им е по-лесно да се устроят, отколкото в Германия, Франция, Испания…
Имахме забавни срещи с българи. На остров Гозо в един магазин за местни специалитети, където с мъжа ми разглеждахме конфитюри от кактус в миниатюрни бурканчета и си разменяхме по някоя дума, продавачката в малтийска национална носия, която ни даваше разяснения на английски, в един момент ни попита откъде сме – макар че вече беше разбрала – и когато получи потвърждение, че сме от България, продължи на чист български. И да сме имали някакви колебания относно малтийския конфитюр от кактус, когато разбрахме, че нашенка го продава, веднага си купихме. Дори изявихме желание да купим и сирене на малки кръгчета, каквото бяхме видели в гастронома до хотела ни, но нашенката ни каза, че за нея няма никакво значение дали ще си купим сиренето от магазина, където тя работи, или от другаде. Дребен детайл, но показателен – тя се справяше отлично с представянето на продуктите, но й беше напълно безразлично дали собственикът, който я е наел, ще има повече продажби. Явно не получаваше процент от тях и й беше все тая.
На плажа в Сейнт Джулианс – един от малкото малтийски плажове с пясък, а не с камъни – отидохме да си потопим краката в морето. Въпреки летните температури, през април водата все още не става за плуване. Беше рано и нямаше почти никого, само един младеж се разхождаше край чадърите. Газехме с мъжа ми покрай брега и си говорехме. По едно време младежът се приближи към нас и каза възхитено: „Да не повярва човек! Идвам сутринта на плажа в Малта и какво да чуя – българска реч!“ Разказа ни, че е дошъл да си намери работа тук, но имало места само за сервитьори, а това не му допадало. Английският му обаче не бил добър, което е пречка да се уредиш с по-престижно занимание. „Е, тук ще си усъвършенствате английския!“ – окуражихме го ние и му пожелахме късмет.
При едно от пътуванията ни в градския автобус към Ла Валета (в Малта всички автобуси са градски транспорт, защото разстоянията са малки) близо до нас седяха четирима българи – приличаха на възрастно семейство с дъщеря си и съпруга й. Тъщата държеше в ръце карта и заедно с дъщерята преценяваха на висок глас по кои маршрути да се насочат през деня. Мъжете не вземаха особено участие в обсъждането. Покрай прозореца на автобуса се проточваше типичната малтийска гледка - безкрайна крайбрежна улица, но под звуците на българската реч ние се чувствахме като в България. Когато стигнахме до Ла Валета, жената с туристическата карта се обърна към нас  - явно и тя беше доловила, че си говорим на български - и реши да се посъветва със сънародници: „Извинете, как да стигнем до Ботаническата градина?“ Обяснихме й, че сме пътували дотам с екскурзовод и специален автобус – възможности за такива екскурзии се предлагат във всеки хотел. Тези наши туристи обаче явно предпочитаха да разчитат на себе си. Може би мислеха, че ще им излезе по-евтино. Всъщност, с екскурзовод спестяваш времето за лутане кое къде се намира, а понякога научаваш и неща, които ги няма в никой туристически справочник. Като песента за мома Тодорка, която спасява остров Малта.
Накрая ще се опитам да обобщя отговора на въпроса какво свързва българите с Малта. Вече стана дума за старата българска народна песен, както и за българите, които в наши дни си търсят късмета в островната страна, и за все повечето български туристи, които избират тази дестинация. Приличат ли си обаче малтийците и българите? И да, и не. До този отговор стигнахме за шестте дни престой там. Срещнахме и любезни, и апатични малтийци - така е и в България.  
Има обаче нещо, което усетихме в Малта, а невинаги го усещаме у нас. Малтийците са силно привързани към страната си. Можете ли да си представите, че обитавате остров, където няма нито една река и където през лятото е абсолютна суша, а през зимата и пролетта се изливат такива порои, че буквално отнасят почвата? Ето така е в Малта. А малтийците, вместо масово да напускат това трудно обитаемо място, са измислили начини да се справят с проблемите, създавани от климата. Още от най-стари времена строят къщите си с плоски покриви, за да се събира всяка капка дъждовна вода и по специални канали да достига до резервоарите, разположени в мазето. За да отглеждат растения, правят тераси и ги укрепяват с камъни, така че да не се отмие почвата по време на пороите. Тези подробности научихме от друга наша екскурзоводка – рускинята Юлия, която също като нашенеца Бойко, от години живее в Малта. И нещо, което ме удиви – и тя, и Бойко говореха за Малта със съпричастност, която явно са възприели от самите малтийци.   
И си помислих за нашата земя хубава, благословена с природа и климат, за какъвто хората могат само да мечтаят. А привързани ли сме към нея? Съпричастни ли сме със съдбата й или по-често се отдаваме на хули, ругатни или недоволно мърморене, което прелива в бездействие?  
Иска ми се на въпроса какво свързва българите с Малта да има и още един отговор: свързва ги съпричастността, която изпитват към своята родина!  

  

сряда, 26 април 2017 г.

Елегия за едно дърво




Вчера, докато вървях по „Цар Иван Асен II“ видях това дърво. Зарадвах му се като на стар приятел. Такова дърво растеше пред прозореца ми на друга софийска улица – също централна, но много тиха. То ми харесваше, вълнуваше ме. Като дете обичах да гледам как се раззеленява, как листата му се изпълват със сила през лятото, а през есента губят тази сила и постепенно окапват. После дървото залиня, изсъхна и го отсякоха. Липсваше ми.
Години по-късно разбрах от майка ми, че причината дървото да залинее е била моята баба. Тя преценила, че то пречи слънцето да влиза през прозореца в стаята ми, а това не е здравословно за мен, и тайно вечер ходела да го полива със солен разтвор…  Така дървото изчезна от погледа ми и моята баба е била доволна. Но не и аз. Колко неща правят близките ни за наше добро, без да са ни питали дали го искаме!
Сега всеки път, когато видя такова дърво, му се радвам като на стар приятел и много бих искала то отново да се разлисти пред прозореца ми, но е невъзможно, защото квадратчето с почва, където някога растеше, отдавна е запълнено с асфалт.  

събота, 22 април 2017 г.

Фотосесия със совата Нина в Малта



Едно от забавните неща, които ни се случиха в Малта, беше фотосесията със совата Нина. Забелязахме Нина, след като посетихме прочутия пазар в живописното градче Марсашлок и после се разходихме с лодка из Сините пещери в залива Вид Иж-Жури. Тръгнахме из селцето в близост до пещерите и край едно дърво забелязахме колоритна групичка, съставена от млад мъж в старинни дрехи и три птици: един орел, въпросната сова Нина и една нейна посестрима, която през цялото време дремеше в клоните на дървото. 


Младият мъж предлагаше на туристите да си направят снимка с някоя от птиците. Всички, които се изкушаваха от това предложение, искаха да се снимат със совата Нина. Разбрахме, че се казва така, защото нейният стопанин непрекъснато я викаше по име. Аз също реших да се снимам с нея.
Младият мъж ми сложи кожена ръкавица, дълга до лакътя, и подкани подскачащата патраво по земята Нина да кацне на ръката ми. Нина обаче явно осъзнаваше, че е безспорната звезда на тази атракция и проявяваше капризи. Загърби ни и скокна настрани, като че ли се връцна и ни каза: „Пет пари не давам за вас!“ „Нина, Нина! – подвикваше й мъжът. „Нина!“ – подвикнах и аз. Тя реагира на гласа ми, защото не го познаваше. Обърна се и ме погледна внимателно, като че ли ме попита: „Откъде ми знаеш името?“ Стопанинът й изгуби търпение, явно нямаше да я примами, без да й даде компенсация. Извади парче сушено месо, отряза съвсем малко късче и го приближи до ръкавицата, която ми беше надянал.


Нина не се колеба повече и хвръкна към опънатата ми ръка. Бях очаквала да е по-тежка, защото изглеждаше едричка, но всъщност никак не тежеше. Щом кацна, се обърна към мен и ме загледа високомерно с огромните си жълти очи. Погледът й означаваше: „Ти пък коя си?“ Явно такъв си беше нейният ритуал – преди това забелязах, че се извръща по същия начин към всеки, с когото се снимаше.


„Нина, Нина, гледай напред!“ – обясних й аз и кимнах към посоката, в която беше насоченият към нас фотоапарат. Не ми се подчини веднага, но все пак в един момент обърна глава напред. Над нас на дървото дремуцаше посестримата на Нина, за която така и не научихме как се казва.


Мъжът ми ни снимаше, после стопанинът на Нина му предложи и той да се приближи, за да ни направи обща снимка и на тримата.


Накрая стопанинът на Нина майсторски улови с обектива как тя отлита от ръката ми.


Естествено, удоволствието да имаш снимка със совата Нина не беше безплатно, но нямаше фиксирана цена, всеки можеше да даде колкото поиска. Ние дадохме за Нина 2 евро. Преценихме, че за същество, склонно към звездомания, това е напълно достатъчно.

четвъртък, 6 април 2017 г.

Като в собствена градина

Като в собствена градина се чувствам в блога си, който днес навършва 4 години. Не пиша редовно в него. Дори когато преди две години направихме сайта на фондацията ни „Европа и светът“, цялото ми внимание се насочи там. През 2016-а реших да компенсирам с малко повече текстове в блога.
Такава е горе-долу равносметката ми от досегашното му съществуване. Иначе в  него споделям по-лични размисли по разни теми. Затова го възприемам като моя лична градина, в която влиза само онзи, който с нещо е привлечен в нея. Фейсбук е като голяма шумна улица, където нерядко попадаш на неща, които нито си търсил, нито те интересуват. Понякога ми става неудобно заради хора, които на висок глас занимават другите със себе си, изискват вниманието им, сърдят се открито, ако не го получават, вживяват се в ролята на неразбрани благородни души. Естествено, свободни са да го правят. Фейсбук дава възможност да демонстрираш каквото намериш за добре. Лично аз споделям там неща, които по моя преценка са важни и интересни. Броят на лайковете не ме вълнува, защото хората невинаги лайкват онова, което харесват. Понякога не лайкват, точно защото нещо им е харесало и не искат авторът му да си помисли, че е постигнал кой знае какво. За мен основно е споделянето, а всеки да го възприема както пожелае. Самата аз слагам знака „лайк“ само под постинги, които са ме грабнали и ги намирам за много стойностни, независимо дали някой друг преди мен е изразил своето одобрeние. Масовото аплодиране не ме кара да ръкопляскам и аз.
Също както на голяма шумна улица, споделеното във Фейсбук отминава бързо, изчезва някъде и няколко седмици по-късно изобщо не можеш да го откриеш. Добре че я има опцията след година да ти се припомня всичко, което си публикувал на съответния ден през различни години. Затова държа на блога, в който винаги по собствено желание можеш да се връщаш към свои предишни текстове, да им хвърляш поглед отново, да правиш сравнение с днешните си мисли по същите теми. Както човек наглежда растенията в своя двор.

По случай четвъртата годишнина на блога си подбрах за илюстрация една снимка, която Фейсбук днес услужливо ми припомни – тя е от градината на двореца в Кордова. Не че съм се размечтала тази градина да е моя, но там се почувствах толкова добре далече от шума, под пролетното слънце и сред аромата на цъфтящи портокали, че ми напомня за усещането, който ми дава моят блог.


неделя, 2 април 2017 г.

Публичните творчески изяви


Да е светъл небесният път на големия поет Евгений Евтушенко… Поетът, който пълнеше стадиони, когато четеше свои стихове… Все си мисля, че в бъдеще почитателите му ще си припомнят неговите стихове в усамотение, а не ако попаднат на някой стадион. Субективното ми усещане за поезията е, че тя, ако не самотно, то със сигурност е интимно занимание. Разбира се, това че Евтушенко е бил аплодиран от хиляди, събрани на едно място, е впечатляващо…
И отново се замислих за публичните изяви на поети и писатели... 



Бях писала в блога си на тази тема в края на миналата година по повод литературното четене на трима млади, но вече много известни български автори: Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова), Илиян Любомиров (популярен и като Августин Господинов) и Константин Трендафилов. Веднага ще призная, че нямаше да попадна на това четене, ако не бях поканена от талантливата Силви Стам. Тя беше направила изложба с толкова артистични фотоколажи по стихотворения на тримата поети, че самите те признаха как започват по оценяват повече своите творби, благодарение на Силви. Така че аз отидох за откриването на изложба, но се озовах и на литературно четене. И то много ми хареса. Тримата младежи се редуваха да четат стиховете си, разменяха си реплики, правеха кратки весели коментари… Правеха шоу. Залата в НДК, където бяха изложени фотоколажите на Силви Стам., беше препълнена с почитатели - и на Силви, и на тримата поети. 

(Илиян Любомиров, Рене Карабаш, Силви Стам, Конст. Трендафилов)

Хората реагираха възторжено на спектакъла им. Споделях напълно това ведро настроение.
После чух, че някои пък се дразнели от такива литературни четения и по-конкретно - от елементите на шоу в тях. На мен те ми допадат. Това съвсем не означава, че не съпреживявам най-искрено стиховете на автори, които застават пред публиката с поглед, забит в листовете си (или в смартфона, както вече е модерно), и четат смутено, често неизразително… Изпитвам дълбока топлота към такива поети. Но да се сърдим ли на онези, които умеят да превръщат представянето на свои произведения в пърформънс? Могат - правят го! Приличали на кино или поп звезди! А кой може да каже как точно трябва да изглежда един поет?
Все си спомням как, когато бях ученичка, дъщерята на една колежка на майка ми беше чела мои публикации в списание “Родна реч“ и поиска да се запознае с мен. После споделила разочаровано, че не й приличам на поетеса. Не уточнила защо, но предполагам, че не съм й се сторила достатъчно хубава. В ранната младост май такава е представата ни за осенените от поезията: да са красиви. Наивна младежка представа! В живота си съм срещала поети и писатели, които не само не притежават привлекателна външност, а дори изглеждат напълно неодухотворени, но пишат прекрасно. Когато обаче на едно място се събере творческа дарба и външна красота – това действително заслужава адмирации!
Наскоро беше представен първият роман на Константин Трендафилов „Затворисърце“. За събитието научихме не от самия автор, а от профилите във Фейсбук на родителите му, които много уважаваме и ценим: поетесата и писателка Кристин Димитрова и проф. Владимир Трендафилов. Мъжът ми отиде на премиерата. Нямало никакви места в залата и той обещал само да влезе, за да си купи книгата и да направи няколко снимки, след което веднага да си тръгне, защото вътре направо не можело да се диша от народ. Ето, това се казва премиера! Кой автор не би мечтал за такава! Мъжът ми се върна оттам  с няколко неясни снимки – светлината в помещението била артистично приглушена. На тези фотоси Константин Трендафилов го нямаше. 


Видях само неговите приятели и колеги по перо Рене Карабаш и Илиян Любомиров, както и поета Марин Бодаков. Тримата говорели за романа на Константин. Според очевидци, малко по-късно той излязъл издад сцената, прочел откъс от романа си и дал разяснения по текста. Много добре намерен начин да се заинтригуват присъстващите – предимно млади хора! Младите обичат съспенса.
Веднага ще добавя, че всичко не се свежда само до ефектно представление, защото вече започнах да чета романа на Константин Трендафилов и той ме заинтригува. Стиховете му също ми харесват.
И тук стигаме до върховната справедливост – рано или късно читатели остават насаме с творбите на авторите и ги оценяват независимо дали са се запознали за първи път с тях на бляскаво артистично шоу или на не особено атрактивен рецитал. В крайна сметка всичко се свежда до момента, в който произведението започва само да говори за себе си. В този момент на откровена читателска преценка авторът печели или губи. Независимо дали е външно красив или не толкова.

А поетите, които могат да правят спектакъл от литературните си изяви, ще продължават да предизвикват възторг у едни и раздразнение у други. Лично аз съм от възторжената част!