сряда, 31 май 2017 г.

Във виртуалните мрежи


Нормално е човек да харесва себе си и да търси одобрението на другите, но понякога има предозиране...

Изпълниха пространството
вибриращи създания,
обсебени от себе си,
крещящи за внимание,
стремящи се към „лайкове“
с натрапчивост епична.
А аз си плюя в пазвата
на тях да не приличам.

Гергина Дворецка




понеделник, 22 май 2017 г.

В Нощта на музеите


         В момента, когато си мислеше колко виртуозно свири младата  цигуларка, усети как някой обгърна раменето му. Прегръдката беше ненатрапчива, почти въздушна и в същото време обезоръжаващо ласкава. Преди да се обърне настрани, за да види кой го прегръща така, над него се приведе лице на жена. Усмихваше му се сърдечно и някак нежно покровителствено, както майките се усмихват на децата си.
         За момент му заприлича на една негова съученичка от гимназията, която някога беше влюбена в него. Не учеше в неговия клас, беше с 2-3 години по-малка, но участваха заедно в един ученически театрален състав. Девойката проявяваше сценичен талант, изглеждаше интелигентна, само че Васил не я харесваше и се правеше, че не я забелязва. Не, нямаше начин жената, която му се усмихваше сега, да е същото момиче. Тази, макар и в доста зряла възраст, можеше направо да се определи като красива. Затова не процеди: „Госпожа, бъркате ме с някого!” – така, както първоначално му се искаше да направи. Васил ценеше женската красота. Особено онази, необяснимата, която се излъчва като ухание из въздуха и не можеш да определиш откъде точно идва.
         - Не съм те виждала отдавна – каза жената и гласът й беше нежнопокровителствен и ласкав, като прегръдката й.
         Колкото и да се усещаше омагьосан, Васил бързо осъзна колко нелепо изглеждаше сценката, в която участваше. Той седеше на малко неудобен стол в една картинна галерия, където във вече станалата традиционна за България Нощ на музеите, беше организирана не само нова изложба, а и концерт - в момента свиреше млада цигуларка. И така, както си седеше Васил на неудобния стол, една непозната жена неочаквано го прегърна, приближи лице до неговото и не искаше да се отмести.
         - Винаги ми е било приятно да си спомням колко беше влюбен в мен през ученическите ни години. Един красив спомен за цял живот! – думите й звучаха като шепот в полутъмна стая преди сън.
         Жената отново се усмихна и най-сетне отдръпна лицето си. После ръката й, която обгръщаше раменете на Васил, се приплъзна като стопляща наметка, която не съумяваме да задържим. Той извърна глава, за да разбере къде се изхлузи топлата наметка на прегръдката й.
         Жената се изправи. Към нея приближи хубав мъж на средна възраст, който явно междувременно беше разглеждал картините в залата. Двамата застанаха един до друг, бяха двойка. Двойка приятни хора, макар и вече не особено млади.
         - Радвам се, че те видях, Василе – каза сърдечно жената, хвана мъжа  под ръка и двамата излязоха от галерията.
         Естествено, Васил повече не можеше да се съсредоточи в концерта на талантливата цигуларка. Почувства се като излязъл от горещ минерален извор.
         Не, първото впечатление не го беше подвело - веднага разпозна в тази жена своята съученичка от гимназията! Колко десетилетия минаха оттогава, а тя си е останала почти непроменена! Дори сега е още по-красива! Толкова магнетична, вълнуваща!
         Изведнаж, за изумление на Васил, от паметта му като фойерверки заизскачаха най-различни случки от ученическите години, в които участваше Тя, и сега, макар и с много задна дата, виждаше колко очарователно, колко необикновено момиче е била!
         Каква невероятна изненада му поднесе тази Нощ на музеите!

         - Кой беше онзи, с когото говореше в залата? – попита хубавият мъж на средна възраст, докато вървеше с жена си към следващата галерия, отворена до късно в Нощта на музеите.
         - Един съученик от гимназията. Много е остарял, но го познах.
         - Твой обожател от най-ранните младини?
         - Не. Точно обратното. Изобщо не ме забелязваше... Само че от тази вечер нататък вече ще си мисли, че съм голямата му ученическа любов!
         - Защо ще мисли така? – заинтригува се мъжът й.
         - Защото лично му го казах! Хората са податливи на внушения, особено когато е минало много време... Нали разбираш, и на музейните експонати можеш да им размениш надписите и публиката ще ги възприеме като нещо съвсем различно от онова, което са.
         - Искала си да го накажеш, че е бил безразличен към теб някога?
         - Не съм го наказала – усмихна се тя. – Напротив, направих го щастлив. Видях го, че седи самотен в онази галерия и не се сдържах да му се обадя. Сега ще се рови в ученическите си спомени, ще ги вижда в нова светлина и това ще освежи душата му.
         - Знаеш ли – засмя се мъжът й, – изобщо не мога да повярвам, че някога не те е забелязвал. Сигурно се е преструвал. Човек не може да не те забележи.
         - Е, няма да започна да те разубеждавам! – разсмя се и тя и двамата влязоха в следващата зала, отворена до късно в Нощта на музеите.

Гергина Дворецка

От подготвения за печат сборник с разкази „Островът Уикенд“


  
      


сряда, 17 май 2017 г.

Винаги е възможно

Кошмарите ми са пребродени
и нямам нужда от утеха.
Събличам лошите си спомени
като досадна стара дреха.

Праха, на който се разпадат,
разпръсквам върху нова почва.
И съм щастлива, и съм млада!
Животът ми от днес започва!

Гергина Дворецка


17.05.2017 г.


вторник, 16 май 2017 г.

Холерично

Светът е станал холеричен,
нюансът – нещо непознато!
Така капризът климатичен
след зимата довежда лято.

Дървото тъкмо се разлисти
и яка буря го раздруса.
В главите – черно-бели мисли,
в душите – черно-бели чувства.

Избухваме по дребен повод,
минава ни като на куче.
След хейт залюбваме отново.
Дали животът ни е скучен?

Покрай двуполюсните нрави
из географската ни зона
накрая вече ще забравим,
че има четири сезона.

При тези резки амплитуди –
температурни и сърдечни –
от крайности ще станем луди
и всеки полутон ще пречи.

Гергина Дворецка

16.05.2017 г.



неделя, 14 май 2017 г.

Евровизия 2017

Разбира се, че е безспорен успех за България второто място на тазгодишната Евровизия. Само че можехме да бъдем и първи… Неведнъж е ставало дума, че този песенен конкурс често се влияе от политиката. Личното ми впечатление е, че великолепното изпълнение на Кристиан и хубавата ни песен, станаха жертва на конфликта между Русия и Украина. Украинците не допуснаха по политически причини руската изпълнителка да пристигне в Киев. В отговор руснаците се отказаха от участие, но пък медиите им започнаха да напомнят, че представителят на България е роден в Москва и има руски корени. Сиреч – вие ни попречихте да участваме, но ние все пак имаме наш представител, макар и под чужд флаг. Това беше раздухано и от български сайтове. Един от тях дори услужливо преведе такава руска статия, а в друг свой материал зададе въпроса: „Трябва ли да се радваме, ако спечелим Евровизия?“ – защото щяла ли да ни бъде сладка победата, спечелена с гласовете от бившите съветски републики. Е, въпросният български сайт може вече да бъде спокоен – само от две бивши съветски републики Кристиан Костов получи максимален брой точки  – Естония и Беларус. Армения дори ни даде 0, както и страната домакин - Украина. Така едва на 17 години това талантливо и толкова лъчезарно момче научи суровия урок, че може да се представиш най-добре, но да не станеш първи. Нищо! Кристиан има силен дух и ще преодолее разочарованието. Успехите му тепърва предстоят.
Прочетох доста хубави мнения за победилата португалска песен – била много „музикантска“, лирична. Въпрос на вкус. Аз не можах да я запомня. Предпочитам песни, в които се усеща вътрешна енергия, силна емоция – по тази причина харесвам португалското фаду. А изпълнението на победителя Салвадор Собрал ми напомняше лек полъх на вечерен вятър – приятно, освежаващо и толкоз. Други пък са се развълнували от песента му – наистина, възприемането на изкуството винаги е субективно. Самата аз се развълнувах, когато разбрах, че 27-годишният Салвадор е зле със здравето и се нуждае спешно от операция на сърцето. Дано е здрав и да изпее още много песни!
А моят голям фаворит след Кристиан беше хърватинът Жак (Желько) Хоудек, който изпълни впечатляващ дует, пеейки ту като оперен певец на италиански, ту като поп певец на английски. Толкова оригинално превъплъщение не бях чувала досега. Само че той остана 13-и.

Така че, в крайна сметка, нека се радваме на второто място на Кристиан! При тези политически вихрушки около него, можеше и по-назад в класацията да отиде, но нашето момче устоя. Оттук нататък песента му ще става все по-популярна, както и самият той, защото е голям талант! 


неделя, 7 май 2017 г.

На моя светец покровител Свети Георги


Нерядко конят ми ме води
по урви и чукари стръмни.
Благодаря ти, Свети Георги,
че даваш сила на духа ми!

Когато смело се сражавах
със змей и с цели змейски орди,
се питах как ли устоявам.
Как? С мене бил е Свети Георги!

И ако змеят побеждава,
пак можем да останем горди.
Дори, когато в теб не вярвам,
у мен те нося, Свети Георги!

Гергина Дворецка

7 май 2017 г.


четвъртък, 4 май 2017 г.

Призраци на стари сгради

Понякога, докато вървя из София, на мястото на някоя сграда си представям онази, която беше там преди нея, а после я събориха, за да построят новата. Не за всички съборени софийски къщи от детството и младостта ми тъгувам. Някои бяха толкова неугледни, че собствениците им с радост предпочетоха да се простят с тях и да заживеят в новите кооперации, издигнати на тяхно място. Други обаче и досега ми липсват.
Имаше една тухлена къща съвсем близо до днешния НДК. Тухлена не означава неизмазана – нямаше нужда от мазилка, толкова красиви бяха тъмночервените й тухли! Явно беше строена по модел от Западна Европа. Също така явно беше, че собствениците й вече не живеят в нея, защото там се помещаваше една от кварталните детски градини. Мислех си какви късметлийчета са тези деца – да прекарват по цял ден в къщичка от приказките! Казвах си, че когато имам дете, непременно ще го запиша в тази детска градина. Само че доста преди да се роди синът ми, красивата къща беше съборена, за да се отвори пространство край строящия се НДК. Естествено, много се радвам, че го има НДК, но съм убедена, че нямаше нужда да се събаря красивата тухлена къща. Тя беше доста далече от големия строеж. Даже сега ми се струва, че точно в този парцел после издигнаха настоящата сграда на Райфайзен банк. 
Оттогава придобих навика да се самоуспокоявам, че ако умрелите живи същества се преселват в други измерения, то там сигурно отиват и разрушените сгради. Приятно ми беше да мисля, че в онези други измерения е и приказната тухлена къща от нашия квартал. Представях си, че някой се е заселил в нея и й се радва… После в същите селения преминаха и други софийски къщи. Някои от тях, преди да ги съборят, бяха превърнати в квартални ресторантчета. Други просто запустяха… След като ги бутнаха, някои от опразнените парцели бяха превърнати в паркинги. Интересното е, че вместо празното пространство да изглежда по-просторно, тъкмо обратното, то като че ли се свиваше, питахме се – ама на толкова ли малка площ се е издигала онази впечатляваща къща? Изглежда издребняването се проявява винаги, когато на мястото на сърцето се настани празнота. И още една интересна закономерност: паркингът, заместил съборената постройка, обикновено пустееше. Така е и досега.
Разбра се, че заради паркинг са разрушили и Двойната къща на бул. „Васил Левски“. Съвсем случайно станахме свидетели на последните й минути живот. В неделния ден на 30 април вървяхме по булеварда и отдалече видяхме багера. Доогризваше остатъците от стени, зъбите му вече почти достигаха до тротоара. Зад опънатите мрежи се виждаха купчините с тухли.
 Точно този момент е уловен на снимката. Зад мрежата и багера се вижда част от модерно остъклено здание. Само че аз не виждам него, а къщата, която преди години беше на негово място – двуетажна, елегантна, с артистична фасада. И нея я бяха превърнали през последните й години в ресторант. Веднъж там ни покани на обяд наша позната. Сервираха ни учтиви келнери със снежнобели ризи. През широките прозорци с тюлените пердета имаше изглед към булеварда. Тогава си казахме, че в такова заведение е подходящо да поканиш приятели чужденци, за да усетят автентичната атмосфера на стара, изискана софийска къща. За съжаление, не осъществихме тази идея, защото скоро на същото място изникна сградата, част от която виждате на снимката. А разрушената - онази, в която имаше ресторант, си беше лика-прилика със съседната й Двойна къща. Затова ми прозвуча доста нагло едно от официалните оправдания за събарянето на Двойната къща – че не се вписвала в архитектурния ансамбъл наоколо. Естествено, няма да се вписва, след като подобните на нея постройки са били една след друга разрушени.

Сега и тя ще ми се привижда като холографско изображение, когато минавам по бул. „Васил Левски“. С колко ли още призраци на красиви стари къщи ще се изпълни София?