вторник, 27 юни 2017 г.

Да не изместваме темата за Радио България!


И аз съм от хората, на които никак не се харесва изместването на темата от съдбата на Радио България към конфликта, предизвикан от членката на СЕМ Бетина Жотева, която сипе закани срещу журналистката Къдринка Къдринова. Покрай този неочаквано възникнал сюжет по време на заседанието на Комисията по културата и медиите в Народното събрание на 15 юни т.г., беше подминато важното послание от това заседание: всички изказали се народни представители, както и съветникът на министъра на външните работи Екатерина Захариева, подкрепиха запазването на Радио България. Дори се препоръчва то да се развива и разширява. Вместо да се наблегне на това, някои медии се фокусираха единствено върху случката със заплахите на Жотева срещу една многократно доказвала качествата си журналистка. Изчетох доста публикации и забелязвам, че тази случка се раздухва най-вече от онези, които подкрепят решението на генералния директор Александър Велев да закрие Радио България - той нарича своите действия преструктуриране, но реално унищожава една програма на БНР. Във въпросните публикации на подкрепящите Велев случката се определя като „кавга“ или „препирня“, с което се поставят под общ знаменател човекът, който обижда и заплашва, и този, който показва, че не приема подобно поведение. Къдринка Къдринова в нито един момент не е слизала нито на словесното, нито на поведенческото равнище на Бетина Жотева, а отстоява правата си на журналист, затова е напълно несправедливо нещата да се свеждат до разправия между две жени. Просто най-непредвидено лъсна истината какви хора има в състава на СЕМ. Преди години като говорителка в БНТ Жотева /тогава Чампоева/ не умееше да контролира дишането си и затормозяваше зрителите с неуместните си придихания, сега показва, че не умее да контролира и емоциите си.
Изведнъж обаче подкрепящите Велев заподозряха заговор срещу членката на СЕМ, защото е избрана в регулаторния орган от квотата на президента, но предишния, така че Жотева можело да „падне жертва“ на желанието на настоящия президент да „получи своя пай на влияние“. Да се ожалва като жертва човек, който се държи толкова безпардонно, е направо смешно, но когато нечии очи са заслепени от субективизъм, е възможно да се каже на черното бяло. Същият субективизъм може да подхвърля и намеци за недостатъчен професионализъм на нападнатата от Жотева журналистка, а всъщност самите намеци показват липса на професионализъм у този, който си служи с тях. Някой може да не харесва позициите на Къдринка Къдринова, но е примитивно да я подценява като журналист. А Жотева падна жертва на собствения си характер. И тук не става дума само за спонтанната й реакция да се нахвърли с лични обиди срещу човек, който й е задал неприятен за нея въпрос. В една публикация я определят като „непосредствена“, само че май по-скоро е посредствена. Проблемът е, че след като емоцията би трябвало да е преминала, Жотева нито за миг не помисли, че не е било редно да се държи така, напротив, дни наред публично сее заплахи, че ще съди до последно журналистката, която я е ядосала, а това говори за откровена отмъстителност. Не само в СЕМ, а на каквато и да е отговорна позиция не би трябвало да работят хора, готови да мъстят до дупка.
Та нека се върнем на Радио България. Него вече отдавна го нямало – тръбят подкрепящите Велев. Да, няма го във вида, в който беше до 2012 г., когато тогавашният генерален директор на БНР Валери Тодоров спря излъчванията в ефир на предаванията на чужди езици, освен на турски, и те преминаха изцяло в интернет. След „преструктурирането“, предприето наскоро от Велев, вече и в интернет ги няма, а можеше да ги има и да бъдат полезни, както обясниха в изказванията си депутатите от Комисията по културата и медиите.  
И се питам: какво от това, че толкова хора се изказаха в подкрепа на Радио България, когато човекът, от когото пряко зависи съдбата на тази програма, си е наумил друго? Който иска да направи нещо, търси начин, а който не иска да го направи – търси причини. Велев не иска го има Радио България и изнамира какви ли не причини, за да го премахне. То било изживяло времето си, защото по-рано служело за идеологическа пропаганда. Все едно да разрушиш водопровод с обяснението, че по него тече нечиста вода, вместо да направиш така, че самата вода да е добра и здравословна.

Колегите от Радио България неведнъж повториха, че години наред за програмата не се полагат грижи. Това стана очевидно и когато на въпроса на депутат защо е закрита Арабска редакция, Велев отговори: „Защото в нея беше останал само един човек.“ Как е било допуснато да остане само един човек в тази редакция, при положение, че имаме толкова специалисти по арабски език? Значи съвсем умишлено и систематично се е вървяло към обезлюдяване на програмата с цел тя накрая от само себе си да стане нежизнеспособна. Дано наистина да не е преминат пределният за оцеляването праг.

Тук прилагам линкове към публикации, свързани с темата:

петък, 2 юни 2017 г.

Болка за Радио България

Значи наистина Радио България ще изчезне? Ще останат единствено редакциите на турски, английски и руски.
Помня как в началото на 90-те години един млад италианец, който беше дошъл в София на конференция, ми каза, че е научил за страната ни от предаванията на италиански език и отдавна му се е искало да дойде у нас…
Споменавам този факт само защото той лично ме е убедил колко полезно е да се излъчва информация за България на чужди езици.
По-късно Италианска редакция на Предавания за чужбина, както се наричаше тогава тази програма на БНР, беше закрита.
През 2012 г. преименуваната на Радио България програма премина от ефира в интернет, но все пак я имаше на 11 езика. От тях в края на миналата година отпадна арабският. Сега ще бъде само на 3 езика.
И никой от ръководството на БНР не е оспорил решението на генералния директор Александър Велев. Само че и да го е оспорил на някакви вътрешни обсъждания, Велев беше заложил тази идея още в концепцията, с която го избра Съветът за електронни медии. Тоест, той си изпълнява одобрените от СЕМ намерения. Значи отговорност трябва да се търси от СЕМ, че не постави под въпрос тази част от концепцията на Велев, още когато го избра да ръководи БНР за 3 години.
Разбра се, че СЕМ щял да обсъжда казуса с Радио България на заседанието си следващата седмица.
Междувременно от 1 юни Велев започна да привежда в изпълнение решението си за закриване на програмата. Доколкото познавам характера на настоящия генерален директор, той пипа с твърда ръка и нищо няма да го разколебае да направи каквото е решил, независимо от всякакви смислени аргументи, че не бива да го прави.
Струва ми се, че колегията на Радио България все още се надява фаталният удар да бъде избегнат.   


По природа съм оптимист, но, мислейки за Радио България, се чувствам точно така, както се почувствах преди два дни, когато една съседка доведе бригада секачи и те орязаха почти всички клони на джанките в двора. Съседката преценила, че така ще е по-добре. А аз харесвах клоните на тези джанки да достигат до прозореца ми, да ми помахват за поздрав. Сега, когато погледна през прозореца, виждам стърчащите обезглавени стволове и сивата сграда отсреща. Колко ли време ще мине, докато клоните израснат отново?
Колко ли време ще мине, за да се събере отново разтуреният от Велев многоезичен екип на Радио България, ако следващият генерален директор на БНР прозре, че е било огромна грешка да се разпилее такова богатство от журналисти, умеещи да разказват за България така, че тя да става близка на хората зад граница?   



четвъртък, 1 юни 2017 г.

Умеем ли да рекламираме себе си

Говорихме си за това с писателя Атанас Раденски по време на Пролетния базар на книгата в НДК. Проф. Раденски, освен че написа един много хубав роман, който излезе миналата година – „На парти при президента“ (издателство „Изида“), има успешна кариера като учен в университета Чапман в Ориндж, край Лос Анджелис. Професорът е за кратко в България и идването му съвпадна с Базара на книгата, където романът му отново се продаваше. Стана дума, че у нас се налага авторите сами да рекламират книгите си, защото повечето български издатели приемат, че ангажимент им се изчерпва единствено с издаването на даден ръкопис. Има и изключения, но те са много редки в България.
-                  В Щатите е напълно нормално човек сам да рекламира себе си – каза ми проф. Раденски. -  Дори от теб се очаква да го правиш, защото така показваш на другите на какво си способен.
И двамата обаче се съгласихме, че в България на саморекламата се гледа, в най-безболезнения случай, с ирония.
-                  Е, добре, в Щатите нормално ли е някой автор да заяви публично: „Да знаете, че съм написал невероятно хубава книга!“ – попитах недоверчиво.
-         Да, там би изглеждало напълно нормално – потвърди той.
Не знам в това отношение кога ще ги стигнем американците, но у нас и досега, когато някой изтъква постиженията си, обикновено го коментират с популярната фраза: „Умряла му е циганката, та затова сам се хвали.“ Не знам дали от политкоректност вече „циганка“ не трябва да се замени с „ромка“, но ще се изгуби автентичността на този колоритен стар нашенски израз. Българинът открай време е възпитаван да бъде въздържан в самооценката си пред хората. Колко пъти ни повтаряха и в училище, че „скромността краси човека“! А май не е точно така.
Помня как преди много години в младежката ни компания едно момче, което слабо познавах, спомена, че превежда Гонгора и Лорка. Първата ми мисъл беше: „Това момче се хвали!“ Загледах го по-внимателно. Момчето беше много хубаво… С това хубаво момче след месец ще отпразнуваме 34 години щастлив брак! Неведнъж съм си мислила: „Ами ако той тогава не се беше похвалил пред всички, че превежда Гонгора и Лорка, щях ли да се загледам в него и да го открия за себе си за цял живот?“ Оттогава съм най-искрено убедена, че е добре човек да говори публично за онова, което може да прави, пък дори в първия момент някой да го възприеме като самохвалство.
Напоследък виртуалните мрежи дават възможност на всеки да популяризира себе си, както намери за добре. Въпросът е как точно го прави и да не би да постигне точно обратния ефект. Намирам за напълно естествено автор да съобщи, че предстои премиера на книгата му, да сподели рецензия за нея. Това си е самореклама, но я възприемам под знаменателя „информация“, а не като самоизтъкване. Виж, ако някой се впусне да отговаря на заядливи реплики по повод творчеството си и в раздразнението си започне да обижда онези, които са го засегнали, ще си направи антиреклама, че и смешен може да стане.
Саморекламата при творците има и друга особеност. За всеки автор е важно отношението на колегите му по перо към неговите изяви. Самата аз никога не бих „разприятелила“ във Фейсбук хората, които не ми лайкват стиховете и откъсите проза, които публикувам, или пък не идват на премиерите на книгите ми, но когато самите те ме поканят на своя премиера, признавам, че няма да отида. Уважението трябва да е взаимно. Така че и умело да се саморекламираш в социалните мрежи, ако самият ти си проявявал незаинтересованост към творчеството на другите, рискуваш да не срещнеш отклик от тяхна страна.
За мен добър пример за ненатрапчива, но успешна самореклама е един млад писател, чието име бих споменала само ако ми даде изричното си съгласие. На последния Базар на книгата той ми каза радостно, че е успял да продаде доста бройки от новия си роман. Разбира се, той има шанса да е част от екипа на издателство, което винаги наема голям щанд на базара, и младият автор често застава зад този щанд, за да помага при продажбата на книгите. Така има възможност да привлече вниманието върху своя роман. Това действително е шанс, но дали друг на мястото на младия писател би съумял да се възползва от него? От опит знам, че когато някой непознат потенциален читател те попита за какво се разказва в книгата ти, много е трудно да му отговориш така, че да го заинтригуваш. А младият писател, за когото разказвам, го умее. Наблюдавала съм как продава книги, защото се познаваме и ми е приятно да си приказвам с него. Той успява да запали интереса на посетителите пред щанда към онова, което е написал. Ако обаче забележи, че човекът в даден момент губи интерес към книгата му, той веднага препоръчва друга и не скъпи хубавите думи за нея и за автора й. Това е разковничето: да говориш за себе си, но да не досаждаш със себе си, да цениш сътвореното от теб, но да не подценяваш сътвореното от други. Иначе ще се превърнеш в самовлюбен кандидат за слава, а такива на никого не са симпатични. 

Ето на какви умения трябва да се учат писателите у нас, докато и тук не се появят литературни агенти, които да се заемат професионално с популяризирането на авторите.