За отговорността и етиката на журналиста

Днес мисля не само за будещите отвращение прояви на непредизвикана с нещо агресия, а и за журналистическата професия. Цяла сутрин по различни телевизионни канали беше коментирано вчерашното възмутително нападение над колегата от БНТ Иво Никодимов. Самият той неведнъж се включи на живо по телефона в разговорите в студиото – поне аз го чух по две телевизии. Помислих си каква е отговорността на журналиста, който винаги трябва да бъде готов да даде информация от първа ръка, дори, когато самият той е потърпевш. Всеки друг би могъл да помоли да не бъде безпокоен в такъв момент – освен преживения стрес от нападението, днес му предстои лицева операция, която също е немалък стрес – и физически, и психически. И все пак Иво се включваше в ефир, разказваше със спокоен тон за станалото. Истински професионалист! Дано се върне час по-скоро като водещ!

Имах обаче и друг повод да се замисля за журналистическата професия. В един от коментарите по БНТ 1 във връзка с този случай една колежка, която много ценя, изтъкна колко добро впечатление й е направило това, че снощи в репортажите за нападението над Иво израненото му от побоя лице не е било показвано, звучал е само гласът му. Само че... по една от телевизиите (дали пък не беше БНТ 1?) предишния ден аз бях видяла снимка с изранените лица на двете бити нотариуски. Слава богу, по-късно по друга телевизия, същата новина беше показана като лицата на двете потърпевши бяха замъглени – явно, някой е реагирал срещу такова злепоставяне, при това става дума за жени. А малко ли обезобразени от побой лица на редови граждани сме гледали в телевизионни репортажи за инциденти от всякакъв характер? Кой от колегите, които ги снимаха отблизо, се е замислял, че никое човешко същество не заслужава да бъде показвано във вид, будещ съжаление и дори инстинктивна погнуса? Днес някой в телевизионното  студио поясни, че може би такива жестоки картини предизвикват отвращение от самото насилие, но кой би пожелал тази поука да бъде за сметка на неговото лично унижение?

Така си направих два извода за журналистиката: 1. Дори, когато е жертва на агресия, истинският журналист винаги остава на своя пост – той преодолява болката и е готов да дава информация за станалото. 2. В подобна драматична ситуация на журналиста му е спестена поне въпиещата недискретност той да бъде показван с видимите следи от агресия по тялото му. Колегите журналисти щадят човешкото му достойнство. Би било добре всяка жертва на подобен инцидент да се радва на тази привилегия в телевизионните репортажи. А и защо трябва да се показват такива гледки в телевизионни предавания? Май много често коментираме това, а ето, че преди два дни видях по телевизията обезобразението от побой лица на двете нотариуски. Ценете човешкото достойнство на всеки, а не избирателно, колеги!  

Мисли за радиожурналистиката по повод една годишнина

На днешната дата отново си спомних за предаването ми, посветено на обединена Европа, което се излъчи за първи път по програма „Христо Ботев“ на БНР на 20 юли 1990 г. От близо три години, след като напуснах БНР, то вече не се излъчва и сигурно изобщо не бих споделяла публично спомена си за тази годишнина, но имам основание да го направя. Защото междувременно разбрах, че на немалко хора този мой спомен няма да се стори като смешно въздишане по миналото. Оказва се, че има слушатели, които още помнят моето европейско предаване. През годините то се наричаше „Младежта среща Европа“, „Европейски проекти“, накрая – „Европа без граници“, но се оказва, че то не е забравено. През последните месеци отново и отново срещам непознати, които, щом разбират коя съм, ми казват, че това предаване им липсва, слушали са го редовно, някои от тях са участвали директно в ефир в отделни негови рубрики.

Ние, радиожурналистите, все си мислим, че онова, което правим, отлита в ефира и се изгубва в него. Оказва се, че не е така. Ако вършим работата си всеотдайно и с много любов, както имах щастието да работя аз, слушателите ще ни запомнят. Удовлетворена съм, че направеното от мен е оставило следа в паметта на немалко хора. Европейското ми предаване се излъчваше близо 25 години. През това време съм получавала за него награди: от Асоциацията „Журналисти за Европейски съюз,“, от Делегацията на Европейската комисия, от програмата на ЕС „Леонардо да Винчи“ – т.е. предаването беше отличавано извън БНР. И нито веднъж от самото БНР. А това беше първото предаване за евроинтеграция в българския ефир! Напомням, че то прозвуча за първи път на 20 юли 1990 г. И по времето, когато бях в Радиото обаче, а както се убеждавам – и след това, аз получавам най-голямата награда: оценката на слушателите.

Пиша това не толкова за да се похваля, колкото за да вдъхна надежда на всички колеги радиожурналисти: може началството да не забелязва творческите ви усилия, но слушателите ще ги забележат!

         На тези мисли ме наведе днешната 27-годишнина от първото излъчване на европейското ми предаване по програма „Христо Ботев“ на БНР.

Спорният паметник пред НДК в спомените ми

Случи се така, че лично присъствах на откриването на паметника „1300 години България“ през 1981 г. По това време бях журналистка в Младежка редакция на БНР, но нямах ангажимент да отразявам събитието - то не се водеше като „младежко“, а като общонационално и колеги от други редакции имаха задачата да подготвят информациите за него. Бях там по своя инициатива, защото живея в този квартал и с градинката, където изникна този паметник, ме свързваха мои много ранни спомени.

Като малка, докато живеехме на ул. „6 септември“ 26, баба ми ме водеше на разходка в тази градинка. После, когато се преместихме на друг адрес, близо до бившата Втора мъжка гимназия (сега 22-о училище), и ме приеха във Френската гимназия, всяка сутрин прекосявах същата градинка на път за училище. Минавах и покрай мемориала на загиналите български войници през Първата световна война. Помня и досега трите огромни стени с изписани от горе до долу имена. След толкова години си мисля, че ако станалото шаблонно определение „внушителен паметник“ има точен и реален еквивалент, то това бяха тези три огромни стени с хиляди имена. Колко опростена форма и колко въздействащ символ – многобройните паднали воини, уж прашинки във вихрушката на историята, се възправяха след смъртта си върху мощните каменни блокове и излъчваха сила и непоклатимост!

Никога построеният по-късно на тяхно място паметник „1300 години България“ не е предизвиквал у мен такова усещане, макар че май ги превъзхождаше по височина. Покрай полемиките около този паметник някой уточняваше, че плочите с войнишките имена не са били бутнати заради него, а са се намирали малко по-навътре в градинката, но това не е толкова важно. Заради изграждащия се в края на 70-те години на миналия век НДК трябваше да бъде освободен терен и доста околни постройки бяха съборени.

И се връщам на откриването на паметника в един слънчев ден на 1981 г. Имаше доста хора, повечето - официални лица, не обърнах внимание кои са. Случи се така, че се намирах в по-предните редици на множеството и докато вървяха тържествените речи, чух как някой изкоментира на висок глас колко е грозен този паметник. Хората около него се засмяха. Това ме изуми, защото човекът, който определи творбата пред очите ни като грозна, никак не се притесняваше да го заяви открито и думите му срещнаха явно одобрение. Разсъждавайки и днес върху тази случка, си мисля, че за да прояви такава откровеност, той трябва да е бил някой от официалните лица на събитието, защото по онова време „простосмъртните“ не биха рискували да изрекат критиките си публично и да си навлекат ненужни неприятности – тогава бяхме свикнали да споделяме подобни мисли в тесен кръг или с „езоповски език“.

Честно казано, на мен паметникът „1300 години България“ по време на откриването му не ми се видя грозен, но естетиката му ме остави равнодушна. Още с появата му обаче бяха измислени карикатурни определения за него: „Отварачка за консерви“ и още едно – с подигравателно еротичен подтекст. Тоест, този паметник, който и досега предизвиква полемики, си беше спорен от деня на откриването му.     

Още през първите години от своето съществуване той се оказа и опасен в буквалния смисъл на думата – освен че започнаха да падат плочи от него, необяснимото за мен творческо решение да има огромна дупка в подножието му криеше опасност някой по невнимание да се приближи твърде много до ръба й и да падне от голяма височина. Когато разхождах бебето си в количка из градинката пред НДК през 1985 г., дори се чу, че едно детенце пропълзяло по плочите към ръба на дупката и политнало надолу.  После, когато синът ми проходи, се стараех да го държа далече от това място.   

Паметникът започна да ми се вижда грозен през следващите години, когато все повече се разпадаше. Вярно е, че никой не се погрижи да поправи разрушенията, да му възвърне първоначалния вид, но може би това беше израз на вътрешната съпротива у мнозинството срещу този паметник. Да, пътят ми редовно минаваше покрай него и виждах какво му се случва, но го констатираха само очите ми, а сърцето ми никога не трепна от съчувствие. Приличаше ми на човек, който остарява некрасиво, но намирах остаряването за неизбежно. Ако някого години наред го е боляло за този паметник, да се е борил за поддържането му! Лично на мен и през ум не ми е минало да защитавам творба, която винаги ме е оставяла безразлична.

Разбира се, изпитвам уважение към скулптора проф. Валентин Старчев, но точно това негово произведение не ме е въодушевявало никога, а явно не въодушевява и много други хора, макар че си има и фенове. Тези фенове станаха особено активни, откакто започна демонтажът на паметника. Дори миналата нощ някои от тях са подпалили крана, който извършваше демонтажа. Слава Богу, нямаше пострадали!

Чуха се мнения, че онова, което е останало от паметника, би трябвало да бъде запазено като свидетелство за социалистическото ни минало и дори да го показваме на чуждестранните гости, когато България поеме Председателството на Съвета на ЕС. Мисля, че това би струвало много по-скъпо от самия демонтаж на останките. Защо ли? Защото ще трябва да се издаде в голям тираж една обемна брошура, в която да обясняваме на чужденците типичната за онези времена история на стърчащите в небето железарии: как в цялата страна се предприема грандиозно строителство по повод 1300-годишнината на българската държава през 1981 г., как за издигането на този конкретен паметник се прави вътрешен конкурс, в който са поканени да участват само трима скулптори: арх. Валентин Старчев, Величко Минеков и Борис Гондов. Как обществеността така и не е видяла предложенията на другите двама творци и е трябвало да приеме като даденост варианта на победителя в конкурса проф. Старчев. Как за своя проект той получава сума, с която по онова време могат да се купят няколко апартамента. Как в паметника проф. Старчев е използвал скулптурни фигури, които вече е направил за други обекти: статуята „Работник леяр“, която стоеше най-отгоре на паметника „1300 г. България“, е създадена още през 1976 г. за културен дом на металурга и в момента се намира в двора на министерството на външните работи, а скулптурната композиция на майката, държаща убития си син, е изработена през 1978 г. за Партизанския мемориал в Плевен. По този начин, както се казва, с подръчни средства, скулпторът сглобява своята творба-победител в конкурса. После в информационната брошура трябва да се обясни на чужденците как, за да бъде открит навреме паметникът, е била претупана набързо работата по сглобяването му и това се е отразило на техническото му изпълнение - скоро от него са започнали да падат отделни части и още оттогава е началото на разпада, на който са свидетели днес.

Лично аз си мисля, че е по-добре да си спестим пред чужденците дългите обяснения защо тази полуразрушена конструкция е на толкова видно място в София и най-нормалното е тя просто да се махне оттам.  

По принцип съм против разрушаването на паметници, но все пак зависи как изглеждат. Паметниците се слагат на обществени места и е важно да предизвикват одобрението на повече хора. Ако се правят само за тънки познавачи на изкуството, по-добре е те да им се възхищават в обособени за експерти пространства.  

А ако искаме да покажем по време на Председателството нещо, сътворено по повод 1300-годишнината на България, самият НДК е добър пример – вътрешното му оформление говори ясно за онзи период.  

  

Бъдещето на "Радио България"

Би могло да се каже, че казусът с „Радио България“ претърпя развитие на 180 градуса и чуждоезиковата програма на БНР не само няма да бъде драстично редуцирана, а ще възстанови информациите си на 10 езика, дори с тенденция езиците да станат повече. Такава беше препоръката, дадена от представители на Комисията по културата и медиите в Народното събрание на заседанието й от 15 юни. Позицията си в защита на „Радио България“ изпратиха и българските евродепутати от всички групи в Европейския парламент. Реакцията им беше предизвикана от писмото, подписано от 6 обществени организации (сред тях беше и нашата фондация "Европа и светът"), които сигнализираха на всички институции в държавата за извършващия се тихомълком погром над една структура в БНР, съществуваща още от 1936 г. При това положение генералният директор на медията Александър Велев съвсем логично преразгледа решението си програмата да бъде сведена само до 3 чужди езика и даде заден ход.

На подхвърляния и досега аргумент, че езиците в „Радио България“ трябва да бъдат намалени, ще цитирам една мисъл, която прочетох в учебник по малтийска граматика – моя скъпоценна скорошна придобивка. В него има посвещение на всички чужденци, които се интересуват от красивия малтийски език и е добавено:

„Ако говорите на някого на език, който той разбира, ще стигнете до ума му. Ако му говорите на неговия език, ще достигнете до сърцето му.“

Думите са на Нелсън Мандела и бих ги казала на всеки, който продължава да твърди, че щом се предлагат информации на английски, не е нужно да има на френски, немски, испански, а да не говорим за албански, гръцки, сръбски. Разбира се, не предлагам БНР да създаде екип с малтийски, но е важно да не се пренебрегват езици на страни, макар и по-малки, но важни за българската политика.

Поздравления за колегите от „Радио България“, които устояха на изкушението да получат 6 заплати, напускайки доброволно! Поздравления и за това, че сега са готови срещу много ниско заплащане да продължат работа и да се заемат с възстановяването на една буквално обезкървена програма, в която години наред не са назначавани нови хора, а освободените бройки са били закривани. Пожелавам им от сърце успех в тази апостолска дейност!

На срещата-разговор за бъдещето на „Радио България“, организирана от Съюза на българските журналисти на 6 юли, изказах опасението си, че може генералният директор на БНР да се е съобразил с общественото мнение и да е приел да възстанови програмата, но той вече доказа, че не държи на нея и не би било чудно след време, гледайки броя на посещенията в сайта й, да констатира отново, че те не са достатъчно и изводът му да бъде: „Ето, дадохме ви нова възможност, но не се получи!“  Споделих личния си опит като човек, който от 2 години прави сайт, че посещенията в него не зависят само от качеството на публикуваните материали, а и от това дали самите програмисти, които го поддържат, се грижат той излиза на по-предни места в търсачките. Така че, ако след време бъде отправен нов упрек от страна на ръководството на БНР за недостатъчен интерес към продукцията на „Радио България“, колегите от програмата би трябвало да попитат какво е направено за техническото оптимизиране на сайта им.

Много е важно също сега, когато постепенно започват да се попълват екипите по отделните езици, да не се правят компромиси и не бъдат привличани хора, които не владеят тези езици достатъчно добре. Защото всеки чужденец се чувства поласкан, когато знаеш езика му, но ако не го знаеш добре, ще предизвикаш у него иронични усмивки. В процеса на възстановяване на програмата не бива да се снижават критериите за качество.

Колкото до дискусията, организирана от СБЖ, на нея присъства само един представител на ръководството на БНР – програмният директор Мартин Минков и нито един член на Управителния съвет. Още по-фрапиращо за мен беше пълното отсъствие на Обществения съвет на БНР, който би трябвало да бъде посредник между общественото мнение и ръководството на Радиото и, съответно, да проявява интерес към всяка публична дискусия, свързана с тази медия. Но за проблемите, които лъснаха покрай казуса с „Радио България“ ще пиша отделно.

Сред участниците в разговора беше Иво Атанасов от СЕМ, журналисти, представители на академичната общност.

Ще завърша с благодарност към СБЖ и неговия председател Снежана Тодорова за инициативата да се проведе такава дискусия. Това показва стремежа на най-старата журналистическа организация в България да следи отблизо ставащото в обществените медии и да бъде в подкрепа на колегите.  

На снимката: Снежана Тодорова, председател на СБЖ, открива срещата-разговор за бъдещето на "Радио България", организирана по нейна инициатива

Прилагам линк към публикация за срещата-разговор на сайта на СБЖ, както и към пълния й аудиозапис на същия сайт. Междувременно прочетох, че ръководството на БНР представя обсъждането на 6 юли в СБЖ като своя инициатива, затова добавям още един линк:

http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=36132

http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=36131

http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=36147