петък, 29 септември 2017 г.

Кученце на всички


Бях си наумила да пиша други неща в края на лятото, но с идването на есента поглеждам назад и се сещам за една малка история, която не искам да се изгуби.
Минавах през градинката пред НДК, когато все още ги нямаше загражденията заради ремонтите. На една пейка седяха жени с децата си, а край тях се кипреше симпатично кученце и си даваше вид, че ги пази. Изглеждаха изключително хармонична групичка: майки с домочадието си и с домашния любимец!
Обаче в един момент кученцето се забърза напред по алеята, отдалечи се доста от пейката, а никой от седящите на нея не го повика, не хукна след него. Кученцето подтичваше все напред и напред, влачейки каишката си по земята. Бях искрено учудена как стопаните му не се разтревожиха, че е избягало от тях. Реших да го наблюдавам какво ще направи, защото припкаше в моята посока. Спря неочаквано пред друга пейка и зае същата поза, в която го видях преди малко: кукна край една от седящите млади жени с предан вид, който недвусмислено показваше, че тя е неговата стопанка. Младата жена се изненада приятно, обърна се към кученцето и започна ласкаво да го закача, а то продължаваше да клечи край нея и като че ли потвърждаваше, че да, тя е неговата стопанка. Усетих, че се обърквам чие всъщност беше това сладко кученце.
То отново хукна, изпроводено от разочарованото възклицание на младата жена. Продължаваше все напред. За кратко се замота в краката на един тийнейджър, който вървеше бавно, задълбочен в разговор със свой приятел. Кученцето впери в тийнейджъра предан поглед и тогава забелязах, че очите му са небесно сини и нежни, в пълна дисхармония с личицето му, напомнящо малко прасенце. Момчето не се трогна нито от сините му очи, нито от всеотдайната преданост в тях, само му подхвърли да внимава и продължи важния разговор с връстника си. А малкото кученце отново се втурна напред, влачейки каишката си по земята, завърташе се край други пейки, все с вид, че седящите на тях са му стопани. Накрая излезе на голямата площадка пред самия НДК и се запъти към стълбите да слиза надолу. Един мъж се опита да го спре, заоглежда се разтревожено наоколо: „Чие е това куче?“ Тийнейджърът, който продължаваше невъзмутимо да разговаря с приятеля си, му каза да не се безпокои. „Може да се изгуби!“ – предупреди мъжът. „Няма да се изгуби.“ – категоричен беше тийнейджърът.
Кученцето продължаваше да подтичва наоколо, влачейки каишката си по земята. В този момент реших да го заснема. Защото имаше небесно сини, поетични очи, като скъпоценни камъчета върху смешната му муцунка, напомняща прасенце. Жалко, че така и не успях да уловя с фотоапарата очите му – непрекъснато се движеше. Заснех го и защото не исках да го забравя: едно предано кученце, което, до когото и да се приближи, се държи все едно, че той е неговият стопанин.

А истинският му стопанин нищо не забелязва, защото си има по-важни неща, над които да размишлява, и не му е до някакво смешно кученце с небесно сини очи, което се чуди на кого да предложи предаността си.