четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Кратка вечерна история от Рио де Жанейро


Припомних си тази история, докато разглеждах снимките от вечерните ни разходки по крайбрежния булевард на Копакабана преди около месец. Фотоси на залези над неповторимо красиви хълмове... и сред тях – снимка на едно сърце. Сърцето е порцеланово, с майсторски изрисувана на него романтична сцена. Всъщност, то е кутийка. В нея келнерката в ресторант „Саломе“ ни даде сметката първия път, когато вечеряхме там.
Сърцето наистина ни трогна и на следващата вечер решихме отново да отидем в „Саломе“. Ресторантът е на крайбрежната улица, но не на самия бряг, а откъм застроената отсрещна страна, така че от морето го делят няколкото редуващи се платна за автомобили и пешеходни зони. С други думи, не изгледът ни привлече отново в това заведение, а... трогателното сърце-кутийка със сметката ни в него. Затова изневерихме на традицията си в непознат град да се храним в различни ресторанти, за да опознаем повече места.
Същата келнерка отново беше на смяна. Позна ни и много ни се зарадва. Ние пък се зарадвахме, че сме станали очаквани клиенти. Разгледахме менюто заедно с нея, както бяхме направили и предишната вечер, тя ни обясняваше любезно на английски кое ястие какво е. Ние си избрахме две неща, които ни се сториха интересни, а тя ни предупреди, че това са само предястия. Отговорихме, че после може да вземем още нещо. Поръчахме си и по една кайпириня.


Останахме доволни. Почувствахме се сити и поискахме да платим. „Сметката?“ – учуди се келнерката. Да, беше ни предупредила, че това са само предястия, но те бяха в достатъчно количество, за да се нахраним на вечеря.


Келнерката донесе сметката. Този път беше не в красивото порцеланово сърчице, а в кръгла безцветна метална кутийка. Жената явно ни санкционираше, че сме поръчали само предястие. Забелязахме, че хвърля крадешком погледи, когато минава покрай нашата маса, интересуваше се каква ще е реакцията ни. Когато видя израженията на лицата ни, се притесни и не посмя да се приближи, за да вземе парите. Дойде нейна колежка, изключително любезна.
Оставаха ни още 3 вечери в Рио де Жанейро и се случи така, че с българската група ги прекарахме на други места. И да имахме свободно време обаче, никога вече не бихме се върнали в „Саломе“. Има ли нужда да обяснявам защо? Иначе там готвят вкусно, а и кайпиринята е само по 15 реала – в други заведения е по-скъпа.
Не пожелахме да снимаме безцветната метална кутийка със сметката ни от втората вечер. Не искахме да пазим този спомен. Само че, когато сега гледам заснетото красиво порцеланово сърчице, все се сещам с какво беше заменено на следващия път.

Нищо. Рио е наистина прекрасен град! Жалко за ресторант „Саломе“.


Емоционални щрихи от Аржентина и Бразилия


От най-ранната си младост усещах, че сърцето ми е свързано с Латинска Америка. Писала съм за това странно чувство на близост с континент, на който никога не бях стъпвала. Затова е трудно да си представите какво вълнение изпитах, когато след нощния полет над Атлантическия океан (той продължи 14 часа), на монитора в самолета видях, че вече сме над територията на Латинска Америка.
Сега, двайсетина дни след като се върнах от пътуването ни до Аржентина и Бразилия, осмислям преживяното... Това, което ще споделя, не е пътепис, а колекция от емоции.
След като се приземихме в Буенос Айрес и се качихме в автобуса, първото ми впечатление беше колко познати ми изглеждат панелните квартали близо до летището. Дори ми мина през ума: „Аз затова ли прелетях на другия край на света, та да видя същите гледки като у нас!“ Само гигантските графити по стените не бяха с български сюжети, иначе все едно че пътувах из някоя от софийските „Младости“.


Реалността обаче опроверга набеденото за житейска мъдрост твърдение, че първото впечатление е най-вярното. Много скоро стигнахме до квартал „Ла Бока“ с боядисания му в ярко синьо и жълто стадион „Ла Бонбонера“. Околните сгради и магазини също бяха нашарени в тези два ярки цвята. От балконите надничаха забавни гипсови (а може би от пресован картон) фигури в естествен ръст. Подобни фигури на популярни спортисти, играли за световно известния отбор „Бока Хуниорс“, като Диего Марадона, имаше и по тротоарите наоколо. Всеки желаещ можеше да се снима с тях. 


От стадиона нагоре пък започва артистичната улица „Ел Каминито“, за която казват, че е родното място на тангото, а на нея има толкова багри, музика и танцуващи двойки, че със сигурност никъде другаде не съм виждала подобно нещо.  

Бяха ми казвали, че Буенос Айрес е типичен европейски град. Това е така, но и не съвсем. Той е като европейско цвете, присадено на екзотична почва, и от нея е извлякло сокове, които го правят особено.
Тъй като вече уточних, че това не е пътепис, няма да изброявам по-важните забележителности, които могат да се посетят в аржентинската столица. Не мога обаче да не спомена любимото на Хорхе Луис Борхес кафене „Тортони“, където и досега се пази като музеен експонат масата, край която е седял заедно с други забележителни творци по негово време. 


Няма да пропусна и книжарница „Ел Атенео“. Тя е разположена в сградата на театър „Гран Сплендид“ без по никакъв начин да се променя интериорът на залата. Не са правени преустройства, просто там, където са били редовете със столове за зрителите, вече са разположени стелажи с книги. Сцената е напълно запазена, но сега на нея има кафене, а ложите се използват за читални.


Споменавам тези две места в Буенос Айрес като илюстрация колко уважават там историята си и паметниците на културата. У нас подобни обекти обикновено се реконструират до неузнаваемост или се разрушават, за да се построи нещо ново на тяхно място.
Друго, което ме изненада у аржентинците, беше чувството им за ред. Ако в Буенос Айрес видите да се вият дълги опашки от застанали един зад друг хора, не си мислете, че това е заради някаква дефицитна стока! Те чакат автобус! Няма ги стълпотворенията по спирките, блъскането с лакти и ритниците, с които се елиминират конкурентите за място в превозното средство. За европееца, особено по нашите географски ширини, е напълно непонятно как хората си чакат търпеливо реда и никой никого не изблъсква. А май все си мислим, че с нещо превъзхождаме латиноамериканците? Добре би било да вземем някои уроци от тях.
Не съм снимала виещите се опашки пред автобусните спирки от чувство на респект към тези хора. Не ми се искаше да ги свеждам до равнището на атракция.
В Рио де Жанейро също не видях някой да се блъска по спирките, макар че бразилците са по-темпераментни и по нещо приличат на нас, българите. Ще си послужа пак с пример от транспорта. В Рио, за да се качиш в градски автобус, трябва да минеш непременно от предната врата и да си купиш билет от шофьора или да регистрираш на апарата закупения предварително билет или карта. След това въртяща се метална преграда те пропуска да минеш навътре в автобуса – гратисчии не може да има. Само един дребен детайл ми напомни за нашенското поведение в превозно средство: когато въртящата се преграда ме пропусна напред, се сблъсках със стена от човешки тела, които по никакъв начин не желаеха да се помръднат, за да ми направят място. Даваха ми мълчалив, но твърд отпор. Аз обаче имам опит от българските автобуси и трамваи и упорито пристъпвах напред. Как да е, сместихме се. Явно и кариоките обичат да се струпват при входа на градското возило, колкото и свободно пространство да има навътре.
Иначе и аржентинците, и бразилците са симпатични хора, но са много различни.  У аржентинците открих повече аристократичност, дори гаучосите им – тамошните селяни – са като галантни кавалери и в облеклото, и в поведението си. Бразилците пък са купонджии и нямат никакви комплекси. Както и да изглеждат телата им, те без притеснение се припичат в оскъдни бански по плажовете или се втурват в танци, колкото й килограмите да носят по снагите си. И, да ви кажа, никак не изглеждат смешни, защото правят всичко с вдъхновение и настроение.


Всъщност, в Бразилия видях и симпатяги, нехаещи за телесните си паласки, и изключително красиви хора, предимно цветнокожи – веднага се сещам за баналния израз „като изваяни от скулптор“, но той е наистина най-подходящ. Смесването на различни раси е дало прекрасни резултати. Сигурно от смесицата на култури идва толерантността на бразилците към всякакви различия, вътрешната им свобода да бъдат каквито си искат.
Напоследък, например, в Рио било модерно мъже да ходят с дълги шарени поли, които всеки би определил като „женски“. Там обаче никой не сочи с пръст мъжете с шарени поли.



Рио заема много особено място в сърцето ми и тепърва ще пиша за него, но ще завърша тези кратки щрихи с едно лично признание.
При полета към Буенос Айрес най-интересно беше за мен да следя на монитора в самолета картата с траекторията на полета над океана и после над Латинска Америка. Две седмици по-късно, когато отлитахме от Рио де Жанейро, усещах че и градът, и целият континент вече са част от мен. И все пак, първото нещо, което направих, докато разглеждах менюто на монитора пред моята седалка, беше да си избера някой филм. Попаднах на „Чърчил“ (2017), изгледах си го с интерес открай докрай и чак на финала се сетих: „А, ние вече сме напуснали пределите на Латинска Америка!“ Бях пропуснала този момент, унесена в историята на един от големите европейци.

Континентът от другата страна на Атлантическия океан ме вълнува, но моята родина е Европа.