Вариации на тема „в търсене на корена“

В една нашумяла книга, в която авторката разказва как властно я е притеглил българският й корен да се върне от чужди земи, прочетох, че душата сама избира къде да се роди - затова досегът с родното място я зарежда със сили и жизненост. И започнах да разсъждавам за моите корени.

Родена съм в България и много я обичам. Никога не съм искала да живея в друга държава. Същевременно още от ранната си младост по напълно необясними причини съм се чувствала свързана с Латинска Америка, без никога да съм била там. Неведнъж съм писала за това усещане в книгите си, защото то ме навестяваше все по-често през годините. Накрая просто заминах за Латинска Америка. Реших го съвсем неочаквано за самата мен, така както с мъжа ми се готвехме да се запишем за екскурзия до Виетнам и Камбоджа. Точно тогава случайно попаднах на информация за пътуване до Аржентина и Бразилия и си казах, че всъщност това трябва да е нашата дестинация.

В последните дни от престоя ни в Рио де Жанейро до нас достигнаха новини за мощните тайфуни, които са вилнели по същото време във Виетнам, и си казах колко по-добре е, че сме се отказали да отидем там точно сега. Като че ли коренът ми властно ме повика и аз изоставих всички доскорошни планове, за да тръгна към другия край на света и да се спася от опасностите, които са ме очаквали по първоначално избрания маршрут.

Вече разказах, че в Аржентина и Бразилия буквално попаднах в свои води. Имаше един въпрос, на който търсех отговор там. Преди години в мислите ми се беше появила една жена, на която дълго налучквах името и то се оказа Дагоберта. Тя живееше в Рио де Жанейро и във въображението ми по някакъв начин беше свързана с мен. Дори на моменти си мислех, че самата аз съм Дагоберта. Докато бях в Рио на моменти се опитвах да доловя със сърцето си къде е Дагоберта и коя е тя, но не можах да открия отговора. Само виждах улици, домове и пейзажи, които си бях представяла точно по начина, по който изглеждаха в действителност. Едва когато вече летяхме през океана обратно към Европа, във въображението ми изплува образът на жена, приседнала пред маса в просторна трапезария. Не виждах лицето й, но позата й беше на човек, изтерзан от тревога, който постепенно започва да се съвзема. Един мъж се приближи до нея и я докосна по рамото, като че ли й казваше: „Спокойно, всичко отмина!“ Ето, това беше Дагоберта, която като че ли през цялото време, докато бях в Рио де Жанейро се криеше от мен, без да ме познава. Самото ми присъствие в родния й град я е тревожело и с моето заминаване душата й започваше да се успокоява.  

Естествено, всичко това е една обикновена литературна измислица, но го почувствах точно по този начин. Прелитайки над океана, за да се върна в Европа, си спомних за „търсенето на корена“ и разкрих загадката на Дагоберта. Всъщност, ако според спомената от мен в началото книга, душата на всеки решава на кое място да се роди, то моята душа сигурно е избрала Рио де Жанейро и се е готвела да се появи там. Точно тогава в България една възрастна жена горещо е молела Господ да прати рожба на дъщеря й, която от пет години не успявала да износи дете. Господ най-после чул молитвите й, погледът му случайно попаднал на моята все още неродена за земен живот душа и лекичко отклонил пътя й. Така вместо в избраното от душата ми Рио, съм се родила в София. Само че моето място в Бразилия е останало незаето и след време там се е родила Дагоберта. Напълно е възможно тя да е избрала за себе си България, но аз междувременно съм я изпреварила и не й е оставало друго освен да се появи в Рио. Ние сме като две сестри, които са си разменили местата и никога няма да се срещнат, но от разстояние долавят взаимно съществуването си и това ги тревожи. Явно присъствието ми в Рио, в непосредствена близост до нея, е изтормозило Дагоберта. Навявало й е неясни копнежи по едно място в света, където тя е искала да се роди, но там съм се родила аз. За мой късмет! Защото аз много харесах Рио и всички места в Латинска Америка, които посетих по време на пътуването ни, но с удоволствие се върнах в България.  

Върнах се заредена с енергия, чувствах се по-млада и по-силна, отколкото преди заминаването си. Имаше и нещо изключително странно. Преди година си навехнах крака заради едни неудобни обувки и после месеци наред навехнатото ме наболяваше. Познати ме „успокояваха“, че занапред ще е все така, защото възрастта си казва думата. Повярвах им, когато през пролетта бяхме за седмица в Малта, а там от влагата навехнатата част на крака ми се поду като балон и последния ден от екскурзията доста се затруднявах при ходене. Когато предприехме пътуването си до Аржентина и Бразилия, което включваше и двудневен престой край водопадите Игуасу, си помислих как ли ще ми се подуе кракът при неописуемата влага. Разбира се, нищо не беше в състояние да ме спре. Казвах си: „Ще куцукам, ще се влача, но нали ще съм там!“  

Само че нищо такова не се случи край водопадите Игуасу. Напротив! Когато водният прах ме обгръщаше цялата и се измокрих до кости, краката сякаш сами ме носеха напред. Така е и до днес. Дори понякога се питам имала ли съм действително проблеми с навехнатия си крак? Досегът с Латинска Америка ме излекува!    

Общо взето, това са моите вариации на тема „в търсене на корена“. Може да ги приемете като литературна закачка, макар че в тях има и съвсем истински преживявания.

Аз наистина много обичам България, страната, в която съм се родила. Но обичам и Рио, обичам и много други места по света, които вероятно душата ми е обхождала в различни времена. И не ми се мисли повече за търсене на корени, защото лично мен това ме обърква. Какво значение има коренът, когато сърцето ти е изпълнено с обич.