вторник, 18 септември 2018 г.

Шапката на Христина


Когато излизам от къщи, погледът ми обикновено попада върху шапката на Христина. Сложила съм я до закачалката така, че да ми е удобно в даден момент да я изнеса навън и да я оставя някъде, където някой да си я хареса и да я вземе. Не казвам, че искам да я изхвърля. Държа шапката да намери най-после своя собственик. По-точно собственичка.
Шапката ми беше подарена преди години от моя колежка, която обясни, че ще подхожда по цвят на някои мои дрехи. Права беше. Приех подаръка, въпреки че никак не обичам да нося чуждо облекло. Колежката ми не скри, че шапката е на Христина, най-добрата й приятелка. И двете много обичаха Италия, говореха италиански, общуваха с италианци, готвеха си италиански ястия... Умееха да се радват на живота, съвсем по италиански. После Христина без време почина. Колежката ми понесе това много тежко, но без да тръби за скръбта си.
Едва тогава си дадох сметка, че макар да бях приела като подарък шапката на Христина, никога не я бях носила и за първи път си я сложих. Като знак, че все пак нещо остава от човека, дори ако си е отишъл от нашия свят. Веднага открих, че шапката ми е малка. Стягаше ми. В този момент осъзнах какво означава да те стяга шапката. Доста неприятно усещане. Явно беше стягала и главата на самата Христина, която по тази причина я беше подарила на своята приятелка и моя колежка. Със сигурност е била малка и за нея, затова в крайна сметка я получих аз.
Мъжът ми харесва шапката. Веднъж през тази зима ме убеди да си я сложа пак и го направих заради него. Не издържах дълго. Наистина е ужасно да те стяга шапката, колкото и да е хубава. Затова съм решила да я оставя на видно място навън. Нека продължи да търси своята собственичка, докато най-после я намери! 
Може някой да каже, че е лоша поличба да носиш шапка на човек, починал без време. Не познавах лично Христина, знам за нея само от думите на моята колежка. Но от тези думи я запомних като жена, влюбена в живота и преминала през него като фойерверк. Не е ли красиво да носиш шапката на такава жена! Стига да ти е по мярка.    



четвъртък, 9 август 2018 г.

Спомени за Петя Игнатова




От този свят си тръгна известната преводачка от английски език Петя Игнатова. Тя дълги години работеше в БНТ, нейни са преводите на популярни сериали като "Седморката на Блейк". Думата "телепортирам", която се повтаряше често в този сериал, всъщност е българска находка на Петя. Беше превеждала и художествена литература. За нейната колегиална отзивчивост ни е разказвала колежката й от БНТ и наша приятелка Aneta Dantcheva. Ние обаче се запознахме с Петя по време на екскурзията ни до Индия през есента на 2012 г., когато тя беше наша екскурзоводка. Това беше друго нейно амплоа, породено от любовта й към пътешествията. 
Да водиш туристически групи е отговорна и трудна работа. Какви ли не туристи има, какви ли не претенции, непредвидени ситуации в чужда страна, спонтанно възникнали междуособици сред пътуващите. Водачът на групата е длъжен да се справя с всичко това. Той е този, който без никаква лична вина обира и всички негативи, дължащи се на самата туристическа агенция, защото при пътуването е неин представител. 
Нашата група в Индия като цяло беше дисциплинирана, но имаше един драматичен преход с автобус от Каджурахо до Агра, който продължи 14 часа и изнерви всички. Тогава заваляха упреци към Петя, а причината беше не в нея, а в недомислицата на нейните работодатели да не предвидят пътуване със самолет или поне с влак за толкова голямо разстояние. Маршрутът беше експериментален за фирмата - освен традиционния "Златен триъгълник": Делхи, Агра Джайпур, бяха включени Варанаси, Каджурахо и Орча. Май експериментът повече не беше повторен, така че сме имали късмет да стигнем чак до свещения град Варанаси. Сега оценяваме този факт и си казваме, че неудобството от дългия преход с автобус си е струвало все пак, но тогава не мислехме така. Двамата с мъжа ми и други туристи разбирахме отлично, че не Петя е човекът, когото да залеем с недоволството си, но други не разсъждаваха като нас. Удивително беше спокойствието, което тя запази, когато някои от спътниците ни започнаха да се карат с нея. Самата тя отлично разбираше какво е раздразнило хората, отговаряше кротко и нито веднъж не напомни, че вината е на туристическата агенция. Беше изключително лоялна. 
Като изключим този инцидент и някои други по-незначителни, задачата на Петя беше да превежда от английски онова, което местния ни водач Радж или други хора от посещаваните обекти разказваха. Най-често е попадала в обективите ни, когато се отбивахме в манифактурни работилници и фабрики. 


Тя обаче не само превеждаше, а често правеше паралели между онова, което виждаме и други места, където е била. Непрекъснато споменаваше Етиопия и ЮАР - там беше живяла с мъжа си, който е работил в тези страни.
Не обичам спомени, в които разказвачът уж си припомня за починалия, а всъщшност разказва предимно за себе си, но все пак ще спомена, че нашето пътуване до Индия преди 6 години беше по повод 30-годишнината от запознанството ни с Владо. Той държеше за тази наша кръгла годишнина непременно да ме заведе в Тадж Махал - място за поклонение на всички влюбени по света. На Петя дължим една изключинелно приятна изненада - по време на вечерята в Агра, преди на другата сутрин да отидем в Тадж Махал, ни беше поднесена торта по случай 30 години любов. Като водач на групата ни тя беше организирала този поздрав от името на туристическата фирма. Вярно е, че на тортата името ми беше изписано на латиница като Geogriny, но откъде индийците да знаят как се пише Гергина! Споменът остава незабравим, благодарение на Петя.
На вечерята в един етнографски комплекс край Джайпур бяхме с нея около трапезата. Оттогава ни е единствената обща снимка в Индия.


  Видяхме се отново 3 години по-късно, когато двама наши спътници и приятели от индийското ни пътешествие, Мария и Людмил, ни поканиха заедно на гости в софийския си дом. Петя вече не работеше за туристически фирми. При тази наша среща, за която не подозирахме, че ще е последна, говорихме за пътувания. за театър, за книги. 


Тя отново се върна към спомените си от Етиопия. Разказваше много картинно и с чувство за хумор. И досега си представям, сякаш съм го видяла с очите си, високия сериозен на вид етиопец, който се грижел за сина й, докато бил малък, и детето го възприемало като най-важния човек в живота си.  
Разбира се, говорихме си и за Индия. Казах й, че ще й пратя снимки, които имаме с нея. 
На връщане се качихме заедно на трамвая и продължихме да си бъбрим. Тя ме наричаше по много трогателен за мен начин: "Гини". От всевъзможните вариации, които съм чувала на името си, само Петя ми казваше така. С този дребен детайл също ще я запомня. Обещахме си да се видим пак. И както често става, не се видяхме повече. После разменихме по един имейл, но така и не намерих време да издиря снимките, за които й бях говорила. Направих го едва сега, когато това за нея няма вече никакво значение. 


Други нейни познати и колеги също се упрекват, че не са намерили време да се срещнат с нея, въпреки традиционното "Непременно трябва да се видим!" 
Истината обаче е, че Петя Игнатова беше обичан и уважаван човек. Колега от СБЖ припомни, че е била сътрудничка на в. "Поглед", докато е работела в главна редакция "Кино" на БНТ. Засмяна, млада, хубава, ведра и приказлива - така я помни колегата журналист. 
Лек път на светлата ти душа към други необятни светове, скъпа Петя! 



Първата и последните две снимки в публикацията са от изгрев над река Ганг.

сряда, 1 август 2018 г.

Приключението Сеноте Мая



От досегашните ни снимки през това лято най-атрактивните са направените преди месец в Сеноте Мая. „Сенотес“ се наричат природните кладенци в Мексико, повечето от които се намират в пещери – има ги много на полуостров Юкатан. През гърлото на такава пещера се спуснахме с въжета до изумруденозелените води на дъното й точно на 30 юни, денят, когато се навършваха 35 г. от сватбата ни.
         Ако предварително знаех какво представлява спускането, със сигурност щях да се откажа, но аз не знаех. Дори не подозирах, че след като посетим останките от древния град на маите Ек Балам, ще е необходимо да ползвам бански костюм. Затова не си взех. Мъжът ми се оказа по-предвидлив. След Ек Балам младият ни екскурзовод, който държеше да му казваме Еди, защото Едуардо не звучало хубаво, предупреди, че се отправяме към място, където трябва да сме по бански. Казах му, че аз не мога да изпълня това условия. Еди ме попита конфиденциално здравословни проблеми ли имам. Отговорих, че не, просто не съм си взела банския костюм.
        Няма проблем! - отсече младежът. - Тук можеш да си купиш.
В близост до Сеноте Мая се продаваха всякакви стоки и той ме заведе до един от щандовете, на който бяха изложени блузки и къси панталонки.
        Това бански костюми ли са? - попитах недоверчиво.
        Да – потвърди продавачката.
Следващата изненада беше цената на блузката и панталонките, които си избрах – общо 50 долара!
        Те са от много специална материя – обясни не особено убедително продавачът, на когото мъжът ми плати.
От каквато и материя да бяха, нямаше да се откажем от покупката, защото нашият екскурзовод беше категоричен, че трябва да съм с бански костюм. Отправихме се към Сеноте Мая. Групата ни се състоеше от десетина ученички от близкия град Акумал заедно с учителя им Косме и ние двамата с Владо. Когато приближихме до тясното гърло, в дъното на което проблясваше вода, Еди ни показа как с въжета е напълно безопасно да се спуснем до долу. Не можах да му повярвам и това явно си е проличало по изражението ми, защото, след като даде обясненията си, той обяви:
 - Първи Гергина и Владимир ще се спуснат долу!
Трябва да уточня, че в Мексико екскурзоводите често се държат с туристите като че ли са стари приятели, говорят им на „ти“ и на малко име, дори се обръщат към тях с „амигос“! Изненадата, която ни поднесе Еди обаче, не беше особено приятелска - първи ние да се спуснем през тесния земен отвор до дъното на пещерата. По-нормално ми се струваше някои от момичетата в групата ни да покажат как става това, още повече, че бяха местни и сигурно и друг път се бяха спускали. Само че нямаше как да изтъкнем този аргумент. Явно Еди искаше да погледа малко сеир за сметка на двама чужденци на средна възраст от непознатата за него България. Трябваше да приемем предизвикателството. Двама помагачи овързаха въжетата около кръстовете ни. В един момент застрашително се залюлях в пропастта над езерото, но наистина нямаше опасност да падна. Еди наблюдаваше с интерес как провисваме в земната дупка. Пак ми мина през ума, че му се гледа сеир – ясно беше, че никога досега не бяхме правили нещо подобно. Над нас вече стояха двама фотографи, които непрекъснато ни снимаха за спомен. 
И тогава отвътре ми дойде желанието да се усмихна, все едно, че ми е  изключително приятно. 
- Гергина, Владимир – целувка! - провикна се Еди.
Както бяхме провиснали на въжетата над бездната, със засилване се приближихме един към друг и изпълнихме желанието на екскурзовода. 
След това, все така с усмивки и с поглед във фотоапаратите над нас, се заспускахме надолу. Има си начин това да се прави без никакъв риск. Закрепен си здраво през кръста за въжето и можеш с едната ръка да го отпускаш горе и да се приплъзваш надолу. Не че е особено лесно, но не е и толкова трудно. 
Люлеехме се като паяци в разширяващия се под нас подземен купол и ни ставаше все по-весело... Докато стигнахме до изумруденозелената вода, която се оказа и галещо топла.
Долу ни чакаха хора със спасителни пояси, които да ни помогнат, ако имаме проблем, но нямахме. Чак след като излязохме от езерото, огледахме отвътре гигантската пещера със сталактитите в нея и с дългите корени на растящите на повърхността дървета, които се проточваха във въздуха надолу и потъваха във водите на езерото...
Заслужаваше си да преживеем това! И понеже го преживяхме в деня на 35-годишнината от сватбата ни, нарекохме приключението си „Спускане в лоното на любовта“. Всеки сам може да направи за себе си паралела между дългогодишната брачната любов и спускането по въжета в пещерата с изумрудено езеро на дъното. 
   И още една подробност – немаловажна – късите панталонки и блузката, които си купих като бански костюм, наистина се оказаха от особена материя, която съхне буквално мигновено и не охлажда неприятно тялото ти, когато си излязъл от водата. Значи мексиканските продавачи не ни бяха заблудили. Намирам, че е добре да го спомена. Така, както не можех да не спомена и подозрението си, че екскурзоводът ни Еди искаше да се позабавлява със страха, който всеки несвикнал европеец би изпитал от подземната мексиканска бездна. Ако наистина е очаквал това, остана разочарован, защото ние приехме приключението с усмивки.







сряда, 20 юни 2018 г.

Елегично за софийския цирк




Други теми са далеч по-актуални сега, но тъй като всеки ден минавам покрай Солни пазар, взех да си спомням софийския цирк, който някога се издигаше на това място, но изгоря напълно през 1983 г. През последвалите години съм се питала как е било възможно на такова малко пространство да се е разполагала постройка, която като дете ми се виждаше огромна.
Не бих казала, че циркът ми е липсвал точно там. Дори когато съм минавала по площадчето, съм си казвала, че шатрата явно го е задръствала. Далеч по-добър вариант е тя да се издигне отново в парк „Възраждане“, където вече имало и запазен терен за тази цел.
Напоследък обаче на Солни пазар закипя строителство. Дърветата и храстите покрай тротоара бяха изсечени и заменени с ламаринени ограждения, зад които боботят багери и се издига кран. Преди известно време се загледах в снимката, която показва каква ще е сградата на мястото на някогашния цирк, и се изумих. Нещо импозантно и модерно ще извиси бетонна снага в пълна дисхармония с по-старите къщи вляво, но пък в унисон с вече издигнатия в непосредствена близост гигант на площад „Македония“. После може да излезе, че старите къщи не се вписват в този нов архитектурен ансамбъл и да ги сполети една до болка позната съдба.
Но засега не искам да се затормозявам с такива предположения. Мисълта ми е за онова, което ще се изтъпанчи на мястото на някогашния цирк. Прочетох, че ще е 5-звезден хотел, с търговски обекти и подземен гараж. Дали не е логично хотелът да се нарича „Старият цирк“? Във всеки случай, ще задръства Солни пазар много повече, отколкото цирковата шатра преди години.
И изведнъж изпитах тъга за този цирк, в който майка ми ме водеше, когато бях дете. За нея това беше най-вълнуващото детско забавление. За самата мен не беше точно така, но сега ясно си представих опесъчената арена, по която препускат коне, ловките акробати, пламтящите обръчи, през които с победен рев скачат дресирани лъвове, подвикванията на клоуните, буйния смях на публиката и избухващите възторжени ръкопляскания.

Спомням си не един филмов сюжет, в който сградите, построени върху стари гробища, са населени с призраци. Дали и гостите на бъдещия 5-звезден хотел ще чуват призрачните звуци от някогашните циркови представления? Казвам си наум: „Така им се пада!“ А всъщност какво ще са виновни те за поредната архитектурна грандомания?        



събота, 26 май 2018 г.

Черешова Задушница с Мария





В памет на скъпата за мен и за още много хора
талантлива и всеотдайна журналистка и писателка
Мария Галишка-Владимирова,
която преди години ми изпрати тази снимка на своя прозорец



В узрялата пролет, по светло,
по време за слънчеви срещи,
Мария повдига пердето
и гледа дървото с череши...

Дъждът и нощта от стъклото
лика й дори да изтрият,
Мария ще гледа дървото,
дървото ще гледа Мария.

И който за нея си спомни
сега и след много години,
ще мисли за пролетни клони,
покрити със сладки рубини.

26.05.2018 г.


петък, 6 април 2018 г.

За Юда и Голгота


Случи се така, че петата годишнина на блога ми съвпадна с Разпети петък. Тъй като с времето откривам у себе си стремеж в даден момент да си правя равносметка, годишнината на моя блог ме накара да се замисля колко често съм писала за разпятието като символ на човешкото страдание. Дадох си сметка също така, че досега не съм се задълбочавала в предателството на Юда, нито в жестокостта на онези, които свирепо хвърлят камъни по носещия своя кръст. Вниманието ми винаги е било погълнато от мъките на страдащия и охулвания, от начина, по който понася изпитанието.
Точно днес обаче се запитах що за хора, наистина, са хвърлящите камъни. Предателството на Юда е предопределено от волята на Бога да пожертва своя син, който да изкупи греховете на човечеството. Ако не беше Юда, друго щеше да отведе Исус до неизбежния му край, защото той е роден, за да понесе страдания. Юда е олицетворение на човешките слабости, но той се покайва за предателството си и се обесва.
Дали са се покаяли обаче онези, които са хвърляли камъни по беззащитния човек и са го хулели? Евангелията не са осветлили този въпрос. Образът на хвърлящия камъни все остава неясен, смесен с тълпата. Сигурно, защото, докато замеря и обижда, лицето му се изкривява от злоба до неузнаваемост и после, щом отново добие всекидневията си вид, се питаш това същият човек ли беше или просто един достопочтен гражданин.
На тези мисли ме наведе една случка от вчерашния Велики четвъртък. Вече предвкусвах предстоящия Великден, настройвах се за празника, готвех се да боядисвам яйца... Междувременно разменях имейли с наша семейна приятелка по повод една публикация, която беше осигурила за сайта ни. В нея тя настоя да бъдат включени сканирани снимки от семейния архив на неин познат. Снимките бяха избелели и публикацията спокойно можеше да мине и без тях, но изпълнихме молбата на приятелката ни да ги включим. Проблемът беше, че човекът, който ги беше предоставил, имал забележки по текста към тях - приятелката ни ги препрати в имейла си до мен. Поправките му бяха в стил „не по врат, а по шия“, фактологични грешки нямаше, но човекът държеше текстът да е точно както той го е написал. Обясних на приятелката ни, че ако е недоволен, снимките му ще бъдат свалени от сайта ни. В крайна сметка получих имейл от него, в който ми пишеше, че дребнавостта, суетата, себичността и грандоманията ми са впечатляващи и при това положение било непоносимо снимките от семейния му архив да бъдат публикувани под моята редакция.
Естествено, махнах снимките му от публикацията. От това тя нищо не изгуби, но вчера, на Велики четвъртък, когато уж се настройвах за празника, изненадващо бях засипана с камъните на тежки обиди и се замислих за лекотата, с която този напълно непознат за мен човек се нахвърли срещу мен. Само защото си позволих да му напомня, че на собственият ни сайт редакторът съм аз и не мога да приема някой отвън да налага какво да пише в него.
Затова и днес, на Разпети петък, се питам що за човек е хулещият и замерящият с камъни? Вероятно видът му изглежда напълно достопочтен в ежедневието, докато в даден момент не го прихване злобата и не деформира грозно чертите му.
Предателите като Юда всеки ги презира и ги сочи с пръст. Много по-рядко обаче насочваме гнева си срещу замерящите с камъни. Може би, защото в такъв момент е по-важно да се предпазим от удара. Или защото понякога самите ние се поддаваме на порива да хвърлим камък по някого?
Поглеждам заглавието на написаното дотук - в него са споменати Юда и Голгота, а хвърлящият камъни не, макар че точно за него най-вече става дума. Така и трябва да бъде. Юда все пак се е покаял за греха си и се е самонаказал със смърт, а замерящият с камъни или обиди обикновено не се разкайва за постъпката си и не заслужава да бъде изведен в заглавие.
     


четвъртък, 5 април 2018 г.

Когато поетите минават отвъд

В дните преди Великден съвсем случайно научих, че двама поети, които познавах още от студентските си години, са си отишли от този свят – Велизар Николов и Петко Кицов. С първия съм се срещала инцидентно, с втория работихме заедно няколко години в „Младежка редакция“ на БНР – починал е преди половин година. Така и не съм разбрала, че вече ги няма... Написах това стихотворение за тях и за всички поети, които са си тръгнали незабелязано от шумното ни ежедневие. Чие отсъствие ще се усети - времето ще покаже.

***

Когато поетите минават отвъд,
прелитат ли птици по техния път?
Шумят ли дървета, жужат ли пчели?
И манна небесна над тях ли вали?

Дали се познава по знаци безчет,
когато земята напуска поет,
а ние, безсилни да ги доловим,
допускаме да отлети като дим?

Гергина Дворецка
5.04.2018 г.



четвъртък, 22 март 2018 г.

Обяснение в любов към водата


Може би защото съм Водолей, но чувствам Международния ден на водата като мой празник! Харесвам водата във всичките й агрегатни състояния и ми е много приятно, че на днешния ден в София е навалял сняг.

         Най-силно усетих какво е водата за мен, когато преди 5 месеца с любимия ми Владимир Дворецки бяхме край водопадите Игуасу – първо в Аржентина, а после и на територията на Бразилия. Там водата не само блика отвсякъде, но те обгръща с топъл воден прах, влиза в теб през кожата и те обсебва изцяло. На моменти изглежда застрашително, имаш чувството, че ще те завлече към дъното – и това наистина е възможно -  но е важно да намериш здрава опорна точка и в този момент водните потоци те изпълват с въодушевление и радост.
Точно тогава осъзнах, че водата е като любовта, защото и тя ни въздейства така.
Любовта означава младост, независимо от възрастта ни! След Игуасу се почувствах подмладена поне с 10 години. 


С Владимир Дворецки край "Дяволското гърло", нодопадите Игуасу, Аржентина

понеделник, 19 февруари 2018 г.

Портрет

Едно великолепно стихотворение на Арсений Тарковски ме изкуши да го преведа преди 5 години. Възхищението ми, когато го препрочитам в оригинал, винаги е толкова силно, като че ли го чета за първи път. Най-после реших да споделя и в блога си превода, който му направих. Естествено, заедно с автентичната творба.   

ПОРТРЕТ

Сам съм вече дни наред.
В стаята виси портрет.
По лицето на старица -
от
мушици
върволица.
Питам: „Тъжно ти е май
под стъклото в твоя рай?”
По лика муха се стича
и старицата изрича:
„А добре ли ти е там,
в твоя дом, като си сам?”
Ето и неповторимият оригинал на стихотворението от Арсений Тарковски:
ПОРТРЕТ

Никого со мною нет.
На стене висит портрет.
По слепым глазам старухи
Ходят мухи,
мухи,
мухи.
Хорошо ли, - говорю, -
Под стеклом твоём в раю?
По щеке сползает муха,
Отвечает мне старуха:
- А тебе в твоём дому
Хорошо ли одному?
И тук идва ред на илюстрацията, която се вдъхнових да направя към стихотворението. Не умея да рисувам, но пък съм чела толкова много стихотворни опити на хора без поетичен талант, които в някакъв момент решават да се изразят чрез стихове, че си казах - интернет ще понесе еднократно и моята нескопосана рисунка! Забавното е, че поради неумението ми да рисувам, мухите по портрета приличат малко на цветя. А това допълва финала на стихотворението: Бабичката, която явно се дразни да я съжаляват, навярно иска да каже, че може сега по лика й да лазят мухи, но някога в живота й е имало и цветя!    



неделя, 18 февруари 2018 г.

За честолюбието

Защо ли точно днес, на Сирни Заговезни, когато се иска и дава прошка, си спомних това стихотворение от младостта ми? Явно, защото в живота си открай време съм срещала хора, които не успявят да простят на някого заради изживяваната болка, а други - заради честолюбието си, в смисъл - когато някой е засегнал егото им, в което те са влюбени.

„Стъпчеш ли своята гордост,
друго какво ти остава?!”
Честолюбивите хора
тръгват по пътя направо.

И ги следим отдалече,
спрели в завоите криви,
ние, прозрелите вече,
бившите честолюбиви.

Гледаме тяхната храброст
с поуталожени сили
ние, позналите слабост,
някому нещо простили.

Като стоманено стреме
гложди ни стара омраза.
Всеки ли враг непременно
трябва да бъде наказан?

Не...зло да дреме под камък!
Бавно гневът ни затихва.
Скриваме злата си памет
като музейна реликва

и ни краси ореола
на опростена обида.
А през тревата набола
честолюбивите идат…

1981 г.
Гергина Дворецка
от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”






сряда, 31 януари 2018 г.

Началото на българското председателство на ЕС

Преваля първият месец от българското Европредседателство. Като журналист, който се занимава с темата за европейската интеграция от 1990 г. насам, за мен това събитие е много важно. Отразявала съм десетки председателства на други страни в европейските си предавания по БНР, сега в сайта на фондацията ни ще отразявам българското.  По-рано ги наричахме просто „председателства на ЕС“, но в българския вариант то се изписва най-често с пълното си наименование като се уточнява „на Съвета на Европейския съюз“. На хората, които нямат представа от институциите на ЕС, сигурно им е напълно непонятно за какъв Съвет става дума, но дано покрай нашето председателство да се поинтересуват и да прочетат как функционира Съюзът, на който България е член от 2007 г.
Някои мои приятели във Фейсбук гледат иронично на ролята, която страната ни ще изпълнява в ЕС през първите 6 месеца на 2018 г. Дори изписват думата като „преЦедателство“. Те си имат своите основания. Аз също до края на миналата година не бях сигурна, че сме напълно подготвени за тази наша европейска роля. Сигурно, защото живея близо до НДК и гледах как ремонтите продължаваха почти до последно. Имаше и някои ексцентрични идеи - в началото на януари да се засадят теменужки с цвета на европейското знаме в лехите пред НДК – навалелият по-късно сняг ги скри. Но няма да се спирам на такива детайли, защото самата аз бих искала България да се представи много добре начело на ЕС.
Официалното откриване на председателството ни на 11 януари в Народния театър „Иван Вазов“ предизвика много коментари най-вече заради речта на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, която той произнесе на български език. Аз също се възхитих от този негов жест, защото явно се беше постарал да разучи добре текста. Самото съдържание на речта обаче остави у мен противоречиви впечатления. Първото ми сепване беше при споменаването в едно и също изречение на Захари Бахаров и Иван Вазов и то с предположението, че нашумелият актьор е по-известен на младите от класическия писател. Накрая в недългото слово беше намесен Христо Стоичков и за капак – тракийските войни. Ясно е, че словото на Туск е било подготвено от негови съветници, дори се говореше конкретно за един ирландец, който имал този ангажимент. Та по мое скромно мнение, съветникът ирландец леко се беше изгъбаркал с нас, замесвайки тюрлюгювеч от имена и събития, с които българинът се гордее. Споделям това, след като страстите около въпросното слово се уталожиха, защото имах Фейсбук приятели, които го бяха възприели твърде присърце – прочетох дори заплаха от видна полонистка, че ще разприятелява всеки, който се изказва зле за речта на Туск. Все си мисля, че ирландецът, подготвил съответната реч, като е гледал еуфорията, настанала в България по повод творението му, се е подсмихвал под мустак като героинята на Вазов Хаджи Ровоама. Де да беше знаел за колоритната Вазова Хаджи Ровоама, можеше и нея да я пъхне в приветственото слово на Туск за повече нашенски колорит!  
Думата ми е за това, че би било добре да не се радваме като деца само от факта, че един европейски лидер произнася слово на родния ни език, а да се заслушваме по-внимателно какво точно ни казва.  
         След тържественото откриване като цяло председателството потръгна добре. Министрите ни с ентусиазъм и самочувствие влизат в ръководните си роли на европейските събития. Предстоят още 5 месеца и ще настане времето на равносметките.
Известна наша преподавателка по европеистика твърди, че неуспешни председателства на ЕС няма. Само че някои страни се справят по-добре, а други – не толкова. Ще видим ние от кои ще бъдем, а още по-важно – какъв опит ще извлечем от нашия дебют начело на ЕС.   




вторник, 30 януари 2018 г.

Януарски рождени дни

Месец януари е всеизвестен с празниците си, но за нашето семейство той е свързан и с рождени дни. Моят е на 21 януари. Интересното е, че колкото повече време минава, толкова по-добре се чувствам на рождения си ден. Все по-ясно осъзнавам, че да достигнеш до почтена възраст е привилегия, която, за съжаление, не е дадена на всеки. Имам чувството, че натрупаните ми години образуват висок хълм, на чийто връх съм се изкачила и мога да погледна отгоре към някогашните си преживявания – някои от тях изглеждат вече като едва забележими точици, а си спомням колко силно са ме вълнували някога. Ето това означава да се издигнеш над нещата!
Както при изкачването на истински връх, катерейки се към висотата на годините, човек инстинктивно взима със себе си само най-необходимото и захвърля всичко, което би му тежало по пътя нагоре – формални познанства, ангажименти, които гълтат време, а не носят вътрешно удовлетворение. Така постепенно отсяваме излишното и запазваме онова, без което не можем. Колко е хубаво човек да остарява, защото разбира кое е всъщност най-важното в живота му!  
С изкачването по билото на годините всеки губи хора и неща, на които е държал. И толкова по-голяма е радостта от присъствието на любими същества в зрялата ни възраст!
Мъжът ми, с когото точно след 5 месеца ще отпразнуваме 35 г. брак, за рождения ми ден написа тристишието:
"Мой хляб и мое вино,
със теб се причестявам всеки ден!
Честит рожден ден, Гергина!"
Може и да съм пристрастна, но това късче поезия засенчва всички стихове, които самата аз съм написала за любимия ми съпруг. А уж в семейството ни поетесата съм аз!
Синът ни, който от най-ранна детска възраст ни подарява за рождените дни специални рисунки с най-важното за всеки от нас през изминалата година, този път ми нарисува стилизирано изображение на статуята на Христос Спасителя в Рио де Жанейро. Той знае колко важно беше за мен пътуването ми до този град през 2017 г.!
Благодарна съм и на всички над 200 приятели и познати, които ме поздравиха във Фейсбук и по телефона.   
И още хубави неща:
Приятно ми беше, че на рождения ми ден имаше сняг. Родила съм се в много снежен студен ден и може би снегът е бил едно от първите неща, които са ми се мернали пред очите през прозореца на Първа градска болница. Така си обяснявам моята любов към снега, въпреки че много обичам лятото.
Като подарък от случайността възприех и финалния спектакъл на победителите в Европейското първенство по фигурно пързаляне, който предаваха по телевизията на 21 януари. Той ме върна към ученическите ми години във Френската гимназия, когато състезанията по фигурно пързаляне бяха сред най-очакваните събития за мен и съученичките ми и през междучасията коментирахме оживено кой от фигуристите как се е представил.
Разказвам тези дреболии, защото с годините човек наистина започва да се радва на такива уж дребни съвпадения. На младини може и да не ги е
забелязвал или не ги е възприемал като повод за радост.
Със сигурност това, което пиша, не изглежда особено оригинално, но е хубаво, когато можем сами да се убедим в някои банални истини.
         На 28 януари е роден баща ми. Той отиде в други измерения преди около 8 години, но ние и досега празнуваме рождения му ден. Правим си тържество вкъщи в негова чест, готвя ястията, които харесваше, или някои нови, които си мисля, че би харесал, припомняме си любимите му изрази. Все повече оценявам колко достойно остаряваше той, без да изпада в старчески егоизъм и запазвайки докрай любопитството си към света, от който си тръгна на 94 години и 5 месеца.  
         През този месец се отбелязва и още един рожден ден - на БНР, защото на 25 януари 1935 г. цар Борис III е издал указа, с който радиоразпръскването става държавна собственост. Приятно ми е, че съм родена в един и същ месец с радиото, което си остава една моя голяма любов. От високия връх на натрупаните ми години го виждам като голяма хижа по билото на склона. Приятно ми е да си спомням, че и аз съм била там. Понякога ми се е случвало да бъда така погълната от ставащото вътре, че не ми е идвало наум да поглеждам през прозорците. Сега помахвам за поздрав на хората от хижата. Който видял – видял. А на мен още толкова неща ми предстоят!   
         И ако пиша за изброените по-горе рождени дни, то е не само защото те са важни за самата мен, а и по друга причина:

 Има хора, които се страхуват от трупащите се години, а не бива! Възрастта е връх, до който си имал шанса да се изкачиш. Въпрос на гледна точка. Знаете анекдота за песимиста и оптимиста, нали. Е, лично за мен чашата винаги е наполовина пълна.    


сряда, 3 януари 2018 г.

Избраните за отличници

Става дума не за хората, които сами се утвърждават и печелят уважение с качествата си, а за онези, които нямат достатъчно качества, но пък в даден момент някой е преценил, че може да им възложи ролята на „отличници“. Това си е чист късмет, защото често такъв „избраник“ е един от множеството съвсем обикновени хора – с някакви свои достойнства и недостатъци, но с нищо ненадскачащ другите. От момента, в който бъде обявен за „отличник“ обаче, представата за него напълно се променя.
По социалистическо време съм чувала името на знатна тъкачка, която тъчала едновременно на зашеметяваща бройка станове. Злите езици говореха, че на всички тези станове не тъчала самата тя, а многобройни помощнички. Знатната тъкачка просто минавала покрай тях и ги контролирала, но нейното име се знаеше, а на помощничките – не. Била е избрана да бъде еталон!
Може помощничките да са измислица на завистници, но онова, което винаги е будело съмнения у мен, е: ако наистина сам тъчеш на много станове едновременно, колко ли качествено ще да е било изтъканото.  
В живота си съм имала случаи лично да наблюдавам възхода на избрани за „отличници“. Този избор рязко преобръщаше съдбата им. Може до този момент хората да са коментирали недостатъците им, но от мига, в който избраникът заеме някакъв началнически пост, например, изведнъж очите на множеството сякаш се отварят само за хубавото у него, дори то да е трудно забележимо. И започва едно възхищение, една надпревара кой по-умело ще го похвали! Ако не дай си боже, избраният за „отличник“ направи гаф или фрапантно се издъни със своя реплика или постъпка, това тактично не се забелязва, а ако все пак случката твърде осезателно се размирише, се впрягат всички средства, за да бъде замазана.
Помня как един началник беше дошъл на премиера на книга от наш колега – много стилно, артистично по замисъл и отлично подготвено събитие. Началникът имаше определена роля в него, но дойде във видимо „добро настроение“ и... стана тя, каквато стана. През цялото време си мислех, че ако аз бях направила нещо далеч по-безобидно, на следващия ден щях да получа заповед за уволнение. А за изпълнението на въпросния началник нито дума не се чу в публичното пространство, въпреки многобройната публика на събитието. Какво да се прави – човекът беше от избраниците, за които не може да се говори лошо на висок глас. Иначе, насаме могат да бъдат обсъждани и подигравани, но само под сурдинка.
Защо ли в първите дни на новата година се замислих точно над тази тема? Защото и досега ми се случва да ставам свидетел как някой бива набеден за отличник и каквато и публична издънка да направи – да показва неуважение към хора, с които работи, или да изпада в идиличен нарцисизъм, това се подминава и после започва едно възхищение, една надпревара кой по-умело ще го похвали! Позната история.

Сигурно е изключително комфортно да знаеш, че каквото и да направиш, то ще бъде изтълкувано в твоя полза. С мен обикновено е ставало обратното. Хубавото е, че ние, които не сме били избирани за „отличници“, внимаваме повече за думите и постъпките си, защото на нас гафовете никой не би ни ги простил. И в крайна сметка се оказва, че се отнасяме по-добре към другите, тоест стараем се да бъдем по-добри хора. Това е нашата морална победа над набедените за „отличници“. Вярно е, че само ние си знаем за тази наша победа, но тя носи вътрешно удовлетворение.