събота, 10 ноември 2018 г.

Котешка есен


Денят си остри ноктите,
с ръмжене се надига,
а аз си гледам котките
и тайно им намигам.

Листата – златни капчици –
безшумно ни посипват.
Целувам меки лапички,
добри като молитва.

А слънчевите нишчици
полека изтъняват
и болките хронически
в душата наболяват,

сред чувства изкорубени
зли пламъчета тлеят,
но мърканици влюбени
спасително ме греят.

Гергина Дворецка

10.11.2018 г.


четвъртък, 11 октомври 2018 г.

Проблемите ни с една ветеринарна клиника




Всеки собственик на домашен любимец в даден момент има нужда от ветеринарен лекар. Нашата котанка Гуни и четирите котета, които тя роди на 3 юли т.г., едва навършила една година, са под постоянното наблюдение на д-р Милен Иванов. Редовно ги водим за обезпаразитяване, на 10 септември им беше направена първата ваксина.  
Котешкото попълнение на семейството ни дава огромна огромна радост не само на нас, но и на много приятели и познати котколюбци, които с интерес следят какво се случва с нашите котарчета мускетарчета: Лео-Атос, Фери-Портос, Бачи-Арамис и Роналдо-д’Артанян. Двойните им имена се появиха, защото, още преди да се родят, си бяхме намислили как да се казват, но след като на бял свят дойдоха 4 мъжки котета, нямаше как да не се сетим за героите на Александър Дюма, затова на всеки добавихме и по едно литературно име.
 Нашата котешка история обаче се разви по свой оригинален и на моменти драматичен сюжет. Мама Гуни, която преди да я осиновим на 7-8-месечна възраст, е живяла из дворовете на Божурище, след като синчетата й навършиха 2 месеца, все по-често настоятелно изискваше от нас да я пускаме навън. Слава Богу, в къщата, където я отглеждаме с домочадието й, имаме двор. Скоро забелязахме, че тя има желание да изведе и децата си на чист въздух. Ние държахме това да стане чак след втората им ваксина, но в един есенен ден Гуни буквално вдигна Септемврийско въстание (интересното е, че беше точно 23 септември) – размяука се под прозореца, от който я гледаха котарачетата, вдъхновени от призива й, те се втурнаха към вратата, заподскачаха нетърпеливо пред нея. Роналдо-д’Артанян дори ме тупна с лапичка по крака, като че ли да ме укори: „Защо не ни пускаш при мама!“ И ние отворихме вратата.
Навън настана голямо веселие. Котетата се гонеха, мама Гуни ги увлече да се катерят по вишната. Лео-Атос стигна до самия й връх и дори скочи оттам на покрива. Не можеше да слезе сам и се наложи мъжът ми да го свали през капандурата. Котешката фиеста продължи до вечерта. А тогава захладя...
На следващата сутрин Лео ни изглеждаше изтощен. Мислехме си, че е от стреса, който изживя на покрива предишния ден и го оставихме да си почива. Когато обаче и на другата сутрин го видяхме отпаднал, го грабнахме и го заведохме в най-близката ветеринарна клиника до нас – „Добро хрумване“ на ул. „Княз Борис I” 125. Там ни прие д-р Мила Кисьова, на която представихме документ от д-р Иванов, че на котетата е поставена първа ваксина. При преслушването на Лео му бяха открити хрипове – явно се беше простудил при първото си излизане навън. Съгласихме се да му бъде направена пълна кръвна картина. Когато я видя, д-р Кисьова се разтревожи от показателите му и дадохме съгласието си да го тества за панлевкопения – котешка чума. Тестът се оказа положителен!
Д-р Кисьова ни обясни, че това е изключително заразно смъртоносно заболяване и има опасност всичките ни котета да са болни. Каза ни, че Лео веднага може да бъде приет в клиниката, като лечението му ще ни струва около 700 (седемстотин) лв., но нямало никаква гаранция, че ще е успешно. Често, въпреки усилията, изходът бил летален. Дори за момент не ни мина през ума да обмислим предложението – веднага решихме, че трябва да дадем шанс на Лео, независимо на каква цена. Оставихме го в клиниката. Д-р Кисьова ни обясни, че ще бъде в стационара за заразно болни животни, където не се допускат свиждания, но два пъти дневно – сутрин и вечер - можем да получаваме сведения за него. При постъпването му платихме 306 (триста и шест) лв. 
Бяхме предупредени да наблюдаваме и останалите котета за признаци на болестта, между които били отпадналост, разстройство, повръщане. Обясних, че Лео никога не е повръщал и не е имал разстройство, но на тази информация не беше обърнато внимание.
 Връщайки се като замаяни вкъщи, си дадохме сметка, че всичките ни любими котета може би ще умрат! Обадих се на д-р Милен Иванов, за да го уведомя за стряскащата диагноза на Лео. Първата му реакция беше, че котетата са наскоро ваксинирани и резултатът от теста за панлевкопения може да е лъжлив. Според д-р Иванов, Лео може да е омърлушен заради високата температура, но тя се предизвиква от различни фактори.
Това ни поуспокои, но само донякъде. Продължавахме да се вглеждаме тревожно във всяко от братчетата и ни се стори, че Роналдо-д’Артанян  е много отпаднал. Панически отнесохме и него в клиниката. Тестът му, за наше облекчение, беше отрицателен. Само ще уточня, че такъв тест струва 40 (четиридесет) лв.
На следващия ден след постъпването на Лео в клиниката се обадихме, за да разберем какво е състоянието му. Беше ни отговорено, че лекарите в момента са заети, но до 10-ина минути обаждането ще ни бъде върнато. Това обаче така и не се случи. Първата ни мисъл беше, че котето вече е починало и лекарският екип екип се колебае как да ни съобщи страшната вест. Излишно е да описвам в какво състояние изпаднахме. Сигурно никога вече нямаше да видим Лео-Атос, храброто юначе, което единствено от братчетата си успя да се качи на покрива на къщата! Изчакахме около час и лично отидохме в клиниката, подготвени за най-лошото. Там научихме, че Лео е жив! Не ядял, но нямал разстройство.
Тъй като разстройството е един от характерните признаци за панлевкопенията, започнах да се съмнявам дали котето ни е с точна диагноза. Дали не беше прав д-р Иванов, който допусна, че положителният тест на Лео може да е повлиян от скорошната ваксина. Свързах се по телефона със собственика на клиника "Добро хрумване", д-р Влади Кирилов, който тогава се намираше във филиала в кв. „Изток“, и споделих с него съмненията си. Той любезно ме увери, че ще провери лично случая и ми каза да му се обадя вечерта. Когато му се обадих, д-р Кирилов категорично потвърди диагнозата панлевкопения.
Значи дамоклевият меч продължаваше да виси застрашително над нашите котета!
През следващите дни бях в постоянен стрес. Каквото и да вършех, се стараех да наблюдавам котетата за признаци на остро заразната болест. Такива признаци не се появяваха.
На 27 септември в късния следобед обаче Фери ми се видя умърлушен. Незабавно го отнесох в „Добро хрумване“, защото не исках да губя време – кабинетът на д-р Иванов е по-далече от къщата ни, а нашето семейство няма автомобил. Тестването за панлевкопения на Фери беше направено от д-р Боряна Христова и д-р Камелия Йорданова (мисля, че беше тя, сравнявайки със снимката й в сайта на клиниката, иначе бях така притеснена, че не съм гледала имат ли баджове лекарите там). Интересното е, че този път трябваше да изчакам за резултата по-дълго, отколкото за предишните два теста – за Лео (положителен) и за Роналдо (отрицателен). Двете лекарки дори добавиха още от взетия материал върху тестера на Фери и продължихме да чакаме. Накрая ми казаха, че тестът е положителен и д-р Христова изхвърли тестера в едно пликче с отпадъци. Тъй като по-продължителното изчакване на резултата ме беше озадачило, помолих докторката да ми покаже като на лаик по какво се познава какъв е той. Д-р Христова извади тестера от пличкчето с отпадъците и ми обясни, че на него има една наситено зелена контролна точка, а до нея бледозелено сияние, което било знак за наличие на болестта. Съгласих се да приемат и Фери в клиниката за лечение и едва по-късно си дадох сметка, че не му бяха направили пълна кръвна картина, както на Лео.
Прибирайки се отчаяна вкъщи, защото вече второ наше коте беше диагностицирано със смъртоносното заболяване, ми се стори, че майка им Гуни е малко отпаднала. С мъжа ми незабавно занесохме и нея в клиниката, за да й се направи тест за панлевкопения. Резултатът беше отрицателен.
На 27 септември внесохме 125 лв. – 85 за стационарното лечение на Лео и 40 лв. - за теста на мама Гуни. Плащането за Фери оставихме за следващия ден.
  Ще уточня, че се стараехме да се издължаваме на „Добро хрумване“ ден за ден, за да не ни се струпа твърде голяма сума накрая. Мобилизирахме финансовия ресурс на цялото ни семейство, синът ни активно се включи в спасяването на котетата. Плащахме с дебитна карта, кеш, накрая – с кредитна карта.  
Два пъти дневно ходех в клиниката да разбера как върви лечението. Опитах да го правя по телефона, но още първата сутрин след приемането на Лео разбрах, че това не е надежден начин за получаване на информация, след като лекарите се оказваха заети в момента, а обещанието, че обаждането ще ми бъде върнато до 10 мин. така и не беше изпълнявано. Това се случи още веднъж и се отказах от телефонни контакти с клиниката. Проблемът беше, че дори и когато някой лекар от екипа лично ме осведомяваше за състоянието на Лео и Фери, сведенията бяха: „Лео няма разстройство. Много мяука. Фери май се страхува да яде.“ От тези сведения не добивах представа как котетата се повлияват от лечението и кога евентуално ще приключи то.
 Затова, когато на 28 септември четвъртото братче мускетарче, Бачи-Арамис, също ми се стори много унило, и през ум не ми мина да го водя в „Добро хрумване“, а се обадих на д-р Милен Иванов, с гореща молба да го приеме на лечение при него. Д-р Иванов  обаче трябваше да излиза от кабинета си и ме посъветва да заведа и Бачи в близката до нас клиника. Междувременно котето напълно се съвзе и започна да си играе, така че отпадна необходимостта от посещение при лекар.
Постепенно стигнах до извода, че ако не бяхме прибързали да водим и Фери в „Добро хрумване“, той също щеше да се възстанови от умърлушването си. Допусках, че това е станало и в клетката му в стационара, затова лекарите нямаше какво да ми кажат за него.
Решението да си вземем и двете котета от клиниката още на 29 септември сутринта дойде най-вече заради реакцията на майка им Гуни, която предишната вечер изпадна в истерия, мяташе се из цялата къща и душеше местата, където обикновено лежаха Лео и Фери. Досетихме се, че ги търси. Не можехме да не й ги доведем. На нейната възраст тази болест вече не представлява такава опасност.
Когато на 29 септември сутринта заявихме на лекарите в клиниката, че си вземаме котетата, знаехме, че сме платили всичко за лечението им до този момент, но казахме, че ако все пак е останало нещо за доплащане, ще се издължим.
Чакахме да си получим котетата около час. Чудехме се толкова ли е трудно да се извадят от клетките им в стационара. Малко преди да ни бъдат върнати Лео и Фери, рецепционистката ми даде да подпиша декларация за информирано съгласие, че съм „изрично запозната с рисковете от предсрочното изписване“. После ни беше съобщено, че трябва да платим още 170 лв. за 29.09., защото междувременно били сложили на двете котета предвидените за сутринта лекарства. Поискана ни беше пълната сума за един ден стационар, при положение, че взехме котетата още сутринта. Внесохме сумата, но направихме уговорката, че след като сме платили за цял ден, ще доведем Лео и Фери и следобед, за да им бъдат сложени лекарствата, които биха получили, ако бяха в клиниката. По-късно на 29.09. занесохме котетата да им поставят заплатените от нас инжекции. 
Какво беше състоянието на изписаните „предсрочно“ Лео и Фери, диагностицирани от екипа в "Добро хрумване" с панлевкопения? Пълни с енергия, зажаднели да потичат след дългия си престой в клетката и... невероятно гладни! Нахвърлиха се на храната – риба, бял дроб и пиле – с такова настървение, че не можехме да повярваме как така не са искали да ядат в клиниката. Изненадващото за мен беше, че след петдневно лечение Лео все още кашляше, въпреки немалкото лекарства, които са му давани, според получената от нас писмена справка.
След инжекциите, които му бяха сложени на 29.09. следобед кашлицата му спря.
През следващите два дни ходех редовно във филиала на ул. „Княз Борис I” 125, за да информирам екипа на клиниката, че котетата се чувстват перфектно и не спират да ядат. Попитах веднъж дежурната лекарка с какво са хранени Лео и Фери, та са отказвали храната в стационара, и тя ми отговори, че са били на диета, щадяща стомашно-чревния тракт. На въпроса ми защо е било необходимо това, след като те никога не бяха имали разстройство, лекарката отговори: „Да, но диагнозата им е панлевкопения!“
 Прозвуча ми абсурдно.
Като съзнателни хора, държахме двете преждевременно изписани „болни“ котета далече от братчетата им, в отделна стая с храна и тоалетна, в продължение на 3 дни. През това време храната беше изяждана от тях без остатък.
         На 2.10. т.г. заведохме Лео и Фери на контролен тест. Решихме това да стане не при д-р Милен Иванов, който беше споделил мнението, че резултатите от тестовете в „Добро хрумване“ са повлияни от сложената ваксина, а на друго, „неутрално“ място. Избрахме
SofiaVet. Прие ни д-р Герганова. Първата й реакция, когато видя, че котетата наскоро са ваксинирани, беше, че е излишно да се прави тест, защото резултатът може да бъде лъжлив заради скорошната ваксина. Настояхме тестовете да бъдат направени. Бяха отрицателни! В епикризата им пише, че двете котета са в „добро общо състояние, жизнени, с розови лигавици, не са обезводнени, аускултация без особености“ и не са болни от панлевкопения.
Би могло да се каже, че краят на тази дълбоко разтърсваща за нас история е щастлив. Само че не е точно така. Защото все повече се убеждаваме, че котетата ни са били лекуван от болест, от която не са били болни. Доказва го доброто им здравословното състояние, установено в SofiaVet на 2.10.т.г., т.е. на третия ден след „прекъснатото им лечение“, както и отличното им здраве до този момент. Дори на лаиците е известно, че лечението на левкопенията не става бързо, а възстановителният период е дълъг. На който и ветеринар да кажем, че Фери е бил напълно излекуван от тази болест само за ден и половина престой в клиниката – от 27.09. следобед до 29.09. сутринта, ще се изуми. Колкото до Лео - единственото му първоначално заболяване очевидно е бил дихателният проблем, който така и не беше доизлекуван след 4-дневен престой в стационара на „Добро хрумване“. В рамките на 5 дни обаче внесохме в клиниката 971 лв. (деветстотин седемдесет и един) и дадохме допълнително 85 лв. в SofiaVet за контролни тестове и прегледи, които бяха нужни единствено, за да докажат, че котетата са здрави.
След консултация с адвокатите ни реших да напиша оплакване до собственика на „Добро хрумване“, д-р Влади Кирилов, с което да поискам той доброволно да ни възстанови сумата, която дадохме за ненужното лечение на стационар за периода 25-29.09.т.г., плюс цената на тестовете и прегледа в SofiaVet (85 лв.), които направихме, за да проверим дали наистина котетата ни са заразни, или общо 1056 лв.  Напомням, че всички тестове направихме заради страха, който ни беше внушен в клиниката, че може и четирите ни котета плюс майка им да се разболеят.
В нито един момент екипът там не пожела да се усъмни в диагнозата „панлевкопения“ при положение, че: 1. Съществени признаци на болестта като разстройство и повръщане никога не са били налице и при двете котета, 2. Две от братчетата им, с които „болните“ непрекъснато бяха контактували, преди да ги доведем в "Добро хрумване", така и не се разболяха от това остро заразно заболяване. 3. Болестта обикновено застрашава неимунизирани животни, а нашите имат първа ваксина. Отказът на лекар да преосмисли диагнозата си едва ли е особено добър атестат за него.
В оплакването си обърнах внимание на д-р Кирилов на още един проблем, с който се сблъскахме в клиниката му – небрежността.
Плод на небрежност от страна на екипа беше едно неочаквано за нас премеждие: няколко часа, след като прибрахме Лео и Фери вкъщи, ръцете ни, с които бяхме носили клетката им, се оказаха обгорени, особено моята дясна ръка – прилагам снимка. Обяснението, до което самите ние стигнахме, беше, че човек от клиниката е ползвал дезинфектант и с ръкавицата, с която е работил, е хванал дръжката на клетката ни, без да се замисли, че ние ще изгорим ръцете си с нея. Показах белезите от изгарянията на д-р Кисьова и тя изрази съжаление за станалото, но споделих с д-р Кирилов, че е добре хората от екипа му да се замислят за такива „подробности“.
Небрежност проличава и във финансовите разбивки, които ни бяха предоставени по наше искане и които прилагам тук. Разбирам, че лекарите са твърде заети да лекуват пациентите си, а не да пишат справки, но все пак е важно какви официални документи излизат от името на клиниката. Освен това някои подробности в справките будят въпроси. Например: Защо сумата за медикаментите през първия ден за лечението на Лео е 60 лв., а през останалите дни е по 25 лв. на ден?
- Как е било възможно д-р Кисьова да се досети още при постъпването на Лео в клиниката, че ще трябва да го храни насила, за да включи в сметката още 10 лв. допълнително за тази услуга?
Останахме с впечатлението, че цифрите са били натъкмени, когато ден-два по-късно поискахме писмена справка за какво точно сме плащали.
Държа да отбележа, че след като му изпратих оплакването си по електронната поща до имейла на клиника „Добро хрумване“, д-р Кирилов ми отговори веднага. Започваше отговора си с комплимента, че макар и дълго, писмото ми е толкова стилистично и граматически издържано, че е удоволствие да се чете. После изразяваше съжалението си за преживените от нас притеснения. По същество обаче заставаше изцяло зад колегите си от клиниката – и за диагнозата, и за приложеното лечение. Отговорът му в крайна сметка съдържаше отказ да ни върне парите за лечение и тестове, които реално се оказаха излишни.
За един ден разменихме още по два имейла, в които той не отговори на нито един от въпросите ми, свързани най-вече с плащанията ни в „Добро хрумване“, като накрая заяви, че имаме дълбоки различия и ме посъветва да се обърна към Комисията за контрол и професионална етика към Българския ветеринарен съюз. Естествено, ще го направя.
За клиниката на д-р Влади Кирилов прочетохме различни отзиви в интернет – и добри, и не. Самият той има впечатляваща професионална биография. Може би много скоро в нея трябва да бъде вписано и уникалното постижение, че екипът му е излекувал коте от смъртоносната панлевкопения за ден и половина!
Само се питам защо след като въпросният Фери наистина се оказа напълно здрав при „предсрочното“ му вземане от клиниката, както и Лео, всъщност лекарите там изобщо нямаха намерение да ги изписват и не ни даваха никаква перспектива кога изобщо ще стане това и колко още ще трябва да плащаме. Почувствахме се в ролята на банкомат. Както и на заложници на голямата ни обич към домашните ни любимци.
Радваме се, че са живи и здрави, гонят се из двора и похапват с апетит.
Държах обаче да споделя публично онова, което преживя цялото ни семейство при контактите си с тази клиника.
По-долу прилагам някои документи:

Касовите бележки за сумите, които изплатихме на "Добро хрумване" и на SofiaVet, за да получим и друго мнение по случая. Следват финансовите разбивки, които ни бяха предоставени от "Добро хрумване" по наше настояване, за да разберем за какво точно сме плащали:
Добавям и епикризата от SofiaVet на "преждевременно" изписаните котета, в която се констатира, че 3 дни след "прекъснатото" им лечение те са в добро здраве:

,:
За финала оставих снимката на ръката ми, обгорена от дезинфектант след като носих клетката с котетата ни при изписването им от "Добро хрумване".


вторник, 18 септември 2018 г.

Шапката на Христина


Когато излизам от къщи, погледът ми обикновено попада върху шапката на Христина. Сложила съм я до закачалката така, че да ми е удобно в даден момент да я изнеса навън и да я оставя някъде, където някой да си я хареса и да я вземе. Не казвам, че искам да я изхвърля. Държа шапката да намери най-после своя собственик. По-точно собственичка.
Шапката ми беше подарена преди години от моя колежка, която обясни, че ще подхожда по цвят на някои мои дрехи. Права беше. Приех подаръка, въпреки че никак не обичам да нося чуждо облекло. Колежката ми не скри, че шапката е на Христина, най-добрата й приятелка. И двете много обичаха Италия, говореха италиански, общуваха с италианци, готвеха си италиански ястия... Умееха да се радват на живота, съвсем по италиански. После Христина без време почина. Колежката ми понесе това много тежко, но без да тръби за скръбта си.
Едва тогава си дадох сметка, че макар да бях приела като подарък шапката на Христина, никога не я бях носила и за първи път си я сложих. Като знак, че все пак нещо остава от човека, дори ако си е отишъл от нашия свят. Веднага открих, че шапката ми е малка. Стягаше ми. В този момент осъзнах какво означава да те стяга шапката. Доста неприятно усещане. Явно беше стягала и главата на самата Христина, която по тази причина я беше подарила на своята приятелка и моя колежка. Със сигурност е била малка и за нея, затова в крайна сметка я получих аз.
Мъжът ми харесва шапката. Веднъж през тази зима ме убеди да си я сложа пак и го направих заради него. Не издържах дълго. Наистина е ужасно да те стяга шапката, колкото и да е хубава. Затова съм решила да я оставя на видно място навън. Нека продължи да търси своята собственичка, докато най-после я намери! 
Може някой да каже, че е лоша поличба да носиш шапка на човек, починал без време. Не познавах лично Христина, знам за нея само от думите на моята колежка. Но от тези думи я запомних като жена, влюбена в живота и преминала през него като фойерверк. Не е ли красиво да носиш шапката на такава жена! Стига да ти е по мярка.    



четвъртък, 9 август 2018 г.

Спомени за Петя Игнатова




От този свят си тръгна известната преводачка от английски език Петя Игнатова. Тя дълги години работеше в БНТ, нейни са преводите на популярни сериали като "Седморката на Блейк". Думата "телепортирам", която се повтаряше често в този сериал, всъщност е българска находка на Петя. Беше превеждала и художествена литература. За нейната колегиална отзивчивост ни е разказвала колежката й от БНТ и наша приятелка Aneta Dantcheva. Ние обаче се запознахме с Петя по време на екскурзията ни до Индия през есента на 2012 г., когато тя беше наша екскурзоводка. Това беше друго нейно амплоа, породено от любовта й към пътешествията. 
Да водиш туристически групи е отговорна и трудна работа. Какви ли не туристи има, какви ли не претенции, непредвидени ситуации в чужда страна, спонтанно възникнали междуособици сред пътуващите. Водачът на групата е длъжен да се справя с всичко това. Той е този, който без никаква лична вина обира и всички негативи, дължащи се на самата туристическа агенция, защото при пътуването е неин представител. 
Нашата група в Индия като цяло беше дисциплинирана, но имаше един драматичен преход с автобус от Каджурахо до Агра, който продължи 14 часа и изнерви всички. Тогава заваляха упреци към Петя, а причината беше не в нея, а в недомислицата на нейните работодатели да не предвидят пътуване със самолет или поне с влак за толкова голямо разстояние. Маршрутът беше експериментален за фирмата - освен традиционния "Златен триъгълник": Делхи, Агра Джайпур, бяха включени Варанаси, Каджурахо и Орча. Май експериментът повече не беше повторен, така че сме имали късмет да стигнем чак до свещения град Варанаси. Сега оценяваме този факт и си казваме, че неудобството от дългия преход с автобус си е струвало все пак, но тогава не мислехме така. Двамата с мъжа ми и други туристи разбирахме отлично, че не Петя е човекът, когото да залеем с недоволството си, но други не разсъждаваха като нас. Удивително беше спокойствието, което тя запази, когато някои от спътниците ни започнаха да се карат с нея. Самата тя отлично разбираше какво е раздразнило хората, отговаряше кротко и нито веднъж не напомни, че вината е на туристическата агенция. Беше изключително лоялна. 
Като изключим този инцидент и някои други по-незначителни, задачата на Петя беше да превежда от английски онова, което местния ни водач Радж или други хора от посещаваните обекти разказваха. Най-често е попадала в обективите ни, когато се отбивахме в манифактурни работилници и фабрики. 


Тя обаче не само превеждаше, а често правеше паралели между онова, което виждаме и други места, където е била. Непрекъснато споменаваше Етиопия и ЮАР - там беше живяла с мъжа си, който е работил в тези страни.
Не обичам спомени, в които разказвачът уж си припомня за починалия, а всъщшност разказва предимно за себе си, но все пак ще спомена, че нашето пътуване до Индия преди 6 години беше по повод 30-годишнината от запознанството ни с Владо. Той държеше за тази наша кръгла годишнина непременно да ме заведе в Тадж Махал - място за поклонение на всички влюбени по света. На Петя дължим една изключинелно приятна изненада - по време на вечерята в Агра, преди на другата сутрин да отидем в Тадж Махал, ни беше поднесена торта по случай 30 години любов. Като водач на групата ни тя беше организирала този поздрав от името на туристическата фирма. Вярно е, че на тортата името ми беше изписано на латиница като Geogriny, но откъде индийците да знаят как се пише Гергина! Споменът остава незабравим, благодарение на Петя.
На вечерята в един етнографски комплекс край Джайпур бяхме с нея около трапезата. Оттогава ни е единствената обща снимка в Индия.


  Видяхме се отново 3 години по-късно, когато двама наши спътници и приятели от индийското ни пътешествие, Мария и Людмил, ни поканиха заедно на гости в софийския си дом. Петя вече не работеше за туристически фирми. При тази наша среща, за която не подозирахме, че ще е последна, говорихме за пътувания. за театър, за книги. 


Тя отново се върна към спомените си от Етиопия. Разказваше много картинно и с чувство за хумор. И досега си представям, сякаш съм го видяла с очите си, високия сериозен на вид етиопец, който се грижел за сина й, докато бил малък, и детето го възприемало като най-важния човек в живота си.  
Разбира се, говорихме си и за Индия. Казах й, че ще й пратя снимки, които имаме с нея. 
На връщане се качихме заедно на трамвая и продължихме да си бъбрим. Тя ме наричаше по много трогателен за мен начин: "Гини". От всевъзможните вариации, които съм чувала на името си, само Петя ми казваше така. С този дребен детайл също ще я запомня. Обещахме си да се видим пак. И както често става, не се видяхме повече. После разменихме по един имейл, но така и не намерих време да издиря снимките, за които й бях говорила. Направих го едва сега, когато това за нея няма вече никакво значение. 


Други нейни познати и колеги също се упрекват, че не са намерили време да се срещнат с нея, въпреки традиционното "Непременно трябва да се видим!" 
Истината обаче е, че Петя Игнатова беше обичан и уважаван човек. Колега от СБЖ припомни, че е била сътрудничка на в. "Поглед", докато е работела в главна редакция "Кино" на БНТ. Засмяна, млада, хубава, ведра и приказлива - така я помни колегата журналист. 
Лек път на светлата ти душа към други необятни светове, скъпа Петя! 



Първата и последните две снимки в публикацията са от изгрев над река Ганг.

сряда, 1 август 2018 г.

Приключението Сеноте Мая



От досегашните ни снимки през това лято най-атрактивните са направените преди месец в Сеноте Мая. „Сенотес“ се наричат природните кладенци в Мексико, повечето от които се намират в пещери – има ги много на полуостров Юкатан. През гърлото на такава пещера се спуснахме с въжета до изумруденозелените води на дъното й точно на 30 юни, денят, когато се навършваха 35 г. от сватбата ни.
         Ако предварително знаех какво представлява спускането, със сигурност щях да се откажа, но аз не знаех. Дори не подозирах, че след като посетим останките от древния град на маите Ек Балам, ще е необходимо да ползвам бански костюм. Затова не си взех. Мъжът ми се оказа по-предвидлив. След Ек Балам младият ни екскурзовод, който държеше да му казваме Еди, защото Едуардо не звучало хубаво, предупреди, че се отправяме към място, където трябва да сме по бански. Казах му, че аз не мога да изпълня това условия. Еди ме попита конфиденциално здравословни проблеми ли имам. Отговорих, че не, просто не съм си взела банския костюм.
        Няма проблем! - отсече младежът. - Тук можеш да си купиш.
В близост до Сеноте Мая се продаваха всякакви стоки и той ме заведе до един от щандовете, на който бяха изложени блузки и къси панталонки.
        Това бански костюми ли са? - попитах недоверчиво.
        Да – потвърди продавачката.
Следващата изненада беше цената на блузката и панталонките, които си избрах – общо 50 долара!
        Те са от много специална материя – обясни не особено убедително продавачът, на когото мъжът ми плати.
От каквато и материя да бяха, нямаше да се откажем от покупката, защото нашият екскурзовод беше категоричен, че трябва да съм с бански костюм. Отправихме се към Сеноте Мая. Групата ни се състоеше от десетина ученички от близкия град Акумал заедно с учителя им Косме и ние двамата с Владо. Когато приближихме до тясното гърло, в дъното на което проблясваше вода, Еди ни показа как с въжета е напълно безопасно да се спуснем до долу. Не можах да му повярвам и това явно си е проличало по изражението ми, защото, след като даде обясненията си, той обяви:
 - Първи Гергина и Владимир ще се спуснат долу!
Трябва да уточня, че в Мексико екскурзоводите често се държат с туристите като че ли са стари приятели, говорят им на „ти“ и на малко име, дори се обръщат към тях с „амигос“! Изненадата, която ни поднесе Еди обаче, не беше особено приятелска - първи ние да се спуснем през тесния земен отвор до дъното на пещерата. По-нормално ми се струваше някои от момичетата в групата ни да покажат как става това, още повече, че бяха местни и сигурно и друг път се бяха спускали. Само че нямаше как да изтъкнем този аргумент. Явно Еди искаше да погледа малко сеир за сметка на двама чужденци на средна възраст от непознатата за него България. Трябваше да приемем предизвикателството. Двама помагачи овързаха въжетата около кръстовете ни. В един момент застрашително се залюлях в пропастта над езерото, но наистина нямаше опасност да падна. Еди наблюдаваше с интерес как провисваме в земната дупка. Пак ми мина през ума, че му се гледа сеир – ясно беше, че никога досега не бяхме правили нещо подобно. Над нас вече стояха двама фотографи, които непрекъснато ни снимаха за спомен. 
И тогава отвътре ми дойде желанието да се усмихна, все едно, че ми е  изключително приятно. 
- Гергина, Владимир – целувка! - провикна се Еди.
Както бяхме провиснали на въжетата над бездната, със засилване се приближихме един към друг и изпълнихме желанието на екскурзовода. 
След това, все така с усмивки и с поглед във фотоапаратите над нас, се заспускахме надолу. Има си начин това да се прави без никакъв риск. Закрепен си здраво през кръста за въжето и можеш с едната ръка да го отпускаш горе и да се приплъзваш надолу. Не че е особено лесно, но не е и толкова трудно. 
Люлеехме се като паяци в разширяващия се под нас подземен купол и ни ставаше все по-весело... Докато стигнахме до изумруденозелената вода, която се оказа и галещо топла.
Долу ни чакаха хора със спасителни пояси, които да ни помогнат, ако имаме проблем, но нямахме. Чак след като излязохме от езерото, огледахме отвътре гигантската пещера със сталактитите в нея и с дългите корени на растящите на повърхността дървета, които се проточваха във въздуха надолу и потъваха във водите на езерото...
Заслужаваше си да преживеем това! И понеже го преживяхме в деня на 35-годишнината от сватбата ни, нарекохме приключението си „Спускане в лоното на любовта“. Всеки сам може да направи за себе си паралела между дългогодишната брачната любов и спускането по въжета в пещерата с изумрудено езеро на дъното. 
   И още една подробност – немаловажна – късите панталонки и блузката, които си купих като бански костюм, наистина се оказаха от особена материя, която съхне буквално мигновено и не охлажда неприятно тялото ти, когато си излязъл от водата. Значи мексиканските продавачи не ни бяха заблудили. Намирам, че е добре да го спомена. Така, както не можех да не спомена и подозрението си, че екскурзоводът ни Еди искаше да се позабавлява със страха, който всеки несвикнал европеец би изпитал от подземната мексиканска бездна. Ако наистина е очаквал това, остана разочарован, защото ние приехме приключението с усмивки.







сряда, 20 юни 2018 г.

Елегично за софийския цирк




Други теми са далеч по-актуални сега, но тъй като всеки ден минавам покрай Солни пазар, взех да си спомням софийския цирк, който някога се издигаше на това място, но изгоря напълно през 1983 г. През последвалите години съм се питала как е било възможно на такова малко пространство да се е разполагала постройка, която като дете ми се виждаше огромна.
Не бих казала, че циркът ми е липсвал точно там. Дори когато съм минавала по площадчето, съм си казвала, че шатрата явно го е задръствала. Далеч по-добър вариант е тя да се издигне отново в парк „Възраждане“, където вече имало и запазен терен за тази цел.
Напоследък обаче на Солни пазар закипя строителство. Дърветата и храстите покрай тротоара бяха изсечени и заменени с ламаринени ограждения, зад които боботят багери и се издига кран. Преди известно време се загледах в снимката, която показва каква ще е сградата на мястото на някогашния цирк, и се изумих. Нещо импозантно и модерно ще извиси бетонна снага в пълна дисхармония с по-старите къщи вляво, но пък в унисон с вече издигнатия в непосредствена близост гигант на площад „Македония“. После може да излезе, че старите къщи не се вписват в този нов архитектурен ансамбъл и да ги сполети една до болка позната съдба.
Но засега не искам да се затормозявам с такива предположения. Мисълта ми е за онова, което ще се изтъпанчи на мястото на някогашния цирк. Прочетох, че ще е 5-звезден хотел, с търговски обекти и подземен гараж. Дали не е логично хотелът да се нарича „Старият цирк“? Във всеки случай, ще задръства Солни пазар много повече, отколкото цирковата шатра преди години.
И изведнъж изпитах тъга за този цирк, в който майка ми ме водеше, когато бях дете. За нея това беше най-вълнуващото детско забавление. За самата мен не беше точно така, но сега ясно си представих опесъчената арена, по която препускат коне, ловките акробати, пламтящите обръчи, през които с победен рев скачат дресирани лъвове, подвикванията на клоуните, буйния смях на публиката и избухващите възторжени ръкопляскания.

Спомням си не един филмов сюжет, в който сградите, построени върху стари гробища, са населени с призраци. Дали и гостите на бъдещия 5-звезден хотел ще чуват призрачните звуци от някогашните циркови представления? Казвам си наум: „Така им се пада!“ А всъщност какво ще са виновни те за поредната архитектурна грандомания?        



събота, 26 май 2018 г.

Черешова Задушница с Мария





В памет на скъпата за мен и за още много хора
талантлива и всеотдайна журналистка и писателка
Мария Галишка-Владимирова,
която преди години ми изпрати тази снимка на своя прозорец



В узрялата пролет, по светло,
по време за слънчеви срещи,
Мария повдига пердето
и гледа дървото с череши...

Дъждът и нощта от стъклото
лика й дори да изтрият,
Мария ще гледа дървото,
дървото ще гледа Мария.

И който за нея си спомни
сега и след много години,
ще мисли за пролетни клони,
покрити със сладки рубини.

26.05.2018 г.


петък, 6 април 2018 г.

За Юда и Голгота


Случи се така, че петата годишнина на блога ми съвпадна с Разпети петък. Тъй като с времето откривам у себе си стремеж в даден момент да си правя равносметка, годишнината на моя блог ме накара да се замисля колко често съм писала за разпятието като символ на човешкото страдание. Дадох си сметка също така, че досега не съм се задълбочавала в предателството на Юда, нито в жестокостта на онези, които свирепо хвърлят камъни по носещия своя кръст. Вниманието ми винаги е било погълнато от мъките на страдащия и охулвания, от начина, по който понася изпитанието.
Точно днес обаче се запитах що за хора, наистина, са хвърлящите камъни. Предателството на Юда е предопределено от волята на Бога да пожертва своя син, който да изкупи греховете на човечеството. Ако не беше Юда, друго щеше да отведе Исус до неизбежния му край, защото той е роден, за да понесе страдания. Юда е олицетворение на човешките слабости, но той се покайва за предателството си и се обесва.
Дали са се покаяли обаче онези, които са хвърляли камъни по беззащитния човек и са го хулели? Евангелията не са осветлили този въпрос. Образът на хвърлящия камъни все остава неясен, смесен с тълпата. Сигурно, защото, докато замеря и обижда, лицето му се изкривява от злоба до неузнаваемост и после, щом отново добие всекидневията си вид, се питаш това същият човек ли беше или просто един достопочтен гражданин.
На тези мисли ме наведе една случка от вчерашния Велики четвъртък. Вече предвкусвах предстоящия Великден, настройвах се за празника, готвех се да боядисвам яйца... Междувременно разменях имейли с наша семейна приятелка по повод една публикация, която беше осигурила за сайта ни. В нея тя настоя да бъдат включени сканирани снимки от семейния архив на неин познат. Снимките бяха избелели и публикацията спокойно можеше да мине и без тях, но изпълнихме молбата на приятелката ни да ги включим. Проблемът беше, че човекът, който ги беше предоставил, имал забележки по текста към тях - приятелката ни ги препрати в имейла си до мен. Поправките му бяха в стил „не по врат, а по шия“, фактологични грешки нямаше, но човекът държеше текстът да е точно както той го е написал. Обясних на приятелката ни, че ако е недоволен, снимките му ще бъдат свалени от сайта ни. В крайна сметка получих имейл от него, в който ми пишеше, че дребнавостта, суетата, себичността и грандоманията ми са впечатляващи и при това положение било непоносимо снимките от семейния му архив да бъдат публикувани под моята редакция.
Естествено, махнах снимките му от публикацията. От това тя нищо не изгуби, но вчера, на Велики четвъртък, когато уж се настройвах за празника, изненадващо бях засипана с камъните на тежки обиди и се замислих за лекотата, с която този напълно непознат за мен човек се нахвърли срещу мен. Само защото си позволих да му напомня, че на собственият ни сайт редакторът съм аз и не мога да приема някой отвън да налага какво да пише в него.
Затова и днес, на Разпети петък, се питам що за човек е хулещият и замерящият с камъни? Вероятно видът му изглежда напълно достопочтен в ежедневието, докато в даден момент не го прихване злобата и не деформира грозно чертите му.
Предателите като Юда всеки ги презира и ги сочи с пръст. Много по-рядко обаче насочваме гнева си срещу замерящите с камъни. Може би, защото в такъв момент е по-важно да се предпазим от удара. Или защото понякога самите ние се поддаваме на порива да хвърлим камък по някого?
Поглеждам заглавието на написаното дотук - в него са споменати Юда и Голгота, а хвърлящият камъни не, макар че точно за него най-вече става дума. Така и трябва да бъде. Юда все пак се е покаял за греха си и се е самонаказал със смърт, а замерящият с камъни или обиди обикновено не се разкайва за постъпката си и не заслужава да бъде изведен в заглавие.