Спомени за Петя Игнатова

От този свят си тръгна известната преводачка от английски език Петя Игнатова. Тя дълги години работеше в БНТ, нейни са преводите на популярни сериали като "Седморката на Блейк". Думата "телепортирам", която се повтаряше често в този сериал, всъщност е българска находка на Петя. Беше превеждала и художествена литература. За нейната колегиална отзивчивост ни е разказвала колежката й от БНТ и наша приятелка Aneta Dantcheva. Ние обаче се запознахме с Петя по време на екскурзията ни до Индия през есента на 2012 г., когато тя беше наша екскурзоводка. Това беше друго нейно амплоа, породено от любовта й към пътешествията. 
Да водиш туристически групи е отговорна и трудна работа. Какви ли не туристи има, какви ли не претенции, непредвидени ситуации в чужда страна, спонтанно възникнали междуособици сред пътуващите. Водачът на групата е длъжен да се справя с всичко това. Той е този, който без никаква лична вина обира и всички негативи, дължащи се на самата туристическа агенция, защото при пътуването е неин представител. 
Нашата група в Индия като цяло беше дисциплинирана, но имаше един драматичен преход с автобус от Каджурахо до Агра, който продължи 14 часа и изнерви всички. Тогава заваляха упреци към Петя, а причината беше не в нея, а в недомислицата на нейните работодатели да не предвидят пътуване със самолет или поне с влак за толкова голямо разстояние. Маршрутът беше експериментален за фирмата - освен традиционния "Златен триъгълник": Делхи, Агра Джайпур, бяха включени Варанаси, Каджурахо и Орча. Май експериментът повече не беше повторен, така че сме имали късмет да стигнем чак до свещения град Варанаси. Сега оценяваме този факт и си казваме, че неудобството от дългия преход с автобус си е струвало все пак, но тогава не мислехме така. Двамата с мъжа ми и други туристи разбирахме отлично, че не Петя е човекът, когото да залеем с недоволството си, но други не разсъждаваха като нас. Удивително беше спокойствието, което тя запази, когато някои от спътниците ни започнаха да се карат с нея. Самата тя отлично разбираше какво е раздразнило хората, отговаряше кротко и нито веднъж не напомни, че вината е на туристическата агенция. Беше изключително лоялна. 
Като изключим този инцидент и някои други по-незначителни, задачата на Петя беше да превежда от английски онова, което местния ни водач Радж или други хора от посещаваните обекти разказваха. Най-често е попадала в обективите ни, когато се отбивахме в манифактурни работилници и фабрики. 

Тя обаче не само превеждаше, а често правеше паралели между онова, което виждаме и други места, където е била. Непрекъснато споменаваше Етиопия и ЮАР - там беше живяла с мъжа си, който е работил в тези страни.
Не обичам спомени, в които разказвачът уж си припомня за починалия, а всъщшност разказва предимно за себе си, но все пак ще спомена, че нашето пътуване до Индия преди 6 години беше по повод 30-годишнината от запознанството ни с Владо. Той държеше за тази наша кръгла годишнина непременно да ме заведе в Тадж Махал - място за поклонение на всички влюбени по света. На Петя дължим една изключинелно приятна изненада - по време на вечерята в Агра, преди на другата сутрин да отидем в Тадж Махал, ни беше поднесена торта по случай 30 години любов. Като водач на групата ни тя беше организирала този поздрав от името на туристическата фирма. Вярно е, че на тортата името ми беше изписано на латиница като Geogriny, но откъде индийците да знаят как се пише Гергина! Споменът остава незабравим, благодарение на Петя.
На вечерята в един етнографски комплекс край Джайпур бяхме с нея около трапезата. Оттогава ни е единствената обща снимка в Индия.

  Видяхме се отново 3 години по-късно, когато двама наши спътници и приятели от индийското ни пътешествие, Мария и Людмил, ни поканиха заедно на гости в софийския си дом. Петя вече не работеше за туристически фирми. При тази наша среща, за която не подозирахме, че ще е последна, говорихме за пътувания. за театър, за книги. 

Тя отново се върна към спомените си от Етиопия. Разказваше много картинно и с чувство за хумор. И досега си представям, сякаш съм го видяла с очите си, високия сериозен на вид етиопец, който се грижел за сина й, докато бил малък, и детето го възприемало като най-важния човек в живота си.  
Разбира се, говорихме си и за Индия. Казах й, че ще й пратя снимки, които имаме с нея. 
На връщане се качихме заедно на трамвая и продължихме да си бъбрим. Тя ме наричаше по много трогателен за мен начин: "Гини". От всевъзможните вариации, които съм чувала на името си, само Петя ми казваше така. С този дребен детайл също ще я запомня. Обещахме си да се видим пак. И както често става, не се видяхме повече. После разменихме по един имейл, но така и не намерих време да издиря снимките, за които й бях говорила. Направих го едва сега, когато това за нея няма вече никакво значение. 

Други нейни познати и колеги също се упрекват, че не са намерили време да се срещнат с нея, въпреки традиционното "Непременно трябва да се видим!" 
Истината обаче е, че Петя Игнатова беше обичан и уважаван човек. Колега от СБЖ припомни, че е била сътрудничка на в. "Поглед", докато е работела в главна редакция "Кино" на БНТ. Засмяна, млада, хубава, ведра и приказлива - така я помни колегата журналист. 
Лек път на светлата ти душа към други необятни светове, скъпа Петя! 

Първата и последните две снимки в публикацията са от изгрев над река Ганг.

Приключението Сеноте Мая

От досегашните ни снимки през това лято най-атрактивните са направените преди месец в Сеноте Мая. „Сенотес“ се наричат природните кладенци в Мексико, повечето от които се намират в пещери – има ги много на полуостров Юкатан. През гърлото на такава пещера се спуснахме с въжета до изумруденозелените води на дъното й точно на 30 юни, денят, когато се навършваха 35 г. от сватбата ни.

         Ако предварително знаех какво представлява спускането, със сигурност щях да се откажа, но аз не знаех. Дори не подозирах, че след като посетим останките от древния град на маите Ек Балам, ще е необходимо да ползвам бански костюм. Затова не си взех. Мъжът ми се оказа по-предвидлив. След Ек Балам младият ни екскурзовод, който държеше да му казваме Еди, защото Едуардо не звучало хубаво, предупреди, че се отправяме към място, където трябва да сме по бански. Казах му, че аз не мога да изпълня това условия. Еди ме попита конфиденциално здравословни проблеми ли имам. Отговорих, че не, просто не съм си взела банския костюм.

–        Няма проблем! - отсече младежът. - Тук можеш да си купиш.

В близост до Сеноте Мая се продаваха всякакви стоки и той ме заведе до един от щандовете, на който бяха изложени блузки и къси панталонки.

–        Това бански костюми ли са? - попитах недоверчиво.

–        Да – потвърди продавачката.

Следващата изненада беше цената на блузката и панталонките, които си избрах – общо 50 долара!

–        Те са от много специална материя – обясни не особено убедително продавачът, на когото мъжът ми плати.

От каквато и материя да бяха, нямаше да се откажем от покупката, защото нашият екскурзовод беше категоричен, че трябва да съм с бански костюм. Отправихме се към Сеноте Мая. Групата ни се състоеше от десетина ученички от близкия град Акумал заедно с учителя им Косме и ние двамата с Владо. Когато приближихме до тясното гърло, в дъното на което проблясваше вода, Еди ни показа как с въжета е напълно безопасно да се спуснем до долу. Не можах да му повярвам и това явно си е проличало по изражението ми, защото, след като даде обясненията си, той обяви:

 - Първи Гергина и Владимир ще се спуснат долу!

Трябва да уточня, че в Мексико екскурзоводите често се държат с туристите като че ли са стари приятели, говорят им на „ти“ и на малко име, дори се обръщат към тях с „амигос“! Изненадата, която ни поднесе Еди обаче, не беше особено приятелска - първи ние да се спуснем през тесния земен отвор до дъното на пещерата. По-нормално ми се струваше някои от момичетата в групата ни да покажат как става това, още повече, че бяха местни и сигурно и друг път се бяха спускали. Само че нямаше как да изтъкнем този аргумент. Явно Еди искаше да погледа малко сеир за сметка на двама чужденци на средна възраст от непознатата за него България. Трябваше да приемем предизвикателството. Двама помагачи овързаха въжетата около кръстовете ни. В един момент застрашително се залюлях в пропастта над езерото, но наистина нямаше опасност да падна. Еди наблюдаваше с интерес как провисваме в земната дупка. Пак ми мина през ума, че му се гледа сеир – ясно беше, че никога досега не бяхме правили нещо подобно. Над нас вече стояха двама фотографи, които непрекъснато ни снимаха за спомен. 

И тогава отвътре ми дойде желанието да се усмихна, все едно, че ми е  изключително приятно. 

- Гергина, Владимир – целувка! - провикна се Еди.

Както бяхме провиснали на въжетата над бездната, със засилване се приближихме един към друг и изпълнихме желанието на екскурзовода. 

След това, все така с усмивки и с поглед във фотоапаратите над нас, се заспускахме надолу. Има си начин това да се прави без никакъв риск. Закрепен си здраво през кръста за въжето и можеш с едната ръка да го отпускаш горе и да се приплъзваш надолу. Не че е особено лесно, но не е и толкова трудно. 

Люлеехме се като паяци в разширяващия се под нас подземен купол и ни ставаше все по-весело... Докато стигнахме до изумруденозелената вода, която се оказа и галещо топла.

Долу ни чакаха хора със спасителни пояси, които да ни помогнат, ако имаме проблем, но нямахме. Чак след като излязохме от езерото, огледахме отвътре гигантската пещера със сталактитите в нея и с дългите корени на растящите на повърхността дървета, които се проточваха във въздуха надолу и потъваха във водите на езерото...

Заслужаваше си да преживеем това! И понеже го преживяхме в деня на 35-годишнината от сватбата ни, нарекохме приключението си „Спускане в лоното на любовта“. Всеки сам може да направи за себе си паралела между дългогодишната брачната любов и спускането по въжета в пещерата с изумрудено езеро на дъното. 

   И още една подробност – немаловажна – късите панталонки и блузката, които си купих като бански костюм, наистина се оказаха от особена материя, която съхне буквално мигновено и не охлажда неприятно тялото ти, когато си излязъл от водата. Значи мексиканските продавачи не ни бяха заблудили. Намирам, че е добре да го спомена. Така, както не можех да не спомена и подозрението си, че екскурзоводът ни Еди искаше да се позабавлява със страха, който всеки несвикнал европеец би изпитал от подземната мексиканска бездна. Ако наистина е очаквал това, остана разочарован, защото ние приехме приключението с усмивки.