четвъртък, 31 декември 2020 г.

Моята 2020 г.

 

Тази година със сигурност ще влезе в историята на човечеството като една от най-шокиращите. През нея се промени начинът на живот в световен мащаб заради пандемията от Ковид-19. Тя промени живота и на нашето семейство. Още в самото начало, когато беше обявено извънредното положение, мъжът ми и синът ни преминаха на дистанционна работа от къщи. Впоследствие Владо се върна в офиса на редакцията си, но от фирмата на Боби прецениха, че е добре работата от дистанция да продължи.

За самата мен в това отношение нямаше промяна, защото винаги подготвям материалите за сайта ни в домашна обстановка – в апартамента, където живеем, или в къщата ни, която ползваме за офис. Промени се тотално обаче програмата ми за деня и особено за вечерта. Тъй като двамата ми най-близки и любими хора вече не само вечеряха, а и обядваха вкъщи, времето, което отделях за готвене, се увеличи. За сметка на това вечерите ми се оказаха напълно свободни, защото културните събития, на които обикновено ходех, бяха отменени или отложени.

На нас също ни се наложи да отложим тържеството за 5-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu, което беше предвидено за 16 март. Слава Богу, намерихме пролука между двете вълни на пандемията и събитието се състоя на 24 септември. Щастливи сме, че успяхме да покажем благодарността и уважението си към хората, с които сме си партнирали успешно в дейностите на фондацията ни „Европа и светът“, както и към най-активните автори на сайта ни.

Макар и косвено, пандемията се отрази на приятелствата ми във Фейсбук, главно защото в България тя се политизира. Получих над 50 покани за приятелство, когато през май публично изразих възмущението си от манипулативното интервю на Миролюба Бенатова с ръководителя на Националния оперативен щаб за борба с Ковид-19, генерал Мутафчийски. Възмути ме липсата на професионализъм при провеждането и монтирането на това интервю. Жената (вече не мога да я наричам журналистка) беше отишла напълно неподготвена за разговора, а впоследствие беше монтирала така записа, че да злепостави генерала. Критиката ми към Бенатова беше от позицията ми на дългогодишен журналист, който държи на правилата и моралните норми в професията, но веднага бях заподозряна от някои, че всъщност се подмазвам на правителството, защото генерал Мутафчийски беше посочен от него за ръководител на НОЩ. Наложи се да отбивам доста атаки във Фейсбук, някои от тях изключително просташки, но поне приятелите ми, които не симпатизираха на генерала, запазиха добрия тон към мен, с едно-единствено изключение. За моя радост, мнозина споделяха моето мнение за въпросното интервю.

Когато обаче през лятото се разразиха с пълна сила протестите против правителството и аз не се подредих сред протестиращите, а открито заявявах, че не приемам начините, чрез които изразяват недоволството си – хвърляне на яйца и други хранителни продукти, че и камъни по хора и сгради, блокиране на движението и т.н. - отново станах обект на нападки. Тогава започна и отливът на приятели във Фейсбук. И досега мисля, че в момент, когато трябваше нацията ни да е единна за справяне с пандемията, беше грозно ситуацията да се използва за политически битки, но бях заподозряна в конформизъм, „гербаджийство“ и прочие.

За моя огромна изненада приятелския ми списък напуснаха персони, които мислех за интелигентни и талантливи – между тях имаше и хора на изкуството. За мен обаче интелигентността и талантът са неизменно свързани с широта на духовния хоризонт. Да зачеркнеш някого, защото не мисли като теб, ми се струва такава душевна мизерия, че онези „творци“ и „изпълнители“, които го направиха с мен, в представите ми вече винаги ще фигурират в кавички. Уважавам онези, които не споделяха мнението ми, но нито ме разприятелиха, нито ме обиждаха заради позицията ми. В крайна сметка, бях напусната от 30-ина немислещи като мен. Никаква загуба не е това.

Бях сигурна, че през 2020 г. ще издам сборника си с разкази „Островът Уикенд“, но това не се случи. Предпочетох да изчакам отминаването на пандемията. Всеобщата криза заради коронавируса обаче неочаквано ми даде нови сюжети. Когато в средата на март бяха затворени ресторантите, голям брой котки, които се бяха изхранвали покрай тях, останаха без препитание. Поне десетина започнаха да се навъртат под прозореца на кухнята ни, подушили храната, която хвърляме на една красива загадъчна котана, която е решила, че трябва да стане наша. Нарекохме я Джоконда. В един момент тя беше заобиколена от много желаещи да бъдат нейни сътрапезници и понеже нашето семейство обича котките, започнахме да храним и тях. Така ставам свидетел на техните истории, в които има любов, изневери и ревност, красиво приятелство и злостно съперничество. Все повече се убеждавам колко богата душевност имат тези безсловесни същества. Права е приятелката ми Анета Данчева – талантлива преводачка от нидерландски и котколюбка като мен, че има хора с емоционалността на едноклетъчни организми, докато душите на котките са сложни и трудно обясними. Вече освен книгата за нашата котанка Гуни и нейните четири синчета мускетарчета пиша и книга за бездомните котета.

Ще добавя, че с мъжа ми продължаваме да храним и писанките от улица „Доспат“, заради които в края на миналата година един мъжага ме заплаши, че ако продължавам да им давам храна, и в „Пирогов“ нямало да ми наместят физиономията. Тогава подадох оплакване в полицията, но какво се случи по-нататък ще опиша друг път. Изобщо, към книгите, които пиша в момента, добавям и поредицата за котките. Доволна съм, че към края на 2020 г. направих страница във Фейсбук „Котанката Гуни и други котета“, както и блог с това заглавие. Там ще разказвам увлекателните котешки истории, които се разиграват пред очите ми.

Пандемията не ме паникьоса. Старая да спазвам предпазните мерки, храня се здравословно и се чувствам спокойна. Наясно съм, че независимо от всичко, човек може да се разболее и не се знае какъв ще е изходът от болестта, но не се страхувам. Само се замислям кои са неотложните неща, които трябва да свърша. Първото, което изникна в ума ми, беше, че трябва да разкажа повече за майка ми. Тя почина преди 16 години. Имаше интересен живот, който не пожела да опише. Казах си, че е редно да го направя аз. Вече започнах – в блога ми през тази година има 3 публикации за нея. Това за мен също е повод за удовлетворение от направеното през годината.

Мисълта, че всеки ден, който живея, може да е предпоследен, ме доведе до извода, че всъщност аз много харесвам живота си с всичките му възходи и спадове, след които винаги съм успявала да се съвзема. Обичам професията си на журналист, а какво щастие е човек да върши работата си с любов! Омъжих се преди 37 години и половина за мъжа, когото обичам и досега, и имам от него прекрасен син. Двамата винаги са ми опора и вдъхновение. Написах стиховете, разказите и романите, които държах да напиша, и продължавам да го правя. Вярно е, че някои хора са ми пречили да постигна нещо повече в професионалното си развитие и в литературата, жестоко са ме наранявали и оклеветявали, но в крайна сметка на везните ми натежава хубавото. Ето това е моят извод в края на пандемичната година: че харесвам живота си и не ме притеснява кога той ще свърши, защото съм го живяла пълноценно.

А през 2020 г. с Владимир Дворецки имахме много приятно преживяване – кратка почивка в Банкя! Обичаме далечните дестинации, но щом се налага да се въздържаме от тях, можем да се чувстваме добре и в градче съвсем близо до София.

Човек знае 2 и 200, важното е да има любов! С тази мисъл изпращам 2020 г., а за илюстрация на моята равносметка слагам семейно селфи, направено в Банкя!        

сряда, 30 декември 2020 г.

Литературната ми съдба

 


Понякога мисля на тази тема, но пиша по нея точно днес заради едно тъжно събитие – кончината на проф. Симеон Хаджикосев. Ерудиран, фин човек, духовно и външно красив. Написа толкова стойностни книги, че никой в бъдеще не би могъл да си представил литературата ни без тях!

Когато следвах българска филология в Софийския университет през 70-те години, той още не беше професор, а млад асистент, и ми водеше упражненията по антична и западноевропейска литература. Лекциите по тази дисциплина ми четеше проф. Людмила Стефанова. Двамата бяха одухотворен и артистичен интелектуален тандем. Изпитът при тях се вземаше трудно – истински Рубикон за нашата специалност, който мнозина не успяваха да преминат - и бях горда, че го взех с петица. Трябваше да говоря за Камю и Бекет. Въпроси ми задаваха и двамата – добронамерени, внимателни. Провеждаха не изпит, а литературен разговор със студента. Няколко години по-късно стана така, че от издателство „Народна младеж“, където трябваше да излезе първата ми стихосбирка „Понякога е обич“, бяха възложили на Симеон Хаджикосев да напише предговора към нея. Дали наистина тогава си спомни, че съм му била студентка или ми го каза от учтивост не съм сигурна, но прояви същата добронамереност, както по време на изпита, който бях държала при него. Стихосбирката ми излезе в сборник „Петима млади поети“, каквато практика имаше тогава. Авторите, сполетени от такава съдба, не бяхме в особен възторг, че книгите ни не излизат самостоятелно, но за мен е чест, че проф. Хаджикосев ми пожела „на добър час в поезията“!

Тук прилагам снимки на предговора му към моята първа стихосбирка. 



Трагикомичното е, че точно стихотворението за бухала, цитирано от Симеон Хаджикосев, отпадна от стихосбирката ми, излязла в сборника. За да се поберат питема автори в него, е трябвало ръкописите им да бъдат съкратени и редакторът ми механично, а може би съвсем умишлено, е окастрил точно стихотворението, за което става дума в предговора. Какъв редактор, а! Ето го стихотворението – едва ли е отпаднало поради липса на художествени качества. То излезе в сборника ми с избрани стихотворения „Сняг и нежност“ (Изд. ателие АБ, 2007 г.) в цикъла „Стихове, непубликувани в книги“:

ЗИМНО

Пада декември-сънен и пухкав.

Шушнейки гасне земята.

Сви се на топло старият бухал

в сухия спомен за лятото.

 

В сухия спомен моите длани

бухала носят на светло...

Моите длани, до вик изкълвани...

Лъхва мъгла неусетно


и неусетно слизам без сила

в нощите снежно големи...

Неутолена, неутолила...

Сънено пада декември... 

Препрочитайки предговора на Симеон Хаджикосем за първата ми стихосбирка, вниманието ми привличат думите: „За поезията освен дарба и трудолюбие се иска и още нещо - лирическа съдба“. Замислих се дали имах лирическа съдба. Със сигурност – да! В живота си срещнах хора, които са ме вълнували и наранявали, а за мен стиховете са начинът да изразя вълненията или да надмогна болката от нараняванията. Рядко пиша стихотворения по радостни поводи. Отдавам се на радостта изцяло и не ми е нужно да я описвам с думи.

Само че лирическата съдба не се покрива с литературната. Поне при мен. Литературната съдба на автора зависи и от други хора, които могат да го оценяват по достойнство или умишлено да го омаловажават.

В крайна сметка, в момента, на моята вече напреднала възраст, името ми не се споменава като част от съвременната българска литература. Е да, но какво от това, когато всъщност аз никога не съм мечтала за литературна слава? Писала съм и пиша от вътрешна необходимост и съм щастлива от самия факт да видя чувството или историята, която нося в мен, изразена с думи. Винаги съм поставяла на първо място работата си като журналист и има ли нещо по-нормално от това сега да се чувствам в свои среди сред журналистите, а не толкова сред писателите и поетите. Единственото литературно общество, от което някога съм била част е Кабинетът на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ през 70-те и досега поддържам връзки с много от съратниците оттогава. Никога не съм искала да стана член на Съюза на българските писатели, макар че имам много скъпи приятели там.

През определен период от време си казвах, че не е справедливо автори, които не ме превъзхождат по талант, да бъдат определяни като поети и писатели, а мен да ме слагат единствено в графата „журналистка“. Само че постепенно си дадох сметка за нещо много важно. Непрекъснато срещам хора, включително и в социалните мрежи, които и до днес си спомнят и дори знаят наизуст мои стихотворения, публикувани в средношколското списание „Родна реч“ или в литературните издания от младостта ми. Това означава, че моите стихове са преминали така наречената проверка на времето. Ако и авторите, около чиито имена в момента се шуми, след 50 години срещнат свои читатели, които още ги помнят и цитират, могат да се чувстват удовлетворени, както се чувствам аз!

Какво като в момента не ме споменават в контекста на съвременната литература? Който ме е чел някога, ме е запомнил! А в живота ми има и други важни неща освен писането на поезия и проза. Писането е неизменна част от мен, като дишането. Не е ли странно човек да очаква слава за това, че диша?  

 

вторник, 29 декември 2020 г.

10 години от „Откриването на Дагоберта“

 


През отминаваща 2020-а се навършиха 10 години, откакто поставих финалната точка на книгата ми „Откриването на Дагоберта“, която определих като роман в разкази През последните месеци неведнъж се връщах към спомените за лятото на 2010 г., когато за изумление на много колеги, се явих на конкурса за генерален директор на БНР (естествено, не го спечелих, тогава Валерий Тодоров си беше подготвил добре почвата за своя втори мандат на този пост), а малко по-късно, на 28 юни, точно на 94 г. и 5 месеца за два дни си отиде от инфаркт баща ми.

Когато ми се струпаха такива събития, реших да се мобилизирам, за да свърша важни неща. Едното от тях беше да ремонтираме наследствената ни къща на улица „Пиротска“, където баща ми и майка ми живяха от 1992 г. Това стана след промените, настъпили 3 години по-рано, когато вече беше възможно да влезем във владение на собствеността си, а дългогодишната наемателка, настанена навремето от Софжилфонд със символичен наем, се наложи да напусне къщата.  

Започнахме големия ремонт в края на юли 2010 г, а междувременно се заех да пиша разказите, които трябваше да допълнят книгата ми за Дагоберта. Удивителното е, че успях! Бях си взела едномесечен отпуск и се посветих изцяло на ремонта и на писането на книгата. За беда, попаднахме на фирма, чийто управител си постави за цел да изцеди всичките ни спестявания, като ни заблуждаваше, че работниците му уж правят нещо. Представяше ни сметки, които изискваше да плащаме незабавно, а почти никаква работа не се вършеше. На работниците си казвал, че не даваме пари и затова да не си дават зор. Помня как се заех със сериозната задача да спася спестяванията на семейството ни. Започнах да преизчислявам сметките, които управителят ми представяше, откривах фрапиращи грешки, настоявах да отбие от цената. Накрая изгонихме фирмата, която ни мотаеше, и наехме друга, която довърши ремонта в началото на септември. А точката на „Откриването на Дагоберта“ поставих на 20 август 2010 г.!

Книгата излезе от печат две години по-късно. Обичам я, защото в нея съм описала моменти от живота си, които са важни за мен, но който не ме познава, не би допуснал, че този роман в разкази е до голяма степен автобиографичен. Някои от тези разкази съм публикувала и в блога си. „Откриването на Дагоберта“ не стана литературно събитие, макар че имаше много хубаво представяне в Столична библиотека и получих чудесни лични отзиви за нея. На мен ми остава най-вече удовлетворението, че я написах и 10 години по-късно с удоволствие си спомням как това се случи, независимо от всички обстоятелства, които можеха да ми попречат.          

Иначе със самата книга се случи нещо интересно, за което заслугата е изцяло на съпруга ми, Владимир Дворецки. Когато през ноември 2017 г. отидохме на екскурзия до Аржентина и Бразилия и останахме 6 дни в Рио де Жанейро, той настоя да нося екземпляр от „Откриването на Дагоберта“ и ме снима с нея под статуята на Христос Спасителя, която се появява на няколко места в разказите ми, има я и на корицата. Друга снимка ми направи с книгата и на фона на емблематичния плаж Копакабана, гледан от прозореца на хотела ни. 

Така, благодарение на Дагоберта, открих, че споделям живота си с човек, който взема присърце всичко, което правя, а това наистина е вълнуващо откритие.


 

   

 

сряда, 2 декември 2020 г.

„Пред замръзналото стъкло“, София, 1938 г.

 

Тази година за рождения ден на майка ми, 25 ноември, разказах в блога си за нейното детство и ранна младост. Споменах за ученическото й съчинение „Пред замръзналото стъкло“, написано на 8 януари 1938 г. За това нейно съчинение, което е било харесано от учителката по литература и от съучениците й, баба Иванка, майката на мама, често ми говореше с гордост, когато бях малка. Години по-късно (вече бях зряла жена и самата аз имах дете, а мама беше много възрастна) нейната някогашната съученичка, доктор Станкия Калева, виден пулмолог, още си спомняше за съчинението „Пред замръзналото стъкло“, което в детска възраст й беше направило силно впечатление!

Когато споделих във Фейсбук написаното от мен за майка ми, моята приятелка Галя Кларк, журналистка и писателка, изяви желание да прочете съчинението. Естествено, то се пази в семейните ни архиви и го преписах оттам. Настоящата публикация обаче ми отне повече време, защото, преглеждайки ученическите тетрадки на мама, реших да подбера и други откъси от нейните „свободни съчинения“ и стихотворения, писани в час по литература във II клас, който отговаря на днешния VI. В Царство България първите четири класа в училище са се наричали „отделения“, а класовете са започвали да се броят от началото на прогимназията, т.е. от V клас на сегашната ни образователна система. Прецених, че е интересно да се надникне в живота на една българска ученичка в периода 1935-1938 г., откогато са текстовете в запазените тетрадки на мама. Не съм ги редактирала, само съм осъвременила правописа и съм сложила тук-там по някоя запетайка (майка ми пишеше без грешка, но като малка ученичка не е признавала много-много запетайките).

Ще уточня, че мама е родена на 25 ноември 1923 г. в София. В началните класове и прогимназията е била ученичка в столичното училище „Константин Фотинов“, което съществува и досега под това име, а после е продължила в Трета девическа гимназия, днешното училище „Св. Климент Охридски“.  Трябва да направя и уговорката, че вероятно за съвременните младежи е трудно да си представят как стъклата на прозорците замръзват. С PVC дограмите те може да се запотяват, но рисунки от лед по тях не се образуват. Това се случваше, когато рамките бяха дървени. Понякога ледените рисунки по стъклата ми липсват. 

„ 8-I-1938 г.

Срочно домашно упражнение N 3

Пред замръзналото стъкло

Коледа е.

Навън всичко се е сковало от студ. Земята се е вледенила и по нея весело се пързалят деца с кънки и шейни. Прозорците са замръзнали. В стаята е топло. Аз съм седнала пред замръзналото стъкло, по което има разни цветове и листа от лед. Аз се унасям в тези цветя и забравям всичко наоколо си. Фантазията ми започва да работи и аз си представям една картина от ледените страни: тук-там планини от лед и преспи от сняг. Отвсякъде са увиснали замръзнали вейки. Между две вейки се подава страшната глава на бяла мечка.

Майка ми ме повика и аз се отделям от тази тъй хубава картина, нарисувана във въображението ми. След като свършвам работата, която майка ми ми даде, аз се връщам пак при стъклото. Фантазията ми заработва пак трескаво. Сега пред мен стои една картина от приказното царство. Отвсякъде се подават сребърни клонки, няколко сребърни планини се издигат, а тук-там са пръснати купчинки от сребърен пясък. Между две дървета се подава главата на дива пантера. Тя сякаш ми се зъби насреща. Изведнъж една змия се спуска от един клон и спира главата си върху тая на пантерата. Аз се стряскам. Това не е никаква змия, а ледът на стъклото се е стопил малко при носа ми, от дишането ми, и от него се била отделила една капка и плъзнала надолу към главата на пантерата.

Хубава е зимата! Тя всякога ни рисува такива чудни пейзажи по стъклата на прозорците.“

         Това е ученическото съчинение на мама, за което баба ми Иванка постоянно говореше с гордост. Писано е от 14-годишно момиче.  Естествено, няма да го анализирам като художествен текст. Само ще отбележа, че в него ясно си личи частта „заключение“ – това са последните две изречения. И мен в училище са ме учили в час по литература, че в една писмена работа трябва непременно да има „увод, изложение и заключение“. При маминото „домашно упражнение“ не мога да доловя кое е уводът и къде започва изложението, но финалът му е напълно по учебните правила. Мисля си все пак, че определението „домашно упражнение“ мога да заменя с думата „есе“. Повече приляга на написаното от мама. Баба ми винаги добавяше, че е предизвикало възторга не само на мамините съученици, но учителката я е водила и в другите паралелки да го чете. 

Освен най-популярното съчинение на майка ми, преписах от ученическите й тетрадки и някои други текстове, в които има автобиографични елементи, без мама изобщо да е осъзнавала това. Тя просто с детска искреност е описвала всекидневието си, живота си. За съжаление, тетрадката, в която се намираше есето „Пред замръзналото стъкло“, не е запазена изцяло, а само 4 листа от нея, на 2 и половина от които е написано то, а на останалите има откъси от други мамини „домашни упражнения“. На половината страничка преди „Пред замръзналото стъкло“ е финалът на текст, в който тя разказва за една от починалите си сестрички:

„... оттогава минаха много години.... и изличиха спомена ми за срещата с моята неочаквана гостенка – скъпата ми сестра. Тя наистина ми беше гостенка, защото аз се радвах с нея само една година.

Господ я прибра при себе си.“

За трите си починали още като деца сестри мама е писала в друга своя тетрадка две години по рано, когато е била на 12 години. Мисля, че разказът й, простодушен и трогателен, заслужава да го публикувам тук изцяло. Ще направя и следните уточнения: По онова време в България Коледа се е празнувала на 7 януари. На ученическите бележници са казвали „ученически книжки“.

„Как прекарах Коледните празници

(Свободно съчинение, съчинено на 14 януарий 1936 год. в училище при учителката г-жа Драгнева във II „в“ клас)

Разпуснаха ни за Коледните празници, като ни казаха, че ваканцията ще трае 15 дни. Беше 30 декември, дойдохме в училище и ни раздадоха книжките, след което си отидохме вкъщи.

Вечерта преди нова година си бяхме вкъщи, където посрещнахме новата година. След обед преди Бъдни вечер ние излязохме с мама. Отидохме да купим елха. Купихме и някои други играчки за елхата. Като отидохме на улица „Мария Луиза“, тя беше светнала от лампите на сериите. Малки момичета с кутийки ни предлагаха свещички и други работи. Събрахме се вкъщи. Седнахме да вечеряме. Аз прочетох молитва и прекадихме трапезата. Запалихме и елхата. Тя светна. Нейните свещи сякаш осветиха миналите хубави дни с моите сестрички. Спомних си как сме прекарвали с тях няколко години Коледните празници. Как сме пели тогава и сме се радвали. И всичко това беше за мен сън. Сън приятен и омаен, сън, който Господ го бе пратил при мен сякаш за една нощ. А оттогава минаха години. Господ прибра едната ми сестричка, не пожали и другата. Но най-сетне той взе и кротката душа на последната сестра, последната ми другарка, с която се радвах и скърбях. Аз със сълзи на очи отидох в кухнята и дълго плаках.

-         Марге – се разнесе гласът на майка ми – ела да вечеряш.

-                     Сега, мамо, мия се – излъгах, за да не забележи мама, че съм плакала.

Легнахме да спим. На сутринта ни събудиха коледари. Аз излязох и им дадох пари.

Първия ден ни идваха гости. Втория ние ходихме в лелите ми. И тъй прекарах Коледните празници с моите скъпи спомени.“

В същата тетрадка на мама следва стихотворението „Първи сняг“ и в скоби е пояснено (Стихотворение, съчинено на 9 февруарий 1936 год. при г-жа Драгнева, II „в“ клас, съчинено и четено в клас). Ще цитирам само първия куплет на това детско стихотворение не заради някакви художествени находки в него, а защото бях изненадана, че през 1936 г. в България се е говорело за Дядо Мраз. Мислех, че тогава са го наричали само Дядо Коледа, а другото му име се е появило чак след 9.IX.1944 г. под съветското влияние, от руското Дед Мороз. Маминото детско стихче ме опроверга:

Снежинки падат от небето,

те идат много отдалеко.

Дядо Мраз ги нам прати′

още от тъмните зари.“

Очевидно в тази изцяло запазена мамина тетрадка тя е преписвала на чисто съчиненията си, писани в час, защото е добавяла и пояснения какво се е случвало след това:

„Иде пролетта“

(Стихотворение, съчинено на 24-III-1936 год. при г-жа Драгнева, II „в“ клас, съчинено и четено в клас, при което получих похвали от учителката и децата)

Или

 „Другари“

(Съчинение, съчинено на 12 юний 1936 год. Това е най-хубавото ми съчинение, съчинено и четено в клас при г-жа Драгнева, тя ме вика и в 3-те паралелки да го чета като ме похвали много, съчинила съм го във II „в“ клас.) Баба ми Иванка неведнъж ми е повтаряла, че това се е случило със съчинението й „Пред замръзналото стъкло“. Сигурно се е объркала или пък учителката е водила мама и него да чете в другите паралелки. Във всеки случай, ще повторя, че мамината съученичка Станкия до старини помнеше „Пред замръзналото стъкло“ като безспорно доказателство за умението й да пише хубаво.  

Ето началото на съчинението „Другари“:

„ - Мяу, мяу - мяукат котките на Грети, сякаш искат да кажат „Како, дай ни млекце!“ ... Става Грети по своята ризка, отива и наглежда котенцата в кошницата. Те са нейните другари. Днес Грети е най-весела. Неделя е. Тя цял ден ще играе с котенцата си. Става тя, измива се, изяжда парченце сух хляб, а млякото, което й дава господарката, тя дава на котенцата си. Те дълго мяукат весело и се галят около нея. Грети няма днес да мете и мие, защото е празник...“

Не е чудно, че съучениците на майка ми са харесали много това нейно разказче. В него по-нататък има реминисценции от различни сантиментални четива от онова време за красиво бедно момиче, сираче, което слугува при богат граф. В даден момент Грети се замисля защо е толкова бедна. „О, защо мисли така, нали тя има малки котенца, а графът няма котенца, и заспа под плачущата върба. Така минаваха дните на бедната Грети, слугинята на богатия граф. И тя се чувстваше по-щастлива, защото имаше малки и сладки котенца.“

Каквито и да са външните литературни влияния върху съчинението на една 12-годишна ученичка, мисля си все пак, че котенцата, другарчета на малкото слугинче и негово голямо богатство, са си инвенция на мама. Естествено за мен по-интересни са писмените й работи, в които описва собственото си всекидневие:

„Срочно домашно съчинение N 4 от 9 март 1938 г.

Сред маскираните

Заговезни е.

Аз и родителите ми излязохме по улица „Пиротска“, за да гледаме маскираните. По нея имаше голямо оживление. Хората, събрали се около някой интересен маскиран, ходеха на групи. Ето, че насреща ни се зададе цяла тълпа народ. Между тълпата вървеше един мъж, маскиран като морски офицер. Вървейки по-нататък, видяхме двама мъже, единият в мъжки селски дрехи, а другият в женски. Маскираният като жена се оплакваше, че мъжът й я биел. Едно пък момче така безмилостно дърпаше парче халва, че ръката му изведнъж се отплесна от устата и удари баща ми по ръката.“

         За съжаление домашно съчинение N 4 е запазено само дотук. Останалата част от тази ученическа тетрадка на майка ми липсва. А така ми се искаше да разбера какво още е станало по софийската улица „Пиротска“ на Сирни Заговезни през 1938 г.!

         Към школските текстове на мама със сигурност след време ще се върна отново, защото, въпреки детската им простодушност, те са автентични свидетелства за времето си. Препрочитайки ги сега, напълно разбирам защо мама до края на живота си повтаряше, че най-хубавият период за нея са ученическите й години и краткотрайното й следване в Италия. Учела е с лекота, проявявала се е, но най-важното – получавала е признание, оценявали са по достойнство качествата й. Когато е следвала право в София също е била отличничка, но студентските й години са преминали в доста бурни времена – между 1943 и 1948 г. и за тях мама не говореше с въодушевление. По-късно на всяко от работните си места - като инспектор по задочно обучение в Софийския университет и след това като стоковед в Индустриалимпорт – проявяваше качествата си: умееше бързо да усвоява нова информация, да вниква в същината на всяка задача. Беше съобразителна, предприемчива, съвестна, всеотдайна. Никога обаче не получи от началниците си признанието, което заслужаваше. Чудно ли е, че на старини постоянно си припомняше ученическите си години, когато се е чувствала оценена и уважавана.    

         Не бях разгръщала ученическите тетрадки на мама от 2 октомври 2004 г., денят, когато тя почина. Беше събота. Сутринта Боби ходи на откриването на академичната учебна година в Софийския университет, където беше приет в специалност „Скандинавистика“. Когато се прибра вкъщи вече знаеше програмата си за първия семестър и каза на мама: „Бабо, и аз ще уча латински като теб!“ Майка ми отдаваше голямо значение на факта, че е учила латински през целия гимназиален курс. Този, уж „мъртъв“ език, й беше помогнал при изучаването на френски и италиански, при следването й в Юридическия факултет. На 2 октомври 2004 г. мама вече беше много отпаднала и единственото, което каза на Боби, беше: „Много се радвам.“ В късния следобед тя почина. Край леглото й бяхме с мъжа ми и сина ни. Мама издъхна няколко седмици, преди да навърши 81 години, обкръжена от най-близките си хора. Домашният лекар дойде вкъщи и констатира смъртта. Мога да пиша за всичко това сега, след 16 години, но в онзи късен следобед само при мисълта, че мама вече я няма, изпадах във вакуум. И тогава ми дойде спасителната мисъл да извадя мамините ученически съчинения и да ги прочета отново. Мама вече не можеше да ми каже нищо, но така щях бъда с нейните думи и то думите й като дете, каквото тя цял живот искаше да остане. Четях „Пред замръзналото стъкло“ и всички останали детски творения на мама и плачех...

Сигурно разбирате защо през следващите години не съм ги разгръщала отново. Защото когато ги четох за последен път, мама беше в съседната стая, но само тялом.

Връщам се към нейните ученически съчинения сега, във време на пандемия, когато никой не знае колко още му е отредено да живее. В такова време е добре всеки да помисли какво не е успял да свърши и, ако е възможно, да го направи. Когато осъзнах това, първата ми мисъл беше, че трябва да разкажа повече за мама, защото самата тя в зрелите си години, не пожела да опише живота си.

Публикацията е със заглавието „Пред замръзналото стъкло“ като ученическото съчинение на майка ми, което беше оставило трайна следа в паметта на нейните съученици, както имах възможност лично да се убедя. Основната снимка е на мамината "Тетрадка за съчинения на Маргарита Н.Тодорова" от учебната 1935-36 г. Искаше ми се да сложа и нейна снимка от онова време, но в семейните ни албуми няма – тогава хората не са се снимали често. Затова добавям снимка на майка ми като гимназистка.

Тя си тръгна от този живот с горчивина в душата, но да си отидеш, обкръжен от хора, които искрено те обичат и през следващите години всеки ден ще си спомнят за теб, все пак е щастлива съдба!