7 години фондация „Европа и светът“

         Преди 7 години на 31 март беше регистрирана фондацията ни „Европа и светът“. Отбелязала съм този факт в личния си блог, тъй като тогава все още нямахме сайт (Фондация "Европа и светът") – той се появи в интернет година по-късно, на 12 март 2015 г. Снимката към тази публикация е от тържеството за 5-годишнината на сайта ни, което се състоя в Чешкия център в София с половин година закъснение заради пандемията. Това, впрочем, беше единственото събитие, което организирахме през 2020 г. поради гореспоменатата причина. За 2021-а още не бързаме да правим планове за културни прояви, но продължаваме да поддържаме нашия сайт evropaworld.eu.

Тъй като първите 7 години са важни в развитието на всеки човек и всяко негово дело, отново в блога си ще направя кратка равносметка за този период от съществуването на фондацията ни.

Първите две събития, които организирахме, бяха в конферентната зала на Дома на Европа в София: международната младежка среща "Европа и светът преди Коледа" и лансирането на сайта ни - Сайтът на фондация "Европа и светът" и неговите герои. Много скоро открихме и предимствата на събитията в по-малки пространства с по-ограничен брой участници – в тях всеки от присъстващите може да вземе по-пряко участие. Такива бяха литературните срещи – представяния на книги, автори и преводачи в семейната ни къща, която ползваме за офис на фондацията ни. Някои от гостите ни наричаха тези събирания „Салони“, но тъй като това ми звучи леко претенциозно, предпочитам думата „срещи“.

През тези 7 години си сътрудничехме с посолства, с чуждестранни културни центрове и институти в София и в чужбина. За това ще намерите повече информация на сайта ни (Дейности на фондацията).

Държа обаче да допълня следното:  при представянето на фондацията ни на днешната дата преди 7 години в блога си съм написала, че нейната „цел е да подкрепя развитието на културата, изкуството, образованието, науката и установяването на по-тесни връзки между тях и бизнеса, както и обмяна на ценности в Европа и света.“ Явно за немалко хора думата „подкрепа“ има само материално измерение и неведнъж към нас са се обръщали с молба за финансова помощ, а когато сме обяснявали, че не оказваме такава, реакцията често беше: „Е, тогава каква фондация сте?“ Подкрепата ни не се изразява в раздаване на стипендии, а в безвъзмезден интелектуален труд! Онова, за което PR агенции или фирми за организиране на събития вземат пари, ние го правим напълно безплатно, както и нашите партньори, с които си поделяме разходите по организирането на общите ни събития. Стараем се тези разходи да не бъдат големи.

Знаете ли колко стойностни културни прояви могат да се организират с малко пари, стига човек да има интересни идеи и да не си пести силите при осъществяването им! През изминалите 7 години фондацията ни доказа, че това е възможно, което ме кара да изпитвам дълбоко удовлетворение.  

Сега погледите на екипа ни са отправени напред!

                      Гергина и Владимир Дворецки. Снимка: Боби Дворецки

                            

Как звучи Верлен на български

 На днешния ден е роден Пол Верлен през 1844 г. От известно време с удоволствие превеждам негови стихове, в които съм влюбена от ученичка. Едва сега събрах смелост да го правя. Ще повторя нещо, което съм подчертавала многократно: отнасям се с огромно уважение към всички преводачи, които се опитват да достигнат по свои пътища до поетичния връх Верлен. Днес един от тези преводачи, Кирил Кадийски, беше гост в предаването „Денят започва с култура“ по БНТ 1 по повод годишнините, макар и не кръгли, от рождението на Пол Верлен и Стефан Маларме (18.03.1842 г.), и се възползва от случая да изкаже мнението си за поетичните преводи: че те не трябва да бъдат буквални, а е важно да се предаде самият дух на стихотворението. Едва ли някой ще оспори това. Само че проблемът е дали преводачът съумява да долови вярно духа на стихотворението или само така му се струва? И добър ли е преводът, който представлява лични вариации на преводача по темата на стихотворението?    

Това е оригиналът на „Есенна песен“ от Пол Верлен, което Кирил Кадийски цитира в студиото на БНТ 1, защото смята, че го е превел много добре:

Chanson d’automne

Paul Verlaine

Les sanglots longs

Des violons

De l’automne

Blessent mon coeur

D’une langueur

Monotone.

Буквалният превод е:

Протяжните ридания

на есенните цигулки

нараняват сърцето ми

с монотонно униние.

Ето и преводът на Кирил Кадийски, с който той очевидно много се гордее:

Виола със стон

под гол небосклон

през октомври ридае

и вяла печал

невидим кинжал

в гръдта е.

Оставям настрана това, че ритъмът на оригиналния стих е променен, както и че цигулките от оригинала в превода на Кадийски са заменени с виола, а също и това, че в куплета изобщо не се споменава месец октомври – всъщност, настроението в стихотворението е по-скоро ноемврийско, късноесенно, когато настъпва монотонността в цветовете за разлика от изпълнения с багри октомври. По-големите ми резерви към превода на Кадийски са заради сърцераздирателната дума „стон“ и заради „невидимия кинжал в гръдта“. Това, както и помпозната дума „небосклон“ придава съвсем различно звучене на Верленовия стих, който е деликатен и болезнен, като плач на цигулка, докато в интерпретацията на Кадийски звучи като мощни фанфари. Или ако се изразим с езика на друго изкуство: все едно да прерисуваш картина на импресионист в стила и с художествените средства на барока. Това не е единственият случай, когато Кадийски изневерява на Верленовия дух и го облича в поетични одежди с неподходяща кройка, както вече съм писала (За целувката, за Верлен и за преводите на стихове), ще пиша и друг път. Точно бароковата помпозност и пресилен драматизъм в цитирания превод, напълно чужди на Верленовия стих, се постарах да избегна, когато превеждах стихотворението. Следва моят превод на първия куплет:   

Цигулков плач,

роден по здрач

от тъжна есен,

прониква в мен

като рефрен

на вяла песен.

Едва ли някой би могъл да каже, че този превод е буквален. В него, например, липсва думата „нараняват“ от оригинала, но се постарах да предам болезненото усещане от нахлуването на тягостно есенно настроение в душата.

Преводът на Георги Михайлов също не е буквален. Звучи твърде архаично, което не е характерно за оригинала, но пък са предадени вярно Верленовото униние и печал:  

В есенний здрач

с протяжен плач

лей в отзвук глух

във моя дух

печал несдържна.

 

Превода на Пенчо Симов прочетох доста след като бях направила моя и той ми хареса най-много в сравнение с вариантите на К.Кадийски и Г.Михайлов. Не е чудно, че го харесах: той се оказа най-близък до моето усещане за стихотворението на Верлен. Смея да твърдя, че това е най-вярното усещане за оригинала.

Ето и версията на Пенчо Симов:

 Цигулков плач,

изплувал в здрач

сред късна есен,

ме е ранил

и аз унил,

вървя унесен.

В блога ми може да прометете преводите на цялото стихотворение: "Есенна песен" от Пол Верлен

Като всеки голям талант, Верлен е многолик. В поезията му има не само есенна печал, а и лятно многоцветие. ("Spleen" от Пол Верлен на български)

Невинаги лирическият му герой съвпада със самия него. Той може да влезе в ролята на влюбен млад овчар и тогава изящният му стих започва да звучи някак наивно. (За целувката, за Верлен и за преводите на стихове)

В други моменти се забавлява да рисува красиви словесни картини, които се завъртат в кръг и стигат до своето начало. ("Сантиментална разходка" от Пол Верлен)

Прекрасна е вселената Верлен! Тя винаги може да ви изненада. За преводачите остава отговорната задача да предадат максимално вярно нюансите на поетичния му гений!   

 

             Портер на Пол Верлен от Фредерик-Огюст Казалс за La Plume, 1896 г.

 

 

 

 

Кой колко е близък с известните

 

Както става винаги след като ни напусне популярна и обичана личност, след кончината на Татяна Лолова социалните мрежи се напълниха със снимки на хора, които са се щракнали по един или друг повод с голямата актриса. Лично аз не се дразня от това масово явление. Не виждам нищо лошо човек да се гордее, че животът го е срещнал с такава личност, дори да е било инцидентно и еднократно. То си е късмет! Защо да не бъде споделен такъв спомен?

Е, ако някой започне да раздува, че с починалата знаменитост са били големи приятели, а всъщност може само бегло да са се познавали – тогава вече ставам скептична. Недоверчива съм и ако изведнъж от нечия памет изхвръкне фойерверкът, че въпросната знаменитост при случайна среща му е казала нещо много специално – лична похвала, лично послание. Всеки има право да си фантазира, но когато се замесва името на популярен човек, който вече няма начин да потвърди дали е казвал някога въпросните похвали и послания, нещата никак не изглеждат красиво.

Слава Богу, нямам слабост да се снимам с известни хора или по друг начин да се присламчвам към популярността им. Снимката с Татяна Лолова, която публикувам тук, е от литературна вечер, посветена на Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе във Френския институт през ноември 2016 г., когато актрисата чете откъси от техни произведения. На снимката са моите приятели Албена Шарбанова и доц. Георги Цанков – и двамата дълбоко свързани с френската литература. Както и аз, впрочем, но на онази литературна вечер бях само зрител и не ми е хрумнало след финала да искам и аз да се фотографирам с актрисата, от която винаги съм се възхищавала.  

Дългогодишната ми работа като журналистка в програма „Христо Ботев“ на БНР ме е срещала с изключително много известни хора и само да съм имала ищах, сега бих разполагала с огромна галерия от мои общи снимки с тях, но никога не съм намирала това за важно. Въпрос на лична гледна точка.  

Помня как след като през 1990 г. започнах да правя радиопредаването си за обеднена Европа и постепенно за негов сигнал се утвърди песента на Тото Кутуньо “Insieme”,  певецът дойде в България. Съгласи се да ми даде интервю и разговаряхме дълго на терасата на последния етаж на НДК. Разказа ми историята на песента си – имал приятел, с когото не се били срещали от години и мислел, че го е изгубил, но щом се видели отново, почувствали, че са заедно, в една обединяваща се Европа. Често съм използвала откъси от аудиозаписа на това интервю в предаванията си. Снимка с Тото Кутуньо обаче така и не ми дойде наум да си направя, въпреки че мой познат, който се оказа по същото време на терасата на НДК, поиска от мен да му съдействам да се снима с певеца и той любезно се съгласи. После години наред моят познат се хвалеше, че има снимка с Тото Кутуньо, но аз и досега не съжалявам, че съм пропуснала тази възможност. За мен беше важно да го интервюирам.

Имало е няколко случая, когато съм си правила снимки с някого, за да му вдъхна повече увереност, че е популярен. Например, с чуждестранни автори, малко известни в България, които са пристигнали за представянето на тяхна книга на български. Естествено, че те не са запомнили коя съм аз, жената, настояла да се снима с тях, но в паметта им ще остане, че е имало хора у нас, които са показали голям интерес към творчеството им, и ще запазят хубав спомен от гостуването си в страната ни.

Един път пък с мъжа ми решихме да направим такъв хаир на наша позната, издала първата си книга. Не бяхме чели книгата, не успяхме да присъстваме и на премиерата й, но отидохме да засвидетелстваме симпатиите си към авторката в една софийска книжарница на събитие, наречено „Среща с автограф“. На такива срещи опашки се извиват обикновено само пред много нашумели писатели и поети, а случаят тогава не беше такъв и ние с мъжа ми се оказахме единствените посетители плюс още някакво приятелско семейство. Останахме в компанията на нашата позната до края на събитието, за да не бъде сама и да не се разстройва от липсата на други желаещи автограф. В допълнение настояхме да си направим фотосесия с нея, на която тържествено позирахме с нейната книга в ръце. След време книгата придоби популярност и, не щеш ли, един ден пред очите ми попадна текст от нашата позната, смисълът на който беше, че някои хора са се снимали с нея, за да се огреят от светлината на славата й. Тъй като с мъжа ми доста бяхме преиграли с ентусиазма си около фотосесията ни с тази авторка, помислих, че визира нас. Ако беше така, значи не е оценила жеста ни по време на онази доста конфузна среща с автограф, когато желаещи за автограф почти нямаше. Може авторката да не е имала предвид нас, но за всеки случай повече няма да се снимаме с нея.

Връщам се на спомените, които хората споделят по тъжни поводи – когато известен човек си е отишъл. Стига да не са измислица на някого с цел да изтъкне себе си, мисля, че тези спомени помагат да се очертае по-отчетливо портретът на популярната личност, да се добие по-цялостна представа за нея. Понякога дребните житейски епизоди красноречиво показват нечий характер, затова с удоволствие чета такива спомени. А ако някой си ги измисля, за да си придаде значимост, да знае, че измишльотините много си личат.   

 

За Мария Бакалова и хъркащата Сандра Бълок

 Когато наскоро писах за големия талант на Мария Бакалова в ролята на Тутар от филма „Борат 2“ и оспорих някои неоснователни критики към нея, за моя радост, доста хора се съгласиха с аргументите ми. Очевидно, не всички, но поне не станах обект на остри словесни нападки. Имаше обаче спорадични мнения колко е срамно една жена да се показва във вида, в който виждаме Тутар на бала на дебютантките в края на танца с баща й – че героинята е в месечен цикъл. Как се е съгласила нашата актриса да се снима в толкова отблъскващ вид!

Затова ще се върна отново на примера, който ми дойде наум покрай ролята на Мария Бакалова - как в романтичния филм "Срок за влюбване" (оригинално заглавие Two Weeks Notice) Хю Грант се беше надвесил над спящата Сандра Бълок, а тя стръвнишки изхърка. Признавам, че когато за първи път видях тази сцена, доста се стреснах и си помислих: защо тази красива известна актриса се е съгласила да я покажат в толкова пародийна ситуация. Вярно, че филмът е комедия, но романтична! В нея основният сюжет е за влюбването на двамата главни персонажи. Защо му беше трябвало на Марк Лорънс, режисьор и сценарист на филма, да окарикатурява героинята на Сандра Бълок, която не е някакво примитивно момиченце, буквално извадено от кочината като Тутар, а свръхинтелигентна, образована жена? Честно казано, и досега нямам отговор на този въпрос. Да показваш в комедия, че някой хърка, е доста примитивен начин да разсмееш публиката. Ако обаче хъркащият е жена, става доста конфузно. Поне така ми се стори на първо гледане. Тъй като много харесвам "Срок за влюбване" и съм го гледала безброй пъти, забелязах, че и на друго място във филма Сандра Бълок похърква – когато героят на Хю Грант я буди посред нощ, защото му е хрумнало да се консултира за пореден път с нея (снимката по-долу).

И пак се питам не е ли имало капчица суета у актрисата, та се е съгласила да я показват като едно същество с нежна визия, което издава грозни звуци насън. Колко несъвместимо с представата за романтичния образ на жената! По времето, когато е сниман филмът, Сандра Бълок вече е утвърдена звезда, т.е. не е трябвало да прави компромиси и да се съгласява с всяка приумица на режисьора, за да пробие в киното и все пак е приела да бъде окарикатурена. Нека просто приемем, че една талантлива актриса е готова на всякакви предизвикателства, влизайки ролята си, както го е направила и Мария Бакалова като Тутар.

Не по-малко конфузен за Сандра Бълок е и друг епизод от "Срок за влюбване". На едно парти героинята й, която обича доста да си похапва, се беше тъпкала с какво ли не и на връщане в колата изпита неудържима нужда да се облекчи. Имаше задръстване и тя се втурна между колите, намери спасение в една каравана, пъхна се в тоалетната, а Хю Грант услужливо се опитваше да отвлече вниманието на домакините от звуците, които се разнасяха оттам. Та да не си мисли Саша Барън Коен, че е първопроходец в показването на неща, дето не е прието да се виждат във филм!  

Киното отдавна показва детайли от прозата на живота, от които в нашата цивилизация се свеним. Някои от тях изобщо не са естетични нито за окото, нито за ухото. Помня колко бях изумена, когато в края на 70-те гледах филма на братя Тавиани „Бащата господар“ и в него двама герои (мъже) пърдяха, доейки овцете. По-късно съм чувала такива неестетични звуци и в други филми, та попривикнах. Ами колко пъти сме виждали филмови персонажи да повръщат! Наистина отврат! Обаче това се случва в живота и ни го показват на екрана.

Да се върнем на образа на жената в киното. Какво ще кажете за така любимите на режисьорите от всякакви националности сцени как жена ражда: неистово крещене, разкривено от болка лице. Красиво ли е? Никак. Но в толкова много филми има такива сцени и никой не ги критикува. Майка ми, лека й пръст, ги намираше за изключително отблъскващи и отказваше да ги гледа - може би защото й напомняха колко трудно ме е родила. Аз също никак не ги харесвам, макар че родих нормално трудно. Е, щом на зрителите постоянно се предлага гледката на раждаща жена, толкова ли е фатално да се види на екрана нагледно доказателство, че едно младо момиче вече може да стане майка? Просто размишлявам.

Има и друг момент от филма „Борат 2“, заради който Мария Бакалова отнесе много критики на видни български културтрегери: интервюто с Рудолф Джулиани. Точно заради него режисьорът Иван Добчев подхвърли грозната си реплика, че младата актриса имала опит „как да се слагаш – на мъже или на публиката.“ Гледайте специално тази част от филма! В нито един момент героинята на Мария не се „слага“ на известния адвокат и политик. Напротив, държи се като притеснена неопитна журналистка. Нищо предизвикателно няма нито в поведението й, нито в облеклото й. Какво е виновна, че погледът на събеседникът й заблестява? Тя ли му предлага телефонния си номер? Не, той й го иска! Чия е вината, че някой забравя каква позиция заема в държавата и си позволява поведение, несъвместимо с тази позиция?   

Очевидно по политически причини Мария Бакалова и Рудолф Джулиани са номинирани за антинаградата „Златна малинка“ в категорията за най-лошо екранно партньорство. Само че далеч по-важно е, че нашата актриса е номинирана за „Оскар“ за поддържаща роля. Впрочем, единствената засега актриса, която е получавала в една и съща година (2010-а), и двете награди, е Сандра Бълок – „Оскар“ за най-добра актриса в „Сляпата страна“ и „Златна малинка“ за ролята си в „Луда по Стийв“. Дали Мария Бакалова ще повтори това? Във всеки случай, ако бъдещата й филмова кариера е като тази на Сандра Бълок, никак не би било зле!

На добър час, Мария!   

 

"Spleen" от Пол Верлен на български

 Това е моят най-нов превод на стихотворение от Пол Верлен, който споделих наскоро във Фейсбук, но днес, в Международния ден на поезията, го публикувам и в блога си:

Spleen

Яркочервени са розите,

много е черен бръшляна.

 

Скъпа, така ме тормозите,

че без надежда останах.

 

Много е синьо небето,

вълните –много зелени.

 

Все ме е страх, че сърцето ви,

крие жестоки измени.

 

Отегчих се от чемшира

и всеки цъфнал храст,

от полята и от всемира,

но, уви, не и от вас!

 

Превод от френски: Гергина Дворецка

 

Spleen

Les roses étaient toutes rouges,

Et les lierres étaient tout noirs.

 

Chère, pour peu que tu te bouges,

Renaissent tous mes désespoirs.

 

Le ciel était trop bleu, trop tendre

La mer trop verte et l'air trop doux.

 

Je crains toujours, - ce qu'est d'attendre !

Quelque fuite atroce de vous.

 

Du houx à la feuille vernie

Et du luisant buis je suis las,

 

Et de la campagne infinie

Et de tout, fors de vous, hélas !

Paul Verlaine

Добавям превода на Кирил Кадийски на това стихотворение:

Spleen

Розите — всички бяха червени,

черен бе целият гъвкав бръшлян.

 

Скъпа, от твоите дребни измени

пак съм отчаян и пак — изтерзан.

 

Бе прекалено синьо небето,

въздухът — сладък, прибоят — зелен.

 

Все се страхувам — ах, да не бе то! —

бягство жестоко ти криеш от мен.

 

И от бръшляна чувствам умора,

и от чемшира, от всички треви,

 

и от полето, и от простора,

не и от тебе, от тебе — уви!

 

Ето и преводът на Пенчо Симов:

Spleen

 

Розите, всичките бяха червени,

черен — бръшлянът, обгърнат от мрак.

 

Скъпа, когато предлагаш промени,

всички тревоги пред мене са пак.

 

Бе прекалено лазурен простора,

въздухът — чист, океанът — зелен.

 

Виждам със страх — и това е умора! —

как се отделяте Вие от мен.

 

С поглед съвсем отегчен наблюдавам

тези чемшири и свежи треви —

 

всичко край мен ми омръзна, признавам,

всичко, обаче не Вие, уви!

                    Портрет на Пол Верлен от Йожен Кариер (1891) 

"Сантиментална разходка" от Пол Верлен

 Това е моят превод на „Сантиментална разходка“ от Пол Верлен. По-надолу съм добавила оригинала и преводите на Кирил Кадийски и Георги Михайлов. Започвам с моята версия:

Сантиментална разходка

Залезът изстрелваше лъчите си последни,

а вятърът полюшваше лилиите бледни,

 

лилии големи сред крехките тръстики

проблясваха тъжно над водите тихи.

 

Аз се реех сам, разхождах си тъгата

покрай блатото и покрай върбалака

в който от мъглата като истукан

млечнобял изникна призрак великан,

 

плачейки с гласа на патицата дива,

дето в полет своите криле извива

 

покрай върбалака, в който сам вървях
с моята тъга, а идващият мрак

потопи на залеза лъчите последни

и те се удавиха сред вълните бледни

 

с лилиите между крехките тръстики,

лилии големи над водите тихи.

Превод от френски: Гергина Дворецка

Promenade sentimentale

Le couchant dardait ses rayons suprêmes
Et le vent berçait les nénuphars blêmes ;

Les grands nénuphars entre les roseaux
Tristement luisaient sur les calmes eaux.

Moi j'errais tout seul, promenant ma plaie
Au long de l'étang, parmi la saulaie

Où la brume vague évoquait un grand
Fantôme laiteux se désespérant

Et pleurant avec la voix des sarcelles
Qui se rappelaient en battant des ailes

Parmi la saulaie où j'errais tout seul
Promenant ma plaie ; et l'épais linceul

Des ténèbres vint noyer les suprêmes
Rayons du couchant dans ses ondes blêmes

Et les nénuphars, parmi les roseaux,
Les grands nénuphars sur les calmes eaux. 

Paul Verlaine

Следва преводът на Кирил Кадийски: 

Сантиментална разходка

Лъчите си Запад изстреля в прослава

и лилии вятърът тих полюлява,

и те сред тръстиките бледи от скръб

изтляват над гладката езерна глъб.

Сам с мойта печал аз вървях край водата,

вървях под върбите и в миг от мъглата

видение бяло изплува пред мен,

и чух го да стене с гласа примирен

на дивите патици – с колко уплаха

в мъглата студена за път се зовяха

сред тия върби, дето с мойта печал

вървях край водата; а мракът воал

простря и лъчите умряха сред слава;

ветрецът пак водната шир полюлява

и бледите лилии, в своята скръб

изтлели над гладката езерна глъб.

 

Ето и преводът на Георги Михайлов:

Сантиментална разходка

 

Изхвърлил стрелите си, запад изтля

и водните лилии здрач разлюля.

И те - край тръстиките върху брега

огледаха в струите свойта тъга.

С разбито сърце край върбите вървях

самин върху влажния езерен бряг,

де някакъв призрак сред мътна мъгла

отчаян размахваше тъмни крила.

Аз плачех и птиците плачеха с мен.

и техният плач за помръкналий ден

долиташе тук, дето бродех аз пак

с разбито сърце… А вечерният мрак

обвиваше в саван и град, и поля,

и скръбния запад, денят де изтля,

и водните лилии върху брега,

огледали в струите свойта тъга.

Портрет на Верлен от Фредерик-Огюст Казалс за La Plume, 1896 г.