Живот на показ

        Лятото е времето, когато показваме повече от себе си – в буквалния смисъл, защото се разголваме поради горещините. В социалните мрежи обаче човек може да се разголва – буквално и метафорично – през цялата година. Това, разбира се, крие рискове. Ако се разхождаш пред другите с преливаша изпод дрехите ти плът, винаги има опасност някой невъзпитан да те ощипе по месцата. Така е и когато прекалено разголваш душата си, само че тогава ощипването е с думи, което може да е не по-малко унизително и болезнено.

В един френски сайт четох за жена, която решила да представя всекидневния си живот в социалната мрежа. Станала обект на такъв хейт, че накрая се самоубила. А имала семейство, деца... Подобни случаи в България не са ми известни и дано ги няма никога.

Да излагаш живота си на показ крие и други рискове, освен този някой да си въобрази, че може да навлиза твърде навътре в личното ти пространство като ти задава неприятни за теб въпроси. Съществува реалната опасност, ако показваш себе си не какъвто си, а какъвто искаш да изглеждаш, хората да се досетят, че истината е различна. Например, ако често повтаряш, че си обиколил голяма част от света, а почти никога не споделяш снимки от тези свои пътувания, в крайна сметка е логично да събудиш съмнения колко голям пътешественик си в действителност. Или ако се стараеш да внушиш, че си обект на нечие обожание, а присъствието на твоя обожател е единствено в собствените ти думи, все по-трудно ще е да доказваш, че той не е творческа инвенция.

Тук обаче искам да посоча и един положителен пример, защото винаги трябва да има и такъв. Ако вече си в напреднала възраст, но държиш на всяка цена да докажеш, че все тъй предизвикваш еротични желания и имаш таланта да опишеш това чрез красиво слово, може да се родят истински поетични шедьоври, будещи възхищение. И аз им се възхищавам, макар че избягвам да ги лайквам. От младостта си съм запомнила една мъдрост, която мисля, че е на Лорка, но който и да я е казал, е прав: „Не е нужно да пишеш стихотворение с роза в ръка, достатъчно е само стихотворението или само розата.“ Та лично аз винаги съм предпочитала розата да е в ръката ми, а не в измислено от мен стихотворение за нея. По тази причина не ми е нужно да описвам с метафори знойните ни нощи с Владимир Дворецки. Но който го прави талантливо, има моите адмирации. Все си мисля, че ако не беше показността на социалните мрежи, където всеки сам извайва своя образ за пред хората, споменатите по-горе вълшебни стихове за предизвикана и споделена късна страст, нямаше да се появят, което щеше да си е реална поетична загуба.  

От социалните мрежи може да има още една полза – чрез тях човек да се научи какво и доколко от личния си живот да излага на показ, така че да не става обект на неприлични или враждебни словесни пощипвания или пък на съчувствени усмивки. Естествено, важно е всеки сам да извлече за себе си тази поука.    

 

Всеки ли става за радиожурналист?

 

Преди 10 г. на днешния ден създадох във Фейсбук страницата на авторското ми предаване "Европа без граници", което се излъчваше по програма "Христо Ботев" на БНР! Тази страница съществува и досега, макар че предаването вече не е в ефира. В нея продължавам да споделям публикации по темите за Европа и света, обединени чрез културата, изкуството, образованието, науката, бизнеса - каквато е и тематиката на сайта ни www.evropaworld.eu.

Снимката, която виждате по-горе, от самото начало стана емблема на страницата във Фейсбук на предаването ми. Направена е през есента на 2008 г., когато бях поканила за събеседници в студиото известния полонист Божко Божков, мой преподавател по полски в Полския институт в София (вляво), съкурсистката ми Росица Вачкова и Александър Савов, с когото бяхме заедно на Летния курс по полски език и култура във Варшавския университет през август 2008 г. Описвам кой кой е, защото през годините съм получавала запитвания с кого съм снимана.

10-годишнината на страницата на „Европа без граници“ във Фейсбук обаче ме върна към въпроса: Всеки ли става за радиожурналист?

На пръв поглед е много лесно. Ако си репортер – просто поднасяш микрофона, пред този, който говори. В случай, че се излъчва на живо, работата ти свършва дотук, но ако не е пряко предаване, после трябва да монтираш записа, защото в радиото има изисквания за времетраене на репортажа или интервюто. Тук вече нещата се усложняват, защото никак не е лесно от записания материал да се извади най-същественото. Така че да си радиожурналист само на пръв поглед изглежда лесно. Всъщност, доста са изискванията към хората, които държат микрофона или са пред него в студиото на уважаваща себе си медия. На първо място, да говорят правилен български език. Не по-малко важно е да се подготвят предварително за репортажа или интервюто, което им предстои, за да могат да се намесват с адекватни въпроси, иначе ще бъдат само „стойка за микрофон“. Съществува и изискването да имат приятен, радиофоничен глас, да умеят да поставят правилно логическото ударение в изречението. . В радиото човекът разполага само с гласа си. Микрофонът улавя всеки нюанс в настроението и всеки фалш. Както монотонното каканижене, така и преиграването с неестествени възходящи и низходящи интонации на водещия, правят слушането уморително.

Мисля за всичко това, откакто се появиха влогърите и подкастърите.  Така както социалните медии вдъхнаха самочувствието на всеки, че може да бъде журналист, щом мрежата му дава възможност да споделя какво мисли по разни теми, така същите тези социални медии окуражиха мнозина да се почувстват като телевизионни или радиожурналисти.

Попаднах наскоро на един коментар в Туитър от дългогодишния журналист в Дойче Веле Александър Андреев, когото познавам още от младежките ни години, когато работехме заедно в програма "Христо Ботев“ на БНР: „След изслушания пореден аматьорски подкаст: уважаеми подкастъри (и влогъри), научете се да говорите правилен, недиалектен български, да съобщаване нещо повече от смъртоносни баналности.“

 Аз бих добавила още нещо: ако интервюирате някого, не използвайте всеки удобен момент, за да започнете да разказвате за себе си! Не натрапвайте собствената си персона по време на интервюто, а присъствайте дискретно до интервюирания, защото той е във фокуса на вниманието!

         Нямам особена надежда, че някой ще се вслуша в тези съвети, но нали е важно да се печелят слушатели. Който иска, нека се възползва от изводите, до които са стигнали дългогодишни радиожурналисти. Стига да може. Защото  горчивата истина е, че не всеки става за радиожурналист.