Краткият ми личен контакт с българския ПЕН

 

Наскоро публикувах в блога си лични впечатления от литературната вечер на българския ПЕН-център, озаглавена „Живот за Салман Рушди“, която се състоя в Столична библиотека на 23 август по повод опита за покушение над автора на „Сатанински строфи“ десетина дни по-рано в Ню Йорк. В материала си, отразявайки събитието, не скрих, че ме озадачи  формата на подкрепа, която беше избрана от членовете на организацията – да четат собствени произведения. У мен изникна неприятното усещане, че драматичният повод се използва като поредна възможност участниците в рецитала да се представят като автори. Впоследствие научих, че в САЩ и Великобритания също е имало литературни вечери в подкрепа на Салман Рушди, но на тях са се чели само негови произведения. Отбелязах, че това и на мен ми се струва по-подходящо в случая. (Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди)

Имаше още нещо, което откровено споделих. Като председател на фондация „Европа и светът“, а преди години и като председател на Българската секция на Международния съюз на журналистите франкофони, съм организирала десетки събития, често с международно участие. За мен, като организатор, винаги е било изключително важно никой от участниците да не се почувства подценен, присъствието му да не бъде подминато незабелязано. Затова във фотоалбумите за организираните от мен прояви се старая да фигурира всеки участник и името му да е вписано в прессъобщенията ми. От позицията на този мой опит изразих учудването си, че ме няма на нито една от снимките на страницата на PEN Bulgaria във Фейсбук, а в информацията за събитието във в. „Труд“ авторката Анжела Димчева не беше счела за нужно да спомене имената на съпруга ми Владимир Дворецки и моето като представители на фондация „Европа и светът“. И то при положение, че присъстващите бяхме само 15-ина!

В материала си поясних: „Нищо драматично няма в случилото се. Просто констатирам, че докато Международният ПЕН клуб насърчава „приятелството и интелектуално сътрудничество между писателите навсякъде по света“ (Уикипедия), българската му секция изглежда предпочита да се капсулира в себе си, да се изживява като интелектуален елит, който не обича да се смесва с нечленуващите в него сънародници, и чиято съществена задача е да промотира собствените си членове в България и в чужбина. Желая им успех в тази тяхна благородна дейност!“

   Изпратих на лични съобщения линк към публикацията ми до Здравка Евтимова, защото е редно председателят на българския ПЕН-център да знае какво съм написала по повод организираното от него събитие. Тя ми отговори:

Здравейте, госпожо Дворецка, честен и силен, прецизен материал, който ще приема присърце, за да отстраним грешките - наистина съществени. Благодаря! Много ще се радвам, ако с господин Дворецки изпратите документи за членство в ПЕН -БИХТЕ БИЛИ ОНЗИ ТРЕЗВ И ЧЕСТЕН ПОГЛЕД, КОЙТО НИ Е необходим! Бъдете здрави! Здравка

Реакцията на голямата писателка по повод публикацията ми ме зарадва, но се налагаше да й обясня защо ще отклоня поканата й:

 „Преди 2-3 години ми беше минала през ума мисълта да кандидатствам в ПЕН-центъра, но бързо се отказах, когато разбрах за тежкарските обсъждания при приемането на нови членове, като някои кандидатури отпадат. Ако искате, погледнете дискусията, която се води в профила ми под тази публикация. Оказа се, че Ирина Папанчева, която лично сте поканили, е била отхвърлена. Изумена съм! Освен това, макар фамилията ни да е Дворецки, с Владо сме абсолютни републиканци по дух и не искаме да ставаме част от организация, която – поне за момента, се самоизживява като интелектуален елит. Това е напълно чуждо на Вашия дух, но такава атмосфера се е създала там с годините. За съжаление, съм реалист и добре знам, че дори да ни допуснат в ПЕН – в което силно се съмнявам, ще можем да променим тази елитарна атмосфера. Най-сърдечно благодарим за поканата, но няма да се възползваме.“

Междувременно получих по електронната поща имейл от секретаря на българския ПЕН-център Анжела Димчева:

„Гергина, изпратиха ми репортажа ти... Ето някои уточнения:

Първо, всичко беше организирано за три дни - благодарение на мене. Защото Здравка ми се обади в петък и каза: "Искам четене във вторник!"

Убеждавах я, че не е възможно да се организираме толкова бързо, особено в летния сезон и когато Юлия Цинзова е в отпуска, но тя искаше да е в тон с американските акции.

Дори взех разрешение от Дирекция "Сигурност" от Столична община за събитието на площада (което ми коства огромни усилия, защото срокът за такова разрешение е 7 дни преди събитието!)

Г-жа Цинзова беше така толерантна в самия ден да разреши да бъдем вътре. 4-5 дена се занимавам с организацията и отразяване - каня автори, събирам им по имейл произведенията, каня медии... Подготвям плакат и пресинформация и ги разпростарнявам. Всичко това го върша безплатно за твое сведение.

Второ, ти не си ми се обадила предварително, че би искала да участваш. Аз те възприемам като колега журналист в случая. Даже не ми каза след събитието, че ще го отразяваш. Ако на площада се бяха спрели 50 случайно преминаващи и други представители на медиите, дали всички щях да ги поканя за снимка? Пишеш небивалици, за да се изтъкнеш и да осветлиш егото си. Това е събитие на ПЕН - както признаваш, не си член.

Трето, Здравка изрично каза, че всечи може да чете каквото поиска. Не е задължително да бъдат творби, свързани със Салман Рушди. Ами да беше станала и да беше прочела откъс от негова книга... Нямаше да те спра.

Четвърто, ти забеляза ли, че Георги Госдподинов искаше да се изниже по средата на рецитала, защото той е велик и няма как "да му хабим времето". Аз го спрях, все пак малко уважение към останалите участници трябва да има.

Пето, що се отнася до инсинуациите, че чета от книгата си, издадена в Германия: това е новата ми книга, защо да не чета от нея? Това дразни ли те?

Темата на стихотворението е абсолютно в синхрон с инициативата.

Два пъти поканих Здравка да прочете откъс от разказ. Тя отказа.

Още детайли искаш ли? Стани член на ПЕН, стани член на СБП или на която и да е организация и няма проблеми - ще бъдеш отразена с "величието си" - не само от мене, а и от всички останали медии... 

Неприятно съм изненадана от тенденциозния ти репортаж. Мисля, че досега сме работили доста добре. Очевидно вече няма да е така.

Anzhela Dimcheva, PhD

    Изводите си ще напиша накрая, тук само прилагам кратката кореспонденция, която разменихме с Анжела Димчева по повод инициативата на българския ПЕН-център, стриктно документирана със скрийншотове:   

„Анжела, аз не мога да разбера защо ми изпращаш това писмо и защо трябва да ми даваш всички тези обяснения. Ако мислиш, че текстът, който съм написала, е тенденциозен, както го определяш, си в пълното право да публикуваш отговора си публично, както съм го направила аз, Дори настоявам да го направиш. Ако не го публикуваш ти, бих го направя аз, защото не става дума за някакви наши лични взаимоотношения, а за принципни въпроси, свързани с функционирането на български ПЕН-център.   

Мисля също, че е добре Здравка да прочете това твое писмо до мен, за да знае как си ми отговорила, защото аз й изпратих линк към моята публикация. Впрочем, след като я прочете, тя отправи покана към мен и мъжа ми да подадем документи за кандидатстване в българския ПЕН, но аз деликатно отклоних поканата.  

Нямам желание да ставам и член на СБП. 

Пишеш, че досега сме работили доста добре, но вече няма да е така. Честно казано, нямам впечатления, че досега сме работили особено добре. Ти не си идвала на никое от събитията, на които съм те канила. В това твое писмо ми изтъкваш, че, организирайки рецитала за Рушди, си канила медии. За нашия сайт нито си изпратила пресрилийз, нито си ни канила специално. Това не бих нарекла добра съвместна работа. Така че за мен нищо няма да се промени. 

Извини ме, че не отговарям на всяка една от точките, в които си подредила аргументите си, защото бихме влезли в излишни дискусии. Работата е ясна.  

Желая ти ти добро здраве и приятен уикенд. 

Гергина

Надявах се, че с това кореспонденцията ни е приключила, но не било така. Получих нов имейл от Анжела Димчева:

"Текстът ти в сайта е абсолютно тенденциозен, обиден за мене, за Мая Панайотова и инициативата на ПЕН. Естествено, запознах Здравка с моя текст. Както и тя ме информира, че те е поканила да подадеш документи.

А подробностите по организацията на събитието са  важни. Много е лесно да се критикува отстрани, без да се вниква в "черната работа" зад една такава проява.
Няма да ти отговарям публично и да влизам в излишни дебати.

Както каза Здравка Евтимова, ПЕН България беше сред първите пет организации в света, които излязоха с Декларация. Това е важният факт.

А не как ти си се почувствала и че не си на снимките! 

Имам чувството, че търсиш слава на гърба на Здравка и ПЕН.

Нямаш право да публикуваш частна кореспонденция, това е низост...

Anzhela Dimcheva, PhD

Нямаше как, трябваше отново да вляза в обяснителен режим:

"Това не са лични дебати. Те се отнасят до дейността на българския ПЕН и е редно да се види какво ми е отговорил неговият секретар. И ми е чудно как ме обвиняваш, че търся слава на нечий гръб, когато ти непрекъснато се самоизтъкваш именно на гърба на организации като ПЕН, СБП и Сдружение "Д.Дебелянов".  

Гергина Дворецка 

В случая знаех, че ще има ответна реакция и тя не закъсня:

"Много си благородна, благодаря!

Но името "Дворецка" не те прави графиня.

Не ме интересува какво пишеш в сайта си, кого иронизираш, как се самоизтъкваш.

Пиши, копирай, клевети ме колкото си искаш.

Няма лоша реклама - включително и клеветническа.

Аз съм избрана в УС - секретар-ковчежник на ПЕН - от 30 души, които са присъствали на събрание през февруари 2019.

Назначена съм в СБП на щат.

Избрана съм от 22 души за председател на Общество "Димчо Дебелянов" през 2015 и изборът ми е препотвърден два пъти - 2018, 2021. 

Работя за тези организации и рекламирам предимно колегите си, а не себе си. 

Хайде влез на фейсбук страниците на тези организации и виж "колко много пъти" там са рекламирани мои книги, мои изяви...

Попитай Здравка дали има една нейна инициатива, на която аз да не съм двигателят, изпълнителят, ПР-ът...

Това е истината.

Останалото са: завист, омраза, нереализирано его от колеги от ляво, от дясно, от център и т.н.

Anzhela Dimcheva, PhD

 

От този имейл за мен най-важно беше изречението: „Пиши, копирай, клевети ме колкото си искаш.“ Затова изрично попитах Анжела Димчева:

+С други думи, приемаш, че мога да публикувам писмата ти до мен по повод моята публикация? Наистина, това е нормално, при положение, че ми ги написа от позицията си на секретар на българския ПЕН."

Гергина Дворецка

По електронната поща не получих потвърждение, но от този момент нататък Анжела Димчева активно се включи в коментарите под публикацията ми във Фейсбук, Тази част от дискусията може да се види в скрийншота по-долу:

В крайна сметка у мен възникнаха някои нови въпроси, които държах да отправя към Здравка Евтимова, заедно със скрийншотовете от кореспонданцията ни, естествено с копие до Анжела Димчева, като направих уточнението: „Тази кореспонденция не е лична, защото в нея се засягат важни проблеми за функционирането на българския ПЕН. Вие определихте текста ми като „честен, силен и прецизен материал“, докато Анжела Димчева го намира за „абсолютно тенденциозен, обиден...“, че съдържа инсинуации и че чрез него искам да спечеля слава на Ваш гръб и на гърба на ПЕН. Няма как да не съм озадачена от тези две коренно противоположни оценки, дадени ми от председателя и секретаря на организацията ви. Останалите обиди към мен може да прочетете лично. Знаете, че с нищо не съм ги предизвикала, защото тонът на публикацията ми не е нападателен. Повече няма да коментирам. Изводите всеки може да си направи сам. Моят извод е, че наистина има нещо смущаващо в атмосферата на българския ПЕН-център, който би трябвало да защитава правото на всеки на лична позиция, а ето, че аз съм атакувана точно заради личната си позиция по повод проявата ви на 23 август. Намирам този факт за изключително тревожен и като журналист се чувствам длъжна да му дам гласност, но е важно да знам и Вашето мнение по написаното от секретаря Ви. 

Действам според етичните правила и изпращам копие на настоящото си съобщение и скрийншотовете и до Анжела Димчева.

Поздрави и хубав ден, 

Гергина Дворецка

На това Анжела Димчева ми отговори:

„Гергина, приключих с тебе. Не ми губи времето.

Нищо не смятам да чета, нито да ти отговарям.“

Отговорът на Здравка Евтимова беше:

Гергина не се разстройвайте. Анжела е талантлив, работлив но експанзивен и доверчив човек ,Със сигурност има добро сърце. Кога можем да пием капучино? Аз ще почерпя!“... „Важното е, че сте мислещ и анализиращ човек, чието мнение е важно за мене.“

Стана ми приятно от думите на Здравка Евтимова към мен, но се учудих как е успяла да открие гореизброените достойнства у моята опонентка. Безрезервно можех да приема само определението „експанзивен човек“. Владимир Дворецки ми отвори очите: „Всъщност, Здравка е описала себе си!“

Така е, всеки вижда у другите себе си. Така, както Анжела Димчева видя у мен желание да се самоизтъквам.  

Този мой кратък с досег с българския ПЕН-център остави у мен чувство на удовлетворение, но и на тревога. Удовлетворението ми идва от това, че талантливата писателка Здравка Евтимова, която не познавам лично, се оказа и диалогичен човек, готов да изслуша чуждото мнение, още повече – ако е критично. Не сме се излъгали, българи, когато я избрахме за наш любим писател в една класация по Българската национална телевизия! Прекрасно е да се убедиш от личен опит, че един голям литературен талант се съчетава с голямо сърце – невинаги е така.

Остава обаче и моята тревога. И, за съжаление, отново ще трябва да се върна на кореспонденцията си с Анжела Димчева. Обидното й отношение към мен не ме заслепява и аз добре виждам качествата й. Тя наистина е работлива и предприемчива. Не е вярно, че не разбирам какви усилия изисква организирането на публични прояви. Напротив, отлично знам, защото, както вече споменах, съм го правила многократно и абсолютно винаги напълно безвъзмездно! И също така абсолютно винаги за мен най-важното е било участниците в събитието да си тръгнат от него с чувство на удовлетворение, а не дали някой ще си каже: „Ей, Гергина колко усилия е вложила в организацията!“  Но защо да очаквам Анжела Димчева да разсъждава като мен? Очевидно не сме от една кръвна група.

Друго, което не може да се отрече на Анжела, е, че всеотдайно ласкае егото на членовете на СБП и българския ПЕН. Тя наистина постоянно представя техни книги - което, всъщност, е напълно естествено, ако държиш да се изявяваш като литературен критик. Затова пък, когато се появи критичен материал за наградите на СБП, например (Съюзът на българските писатели в прегръдката на белите франзели), вади голямата тояга и гневно налага с нея дръзналия да се усъмни в таланта на наградените автори.Когато дилетанти се упражняват на гърба на Съюза на писателите

Моята тревога е породена от неосъзнатата склонност у повечето хора да се поддават на внушението, че с нещо превъзхождат другите. Ако някой системно и целенасочено подхранва такова усещане у членовете на двете споменати творчески организации, това едва ли допринася за добрата атмосфера в литературната ни среда като цяло. Специално от членовете на ПЕН, които по презумпция трябва да се борят за свободата на словото, очаквам да приемат с разбиране всяко чуждо мнение, а когато водят литературни дискусии, дори и по електронната поща, да не си изпускат нервите.   

През март 2023 г. мандатът на Здравка Евтимова като председател на българския ПЕН изтича. Дали членовете му ще изберат след нея човек, който притежава нейната широта на духа и нейната диалогичност, предстои да видим. 

Накрая държа да поясня: Здравка Евтимова знаеше, че ще напиша настоящия материал и ми даде право да я цитирам. Колкото до имейлите на Анжела Димчева, възприемам ги като служебни, защото тя ми ги пише в качеството си на организатор на събитие, което съм отразила като журналист. В тях тя не споделя никакви свои интимни тайни, които е недопустимо да бъдат огласени. Това, че в даден момент, критикувайки публикацията ми, ме иронизира и обижда, си е неин личен проблем, но не прави кореспонденцията ни лична. За мен беше важно да се види как се държи настоящият секретар на българския ПЕН-център с човек, който не е член на ПЕН. Освен това, познати ми изпратиха линк към интервюто й в предаване на Георги Коритаров - лека му пръст! – където тя нееднократно цитира имейлите, разпространени до членовете на ПЕН от Светослав Нахум. След като без колебание оповестява по телевизия Европа имейли, адресирани само до членовете на конкретната организация, е нормално да приеме, че мога да публикувам в личния си блог нейните имейли, отнасящи се до моя статия за публична проява на същата организация.   

По кои ценностни сблъсъци взе отношение българският ПЕН-клуб?

Снимката в началото на публикацията е от събитието на 23 август в Столична библиотека

Още по темата в блога ми:

Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди

  

 

 

Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди

 

За 23 август беше насрочена литературна вечер на българския ПЕН център под надслов „Живот за Салман Рушди“ по повод опита за покушение над автора на „Сатанински строфи“ десетина дни по-рано в Ню Йорк. Събитието трябваше да се състои пред Столична библиотека и, според предварителната информация, в него щяха да вземат участие „видни съвременни писатели, които издигат глас в подкрепа на световноизвестния британски писател“. Не съм член на българския ПЕН център и не получих лична покана, но Владимир Дворецки настоя да отидем, за да покажем съпричастността си.

В уречения час на 23 август валеше силен дъжд и пред Столична библиотека нямаше никого. Явно литературната вечер щеше да се състои в самата сграда... С мъжа ми се изкачихме до фоайето на първия етаж и там видях десетина мои познати от литературните среди, насядали на столове.

Дали така ми се стори, но повечето от присъстващите ме погледнаха изумено – в смисъл: „Ти пък какво търсиш тук?“ Е, да, повтарям, аз не съм член на българския ПЕН център, но поканата за литературната вечер беше отправена към всички: „Заповядайте на площада пред Столична библиотека!“

Писателката Здравка Евтимова, председател на ПЕН-центъра, говори с искрено вълнение за атентата над Салман Рушди и прочете отново декларацията, подписана от 51 български писатели, поети и есеисти и разпространена два дни след покушението. Водещата на вечерта Анжела Димчева представи накратко книгата „Сатанински строфи“, заради която беше издадена фетва срещу писателя.

Последва рецитал на присъстващите автори: Александра Ивойлова, Георги Господинов, Георги Константинов, Златимир Коларов (есе), Йорданка Белева, Лъчезар Лозанов, Мая Панайотова, Роман Кисьов, Стоянка Боянова, Цветанка Еленкова. След това бяха прочетени творби (стихове и част от есе) от десетина членове на българския ПЕН-център, които не бяха успели да дойдат лично, но държаха да бъдат сред участниците в събитието, макар и задочно. Имената им ще намерите в публикацията на в. „Труд“ „Инициативата „Живот за Салман Рушди!“ събра видни писатели“. Пак там пише, че: „Прозвучалите стихове и есета бяха в широка тематична гама: за ролята на писателя и свободата на словото, за любовта и благородството, за природната стихия и личния избор на всеки, когато трябва да застанем на страната на доброто и прогреса, на мира или на ужасяващата война“.

Ето за тази широка тематична гама си мислех през цялата вечер, докато слушах рецитала в подкрепа на Салман Рушди и постоянно се питах какво e общото между тези литературни произведения и самия него. Имаше три изключения: Георги Господинов разказа отново случката, която вече беше споделил във „Фейсбук“ и в някои медии, как преди години се е срещнал с писателя на Бруклинския фестивал и са си поговорили. Георги Константинов прочете стихотворение, което беше написал по повод покушението над Салман Рушди. На това покушение беше посветил есето си и неприсъствалият лично Владимир Шумелов – Анжела Димчева прочете кратък откъс от него.

В творбите на останалите автори връзката с атентата на 12 август в Ню Йорк ми се стори трудно доловима. По-точно, стори ми се, че участниците в рецитала са използвали конкретния повод, за да представят собственото си творчество.

Може би грешах. Може би, когато една от поетесите каза, че е подбрала свое стихотворение от най-новото й двуезично издание, излязло в Германия, просто е искала да покаже, че е автор, който се изявява на международната литературна сцена и има право да извиси глас в подкрепа на световноизвестния писател? Както и поетесата, която прочете свое стихотворение с уточнението, че то се пее в една фламандска църква? Както и друга поетеса, която съобщи, че стихотворението, с което се включва в рецитала, е получило голяма международна награда? Добре, но все пак – връзката с атентата над Салман Рушди?

На следващия ден споделих този мой реторичен въпрос с писателя Атанас Раденски и съпругата му Руми, които живеят от години в Калифорния, но в момента за кратко са в България. Руми веднага реагира: „В Щатите и във Великобритания също бяха организирани литературни вечери в подкрепа на Салман Рушди, но на тях се четяха само негови произведения!“.

Ето това е най-добрият израз на солидарност! Той е и илюстрация на казаното от Георги Господинов, че (перефразирам) писателят не може да бъде убит, защото дори при физическата му смърт творчеството му остава живо. Ако на литературната вечер в Столична библиотека бяха звучали откъси от книги на Рушди или размисли за негови творби (много от тях са преведени на български), това наистина щеше би било събитие за морална подкрепа на писателя, на което щеше да оживее словото му. Но на 23 август не стана точно така.

В края на литературната вечер десетимата участвали в нея членове на ПЕН-центъра се подредиха за обща снимка (тя е в началото на публикацията). Нас с Владимир Дворецки, естествено, на нея ни няма. По-любопитното е, че мен ме няма никъде и на снимките от събитието, споделени на страницата на ПЕН-центъра във Фейсбук - PEN Bulgaria's Album, Все едно, че изобщо не съм била там. Само мъжът ми ме е фотографирал сред публиката до Лъчезар Лозанов, член на ПЕН-центъра и мой приятел още от някогашния Кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. В информацията за литературната вечер също не са споменати имената ни. Май не се бях излъгала, когато при идването ми като че ли прочетох в някои погледи въпроса: „Ти пък какво търсиш тук?“.

При положение, че, независимо от големия дъжд, бяхме уважили събитието и че присъстващите бяхме само 15-ина човека, съвсем нормално би било да се спомене, че представители на фондация „Европа и светът“ и на сайта й също са откликнали на инициативата „Живот за Салман Рушди!“.

Отделна тема е, че, макар да не членувам в ПЕН-центъра, съм автор на 9 книги с поезия и проза.

Колкото до работата ми на международната сцена:

Кавалер съм на ордена на Академични палми“,  третото по значимост   държавно отличие на Франция, за популяризиране на френската култура; През 2012 г. бях удостоена с почетна награда „150 години румънска дипломация” на Министерството на външните работи на Румъния за заслуги в международните отношения;

През 2015 г. заедно със съпруга си Владимир Дворецки получихме наградата „Светове и цветове“ на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България за публикации в сайта ни „Европа и светът“.

През 2020 г. ми беше връчен плакет на Съвета на мароканските жени по света за организирането на две вечери на мароканската поезия в София и за публикациите ми, посветени на Мароко на сайта ни www.evropaworld.eu. 

     Така че едва ли българският ПЕН-център щеше да се злепостави със споменаването на имената ни сред присъствалите на събитието в подкрепа на Салман Рушди.

Нищо драматично няма в случилото се. Просто констатирам, че докато Международният ПЕН клуб насърчава „приятелството и интелектуалното сътрудничество между писателите навсякъде по света“ (Уикипедия), българската му секция изглежда предпочита да се капсулира в себе си, да се изживява като интелектуален елит, който не обича да се смесва с нечленуващите в него сънародници, и чиято съществена задача е да промотира собствените си членове в България и в чужбина. Желая им успех в тази тяхна благородна дейност!

Разбрах, че видеозапис на рецитала в Столична библиотека на 23 август ще бъде изпратен в PEN International – London. Дано там да разберат българските стихотворения и есета на видните ни поети и писатели, участвали в събитието! Впрочем, Здравка Евтимова, писателката с безспорна международна популярност, така и не прочете нищо свое. Както винаги, скромна и щедро сипеща похвали за другите автори, остана само с емоционите си встъпителните думи и с предложението да се засадят дръвчета като жизнеутвърждаващ символ на подкрепата за Салман Рушди.

В заключение: следващия път, когато прочета в публичното пространство покана от българския ПЕН-център за негова проява, ще знам, че тя не се отнася за мен и Владимир Дворецки, и няма повече да се натрапваме.

Едшнствената снимка, направена от Владимир Дворецки, удостоверяваща, че съм била на въпросното събитие 

Още по темата в блога ми:

Как реагираха на публикацията ми писателката Здравка Евтимова, председател на българския ПЕН, и на Анжела Димчева, секретар на организацията

Краткият ми личен контакт с българския ПЕН

Спомен за едно внезапно тръгване

 

Докато пътувахме с автобуса от Боровец за София преди няколко дни, ненадейно си спомних друго мое пътуване отпреди... малко повече от половин век! За него съм разказвала и друг път в блога си по повод Световния младежки фестивал, който се проведе в София през лятото на 1968 г. Участвах в откриването на фестивала като „фон“, т.е. трябваше  да вдигам заедно с още стотици младежи разноцветни знаменца, които образуваха гигантски сменящи се картини, докато на стадион „Васил Левски“ други наши връстници изпълняваха гимнастически упражнения. Подготовката за тази церемония започна много месеци преди това, а две-три седмици преди началото на събитието ни бяха събрали в едно софийско училище, откъдето ни караха директно за репетиции на стадиона. В училището спяхме и ядяхме. Не разбирам защо трябваше да е така при положение, че почти всички съученици си бяхме от София. Аз обаче пропуснах няколко дни от това „лагеруване“, защото бях в резервите на участниците във „фона“ и с чиста съвест заминах с майка ми и баба ми на почивка в Кавал тепе. Това място в Родопите е толкова красиво, че и досега се вълнувам от спомена за него: усойни борови гори, в които се натъквах на купчини обрасли в мъх камъни, като останки от замъци,  поляни, където цветята бликат отвсякъде, а на места бликат и бистри струи на малка рекичка... Точно от това вълшебство ме откъсна изневиделица баща ми, пристигайки с такси от София. Трябвало веднага да ме заведе на лагера за участниците във „фона“ на фестивала, иначе щели да ме изключат от Френската гимназия, където бях приета предишната година. При тази заплаха нямаше как да не тръгна веднага с баща ми. Колко ли скъпо беше платил за таксито до Кавал тепе и обратно!

И ето, че пътуването с това такси преди толкова години изникна ярко в паметта ми преди няколко дни, докато автобусът ни отвеждаше от Боровец до София. Припомних си как автомобилът тогава се провираше по неасфалтирания планински път между храстите и някои от тях го шибаха по покрива и прозорците. Няколко седмици по-късно разказах това в стихотворение:       

Автомобилът бавно се провира.

Дърветата раздразнено отстъпват,

а през стъклото храстите се взират

и без да ме познаят се отдръпват.

 

Един-единствен храст ме разпознава,

стъклото се опитва да обгърне.

Ръцете му се чупят и остават

увиснали, безсилни да ме върнат...

 

Автомобилът бавно се провира

и храстите пак взират се във мене,

ала черти познати не откриват.

Навярно днес изглеждам променена.

 

Навярно храстите шептят: „Коя е?“,

но им е все едно, че отминавам.

Само един, успял да ме познае,

зад мен с пречупени ръце остава.

Пътувайки от Боровец за София преди няколко дни осъзнах колко силен отпечатък е оставило моето внезапно тръгване от Родопите в детската ми душа. То ме вдъхнови поне за 3 стихотворения. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че в онзи момент от живота си съм изживявала някакво предчувствие за любов. Сред купчините обрасли в мъх камъни, които ми приличаха на замъци, срещнах красив младеж. По-точно, представих си, че го срещам. Досетих се, че името му е Роке Монтана – производно от „скала“ и „планина“. Младежът се влюби в мен. Придружаваше ме в разходките ми сред боровете и из поляните. Душата ми си почиваше в прегръдката на неговата. Той беше моята вътрешна опора. Как мечтаех да го срещна и в реалния живот! В деня, когато внезапно трябваше да си замина, все още не знаех, че татко ще дойде да ме вземе, но като че ли предчувствах, че ми предстои раздяла с Роке Монтана. Само че до края на летуването ни в Кавал тепе оставаше още една седмица и предчувствието ми се стори неправдоподобно. Оказа се, че то не ме е излъгало. Тръгнах си без сбогуване и бях сигурна, че Роке е страдал за мен. На самата мен ми беше толкова тъжно, че написах стихотворението „Планински залез“:    

Аз оставих надалече залеза 

в сянката затоплена и мека.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

 

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

 

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти

сред смутено-немите дървета...

 

После уморено е застанал

край скалата със сребристи лишеи

и, разочарован, че ме няма,

потъмнял от скръб си е отишъл.

В младостта си изживяваме измислените си любови също толкова силно, както и истинските.  Месеци след завръщането ми от Родопите аз все още си спомнях за въображаемия Роке Монтана и той продължаваше да ме вдъхновява:

Аз ли прескачах оградата,

обвита във лишейни свитъци?

Аз ли дъха на ливадите

жадно събирах в гърдите си?

 

Аз ли се спусках унесено

към малкото езеро стихнало

и, над водата надвесена,

аз ли мечтаех усмихната?

 

С мене ли всичко е станало?

С мене ли? – питам учудена.

Струва ми се нереално,

че някога съм била влюбена.

И трите стихотворения бяха публикувани впоследствие в средношколското списание „Родна реч“ и дълго получавах възторжени отзиви за тях от мои връстници. Една поетеса, вече заслужено завоювала славата на всенародна любимка, ми изрецитира наизуст третото от тях преди 2-3 години.

Тоест, моето драматично изтръгване от приказката в Родопите ми донесе поне творческо удовлетворение.  

Такава беше равносметката ми, когато този спомен неочаквано ме навести преди няколко дни, докато автобусът ме отнасяше към София. Чудно нещо е човешката памет! Изведнъж продължих пътуването не с автобуса, а с автомобила, който ме отвеждаше от Кавал тепе към лагера за Деветия Световен младежки фестивал. След боровите гори и храстите, които ескортираха недружелюбно пътя ни, край нас се ширнаха поляни. През една от тях препускаше жена на кон. 54 години по-късно си помислих каква е била тази конничка по социалистическо време. Толкова волно яздеше, като че ли във филм за индианци – много ги гледахме в детството ми.

После стигнахме до София. Вече беше късно и татко реши да ме заведе в лагера на фестивалците на следващия ден. Вкъщи нямаше нищо сготвено и отидохме да вечеряме в Клуба на журналистите. Може би сме яли кебапчета, но като дете не обръщах никакво внимание какво ям. По някое време татко се приведе към мен, кимна към една отдалечена маса и ме попита дали се сещам коя е жената, която седи там. Не се сещах. „Това е телевизионната говорителка Мария Тролева! – каза с тиха тържественост татко. – Тя често идва тук да се храни с баща си.“

Та ето как преживях отново и в детайли едно мое пътуване от детството, докато се връщахме наскоро от Боровец. Замислих се защо този спомен ме споходи точно в този момент. Дали защото останахме на Джаз фестивала в планинския курорт само за ден и половина и потеглихме обратно твърде бързо, както някога от Родопите?  Или може би защото преди няколко дни в автобуса до мен седеше самият Роке Монтана – моят съпруг Владимир Дворецки, който е истинско въплъщение от плът и кръв на някогашната ми момичешка мечта за моя Принц! Само че го срещнах не в планината, а край морето. Но това е друга красива история.   

 Снимката е напрвена от Владимир Дворецки в Царска Бистрица, Боровец, 7.08.2022 г.

Още по темата в блога ми: Моите спомени от IX Световен младежки фестивал в София