петък, 23 септември 2022 г.

40 години любов

 


На границата между лятото и есента преди 40 години срещнах любовта на живота си Владимир Дворецки. Понякога ни питат къде и как сме се запознали и ние разказваме, но осъзнавам, че досега не сме оставили писмен документ за тази наша съдбоносна среща. Днес ще запълня тази празнота!

В средата на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско започна семинар на Младата художествено-творческа интелигенция (изписваше се с абревиатурата МХТИ). В него участваха представители на младежки творчески клубове от цялата страна - млади писатели, преводачи, композитори, режисьори и т.н. Ние с колежката ми Роза от Младежка редакция на програма „Христо Ботев“ в БНР се бяхме включили като членове на Клуба на младия журналист. По програма имахме лекции и срещи с известни творци, но ни оставаше достатъчно време за плаж.

Вървим първия ден с Роза по плажа и се оглеждаме къде да се разположим. Чувам някъде съвсем наблизо, като че ли изпод дълбините на пясъка: „Е, ясно е, че трябва да седнете тук!“ Свеждам поглед и виждам излегнат върху плажната си кърпа Иван Гранитски с карти в ръка. Срещу него е седнал, също с карти в ръка, Румен Жечев от отдел „Култура“ на Централния комитет на Комсомола. Карето допълват двама непознати за нас младежи. С колежката ми приемаме поканата на Иван Гранитски и се настаняваме до тях. Роза е с бански, изпъстрен с малки фигурки от картите за игра: каре, спатия, купа, пика. Румен Жечев възкликва: „А, аз се чудех къде ми били спатиите!“ Моят бански пък е на пъстри райета – зелено, синьо, червено. Спирам се на тези подробности, защото впоследствие се оказа, че първото, с което съм направила впечатление на голямата ми любов, е бил моят бански. Аз пък в този момент още не се бях загледала в двете непознати момчета, които играеха карти с Иван и Румен. Забелязах едното от тях, когато реших да вляза в морето, а то се изправи и тръгна заедно с мен, после ме задмина и видях очертанията на тялото му на фона на светлото небе и слънчевата морска повърхност. О, какво тяло! Момчето извърна глава, като че ли ме изчакваше да се приближа, и върху светлия небесно-морски фон се очерта профилът му. О, какъв профил! Следващата ми мисъл беше: „Ох, какви момчета има по света! Но те обикновено си остават само мечта.“

През следващите дни с Роза пак се настанявахме на плажа до компанията на Иван Гранитски. Обаче през всичките години, когато работех в Българското национално радио, където и да се намирах, мисълта ми започваше да прехвърча към редакцията. Така стана и през септември 1982 г. в Приморско. В даден момент си помислих, че непременно трябва да се върна в София, защото е неотложно да свърша нещо там. Дори си застягахме с Роза багажите да заминаваме, но като че ли някаква невидима сила ме възпря. Една сутрин се събудих абсолютно убедена, че каквато и нужда да има от мен в редакцията, е по-добре да си изкараме до края семинара край морето. Само като си помисля какво би станало с живота ми, ако тогава не ме беше споходило това просветление!

Продължихме да ходим с Роза на лекции и творчески срещи с културтрегери, а през свободното време да плажуваме... Веднъж с голяма група поехме от Приморско към Китен пеш покрай брега. Пътечката започваше от плажа, но се издигаше по хълмче сред дървета и храсталаци, а вляво през цялото време проблясваше морето. Близо до мен вървеше момчето, от чието тяло се бях възхитила първия ден, но тогава си бях казала, че с такива момчета можем да бъдем само в мечтите си. Вече знаех, че се казва Владимир, но бяхме разменили само случайни реплики. Сега момчето вървеше до мен и ми заговори, че превежда Гонгора. Добави имената на някои английски и американски поети. Бях силно впечатлена. Не само е красив, а превежда стихове от испански и английски! После непринудено ми обясни, че когато се прибере в София, ще си вземе в стаята в студентското общежитие котка. Ехааа! Обича котки! Уточни: „Ще е черна и пуФкава!“ Много сладко ми се стори, че не каза „пуХкава“.

Стихнахме до Китен и групата ни се настани край дървено капанче. Не помня какво сме яли и пили, защото си говорех с Владимир. Както седеше до мен, следобеден слънчев лъч попадна в очите му и те проблеснаха в ярка зелена светлина, която се разпръсна наоколо... Години по-късно описах този миг в стихотворението си „Приказка“: „Слънцето се пръсна весело в очите му и света обагри във зелено.“

Ето това е историята на влюбването ми във Владимир Дворецки. На 23 септември 1982 г. вече бяхме двойка! Девет месеца по-късно се оженихме. Две години след това родих сина ни Богдан.

През първите години на брака ни Владко (така обичам да го наричам) понякога ми казваше: „Да остареем заедно!“ Мислех, че това е стих от песен. Всъщност, не знам точно какво е, но е толкова хубаво да остарявате заедно с любовта на живота ви! Както и да се променяте с годините, все се виждате такива, каквито сте били при първата ви среща!

Как любовта не остарява за 40 години ще пиша друг път. Сега само ще спомена, че за 25-годищнината от запознанството ни Владко ме заведе отново в някогашния Международен младежки център в Приморско. Обстановката там коренно се беше променила. Описала съм го в романа си „Искрено ваша“. Съдбовната за нас крайбрежна пътека от Приморско до Китен обаче си беше същата, както преди четвърт век. Преминахме я отново. Точно тогава мъжът ми забеляза две птици, които кръжаха над морето, а в даден миг като че ли се сляха и той успя да го улови с фотоапарата си. Тази негова снимка използвахме за корицата на стихосбирката ми „Балада за птицата Феникс“. Преди малко Владко ми обясни за пореден път, че двете птици, чиито образи като по чудо се сливат в един, символизират чудото на нашата среща на този свят. Защото можеше и да не се срещнем! И какво щяхме да правим тогава? Не ми се мисли!

Колко дребни детайли се наслагват, за да те отведат до онова, за което си мечтал! Такъв детайл е шареният ми бански, който преди 40 години привлече вниманието на Владко към мен. Причината да го притежавам е, че една закръглена колежка от Радиото редовно си купуваше бански 42 номер с надеждата, че все някога ще се побере в тях, но понеже не й се получаваше, продаваше банските на свои познати. Така се сдобих с този, който заплени любовта на живота ми.  

.Когато мислим за първата ни среща, неизменно се сещаме и за Иван Гранитски. Веднъж му споменах, че благодарение на него съм се запознала със съпруга си. Той нямаше никакъв спомен от случката в Приморско, но ме погледна изпитателно и ме попита: „Сърдиш ли ми се?“ Веднага го успокоих: „Как ще ти се сърдя! Ти ми помогна да срещна голямата си любов!“ Не се успокои, а ме погледна недоверчиво. Твърде много нещастни бракове са описани в литературата, та хората не вярват, че има и щастливи. Аз се старая да пиша за тях в книгите си.

Вярвайте, приятели, че най-неочаквано може да срещнете любовта. Без значение на каква възраст сте!

За основна илюстрация на това мое откровение слагам наша снимка с Владимир Дворецки, направена през септември 2013 г., защото много си я харесваме. Разбира се, не пропускам и неговата снимка на двете птици, които като по чудо се сливат в една!   

        


 

четвъртък, 15 септември 2022 г.

Усещане за първия учебен ден

 


Ако ме попитат помня ли първия си учебен ден, в паметта ми ще се мернат някакви откъслечни сцени от часовете в училище, когато другарката В. ни преподаваше азбуката, от блокчетата, в които лепяхме ябълки и круши, изрязани от цветна гланцова хартия, за да се учим да смятаме, от мириса на кожената ми ученическа чанта... Но най-осезаемия ми спомен за началото на учебната година е свързан с мястото, което виждате на тази снимка. Тя е от Люксембургската градина в Париж.

Така и не можах да разбера как с годините това се наложи като мой  най-ярък спомен за първия учебен ден, при положение, че на пръв поглед няма никаква връзка с него. Но наистина, само на пръв поглед, защото си има логична причина.

Когато бях 13-годишна отидох за първи път в Париж с родителите си. Прекарахме там един месец – от началото на август до началото на септември - в апартамента на един от моите чичовци, който по онова време беше изпратен като представител на БГА Балкан във Франция. Само два месеца по-рано бях издържала успешно приемните изпити в софийската Френска гимназия и очаквах с вълнение първия учебен ден в новото училище.

Мама и татко държаха да ми купят френска ученическа престилка. Избрахме една от Галери Лафайет. Беше не черна, както в българските училища, а небесносиня, и първоначално новите ми учители бяха шокирани от цвета й, но после свикнаха с нея и си я носих през петте години на обучението ми в гимназията. Във френските магазини си избрах и някои ученически пособия. Изобщо, тогава, наред с щастието, че се е изпълнила мечтата ми да видя Париж, изживявах и очакването на първия си учебен ден в мечтаното от мен училище. Докато опознавах бленувания град, едно вътрешно гласче ми напомняше, че наближава първият учебен ден.

А всъщност... не ми се искаше да си тръгвам от Париж. Дали интуицията ми подсказваше, че в новото училище невинаги ще се чувствам добре, макар че впоследствие го завърших с отличен успех?

Може би тогава, разхождайки се из Люксембургската градина в края на лятото, съм си помислила, че би било толкова хубаво, ако всеки ден минавам по тези алеи, за да отида на училище?

Естествено, прибрахме се в София. Когато споделих откровено с родителите си, че не ми се заминава, мама се разтревожи не на шега и ми заяви, че щом е така, никога повече няма да ме водят в чужбина.   

Във всеки случай, оттогава, по някаква необяснима логика на чувствата, когато мисля за началото на учебната година, си спомням Люксембургската градина. Години наред само си я представях и съжалявах, че тогава не я снимахме, за да си я гледам. Изпълних това свое желание много по-късно, когато за пореден път отидохме в Париж със сина ми. 

И ето я снимката, която свързвам с първия учебен ден!

Споделям я като илюстрация за странностите на човешките усещания и асоциации.

  

 

неделя, 4 септември 2022 г.

Златната ябълка

 


След като наскоро описах в стихотворна форма как „Лятото си обира крушите“, си припомних и други мои „плодови“ стихотворения. Ето, например, това, което някога написах специално за авторското си радиопредаването „Шарена „Гага“, което се излъчваше между 1993 и 1997 г. по програма „Христо Ботев“ на БНР (по онова време предаванията на Младежка редакция се наричаха „Радио „Гага“) и в него включвах мои стихове. Повечето от тях събрах в поетичния си сборник „Шарени думи“ изд. „Литавра“, 1996 г,

.

Златна ябълка

Зърнах я между листата

ласкаво да свети.

Беше ябълката златна

от мечтите детски.

 

Исках под луната бледа

в тази вечер късна

само дълго да я гледам,

без до я откъсна.

 

И я гледах ненаситна,

гледах я прехласната!

Ябълката от мечтите –

златна и прекрасна!

 

После мина силен вятър

и дървото друсна.

Ябълката... не бе златна.

Но пък беше вкусна.

 

Гергина Дворецка

 

Из цикъла „Жълти десерти на жълтия бар“ от стихосбирката „Шарени думи“



 

четвъртък, 1 септември 2022 г.

Лятото си обира крушите


Ей така, както гледах тези круши, от тях избликна... стихотворение! А заглавието го измисли Владимир Дворецки. 


Есен с аромат на зрели круши

приближава царствено по друма.

Споменът за лятото се гуши

в топлото на шарената шума.

 

Есента пристъпва – сочна, пищна,

а от детството я помня сладка.

И ме изкуши да я опиша

в стара ученическа тетрадка.

 

Гергина Дворецка

 

1.09.2022 г.