неделя, 22 февруари 2026 г.

Над къщички и дворчета

 

                                                       Снимка: Владимир Дворецки

Вече втори ден в София има сняг. През последните зими рядко се задържа по-дълго, бързо се топи,  а сега почти се върнах в снежните спомени от детството си и от тези спомени изникна нещо, което съм написала преди 20 години. Имала съм намерение да го включа в романа си в разкази „Откриването на Дагоберта“, който излезе през 2012 г. във Военно издателство, но в крайна сметка не съм го включила. Досега не съм го публикувала никъде. Днес реших да го споделя в блога си. Заглавието е от една песничка, която обичах като дете:

       "Над къщички и дворчета..." 

Невинаги обичам да се връщам на места, където съм била. Но първият адрес, на който съм живяла, с годините придобива власт над мен: ул.”Шести септември”  26! Ако минавам по някоя от близките улици, този адрес ме привлича и обикновено се поддавам на изкушението да тръгна натам. Обичам усещането, докато се приближавам до кооперацията, защото тогава си мисля, че живея на първия етаж и след малко ще се изкача по тясната стълба, ще натисна звънеца на вратата вдясно...

         Щом вече стигна до външния вход, дори не се спирам. Само хвърлям поглед към паметната плоча на актьора Владимир Трендафилов, който се  премести със семейството си в нашия апартамент, когато бях на 6 години, а ние отидохме да живеем през няколко улици, в апартамента, където сме и досега. 

         След като подмина дома на моето най-ранно детство, мислите ми се връщат в настоящия живот и докато стигна до в къщи вече съм изцяло погълната от ежедневието си. До следващия път, когато отново случайно се наложи да мина оттам...

         Понякога сънувам апартамента на “6 септември” 26, но при събуждането си осъзнавам, че той в действителност е доста по-различен от съня ми. И ми е странно защо подсъзнателно съм искала да бъда там.

         Помня просторния хол, в който съвсем спокойно се разполагаше старият ни бюфет, голямата разтегателна маса и едно легло, покрито с шарен китеник и пак оставаше много свободно място. (По-късно същият бюфет и масата изпълваха до крайност малкото ни холче в настоящия и апартамент и трябваше да минат години, докато постепенно го обзаведем така, че мебелите да не го задръстват.) Помня и спалнята, където в определен момент пренесоха леглото от хола, за да спя на него, защото дотогава се гушех всяка нощ между майка ми и баща ми. Малко по-смътно си спомням кухнята, защото не се заседявах там – оставила ми е усещането за мрачно неголямо помещение с черен циментов под и имитация на балконче, широко една педя, но с парапетче от метални пръчки като истинските балкони.

         В апартамента имаше и килер – много удобно помещение, в което можеш да хвърляш всичко, станало  ненужно, за да ти е разтребено вкъщи. (Такова помещение страшно ни липсва в апартамента, където живеем сега). В килера се влизаше от коридора, но, ако не се лъжа, имаше врата за него и откъм миниатюрната стая на баба ми. Прекарвах времето си основно в тази стая – играех си със стъклени топчета, разглеждах книжки с картинки или рисувах. По радиото веднаж бях чула една песничка, която ми беше харесала и обичах да си я пея: “Над къщички и дворчета, край светлите прозорчета, летим, летим, летим, децата веселим.” Сигурно песничката ми беше направила толкова дълбоко впечатление, защото в нея се разказваше за снежинките, а докато съм я слушала за първи път, навън е валяло сняг. Така или иначе я намирах за вълшебна. Баба ми след години все си припомняше с умиление тази картинка от моето детство: “Седнала си с блокчето, рисуваш и си пееш “над къщички и дворчета...”

         Спомените ми от онова време са като случайни снимки – не много на брой и без логическа връзка помежду им.

Като дете съм боледувала често – от ангина и бронхопневмония. Едно от нещата, които си спомням, е как лежа със затворени очи в леглото си (когато вече имах отделно легло в спалнята на нашите ). Унесла съм се, но не спя. Вероятно имам висока температура. Майка ми е край леглото и говори тихо на някого – не различавам думите, разбирам само, че говори за мен и състоянието ми. Решавам да покажа, че съм будна – размърдвам се под завивките, отварям очи и след минута ми подават парченце обелена ябълка. Запомнила съм тази кратка житейска сценка заради полушепота на майка ми (тревожен, но и с желание сама себе си да убеди, че всичко ще се оправи) и парченцето старателно обелена ябълка. По него сега, след толкова години, разбирам, че тогава до леглото ми е бил и моят баща – той ми белеше ябълките по този начин, като изрязваше дълбоко частта със семките.

         Помня и захарните животни, които се продаваха в един магазин срещу нашата кооперация: петлета, слончета, но предимно петлета. Вкъщи винаги имаше от тях. Веднаж майка ми реши да си купим още захарни животни, но ако няма слончета, да не вземаме нищо. Стана така, че влязох в магазина преди мама, тя се беше забавила на входа. За мен това се оказа изпитание, защото бях стеснително дете, а в един момент се озовах пред две лели, на които трябваше да кажа какво искам. Поисках захарни слончета. “Няма-отговори едната леля. - Останали са ни само петлета.” „Ама ние си имаме...”- безпомощно произнесох аз. Беше ми неудобно да им отказвам, но така се бяхме разбрали предварително с майка ми. В този момент влезе и тя. Продавачките набързо й обясниха какво има и какво няма. “Добре! - заключи майка ми – Купуваме петлета!” Не знам защо го направи. В детското ми съзнание остана удивлението, че самата тя беше казала “Ще вземем само слончета и нищо друго!”, а след това купи захарни петлета, макар че наистина си имахме вкъщи.

         Мисля си какви дреболии могат да направят впечатление на едно дете, дотолкова, че да изскачат в съзнанието му, когато вече е в твърде зряла възраст.

 Свързвам дома на най-ранното си детство най-вече с баба ми Иванка. Тя беше продала къщата си в Перник и се беше пренесла да живее у нас с надеждата парите от продажбата да ни послужат да си купим по-хубав апартамент. Това никога не стана и „й изядохме парите”, както повтаряше години след това майка ми с укор към моя непредприемчив баща...

А колкото до детските ми спомени, когато се преместихме на днешния ни адрес, аз все още бях малка и през зимите пак рисувах в блокчето си и пеех "Над къщички и дворчета...", но вече не беше същото, както в първия дом от детството ми.

В живота ни нещата може и да се повтарят, но усещането е различно.

        

четвъртък, 19 февруари 2026 г.

Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част


                                 Снимката е скриншот от трейлъра за сериала 

По БНТ1 продължава излъчването на сериала „Мамник“ по едноименния роман на младия писател Васил Попов (винаги ще напомням, че преди него имаше и друг добър писател с това име, роден през 1930 и починал през 1980 г.). Започнах да го гледам от любопитство, преди да съм чела книгата. След всеки епизод споделях впечатленията си във Фейсбук. Получи се нещо като зрителски дневник. Вече минаха половината епизоди и реших да събера на едно място в блога си досегашните мои бележки за сериала. Ще има и втора част, когато той приключи. Направих същото преди три години със сериала „Войната на буквите“ също по БНТ 1 и виждам, че и досега публикациите ми за него се четат.

9.01.2026 г.

Не съм чела „Мамник“, защото не съм сред почитателите на фентъзи. Снощи обаче от любопитство гледах първия епизод на сериала п БНТ 1. Тъй като имам впечатление от български филми и сериали през последните години, бях подготвена, че повечето актьори ще играят театрално и неорганично и, за съжаление, не се излъгах. Само Владимир Пенев и един-двама дядовци от старческия дом бяха автентични. Действието се точеше мудно. През цялото време очаквах да се случат страхотии-ужасии и те накрая наистина се случиха, но бяха много по-зловещи и кървави, отколкото предполагах – както споменах, не съм чела книгата. Дали пък да не взема да я прочета? Ето как една екранизация, макар и с неубедително начало, може да предизвика интерес дори у хора, които не са фенове на даден литературен жанр. Ще гледам и втория епизод, пък по-нататък ще видим.

16.01.2026  г.

Вчера гледах втория епизод на „Мамник“. Този път озвучаването не беше лошо, тъмните кадри също бяха по-малко. Слава Богу, нямаше и много кървища, както в първия епизод, видя се само кървавата следа от пуснатото отвисоко куче върху предното стъкло на автомобил. Макар още да не се разбира каква животина е мамникът, вече има подсказка, че не е мечка, както мисли полицаят Камен, а нещо, което се издига нависоко. Впрочем, този път забелязах, че Йордан Ръсин много добре изпълнява ролята на полицая гадняр Камен. Така към успешните актьорски превъплъщения на Владимир Пенев и двамата дядовци от старческия дом, добавям и неговото име. Да не говорим, че в този епизод се появи още един много талантлив актьор – Атанас Атанасов в ролята на Волен Несторов.

Най-после успях да разпозная актрисата Ели Скорчева в майката на главната героиня. Добре са я дегизирали като бабичка, но никак не ми звучи автентично с този трънски диалект. Прилича ми на интелектуалка (каквато тя реално е), която се опитва да говори диалектно, но много си личи, че това не й е присъщо. За разлика от нея, дъщеря й Божана Горнева си говори на съвсем книжовен български. Да се чудиш как не се е повлияла поне малко от майка си. Не забелязах да използва много диалектни думи и полицаят Митко. Изпълнителите на тези две роли се надявам да се представят по-убедително в следващите епизоди. Екатерина Лазаревска има ефектна външност, но все още ми се струва, че постоянно се колебае с каква интонация да произнесе репликите си и невинаги избира най-подходящата. Мариян Стефанов (Митко) пък доста преигра при оплакването на загиналото полицейско куче. Ако забележа промяна в играта им към по-добро, непременно ще я изтъкна.

Появи се и човек от небитието – Лазар, неслучайно съименник на мъжа, възкресен от Христос. Със сигурност ще се сетите за доста филми, в които персонаж от миналото попада в съвремието ни и се диви на техническите постижения, които за днешния човек са нещо съвсем нормално. Да видим как ще се впише в действието и ще има ли по-оригинална трактовка на този толкова обикнат от автори на книги и кинаджии типаж. Във всеки случай, при появата си Лазар изглеждаше като твърде жалка персона с мръсно белите парцали, които покриваха тялото му. Иначе явно е добра душа, защото кучето на Божана го хареса.

Питам се също ще се вклюмат ли по-нататък в сюжета мигрантите, които полицаите заловиха в гората или са вмъкнати само за колорит. Все повече се убеждавам, че ако наистина реша на прочета книгата „Мамник“, то това ще бъде, след като изгледам целия сериал, стига да не ми досади. Искам да оценя филмовата версия като самостоятелен художествен продукт. Защото отсега откривам доста разлики. Като съдя по читателските отзиви, романът създавал истински съспенс – направо тръпнеш какво ще стане по-нататък. У мен такива чувства сериалът не буди. Действието продължава да се точи мудно. Всичко досега ми е напълно предвидимо. Ясно е, че героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко ще се кае, че е отблъснал сина си. Ясно е, че следващата жертва на мамника ще е симпатичният орнитолог със сладката дъщеричка, която му казва във видеоразговор, че е сънувала „кошмай“ – нали знаете какви прозрения имат децата! С други думи, съспенс не изживях и не съм изпитала желанието епизодът да не свършва, защото ми е много интересен. Може би все пак ще гледам и следващия.    

23.01.2026 г. 

Гледах и третия епизод на „Мамник“. Отново напомням, че не съм чела книгата и оценявам сериала като самостоен художествен продукт. Очевидно вече съм свикнала с тъмните сцени и те вече не ми правят впечатление, но очаквания съспенс, за който споделят феновете на книгата, така и не мога да го почувствам. Всичко си остава напълно предвидимо. Както предвидих миналата седмица (не че съм особено проницателна, просто филмът е така направен, че е лесно да се досетиш какво ще се случи) героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко се кае, че е прогонил невъздържано сина си, дошъл да го прибере от старческия дом. То си беше ясно: синът мило го придумва, а бащата беснее и го пъди. Веднага си казах: „Ще видиш ти! Нещо ще се случи със сина ти!“ И точно така стана в третия епизод. Сега Емил Славов е съсипан от угризения, иска да поправи грешката, настоява да бъде търсен синът му. Съвсем предвидимо, полицаят гадняр Камен, отказва да съдейства и отсега е ясно, че на следващ етап и той ще съжалява за постъпката си. Естествено, в трети епизод мамникът вече беше разкъсал симпатичния орнитолог, както беше ясно подсказано, че ще се случи в края на предишния. Само че къде е съспенсът за зрителя? Какво напрежение да изпитвам в догадки какво предстои. Никакво. Изненадах се само, когато възкръсналият из мъртвите Лазар умря за втори път. Подразбра се, че в предишния си живот е имал вземане даване с мамника. Дали пак той го е примамил от отвъдното? Ще се разбере, но това не ме интригува особено. От последните кадри се изясни, че Лазар е възкръснал за втори път. Щеше да е доста безсмислено да се появи за толкова кратко и да изчезне от сюжета. Направи ми много добро впечатление, че Лазар, който е роден през 1892 г., говори българския от онова време – звучи архаично и симпатично. За пореден път обаче ме подразни трънският диалект от устата на актрисата Eли Скорчева, дегизирана като селска бабичка. Че и дружката й, вражалицата, която й беше дошла на гости, също „по трънски“ се изразяваше, макар на вид да ми приличаше по скоро на дама от старата буржоазия, предрешила се „по народному“. Толкова ли нямаше автентични селянки от трънско, които да изпълнят тези роли? Нали режисьорът Виктор Божинов държал да участват предимно неизвестни актьори? Може натуршчиците да не се справят перфектно с играта, но и някои професионални актьори във филма не се справят перфектно. Тук не мога отново да не изтъкна отличната игра на Йордан Ръсин като полицая Камен. Героят му ми е изключително неприятен, но той се превъплъщава в него великолепно. Прочетох един зрителски коментар, че Йордан Ръсин открадна сериала. Засега и за мен е така. Все по-успешно влиза в ролята си Екатерина Лазаревска, изпълнителката на главната роля - Божана, което ме радва като зрител. Все още има да я догонва с играта си нейният екранен колега Митко. Отново обаче ме подразни коренната разлика в говора на Божана – съвсем правилен книжовен език с тук-там по някоя диалектна дума за цвят, и натрапчивият диалект на майка й, изпълнявана от Eли Скорчева. Накрая ще добавя, че твърде бутафорна ми се стори убитата мечка. Даже отначало си помислих, че като се изправят пред нея стрелците, ще възкликнат: „Я, ама мечката не била истинска!“, дотолкова ми приличаше на нескопосан макет, ама не, според сценария явно истинска е трябвало да бъде. И за да завърша с нещо хубаво - харесаха ми кадрите, снимани отвисоко – грандиозни пропасти и гори! Още се питам дали ще гледам четвърти епизод.  

30.01.2026 г. 

Четвъртият епизод на „Мамник“ ми се стори толкова безинтересен, че се питах дали изобщо да пиша за него. Твърде малко неща се случиха и никое от тях не предизвика у мен като зрител напрегнато очакване какво ще стане по-нататък. Полицайката Божана разпита заловените мигранти къде са срещнали неочаквано изникналия до тях Лазар и те й обясняват – край гробищата. Лазар междувременно е възкръснал отново след втората си смърт при падане от покрива на хижата. Божана не може да се начуди какъв е той. Майка й не се е отказала да я сближи с младежа, когото е харесала за зет, и за да е по-сигурна какво предстои между него и дъщеря й, вика съседката си вражалица. И какво да открие тя по ръката на умрял и възкръснал човек? Естествено – черна магия. Много преигран ужас от страна на вражалицата. Другото, което се случва през това време в епизода е, че екип полицаи започват да търсят Делян, синът на обитателя на старческия дом Емил Славов, и намират автомобила му, а него не. Временно прекратяват търсенето и баща му се притеснява. Иска да вземе участие в издирването, но шефът на старческия дом не е съгласен да го пусне и инсценира заболяване от ковид на съквартиранта му бай Георги, за да обяви, че всички от стаята са под карантина и не могат да излизат. В този епизод беше погребана и първата жертва на мамника Анита Йерусалимова. Това е съдържанието. Най-атрактивното, което се случи, за мен беше, че авторът на романа, Васил Попов, се появи на екрана в ролята на телевизионен репортер, който предава от село Вракола. Добре му се получи тази епизодична роля. Иначе миналата седмица малко избързах с похвалите за Екатерина Лазаревска, че все по-успешно влиза в ролята на Божана. Сега пак започна да преиграва. А как неестествено продължават да ми звучат диалозите й с нейната майка, която говори на натрапчив диалект, а дъщеря й отговаря на книжовен български! Майката (актрисата с интелектуално излъчване Ели Скорчева): „Не си ручАла!“ Божана: „Ще хапна нещо!“ Така, този който не знае, че ручам означава ям, ще е наясно какво е казала майката, но далеч по-естествено е дъщерята да отговори на същия диалект: „Че ручам нещо“. Ама как образът на красавицата Божана да се окарикатури с диалекта реч! Докато Ели Скорчева се е прежалила и ръси на диалект, който изобщо не й излиза убедително от устата. И понеже няма какво повече да коментирам за този епизод, ще отбележа колко много си личи, че рижата коса на Божана е боядисана. Не само е в неестествено червен цвят, а и по скалпа й се забелязва боя. То това да е кусурът на филма, ама не е. Скучен е. Наистина не съм сигурна дали ще гледам следващите епизоди. Добре направих, че си купих книгата и вече я зачетох. Понеже сериалът не ми създаде големи очаквания за нея, до момента съм приятно изненадана 

6.02.2026 г. 

И днес, както миналия петък, се колебаех дали да пиша за поредния епизод на „Мамник“, защото пак почти нищо не се случи в него. Освен това, едва ли има човек, който да не е потресен от престъплението в хижа „Петрохан“, което оставя на заден план всякакви художествени измислици. И все пак ще посветя няколко реда на сериала, защото междувременно от два-три дни насам започнах да чета романа, по който е направен. Стигах до 266 стр., което означава, че минах половината от книгата. Горе-долу толкова е минало и от телевизионната му адаптация – вчера видяхме 5-ия от 12 епизода. Само че в тези 266 страници се случват много неща, а действието в сериала все повече зацикля и не ми е ясно как ще навакса с всичко, заложено в книгата. Очевидно няма да навакса. Вчера, докато гледах колко минути са посветени на бръсненето на Лазар, в което му помага Божана, или пък как Емил Славов хвърля дърва в печката, се питах нетърпеливо: Защо си губите времето? Нямам отговор на този въпрос – защо екипът, екранизирал романа, си пропилява времето в незначителни детайли, а не показва важни нишки в сюжета. В едно съм сигурна: че който не е прочел романа, трудно ще разбере за какво се разказва във филма.

Накратко ще се спра на разликите, които открих досега, между книгата и телевизионната й версия. Още в самото начало на романа става ясно, че онова, което върши жестоки пакости, е птица. Необикновена, но птица. Точно тази птица отива да лови ловната дружинка, а не предполагаема мечка, както е в сериала. До средата на книгата птицата на няколко пъти се показва пред очите на някои от персонажите и е описана доста колоритно. Със съвременните технически възможности би могла да бъде пресъздадена изключително ефектно на екрана. Само че в екранизацията все още нищо не сме видели от мамника. Когато се намеква за неговото присъствие, се чува тракане като от кречетало, което очевидно трябва да наподобява звуците, издавани от гигантския клюн на митичното същество, но ми се струва бутафорно. Изводът ми е, че при екранизацията стремежът е бил историята да се представи повече като криминална, а не като фентъзи. За съжаление, и криминалната версия е показана мудно и скучно.        

Още разлики между книгата и сериала по нея: В романа, още при появата на Лазар на гробището, става ясно от кой гроб е излязъл и на паметника, освен имената с които се представя, пише датите на раждане и смърт: 27 март 1901 г. – 22 октомври 1932 г. (Не знам защо във филма Лазар е състарен с 9 години – казва, че е роден през 1892 г.) Така че тук загадка няма, но във филма има – чак в пети епизод Лазар завежда Божана до гроба си и й показва паметника. Т.е. изкуствено се създава някаква тайнственост, а се пропускат златни възможности от книгата, за да се постигне напрегнато очакване на зрителите какво ще се случи по-нататък.

Други разлики има в самите образи. В книгата Божана може и да е дръпната по отношение на колегата си Митко, но не и към Лазар, каквато е екранната й версия. Тя не само не му се кара, че е взел китарата на баща й, а й става приятно, че Лазар е проявил интерес към нея. Изобщо, екранната версия на главната героиня е едно студено, несимпатично същество, нещо, което литературният първообраз не е. Неприятно ми е да го кажа, но малкият проблясък, който забелязах у изпълнителката на ролята Екатерина Лазаревска в един от предишните епизоди, се разсея яко дим. Все така не успява да влезе в образа. Изключително неубедително си каза монолога за котето, което изгубила като дете заради Камен и Митко. Ученическа самодейност. Обичам да поощрявам младите, но неумелата актьорска игра въздейства толкова негативно на емоциите ми, че незаслужени похвали не раздавам. В пети епизод по-органичен беше актьорът Мариян Стефанов като колегата на Божана Митко, особено в сцените на потискана дълбоко ревност към нея.

Накрая нещо и за продуктовото позициониране. Видя се ясно каква марка българско вино пие Божана. В предишен епизод пък други зрители бяха забелязали, че полицаят Камен по време на ловджийската хайка носел картонена чашка с кафе от веригата на продуцента Маги Халваджиян – което е странно, защото действието във филма се развива в трънско, а кафенетата на Халваджиян са в София. Но ако не друго, сериалът ще удовлетвори рекламодателите си, а и самия продуцент.      

13.02.2026 г. 

Вчера изгледах и шестия епизод на „Мамник“ – отново скучен и протяжен. Сигурно повече изобщо не бих гледала този сериал, който с нищо не може да ме заинтригува, ако не бях прочела междувременно самата книга. Първо мислех да я прочета след края на сериала, но изгубих търпение и поисках да разбера защо книгата все пак толкова се харесва. Оказа се, че има защо! Започнах да чета предубедено, защото не съм фен на фентъзи, обаче в даден момент романът така ме увлече, че не можех да го оставя. Хем бързах да разбера какво става накрая, хем след това съжалявах, че е свършил. За себе си го сравних с книгите за Хари Потър, но в български вариант. Много умело младият писател Васил Попов (да не забравяме, че преди него имаше друг добър писател със същото име) е вплел българския фолклор в съвременен и исторически сюжет. Темата за плътеника – човек възкръснал от света на мъртвите, я има в народните ни песни. Такъв плътеник е Лазар, извикан от отвъдното, за да довърши нещо, което не е успял приживе. В случая трябва да изпълни едно обещание, дадено някога пред майка му и да накаже един предател заради трагично събитие, станало през 1932 г., което във времето води и до други драми. Той е призван да убие и мамника – злобна птица, създадена с черна магия, която сее гибел за всички, замесени в трагедията, и техните наследници. Бихте ли се досетили за всичко това от първите 6 епизода на сериала? Убедена съм, че не, ако не сте чели книгата. Няма да давам повече подсказки дали Лазар ще се справи със задачата си, заради която е дошъл от небитието. Едва ли ще се учудите, че между него и Божана ще пламне любов. Все още предстои да видим и това, макар че в книгата се случва доста по-рано. Най-после в шести епизод видяхме нещо и от мамника. В романа той е описан много колоритно, а това, което се появи на екрана си беше просто една голяма глава на орел. Питам се кои ли сюжетни линии ще бъдат спестени в сериала, защото няма как всичко, което става в книгата, да се помести в оставащите 6 епизода. Искам да добавя още нещо. Когато започна излъчването на сериала, книгата стана номер едно по продажби във веригата книжарници „Хеликон“. През тази седмица тя вече е изпаднала от първата десетка по продажби в тази верига. Все още е сред първите 3 най-продавани в книжарници „Озон“, „Сиела“ и „Хермес“ и „Гринуич“, но за мен рязкото изпадане от десетката на „Хеликон“ е фрапираща. Ето какво прави една несполучлива екранизация по нашумяла книга! Затова пък романът продължение – „Лехуса“ е излязъл в тази класация на второ място, а наскоро беше избран и за български роман на годината от читателите на „Озон“. Не знам обаче дали ще прочета „Лехуса“, защото, доколкото разбрах, в нея вече го няма Лазар, а той ми е най-симпатичният герой от „Мамник“.           


Следва продължение.