Ноември в Мароко... и в Страсбург

През тази късна есен имах две важни пътувания: до Мароко от 7 до 16 ноември и от 18 до 20 ноември - до Страсбург, където бях поканена на четвъртия Световен  форум на демокрацията, организиран от Съветът на Европа.

Пътуването из няколко марокански града ми даде очила срещу черногледството, което застрашава европейците при мисълта за участието на хора с марокански корени в някои опасни събития от последните дни. Чувствам се напълно имунизирана срещу всякаква първична омраза, която може да избухне единствено заради етническия произход на някои от атентаторите. Това пътуване ми помогна да не прибягвам до обобщения, когато ме обвземе справедлив гняв срещу фанатизираните убийци – те нямат нищо общо с повечето мароканци, които са сърдечни, приветливи хора. 

Пътуването от 18 до 21 ноември пък ми даде възможност да видя отблизо Западна Европа след взривовете от 13 ноември.

Летях със самолет до Франкфурт, след което микробус на частна немска фирма ме взе от летището, за да ме закара до Страсбург. На огромното франкфуртско летище в момента текат усилени ремонти и е още по-трудно от преди да се придвижваш от един сектор в друг, но накрая успяхме да се намерим с шофьора на микробуса, взехме още няколко пътници от други полети и потеглихме за германо-френската граница. От Съвета на Европа ме бяха предупредили да нося на всяка цена писмото, с което съм поканена за участие в Световния форум на демокрацията.  На границата обаче не се наложи да го показвам. Двама униформени французи – мъж и жена – само ни помолиха да покажем документи за самоличност. Проверката отне не повече от няколко минути. Явно, причината беше, че тук познаваха добре частната немска фирма, с която пътувах, защото тя редовно превозва пътници от Германия до Франция и обратно.  

В самия Страсбург не усетих видимо напрежение след парижките атентати. Вярно е, че улиците вечер рано опустяваха, но това си е типично за града, дори и преди извънредните събития напоследък. В Съвета на Европа мерките за сигурност винаги са били много строги, така че също не намерих разлика от предишни години.  

Темата на тазгодишния форум беше съвсем актуална и продължава да бъде: „Свобода и контрол – в търсене на демократичен отговор“. Готови ли сме да приемем засиления контрол и ограничаване на личната ни свобода в името на по-голямата сигурност? На мен, като човек, живял дълго време при социализма, тази история с контрола ми е много добре позната. Личният ми извод е, че по социалистическо време наблюдението на специалните служби над всеки от нас се осъществяваше най-вече, за да не се позволи на кадърните да се изявяват достатъчно и да получат заслужено признание… А иначе всичко уж се е вършело в името на сигурността на държавата и срещу идеологическата диверсия от Запад. 

Изключително свободолюбив човек съм, но ако в днешно време някой иска да ме следи отблизо в името на сигурността ми, няма да се гневя особено – свикнала съм, а и нямам нищо за криене, нека ме наблюдават, така както май ще бъдат наблюдавани всички! Стига да не бъдат изопачавани думите и постъпките ми, както правеха доносниците по соц.време, за да пакостят.

Разбира се, съвсем различно е, ако някой днес се опита да ограничава личната ми свобода - това категорично не бих приела...

След смислените разговори на Световния форум на демокрацията единственият признак за извънредни обстоятелства беше отмяната на Детския форум, в който на 20 ноември трябваше да участват 45 класа от Елзас с общо 1200 ученици - междувременно във Франция беше излязла забрана за събиране на много деца на едно място.

На връщане от Страсбург към Франкфурт отново пътувах с микробус на  същата частна немска фирма, наета от Съвета на Европа, както на идване. Този път изобщо не ни провериха документите на френско-германската граница.

На франкфуртското летище обаче освен че има устройство, в което да пъхнеш паспорта си и да сложиш дясната си ръка върху него за идентификация, трябва да преминеш и през остъклена врата, като преди преминаването камера фотографира лицето ти. При проверката на багажите пък отстрани на видно място стоеше млад военен с автомат. Честно казано, на мен това ми вдъхна сигурност.  

30 ноември 2015 г.

На този ден бях в Агадир

В късния следобед на 13 ноември 2015 г. пристигнахме в Агадир.

Сутринта бяхме посрещнали изгрева на един висок хълм в оазис до град Уарзазат. После продължихме пътуването си и по магистралата попаднахме на снимки на мароканския филм „Джамал Афини“. Спряхме от любопитство и получихме нареждане да освободим незабавно терена, но Рашид, нашият марокански водач, обясни на снимачния екип, че сме журналисти от България, и екипът реагира на тази информация с приятелски усмивки. Позволиха ни да изгледаме и да заснемем с фотоапаратите си два дубъла на една и съща сцена: мотоциклетист спира пред крайпътно заведение, където мъжаги пият и танцуват, хванати под ръка…  След това микробусът ни спря отново, за да обядваме на открито, и докато си правехме импровизирания пикник, седнали край пътя на едно възстръмно възвишение, покрито с рехава тревица, покрай нас минаваха нарядко мотори или автомобили и оттам винаги ни махаха за поздрав и ни се усмихваха. Нито веднъж не се случи някой от преминаващите с возилата си покрай нас да не ни помаха за поздрав и да не ни се усмихне. В Европа рядко ми се случва такова нещо.

Накрая микробусът ни паркира пред агадирския хотел „Роял Атлас“. На входа, както обикновено в тази хотелска верига, ни посрещна висок тъмнокож мъж, облечен с мароканска народна носия. Снимахме се с него и той усмихнато позираше с нас. Служителите на рецепцията бяха любезни с онази особена, искрена сърдечност, която преди няколко години с изненада открих у персонала на хотела ми в Тунис. На други места по света бях свикнала да ме обслужват със задължителната любезност, която се изисква в хотелите от висок клас, но в нея липсваше искреността, която откривах тук.

Харесах изгледа от хотелската си стая в Агадир. Влюбих се от пръв поглед в него. От прозореца си виждах ниски бели постройки в ориенталски стил. В пространството между две от постройките, под високите палми, се мерна камила, но изчезна, преди да я фотографирам… Малко вляво се очертаваше късче от океана. За миг в сърцето ми нахлу сладостна топлина, както когато като дете ми четяха приказка.

В следващите няколко мига си дадох сметка, че часовникът ми е спрял – при всяко поредно поглеждане стрелките показваха едно и също време.

Бързо слязох в лобито на хотела и се оказа, че съм закъсняла с десетина минути за срещата с останалите петима колеги. Трима от тях нетърпеливо бяха тръгнали на самостоятелна разходка – не им се случваше за първи път да се отделят от нас. Щяхме да се видим с тях вечерта в ресторанта - Рашид, нашият водач, беше обявил, че ще вечеряме в 21,30 ч..

Ние, останалите три от групата, заедно с Рашид си направихме разходка с микробуса из града, спряхме на крайбрежната улица, пообиколихме някои екзотични магазини, но вече стана доста тъмно и решихме да се приберем.

Оказа се обаче, че нашия шофьор не си спомня обратния път към хотела ни, защото никога по-рано не беше идвал в този град. Залутахме се с микробуса из разни улици, забелязах, че няколко пъти се връщаме на едни и същи места, но все не успявахме да налучкаме къде е хотелът, а шофьорът и Рашид не се нервираха, а се заливаха от смях заради нелепата ситуация. Ние, трите българки в микробуса, не можехме да проумеем подобна реакция, но вероятно в такива случаи тя беше по-здравословна.

Накрая имахме късмет да уцелим улицата с нашия хотел и това вдъхнови водача ни и шофьора за нова доза смях.

Стори ми се безсмислено да чакаме за вечерята в 21,30 ч. и предложих на Рашид нашата група да отиде в ресторанта по-рано – вече наближаваше 21 ч..

„Алекс много ще се ядоса“ – сподели сериозно разтревожен водачът ни.

„Те, тримата, ще се присъединят към нас по-късно“ – успокоих го аз.

„Алекс много, много ще се ядоса, ще видиш!“ – с предчувствие за предстояща драма произнесе Рашид, но ни поведе към ресторанта.

Келнерите явно често сервираха на полски туристи, защото непрекъснато ме поздравяваха с „Jak się masz!”, на което им отговарях: “Bardzo dobrze,  dziękuję!” и доста се забавлявах, защото те едва ли разбираха, че поздравът им звучи твърде фамилиарно.

Междувременно в ресторанта дойдоха другите трима колеги от нашата група. Алекс наистина беше много ядосан, както предвиждаше Рашид:

„Ние също се прибрахме по-рано от разходка, но си отидохме в стаите, за да чакаме определения час за вечеря! Щом е казано 21,30 ч., трябва да се спазва!“

Настани се на стола срещу мен и добави:

„Бях започнал да работя нещо, а ти, Рашид, ми се обаждаш да слизам веднага и аз прекъснах работата си!“

„Почакай, аз съм виновна да стане така“ – обясних на Алекс.

Беше толкова гневен, че изглежда не разбра какво му говоря. Описах му накратко как ми е дошла идеята да отидем в ресторанта преди определения час, но той само ме погледна изумено. Никак не ме радваше фактът, че Рашид трябва да бъде укоряван заради моето предложение за промяна на часа за вечеря. Повторих: „Аз съм виновна да стане така!“ и с любопитство очаквах как гневът на Алекс ще се насочи срещу мен. Това обаче не се случи.

„Радвай се на живота! – заех се да успокоявам колегата. - Имаш толкова поводи за радост от това пътуване!“

Реших в знак на помирение да му налея бяло вино, но изневиделица услужлив келнер припна към масата ни, взе бутилката от ръката ми и напълни чашата му.

„Наздраве!“ – казах бодро.

 Алекс отговори на наздравицата и повече не повиши тон, но никакво успокоение не забелязвах у него. Явно към края на пътуването ни вече беше натрупал доста недоволство от разминаванията между собствената му представа на западен възпитаник какво означава дисциплина и онова, с което често ни изненадваше Рашид.

Искаше ми се да пожелая на Алекс да бъде много щастлив. Имаше и друго, което исках да му кажа: че когато в самолета от София за Казабланка се случи да седи до мен и по някакъв повод спомена, че е роден в Рио де Жанейро, ми се стори, че най-неочаквано срещам сънародник и съгражданин от другия край на света, където душата ми е живяла в предишен живот и със сигурност ще се върне там в някой следващ.

Исках да му кажа, че в една от книгите ми първият и последният разказ са за Рио де Жанейро, а в други разкази се появява прочутата статуя на Христос, символ на града, и че същата тази статуя е и на корицата на книгата ми.

„Желая ти да бъдеш много щастлив, защото си мой сънародник – мой сънародник, не защото баща ти е българин, а защото си роден там, където въображението ми ме е отвеждало още от най-ранната ми младост и е превръщало това въображаемо пътуване в литература. В известен смисъл, ти си като литературен герой, когото съм измислила и когото неочаквано срещнах в реалността.“

Разбира се, нищо от това не казах на колегата си. Никак не беше подходяща атмосферата в ресторанта за подобен разговор и изобщо не можех да си представя подходяща атмосфера, в която да произнеса такива думи. И какво значение имаше за самия Алекс, че родният му град Рио де Жанейро ми носи необясним емоционален заряд.

Само още веднъж вдигнах чашата си за „Наздраве!“ и той отново отговори на наздравицата.

 После се прибрах в хотелската си стая. Изгледът през прозореца беше станал още по-омагьосващ на нощна светлина. Чувствах се добре, както винаги, когато животът ми се преплита с литературата.

Включих телевизора. Попаднах на марокански канали и нищо не разбирах, само виждах кадри като от екшън. После по един от каналите се появи президентът на Франция Франсоа Оланд и с развълнуван глас обяви, че е имало нападения край Стад дьо Франс и в концертната зала „Батаклан“ – мароканската телевизия излъчи голяма част от думите му на френски език и едва по-късно се появи преводът на арабски. Веднага превключих на френска телевизия и оттам ме връхлетяха същите кадри, които съвсем не бяха екшън, а истинска, реална трагедия.

Нощната приказка, с която ме даряваше Агадир през отворения прозорец, и ужасът от телевизионния екран разпънаха на кръст душата ми, както се е случвало неведнъж в живота ми при разни обстоятелства. Гледах като хипнотизирана среднощните кошмарни репортажи, а там, зад гърба ми, беше прекрасният Агадир, който искаше да ме омае с приказните си светлини, подканяше ме да обърна очи към него, да го харесам, да го обикна. Агадир още не беше осъзнал колко ужасно нещо се е случило в Париж. Аз обаче постепенно осъзнавах.  

     Сега, когато знам подробности за парижките атентати, си мисля как в същия този ден, когато съм пътувала от Уарзазат към Агадир, някакви хора са преговаряли за последен път гибелните стъпки, които им е предстояло да направят вечерта. Когато съм се възхищавала на приказната гледка от стаята ми в агадирския хотел, някакви хора са опасвали около кръстовете си бомби. Когато в агадирския ресторант сме изживявали драма заради един променен час за вечеря, в Париж са избухвали взривове…

 Агадир е градът, в който не казах много неща. Не казах на един мой нов познат, че по някакъв начин е свързан с прозата, която пиша. Не казах на никого от колегите си, че в този град за миг съм се почувствала като в приказка от 1001 нощ.

Днес обаче поисках да разкажа всичко това.

Описах подробно различни моменти от онзи наш 13 ноември в Мароко, защото предпочитах да забавя края на деня, когато избухнаха взривовете в Париж.

Споделям подробното описание на нашия 13 ноември заради някои детайли в него. Детайли, които може да са ни нужни точно сега, когато знаем, че част от атентаторите са от марокански произход и това би могло да отприщи неоправдан негативизъм. Хората, с които се срещнахме през 9-дневното ни журналистическо пътуване из Мароко, по нищо не приличат на фанатиците, убиващи в името на една погрешна представа за божествена справедливост. Хората, които срещнахме в Мароко, бяха усмихнати, дружелюбни, сърдечни, често стеснителни.

През последните дни от време на време в мислите ми се появява Агадир. Като че ли ме пита дали го помня, дали още го харесвам, дали го обичам.

Истината е, че Агадир завинаги ще си остане за мен градът, в който научих за атентатите в Париж, но също толкова вярно е, че това е градът, в който най-силно усетих, че за кратко съм попаднала в ориенталска приказка.  В спомена ми за Агадир се наслагват и приятелските усмивки на екипа, който снимаше мароканския филм „Джамал Афини“, и сърдечните усмивки на хората, които ни махаха от автомобилите и мотоциклетите си, докато бяхме седнали на пикник край шосето, и искрените усмивки на персонала в хотел  „Роял Атлас“. Така Агадир става за мен градът, в който сякаш изживях наведнаж цялата човешка топлота, която бях открила в Мароко.

Ако почувствам, че гневът ми към извършилите атентатите в Париж започва да ме заслепява, ще си мисля за магията на Агадир. И ще съм сигурна, че обичта винаги ще взима връх в сърцето ми.

28.11.2015 г.