Емине Садкъ и нейният необикновен „Керван за гарвани“

 

Как ме развълнува Емине Садкъ с нейния „Керван за гарвани“! Как ме накара да плача и да се смея, а щом една книга предизвиква у мен и смях, и сълзи, значи магията й се е получила, значи талантлив човек я е написал! До мен бяха достигнали немалко отзиви за тази дебютна книга и държах да я прочета. Случи се така, че попаднах на първото й издание от 2021 г., издателство „Фабер“. Емине Садкъ е спечелила Голямата награда на 42-ия Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, а самата награда е издаването на отличения ръкопис. Разбира се, знам и за новото илюстровано издание на книгата с логото на ICU от 2024 г. Предполагам, че в него има и допълнителна редакторска намеса, затова се радвам, че се запознах с автентичния първообраз на „Кервана...“.

Признавам, че отначало „Керванът...“ ми потръгна трудно. Твърде обикновен и скучноват ми се стори главният герой Николай Тодоров, учител по география, спечелил голям учебен проект. Но след като книгата беше привлякла вниманието на толкова хора, сигурно в нея имаше нещо интригуващо. Затова продължих да следвам „Кервана...“ и в един момент осъзнах, че не мога да се откъсна от него. Изведнъж наизскачаха колоритни образи – всеки от тях запомнящ се, макар в някои случаи да се мяркаше за малко. А пък и „Керванът...“ в даден момент забърза ход. Скучноватият учител Николай Тодоров внезапно взе решение да напусне родния си град в Лудогорието и да тръгне нанякъде. Оказа се, че попада от приключение на приключение, влюбва се, в следващия момент го грози смърт, после идва внезапно избавление... Пътят продължава все по-нататък, докато Николай Тодоров се озовава на протестен митинг в София, където произнася реч, предавана директно по всички телевизии. Познатите му в различни точки на България го гледат на екрана и се дивят това ли е същият незабележим човек, който сега казва на всеослушание толкова горчиви истини за живота ни?   

Ако само това беше разказала в романа си Емине Садкъ, пак щеше да си заслужава да прочетете тази книга. Но тя е разказала в нея още много, много неща. Учудих се как на малко страници – в първото издание те са 174 - младата авторка е успяла да покаже толкова разнообразна и вярна картина на съвремието ни и близкото минало. В кервана от образи ще откриете и затънали в еднообразния си делник провинциални учители, и влюбени в родното Лудогорие като Горския, и забогатели телефонни измамници, наркопласьори, богати интелектуалци, изпаднали в наркозависимост, участници в протести... И колко майсторски писателката преплита съдбите на героите си! Питах се каква ще е ролята на неочаквано появилата се в повествованието Мила, носеща от ранното си детство травмата, че през 1987 г. баща й забягва в чужбина, което в социалистическа България поставя близките му в незавидна ситуация. Оказа се, че пътищата на главния персонаж Тодоров и Мила се пресичат и то във важен за него момент.   

С изненадваща за младостта й житейска мъдрост Емине Садкъ отправя поглед и към особено болезнени отминали събития. Тя не е била очевидец на „голямата екскурзия“ на сънародниците към Турция през лятото на 1989 г., но споменът за нея й е предаден от близките й и тя го втъкава в сюжета деликатно, без да нагнетява гняв и без да прекалява с горчилката. Това са епизодите, които ме разплакаха, защото аз помня „голямата екскурзия“, само че така, както първоначално ни я представяха в София – че нашите турски сънародници по собствено желание напускат България, едва ли не с нетърпение са чакали Тодор Живков да им каже, че могат да отидат в Турция. После разбрахме как точно е било... В този драматичен момент за страната ни в лудогорското село Дурач по стечение на обстоятелствата се срещат бащата на Николай Тодоров, Александър Матев, и един от най-чаровните персонажи в „Керван за гарвани“, някогашния пощальон дядо Мухиттин-Гълъба. Учителят Матев е изпратен в селото да работи в ТКЗС-то, защото след масовото заминаване няма кой да се труди на полето. Там се среща и сприятелява с Мухиттин, който тогава е преименуван на Мартин. „А майка ти как те е кръстила?“ – настоява Матев да научи рожденото му име, а Мухиттин не смее да му го каже, не знае какво може да му се случи. Такива времена бяха! Минават дни, събира смелост, обикаля селото с колелото си, иска му се да срещне българския учител. Среща го накрая. „Метнах колелото, застанах до него и му прошепвам името си. Мухиттин – казвам му – Гълъба ми викат. Мухиттин – казва Александър Матев и ме прегръща. И тогава не знам защо, но заплаках.  Заплаках, момчето ми, като дете...“ Това разказва Гълъба на Николай Тодоров години по-късно, когато той по волята на съдбата се озовава в неговия скромен селски дом след бягството си от родния град. При този спомен очите на стареца отново се пълнят със сълзи. Така Тодоров, който никога не е бил близък с баща си, научава след смъртта му, че той дълбоко е страдал заради ставащото с българските турци през онова време и се е извинил на учениците си турчета за всичко, което се случва. И още веднъж заплаква дядо Мухеттин при срещата с Николай Тодоров – когато внукът му Мустафа разказва кои градове е посетил в Германия и Турция, кои роднини го посрещали. Можел, ако иска да живее и на двете места, но не искал. „Тука най си му харесвало, защото означавало всичко за него, така се изрази. А дядо Мухиттин се просълзи и зарида след тези му думи.“ Колко много е казала Емине Садкъ в този кратък епизод! Един днешен младеж на име Мустафа заявява, че България е всичко за него. Може ли човек да не се развълнува и просълзи при тези думи? 

          Винаги, когато харесам някоя книга, ми е интересно да прочета отзиви за нея в сайта goodreads.Там за „Керван за гарвани“ мненията са предимно положителни. Има и забележки, например, че някои ситуации били неправдоподобни. На тази забележка бих отговорила: нима всичко в един роман трябва да бъде правдоподобно? Това е художествено произведение и в него има място за измислици. Известна е фразата Se non è vero, è ben trovato – ако не е вярно, е добре измислено. Важното е да е добре измислено, а Емине Садкъ умее да го прави. Всъщност, възприемах „Керван за гарвани“ като съвременна приказка. Да, малко вероятно е слепият Мелека да тръгне сам от Лудогорието да търси изчезналия Николай Тодоров в София, защото „нали всички там отивали“, и наистина да го намери и да му предаде предсмъртното любовно писмо на Бинназ. А нима е вероятно в реалния живот красивата млада Бинназ да се влюби безпаметно в невзрачния 46-годишен учител и да твърди, че него е чакала цял живот? Не е много вероятно. Но пък колко красиво е описано раждането на любовта им и краткото й просъществуване! В мига, когато вижда за първи път Бинназ да танцува, за Тодоров „Земята се разтвори и погълна ненужното в себе си. Остави само Съществото. Танцьорката, която се роди под червените воали. И сякаш нищо преди това не е било.“

        Честно казано, когато в следващия пасаж прочетох, че танцьорката не можела да откъсне очи от Тодоров, сърцето ми се сви съчувствено, защото бях убедена, че Тодоров се самозалъгва и ще бъде дълбоко разочарован, когато разбере, че красавицата няма как да се влюби в мъж като него. Но не! Оказа се, че Бинназ също го е обикнала от пръв поглед. Колко бях благодарна като читател на авторката, че подари на своя нещастен герой тази красива взаимна любов! Тя освети като ярък пламък целия му досегашен сивкав живот. После Емине Садкъ приземява тази невероятна приказка: любовта между Тодоров и Бинназ е споделена, но завършва драматично. Те са като двама лудогорски Ромео и Жулиета – пиша го без капчица ирония, макар че този, който се противопоставя непоколебимо срещу чувствата им, им е пародиен образ - братът на Бинназ, забогателият от телефонни измами Барона.     

          Много силен е краят на книгата. След като е преминал през почти цяла България „Керванът...“ се спира в село Гарван край Дунава. Там завършва и пътят на Николай Тодоров. Много харесвам корицата на първото издание (дело на Нуркан Нуф): в нея на тъмносин фон, напомнящ за голямо водно пространство, в долния десен ъгъл е нарисувана малка оранжева хартиена лодчица, която се отразява във водата. Това е лодчицата, в която Тодоров е посипал пепелта от прощалното любовно писмо на Бинназ, изпълнявайки последното й желание – да изгори писмото и да го разпръсне в Дунава, защото „Водата има памет, ще помни нашата любов.“

         Финалният акорд в романа е красив и трагичен. Но в последните страници има и оптимистичен заряд, случват се и хубави неща: Мила преоткрива баща си, с когото не се е виждала от 30 години, талантливият музикант Мелека си намира работа в неговия пиано-бар, героите, с които сме се срещали за кратко или по-дълго по пътя на „Кервана...“ изживяват за момент вътрешно просветление, гледайки по телевизията участието на Николай Тодоров в протестния митинг в София и слушайки импровизираното му, изненадващо силно слово. Животът на този на пръв поглед скучноват герой, в крайна сметка, оставя ярка следа.

         Не мога да не отбележа лекотата, с която пише Емине Садкъ, без никакви напъни за оригинален изказ. Метафорите й се появяват спонтанно в текста, свежи и самобитни, и създават усещането, че вдишваш въздух, наситен с различни аромати.

          Тъй като намирам, че турцизмите в българския език му придават особен колорит, ще завърша отзива си с „Ашколсун, Емине Садкъ!“ Свикнали сме да казваме „Ашколсун“ в смисъл на „Браво!“, което авторката напълно заслужава. Само че в превод от турски „Ашколсун“ означава „Да бъде любов!“ А точно това е и посланието на „Керван за гарвани“.    

            

Корицата на новото издание на "Керван за гарвани", издателство ICU

          

 

Романът "Вулкан" заслужава отличие

Много съжалявам за това, което се случи с наградата „13 века България“ за романа на Елена Алексиева „Вулкан“. Тъкмо се зарадвах, че книгата е напълно заслужено отличена, и веднага във Фейсбук се появи сигнал, че в журито е участвал редакторът й, което е конфликт на интереси. Като човек, който държи на правилата и законността, не мога да възразя срещу този аргумент. Светкавичната реакция на Елена Алексиева беше да върне наградата. Изключително достойна постъпка! Като читател обаче не мога да скрия огорчението си от това стечение на обстоятелствата, защото отличието за „Вулкан“ беше напълно заслужено. Не че другите номинирани също не са го заслужавали, но наистина победителят трябваше да бъде един. Да видим какво ще стане сега. Очевидно журито трябва да заседава отново и всеки от останалите номинирани ще има своя втори шанс.

         Тъй като „Вулкан“ истински ме разтърси, днес ще споделя впечатленията си, които написах веднага след прочитането на романа. Не ги публикувах досега, защото текстът ми се стори дългичък. Днес обаче мисля, че е важно да изразя публично читателското си мнение, без никакви претенции то е литературна критика.

                   "        "       "

От години чакам с нетърпение всяка следваща книга на Елена Алексиева. Романа й „Вулкан“ обаче не прочетох веднага след излизането му миналата пролет по една съвсем субективна причина, която откровено ще споделя. Гледах интервю в Култура.бг по БНТ 1 по повод премиерата на романа през април 2023 г. Водещият Димитър Стоянович беше във възторг от „Вулкан“ и говореше от позицията на човек, прочел книгата, но нито той, нито авторката не споменаха нищо конкретно за сюжета и за когото и да било от персонажите. Разговорът се получи интелигентен, но някак абстрактен, и не успя да ме заинтригува да посегна незабавно към романа. Помислих си: Елена Алексиева е много талантлива, но този път май е написала нещо доста имагинерно.“  

Сега, когато вече и аз съм прочела книгата, разбирам затруднението тя да бъде представена по някакъв традиционен начин, защото е наистина необикновена. Написана е с богато въображение, но в никакъв случай не е имагинерна. В нея има невероятни образи като Милена - момиче, цялото покрито с козина, както и съвсем типични персонажи от времето на прехода като новобогаташите Дуньо и Коки – първият, разгърнал мощен бизнес в Стара Загора и мечтаещ тя да стане столица на България, а вторият – подвизаващ се ту в Щатите, ту в България и притежаващ тънък нюх за печеливши начинания. Негова е идеята да се добива електрическа енергия от кравешки тор, която заема важно място в романа.

С цялото ми уважение към вече покойния Светлозар Игов, не мога да се съглася, че авторката „няма претенцията да разказва действително случили се неща. Онези, които ще търсят и разпознават в творбите ѝ действителни лица и събития, ще сгрешат.“ ( от текста му на задната корица на книгата). Като читател разпознах съвсем реално съществуващи лица, на които разбира се, са дадени измислени имена, като Афродита – първата транссексуална жена у нас, която след смяната на пола си става гадателка. Точно такава е Адриана, бивш Андрей, за която и досега се появяват съобщения в медиите и която дори визуално напомня героинята на Елена Алексиева. Точно както е описано в романа, в действителност операцията за промяна на пола се е предавала по една телевизия. Съвсем реална е и жената в инвалидна количка, хранеща гълъби на тротоара на ъгъла на бул. „Витоша“ и ул. „Алабин“, която също откриваме в книгата (междувременно тя вече не се подвизава там). Бизнесменът Коки, който в конкретния момент преживява своето душевно прераждане, я нарича „Статуята на Свободата“! Познати черти може да забележите и у министър-председателя, който открива тръбопровод с атрактивно встъпително слово. За колоритната колекция от образи в романа ще спомена и по-нататък.

Майсторството на Елена Алексиева е в умелото преплитане на реалност и измислица и превръщането им във въздействаща художествена цялост. Бих определила „Вулкан“ като гротеска, но и като достоверна картина на живота ни през последните десетилетия. 

Поздравления за избора на заглавието заради неговата многозначност! Вулкан е името на една планета фантом, чието съществуване е предсказано чрез математически изчисления от живелия през ХIХ век френски учен Юрбен Льоверие, открил преди това по същия начин и планетата Нептун. Десетилетия наред Вулкан разпалва въображението на астрономи и любители, които се опитват да го уловят с телескопите си, но не успяват, докато Айнщайн чрез своята теория на относителността не опровергава хипотезата на Льоверие – такава планета няма. Това обаче не пречи на мнозина все още да вярват в нея и да я търсят в небесното пространство. Доколко силно владее въображението на човечеството тази неоткрита планета, говори и новината за изпратената към Луната на 8 януари т. г. първа частна американска ракета, която се нарича „Вулкан“. 

Планетата преди години се появява в популярния научно-фантастичен сериал „Стар Трек“. В съществуването й е убедена и гадателката Афродита от романа на Елена Алексиева, дори в даден момент започва да прави астрологичните си прогнози, включвайки влиянието на Вулкан, който управлявал зодия „Дева“.

Същевременно романът е истински вулкан от емоции, случки, философски размишления, драматични обрати и изблици смях. Забавно е, че сравнението с вулкан се появява на няколко места в текста, понякога съвсем неочаквано. „В полумрака лицето му (на Глиста, собственик на нощен клуб) беше сиво и бдително, застинало в дълбоководно безвремие, сред което масивният нос стърчеше като вулканична скала.“ На вулканична скала оприличава гръдта на Свободата от картината на Дьолакроа изпадналият в деменция художник Клаус Шимелхоф, който се появява в началото и в края на повествованието.

Ако думата „вулкан“ се мярка като закачка към наблюдателния читател, то има две големи теми, които са постоянен лайтмотив  - темите за свободата и щастието. Всеки от основните персонажи разсъждава върху тях, търси ги, иска да разгадае смисъла им. Тук отново проличава афинитетът на авторката към будизма, който вече показа и в сборника си разкази „Прекъсването на самсара“. Преживелият катастрофа бизнесмен Коки стига вътрешен катарзис и се отказва от богатството си, за да се почувства свободен, въпреки опитите на Мара (злият дух в будизма) да го изкуши. И макар временно отново да се връща към предишните си бизнес дела под влияние на своя приятел Дуньо, в предпоследната глава, озаглавена „Двамата Буди“, те дружно се отправят към лудницата в село Радован, където е намерил своя пристан и доктор Азнавур Церовски, извършил операцията за смяна на пола на Афродита. 

На свободата си държи и момичето с козина Милена. То не се задържа на едно място, не се привързва към никого, появява се някъде, ако му стане интересно – остава, но изчезва при първа възможност. Поведение на безпризорно коте, което, каквито и трудности да му поднася животът, винаги запазва вътрешното си достойнство и чувство за независимост.

Ще спомена само още някои впечатляващи образи в романа като Еднокракия с татуирани патриотични изображения по крайниците, който, щом му омръзне порното, си пуска видеозапис с прословутия мач, когато Костадинов отбелязва победния гол над французите и проправи пътя на България към Световното първенство през 1994 г., на което българите се класираха четвърти. Еднокракия многократно гледа това видео и плаче. „Защо плачеш? Лошо ли ти е?“ – пита го Милена, на което Еднокракия отговаря: „Не се бой, момиче. От щастие плача. От гордост, че съм българин.“

Не знам как биха реагирали на тази част от „Вулкан“ някои патрЕоти, но те май такива книги не четат.

Забележителен персонаж е и ромчето Исус, което се подвизава по улиците и за известно време става нещо като покровител на изпадналия по своя воля до положението на клошар доскорошен бизнесмен Дуньо.

Един от най-ярките образи обаче е поетът пънкар Сатан Пирдопски, който впоследствие се превръща в гадателката Афродита. Сред най-забавните за мен пасажи в романа беше литературният анализ на единствената публикувана творба на Сатан - стихосбирката „Микроб“. Анализът е озаглавен „Радикална херменевтика“ и е образец на критика, в която авторът се чуди как по-научно да се изрази и вместо респект постига комичен ефект. Особено, когато цитираните стихове, обект на сериозното научно изследване, са от сорта на: „Мама беше хубавица, но с една едничка цица..“ Да не пропусна и въвеждането на нов литературоведски термин – творбец! Дали няма да го срещна в някои пореден професионален анализ?

Не мога да не отбележа и композицията на романа. Вече споменах, че той започва и завършва в дома на изпадналия в деменция художник Клаус Шимелхоф. Но докато в първата глава все още не сме подозирали коя е българката Магда, която го обгрижва, накрая вече сме разбрали, че тя е майката на косматото момиче Милена, за чието отглеждане е изпращала припечелените в чужбина пари. Така повествованието се връща към своето начало, но читателят вече го поставя в контекста на всичко, случило се до този момент. Много умело Елена Алексиева някъде в средата на книгата пренася действието в дома на Юрбен Льоверие, заподозрял през XIX век съществуването на планетата Вулкан - едно любопитно надникване във всекидневието на учения, дал началото на легендата за едно реално несъществуващо небесно тяло, което вълнува въображението и до днес.

Бих писала още за най-новата книга на Елена Алексиева, но по-добре да прочетете самия „Вулкан“, а не дълги отзиви за него.

Недоразумението около получаването и връщането на наградата „13 века България“ не може да помрачи художествените качества на този роман.

 

Мнението ми за "Времеубежище" на Георги Господинов

 

Реших да споделя и аз мнението си за „Времеубежище“ на Георги Господинов. Бях си наумила да го направя на Гергьовден, когато авторът е именик, но в крайна сметка предпочетох по-неутрална дата, за да не излезе, че го хваля само заради празника му.

Не съм от хората, които са се заинтересували от романа още „преди Букъра“. Аз го купих, след като беше награден. Веднага прочетох 20-ина страници, както правя с всяка нова книга, за да я „дегустирам“. Началото определено ми хареса. Допада ми такъв начин на писане. Реших, че непременно ще прочета „Времеубежище“ до края. Междувременно се зачетох в други книги, а в интернет постоянно попадах на отзиви от наши сънародници за „Времеубежище“ и, за мое изумление, доста от тях бяха негативни. Някои заявяваха, че се насилвали да прочетат романа от любопитство, само защото е награден, но не успели. Други обвиняваха Господинов в липса на патриотизъм, оплювал българското и с това спечелил симпатиите на чуждестранното жури. Някои от най-настървените отрицателни мнения не оставяха съмнение, че са породени от откровена професионална завист, но между критиците имаше и такива, които със сигурност нямаха амбицията да стават световно известни писатели...

Четях и се дивях, защото все си спомнях колко ме бяха заинтригували първите страници на „Времеубежище“. И някак инстинктивно започнах да отлагам във времето прочитането на романа. Какво ли наистина щях да открия в него? Най-после тази пролет го прочетох от край до край. Книгата не само в нито един момент не ми доскуча, но ме увлече. Не усетих как стигнах до финала.

Понеже литературният вкус е нещо субективно, ще поясня защо харесах тази книга.

Допада ми похватът на Г. Господинов да представя основния си герой Гаустин като реално съществуваща личност и същевременно постоянно да напомня, че той е всъщност негова измислица. Допада ми, че темата за човешката памет и нейната загуба е представена отначало чрез отделни лични истории, но постепенно се стига до проблемите с паметта на цели народи и отношението им към миналото. С искрен интерес очаквах резултатите от референдума в кое изминало десетилетие всяка държава в Европа се е чувствала просперираща, за да се върне в него и да намери там своето убежище. За да се опише такъв въображаем референдум, са нужни не само солидни познания за европейската история, но и голяма творческа фантазия.

Естествено, с най-голямо любопитство прочетох как е минал референдумът в България. Много точно Господинов е уловил двете основни тенденции в отношението към миналото у нас – носталгия по социализма и патриотарството, българщинАта. Двете движения, които си оспорват гласове на референдума за минало са Движение за социализъм – с многозначителната абревиатура ДС, и Българи-юнаци – на патриотите. Авторът, който описва събитията като участник в тях, решава да присъства на предизборните прояви и на двете формации. Може би точно тази част от книгата кара някои да подозират Господинов в липса на патриотизъм, но, според мен, нямат никакво основание. Не е ли вярно, че наши сънародници с носталгия копнеят за социализма? Вярно е! И ето, на някогашния площад „9 септември“, а сега площад „Александър I“ (във „Времеубежище“ тези имена не са споменати, мястото е описано като площада зад Партийния дом) отново се издига, скован от дъски, мавзолеят на Георги Димитров, официалните лица се качват на трибуната, махат с ръце към множеството, хората се обръщат един към друг с „Другарю, другарко“... До болка позната картина за хората от моето поколение. Дотук описаното може да предизвика у някои читатели усмивка, у други – умиление, но настъпва миг, когато сатирата достига връхната си точка: от върха на мавзолея се издига мумията на Георги Димитров и леко помахва с ръка към множеството, докато звучи запис с неговия автентичен глас. Тук нервите на някои от присъстващите жени не издържат и те биват изведени,  а четящите носталгици по социализма вероятно ще се възмутят.

Със сигурност ще се възмутят от следващите страници и запалените по българщинАта, защото разказвачът решава да отиде и на митинга на движението Българи-юнаци, който е в Борисовата градина. Тук хората са с народни носии и мъжете се обръщат един към друг с „бачо“. Наоколо ехтят юнашки песни и пищят каба гайди, извива се хоро. Изведнъж в небето се чува бръмчене – 300 дрона носят във въздуха най-големия български трибагреник. Някои от юнаците се въодушевяват и започват да стрелят нагоре. Две-три простреляни дрончета падат на земята. Останалите дронове, може би стреснати от пукотевицата, като по даден знак отпускат щипците си и огромното знаме пада бавно върху Борисовата градина, похлупва събралите се. Настава суматоха как да се измъкнат изпод трибагреника... Много символична е тази сцена, макар че едва ли ще се хареса на всички български читатели.

Преразказах някои епизоди от книгата, които лично мен ме разсмяха, макар че смехът ми беше с горчив привкус. Не липса на патриотизъм откривам у автора, а напомнянето, че всяко преекспониране на една идея може да доведе до нейното окарикатуряване.

Ако още не сте чели „Времеубежище“ и ви е станало интересно кое от двете движения: ДС (Движение за социализъм) или Българи-юнаци е спечелило на референдума за минало, по-добре е да проверите сами. Резултатът е хем изненадващ, хем не е. Вече писах по-горе, че с голям интерес прочетох какви са били резултатите в други европейски страни. Много се забавлявах.

Някъде в нашенските отзиви за книгата бях чела критики за композицията й. Аз я намирам за много добра. В „Епилога“ Господинов ясно го е казал: в съвременния роман авторът не е този, който държи всички нишки на действието. „Истински смелата книга, смела и безутешна в същото време, би била тази, в която всички истории, случилите се, и неслучилите се, плуват около нас в първородния хаос...“. Това откриваме от началото до края на „Времеубежище“ и едва накрая осъзнаваме, че авторът всъщност през цялото време е направлявал нишките на действието. Особено майсторски ми се стори  краят на книгата. Повествованието беше достигнало апогея си с представянето на резултатите от референдумите в Европа. И както след избухването на ярък пъстроцветен фойерверк после надолу се разпиляват малки блуждаещи светлинки, така, след кулминацията, в последната глава проблясват кратки спомени на разказвача от детството и младостта му, цитати от измисления, но съвсем истински Гаустин, описания на възстановки на важни исторически събития – след референдума за минало цяла Европа е обхваната от манията за исторически възстановки. Някои от тях се ограничават не само до инсценировка, а случайно или не завършват с истински фатален край. За да се стигне до глава 0 след епилога. Тя е озаглавена „1939-2029“ и описва накратко възстановката на събитията в навечерието на 1 септември 1939 г., когато започва Втората световна война. Уж е само инсценировка, но май не е. Защото миналото реално се е върнало. „Утре беше 1 септември“.

Това изречение ни припомня първата глава на книгата, в която четем: „На 1 септември 1939 г. рано сутринта дойде краят на човешкото време.“ И ако в началото това изречение може да е изглеждало озадачаващо, след като стигнем до финала, разбираме смисъла му.

Всъщност, реалният финал след епилога е озаглавен „-1“ и представлява ред и половина безсмислено натрупани букви, цифри и знаци. Това е съвсем същата поредица от букви, цифри и знаци, която в първа глава е използвана като илюстрация какво натраква върху клавиатурата на пишеща машина човек, когато е дете и не знае буквите, или когато е изгубил паметта си и думите за него вече нищо не означават.

Недвусмислено послание, че Европа е изгубила паметта си и е готова да повтори огромната грешката от миналото – войната. Зловещото предсказание е направено в началото на 2020 г., когато е завършена книгата. За съжаление, събитията изпревариха предсказаната от автора година 2029. Война избухна в Европа през 2022 г.

Аз не знам как толкова пророческа книга може да бъде отричана от някои. Да не говорим, че в нея има впечатляващи игри на въображението, поетична образност, която често избликва като красив водоскок в наглед прозаичния текст, чувство за хумор...

       Държах да споделя защо харесах „Времеубежище“. Намирам я за модерно написана, силна книга и не е чудно, че много хора я оценяват високо, особено в чужбина.  

Платените ментори по творческо писане „отвръщат на удара“

 

Забелязвам, че след споделеното мое скептично мнение за скъпоструващите курсове по творческо писане, ме е разприятелила една авторка, която много се гордее, че води такива курсове срещу заплащане. Мнението ми е принципно и не съм споменавала имена, но тя явно се е припознала в написаното от мен и трябва доста да съм я вбесила, та импулсивно да ме махне от френдлистата си. Това суетните автори рядко го правят, защото у всеки свой приятел във Фейсбук виждат потенциален читател, когото не биха искали да загубят. Очевидно обаче накърненото честолюбие се е оказало по-силно от желанието да се направиш, че подминаваш с равнодушие нещо, което жестоко те е жегнало. Ясно е, че за някои лектори участието им в такива курсове е също толкова жизненоважно, за да се утвърдят като авторитети в литературните среди, както и за самите им курсисти. Всеки с амбициите и с комплексите си.

Да не забравяме обаче и финансовата страна на въпроса. Ако някой автор успее да се уреди като лектор при предприемчив организатор на курсове по творческо писане, може само с 3-4 лекции на месец да си докара солидна сума. Виждала съм тарифи, тръгващи от 200 лв. за поредица от 3 лекции и достигащи до 650 лв. за поредица от 5-6 лекции. Броят на курсистите е до 10 в група, така че се събира приход средно между 2000 и 6500 лв. месечно или за месец и нещо. Не бих се учудила, ако за доста от лекторите в такива скъпоструващи курсове, това е основният им източник на доходи. Чудесен начин авторът да се издържа, ако му е трудно да си намери работа другаде, каквито явно са някои от случаите. А пък и самооблъщението: „Ейййй, колко съм мощен/на! Хората стотачки дават, за да се докоснат до таланта ми!“ вероятно доставя огромна наслада на измерващите стойността си като автори в пари.   

Последното ми изумление беше, когато попаднах на съобщение, че 80 лева е таксата за еднократна четиричасова „среща на живо“ с поетеса, постоянна лекторка в скъпарска фирма по творческо писане! Даже в съобщението се вижда, че първоначално сумата е била 150 лв., но великодушно е намалена почти наполовина, с благородната цел да се улеснят желаещите да общуват лично с поетесата (или за да не си кажат, че чак толкова пари не биха дали за нея). Става дума за наистина добра авторка, но се сещам за многобройните творчески срещи с не по-малко добри автори, дори доста класи над въпросната скъпоструваща лекторка, на които публиката е присъствала напълно безплатно. Някои ще се възмутят: „Ама защо гледаш в чуждата паничка!“. Гледам, защото познавам известни поети и писатели, които не могат и да сънуват такива приходи, а по талант превъзхождат мнозина от добре платените лектори.

И понеже хората, които измерват всичко в пари, често са твърде елементарни, нищо чудно да си помислят, че пиша всичко това, защото им завиждам и че всъщност мечтая да съм на тяхно място. Едва ли ще ме разберат, но ще кажа, че никога не съм гледала на литературата като на източник на доходи. От млада малко се интересувам от хонорарите, които получавам за публикациите си в медиите и за книгите си, имало е случаи дори да губя суми, защото не съм ги потърсила навреме и е изтекъл някакъв срок на давност. Аз съм от поколението, което подаряваше книгите си на приятели и колеги и през ум не ни е минавало да се интересуваме дали се купуват в книжарниците. Стихосбирките в държавните издателства излизаха обикновено в тираж 1000, от които на нас ни се полагаха по 5 безплатни авторски бройки, но ние гледахме да си купим колкото може повече, за да ги раздаваме. И до днес авторите, които навлязохме в литературата през 70-те години, предпочитаме да подаряваме книгите си, а не трескаво да следим как вървят продажбите им. Могат ли да ни разберат онези, които държат да са „автори на бестселъри“? Естествено, че няма да ни разберат.

Но „Как се създава бестселър в България“ ще бъде тема на следваща моя публикация, която отдавна обмислям. Досега имах някои задръжки да я публикувам, но те вече отпаднаха. И се сещам пак за авторката, която ме разприятели заради скептичното ми отношение към платените курсове по творческо писане. Да видим дали ще я последват и други. Ще бъде много интересна дилема и вододел: в подкрепа на печалбарството в литературата или за безкористната любов към литературата.

Накрая ще добавя още нещо. Преди меркантилността да навлезе в литературния ни живот, т.е. преди да се появят скъпоструващите курсове по творческо писане, отворени безкритично за всеки мераклия да е автор, практиката беше следната: ако някой писател или поет ти харесва и би искал да чуеш напътствия от него, му изпращаш или му носиш лично своите текстове. В случай, че му направят впечатление, той сам ще те потърси после, за да сподели мнението си и да ти даде някои съвети в писането. Всичко това ставаше напълно безплатно. Самата аз съм получавала стихове от много пишещи, които ме харесват като поетеса, но съм поощрявала само онези, у които наистина съм откривала талант, и за мен би било кощунство дори да помисля, че срещу консултациите си мога да получа пари. Но парадиращите, че прибират тлъсти суми като литературни ментори, едва ли ще ми повярват.   

Как станах поетеса без курсове по творческо писане

 

                         Снимка от младежките ми години. Фотограф: Владимир Дворецки

Наскоро споделих мнението си за курсовете по творческо писане и то предизвика немалко коментари, затова ще добавя още нещо по темата.

         Виждала съм в интернет реклами за курсове по творческо писане на световноизвестни писатели, но не бяха посочени цени. Нямам представа как точно си организират лекциите, но да общуваш с безспорно талантливи автори е винаги обогатяващо. Впрочем, когато синът ми беше ученик в Английската гимназия, с баща си отидоха от любопитство на една лекция по творческо писане в Британски съвет, където гостуваше като лектор британска писателка от индийски произход. Само че лекцията беше безплатна! А после, по време на следването си в специалност Скандинавистика в СУ, Боби имаше възможност да присъства на поредица от лекции по творческо писане на шведския детски писател Бу Холмберг и досега пази хубав спомен от срещите с него. Тези лекции също бяха безплатни. 

        Лично аз мисля, че най-добре един автор се учи, четейки творбите на големите писатели и поети, но ако на някого му се иска да получава комплименти за литературните си опити срещу заплащане, можеш ли да го спреш с разумни аргументи? 

          Впрочем, попадала съм на обява за двуседмичен курс по творческо писане с покойния  вече писател Христо Карастоянов, организиран от престижната фондация "Елизабет Костова", срещу такса участие само 40 (четиридесет) лева! А съм виждала обяви за други подобни курсове, при които сумата не пада под 200 лева, понякога стига и до 650! Да остави настрана, че някои лектори не са и кой знае какви автори, но са се уредили да учат другите и ласкаят самочувствието си, че са метори.  

        Повтарям, щом има търсене, ще се намери и кой да предлага такива услуги. Според мен, печалбарството в тази сфера си личи по това, че отваря вратите за всички мечтаещи да станат автори, без никакъв предварителен подбор, който да отсее графоманите от тези, които показват някакви литературни умения. „Насам, народе! Иска ви се да сте известен писател или поет? Ние сме вашите хора! Ще ви осигурим лектори, мераклии да ви дават съвети как да пишете и петимни да ви вземат парите! Насам, народе, не се стеснявайте! Пък накрая и сертификати за завършен курс ще получите!“

Питам се какво значение ще има един сертификат за завършен курс по творческо писане, освен получилият го да се хвали с него на роднини и познати? Ами ако след време хора с такива сертификати започнат да се представят в издателствата с претенцията да им бъде издадена книга, защото те имат документ черно на бяло за постигнато майсторство в курс по творческо писане? Вече забелязвам тенденцията някой автор да прави прощъпулник в литературен сайт, представяйки като свой творчески актив участието си в курс на еди кой си по-известен писател. Участието ти в курса само по себе си нищо не говори за умението ти да пишеш, но ето че у нас май започва да се приема като атестат, че авторът заслужава доверие, щом си е платил да го обучава корифей в литературата. А ако обучителят изобщо не е корифей? Тъжна работа!

Връщам се отново към далечните си спомени от времето, когато не се плащаше, за да попаднеш в някаква литературна общност. Осъзнавам, че навремето това винаги ставаше на базата на подбор. Във вестик „Средношколско знаме“, където в края на 60-те и началото на 70-те всяка вечер през работната седмица се организираха срещи по отделните жанрове (поезия, проза, журналистика, литературна критика, хумор), подборът на участиците се основаваше на това, че бяхме показали определени творчески възможности и си бяхме заслужили правото да се появим на страниците на вестника. А в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, в който участвах като студентка, преди да ни приемат, минавахме през публично обсъждане на написаното от нас. Обсъждане, при което всички стари членове буквално разнищваха текстовете ни. Някои автори така и не успяха да стигат до членство.  А днес... „Насам, народе! Стига да си плащаш, със сигурност ще станеш част от нашата формация на бъдещи писатели и поети!“

Имам опит с литературния подбор още от детството си. Пиша стихотворения от 6-годишна възраст, винаги от вътрешна потребност, без да се замислям как ще ги възприемат околните. Майка ми обаче много се гордееше със стихотворните ми опити и започна да ги изпраща във вестник „Септемврийче“, в списание „Дружинка“, а един път - и на детски поетичен конкурс, организиран от Двореца на пионерите. Трябва да е било около 1962-63 г. Още помня как в една голяма зала на Двореца събраха всички участници в конкурса с родителите им, за да бъдат обявени резултатите. Аз бях с майка ми, която напрегнато слушаше как изброяват имената на победителите. Съобщиха носителите на някакви по-големи награди - не съм обърнала внимание какви, защото не ме е интересувало – но мен ме нямаше в този списък. Забелязах как лицето на мама помръкна. Имаше обаче още отличени, които бяха спечелили правото да участват в литературен кръжок в Двореца на пионерите, и аз се оказах сред тях. Няма да забравя как мама засия, когато чу името ми, бурно ме прегърна и ме целуна, а аз не разбирах на какво толкова се радва. Мисълта ми е, че за да те включат в такъв кръжок – напомням, напълно безплатен – имаше някакво творческо сито, в случая – участието в поетичен конкурс, на който са преценили, че си показал умение да пишеш добре.

Тъй като още от дете намирам за безсмислени всякакви курсове по творческо писане, отказах да ходя в литературния кръжок в Двореца на пионерите. Майка ми беше изумена и отчаяна. Как така ще пропусна възможността да ме обучат да пиша по-добре! От Двореца ми изпратиха писмо, с което да напомнят, че съм била избрана да участвам в литературния кръжок. „Няма да ходя!“ – заявих категорично. След време получих второ писмо от Двореца на пионерите с напомняне, че съм спечелила участие в кръжока и ме очакват. Това вече ме разсмя и повторих на мама: „Няма да ходя!“ А тя ме погледна разочаровано и каза с горчивина: „На какво се смееш? На себе си се смееш! Ще съжаляваш, че се отказваш.“

В интерес на истината, никога не съжалих, че не съм посещавала детския литературен кръжок. Още през първата година във Френската гимназия, се присъединих към три мои съученички, които искаха да се изявяват като авторки, и заедно отидохме в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. Сама едва ли бих отишла, защото бях стеснителна, но ние бяхме четири. Там редакторите реагираха на стиховете ми с изненадващ за мен възторг и редовно започнаха да ме публикуват във вестника, докато завърших гимназия. Възторжено ме посрещнаха и в средношколското списание „Родна реч“. Без да съм ходила на никакъв детски литературен кръжок! Това беше времето, когато след всеки публикуван мой поетичен цикъл в списанието (под името Гергина Иванова), получавах писма от връстници от цялата страна, които споделяха, че стиховете ми ги вълнуват...

Покрай впечатлението, което правех като автор в средношколските издания, веднъж ме поканиха да гостувам на някакъв литературен кръжок, който се събираше в апартамент на ул. „Славянска“. Ръководителят му беше човек, който тогава ми се стори в зряла възраст, а той трябва да е бил около 30-годишен. Името му нищо не ми говореше, затова не съм го запомнила. Помня обаче, че там бяха Миглена Николчина и покойният вече Любен Лачански, които после съм срещала отново. Водещият искаше да добие представа за литературните ми вкусове и ме попита кои са любимите ми поети. Те бяха много. Като ученичка във Френската гимназия можех да чета в оригинал Виктор Юго, Ламартин, обожавах Алфред дьо Мюсе, Пол Верлен, Артюр Рембо... Знаех много техни стихове наизуст. Обожавах и Пушкин и Лермонтов, които също четях в оригинал – руският беше задължителен за нашето поколение. Водещият на кръжока обаче настоя да му кажа кой е любимият ми съвременен български автор. Това откровено ме затрудни. Първото име, което ми дойде наум, беше на Дамян Дамянов. Веднага почувствах, че не съм улучила десетката. Водещият и кръжочниците си размениха иронични погледи и ме загледаха снизходително. Запитах се какво не му харесват на Дамян Дамянов. После рецитирахме свои стихотворения. Аз казах нещо от публикуваните в списание „Родна реч“. По физиономиите на присъстващите прочетох: „Е, не си кой знае какво!“ Стори ми се, че ме бяха поканили, за да се убедят, че въпреки многобройните ми публикации в „Средношколско знаме“ и „Родна реч“, стиховете ми не са нищо особено. Повече не съм ходила в този кръжок и не мисля, че нещо съм изгубила.

Та ето какво си припомних по повод роящите се днес, често скъпоструващи курсове по творческо писане. Обединяващото в моите спомени е, че навремето литературните кръжоци бяха безплатни и въпреки това имаше някакъв вид подбор, за да попаднеш в тях!   

 

Курсовете по творческо писане

 

Голям бизнес се разраства у нас покрай нароилите се мераклии да станат известни писатели и поети – то платени курсове по творческо писане, то литературни конкурси с такса за участие, то включване в луксозни антологии срещу заплащане! Предприемчивите хора проявяват изобретателност. И защо не? Щом има търсене, защо да няма предлагане? Вече се стигна дотам, когато някой иска да представи непознат на широката публика автор, когото е харесал, да уточнява изрично, че талантът му е самороден, а не е формиран в курсове по творческо писане. Винаги ми се е струвало, че подобни курсове унифицират участниците в тях и те ще започнат да си приличат по начин на писане, използвайки правилата и хватките, на които ги е научил лекторът им. Имах случай да се убедя съвсем нагледно в това. В един уважаван от мен литературен сайт лекторка, която много харесвам като автор, беше препоръчала да бъдат публикувани разкази от нейни курсисти по творческо писане. Зачитам се в единия разказ от любопитство и най-вече от уважение към лекторката, която ценя, и откривам един нелошо написан, но и не блестящ с нищо текст, в който основен герой е едно дете и най-неочаквано в повествованието се появява нож. Доста озадачаващо! Зачитам се в разказа от втората курсистка на същата лекторка и впечатленията ми са горе-долу същите – нелошо написан текст, неблестящ с нищо, обаче... в сюжета има едно дете, а в даден момент се появява и нож. Също доста озадачаващо и някак изкуствено привнесено в повествованието. И най-вече - интересно съвпадение в текстовете на двете авторки. Тогава се досетих, че лекторката сигурно е дала творческа задача на курсистите си да напишат разказ, в който да има дете и нож, и всеки написал каквото му дошло наум. Само дето лично аз се сепнах, когато попаднах на два разказа от различни автори, където основен герой е дете и ни в клин ни в ръкав се появява нож. Но откъде да знам, на други читатели това може да се хареса. 

Едно време ролята на такива курсове по творческо писане изпълняваха литературните кръжоци или литературните клубове, обикновено към културен дом или читалище, само че там участието беше напълно безплатно. Може ръководителите на такива литературни формирования да са получавали отнякъде заплата, но участниците в тях нищо не плащаха. Ежеседмични сбирки на сътрудниците имаше в редакцията на вестник „Средношколско знаме“ в края на 60-те и началото на 70-те, като всеки ден от седмицата беше определен за различите жанрове: в понеделник вечер се събираха поетите - аз ходех редовно на тези сбирки, още повече, че редакцията се намираше съвсем близо до Френската гимназия, в която учех. Вторник, сряда, четвъртък, петък бяха отредени за белетристите, журналистите, преводачите, хумористите – вече не помня в какъв ред, защото не съм ги посещавала. Събирахме се и си говорехме за стиховете ни, за литература. Напълно безплатно! Така беше по-късно в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Споделяхме новите си стихотворения или разкази, обсъждахме ги. Тези събирания се водеха от Георги Черняков и Любен Отов, но те не са изпълнявали ролята на наши ментори, казвали са си мнението за написаното от нас, но не са ни напътствали. Просто създаваха творческата среда, в която ние, младите тогава пишещи, общувахме помежду си и със сигурност взаимно се обогатявахме, сверявахме критериите си. Повтарям – напълно безплатно!

Всъщност, работата на лекторите в курсовете по творческо писане е и да дават мнението си за текстовете на курсистите си. Точно това правеха редакторите в литературните издания, на които носехме стиховете и разказите си. Само че редакторите си получаваха заплатите от своя работодател, за разлика от днешните платени лектори по творческо писане, на които плащат самите курсисти. По тази причина, редакторите даваха обективно мнение – в зависимост от литературния си вкус, а лекторите, съвсем естествено, на всеки свой курсист ще вдъхват надежда, че има талант, за да продължи той да посещава курсовете им срещу определена, често немалка сума. Сигурно сред курсистите има и хора с дарба, но наред с тях и графоманите ще бъдат поощрявани и ще имат литературни претенции в бъдеще.

Само да не си помислите, че искам да развалям на някого работата. Щом има желаещи да плащат, за да се почувстват писатели и поети, намират се и лектори, които си докарват допълнителен доход от курсовете по творческо писане и всички са доволни. Лесно е да се предвиди какво ще стане с графоманите. Когато се сблъскат с по-реалистично мнение за текстовете си, веднага ще възроптаят, че талантът им не е оценен или че им вредят от творческа завист. Тогава ще си спомнят с умиление за своя лектор, който им е вдъхвал вяра, че имат творчески потенциал, и в мислите си ще го въздигат на пиедестал. Никой некадърен автор не би си помислил, че лекторът, на когото е плащал, е бил неискрен с него, за да продължи той да посещава курсовете му, внасяйки съответната такса. В случая най-облагодетелстван е платеният лектор – хем си получава парите, хем оставя светъл спомен у курсиста, че е съумял да го оцени по достойнство. Така че, да живеят платените курсове по творческо писане! Има ги навсякъде по света. Пък на какво ще заприлича литературата, ако в нея масово нахлуват курсисти по творческо писане, предстои да видим. Лично на мен картинката не ми изглежда особено оптимистично.          

 

Първият месец от юбилейната ми година

 

                                С Владимир Дворецки в галерия Виваком, 30 януари 2024 г.

Изнизва се първият месец от юбилейната ми година. На 21 януари навърших 70! Те не ми тежат, нито ми личат и познатите ми ме гледат озадачено, когато им казвам възрастта си. Не само не ми е неудобно от нея, а я смятам за дар, който, за съжаление, не се дава всекиму.

Януари 2024 г. беше изпълнен за мен, с всичко, което обичам – бях с най-скъпите на сърцето ми хора, четох интересни книги, гледах хубави филми, посещавах изложбени зали и концерти. Разбира се, през цялото време не ме напуска мисълта, че в същия момент не толкова далече от нас се водят войни. Това стяга сърцето, но прави всяка мирновременна радост още по-скъпа.  

Поглеждайки назад от висотата на годините си, изпитвам удовлетворение от живота си до този момент. Вярно е, че не всичко е ставало така, както съм очаквала, но ми се случиха три важни неща: преди близо 42 години срещнах любовта на живота си, Владимир Дворецки, и 9 месеца по-късно станахме семейство, заедно сме и досега. Родих му прекрасно дете – Боби, който ни обича и постоянно иска с нещо да ни зарадва. Радва ни най-вече с онова, с което би се гордял всеки родител – че иска при всички обстоятелства да бъде добър, отговорен човек. Третото, от което съм удовлетворена, е, че цял живот упражнявам любимата си професия – журналистиката. От малка мечтаех да стана журналистка и осъществих мечтата си. Голяма радост е да работиш това, което обичаш.

Щастлива съм също така, че съм човек на словото. От дете пиша стихотворения и в ученическите ми години и в младостта ми те се харесваха на връстниците ми. После, отдадена на журналистиката, с години пренебрегвах личното си творчество, но постепенно се върнах към него. Доволна съм, че написах и четири книги в проза, на които много държа.    

Пожелавам на по-младите от мен да достигнат до моите години и да ценят постигнатото през тях, а не да се косят в какво не са успели. Лично аз правя така и го намирам за изключително здравословно.

Кой както иска да гледа на възрастта си! Аз напредвам в годините с усмивка.

Снимката, която ми направи Владимир Дворецки на рождения ми ден, 21 януари 2024 г.