вторник, 3 септември 2019 г.

Виното на лятото


Идва есента с крадливи  стъпки...
Но преди тъгата да покълне,
лятото отпих на малки глътки,
за да му се насладя напълно.

Отлетелите светулки щастие
няма как да събера обратно,
ала в спомена ще си искрящо,
мое цветно, пълно с обич лято!

Гергина Дворецка

3.09.2019 г.



Разминаването между творчество и автор


Преди няколко дни публикувах в блога си спомен за една поетеса, която не запомних с добро. Причината е, че навремето, когато бях съвсем млада, тя, от позицията си на вече утвърдена авторка, не само постави под съмнение качествата на стиховете ми, които много хра харесваха, но се постара да ме смаже психически при единствената ни лична среща. Бях се сетила наскоро за тази вече починала поетеса заради поканата да присъствам на тържество по случай нейна кръгла годишнина. Тогава осъзнах, че никога не бих й оказала почитта да отида на събитие в нейна чест, въпреки че остави хубави стихове.
Когато споделих тази публикация във Фейсбук, имаше доста коментари под нея. Като администратор на блога си, виждам, че тя и досега много се чете. Дали случайно или не, но след споделянето й, две мои приятелки припомниха във Фейсбук стихотворения от тази поетеса. Стиховете са хубави или, както самата поетеса се беше изразила, „до голяма степен удовлетворяват изискванията“ ми. Но какво да направя, когато, четейки тези стихове, винаги зад тях виждам реалното лице на поетесата, което тя показа пред мен, и някак не мога да й повярвам, когато обяснява в поетична форма колко светла душа има.  
Хората, у които не е оставила такъв спомен, възприемат поезията й без капчицата катран, която за мен вгорчава медените й метафори. Мисля си (може би наивно), че всеки добър автор трябва и като човек да бъде на висотата на творчеството си.
Впрочем, неведнъж в живота си съм се замисляла за разминаването между някои автори и онова, което пишат. За един поет, когото бях изпратена да интервюирам като млада журналистка в БНР, написах преди години стихотворението „Парадокс“. Той не се държа ехидно с мен, както въпросната поетеса, но от него се излъчваше такова бездушие, докато ми даваше интервюто, че ми стана студено. Никога не съм харесвала поезията му, но самият факт, че изразява себе си чрез стихове, би трябвало да бъде доказателство за чувствителност, каквато в действителност не открих у него  Този автор също вече е покойник, но отдавна никой не го споменава, нито припомня стиховете му. Самата аз се сещам за него единствено като за еталон по разминаване между творчество и автор.


                                ПАРАДОКС 


Поетът, който пише редове
за обич и надежда
и който в прозаични часове
с досада ви поглежда...

Поетът, който дава топлинка
с метафори и рими,
а скучната му делнична ръка
ви прави нараними...

Ако светът, за който ни боли,
попадне в тежка сянка
и си припомни някой досетлив
за подвига на Данко*,

ти протегни красивия си стих –
от него да просветне,
сърцето щом не може да блести...
поете, ех, поете!...



Гергина Дворецка
от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

*За по-младите читатели, които не са чели разказа на Максим Горки „Сърцето на Данко“, ще поясня, че героят в този разказ изтръгва сърцето си, за да освети пътя на хората в тъмнината.

Снимката към този текст за мен е илюстрация на разминаването между някои автори и творчеството им.