вторник, 30 ноември 2021 г.

Миг от ноември

 


Мигът, за който става дума, не е от този отиващ си ноември, а от друг, преди много, много години. Един миг от ноември в моето детство, който си спомням и досега.  

В късния следобед, малко преди да се стъмни съвсем през късия ноемврийски ден, стоях в двора на кооперацията ни и ми беше студено. Това е усещането, което съм запомнила: че ми беше много студено. В непосредствена близост до мен късната есен ми показваше откровено неприветливото си лице – клоните на дърветата бяха обезсърчаващо голи, въздухът сивееше, но най-осезаем беше студът, който се пъхаше безпардонно под късото ми детско палтенце.

И независимо от всичко това продължавах да стоя на двора. Знаех, че само на няколко крачки е уютният ни затоплен апартамент и че майка ми и баба ми вече са там и чакат татко да се върне от работа, а аз – от игра навън. Моите приятелки в игрите вече си бяха отишли вкъщи, а аз бях останала за момент сама в двора. Ей така, да усетя самотата и есента.

Няма смисъл да се питам защо съм го направила. Явно съм изпитала неосъзнатото желание да изживея някакви трудности, като героите от детските книжки, които четях. В детските книжки  обикновено след перипетиите има хепиенд. Моят детски миг от ноември също завърши щастливо: прибрах се у дома, където се стоплих и потънах в приятните си всекидневни преживявания.  

А запомних този кратък студен миг от ноември в моето детство заради усещането, че след неприятното неизменно идва хубавото. Вече със сигурност мога да потвърдя, че такова усещане ни дава сили цял живот.

Като дете си водех дневник. Не съм описала тази случка в него и никъде не е документирано, че тя е станала точно през ноември, но в детството ми само той изглеждаше толкова безрадостно – с голи влажни клони и студ в навечерието на зимата. Преди десетилетия през декември обикновено валеше сняг, а той разнообразява пейзажа.

Поуката от този мой детски спомен е, че даже в най-меланхоличния месец от годината (по нашите географски ширини), винаги има надежда, че някъде ни чака топлина и уют.

Едва по-късно, във Френската гимназия, щях да открия прозрението на Пол Елюар: “La nuit n’est jamais complète”, преведено красиво на български от Пенчо Симов: „Нощта не трае никога без край.“

Мисля, че този стих подхожда за края на ноември.      

събота, 13 ноември 2021 г.

За песента "Весела есен", изпята от "LZ"

 


Днес си помислих, че тази есен е доста слънчева и топла и ненадейно си спомних първия куплет на едно стихотворение, което написах в младостта си:

"Беше весела есен без мъгли и слани

и без мъртви листа по паважа.

Как издигахме кули с въздушни стени,

но високи по двеста етажа!“

Защо ли се сетих за този куплет точно днес, в деня за размисъл?

Всъщност, написах стихотворението „Весела есен“ през втората половина на 70-те „по поръчка“ на композитора Захари Георгиев, за да стане текст за песен на изгряващата тогава група „LZ“. По онова време вече работех в Младежка редакция на Българското национално радио. Тогава редакцията имаше предавания и по програма „Христо Ботев“, и по „Хоризонт“, а Захари Георгиев беше част от екипа ни, грижеше за музикалното оформление, същевременно откриваше и популяризираше нови младежки музикални групи. Така получих от него поръчката да напиша текст за LZ. Музиката е на Дечо Таралежков.

Днес, когато неочаквано си спомних първия куплет на песента, се заинтригувах дали я има някъде из Интернет. Разрових се в "Ютюб" и я открих и то в две версии. Едната е от 23.12.2018 г. и в нея ги няма имената на композитора и автора на текста, но в другата, от 31.01.2021 г., те са посочени. Там фигурирам като Гергина Иванова, както се подписвах, преди да се омъжа за Владимир Дворецки през 1983 г.

Ето и текста на цялата песен:

"Беше весела есен без мъгли и слани

и без мъртви листа по паважа.

Как издигахме кули с въздушни стени,

но високи по двеста етажа!“

 

Как играехме драми със смешен финал,

как в шега се превръщаше всичко –

любовта и мечтаният миг закъснял,

старомодната нежна лиричност.

Припев:

И щом замря смехът на устните,

открихме искрено печални,

че нещо важно сме пропуснали

и на дребно сме играли.

 

Беше весела есен без предвестник на сняг

и без мъртви листа по паважа.

Но защо ми е тъжно след толкова смях

малко трудно ще мога да кажа.

Припев:

И щом замря смехът на устните,

открихме искрено печални,

че нещо важно сме пропуснали

и на дребно сме играли.

И пак се питам: защо се сетих за тази моя толкова отдавна написана песен точно днес?

Ако оставим обаче настрани догадките има ли аналогия между този текст, писан в края на 70-те на миналия век, и предстоящите утре президентски и парламентарни избори, замислям се и за друго:

„Весела есен“, създадена преди повече от 4 десетилетия, е била качена в „мрежата“ през 2018-а и през настоящата 2021 г. Как като автор на текста й да не се радвам, че все още някои я харесват и намират за нужно да я споделят отново!

Прилагам и линкове към песента:

"Весела есен" , качена през 2018 г.

"Весела есен", качена през 2021 г.

събота, 30 октомври 2021 г.

Разходките от моето детство

 


През изминалите две седмици с Владимир Дворецки често прекосявахме градинката пред НДК на път за Първа градска болница, където му правеха процедури за раздвижване на вече зарасналото му счупено рамо. Всеки път, когато вървяхме по широката алея, която отвежда до кръстовището между булевардите „Фритьоф Нансен“ и „Патриарх Евтимий“, си спомнях, че в детството ми алеята беше пясъчна, а не асфалтирана, както сега.

До 6-годишната ми възраст живеехме на ул. „6 септември“ 26 и всеки следобед баба ми Иванка ме водеше на разходка в тази градинка. Разходката беше абсолютно задължителна заради здравето ми. Майка ми е казвала, че като малка често съм боледувала от пневмонии, но нямам никакъв болезнен спомен оттогава. Колко важно обаче беше извеждането ми на чист въздух през всеки слънчев следобед разбрах, когато на 5 години тръгнах на френска забавачница в Алианса. Той се намираше на площад „Славейков“, в сградата, където сега е Френският институт.

Записаха ме в групата на камарад Петрова. По онова време казвахме на учителките „другарко“ и беше логично обръщението на френски да е същото. Първия срок учехме следобед, но родителите ми са се надявали през втората половина от учебната година групата на камарад Петрова да е сутрешна смяна, за да може през слънчевите следобеди баба да ме води навън. Само че и през втория срок нашата група продължи да учи следобед.

Майка ми отказа да приеме, че още няколко месеца ще бъда лишена от слънчевите си разходки и ме премести в „сутрешната група“ на камарад Чечкина, за да може баба да ме извежда, когато времето е по-топло. Естествено, никой не ме е питал самата аз какво искам, но не се разстроих, че сменям групата. Само че се налагаше да отида още веднъж в часа на камарад Петрова, за да си взема ученическите пособия от шкафчето, което ми бяха определили. При камарад Чечкина получих друго шкафче.   

Тогава се случи нещо, което вече от толкова десетилетия не мога да забравя.

Бях си взела моите неща от шкафчето, но баба ми каза да отида да се сбогувам с камарад Петрова. Влязох в часа. Децата от моята предишна група бяха насядали на малките си столчета, наредени покрай стените. Камарад Петрова бе гледаше с горчива усмивка. Едва сега, като възрастен човек, разбирам, че й е станало неприятно дете от нейната група да бъде преместено в друга. Може би не е приела сериозно аргумента на майка ми за нуждата ми от следобедни разходки, когато времето е по-топло. Попита ме пред всички защо съм напуснала групата й. Повторих онова, което знаех: „Мама каза – заради разходките“. Камарад Петрова ме гледаше недоверчиво и зададе следващия си въпрос: „А коя група е по-хубава – нашата или на камарад Чечкина?“

Нямах никаква представа какво да отговоря и казах напосоки: „На камарад Чечкина!“ Не че го мислех, но въпросът ме изненада, а не бях в състояние да направя сравнение между двете групи от забавачницата. Сега знам, че е трябвало да проявя учтивост към камарад Петрова и да кажа, че нейната група ми харесва повече, но тогава не си дадох сметка. Това, което още не мога да забравя, беше всеобщия възглас на изненада и разочарование, който се откъсна от сърчицата на децата от групата. Беше нещо като: „Аааах!“    

Точно него си припомних една сутрин, когато преминавахме с мъжа ми през градината на моите детски следобедни разходки. Заради тези разходки бях причинила на децата от моята първа група във френската забавачница едно краткотрайно, но силно огорчение.

Припомняйки си случката, се запитах защо й е трябвало на камарад Петрова да ми зададе този въпрос пред всички. Разчитала е да й направя комплимент, че тя е по-добрата учителка, да проявя любезност, а на 5 години човек не знае какво е това. В крайна сметка, не се получи добре.

Докато вървяхме с мъжа ми по алеята, му разказах набързо историята за френската забавачница и жизненоважните за родителите ми мои следобедни разходки. Владимир Дворецки не коментира станалото в групата на камарад Петрова – явно усети, че то ме натъжава, само констатира: „Интересно как първите години от живота ти са преминали в този малък периметър: Първа градска болница (там съм родена), домът ви на ул. „6 септември“, Алианса на площад „Славейков“, градинката за разходки...“

Впрочем, в детството ми този периметър обхващаше и градинката пред църквата „Св. Седмочисленици“. Там пък ме водеше на разходки баща ми в обедните си почивки, защото работеше наблизо, в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, който се помещаваше на днешния  площад „Батенберг“. После го преместиха на „Дондуков“, но аз вече бях пораснала и не ме извеждаха, а сама си излизах навън.

От зравословните разходки с баба ми в градината, в края на която сега се издига НДК, съм запомнила най-вече покритите с пясък алеи. Всеки път, когато минавам оттам, щом сведа поглед, не виждам асфалта, а топлия пясък от детството ми, облян от следобедно слънце.   




 

  

четвъртък, 14 октомври 2021 г.

Всяко зло за добро

 


В една дъждовна утрин в края на август, бързайки за работа,  Владимир Дворецки се беше подхлъзнал, паднал и си счупил рамото. Научих за това едва в късния следобед, когато той най-после беше отишъл да го прегледат в близката болница. Дотогава си беше изпълнявал добросъвестно редакторските ангажименти и едва когато болките станали прекалено силни, все пак решил да се консултира с лекар. Точно в този момент му звъннах по телефона – ние се чуваме по няколко пъти на ден, дори без повод – и разбрах, че току-що рентгеновата снимка е показала счупване на рамото. Притесних се много.

Мъжът ми се прибра бинтован, лявата му ръка беше обездвижена с превръзка. През следващите дни и седмици нямаше да може да върши нищо, което изисква да използва и двете си ръце. Несъмнено, лоша случка! Къде ли може в нея да се намери и нещо добро, както твърди народната мъдрост?

Обаче народът бил прав! И в най-голямата неприятност може да проблесне лъч радост. Така стана и при нас. Първо, защото при контролните прегледи се установяваше перфектно зарастване на костта – т.е. напакостил ни беше „по-малкият дявол“. Второ – дадоха на мъжа ми болнични с продължителен срок. В един момент се оказа, че сме непрекъснато заедно дни и седмици наред! Дадох си сметка, че това никога не ни се е случвало досега, макар че реално сме заедно от 39 години (от ранната есен на 1982 г.), от които – вече над 38 в законен брак.

Месец и половина постоянно един до друг! А след вчерашното сваляне на бинтовете – предстои още един месец за рехабилитация. Като си помисля, че отпуските ни никога не са били за повече от две седмици! От 7 години насам аз правя сайта на фондацията ни от къщи или от офиса ни и сама си определям работното време и почивките, но мъжът ми зависи от решението на началниците си кога е необходим в редакцията на вестника и за колко време може да отсъства - както вече споменах, никога повече от две седмици.

Та ето го доброто в този пренеприятен инцидент – да се радваш дълго-дълго на любимия човек до теб!

Разбира се, ако зависеше от мен, бих направила всичко, за да не бъде  мъжът ми постоянно до мен на тази цена. Но след като лошото вече е станало, започваш да откриваш как картината постепенно се прояснява, защото у теб се отключва цялата ти любов към човека до теб, стараеш се да му бъдеш в помощ за всичко и се трогваш от желанието му, дори в това трудно за него състояние, да ти спестява някои усилия... Боби също беше винаги нащрек от какво има нужда татко му, за да го изпълни.  

Дали затова народът е казал, че всяко зло е за добро? Защото перипетиите в живота изваждат от сърцето ни всички скрити запаси доброта?

Премеждието ни вече е в миналото. Остава да мине и периодът на възстановяване.

В нашето семейство сме големи фенове на оперетата и сигурно затова напоследък все си спомням един дует от „Българи от старо време“ на Асен Карастоянов по либрето на Коста Райнов (думите в случая са важни): „Дето има труд и сили и любов владее/, там не трябва нищо друго – само да се пее!“

  Какво да ви кажа след отминалата ни беда? Пее ми се!


На снимката:  Владимир Дворецки след свалянето на бинта от ръката му


четвъртък, 30 септември 2021 г.

Месец септември в живота ми

     Едва тази есен си дадох сметка, че досега в личния си календар съвсем незаслужено съм пренебрегвала месец септември. Как точно го пренебрегвах? Просто не съм го причислявала към любимите си месеци. Обичам месеците януари, когато съм се родила аз и баща ми, обичам летните месеци и особено юни, когато се оженихме с Владимир Дворецки, и август, когато се роди синът ни. Винаги съм намирала за особено чаровен месец октомври и в ранната си младост дори написах специално стихотворение за него, което започваше така:

„Октомври, тъмно оранжев!

Мед към дланта ми затичан!

Октомври, как да ти кажа:

някога аз те обичах?“

Колкото и да е странно, месец ноември, традиционно мъглив и кишав, ми е любим, защото през него беше родена майка ми. И той ме е вдъхновил да го възпея, макар че вдъхновението ми стигна само за два стиха: 

„Ноември, месецът на мама!

  Най-хубавият месец!“

Да не говорим колко стихотворения съм написала за месец декември:

„Пада декември – сънен и пухкав.

Шушнейки, гасне земята.

Сви се на топло старият буха

в сухия спомен за лятото...“

Или още едно начало на стихотворение от младостта ми:

„Беше отдавна, беше декември,

беше неясно като през дим.

Имахме много стари проблеми,

без перспектива да ги решим...“

Когато по-късно съдбата ме срещна с Владимир Дворецки и се оказа, че е роден през декември, това стана един от най-любимите ми месеци в годината, наравно с август.

А септември? По каква причина съм подминавала този толкова красив месец, в който лятото и есента си дават среща и той е взел всичко хубаво и от двата сезона? Дали подсъзнателно съм си мислила, че септември е прекалено често възпяван заради различни събития от българската история, станали през него? Нямам отговор.

Истината е, че през септември са се случили и вълнуващи за самата мен събития: през втората половина на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско се запознах с Владимир Дворецки. 30 години, по-късно също в края на септември, той ме заведе в Индия, за да отпразнуваме кръглата годишнина от любовта ни като посетим Тадж Махал, мястото за поклонение на всички влюбени по света.

И още, не в хронологичен ред: на 4 септември 1983 г. в Димитровград направихме второ сватбено тържество за неговите роднини, след като бяхме подписали в гражданското и отпразнували сватбата си в София на 30 юни същата година.

А домът, в който прекарах първите 6 години и половина от живота си, се намираше на софийската улица „6 септември“ 26!

Като се връщам назад във времето, стигам и до спомена как като дете очаквах с нетърпение 15 септември, началото на учебната година. Буквално броях дните! Веднъж (може би съм била за трети или четвърти клас) имах чувството, че 15 септември изобщо няма да дойде, толкова бях изгубила търпение от чакане. Помня как баба ми Иванка ме беше завела на кварталното пазарче „Баба Неделя“, за да купуваме зеленчуци за туршия. Аз не участвах в избирането на зеленчуците и, докато чаках баба ми да свърши тази отговорна работа, изчислявах колко дни остават до 15 септември. Трябва да са били 6 или 7. Отчайващо много! Винаги, когато попадам в този мой детски спомен, изживявам усещането, че 15 септември никога няма да настъпи.  

Свързвах първия учебен ден с миризмата на кожената ми ученическа чанта, в която старателно редях учебници, тетрадки, пособия. Към тази миризма се добавя и ароматът на зеленчуците, от които баба ми правеше туршия...  

Естествено, оттогава са станали промени. Пазарчето „Баба Неделя“ не съществува, откакто в близост до мястото, където се намираше, издигнаха Националния дворец на културата. Самата аз не продължих семейната традиция и не правя туршии като баба ми Иванка и майка ми. Купуваме си готови... Кожената ми ученическа чанта от началните класове пък претърпя инцидент – в нея се разля мастилницата ми (навремето пишехме с мастило и перодръжка) и тя стана неизползваема. Купиха ми нова, вече не кожена. Но всичко това със сигурност се е случило през други месеци от годината, а в септемврийските ми детски спомени са запазени ароматите, които споменах.

Така че е крайно време да отдам заслуженото на септември в личния си календар. Стихотворение за него може и да не напиша, но поне му посветих този текст в блога си. Още повече, че вече вървя към моя житейски септември. Някой дори може да си мисли, че отдавна съм го подминала, но не! Аз все още изживявам своето лято!  



сряда, 29 септември 2021 г.

Разговори за литература с писателя Атанас Раденски

 


Писателят Атанас Раденски отново отпътува за Калифорния, където живее от години. На тазгодишната Алея на книгата в началото на септември той представи второто издание на романа си "На парти при президента" (изд. "Изида"). Радваме се, че преди да си замине, намери време да се видим за малко. Това се случи през последния ден на лятото, в един хладен предиобед, напомнящ за настъпващата есен.

Както винаги, говорихме за книги, за това, как издателите в САЩ работят с авторите, за ползата от добрия редактор...


                                 Владимир Дворецки и Атанас Раденски

С Наско, както го наричаме в нашето семейство, се запознахме на Пролетния базар на книгата в НДК през 2016 г., когато беше пристигнал в България, за да представи първото издание на „На парти при президента“. Срещнахме се пред щанда на издателство „Персей“, където по-късно същата година излезе романът ми „Искрено ваша“...

За онези, които го познават само като писател, ще поясня, че Атанас Раденски е един от най-успелите български учени в САЩ, дългогодишен професор в университета Чапман в Ориндж, край Лос Анджелис. Раденски е първият български информатик, удостоен с научната степен доктор на математическите науки и първият, избран за професор по информатика в Софийския университет.

След пенсионирането си се посвещава изцяло на писането. При последната ни среща в София дори настоя повече да не го наричаме „Професор Раденски“: „Стига с това „професор!“. Явно беше оставил научната си дейност на заден план.

Рядко съм виждала човек дотолкова отдаден на стремежа да вникне в тайните на доброто писане. Интересува се от опита на други писатели, търси мнението на „бета“ читатели за онова, което пише самият той.

Самият той е перфектният читател, за който всеки автор мечтае. При последната ни среща ме трогна с анализа на новия ми сборник с разкази "Островът Уикенд". Беше го прочел изключително внимателно, отбелязвайки с плюсове разказите, които са му харесали. Два плюса беше сложил на „Детето ми“! Забелязал беше и „Диалози без значение“, който в досегашните отзиви за книгата не е споменаван. Направи ми впечатление, че през цялото време се е питал защо даден текст му допада. Стигнал до извода, че това става, когато повествованието се води от гледна точка на един от героите, независимо дали разказът е от първо или трето лице. По тази причина не сложил плюс, например, на „Годишнина от сватбата“, където не си личи кой от героите изпълнява ролята на разказвача.  

Попита ме: „Гергина, да не би да ми се обидиш?“ Казах му, че не съм от прекалено чувствителните автори. Всяко мнение за написаното от мен ми е интересно, а особено – на Наско Раденски, който е толкова критичен към самия себе си. Не всеки автор работи като него върху вече издадените си книги. Така сега се появи второто, обновено издание на „На парти при президента“. Междувременно преведе на английски втория си роман - „Спасителката“, който също беше издаден от „Изида“. Така той би стигнал до повече читатели. Сюжетът е интригуващ – из живота на планинските спасители. Прототип на главната героиня е по-малката дъщеря на Наско и Руми Раденски - Яна. Следващата стъпка е романът да бъде издаден в САЩ. Там практиката е издателствата да налагат препоръките си на авторите и ако те държат книгата им да види бял свят, се съобразяват с редактора. Дали нашият приятел би се съгласил на такава намеса? Ще очакваме да сподели.

По повод търсенето на признание в изкуството, Наско Раденски ни разказа историята за възрастен американски художник, който е толкова беден, че не може да си позволи да плаща на модели, за да му позират, затова, когато пътува в метрото, наблюдава пътниците и набързо ги скицира върху вестник. После ги превръща в картини. Рисува и върху прашни шишета. Всичко това му носи удовлетворение, защото мисли, че го прави добре. Не се старае да бъде забелязан, да стане популярен. „Колко е хубаво да осъзнаеш, че най-важното е да се занимаваш с това, което си мислиш, че правиш добре, а оценката на другите да е на заден план!“ – каза ни Наско. – Отнася се за всяка дейност, в която се влага творчество.“ И ни даде пример с 98-годишната си майка Бояна. Тя живее вече над 20 години в Щатите, помагала в отглеждането на трите си внучета от по-голямата дъщеря на Наско. Сега пък те помагат на нея, но баба Бояна се старае винаги с нещо да е полезна и си мисли, че много хубаво готви брюкселско зеле. Може близките й да не изразяват възторг от кулинарния й специалитет, но тя е убедена, че го прави добре и е щастлива. Писателят Атанас Раденски признава, че все още не е достигнал до тази мъдрост на майка си и на бедния художник. Доставя му удоволствие да пише, но не му е безразлично мнението на читателите.    

Междувременно по време на разговора ни той успя да създаде толкова ведро настроение, че все едно разговаряхме с неговия герой Иван Иванич от романа му "На парти при президента". Иванич е мъж на средна възраст, университетски преподавател по история, който след политическите промени у нас през 1989 г. заминава за Щатите, за да преподава един семестър в Уъстърския университет. При срещите си с американците проявява чувство за хумор, което кара читателя искрено да се смее. Подробно съм разказала за впечатленията си от книгата и от главния й герой на сайта ни преди 5 години ("На парти с Иван Иванич и с неговия автор").

„За мен Иванич е жив човек – каза ни преди няколко дни в София Наско. – Имам чувството, че съществува реално.“ Истината е, че той е измислен, събирателен образ, но когато авторът дълго е живял мислено с него, вече го възприема от плът и кръв. Както, впрочем, го възприема и всеки, прочел „На парти при президента“.

Пожелаваме успех на второто му, обновено издание и на английската версия на „Спасителката“, а очакваме и следващите книги на писателя Атанас Раденски!



 

 

събота, 25 септември 2021 г.

Остарелите приятелства

 


Приятелствата остаряват.

Понякога умират.

След тях душата оцелява,

не се руши всемирът.

 

Приятелствата се изчерпват

и като ехо глъхнат.

Не е да палиш свещи в черква.

Не е любовна мъка,

 

а спомените тихо гаснат

като цветя в хербарий...

Но пак твърдим, че са богатство

приятелствата стари.

 

Гергина Дворецка

 

25.09.2021 г.

 

 

 

събота, 4 септември 2021 г.

Оставаш с нас, Panie Julianie!

 

На снимката: отляво надясно Юлиан Божков, Владимир Дворецки, Гергина Дворецка на премиерата на книгата "Славянско танго" в Полския институт в София, 26 ноември 2009 г.

Преди дни без време си е отишъл талантливият преводач и любим преподавател по полски език Юлиан Божков. Наследил е огромната си любов към Полша от баща си, видният полонист Божко Божков, който имах щастието да бъде мой преподавател по езика в Полския институт в София през 2007-2009 г. Понякога пан Юлиан го заместваше. Спокоен, мъдър млад човек, с вроден такт на педагог.

Баща и син взаимно се допълваха като характери. Пан Божко – истински фойерверк от емоции, а пан Юлиан – по-въздържан, но също излъчващ сърдечност и топлота.

Тази снимка е направена след получаването на дипломите ни за завършен курс по полски език на 5 юни 2009 г. в Полския институт в София. Отдясно наляво: Александра Михалска, представител на института, Юлиан Божков, баща му Божко Божков и курсистите по полски Цветан Цонев, Камен Каменски, Гертина Дворецка.  

За големия му принос при популяризирането на полския език и полската култура в България Юлиан Божков беше удостоен с високото полско отличие Сребърен кръст за заслуги.

         Имам много скъп личен спомен с пан Юлиан: той присъства на премиерата на книгата ми "Славянско танго" на 26 ноември 2009 г. в Полския институт в София. Всъщност, ако не бяха двамата с баща му, никога нямаше да напиша тази книга, част от която е на полски. Тя е вдъхновена от участието ми в Летните семинари за чужденци във Варшавския университет през 2008 г. и в университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин през 2009 г., а там успях да отида, благодарение на отличната подготовка по езика, която получих – основно от пан Божко и отчасти от сина му.  

При представянето на „Славянско танго“ пан Юлиан седеше на първия ред и снимаше, а после се включи в четенето на откъс от книгата и с много настроение изпълни ролята на Полския език.

Дотолкова се вживя, че в края на четенето спонтанно ме прегърна, трогнат от любовта ми към този език, на който самият той беше посветил живота си.

Сега си припомням снимки оттогава и пан Юлиан оживява чрез тях.

Zostajesz z nami, Panie Julianie! В заглавието на публикацията неслучайно преводът на това изречение на български е редом с учтивото обръщение на полски – като почит към двата най-важни езика за пан Юлиан.  


На снимката от премиерата на „Славянско танго“ пан Юлиан е на преден план на първия ред. На нея има още две вече отлетели от нас светли души: проф. Вера Ганчева - до колоната вляво, и журналистката и писателка Мария Галишка-Владимирова - втората отдясно наляво на втория ред...


 

вторник, 31 август 2021 г.

Целувката на август

 

Реших и аз да кажа

довиждане на август

преди пожарът есенен

край мене да е лумнал.  

 

Под шапката ми лятна

проблясва късче младост, 

защото на сбогуване

август ме целуна!

 

Гергина Дворецка

31.08.21 г.












Снимка: Владимир Дворецки

събота, 31 юли 2021 г.

Юли с вкус на зрели вишни

 


В последния ден на юли реших да споделя в блога си едно стихотворение, което написах в един от първите дни на този жарък месец!


На Владимир Дворецки

 

Плувам през юли като в свои води!

Плиска ме топъл, безоблачен вятър,

свежест поемам с пълни гърди

и предусещам вълнуващо лято.

 

А сред житейското смутно море,

стъпил стабилно на семейния остров,

моят любим за мен вишни бере,

сладко-стипчиви, като живота.

 

Щом съм опитала техния сок,

лятната буря не ще ме обрули!

Меря с очи небосвода висок

и, тържествуваща, плувам през юли!

 

Гергина Дворецка

 

4.07.21 г.

 

Лятото на „Островът Уикенд“

 


Юли си отива още по-горещ, отколкото беше в началото. В първите му дни се вдъхнових да напиша стихотворение, което започва така:

Плувам през юли като в свои води!

Плиска ме топъл, безоблачен вятър,

свежест поемам с пълни гърди

и предусещам вълнуващо лято.

Наистина, отминаващият месец ми донесе приятни вълнения, свързани най-вече с премиерата на книгата ми „Островът Уикенд“. Тя се състоя в Унгарския културен институт на 14 юли. За нея може да прочетете на сайта ни www.evropaworld.eu, както и на сайтовете на СБЖ и програма „Христо Ботев“ на БНР, където събитието беше отразено.

Не съм канила други медии, защото здравните мерки за безопасност са все още в сила и броят присъстващи на всяка културна проява е ограничен.  

Радвам се, че сред океана от книги читателите забелязаха моя Остров.

Вълнуващото лято продължава!

Премиерата на "Островът Уикенд" в Унгарския културен институт

"Островитянката" Гергина Дворецка представи новата си книга

Гергина Дворецка и Островът Уикенд


 

неделя, 20 юни 2021 г.

„Островът Уикенд“ и добрите ветрове

 


Преди един месец, на 20 май 2021 г., бяха готови първите бройки от сборника ми с разкази „Островът Уикенд“. Те бързо се изчерпаха и в началото на тази седмица получих първата допечатка.

С други думи, над Острова Уикенд повяха добри ветрове!

Не се учудвам. Писала съм разказите в книгата с много хубаво чувство, а доброто обикновено се връща. Когато я прочете в ръкопис преди 3 години, литературният критик и мой дългогодишен приятел франкофон доц. Георги Цанков ми изпрати съобщение, което за мен имаше стойността на рецензия: "Първото, което ми идва на ум е, че този остров е колкото прекрасен, толкова и  истински. Твоето потапяне в "пролуките в пространството и времето" е изпълнено с поезия и със зряла житейска философия. Да, ти ни повеждаш из вълшебните спомени за своя над 30-годишен брак... Влязох заедно с тебе и със сина ти в кукления театър на "Заимов", където много пъти съм бил някога и си помислих, че също като тебе "обичам хората, които вярват дълго и безрезервно в нещо". Макар да си натрупала и горчив опит през годините, ти също си такава. Възхищавам се от образите, изваяни в "Морски триптих" и особено от новелата "Къщата в полумрака" - изпълнена с мистика и с чувство за духовна свобода. "Загадката Полша" също е необикновен текст - малко хора са усетили толкова вярно неповторимостта на полския дух и трудността да проникнеш под черупката на поляка. Новелите "Инертност" и "Нейният марокански филм" също са впечатляващи - в тях има много от твоя опит, но и от умението ти да градиш образи, да откриваш драматичното във всекидневното. "Братът" с "красивия юноша с чуплива тъмноруса коса и аристократично-фини черти", който всъщност е измислица, е поредното доказателство, че умееш да намираш тайните в на пръв поглед обикновените неща - така е и с темата за двойника в "Един непознат". Чудесни са и "Преродената Джейн Остин", както и "В нощта на музеите" - мигове от действителността, която въображението ни създава, обитатели на твоя уникален Остров Уикенд. Поздравявам те с чудесната книга!“

Впоследствие доц. Георги Цанков прие да стане редактор на книгата и след излизането й писа за нея в своите станали изключително популярни четвъртъчни литературни обзори на новоизлезли заглавия (Доц. Георги Цанков за „Островът Уикенд“)

Веднага след публикуването на сборника „Островът Уикенд“ се появиха и други отзиви за него (Първи отзиви за "Островът Уикенд")

Трогна ме обаче и младата ми приятелка във Фейсбук Мария Вълева, която ме покани през следващата учебна година, за да се срещна с нейни ученици, за да разговаряме за книгата.  

„Островът Уикенд“ става причина да се роди и едно ново приятелство! С журналистката Розалина Евдокимова, която работи в сайта на СБЖ, се познаваме от години, виждали сме се на всякакви събития, но не сме били близки. И ето, че открихме духовна близост, след като на Пролетния базар на книгата сред заглавията, които бе подбрала, бил и моят „Остров...“, а след прочитането му js сподели публично хубавите си впечатления от разказите.

Разбира се, както всеки автор, бих искала книгата ми да стигне до повече читатели. Заслужават поздравления пишещите, които умеят ефективно да се саморекламират. За съжаление, не бих казала, че съм от тях. Все пак, ако трябва да кажа какво е особеното в сборника „Островът Уикенд“, то е, че той със сигурност е подходящо лятно четиво! На Острова вълните на грижите от работната седмица само леко се плискат в краката ви, но няма опасност да ви залеят и измокрят до кости. С други думи, Островът е добро място за отмора, където е спокойно, но не и скучно.

Има и още нещо характерно за книгата: тя е писана от жена, която не смята себе си за красива. Посланието е, че каквато и да е външността ни, всеки от нас има шанса да срещне голямата си любов. Цялата книга „Островът Уикенд“ го доказва!