Любовта е нещо необяснимо и все пак...

На любимия ми Владимир Дворецки, 
по случай 31-та годишнина от сватбата ни

Обичам те, защото след толкова години

все още се вълнуваш от гласа ми.

Обичам те, защото крилете ми са силни,

когато те откривам и в сина ни.

Какво, че сме извън умелите игрички

и колко ни одумват дребни хора!

Ти може да не си най-силният от всички,

но винаги си бил за мен опора.

Понякога в живота дилемите са трудни

и тръгвах по посоката погрешна,

но не сгреших, когато при толкова заблуди

разбрах, че моят шанс е да те срещна.

Обичам те!

Гергина Дворецка

Откриването на Дагоберта

Световното първенство по футбол в Бразилия тази година все ми напомня за началото на романа ми в разкази „Откриването на Дагоберта”. Той започва така:

ДАГОБЕРТА

         Минава 10.30 вечерта на 1 юни 2003 г. Най-после сядам да пиша за Дагоберта. Не знам точно коя е тя. Преди няколко месеца започна да се очертава в представите ми. Тогава за първи път си помислих, че някоя вечер просто ще взема автобуса за аерогарата, няма да нося почти никакъв багаж. Докато се полюшвам на седалката, ще гледам разсеяно през стъклото неоновите лампи по булевард „Цариградско шосе”, ще сляза на последната спирка - летището ще ме обгърне с приглушена светлина - и ще се отправя към сектора за заминаващи. Ще отворя чантата си и ще извадя билет за Бразилия. И в това няма да има нищо неестествено. Ще остане само да се кача в самолета.

         Все отлагам да го направя, защото нямам особено желание. Не бързам да замина за Бразилия.  Приятно ми е да бъда тук, в България, в София, в нашия квартал, който хем е в центъра на града, хем е тих и уютен.

         Моето пътуване до Бразилия не е скорошна приумица. Усещах го в живота си отдавна. Никога не съм била в Латинска Америка и никога не съм мечтала да отида там. Само понякога, без никаква логична причина, съм се усещала свързана с тази част на света. Един следобед в автобуса, който ме отвеждаше към Радиото, почувствах ефекта на „дежа вю”. Осъзнах, че този автобус ме вози някъде в Латинска Америка. Може би в Аржентина или Уругвай. Нещо такова. Настина не знам как тази представа изникна у мен, след като никога не съм била в тези страни и не знам дали изобщо софийската улица, по която пътувах, прилича по нещо на някоя в другия край на планетата.

          Неведнъж съм имала същото усещане и през топлите месеци вкъщи, в нашия сумрачен софийски хол, когато сядам на фотьойла близо до телевизора, обгръща ме прохлада, която ме отделя от горещото лято навън и аз чувствам, че съм у дома си в някакъв далечен латиноамерикански град. Това преживяване е краткотрайно и се е повтаряло в продължение на много години, още от най-ранната ми младост. Едва преди няколко месеца реших мислено да отправя поглед към онова, което би ме заобикаляло в моя латиноамерикански апартамент и което със сигурност е съвсем различно от обстановката в софийския ми дом. Мислено пристъпих към другия край на хола, там където у нас е прозорецът... и попаднах на тераса с изглед към океана. Непосредствено пред терасата се издигаше огромната статуя на Христос, която бях виждала по филмите, и за първи път осъзнах, че моята латиноамериканска къща се намира в Рио де Жанейро. На терасата за първи път видях и Дагоберта. Първоначално не знаех името й. Налучквах го, докато почувствах, че й подхожда. Намирах името за смешно и малко грубо, но явно тя се наричаше така. Не различавах точно чертите й. Струваше ми се жена, наближаваща 40-те или малко повече, добре запазена, без излишни килограми. Беше в светъл тънък пеньоар до петите. Лежеше на тесен диван на терасата, косите й се спускаха надолу - имаше дълги гъсти коси. Един младеж стоеше леко приведен над нея и решеше косите й. Опитах се да отгатна дали е синът й или някой млад любовник... Тогава усетих, че Дагоберта има объркан живот. Постарах се да го видя. Долових само откъслечни детайли и направих от отделните парченца някакъв недовършен образ: тя се е омъжила млада за образован, доста богат мъж, има поне две деца - син и дъщеря, а може би и още един син. Не са й чужди флиртовете с млади мъже. Не знам какво точно работи. Възможно е да не прави нищо, а да се е посветила само на светски живот и на семейството си.

         Не ми беше нужно много време, за да се досетя, че Дагоберта бях аз. В някакъв друг живот, може би минал. Но нещо като че ли не съвпадаше съвсем. Обикновено човек си измисля свой друг образ, когато има нужда от морална опора. Това, което долових безпогрешно, беше, че Дагоберта в никакъв случай не можеше да ми служи за такава опора. По-скоро тя имаше нужда от помощ. Тя се люшкаше в някакви лични преживявания, за които нямах точна представа. На пръв поглед притежаваше всичко необходимо, за да е доволна от живота, а явно я разтърсваха терзания. Беше ми неприятно да го констатирам, но Дагоберта не изглеждаше да е много умна. По-скоро, някакво емоционално женче. В едно бях сигурна, че в момента тази Дагоберта не съществува. Имало я е някога или... може би ще я има.

И тъй като напоследък е модно да се говори за прераждания, започнах да фантазирам, че някога ще се преродя в Дагоберта, а сега имам пророчески видения за бъдещето. Някога ще се родя в Бразилия. Ще живея в апартамент на брега на океана близо до статуята на Христос. Ще имам семейство... ще имам някакви лични терзания и интуитивно ще търся някакво свое второ „аз” за повече морална сила. Дали Дагоберта ще ме разпознае в мислите си? Ще се досети ли, че по каприз на съдбата съм живяла на другия край на света? Ще има ли понякога усещането, когато се усамотява в сумрачния си хол, че всъщност се намира в апартамента на една софийска улица? Ще има ли чувството, че Европа по необясними причини й е близка, и, по-точно, една част от Европа, наречена Балкански полуостров? Ще налучка ли някога, че нейното второ „аз”, което й дава сили в труден момент, всъщност е живяло в България? Със сигурност тя няма да знае български, както аз не знам португалски, но тези неща са без значение.

Това е всичко. Не можах да открия нищо повече за Дагоберта, нито ми е интересно да мисля за нея. Трябваше само да й кажа, че винаги може да разчита на мен, когато има нужда от морална сила. А сега въображението ме връща в софийския ми дом. Наближава полунощ. След малко ще си лягам. Синът ми вече спи. Мъжът ми още гледа телевизия в съседната стая. Харесвам живота си сега и тук.

Убедена съм, че, ако в момента реша да изляза от къщи и се отправя към летището, в чантата ми ще има билет за Бразилия. Но аз никога няма да направя това. Нямам никакво желание да бързам. Предстои ми да прекарам цял един живот там.

Гергина Дворецка

Откъс от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство

Северни проблясъци

На днешната дата, 28 юни 2010 г. баща ми си тръгна от този свят. Написах разказа, който споделям тук, няколко седмици по-късно...

СЕВЕРНИ  ПРОБЛЯСЪЦИ

         В тези дни, когато огромната тъга е погълнала силите ми и нищо не ми се пише, но трябва да довърша книгата за Дагоберта, открих, че единственото, за което бих разказала в момента, е пътуването ми до Норвегия...

         Бях решила да опиша това пътуване още в края на миналата година и непрекъснато променях заглавието. Първо щеше да бъде „Северни мадони”, защото ми се искаше в него да нахвърлям щрихите на някои жени, които срещнах в Осло и Гримста. С времето на преден план изпъкна образът на писателя Кнут Хамсун - заминах за Норвегия за заключителните тържества по повод 150-тата му годишнина, затова бях и в Гримста, градчето, където е живял през последните си години, вече обявен за луд, отхвърлен от всички заради привързаността си към хитлеризма. Имаше нещо покъртително в съдбата му на гений, презрян от мнозина, заради погрешните си възгледи. Сигурно някога ще опиша подробно пребиваването си в Гримста, но не сега.

         Сега единственото, което изпъква в съзнанието ми и няма да ме остави на мира, докато не го спомена, е... едно много смешно рошаво куче с огромно, ококорено око.

         С малката Ева вървяхме към хотела, тя спираше минувачите и ги питаше на норвежки дали сме в правилната посока. Радваше се, че може да упражнява езика. Помислих си, че и аз трябва да го науча. Страна като Норвегия заслужава да говориш езика й. Осъзнавам, че сърцето ми никога няма да се умори да се влюбва в различни езици и култури... Спряхме пред някакъв микробус, застопорен в средата на тясното улично платно. Ева отново попита някого за посоката, а зад стъклото на микробуса изникна смешното рошаво куче с огромно, ококорено око. Погледна ни така, като че ли ясно произнесе: „Кои сте? Какво правите тук?” Ева не го забеляза веднага, защото разговаряше с поредния жител на Гримста, но аз бях запленена от възмутеното куче. Другото му око не се виждаше - само едно, но изпълнено с голямо подозрение. И пак попита, някак отсечено и отривисто, с това единствено око: „Кои сте?” Вече искрено се забавлявах. Беше строго същество, с вътрешно достойнство, пулеше в мен окото си и ме разсмиваше. Сетих се, че мога да го снимам, но докато извадя апарата, кучето се дръпна във вътрешността на микробуса и повече не се показа. Не ми остана снимка от него, но знаех, че ще го опиша.

         В крайна сметка, сложих на норвежкия си разказ заглавието „Северни проблясъци”. Ще бъде фрагментарен, с внезапно изникващи бегли образи и кратки сюжети, несвързани помежду си, точно като изненадващо ярки малки светлинки, отразени за миг в капка вода или в снежинка...

         В момента в моя северен разказ просветва мимолетно лицето на една българка на средна възраст, която живее в Осло... Преди да дойде тук, професионалната й кариера се е развивала добре, жената е била повишена, неочаквано и за самата себе си, на доста висок пост в една голяма българска медия, мислела си, че ще е задълго, но не станало така. Към поста й гледали и други хора... Изместила я колежка, на която самата тя дала преднина в йерархията на по-ниско ниво.

         Какво да е името на българката, живееща в Осло? Например, Зоя.   Зоя заминала за Норвегия, след като с достойнство напуснала медията, където доскоро била началник. Имало свободно място в посолството ни в северната страна, Зоя отговаряла на изискванията.

         През свободното си време превеждала книги, идвали й гости от България, на които предоставяла свободната стая в малкия си апартамент... И аз й бях на гости, заедно с малката и с голямата Ева по време на краткия ни престой в Осло. Зоя ни посрещна на летището с колата на посолството, помогна ни да се настаним в апартамента до нейния и ни покани на вечеря, но преди това ни посъветва да се разходим из парка на Вигелан, който бил съвсем наблизо и където самата тя прекарвала всяка свободна минута...

         Всъщност, истината е, че норвежкият сюжет, който най-силно ме вълнува, е свързан с Вигелан. И може би най-точното заглавие на този разказ трябваше да бъде „Да се влюбиш във Вигелан”, но нямах желание да споменавам за влюбване, защото, когато се отнася за истинско чувство, човек в пристъп на стеснителност предпочита да го назовава с друга дума.

         В парка на Вигелан грееше есенно слънце. На норвежците то се струваше толкова силно и топло, че някои бяха налягали по зелените площи по бански костюми и правеха слънчеви бани. Пиша „зелени площи” и си мисля колко са неизразителни тези думи, доколко не могат да представят усещането за огромни празни зелени пространства, ширнали се в парка на Вигелан. Малката Ева веднага отбеляза, че в България никой не би допуснал такива пространства да останат незастроени с ресторантчета или будки за сувенири, а норвежците ги бяха оставили напълно свободни, всеки да ги ползва, както му душа иска. Учудващо е колко осезаемо чувство за свобода вдъхват огромните празни зелени поляни... Като изумрудена глътка чист въздух, от която се чувстваш по-голям и силен...

         Всъщност, онова, което истински преобърна душата ми в най-атрактивния, по всеобщо мнение, парк на Осло, беше не само необятната зеленина, а скулптурите на Вигелан. Стотици откровено голи скулптури на мъже, жени и деца, странно разположени в пространството. Когато казвам „странно разположени”, това означава, че можеш да видиш фигура на гол мъж, на чиито разперени ръце, против всякакви закони на физиката, се крепят три голи бебета. Или голи тела на мъж и жена, уж преплетени, но в силен порив  да се откъснат едно от друго, затворени в малкото пространство на един кръг, в който всеки от двамата се чувства некомфортно от присъствието на другия... Никъде в парка няма скулптури с дрехи. Една стряскаща голота, за която в никакъв случай не може да помислиш, че изглежда неприлично. Стотици голи фигури - красиви, гротескни, истински, а всъщност, фантастични... В парка на Вигелан добиваш представа колко многолюден и многолик е светът и колко страсти го раздират и обединяват.

         Най-добре разбрах гениалността на норвежкия скулптор три дни по-късно, в неговия музей в Осло. Тогава си дадох сметка колко е красноречива голотата на човешкото тяло... Двама просяци, които облечени в дрипи биха изглеждали почти еднакво, в голотата си се оказваха физически съвсем различни. Колко тайни, скривани от дрехите, показваха скулптурите на Вигелан! Възрастен мъж, сграбчил младо момиче - ръцете му са още силни и сякаш ще прекършат крехкото момичешко тяло, но се вижда, че мъжката му сила го е напуснала и това безсилие го кара да ненавижда девойката, която му вдъхва неистово, но неосъществимо желание... Или скулптурна композиция на красиви младеж и девойка - телата им се докосват само в долната си част, а нагоре са раздалечени. Може би биха изглеждали като идеална влюбена двойка, а всъщност са само приятели, няма я еротичната тръпка между тях и това красноречиво личи по докосващите им се голи тела. И още една незабравима композиция - голи тела на майка и дете, показващи нагледно какво означава изразът „от една плът”, защото са изваяни от един цял каменен къс, майката е прегърнала рожбата си така, че лицето й не се вижда, сляла се е напълно с детето, нейният образ е изместен от неговия...  

         ...Сега си спомням как видяхме баща ми след инфаркта му в края на юни - гол до кръста, седнал в стол на колелца, возеха го четири медицински сестри. В спомена ми с дългата си бяла коса прилича на бог Нептун, неуместно попаднал в болнична обстановка. Притесних се не от голотата на баща ми - старческите му рамене и гърди ми се сториха странно достолепни - а от страх, че ще настине - денят, макар и летен, беше хладен. Обясниха ни, че го водят на ехограф, но не позволявал на никого да го облече с пижамата, съпротивлявал се. Четири жени не бяха успели да го удържат. Или поне така ми казаха. Аз го убедих и той ме остави да му сложа горнището на болничната пижама... Малко по-късно, вече успокоен, изпил един топъл чай и завит до врата с одеялото в леглото с чисти чаршафи, ме гледаше с бистър поглед.

         - От време на време ме нападат болести... - каза татко.

         - Да, но винаги се оправяш! - отговорих му аз убедено.

         Той се усмихна, съгласен с мен.

         Наведох се към лицето му, за да ме чува по-добре, докато си говорим, но не исках до го уморявам. Загледах се отблизо в очите му. Когато бях дете, ми се струваха светлокафяви. Сега открих зеленикави петънца, като че ли зеленината на дървото зад прозореца се отразяваше в тях.

         - Колко е красива гледката оттук! - забеляза синът ми.

         Имаше право - какво великолепно дърво с гъсти листа се възправяше зад стъклото на болничната стая!

         Като зеленината в парка на Вигелан...

         ...Докато се разхождахме из парка на Вигелан миналата есен с малката Ева, тя ме беше попитала неочаквано: „Зоя има ли деца?” Явно нашата сънародничка, която ни посрещна на летището в Осло, й беше направила силно впечатление: делова и същевременно артистична, добронамерена, но и леко надменна.

         Малката Ева е състудентка на сина ми от специалност  „Скандинавистика” на Софийския университет. Омъжи се за един техен колега, в когото е влюбена по възможно най-всеотдайния и красив начин, по който едно 24-годишно момиче може да се влюби. Интересно е, че тя не ме попита дали Зоя е омъжена, а дали има деца...

         - Зоя е прекалено отдадена на интелектуалния живот - отговорих тогава и се загледах небрежно към ширналата се пред очите ми зелена поляна в парка.

         Ева не каза нищо, но изражението й като че ли ме репликира: „Е, да, но все пак...”        

         - Зоя е доказателство, че една жена, дори да не е родила, може да се отнася майчински към всичко и всички - обясних на малката Ева една от големите тайни на женското присъствие на този свят. - Зоя винаги носи у себе си снимката на малката си племенница. Освен това има много приятели, къщата й е отворена за всеки. И непрекъснато превежда норвежки книги на български... Какво по-смислено съществуване от нейното!...

         Малката Ева не отговори. „Ще имаш дете, малка Ева! - помислих си тогава в парка на Вигелан. - Може би съвсем скоро или пък по-късно, но ще имаш дете!”, а нереално яркото северно слънце се смееше радостно в очите ни и потвърждаваше думите ми: „Да, малка Ева! След време ще имаш дете!”

         Вечерта в дома на Зоя разговаряхме до късно. Беше ни приготвила ястие със сьомга по норвежка рецепта. В средата на масата постави купа с едри скариди и започнахме да ги люпим от тънката им обвивка като гигантски розови семки... Зоя ни говореше за Норвегия. Колко е щастлива, че съдбата я е свързала с тази страна, как в Норвегия човекът се чувства наистина човек - уважават достойнството му, улесняват живота му... Жалко, че голямата Ева си тръгна по-рано и не успя лично да чуе това. Голямата Ева е норвежка, омъжена от години за българин. В момента преподава своя роден език в Софийския университет и работи в посолството на страната си в София. Придружаваше малката Ева, победителка в университетски литературен конкурс за Кнут Хамсун, и мен в пътуването ни по стъпките на писателя в Норвегия. На вечерята у Зоя голямата Ева не остана дълго, защото бързаше да види едната от дъщерите си, която живее в Осло. Другата й дъщеря сега следва във Великобритания, но за нея съм слушала отдавна - колко е красива и недостъпна. Разказа ми една колежка, чийто син е учил в елитна софийска гимназия заедно с дъщерята на голямата Ева. „И досега синът ми казва, че би се оженил за това момиче!” - споделяше колежката ми. Подхвърлих веднаж пред голямата Ева за потенциалния кандидат-зет, а тя само повдигна рамене. Явно беше свикнала дъщеря й да предизвиква подобни брачни помисли...

         На вечерята, на която ни покани в Осло, Зоя спомена и за двамата си бивши съпрузи. Спомена ги мимоходом - двама интелектуалци, с които се бе разминала, без да запази лоши спомени. После премина към обсебилата я в момента тема - за поредния норвежки роман, който превеждаше... Възхитих се от всеотдайността й към чуждото творчество. Попитах я няма ли най-после да напише своя авторска книга и Зоя отговори, че вече обмисля една идея. Докато говореше за идеята си, очите й придобиха несравнимия с нищо блясък в погледа на бременна жена... Помислих, че, слава богу, има сфери на духа, в които човек винаги може да стане родител, независимо от възрастта...

         Сега в моя фрагментарен северен разказ проблясва друго лице на жена - Ширстен, в чиято къща гостувахме в Гримста. Ширстен има син, който прилича на ангел - светъл, излъчващ доброта. Много се гордее с майка си, защото тя е шеф на полицията в окръга. Спечелила е високия пост с конкурс в конкуренция с доста мъже. В Норвегия не изглежда необичайно жена да бъде полицейски началник. А всъщност, Ширстен прилича на актриса, лицето й е одухотворено, озарено...

         Къщата й е пълна с книги и картини, а от прозорците се вижда част от пристанището на Гримста и водата, която проблясва в алено-златисто по залез слънце.

         Мъжът на Ширстен е направил голяма беседка в двора пред дома им. Там вдигнахме наздравица за добре дошли. Заради мен Ширстен говореше на английски, макар че всички присъстващи разбираха норвежки. Разказа ни как синът й си е играел като малък с другите деца в долната част на двора, която, всъщност, е малка поляна сред високите храсти - по цял ден можел да прекара там. Сега също се старае да бъде често сред природата, да живее здравословно, защото е болен от диабет... Спомням си как се сепнах, когато Ширстен ни съобщи за болестта на сина си. Майка ми също боледуваше от диабет и мразеше да се говори за това, като че ли беше конфузна тайна. Нашата норвежка позната явно не разсъждаваше така... Норвежците са открити, откровени хора... Неслучайно вечер не спускат плътни пердета на прозорците си... „Само че не защото не държат на интимността, а защото в Норвегия никой не би надзъртал любопитно в чужд дом” - уточни голямата Ева. 

         Запомнихме Ширстен и с един трогателен жест – беше донесла одеяла за двете Еви и за мен, когато отидохме на представлението в старата каменоломна край Гримста, превърната в театър на открито. По време на Втората световна война Хитлер харесал камъка, който се добива тук, и искал от него да му бъде издигнат паметник. Войната свършила - всеизвестно е как – и идеята за паметник от тукашен камък не се осъществила, но норвежците направили от каменоломната място за изкуство. Там гледахме постановката по последната книга на Кнут Хамсун „По обраслите с трева пътеки.”

         По тънка стълба, виеща се сред естествения декор на скалите, на фона на тъмното небе, към нас отдалече заслиза мъж на средна възраст, който произнасяше откъси от книгата... Когато я е писал, Кнут Хамсун е бил вече 90-годишен, но актьорът, който се беше превъплътил в него, изглеждаше силен човек, изпълнен с духовна младост, какъвто е бил Хамсун дори на старини. Едно малко момченце присъстваше безмълвно по време на цялото представление – образът на самия Кнут, като дете. Във времето на житейска равносметка писателят е усещал до себе си своето детство.

         Слушах в продължение на часове текста на книгата на норвежки и не разбирах нито дума, а дори за миг не ми доскуча. Загръщах се в топлото одеяло, което ми даде Ширстен, и потъвах безболезнено в студената и тъмна норвежка нощ, прошарена от театрални светлини, сред които се разместваха нишките от живота на един велик писател – възвеличаван и хулен...

         И отново сме в Осло преди завръщането ни в България. С малката Ева си правим снимки на фона на операта, която е с формата на огромен бял айсберг, просветващ на слънцето, морето се оглежда в него... После с двете Еви ядем вкусна норвежка супа в едно ресторантче близо до пристанището. Намираме се в любопитна компания - на столовете до нас са седнали един срещу друг мъж и жена, гледат се. Присъствието ни не ги смущава, защото... те са метални статуи. „Двама влюбени!” - констатирах първосигнално, за радост на малката Ева. После дискретно пробягах с очи по лицата на металните ни сътрапезници. Не, това не беше любовна среща, а среща за раздяла. Мъжът е протегнал отривисто и властно ръка към жената, иска да я задържи, а тя го гледа отчуждено и не реагира на жеста му. „Ти си моя! - настоява мъжът - Винаги ще останеш моя! Не може да не бъдем заедно!” „Обичах те... много изтърпях с теб. Не мога повече. Отказвам се.” - отговаря жената. Мъжът е дотолкова заслепен в отчаянието си, че не е по силите му да й повярва. Аз обаче й вярвам. Скръстените ръце, отдръпнатите назад крака под масата - инстинктивен страх обувките й да не докоснат случайно неговите - няма съмнение, за себе си тя е решила окончателно, преболедувала го е и го е оставила в миналото си. А докато тя е изстрадвала ден след ден духовното им отчуждение, мъжът вероятно дори не я е забелязвал, не се е питал какво й е. Не е допускал, че тя някога ще се отдръпне. Затова сега така неистово цялото му тяло се стремеше към нея...

         Споделих с двете Еви впечатленията си от тази застинала, изпълнена с разнопосочни чувства сцена. Голямата Ева хвърли прозорлив поглед към съседите ни по маса и се съгласи с мен.

         - Не! - поривисто реагира малката Ева. - Не е вярно! Те са влюбени!

         - Но нали виждаш как го гледа тя? - започнах да й обяснявам.

         - Не! - прекъсна ме малката Ева. - Не искам да слушам! Не ми говори за това! Когато ги видях, си спомних за мъжа си и ми стана хубаво. Те се обичат! Не ми казвай друго!

         И аз замълчах. Аз също, като двете Еви, много обичам мъжа си, но голямата Ева и аз вече сме достатъчно зрели, за да не вярваме в случайни поличби – за нас това, че бяхме седнали до двойка, символизираща сбогуване, не означаваше нищо. Малката Ева обаче трептеше с всяка своя фибра, за да съхрани огромното си щастие да бъдеш омъжена за любим човек и бягаше панически от всеки намек за раздяла.

         Защо собствениците на ресторанта бяха сложили тази скулптурна композиция сред масите? Защото норвежците са откровени и казват нещата направо. А всеки ще разбере посланието, както му харесва. За по-възрастните посетители това послание е: Да, в живота има и раздяла. Вижте как изглежда и се постарайте да не ви се случи! А за младите и много влюбени хора, това е просто любовна среща и ще ги изпълва с умиление.

          Вечерта пътувахме с трамвай към квартирата ни близо до парка на Вигелан. Витрините на магазините бяха осветени, както е навсякъде по света в големите градове, но аз усетих, че пътувам в град, който ми е близък, в който съм живяла някога. То е както, когато се влюбваш в някого и започва да ти се струва, че си го срещал и преди, и като че ли поглеждаш на живота си в дълбочина. Същият ефект на „дежа вю” се появява и когато някой непознат град ме развълнува - тогава си мисля, че съм била тук и по-рано, пластовете на времето се разместват и за кратко надниквам в недостижими пространства. Само за кратко...        

         ...В един от последните дни баща ми се беше изтегнал на леглото си вкъщи, положил глава на лакът.

         - Банята е свободна! - съобщих мимоходом прозаичната информация от всекидневието, а баща ми не реагира. Очите му изглеждаха по-тъмни, снежнобялата му коса също ми се стори гарвановочерна, както на младини. Лежеше спокойно, сякаш в друго време. Над него като че ли печеше ярко обедно слънце, а той се беше подслонил под огромно сенчесто дърво и не му се ставаше. Гледаше ме от глъбините на други години... с дълбок и далечен поглед! И колко млад ми се стори баща ми, почиващ спокойно по пладне под невидимо за мен дърво, растящо някъде в миналото...

         Приближих до него и повторих делничната фраза, която трябваше да върне всички ни в реалността: „Банята е свободна!” Думите ми най-после достигнаха до баща ми през пластовете на годините, до дъното на които беше потънал. Изглеждаше ми все така млад, с дълбок, бистър поглед... бавно се надигна от леглото и тогава си помислих: „Но той всъщност е много стар!” Като че ли бързото връщане до повърхността на настоящето забави движенията му и тялото му се почувства безпомощно, както при рязко оттласкване нагоре след гмуркане на голяма дълбочина. Тогава за първи път се разтревожих за здравето му. Та той караше вече 95-тата си година! Бавно спусна крака от леглото, стори ми се замаян, като слънчасал... от някогашно слънце, което самата аз никога не бях виждала, защото още не съм била родена... Опипом затърси чехлите си. Досега никога не се беше нуждаел от помощ. Втурнах се да му помагам.

         - Благодаря ти! - цялото му същество излъчваше благодарност.

         Изправи се на крака и бодро запристъпва към банята. Успокоих се. Щеше да доживее над сто години, с тази негова вътрешна енергия и любопиство към света!...         

         Любопитството на баща ми към света е преминало у мен. То ме кара и до днес да се питам какво става в парка на Вигелан в Осло. И не само се питам, а сърцето ми полита натам.

         Огромният шадраван в парка спуска водни завеси, свежо е... Към шадравана върви Зоя... Представям си я с възторжено вдигнати ръце, като че ли, за да поеме с пълни гърди въздуха, слънцето и зеленината наоколо... После сърцето ми прелита към скулптурите на Вигелан, осеяли целия парк. Спира пред онази от тях, в която голи тела на мъж и жена са затворени заедно в тясна окръжност и се чувстват некомфортно един до друг... както в някои семейства. Може би това са майка ми и баща ми, останали до края в омагьосания кръг на своя брак, макар че всеки от тях в даден момент е искал да се изтръгне от другия...

         Интересно защо този мой разказ, вдъхновен от Норвегия, все ме отвежда до мисли за семейството - разпадащо се или оцеляващо, въпреки всичко... за родителството... за верността към себе си... за разместващите се пластове на времето...

         Знам, че когато отново отида в парка на Вигелан в Осло, в една от сенчестите пясъчни алеи, встрани от големите скулптури на голи тела, ще срещна баща си. Ще изглежда по-млад отпреди... ще се разхожда бавно, с достойнство - господин на средна възраст в елегантен всекидневен костюм. Когато наближи до мен, ще ме погледне с леко присвити очи - усмихнати, а всъщност, съвсем сериозни - и ще ми каже:

 - „Не плачи!”

 - „Плача ли?” - ще изхлипат мислите ми.

 - „Не плачи!” - ще повтори баща ми.

           Сега осъзнавам, че майка ми би произнесла: „Няма да плачеш!”... а самата аз бих избрала думите: „Недей да плачеш!” Колко различни словесни нюанси на хората от едно семейство, за да изразят едно и също...

         Така си представям бъдещата си разходка в парка на Вигелан. И знам, че това е само въображение. В реалността ще видя баща си много далече, като едва различима фигура в края на огромната зелена морава, осветена от северно слънце, а после той ще изчезне някъде из алеите преди да го повикам и няма да мога да го настигна...

Гергина Дворецка

от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство

Брой 800 на европейското ми предаване по програма „Хр.Ботев” на БНР

На 25 юни т.г. в ефира на пр. "Хр.Ботев" сигналът на предаването ми "Европа без граници" прозвуча за 800-тен път. Тъй като за едно седмично предаване 800 е значима бройка, реших да споделя и в блога си темите му, както и линк към основната му част в сайта на БНР: 

- Какви пътища търси Европа след изборите за Европейски парламент  

- Новини от Съвета на Европа – кой е новият генерален секретар на организацията?

- Гласове на видни европейци, звучали в предаването през годините: Катрин Лалюмиер, бивш генерален секретар на Съвета на Европа и бивш заместник-председател на ЕП, Йежи Бузек, бивш председател на ЕП, и Турбьорн Яглан, генерален секретар на Съвета на Европа

- Равносметка от гръцкото председателство на ЕС през изминалите 6 месеца – интервю с Н.Пр.Демостенис Стоидис, посланик на Гърция у нас

- В рубриката „Европа и светът”: Сакралността на индийския танц – интервю с индийската танцьорка Реела Хота и Светлана Гигова от неправителствената организация „Нрития” („танц” на санскрит)

- В рубриката „Европа се смее” – австрийски виц, представен от Ирина Симова, ръководител на Бюрото на община Виена в София

- В рубриката „Евромъдрост” – финландска пословица, представена от Яана Мойланен, преподавателка по фински в СУ „Св.Кл.Охридски”

- В рубриката „Стани полиглот” –  състезание за думите на чужди езици, учени през третия сезон на рубриката 2013/2014 г.

Тук може да бъде чута основната част от 800-ното предаване

http://bnr.bg/hristobotev/post/100426646/broi-800-na-evropeiskoto-predavane-po-programa-hrbotev-na-bnr

Потопът и БНР

         Съвсем естествено, през последните два дни основното, което ни интересува, е ставащото във Варна и в другите райони, засегнати от потопа. Толкова отзивчивост към изпадналите в беда и желание да се направи нещо реално за тях, възражда вярата, че у повечето хора има много доброта, която искат да дадат на другите!  Разбира се, веднага започнаха и коментарите за човешките грешки, довели до трагедията – изсечените гори, незаконните строежи, непочистените сметища, а после и за злоупотреби със събраните помощи, мародерства, лоша организация при използването на доброволците. Но над всичко все пак се извисява усещането за човешката съпричастност, а това дава сила и надежда.

         Покрай тези събития едва ли някой е обърнал особено внимание дали се е състояло литературното четене на автори от БНР в Благоевград, което първо беше запланувано за 19 юни, а после беше отложено за 20 юни. Самата аз трябваше да участвам в четенето и споделих това във Фейсбук и в блога си, така че чувствам като свой ангажимент да кажа имаше ли четене или не. Имаше, но в него са участвали само поетите от Радио Благоевград. Ние, четиримата автори от София, които бяхме включени в предварителната програма, отпаднахме в последния момент с решение на ръководството на БНР. Аргументът е бил, че не може да бъде финансово обезпечено участието на автори от София в турнетата, които тепърва предстоят из цяла България по повод 80-годишнината на медията ни. Това обяснение ми се стори парадоксално, защото командировъчните за  целия оркестър за народна музика към БНР (неговият концерт в Благоевград не беше отменен) струват много повече, отколкото парите за пътуването на 4-ма автори на поезия и проза от София. Предстоят и други концерти на този оркестър из страната, както и на Биг бенда на БНР, които също струват пари. Веднага си спомних и снимките от честването на годишнината на радио Бургас, на които видях удивителен брой членове на административния екип на БНР, командировани до морския град. Толкова ли щеше да натежи на бюджета участието на няколко автора на поезия и проза в турнетата за 80 г. БНР – повече от 4-5-ма едва ли биха се включили във всяко от гостуванията в провинцията, защото всеки си има и други ангажименти!

         Така се провали една много хубава идея, за своята 80-годишнина БНР да покаже и своите творци в други области, освен в журналистиката.

         А иначе медията ни реагира адекватно на събитията от последните дни – концертът в Благоевград на 21 юни беше благотворителен, в подкрепа на потърпевшите от природното бедствие. БНР организира и национална кампания за набиране на средства, където има регионални програми.

         И за да обобщя впечатленията си от реакцията на сънародниците ни след потопа: когато трябва да помогнем на някого в беда, го правим с искрена съпричастност, и то не само на думи, а и на дело. Виж, когато започнат съизмерванията в професионален и творчески план, тогава благородството понякога се губи. Та сега, мислейки за човещината, проявена в подкрепа на бедстващите в страната през последните дни, като контрапункт неволно си спомям тържествуващите усмивки на някои колеги (май предимно колежки), след като на 19 юни следобед се разбра, че софийски автори няма да участват в четенето в Благоевград на следващия ден. Щом такива неща носят на някои хора удовлетворение, доволна съм, че с отпадането ми от литературните четения съм им доставила радост. Лично аз в живота си имам други радости.

Начало на турнето „БНР на 80”

Реших да споделя във Фейсбук и в блога си съобщението за националното турне „БНР на 80”, което започва в Благоевград на 19 юни. В него би трябвало да участвам и аз, както се вижда от информацията, линк към която прилагам по-долу. Интересното е, че два часа след публикуването на тази информация в сайта на БНР, научих от секретарката на Стефан Димитров, директор на пр. „Хр.Ботев”, че има вероятност датата на събитието да се промени, защото... времето е лошо, а литературното четене щяло да бъде на открито. В действителност, четенето там ще бъде в голямото концертно студио на Радио Благоевград. Във Фейсбук се свързах с програмния директор на БНР Иво Тодоров, който е основен организатор на проявата, и го помолих да ми съобщи нещо повече за промяната в датите на гостуването в Благоевград. Той ми отговори, че в момента е в Брюксел и не знае за никакви промени.

         Утре, предполагам, ще се разбере дали турнето „БНР на 80” наистина ще започне на 19 юни. А дотогава прилагам тук линк към информацията за него в сайта на БНР: http://bnr.bg/aboutbnr/post/100422707/zapochva-nacionalnoto-turne-bnr-na-80

Неуместни мисли по време на Световното по футбол

Никога не съм била голям запалянко, но ето че тази вечер гледам и втория мач от Световното по футбол в Бразилия: Испания-Холандия! И холандците, и испанците са ми сипматични, но в този футболен двубой стискам палци на Испания...

         Преди доста години, когато синът ми беше много малък, му бяхме купили касети със записи на драматизирани приказки. Спомням си как, преди да тръгна на работа, сядах до сина си и слушах заедно с него приказка от някоя касета, слушах внимателно, искаше ми се да потъна в приказката и да не излизам от нея. А трябваше да тръгвам на работа, където ме чакаха не особено приятни преживявания.

         По същия начин и сега се вживявам в Световното по футбол, иска ми се да потъна в него и да не мисля за неприятни неща. А мислите, които не ми дават мира през последните дни, са все за онова телевизионно предаване, за което писах наскоро, и в което водещият направи констатацията, че  някогашните агенти от ДС и днес продължават да действат, организират се, помагат си и че всички останали, ако искат да им противостоят, също трябва да се организират... Само че как да се организираш срещу нещо, което действа като невидима мрежа около теб, както злите магьосници от приказките – не знаеш правилата им, а те може и да нямат правила, а да разчитат само на лошотията си. Май лошотията много повече обединява хората, отколкото добра идея... Разбирам, че някогашните агенти на ДС са много различни един от друг – имало е такива, които искрено са се заблуждавали, че вършат нещо полезно за обществото, или пък са били принуждавани да „сътрудничат”, но от това невидимата агентурна мрежа, която ни е обкръжавала, а нищо чудно и досега да е около нас, не ми изглежда по-хуманна... Не мога да не се връщам на тези мисли, но те са твърде тежки и предпочитам поне в петък вечер да избягам от тях... Да видим какво става с футболния мач   на  Световното в Бразилия – четвърти гол за Холандия! 
P.S. Така завърших снощи този текст. После Холандия вкара още един гол. Което не означава, че Испания губи шансовете си на Световното по футбол 2014 г. В живота има всякакви обрати. Както и това, че е е трудно да се организираш срещу мрежите на някогашните агенти на ДС, не означава, че не може да им се противостои по други начини... 

За агентите на ДС - поучително

Днес, превключвайки различни телевизионни канали, попаднах на предаването на Мартин Карбовски „Фронтова линия”. Гостуваше вербовчикът Йордан Гюдуров от 6-то управление, попски отдел на ДС. Имал е за задача да вербува свещеници. Тезата му беше, че това са били най-интелигентните хора и заради качествата им са ги подбирали да работят за ДС. Вербовчикът говореше с искрена симпатия и дори с възхищение за повечето от своите агенти, намираше за нормално в наши дни те да се поддържат взаимно, т.е. връзките между тях не са прекъснати. По едно време възкликна, извън темата за свещениците: „Къде са сега тия големи поети и писатели, на които им е пречено тогава да издават книгите си? Написаха ли после великите си стихове, романи? Къде са?” Аз с удоволствие ще му кажа къде са. И досега им се пречи. Точно защото трябва да се докаже с по-късна дата, че сме били некадърни и затова не са ни издавали по социалистическо време. Вярно е, че сега има начини човек да издава книгите си, но при достигането до читателите препятствията са доста. Като добавим и премълчаването, незабелязването от страна на самите събратя по перо, които не изпадат във възторг от новопоявил се конкурент, който е вече в зряла възраст, става ясно защо литературните възкресения са трудни.

         Накрая Карбовски направи извода, че хората от ДС и днес продължават да действат, организират се, помагат си и че всички останали, ако искат да противостоят, също трябва да се организират. 

За мъртвите души

Ще има ли Задушница за мъртвите души?

Не тези, надживели свойто тяло,

а другите, в които добротата се руши

и приживе отекват на умряло.

За мъртвите души, намерили покой,

когато тайничко са ни предали,

блаженстващите сладко в житейския застой

без пориви, без чест и идеали.

И само ако силен на деня ги призове,

готови са сплотено да нападат...

Съдбата ако после им изпрати суховей,

единствено за себе си ще страдат.

Помежду ад и рай, чистилище и прах

блуждаят заслепени и бездомни.

Не, няма да измислят Задушница за тях –

та те не заслужават да ги помним.

Гергина Дворецка

7.06.2014 г.

Черешова Задушница

Любимите починали са с нас!

Помагат ни, безмълвно ни прегръщат.

Усещаме след сетния им час

как пълнят с благост цялата ни къща.

Те правят свойте малки чудеса:

със тях избрах най-сладките череши,

тролеят ми пристигна начаса,

торбата ми с покупки не тежеше!

Преди да се изсипе кратък дъжд,

подсказаха да прибера прането!

Все дребни нещица, но изведнаж

около мене стана много светло!

Ако от мрачни мисли си сломен

и грижите оставят те без сила,

повярвай: днес... и всеки божи ден

любимите ни мъртви ни закрилят!

Гергина Дворецка

7.06.2014 г.

Още за хакерите и за БНР

Добрата новина е, че след постинга ми, в който се „похвалих” за блокирания в продължение на 5 дни брояч на посещенията в моя блог в Google +, вчера следобед той беше отблокиран. Така цифрата на броя преглеждания, която се беше застопорила на около 58 990, днес вече е 60787.  Не мисля, че съм стреснала хакерите с постинга си, а по-скоро с това, че с мои познати и близки предприех някои реални стъпки, за да достигна до истината за манипулациите в интернет. И тъй като в интернет всичко се знае, тези мои практически стъпки са показали, че няма да остана само при думите, а наистина ще действам.

         Другата новина е, че вече със сигурност знам: Антон Митов е човекът, който отговаря за сайта на БНР! Имаше някои слухове, че е така, но вчера го каза лично генералният директор на БНР Радослав Янкулов при срещата си с колегите от медията. Отдавна бях разпознала стила на Митов, след като седмици наред наблюдавам как в сайта на БНР цифрите, показващи броя преглеждания на моите материали, периодично намаляват, докато любимци на ръководството, набелязани за отличници, нямат този проблем – напротив, броячите на сайта помпат денонощно техните публикации с десетки, стотици и дори хиляди преглеждания. Така е още от времето на зрелия социализъм и на прехода: качествата на човека нямат значение, важно е дали е „наш човек”. Лошото е, че това време не си е отишло от БНР и красноречиво доказателство е връщането след дългогодишно отсъствие на персонаж като Антон Митов и назначаването му на 3 шефски поста.        

         А иначе, стават и някои добри неща в медията ни, като конкурсът за директор на програма „Хоризонт”, който беше спечелен от Васил Чобанов, успехите на Радио София с новия му директор Митко Димитров, голямото литературно четене на стихове и проза от автори, работещи в БНР, на 21 май, организирано от програмния директор Иво Тодоров.

           Впрочем, на вчерашната среща с колегията един от писмено зададените въпроси към Радослав Янкулов беше защо е назначил без конкурс Митко Димитров за директор на Радио София. Генералният директор отговори след кратка пауза, че... така е решил. Той можеше да отговори с далеч по-силен аргумент: Митко Димитров се представи много добре на конкурса за генерален директор на БНР миналия май! По същата причина беше напълно нормално Иво Тодоров да заеме висок пост в медията ни, а Диана Димитрова, друга успешна кандидатка от миналогодишния конкурс, да бъде назначена отново в БНР.

         От много добре представилите се на същия конкурс м.г. единствено аз не помръднах нито на йота напред през изминалата година. Останах си старши редактор и дори когато в екипа ни преди няколко месеца се освободи мястото за отговорен редактор, на него беше назначена (без конкурс) друга колежка, която не си е правила труда да пише концепции за БНР. Но защо да се учудвам, че е така, щом Антон Митов явно е спечелил доверието на генералния ни директор, а Митов идва от миналото и добре знае кой преди години е влязъл в графата „не наш човек” – със сигурност е припомнил тази информация за мен. Вече си обяснявам защо при първата ми и единствена лична среща с Янкулов, когато отидох да го поздравя и да го попитам има ли желание да използва някои идеи от концепцията ми, той ме гледаше строго, направи ми забележка, че автобиографичната ми справка е прекалено дълга – кой щял да я чете – и ме отпрати бързо. Никога повече не проявих желание за личен разговор с него.

         А за вчерашната му среща с работещите в БНР ще напиша отделен постинг. Както и за вечното отлаганата неприятна, но изискваща коментар тема за самозваните „елити” в БНР.

Още за хакерите в интернет

Все не ми остава време да ви се „похваля”, че откакто на 29 май сложих в блога си линк към сайта на БНР, където е качено интервюто ми с Вени Марковски за бъдещето на електронния вот в България и за манипулациите в интернет, последва нещо много интересно - броячът, отбелязващ посещенията в самия ми блог в Google + напълно блокира. Така блогът ми сподели съдбата на материалите ми в сайта на БНР, където цифрата, показваща посещенията, периодично намалява – проблем, по който съм писала често напоследък. Тъкмо от няколко седмици се радвах, че най-после на видно място в блога ми може да се види броят на преглежданията, които в Google + се оказаха около 58 990 за 14 месеца, и след постинга ми за манипулациите в интернет цифрата спря да расте. Има само някои колебания надолу и нагоре, но от 5 дни не надвишава 58992. Оказа се, че и други приятели се сблъскват с такива проблеми – имало хакери, които блокират броячите на сайтовете в интернет. За българските сайтове действат хакери на наша родна територия. Който се интересува от проблема, може да очаква новини през следващите дни! А аз ще продължавам да пиша, каквото намирам за интересно, независимо колко преглеждания показва в момента блокираният брояч на блога ми. Утре, например, има среща с генералния директор на БНР Радослав Янкулов по повод първата годишнина от управлението му!