събота, 30 октомври 2021 г.

Разходките от моето детство

 


През изминалите две седмици с Владимир Дворецки често прекосявахме градинката пред НДК на път за Първа градска болница, където му правеха процедури за раздвижване на вече зарасналото му счупено рамо. Всеки път, когато вървяхме по широката алея, която отвежда до кръстовището между булевардите „Фритьоф Нансен“ и „Патриарх Евтимий“, си спомнях, че в детството ми алеята беше пясъчна, а не асфалтирана, както сега.

До 6-годишната ми възраст живеехме на ул. „6 септември“ 26 и всеки следобед баба ми Иванка ме водеше на разходка в тази градинка. Разходката беше абсолютно задължителна заради здравето ми. Майка ми е казвала, че като малка често съм боледувала от пневмонии, но нямам никакъв болезнен спомен оттогава. Колко важно обаче беше извеждането ми на чист въздух през всеки слънчев следобед разбрах, когато на 5 години тръгнах на френска забавачница в Алианса. Той се намираше на площад „Славейков“, в сградата, където сега е Френският институт.

Записаха ме в групата на камарад Петрова. По онова време казвахме на учителките „другарко“ и беше логично обръщението на френски да е същото. Първия срок учехме следобед, но родителите ми са се надявали през втората половина от учебната година групата на камарад Петрова да е сутрешна смяна, за да може през слънчевите следобеди баба да ме води навън. Само че и през втория срок нашата група продължи да учи следобед.

Майка ми отказа да приеме, че още няколко месеца ще бъда лишена от слънчевите си разходки и ме премести в „сутрешната група“ на камарад Чечкина, за да може баба да ме извежда, когато времето е по-топло. Естествено, никой не ме е питал самата аз какво искам, но не се разстроих, че сменям групата. Само че се налагаше да отида още веднъж в часа на камарад Петрова, за да си взема ученическите пособия от шкафчето, което ми бяха определили. При камарад Чечкина получих друго шкафче.   

Тогава се случи нещо, което вече от толкова десетилетия не мога да забравя.

Бях си взела моите неща от шкафчето, но баба ми каза да отида да се сбогувам с камарад Петрова. Влязох в часа. Децата от моята предишна група бяха насядали на малките си столчета, наредени покрай стените. Камарад Петрова бе гледаше с горчива усмивка. Едва сега, като възрастен човек, разбирам, че й е станало неприятно дете от нейната група да бъде преместено в друга. Може би не е приела сериозно аргумента на майка ми за нуждата ми от следобедни разходки, когато времето е по-топло. Попита ме пред всички защо съм напуснала групата й. Повторих онова, което знаех: „Мама каза – заради разходките“. Камарад Петрова ме гледаше недоверчиво и зададе следващия си въпрос: „А коя група е по-хубава – нашата или на камарад Чечкина?“

Нямах никаква представа какво да отговоря и казах напосоки: „На камарад Чечкина!“ Не че го мислех, но въпросът ме изненада, а не бях в състояние да направя сравнение между двете групи от забавачницата. Сега знам, че е трябвало да проявя учтивост към камарад Петрова и да кажа, че нейната група ми харесва повече, но тогава не си дадох сметка. Това, което още не мога да забравя, беше всеобщия възглас на изненада и разочарование, който се откъсна от сърчицата на децата от групата. Беше нещо като: „Аааах!“    

Точно него си припомних една сутрин, когато преминавахме с мъжа ми през градината на моите детски следобедни разходки. Заради тези разходки бях причинила на децата от моята първа група във френската забавачница едно краткотрайно, но силно огорчение.

Припомняйки си случката, се запитах защо й е трябвало на камарад Петрова да ми зададе този въпрос пред всички. Разчитала е да й направя комплимент, че тя е по-добрата учителка, да проявя любезност, а на 5 години човек не знае какво е това. В крайна сметка, не се получи добре.

Докато вървяхме с мъжа ми по алеята, му разказах набързо историята за френската забавачница и жизненоважните за родителите ми мои следобедни разходки. Владимир Дворецки не коментира станалото в групата на камарад Петрова – явно усети, че то ме натъжава, само констатира: „Интересно как първите години от живота ти са преминали в този малък периметър: Първа градска болница (там съм родена), домът ви на ул. „6 септември“, Алианса на площад „Славейков“, градинката за разходки...“

Впрочем, в детството ми този периметър обхващаше и градинката пред църквата „Св. Седмочисленици“. Там пък ме водеше на разходки баща ми в обедните си почивки, защото работеше наблизо, в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, който се помещаваше на днешния  площад „Батенберг“. После го преместиха на „Дондуков“, но аз вече бях пораснала и не ме извеждаха, а сама си излизах навън.

От зравословните разходки с баба ми в градината, в края на която сега се издига НДК, съм запомнила най-вече покритите с пясък алеи. Всеки път, когато минавам оттам, щом сведа поглед, не виждам асфалта, а топлия пясък от детството ми, облян от следобедно слънце.   




 

  

четвъртък, 14 октомври 2021 г.

Всяко зло за добро

 


В една дъждовна утрин в края на август, бързайки за работа,  Владимир Дворецки се беше подхлъзнал, паднал и си счупил рамото. Научих за това едва в късния следобед, когато той най-после беше отишъл да го прегледат в близката болница. Дотогава си беше изпълнявал добросъвестно редакторските ангажименти и едва когато болките станали прекалено силни, все пак решил да се консултира с лекар. Точно в този момент му звъннах по телефона – ние се чуваме по няколко пъти на ден, дори без повод – и разбрах, че току-що рентгеновата снимка е показала счупване на рамото. Притесних се много.

Мъжът ми се прибра бинтован, лявата му ръка беше обездвижена с превръзка. През следващите дни и седмици нямаше да може да върши нищо, което изисква да използва и двете си ръце. Несъмнено, лоша случка! Къде ли може в нея да се намери и нещо добро, както твърди народната мъдрост?

Обаче народът бил прав! И в най-голямата неприятност може да проблесне лъч радост. Така стана и при нас. Първо, защото при контролните прегледи се установяваше перфектно зарастване на костта – т.е. напакостил ни беше „по-малкият дявол“. Второ – дадоха на мъжа ми болнични с продължителен срок. В един момент се оказа, че сме непрекъснато заедно дни и седмици наред! Дадох си сметка, че това никога не ни се е случвало досега, макар че реално сме заедно от 39 години (от ранната есен на 1982 г.), от които – вече над 38 в законен брак.

Месец и половина постоянно един до друг! А след вчерашното сваляне на бинтовете – предстои още един месец за рехабилитация. Като си помисля, че отпуските ни никога не са били за повече от две седмици! От 7 години насам аз правя сайта на фондацията ни от къщи или от офиса ни и сама си определям работното време и почивките, но мъжът ми зависи от решението на началниците си кога е необходим в редакцията на вестника и за колко време може да отсъства - както вече споменах, никога повече от две седмици.

Та ето го доброто в този пренеприятен инцидент – да се радваш дълго-дълго на любимия човек до теб!

Разбира се, ако зависеше от мен, бих направила всичко, за да не бъде  мъжът ми постоянно до мен на тази цена. Но след като лошото вече е станало, започваш да откриваш как картината постепенно се прояснява, защото у теб се отключва цялата ти любов към човека до теб, стараеш се да му бъдеш в помощ за всичко и се трогваш от желанието му, дори в това трудно за него състояние, да ти спестява някои усилия... Боби също беше винаги нащрек от какво има нужда татко му, за да го изпълни.  

Дали затова народът е казал, че всяко зло е за добро? Защото перипетиите в живота изваждат от сърцето ни всички скрити запаси доброта?

Премеждието ни вече е в миналото. Остава да мине и периодът на възстановяване.

В нашето семейство сме големи фенове на оперетата и сигурно затова напоследък все си спомням един дует от „Българи от старо време“ на Асен Карастоянов по либрето на Коста Райнов (думите в случая са важни): „Дето има труд и сили и любов владее/, там не трябва нищо друго – само да се пее!“

  Какво да ви кажа след отминалата ни беда? Пее ми се!


На снимката:  Владимир Дворецки след свалянето на бинта от ръката му