петък, 31 октомври 2014 г.

Размисли по повод годишнините на БНР и БНТ

Откакто в новия си офис имам телевизор (за разлика от предишното ми работно място в БНР), следя редовно предаването на БНТ „55 години от вашия живот” и правя паралел с проявите, които БНР посвещава на своята 80-годишнина. Споменатото предаване на БНТ проследява историята на медията по години – на пръв поглед не особено оригинален подход, но резултатът е много добър. Припомнянето на всяка година от съществуването на медията дава възможност да се представят по-важните събития, които са се случвали тогава, и как са били отразявани на малкия екран, какви предавания са се появили през съответната година, какво послание са носели, кой ги е правел. Така не само добиваме представа как се е вписвала телевизията в тогавашната действителност, но си припомняме предавания, някои от които вече отдавна не се излъчват, но са част от историята на БНТ. Забелязвам как авторите на „55 години от вашия живот” се стремят да не бъде забравен никой от колегите, които са се изявявали през годината от поредния епизод.
         През последните месеци преди да напусна радиото преглеждах личните си архиви от 39-годишната ми работа там и си помислих колко интересни предавания са звучали някога, дори в периода, който сега носи етикета „тоталитарен”. Казах си, колко хубаво би било да се припомнят някогашни рубрики, както и колеги, които вече не са сред нас. Оказва се, че БНТ пряви точно това в „55 години от вашия живот”. Мисля си дали нямаше да бъде добре да върви подобно предаване и по БНР, така както двете обществени медии неведнаж са действали заедно по различни поводи. Разбира се, тази възможност вече е пропусната, но общественото радио би могло по друг повод да се възползва от идеята. Лично аз с удоволствие бих чула и прочела спомените за авторските изяви през годините не само на журналисти, а и на хора от техническите и др. отдели, защото работата в радиото е съавторство и екипност.  
         В момента 80-годишнината на БНР се отбелязва предимно с концерти на съставите на радиото. Програмният директор Иво Тодоров имаше хубавата идея тези концерти да се съчетаят с литературни четения на хора от медията, които пишат поезия и проза. С голяма радост си спомням първото и останало единствено такова четене, в което имах удоволствието да участвам през май пред Първо студио на БНР. Всички присъствали на събитието после дълго коментираха каква атмосфера на духовност и вътрешна светлина се създаде тогава, как видяхме познати колеги в по-различно амплоа. Идеята беше четенията да продължат и в други градове, но на това внезапно беше наложен административен край – някой от висшето ръководство, очевидно човек чужд на литературното творчество, прецени, че е излишно разхищение на средства командироването из страната на няколко поети и писатели от БНР. Странен аргумент, като се вземе предвид колко пари се дават за командировките на многочислените радиосъстави, които изнасят концерти в различни градове по повод годишнината. 
Началници, които се дразнят от творческите изяви на колегите в други сфери извън журналистиката, винаги е имало. Наскоро случайно попаднах на блога на една бивша директорка на пр. „Хр.Ботев”. Поразгледах го, защото ми стана любопитно с какво ли се занимава тази бивша администраторка, след като вече не е в БНР, поради навършване на съответната възраст, и попаднах на злъчно нейно писание по повод горепоменатите литературни четения. Госпожата се възмущаваше от идеята 80-годишнината на БНР да  бъде отбелязвана с представяне на „знайни и най-вече незнайни пишещи стихове”. Намекваше, че някои използват микрофона и на гърба на медията израстват като творци.
         Самата аз бях назначена като стажант-редактор в Младежка редакция още като студентка, защото тогавашният главен редактор Стефан Симеонов беше чел мои стихове в литературните издания и ги беше харесал. Когато постъпих в БНР през май 1975 г., аз бях една позната и ценена в тогавашните литературни среди млада поетеса. Когато преди месец напуснах БНР, аз не само вече не съм млада, но не съм и добре позната като поетеса. Дългогодишният ми труд в радиото не ми е помогнал да спечеля популярност като литературен творец, а напротив, допринесе много за маргинализирането ми в литературата. Но друг път ще пиша по темата „Как се става НЕизвестен в БНР”.
         А сега продължавам за 80-тата годишнина на БНР – радиото, което, независимо от всичко, е моя голяма любов. По програма „Христо Ботев” върви чудесната рубрика на Здравко Петров „Всяка песен разказва история”, посветена на годишнината. Има рубрика „Златните гласове на радиото”, както и  „Азбука на любимите думи” - в нея колеги от медията казват любимата си дума и отговарят на въпроса какво е радиото за тях. Интервюираните са се постарали да кажат нещо оригинално, свежо и това е хубаво. Проблемът е как точно е бил направен подборът на участниците в рубриката, защо са точно те, а не други колеги. Явно - въпрос на лични предпочитания. Друг проблем е, че в записа не се пояснява кой е интервюираният - от коя програма е или е бил, когато е работил в БНР. Някои от имената са известни, но други не са. Интересно ми е дали някой по-млад колега знае коя е Роксандра Апостолова, която звучи в последното издание на рубриката? Сигурно не, защото тя беше пенсионирана преди 25 години. Аз знам коя е Роксандра – главната редакторка на Младежка редакция от началото на 80-те до 1990 г. Както за всеки човек, и за нея някои ще кажат хубави неща, а други – лоши. Със сигурност ще я похвали Антон Митов от настоящото административно ръководство на БНР, защото точно тя го доведе навремето в нашата Младежка редакция и благоговейно го представи с думите: „Той е правнук на художника Антон Митов, внук на Калина Млина и Д.Б.Митов”. И след това представяне плътно застана зад утвърждаването на Антон Митов в редакцията. Аз пък съм от хората, които могат да кажат твърде лоши неща за Роксандра Апостолова. Често се държеше грубо с нас. Тя е първият ми шеф, у когото открих една изумителна за мен особеност – вбесяваше се от успехите на всеки свой подчинен, който не й е симпатичен, и използваше поста си на главен редактор, за да му пакости. По-късно откривах тази особеност и у други мои началници. Аз определено не бях симпатична на Роксандра Апостолова.  Не можах да я впечатля дори когато споделих с нея, че по майчина линия съм от рода на Елин Пелин – явно тя си имаше предпочитания към рода на художника Антон Митов. Никога не съм й мълчала, когато ме е хокала, никога не съм се старала да й се харесам. Роксандра доста ми пакостеше и ми лазеше по нервите през годините, докато беше главен редактор. Впрочем, тя изключително много се дразнеше от публикациите на мои стихове в пресата. Същевременно беше майчински грижовна към любимците си – все позната картинка, която виждах впоследствие и при други администратори. Та да се учудвам ли, че сега, когато нейното протеже Антон Митов след дълго отсъствие от БНР се върна преди месеци като голям началник, изведнаж Роксандра Апостолова беше извадена от прашасалите архиви и зазвуча в рубриката „Азбука на любимите думи”? Не е чудно и дори намирам, че е съвсем логично, защото отбелязването на 80-тата годишнина на медията ни отразява нейното състояние в момента. А в момента сянката на хора като Роксандра Апостолова все още тегне над БНР. Тя отново е на власт чрез Антон Митов и не само.

         Но засега толкова.  Да не си разваляме празничното настроение. Благодаря на колегите, които ме поканиха на връчването на наградите на пр. „Хр.Ботев” „Златен будилник” днес! Няма да успея да дойда. А и присъствието ми не е наложително на тази церемония.  

неделя, 26 октомври 2014 г.

Розов сняг

Преди няколко години над Париж в една зимна нощ заваля... розов сняг. Учените намериха обяснение на това: могъща буря над Сахара понесла облаци от прах над Европа и песъчинките оцветили снега в нюанси на розовото. Така казаха учените... А ние?

Пак ли истински бял
сняг навън е валял
или някой крои изненада?
Унеси се и виж
розов сняг над Париж,
който приказно розово пада...

Свойта грешка разбрал,
утре пак ще е бял
този сняг, в който тайни се крият,
но в мечтите ти пак
ще вали розов сняг,
като в розово-бяла магия...

Гергина Дворецка
от стихосбирката „Шарени думи”, 1996 г.


петък, 24 октомври 2014 г.

„След битката” Виктор Юго

В романа си „Искрено ваша”, който ще завърша през октомври, споменавам стихотворението на Виктор Юго „След битката”. Не съм го виждала в превод на български и си доставих удоволствието да го преведа самата аз. Споделям този мой превод, като прилагам и оригинала. 
След битката
Баща ми, тоз герой с усмивка тъй добра,
последван от хусаря, когото си избра
заради смелостта му и снажния му ръст,
след битката обхождаше на кон околовръст
полето с мъртъвци в настъпващата нощ.
Дочу във мрака шум, като от глас без мощ.
Един испанец от разбитата войска,
чиято кръв изтичаше навън като река,
се влачеше по пътя, сломен, почти умрял,
и стенеше: „Вода! Вода, имайте жал!”
Баща ми, развълнуван от неговия стон,
протегна към хусаря манерката си с ром,
която бе висяла на седлото му цял ден,
и каза: „Дай да пие на клетия ранен!”
Внезапно, щом хусарят приведе се напред,
мъжът, май беше мавър, насочи пистолет,
който държеше още в десницата си слаба,
и целейки баща ми, му изкрещя: „Карамба!”
Куршумът близна татко и шапката му падна,
а конят, който яздеше, се завъртя обратно.
„Дай му все пак да пие” – каза татко.

Виктор Юго
от сборника „Легендата на вековете”



Mon père, ce héros au sourire si doux,
Suivi d’un seul housard qu’il aimait entre tous
Pour sa grande bravoure et pour sa haute taille,
Parcourait à cheval, le soir d’une bataille,
Le champ couvert de morts sur qui tombait la nuit.
Il lui sembla dans l’ombre entendre un faible bruit.
C’était un Espagnol de l’armée en déroute
Qui se traînait sanglant sur le bord de la route,
Râlant, brisé, livide, et mort plus qu’à moitié.
Et qui disait: ” A boire! à boire par pitié ! ”
Mon père, ému, tendit à son housard fidèle
Une gourde de rhum qui pendait à sa selle,
Et dit: “Tiens, donne à boire à ce pauvre blessé. ”
Tout à coup, au moment où le housard baissé
Se penchait vers lui, l’homme, une espèce de maure,
Saisit un pistolet qu’il étreignait encore,
Et vise au front mon père en criant: “Caramba! ”
Le coup passa si près que le chapeau tomba
Et que le cheval fit un écart en arrière.
“Donne-lui tout de même à boire”, dit mon père.
Victor Hugo


понеделник, 13 октомври 2014 г.

Продължение на случая в Радио София - пресконференцията

След като през миналата седмица написах постинга по повод случая в Радио София, попаднах в интернет на запис от пресконференцията на Кин Стоянов и Емил Янев от 2 октомври в НДК във връзка със свалянето  на предаванията „Инфохолиците”. Разбирам колегите – търсят подкрепа, за да върнат предаванията си в ефир. Бяха поканили свои именити събеседници, за да обяснят каква трибуна са изгубили, след като предаванията „Инфохолиците” вече ги няма. В записа чух и гласовете на бившия генерален директор на БНР Валери Тодоров, както и на бивши радионачалници от неговия управленски екип. През цялото време многократно се спрягаше името на младия директор на Радио София Митко Димитров. Не знам дали самият той е бил поканен на пресконференцията. Би било редно, след като предварително се е знаело колко много ще се говори по негов адрес. По-точно – против него. От думите на двамата току-що напуснали БНР колеги, разбрах, че Митко имал голям гръб. Нямам представа какъв гръб има той, за мен е важно, че има много качества.
         Атмосферата от записа на пресконференцията ми заприлича на официално създаване на фронт на доволните от Валери Тодоров. Изглежда целта на този фронт е реставрацията на Валеритодоровото време. Май вече започва и медийна кампания, която да показва колко светъл период е било за БНР управлението на В.Тодоров. Е, отново ще напомня, че за по-голямата част от колегията този период никак не беше светъл и ще се аргументирам обстойно в бъдещи свои публикации.
         Сега се връщам на пресконференцията на „Инфохолиците”. Думата взе и Паулиана Новакова, бивша директорка на „Хр.Ботев”, а после и на Радио Бинар, както и авторка на текста с остроумното заглавие „Радиото в часа на щастливите кокошки”. Тя реши отново да влезе в ролята, в която особено много харесва себе си – като познавач на световните тенденции в радиожурналистиката - и  цитира директорката на радио ВВС Хелън Боудън, че за съвременното радио е важно качественото съдържание и дигитализацията. Впрочем, това го е казвала не само Хелън Боудън. Само че Паулиана Новакова произнесе името й като Елен Боаден. Тъй като явно доста залага на това име, за да си повдигне авторитета, в блога си Новакова също го е цитирала, като в един и същ текст го е изписала един път като Хелен Боаден, а малко след това, като Елън Боаден, т.е. и двата пъти невярно. Може това да изглежда дребен детайл, но е доста конфузно, когато искаш да демонстрираш, че знаеш известни имена, а не можеш да ги произнесеш или транскрибираш правилно. За такова народът казва „учило, недоучило”. А когато такова учило, недоучило напира да поучава другите, не е особено убедително.
                Не е вярно твърдението на Новакова, че само допреди година Радиото вървяло в крак с радиооператорите в европейски мащаб. Напротив, още по времето на В.Тодоров БНР много сериозно изоставаше от водещите европейски радиа. За съжаление, тази тенденция продължи и при новия генерален директор. И като ще се цитират общоизвестни истини, казани от ръководител на ВВС, нека се вгледаме в друг важен пример, който дава тази обществена медия – пълната прозрачност! В сайта на ВВС са публикувани не само конкретните ангажименти на всеки ръководител, но и точната му заплата, както и какви допълнителни служебни разходи е направил. Докато В.Тодоров винаги е твърдял, че заплатите в БНР са фирмена тайна. Доста хора сме се питали, например, каква ли заплата получаваше Паулиана Новакова, когато В.Тодоров създаде заради нея интернет Радио Бинар и тя, тъй като нямаше никаква квалификация да прави такова радио, в продължение на повече от година се подготвяше, за да научи нещо в тази област, включително и чрез командировки в чужбина. През това време се водеше директор на Радио Бинар, т.е. получаваше съответната заплата, както и всички директорски екстри – ползване на секретарки, служебна кола и т.н. По-късно, когато въпросното интернет радио тръгна, се оказа, че въпреки дългото обмисляне, за доста неща не е помислено и Бинар по времето на Паулиана си остана под знака на любителството. Да не говорим колко безсмислено беше да се създава радио, чиято авторска продукция почти напълно повтаряше като тематика вече съществуващи предавания по пр. „Хр.Ботев”.  Вместо да се разположат камери в студиата на „Хоризонт” и „Хр.Ботев”, каквато е тенденцията във водещите европейски радиа, тази привилегия беше запазена само за Радио Бинар. По времето на В.Тодоров неведнаж съм питала защо в сайтовете на отделните програми в БНР няма видеоклипове, видеозаписи от предавания, от пресконференции и т.н., както е в сайтовете на други утвърдени радиопрограми в Европа, с половин уста ми се отговаряше – защото това е запазено право само за Радио Бинар! Ето така се създава ореол на уникалност на нещо, което отдавна е всекидневие за другите европейски радиа.  
         Най-драматично на пресконференцията на „Инфохолиците” прозвуча изказването на Валери Тодоров. Той описа една изключително безрадостна картина в БНР и сподели, че е загрижен за ставащото там. Мога да разбера страданието на човек, който вижда как нещата не вървят така, както той би искал. Самата аз изпитвах същото, когато В.Тодоров се стремеше да открива все нови и нови районни радиостанции, а програмата за култура и образование „Хр.Ботев” винаги оставаше на опашката, все нямаше пари за нея.  В.Тодоров обича да се хвали и с най-модерното оборудване, което е подсигурил за новооткритите РРС. Да не говорим за парите, които хвърли за закупуване на техниката за Радио Бинар. А „Хр.Ботев” трябваше да чака да бъдат бракувани компютри от други, по-облагодетелствани програми, за да се „обнови” технически. Дори само този факт е достатъчен, за да покаже, че и при В.Тодоров имаше разделение на обичани и необичани, на толерирани и нетолерирани и той напразно се възмущава, че в момента се е появило такова разделение.
         Учудващо за мен беше участието в пресконференцията на „Инфохолиците” на Таня Величкова, като представител на синдикат „Свободно слово”. Винаги съм уважавала критичността на този синдикат, който не се съобразява кой какъв е в административната йерархия. Разбирам защо проявява критичност и към настоящото ръководство на БНР. Това, което ме изуми, е, че „Свободно слово” де факто се подрежда под знамената на Валери Тодоров, който не само че не приема никаква критика по отношение на действията си, но обикновено отговаря с неадекватно силни контраатаки при всеки опит да бъде показана негова грешка.
         И още нещо. В изказването си на пресконференцията Таня Величкова зададе въпроса: Какво ли щеше да се случи, ако някой друг беше избран за генерален директор, когато всъщност конкурентите на Радослав Янкулов влязоха в управленския му екип? Е, аз например, не влязох в управленския му екип, въпреки че бях сред петимата най-добре представили се кандидати при събеседването със СЕМ. Р.Янкулов не ме покани в екипа си, вероятно по същите причини, поради които не го направи и В.Тодоров. Основната от тези причини е, че установеното статукво не допуска лесно нови хора в лоното на административния елит.
         Лично аз не виждам почти никаква разлика между В.Тодоров и Р.Янкулов. Само дето единият говори по-гладко от другия. А какво щеше да се случи, ако аз бях избрана за генерален директор, може да бъде прочетено в концепцията ми. В нея е заложена и пълната прозрачност, и диалогичността между ръководството и работещите в БНР, и грижата за таланта на всеки в Радиото, и, разбира се, най-новите тенденции в радиожурналистиката – пълноценното използване на социалните медии за популяризирането на програмите.
         За да завърша темата с пресконференцията на „Инфохолиците”: като цяло тя ми заприлича (с малки изключение) на сбор на стари пушки, готови да стрелят, за да си възвърнат изгубените позиции. За да бъда точна, ще кажа, че и аз съм стара пушка. Само че аз стрелям единствено срещу реставраторските амбиции на онези, които са си въобразили, че удобното за тях статукво не бива да се променя.


четвъртък, 9 октомври 2014 г.

Случаят в Радио София


         В момента съм заета с подготовката на сайта на фондацията ни „Европа и светът”, а през свободното време предпочитам да си припомням скорошното ни пътуване до австрийските Алпи, но не можах да подмина случая в Радио София.
         Намирам за много жалко опитни и талантливи колеги като Кин Стоянов и Емил Янев да напускат БНР, но това се случва, когато има разминавания между журналисти и ръководство. Разбира се, продължавам да съжалявам, че те двамата вече не са в националната медия. Лично аз много ценях предаванията им.
         Четох позицията на директора на Радио София Митко Димитров, както и откритото писмо, което е адресирал до него бившият генерален директор на БНР Валери Тодоров. Като дългогодишен радиоработник държа да споделя следното:  Митко Димитров спечели доверието ми най-напред с концепцията, с която кандидатства за генерален директор през 2013г.. Личеше си, че я е писал сам, затова беше нормално в нея да прозира липсата на достатъчен професионален опит, но пък имаше хубави идеи. После прочетох и протокола от събеседването му, публикуван в сайта на СЕМ, и открих в отговорите на Митко един млад, но вече зрял човек. Тогава престанах да се учудвам на смелостта му да се кандидатира за отговорния пост, преди да е навършил 30 г.. Митко Димитров е на възрастта на моя син. Това, че синът ми на същата възраст не иска да става ръководител, не означава, че бих се отнесла саркастично към други негови връстници, които имат такива амбиции.
         Искрено бях изумена от огромната злъч в писмото на бившия генерален директор към един млад човек, който очевидно има много качества. През цялото време В.Тодоров се заиграва с темата за военните и твърди: „Винаги ме е отвращавала фелдфебелщината в журналистиката.” Радиото не е поделение на военното или спортното министерство, а творческа институция.” „За вас работещите в радиото са служащи и жалко че не са под пагон.”  Чета текста на В.Тодоров и не вярвам на очите си. Лично аз никога на съм забелязала фелдфебелщина в поведението на младия директор на Радио София. Напротив, личните ми впечатления са, че той охотно споделя и обсъжда творческите си замисли с другите, уважава чуждото мнение. При случайните ни срещи в Радиото винаги ме е канил любезно в кабинета си, показвал е, че цени професионалния ми опит. Това също е много важен критерий за зрелостта на един човек, независимо на колко години е: да не се възгордее, когато бъде повишен. По този критерий се провалиха доста възрастни хора. Със сигурност Митко ще прави грешки, както всеки шеф. Неизбежно някои негови грешки ще се дължат на принадлежността му към конкретния ръководен екип в момента. Аз обаче вярвам, че Митко има качества на ръководител, защото от малкото наши разговори все пак успях да разбера, че за него е много важно как се чувстват колегите, с които работи. А това няма нищо общо с фелдфебелщината, за която тръби в текста си В.Тодоров. Напротив, точно В.Тодоров изискваше пълно подчинение, искрено се възмущаваше, ако някой постави под въпрос решенията му и, който си го позволяваше, получаваше строги санкции. Говоря от личен опит. Но за всичко това предстои да пиша по-подробно друг път – явно, нужно е да се пише по темата, защото виждам как В.Тодоров буквално няма търпение да се върне в БНР като генерален директор и вече подхваща кампания в медиите колко е било хубаво по негово време, за разлика от сега. Е, и сега не е добре, затова самата аз охотно си тръгнах от Радиото, но пък едва ли мечтата на повечето колеги е да се върне Валеритодоровото време.   
         Дано не направя мечешка услуга на Митко Димитров с хубавите думи, които написах за него, но дълбоко ме възмути злъчният текст на В.Тодоров. Към млад човек не бива да се проявява такава злоба! Бившият генерален директор е писал и за „административна повратливост, сервилност и съобразителност, описана в българската класика в „Службогонци“ на Иван Вазов.” В БНР сме били свидетели как точно хора, владеещи гореописаните от В.Тодоров „умения”, са били повишавани от него в длъжност. Една такава госпожа, (която вече не е в Радиото, поради навършване на възраст, макар да твърди, че е била уволнена от новото ръководство), след като се появи писмото на В.Тодоров, побърза да го подкрепи в социалните мрежи със свой текст, остроумно озаглавен: „Радиото в „Часа на щастливите кокошки”. За да покажа, че всеки може да бъде злъчен, стига да поиска, ще добавя, че въпросната госпожа беше една много щастлива кокошка по времето на Валери Тодоров – той създаде специално за нея дирекция, която тя нямаше никаква компетентност да ръководи, но пък много държеше да бъде началничка и той удовлетвори неоснователната й амбиция. В момента същата госпожа пък е като гладната кокошка, която просо сънува – сиреч, мечтае да се върне В.Тодоров на бял кон като генерален директор на БНР, та да я привика пак под някаква форма на държавна заплата...

         Хора, като сте толкова способни, защо, докато бленувате да се върнете пак в БНР, междувременно не опитате да направите нещо сами, без да харчите държавни пари!

сряда, 1 октомври 2014 г.

За "Европа без граници"

Скъпи приятели, както вече знаете, предаването ми „Европа без граници” от миналата седмица вече не се излъчва по програма „Христо Ботев”. Причината е, че напуснах БНР и се отдавам изцяло на ангажиментите си като председател на фондацията ни „Европа и светът”. 
Лично аз не бих имала нищо против друг журналист да поеме това предаване заедно с всичките му създадени от мен рубрики, но ръководството на програмата е преценило, че то е твърде авторско и е по-добре на негово място да звучи нещо съвсем различно. Пожелавам успех на новото предаване „Премълчаната история”, което ще се излъчва всяка сряда от 15,30 ч.! За феновете на „Европа без граници” искам да съобщя, че страницата на предаването ми във Фейсбук ще продължава да ви предлага информации за ЕС. Записите на предаванията ми, излъчени през последните 3 години, както и на отделните рубрики, все още могат да бъдат чути в сайта на пр.„Хр.Ботев”. Предстоят ни нови аудиосрещи, защото фондацията ни ще има интернет радио, но там предаването ще се нарича „Европа и светът” по името на самата фондация. От създаването си през юли 1990 г. първото специализирано предаване за евроинтеграция в българския радиоефир е променяло три пъти заглавието си – то започна като „Младежта среща Европа”, после от 1998 до ноември 2011 г. беше „Европейски проекти”, а след това - „Европа без граници”. През всички тези над 24 години целта ми, като създател и водещ на това предаване, е била да представям развитието на идеята за обединена Европа и възможностите, които дава ЕС с неговите политики и програми. Особено важно е за мен взаимното опознаване на европейците чрез културата, образованието, бизнеса. Тези теми ще откривате в предаването ми и под новото му заглавие „Европа и светът”, както и на страницата на фондацията ни във Фейсбук. До нови срещи!