сряда, 5 януари 2022 г.

Вредата от четенето в трамвая

На мен ми се случи в трамвая, но би могло да стане и в друго транспортно средство, защото обичам да чета, докато пътувам. Като малка не го правех. Мама ме беше предупредила, че така се развалят очите – от вибрирането на колелата тялото се подрусва, а това разцентрова погледа, докато следи редовете, и зрението се уврежда. Когато пораснах, взех да пренебрегвам съвета на майка ми и не съм забелязала това да се е отразило зле на очите ми.

Четенето в превозно средство ме очарова с възможността да не се откъсвам от книга, която харесвам и не искам да се разделя с нея, ако се налага да излизам от къщи. Просто я слагам в чантата си, стига да не е прекалено обемна.

Та, слагам вчера в чантата си сборника с разкази на Елена Алексиева „Прекъсването на Самсара“ и се отправям към къщата ни на „Пиротска“, която ползваме за офис. Тъй като в тази къща отглеждаме котешката част от семейството ни – една майка с четирите й синчета, натоварвам в една домакинска количка значително количество хубави паучове, с каквито глезим нашите любимци. Вземам трамвая от спирката при НДК и съм доволна, че в момента маршрутът, по който се движи седмицата, е удължен заради ремонти по линията и ще се возя две спирки повече, т.е. няма да се притеснявам, че скоро трябва да слизам.

Трамваят е полупразен, разполагам се на една седалка и потъвам в разказа „Идолът“. Разказът все повече ме очарова, защото отначало не е съвсем ясно какво е съществото, което се появява в живота на влюбена двойка, но постепенно се разбира, че това е куче. Елена Алексиева е талантлива авторка, която много харесвам, но така се случи, че чета новата й книга едва сега и, докато пътувам в трамвая, си мисля, че наистина трябваше да я прочета по-рано, вместо да се мъча дълго с други нашумели четива. Но важното е, че в момента се наслаждавам на истински майсторско писане.

Четейки „Идолът“, откривам един похват, който съм срещала при Хулио Кортасар, а по-късно и при унгарската писателка Едина Сворен – формулировката „един от нас“ прави това и това. Умишлено не е изяснено кой го прави - мъжът или жената. После обаче разказът на Елена Алексиева продължава от името на жената, а след това – на мъжа и пак на жената. Приятна игра с въображението на читателя! Замислям се, че, както в други изкуства, и в литературата един автор би могъл да заеме похват от друг събрат по перо, но това не е обикновено подражание, а само трамплин, за да покажеш на какво си способен самият ти.

В този момент от размислите си, забелязвам, че колкото и да е удължен маршрутът на седмицата, вече съм стигнала до „Халите“, където трябва да слизам. В последния момент скачам от трамвая и съм доволна, че все пак не съм пропуснала спирката си. Правя няколко крачки и някак на забавен каданс осъзнавам, че унесена в литературни размисли, съм забравила да взема със себе си домакинската количка, пълна с паучове за нашите котета! Поглеждам към трамвая, който вече е с непоколебимо затворени врати и след миг ще отнесе паучовете към Лювов мост, а после – към Централна гара... Иди ги настигай! Вече почти съм се примирила, но понеже светофарът свети в червено и трамваят все още изчаква, плахо натискам копчето на една от вратите му с надеждата тя да се отвори. Не се отваря. Безнадеждно е. Нещо обаче ме подтиква да продължа към следващата врата. Натискам копчето с усещането колко е безсмислено да го правя, но... вратата се отваря! Още по-изумително е, че, втурвайки се отново в мотрисата, попадам точно пред седалката, край която стои самотна моята домакинска количка. Грабвам я и начаса слизам от трамвая, стиснала здраво дръжката на количката.   

Все още не мога да дойда на себе си и да повярвам, че всичко е приключило благополучно. Само че е точно така и аз мъкна към къщата ни на „Пиротска“ угощението за нашите котета. През ума ми минава: „Тя мама ми казваше, че е вредно да се чете в превозно средство, ама...“ Но според нея вредата беше за зрението, а не ме беше предупредила за опасността да си забравя багажа, улисана в четене.   

Честно казано, досега не ми се беше случвало, защото разстоянието, което преминавам с трамвай, е кратко и през цялото време чета нащрек. Вчера ме подведе удълженият маршрут на седмицата.

Днес, когато реших да опиша тази случка, си мисля, че имаше нещо свръхестествено в нея. Не за друго, а защото неведнъж съм натискала копчето на затворена врата на трамвай седмица, докато изчаква на светофара, с надеждата, че при добро желание, ватманът ще се смили и ще ме пусне вътре – все пак трамваят още не е тръгнал. Никога, абсолютно никога ватманите на седмицата не са се смилявали над мен, ако вече са затворили вратите. Вчера се случи за първи път!

И разсъждавайки над станалото, ми просветна, че може би кучето Христо от разказа „Идолът“ е вдъхнало повече доброта у вчерашния ватман и той ми позволи да прибера количката си, пълна с паучове за нашите котета. Може би има някаква солидарност между домашните любимци и Христо не е искал да допусне заради него нашата котанка Гуни и четирите й синчета да останат без храна.

Изводът, в крайна сметка, е, че в превозно средство не е препоръчително да се чете, особено ако книгата е увлекателна. Но пък зависи какво точно четеш. Понякога текстът има магична сила, която помага!