вторник, 31 декември 2019 г.

За бездомните котки, предновогодишно




През отминаващата година имах много преживявания с котета – и хубави, и неприятни. Бях трогната от грижите, които най-различни хора полагат за бездомните писанки. Очевидно нямат възможност да ги приберат вкъщи, но им дават храна, а когато се наложи, ги водят на ветеринар. Нагледах се обаче и на човешка проклетия, насочена срещу тези толкова мили и толкова беззащитни същества.
Наистина не разбирам с какво бездомните котки застрашават някого. Те не са агресивни, за разлика от бездомните кучета, които понякога лаят страховито и дори хапят. Котетата, които си нямат любящи стопани, обикновено са наплашени, може да те одраскат само ако се опиташ да ги докоснеш, а те възприемат това като заплаха.
Допреди няколко месеца само се умилявах от вида на бездомните котки, но рядко им давах храна. Мислех си, че ги хранят обитателите на кооперациите, край които се навъртат. През тази пролет обаче с мъжа ми, минавайки покрай „двора с котките“ на улица „Доспат“, видяхме групичка писанчета, които ни гледаха с очакване. Едно от тях много ни приличаше на нашия Лео. То отчаяно бръкна с лапичка в празната пластмасова кутийка пред него, като че ли каза: „Ето, нямам нищо за ядене!“
Веднага отидохме до близкия супермаркет и се върнахме с котешка храна. Оттогава ги храним всеки ден. Вече ги познаваме добре, измислихме им имена, наблюдаваме с интерес поведението им. Имат различни характери, като хората, проявяват обич и привързаност едно към друго, дори и да не са братчета и сестрички.   
Само че в двете кооперации край известния от години в квартала „двор с котките“ явно междувременно са се заселили хора, които не ги искат. И започнахме да си имаме проблеми с тях.   
Веднъж някакъв мъжага от балкона на първия етаж в едната от кооперациите ни изплаши с думите, че няма повече да намерим котетата и „силно се надява“ те да са убити. Слава Богу, оказа се, че жестоко се е пошегувал с нас. Малко по-късно отново видяхме писанчетата там.
Наскоро пък друг як тип ме заплаши, че ако продължавам да ги храня в близост до дома му, така ще ми разбие ченето, че и в „Пирогов“ няма да ми го наместят. Веднага сигнализирах в полицията и там са взели мерки. Посочих им точния му адрес – нали ми беше казал да не храня котета под прозорците му, а аз знам къде ги хранех. Описах подробно как изглеждаше този обществено опасен тип, който е готов да ме осакати заради нещо, което в никакъв случай не би трябвало да буди ненавист – хранене на бездомни котки: едро телосложение, без да е много висок, пълно лице. Но най-отличителната му черта бяха злите очи, хвърлящи светкавици от омраза към мен. Полицаи са ходили неведнъж на проверка, но той категорично отричал да ме е заплашвал. Вече писах за това.
Защо обаче отново се връщам на тази тема и то в последните часове на отминаващата година, когато предпочитам да мисля за приятни неща? Защото в последните дни на 2019-а ми се случи нещо, което държа да разкажа.
Отново бях на улица „Доспат“ в близост до кооперацията, където живее якият тип, и отново давах храна на бездомните котета, когато го забелязах да излиза от двора си. Или поне ми се стори, че е той. Гледах го от съседния тротоар. Стори ми се също така, че започна да извръща ненужно глава настрани, като че ли да не видя лицето му. Аз обаче внимателно го наблюдавах и обмислях дали да се приближа към него и да му кажа, че съм го разпознала и че вече съм предупредила полицията за заплахите му. Когато дойде на няколко крачки разстояние, якият тип най-после се обърна към мен. Но не, не беше този, който ме заплаши! Този човек ме гледаше усмихнато, все едно че най-хубавото нещо на света е да се хранят бездомни котета. Или наистина не беше същият тип, или усмивката му напълно го беше преобразила, та не можех да го разпозная.
Помислих си: колко хитра маскировка е измислил! И също така мислено го поздравих за нея.
Дано през следващата година повече хора, свикнали да мятат с поглед стрели от омраза, да маскират лицата си с усмивка. Може в един момент тя да стане искрена!















Моята 2019 г.



През отминаващата година в живота ми не се случиха изключителни събития. С мъжа ми обичаме да пътуваме, но успяхме да отидем само в Италия за годишнината от сватбата ни през юни. Щастливи сме обаче, че бяхме в областите Пулия и Базиликата, защото там се намират градове, които отдавна искахме да посетим. Вече писах в блога си за два от тях – Алберобелло и Матера, който заедно с Пловдив беше Европейска столица на културата 2019. Парадоксът е, че отидохме чак дотам, а до Пловдив така и не отскочихме, макар че ни е на два часа път. Основната причина е, че на Владо не му дават да вземе не само по-дълга отпуска, а дори и отделен почивен ден. Освен това работи до късно в редакцията, така че не можем да ходим на вечерни спектакли. А на мен сама не ми се ходеше до Пловдив. Слава Богу, че поне един път в годината му дават една седмица отпуска, та успяхме да заминем за Италия.  
Там имахме приятни запознанства и едно от тях се превърна в истинско приятелство – с Кети Колчакова и леля й, с които по щастлива случайност се хранехме на една маса в почивния комплекс „Аргонавти“ близо до град Таранто. Кети е многостранна личност – икономист с богат опит в международните отношения, но и преводач на художествена литература от норвежки. Преди Коледа получихме от нея скъп подарък – преводната й книга с разкази от Од Клипенвог „Север“. През следващата година непременно ще организираме представянето й.
Щастлива съм, че през 2019 г. и Боби имаше нови запознанства, които прераснаха в хубави приятелства. За всяка майка е важно детето й да намира хора, с които чувства, че живее пълноценно.  
Радвам се също, че и през изминалите 12 месеца намирахме време за срещи с наши стари приятели, с които си говорим за книги, за преводи, за музика.
Продължих активно да отразявам културни събития за сайта ни, но не успях да довърша книгата си за нашата котанка Гуни и нейните четири синчета - котарачета мускетарчета. Това непременно ще стане догодина. Тогава ще излезе и сборникът ми с разкази „Островът Уикенд“, който е готов отдавна. Литературният критик Георги Цанков, на когото показах ръкописа, се изказа възторжено, но задържах издаването му. Най-вече защото продължавам да се колебая кои от моите разкази и импресии, писани през последните години, да включа в него. Не искам да го разводнявам, но вариантът, който съм подготвила за печат, ми се струва осакатен. Догодина при всички случаи вече ще се появи като книга.
През 2019 г. голяма радост ми носеха и нашите котета – толкова любов ни дават, толкова уют създават. Неслучайно те ще бъдат герои не на една, а на повече мои книги. От няколко месеца с Владо започнахме редовно да храним и едни улични котки в квартала, заради което получих от някакъв як тип заплаха за жестока саморазправа с мен, ако им давам храна близо до дома му на ул. „Доспат“. Веднага подадох оплакване в полицията и постоянно се интересувам какво е развитието по случая. Междувременно продължаваме с Владо да храним бездомните котета, макар и не точно пред дома на въпросния тип, който упорито отричал пред полицаите, че ме е заплашвал.
Та имах и такива преживявания през 2019 г. През нея от живота си тръгнаха личности, с които не съм била лична приятелка, но съм ги чувствала като част от живота си – актьорите Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов... Няма да продължавам тъжния списък.
Наистина в личен план не ми се случиха знакови събития, но за мен е най-важно, че и през тази година постоянно чувствах обичта на най-близките си хора. Знам, че и те са чувствали моята.
Каква по-хубава лична равносметка от тази!

понеделник, 30 декември 2019 г.

Матера, на гости при невидимия художник



Щастливи сме, че през това лято успяхме да отидем в италианския град Матера, който заедно с Пловдив е Европейска столица на културата за 2019 г. Това е уникално място, където и досега има хора, живеещи в естествени пещери - саси - разбира се, вече електрифицирани и оборудвани като съвременни жилища. Разходихме се из улиците на Матера,  Посетихме магазинче, което се намира в една от пещерите - саси. 


Голяма част от града все пак е застроена с нормални къщи, но изгледът като цяло е изключително колоритен, защото къщите се катерят по възвишенията. 


Имахме едно преживяване, за което ми е приятно да си спомням в края на отминаващата година. Озаглавих този спомен „На гости при невидимия художник“. Ще разберете защо.  
Докато се изкачвахме по стръмните улички, попаднахме пред сграда, която от пръв поглед ни хареса. До вратата имаше табела: Palazzo Ferrau-Giudicepietro. 


Palazzo на италиански означава дворец, нямаше как сем. Дворецки да не уважат с присъствието си тази сграда. Giudicepietro пък, макар и изписано слято, означава "съдия Пиетро". Тъй като двамата ми родители бяха завършили право, макар и да бяха избрали впоследствие други професии, все пак решихме, че това е допълнителен знак от съдбата да се отбием в двореца и да изпием там бутилката с италианска бира "Nastro azzurro", която си бяхме купили от един местен магазин. Изкатерихме се по стръмните стълби и се озовахме на просторна тераса, по която бяха разпръснати големи саксии с кактуси. 


Имаше и други растения, както и маса с метални пейки край нея.


Обстановката ни се стори много артистична и Владо веднага реши, че тук е ателието на художник. Освен това от терасата се откриваха такива красиви гледки към града, че несъмнено някой художник би избрал да работи тук. 


От терасата можахме да разгледаме по-отблизо и изящните балкони на сградата, характерни за XVI-XVII в., откогато датира дворецът, според табелата пред входа.


През цялото време имахме чувството, че отсъстващият художник всеки момент ще се появи и с удоволствие бихме си поприказвали с него. Той обаче все не идваше.
Насладихме се на гледките от терасата и разгледахме какво още има на нея. С изненада открихме продълговати дървени сандъчета със засадени зеленчуци. В единия край беше боднат надпис на ръка, с печатни букви: "Вълшебна зеленчукова градина". 


До всяко от растенията имашe табелка какъв вид e, въпреки че и непознавач не би ги сбъркал: домати, маруля, тиквички, зеле. Още по-трогателно беше, че са миниатюрни, като аксесоари за детско представление.


Кой ли симпатяга обитаваше това място? Така и не го дочакахме, но усетихме присъствието му. Духът на невидимия художник изпълваше цялата тераса. 
На тръгване седнахме на най-горното стъпало на стълбата към терасата и изпихме бутилката с бира "Nastro azzurro", загледаkи в стръмните стъпала под краката ни.  


А съседната сграда до двореца Ферау също се оказа дворец - Palazzo Saraceno-Alvino от XVII-XVIII век, но нямахме време да се отбием и там. 
Може това да стане при следващото ни отиване в Матера, защото много ни се иска да се върнем там. 
Истината е, че целият град е като изрисуван от невидим художник.




неделя, 29 декември 2019 г.

Приказното градче Алберобелло



През тази година едно от сбъднатите ни желания беше посещението в живописното италианско градче Алберобелло, известно със своите трули - малки къщички с конусовидни каменни покриви. Има ги в цялата област Пулия, но най-много са те в Алберобелло и затова то се е превърнало в емблема на областта. 


Още в началото ще направя едно езиково уточнение - на италиански думата trullo е в мъжки род, но на български по-благозвучно ми звучи да е е в женски и затова в единствено число ще я изписвам като "трула" освен в случай, когато цитирам местно наименование на забележителност. 
Някои трули все още се използват за жилища, други са магазинчета или ресторанти. Имахме възможност да влезем в дома на семейство, което живее в трула. Хората се бяха съгласили непрестанният поток от туристи да се стича в къщата им. Със сигурност общината им плаща нещо за това, но и посетителите бяха приканвани да им оставят пари. Двамата съпрузи седяха на някакво миндерче и всеки желаещ можеше да се снима с тях.  


Домакинята посрещаше с възторжени възгласи всеки новодошъл, докато мъжът й не си хабеше емоциите, само търпеливо позираше за поредната серия снимки. След като излязохме от къщата им, българската ни екскурзоводка поясни, че мъжът бил по-сдържан, защото наскоро му направили изкуствени зъби и не е свикнал още с тях. А аз си мисля, че не е лесна работа човек да посреща с неизменен възторг стотици посетители на ден – „стотици“ не е преувеличение, защото наистина толкова са туристите в Алберобелло през лятото, а всеки дошъл тук любопитства да влезе в истински дом трула. Да се съгласиш твоето жилище да се превърне в нещо като постоянен, будещ огромен интерес музей си е истинска саможертва и парите не са голяма компенсация за причиняваните неудобства. Така че високо оценявам жеста на двамата съпрузи да им погостуваме за няколко минути. Поради някаква вселенска несправедливост обаче, сега, половин година по-късно, не се сещам за имената им. Затова пък запомних името на тяхната котка, която видяхме на излизане от къщичката. Попитах стопанката й как се казва котето и тя гордо ми отговори: „Мелани!“   


В Алберобелло не пропуснахме да посетим голямата базилика - Св. Козма и Дамян. 

 В градчето има и църква-трула, единствена по рода си.


В магазинче-трула опитахме местни ликьори от различни плодове. 
В музея Труло Соврано пихме и по чаша от типичното червено вино "Примитиво".То се нарича така не защото е примитивно, а защото се прави от първото узряло грозде. 
В Труло Соврано са запазени предмети от бита на хората, живели тук през ХIХ в. 

Всъщност, това е комплекс от 12 трули с преходи между тях. Построени са от фамилията Перта около 1780 г. Труло Соврано се намира близо до базиликата на Светите Козма и Дамян и според един туристически справочник, тук дълго са се съхранявали реликвите на двамата святи лечители. Труло Соврано има малко кокетно дворче, точно в него изпихме по чаша от местното червено вино "Примитиво". Опитахме и от бялото "Фиано". 


Известният певец Ал Бано, който е родом от този край, през последните години е станал винопроизводител и използва музикалната си слава, за да рекламира винарската си продукция. В Труло Соврано видяхме и от неговото вино, но не рискувахме да си купим от него, защото вече му е излязло име, че Ал Бано е по-добър като певец, отколкото като майстор на вино.


Освен запознанството с котката Мелани имахме и други преживявания с домашни любимци в Алберобелло. За отбелязване е, че те са навсякъде. Чаровно кученце с огромни очи ни посрещна в едно от магазинчетата по най-оживената търговска улица с трули. От продавачката разбрахме, че то се казва Стела (Звезда). „А защо Стела?“ „Защото ми огрява живота – каза жената. – Ето, помага ми и в магазина!“
Пред вратата на кокетна къща пък забелязахме да се мотае разтревожен котарак, който явно искаше да му отворят. Само че никой не се отзоваваше на прегракналото му мяукане. Приближих се да го утеша, но той определено беше разочарован, че стопаните му не го чуват и не се зарадва особено на вниманието ми. На вратата имаше надпис: "В тази къща и котаракът е нервен".


Жителите тук имат чувство за хумор. Това си личи и от украсата пред някои магазинчета - за реклама там са поставени забавни фигурки в местни дрехи.


В градчето видяхме и витрините на магазини със съвременна италианска мода, на която лично аз съм голям фен.


В едно магазинче трула си купихме сувенир от една бабка, която като че ли беше излязла от приказка. Седеше в сумрака вътре и плетеше. Не ни позволи да снимаме нито нея, нито стоките в магазина. Оказа се, че сувенирчето, което си бяхме избрали, й е в единствен екземпляр, така че разполагаме с уникат. Тъй като вече е наша собственост, си позволихме да го заснемем и публикуваме снимката му.

Край Алберобелло видяхме маслинови дървета - областта е голям производител на зехтин.
Впечатленията ни се допълниха от Механата на поета, която открихме на излизане от градчето. Арбелобелло наистина е като приказка, но трябва да се уточни – приказка, в която има много ведро настроение и поезия. Самото име на градчето е поетично – означава красиво дърво! 











събота, 28 декември 2019 г.

Над реката


По случай рождения ден на моя любим съпруг Владимир Дворецки днес споделям още един разказ от подготвения ми за печат сборник „Островът Уикенд“. Главните герои в този разказ не сме ние с Владко, но все пак се появяваме на финала, макар и само като видение в нечие въображение J


         Малката полянка пред дървената порта беше така напечена от слънцето, че сякаш цвърчеше под лъчите, като чеверме, облизвано от огън. Портата също беше изпръхнала, с дълбоки цепки в дървото, от което без много тънкости бе измайсторена, приличаше на дълго невидяла дъжд почва. Проскърца хрипливо, като старческа кашлица, и се отвори.
         Отвътре дойде влажен дъх. Съсухреното лице на къщурката дишаше, полъхваше живот от него. Отпред имаше нещо като преддверие, полупразно, с някакви съчки по пода. От двете страни – по една малка стая, всяка с прозорец. Вратите към тях бяха паднали - а може и никога да не ги е имало – и двете стаи се ококорваха пред всеки, попаднал в къщурката, като помръкнали, но откровени очи, непознаващи преструвка. Вдясно изглежда някога е била кухнята – на пода се мотаеха парчета нацепени дърва и две-три бакърени тенджери. Вляво явно се е намирала спалнята – някакви остатъци от дъсчено легло се забелязваха до стената. През прозорците помахваха с клони дърветата от отсрещния бряг, а под самата къщурка, властно напомняйки за себе си, се движеше реката.
         Всъщност, всичко напомняше за реката – с нея беше просмукан влажният дъх на къщата, стените отвътре също изглеждаха прогнили. Само отвън, откъм поляната пред входа, постройката даваше вид на опърлена от слънцето, но вътре в нея цареше влага и тайнственост.
         Той направи крачка към кухнята, надзърна колебливо към пода с търкалящите се бакърени тенджери, но се отказа да влезе там. Застана в средата на преддверието и се загледа към помещението с остатъците от сковано легло. Тя също впери очи в тази част на къщурката. Все още стоеше на прага и усещаше как отвън слънцето изгаря гърба й, а отвътре я облъхва хладна влажност. Попита, без много да се замисли, само колкото да се отърси от неловкостта, която я обхвана:
         - Кой ли живее тук?
         - Тук никой не живее, както виждаш – отговори той и делничният му глас я стопли, вдъхна й увереност.
         Тя също прекрачи прага и влезе вътре. Той продължаваше с любопитство да се оглежда наоколо, без много да се придвижва, само правейки крачка вдясно или вляво, а тя стоеше, поуспокоена, близо до вратата и го наблюдаваше. Накрая го попита:
         - Би ли живял тук?
         Той не се изненада от въпроса, усмихна се и отговори:
         - О, със сигурност! Ако съм с теб!
         Тя не можа да определи това комплимент ли е или обратно. Поиска разяснение:
         - И какво бихме правили двамата с теб тук?
         - Всяка вечер ще си лягаме на това дъсчено легло, ще си говорим дълго, преди да заспим, а после в съня ни ще шепне реката...
         Тя не се досети какво да отговори. Отново се вторачи в него. Не беше и помислила, че е способен да каже такова нещо.
         - И защо мислиш, че аз бих се съгласила да бъда с теб на това легло?
         - Така ми се стори – засмя се той. – Все пак, ти си единствената от екипа ни, която прие да се измъкнем за малко от програмата на тиймбилдинга и да се разходим сами из околността край хотела.
         - Това нищо не означава. Просто не ми се стоеше повече сред едни и същи хора. И в офиса сме заедно, а сега и на този тиймбилдинг. Писна ми.
         Той оглеждаше влажните дървени стени, после влезе и в самата миниатюрна спалня, приближи до прозореца:
         - Гледката оттук е като от туристическа картичка! Отдолу шумоли реката, а отсреща е гората!
         Тя най-после приближи до него и погледна навън. Слънчевата гора отсреща се усмихна и на нея. Помисли си, какво ли би било наистина да си лягат заедно всяка вечер на това дъсчено легло. Като съпрузи, женени от години, но на които винаги им е интересно да си говорят за нещо. Ще заспиват под шумоленето на реката и ще се будят сутрин от същото шумолене.
         - Къщурката наистина е над самата река – отбеляза той. – Точно, както ни се стори, когато я видяхме отдалече.
         Тя си даде сметка, че можеха изобщо да не си направят труда да идват дотук. Просто бяха забелязали една дървена къщурка, построена в края на склона над реката, и най-нормалното нещо беше да я подминат. Той обаче предложи да отидат до къщурката и ето че вече бяха вътре в нея...
         - Това построение може всеки момент да се срути – отбеляза трезво тя.
         - А не е ли забавно, ако, докато спим, изведнъж се окаже, че къщурката се е срутила в реката и ни отнася нанякъде! Събуждаме се, а нашият дом пътува по вълните, тръгнал е да пътешества – и ние с него, като в самоделна яхта!
          Тя си представи как двамата съпрузи се събуждат на дървеното легло и разбират, че къщурката им пътува надолу по реката. Изведнъж ги видя много ясно как първо хвърлят наоколо изненадани погледи, после разбират какво е станало... и се разсмиват. Сгушват се един в друг и се отдават на пътешествието... През цепнатините на пода се промъква вода, която те не забелязват, после водата вече покрива целия под. Та те ще потънат! А са все така сгушени един в друг, говорят си сладко, смеят се, забавно им е, че неочаквано са се озовали в реката! Те са луди! „Ще потънете! – иска да им извика тя. – Ще загинете!”. Те нехаят, щастливи, че са заедно, пътуват с лодката къщурка, потъваща във водите.  „Спасете се! – с цялата сила на мисълта си им крещи тя. – Стига сте се прегръщали на това легло, бягайте оттук! Потъвате!”. А те все така щастливо нехаят...
         Тя не можа да издържи на тази въображаема гледка и се втурна навън.

Гертина Дворецка



петък, 27 декември 2019 г.

Преродената Джейн Остин


Реших да споделя в блога си този мой разказ, защото забелязах, че съм го написала точно на днешната дата преди 5 години. Той е от готовия ми за печат сборник с разкази и импресии „Островът Уикенд“.


         След празнуването на Коледа в тесен семеен кръг момичетата бяха отишли на гости при съседите от петия етаж. „Все едно – през няколко къщи на селската улица” – помисли си Жана, докато разтребваше чиниите от коледната маса в хола на панелния им апартамент. Нямаше да се тревожи дали ще се намери кой да изпрати дъщерите й до вкъщи късно вечерта, както ставаше, когато са с компания в някое заведение из центъра на София, далече от родния им квартал „Люлин”.
         Мъжът й придремваше на дивана, 10-годишният им син се оттегли край компютъра в ъгъла и в момента си слушаше някакви записи с музикални изпълнения – със слушалките на ушите напълно се беше разграничил от ставащото наоколо, само когато минаваше покрай него, Жана долавяше жуженето на мелодията, която в момента изпълваше главата на сина й.
         Телевизорът също работеше. Мъжът й, кликайки с дистанционното, преди да задреме, беше попаднал на някакъв филм, който очевидно го беше приспал. Жана се загледа в екрана: старовремски рокли с кринолини, стаи, претрупани с тежки мебели и картини по стените – хем някак задръстено и с усещане за спареност, хем някак уютно. Би приседнала да изгледа филма докрай, но искаше да си свърши домакинската работа, затова продължи да носи мръсни чинии и чаши от хола в кухнята, като хвърляше по някой и друг поглед към телевизора. Постепенно установи, че филмът е за живота на английската писателка Джейн Остин. Жана харесваше книгите й и ако в момента нямаше семейни ангажименти, наистина би заседнала пред телевизора, но сега, сновейки между двете помещения в миниатюрния им апартамент, можеше единствено да зафиксира отделни кадри: Джейн се запознава случайно с млад лекар, докато търси кой да се погрижи за болния й брат... младият лекар урежда среща на Джейн с висш благородник, който се оказва голям фен на книгите й – има по един екземпляр от романите й във всеки свой дворец, за да може да ги препрочита, а неговият библиотекар ги е чел по два пъти... Джейн гледа влюбено младия лекар, но в един момент осъзнава, че самият той гледа заинтригувано младата й племенница... „Такава е логиката на живота, скъпа!” – мислено поясни Жана на екранната Джейн Остин и продължи да домакинства. При поредния бегъл поглед към телевизора забеляза, че Джейн изпитва силно физическо страдание. „Какво ти е, скъпа? Дръж се!” – каза й мислено Жана... Екранната Джейн от време на време повтаряше, че иска да бъде богата, за да осигури по-добър живот на близките си. „И аз, и аз, скъпа!” – репликираше мислено Жана и припкаше от хола към кухнята и обратно...
         „Не трябваше да съм болна сега! Главата ми гъмжи от толкова много герои и случки, които очакват да бъдат описани!”... Жана приседна пред телевизора и внимателно се загледа в екранната Джейн Остин. „Главата ми гъмжи от толкова много герои и случки, които очакват да бъдат описани!”... Самата Жана неведнъж си беше повтаряла същите думи. Жената от екрана мислеше точно като нея! Може и да имаше още домакинска работа за свършване в панелния апартамент, но щеше да почака. Само че Жана доста късно взе това решение – екранната Джейн Остин вече бързо вървеше към смъртта. Имаше още една сцена с нея, когато тя, вече много тежко болна, обясняваше на сестра си Касандра, че е  щастлива от живота, който двете са си създали и са изживели заедно. „Не може да бъде вярно! – мислеше Жана. – Тя говори така само защото се надява да има след време друг живот, който да изживее по съвсем различен начин.” После екранната Джейн Остин вече напусна действието, а животът на семейството й продължи без нея. Към края на филма сестра й Касандра хвърляше едно след друго писмата на Джейн в огъня. „Как си позволяваш! Не смей! Всеки ред, всяка дума са важни!” – мислено изкрещя Жана – но на екрана писмата с подписа на Джейн Остин се сгърчваха под пламъците и се превръщаха в тънки черни траурни парцалчета. „Не!” – крещеше сърцето на Жана... Филмът за Джейн Остин свърши.
         С помръкнало сърце довърши разтребването на коледната трапеза в хола. На дивана мъжът й вече не само придремваше, а най-откровено спеше с леко отворена уста и бебешко изражение. Синчето й кимаше в такт с музиката, която чуваше в слушалките на ушите си, и блажено се усмихваше. Някъде в същия панелен блок, но няколко етажа по-надолу, довършваха празнуването на Коледа при съседи двете й дъщери. А Жана беше довършила домакинската си работа за днес и сега, както обикновено, главата й гъмжеше от герои и случки, които очакват да бъдат описани! Така беше казала преди малко и екранната Джейн Остин във филма за живота на писателката. Тази толкова известна писателка, която си е останала неомъжена цял живот и сигурно е мечтала за друга лична съдба! Например... да има любим съпруг, две прекрасни дъщери и сладко синче.  И в коледната нощ Жана се запита дали самата тя не е преродената Джейн Остин! Въпросът, който сама си зададе, я завари неподготвена. Беше чела повечето романи на английската авторка, с удоволствие гледаше многобройните им екранизации, но досега не се беше интересувала особено от живота й. Тази Коледа обаче й поднесе като дар откровението, че и друга писателка е имала същото усещане за гъмжило от творчески идеи, които на всяка цена трябва да бъдат превърнати в реалност.
         Жана отиде в спалнята, където беше компютърът й, и се зарови в интернет да издирва биографии на Джейн Остин. Родена през декември 1775 г... Жана беше родена през януари 1965 г. Нямаше кой знае какво съвпадение – близо 190 г. разлика, зимно раждане... А да, имената: Джейн – Жана. Баба й Иванка така и не прие, че внучката й е кръстена на нейно име, макар че и Жана празнуваше на Ивановден... Но защо трябваше да търси такива съвпадения в играта на фантазията си, че е преродената Джейн Остин? Ако Джейн е искала да изживее съвсем различен живот от този, който е имала между 1775-1817 г., едва ли би държала нещо да съвпада. Единственото истински пълно съвпадение досега беше изречението, произнесено от екранната Джейн Остин във филма, който преди малко вървеше по телевизията: „Главата ми гъмжи от толкова много герои и случки, които очакват да бъдат описани!”.
          Най-голямото удоволствие за Жана беше, след като е свършила домакинската си работа и е превела определения за деня брой страници, да седне пред компютъра и да заописва героите, разхождащи се из мислите й. Пишеше проза още от юношеските си години. По социалистическо време, още когато беше 22-годишна, сборник с нейни разкази излезе в издателство „Народна младеж” и беше приет много добре от литературната критика. След започналите политически промени през ноември 1989 г. обаче литературната критика постепенно почти изчезна от културния живот на България, а и самата Жана нямаше особена нужда от нея, защото през следващите години не издаваше книги. Беше се омъжила доста млада за състудента си Станимир, с когото се бяха влюбили, ако не от пръв, то от втори поглед, но много трайно. Роди първата си дъщеря, две години по-късно – втората. Жана си гледаше децата, захващаше се за кратко на работа в редакции или в преводачески агенции – завършването на френската гимназия се оказа полезно. Накрая установи, че й е най-добре, когато превежда вкъщи, за да е близо до децата си и да може във всяка свободна минута да описва героите и случките, гъмжащи в главата й. Пишеше, но почти не издаваше, защото преди политическите промени, въпреки успешната си първа книга, не беше успяла да си създаде име на утвърден автор, а в годините на демокрацията се наложи практиката неутвърдените автори сами да плащат, за да им издават книгите. Жана и мъжът й нямаха пари за хвърляне в издателства. Най-важното беше да осигурят нормален живот на дъщерите си, а това през дългия период на прехода невинаги се оказваше лесно. Станимир също се хващаше на работа в различни редакции, но накрая си намери място като завеждащ връзки с обществеността в българското представителство на известна чуждестранна фирма и семейството се почувства по-спокойно за финансите си, а и преводите, които правеше Жана, осигуряваха постоянен, макар и не особено висок доход.
         Точно тогава тя реши, че е време да се върне в литературата. За десет години беше написала два романа и много разкази. Не й се ходеше по издателства, но се налагаше. Откри един познат от студентската им литературна компания, който беше станал издател. Занесе му единия от романите си. Издателят прегледа ръкописа й, обясни, че не е лош, дори напротив, но не иска да рискува с неизвестен български автор.
         Станимир прецени, че е редно да плати, за да бъде публикувана книгата на жена му. Романът на Жана излезе. Никой не му обърна внимание. Издателят не пое никакъв ангажимент за разпространението му. Няколко познати, на които самата авторка го подари, казаха, че не са очаквали да е толкова хубав, но той потъна в многотията от издадени книги, за някои от които се организираха усилени пиар акции.
         Жана продължи живота си постарому. Грижеше се за семейството си, превеждаше вкъщи и в свободното време описваше историите, гъмжащи в главата й. На 39 години забременя за трети път и роди сина си. Дъщерите й – на 15 и 13 г., бяха във възторг да си имат малко братче – жива кукла. След време Станимир реши отново да направи нещо за творчеството на жена си. Потърсиха друг издател. Той издаде книгата и също не пое никакъв ангажимент за разпространението й. И този роман потъна в многотията от издания. Всеки, който го прочетеше, казваше, че Жана показва невероятен талант, но читателите не бяха много...
         Та такава равносметка правеше сега в края на коледната вечер, след като беше видяла на пресекулки филма за живота на Джейн Остин и в един момент се замисли дали не е преродената английска писателка. Продължи със сравненията: Джейн беше получила признание приживе, а Жана скоро щеше да стане на 50 години и почти не я познаваха като автор. Но Жана имаше всеотдаен съпруг и три деца. Дали Джейн не би искала същото? Дали не би заменила писателската си слава за това, което имаше Жана? Всъщност, вероятно не! Едва ли Джейн би пренебрегнала световната си известност за сметка на живот в панелен софийски апартамент, па макар и като майка на три прекрасни деца. Само че в тази коледна вечер Жана осъзнаваше, че ако трябваше да избира между славата на голяма писателка и живота с любимите си хора, без колебание би избрала тях.
          „Ти си остани с онова, което си постигнала някога, а аз – с онова, което имам сега!” – обърна се мислено към нея Жана.
         Зави с пухкаво одеяло мъжа си, който беше заспал на дивана с изражение на бебе. Занесе чаша плодов сок на синчето си, което продължаваше да кима със слушалки на ушите в такт с музиката. Обади се по телефона на съседите, при които дъщерите й довършваха празнуването на Коледа, и им каза, че могат да закъснеят колкото си искат. После отиде в спалнята, седна пред компютъра си и заописва героите, които се тълпяха в главата й и сред които изникна и Джейн Остин. Жана не можеше да направлява действията на персонажите от въображението си, те сами движеха сюжета, а тя ги следваше, пишейки. Някакъв млад господин се заплете изневиделица в интригата, описвана от Жана, тя не беше очаквала от фантазиите й да се измъкне точно такъв герой в строг старомоден кафяв костюм. Младежът огледа недоверчиво хола в панелния апартамент и произнесе пренебрежително: „Как? Може ли някой да живее в такава обстановка?” „Наистина, много семпло, но уютно – репликира Джейн Остин и също огледа хола в панелния апартамент, после заключи: Винаги мога да усетя кога един дом е изпълнен с обич. Бих живяла тук с удоволствие! Стига да има къде да пиша книгите си.” Интуицията я отведе към спалнята с компютъра. Седна пред него и започна да описва героите и сюжетите, които се тълпяха в главата й.

Гергина Дворецка

         27.12.2014 г.