Къщата на магьосника в Рио

В момента с пълна сила се вихри карнавалът в Рио де Жанейро! Естествено, приятно ми е да си спомня, че и ние с Владимир Дворецки сме били на големия Самбадром, през който преминават представителите на различните школи по самба. Само че бяхме там не по карнавално време и не видяхме пищния спектакъл, а само отделни ученички по самба, които репетираха наблизо.

Ние тогава също се вживяхме в този пламенен танц, прииска ни се да го танцуваме, но май ни се получи като ръченица. Понятно е. 

Не за това ми е думата обаче, а за нещо, което често изниква в паметта ми, когато мисля за Рио, и ме очарова всеки път, когато си го представя – Къщата на магьосника.

Връщахме се от Ботаническата градина, до която бяхме стигнали с комбиниран билет за метро и автобус. Возехме се в автобуса по огромен булевард сред шпалир от високи сгради и изведнъж, най-неочаквано се случи чудото. През прозореца забелязах отдалече двуетажна къща с островърха куличка на покрива. С големи букви на фасадата пишеше “Casa do Mago” - Къщата на Магьосника! Беше вълнуващо! Възхитително! Добре, че въпреки магичността на мига, съобразих, че е хубаво да снимам Къщата. Успях да направя една-единствена снимка, но съм щастлива, че я имам! В паметта ми обаче мигът, когато нашият автобус профуча покрай магьосническата къща, продължава по-дълго. Първо я забелязвам като странен дисонанс с хармонията на многоетажните постройки наоколо, после все повече се убеждавам, че очите не ме лъжат, а наистина виждам пред себе си Къщата на магьосника. Взирам се като хипнотизирана в остъклената триъгълна куличка на покрива и с изумление откривам, че тя е пълна с бели и червени топки, които висят във въздуха. След това автобусът се отдалечава, но пред очите ми са все тези бели и червени топки, изпълващи остъклената триъгълна куличка на покрива. Бях покорена от гледката. Къщата на мага в Рио ме омагьоса!

В следващия момент автобусът подмина друга двуетажна сграда, също в дисонанс с близките високи блокове, но тя не беше запленяваща като Къщата на магьосника – просто една двуетажна постройка.

А над цялото преживяване се извисяваше статуята на Христос, която, ако няма облаци, се вижда почти отвсякъде в Рио.

Напоследък чета и слушам изказвания на хора, които се възпротивяват на снимането по време на пътувания. Твърдят, че фотообективът или видеокамерата отнемат от очарованието да се насладиш на гледките със собствените си очи, без посредничеството на техниката.

Аз съм на съвсем различно мнение. Известно е, че с времето човешката памет, неволно или по вътрешен подтик, изопачава фактите. Снимките не допускат това да се случва. Те са безпристрастни. Позволяват при второ и последващи разглеждания да бъдат открити детайли, които в момента снимащият не е забелязал. Или пък не ги е видял добре и са му се сторили доста по-различни от онова, което са.

Впрочем, това се случи и с моята снимка на Къщата на Магьосника в Рио. Наскоро реших да увелича всеки детайл в нея, за да я разгледам по-подробно поне отвън. Така забелязах, че Магът дава безплатни консултации – това също беше анонсирано на фасадата, но не го бях видяла веднага. Увеличавайки снимката, се приближавах все повече към Къщата и онова, което откривах, ми заприличваше на бутафория – големи гипсови скулптури, подбрани еклектично, с цел да създадат магична атмосфера.  Но мен ме вълнуваше най-вече триъгълната остъклена куличка на покрива, в която из въздуха бяха застинали бели и червени топки. Какво по-голямо доказателство за силата на Мага!

Все по-заинтригувано увеличавах изображението, вече надниквах през стъклото в самата триъгълна кула и видях очертания, които ми напомниха изображението на Богородица. А червените и бели топки, застинали във въздуха? Те се оказаха големи червени и бели цветя. Стояха на стеблата си, които отдалече не бях видяла, и ми се беше сторило, че висят в пространството. Може би бяха изкуствени? Това не се разбираше при фотоувеличението.

В крайна сметка единствената снимка, която успях да направя на Къщата на Магьосника в Рио, ми разкри тайната на моето омагьосване. Просто не бях видяла детайлите отблизо. Когато ги видях, прецених, че къщата всъщност е доста бутафорна. 
И как постъпих след това своя разкритие?

Във въображението си се отдалечих от Къщата на Магьосника на разстоянието, от което я видях за първи път през прозореца на автобуса, и пред мен магично просветна остъклената триъгълна куличка на покрива, в която висяха във въздуха червени и бели топки! Истинско вълшебство! 
Всъщност, вълшебството е в това да гледаш на всичко от подходящото разстояние. При всяко анализиране на детайлите магията се губи – както когато правим разрез на литературно, музикално или каквото и да е произведение на изкуството, за да тълкуваме похватите на автора. Може и да разберем как е постигнал магичния ефект на творбата си, но при анализа самият ефект избледнява или изчезва.   

Затова в спомена си аз отново виждам Къщата на Магьосника в Рио от разстоянието, от което тя ми се стори вълшебна, и запазвам този спомен като едно от най-красивите ми преживявания! 

Кои бяха тези жени?

Онези, които познават поетесата Рада Панчовска и мен, веднага биха казали, че жените на снимката сме ние двете. Само че не става дума за нас, а за две други жени, от които едната е вляво на първата снимка, а другата много приличаше на нея. Тогава ги помислих за сестри. А „тогава“ беше една февруарска вечер на 2016 г., когато, след като присъствах на литературно четене в Столична библиотека, пристигнах с голямо закъснение в клуб „Перото“ в НДК, където имаше среща с известният испански журналист Алфонсо Армада. Там не бяха останали никакви свободни места. Или все пак?...

Поетесата Рада Панчовска ми направи знак отдалече, че мога да седна до нея – някаква дребничка прошарена жена (тази от снимката) беше сложила голям плик на съседното място, но нямаше проблем да го премести, за да се настаня и аз. Обаче се оказа, че проблем има. Жената не искаше да премести големия си плик:

-         Ама не виждате ли, че имам багаж тука! – изписука възмутено.

-         Преместете си плика, има място да седна и аз – усмихнах се миролюбиво, защото никак не бях настроена за дребни разправии.

-         Коя сте вие, че да ви правя място? – заинати се жената.

-         Журналистка съм – отговорих.

-         Журналистка била! – подигра ме дребната прошарена жена и погледна към съседката си, с която много си приличаше по външност.

Двойничката на нежелаещата да седна до нея ме изгледа презрително и произнесе категорично:

-         Не е журналистка!

От много време насам съм свикнала литературни събратя по перо да не ме признават вече за поетеса, но не ми се беше случвало някой да постави под съмнение принадлежността ми към журналистическата гилдия.

Хората наоколо заподхвърляха реплики в моя подкрепа, затова дребната прошарена жена поотмести големия си плик и аз все пак успях да седна. Жената обаче не можеше да се примири, че е трябвало да отстъпи и след малко изписка:

-         Ето, пречите ми! Вие в момента ми пречите!

Отново се надигнаха гласове в моя подкрепа, а аз се постарах да слушам разговора с испанския журналист. Двете еднакво слаби прошарени жени обаче продължиха да се занимават с мен.

-     Една чаша вино безплатно в края на срещата – това е причината, нали? – саркастично произнесе онази, която седеше срещу мен. Явно ме приравняваше към навлеците, които посещават събития с вход свободен, надявайки се на почерпка накрая. - Не я ли виждаш, че е от махалата? – обърна се към онази, която не искаше да седя до нея.

Май се досещах за коя махала говореше. Бях така изумена, че това със сигурност е проличало по изражението ми. Изумлението ми стана още по-голямо, когато жената срещу мен започна да криви лицето си, очевидно, за да ме имитира по възможно най-гротескния начин.

Останах без думи. Все пак успях да се съсредоточа в онова, което говореше гостът от Испания. Двете дребни жени не мирясаха веднага, кимаха към мен, шушнеха си съзаклятнически, кикотеха се злорадо. Прошарени и сбръчкани се държаха като момиченца от началното училище, решили да дразнят своя съученичка, която не харесват. Постепенно най-искреното ми безразличие към тях охлади желанието им да ме тормозят и започнаха да демонстрират пресилен интерес към събитието.

В даден момент в литературния клуб дойде и мъжът ми. Той ми направи снимката, която е в началото на този текст. Аз пък крадешом се постарах да заснема тези две непознати. Рядко ми се е случвало някой да изразява толкова открита неприязън към мен и исках да си ги имам за спомен.  

В края на събитието, вече в неформална обстановка, колеги журналисти дойдоха да се видим. Излезе, че инцидентът ми с двете прошарени жени не беше останал незабелязан от никого в залата. Потърсих ги с очи. Стояха настрани и пиеха по чаша безплатно вино. Явно те само за това бяха дошли и по тази причина им беше хрумнало да обвинят мен за същото. Изправени една до друга не си приличаха чак толкова. Онази, която не ме пускаше да седна до нея, беше по-ниска. И двете обаче бяха изключително слаби и неугледно облечени. Майка ми казваше за такива хора: „Сдъвкани и изплюти от живота.“  

Паметта ми се приучи с годините да изхвърля всякакви неприятни случки. Поведението на двете жени никак не ме разстрои и съвсем скоро нямаше изобщо да си ги спомням, но започнах редовно да срещам едната от тях – по-високата, която ме имитираше подигравателно - на събития в Унгарския културен институт. Другата никога повече не я видях, но тази стана постоянно присъствие в института. Гледаше с учудване как разговарям приятелски с тогавашната директорка Дьорди Димитров и тя също отиваше да си говори с нея. Дьорди е сърдечен човек и й отговаряше любезно, но си личеше, че не я познава. С времето слабата прошарена жена все по-любопитно ме наблюдаваше, дори веднъж се опита да ми се усмихне. Правех се, че не я забелязвам. Истината е, че и аз изпитвах любопитство що за персона е. Сбръчкана като стафида, зле облечена, но без да изглежда просташки. Какво ли е било миналото й, та беше сбръчкало жестоко и душата й, щом си позволи да се нахвърли с такава безпричинна омраза срещу мен в онази февруарска вечер на 2016 г.? Сестра ли й беше другата жена, която толкова ми заприлича на нея по външност и по озлобление през въпросната вечер? В каква ли жалка дупка се прибираше след поредното събитие в Унгарския културен институт? А може би не беше дупка, а хубав апартамент в стара кооперация в центъра на София?

От 2-3 години не съм я виждала. Сетих се за нея, защото Фейсбук ми припомни тези снимки. Не бих казала, че ми липсва, но понякога забелязвам отсъствието й от събитията в Унгарския културен институт. Както ни се случва да забелязваме отсъствието на стари олющени постройки, изчезнали от обновяващия се градски пейзаж.   

И все пак от време на време се питам: кои бяха тези жени? Дали не са нечии любими баби или лели? Честно казано, точно в тази роля не успявам да си ги представя. Някак не съответства на впечатлението, които оставиха у мен. Но кой знае? 

Мержелеят се в паметта ми като парченца от мозайка, останалите части от която са изгубени.      

Амбиция без граници

В дните, когато далеч повече ме вълнува, че за първи път държава членка на Европейския съюз го напуска, както и какво бъдеще предстои на БНР с новия му генерален директор, реших все пак да пиша за една история, която можех да определя като незаслужаваща внимание. Само че не е точно така и ще разберете защо.   

Става дума за случайния ми сблъсък с една безгранична амбиция, която на всяка цена държи да постигне успех.  

В края на октомври миналата година във Фейсбук получих покана за приятелство от една читалищна деятелка в не особено голям провинциален град. Приех поканата. Много скоро жената ме запита на „Лични“: „Вие май пишете?“ След като й потвърдих, предложи да участвам с две мои стихотворения в инициатива на читалището им за популяризиране на съвременни български поети. Стихотворенията се принтират на листове и се оставят по масите в кафенетата на техния град. Вече бил проявен интерес и от чужбина към инициативата. Българи, работещи в Женева, останали възхитени от нея. Съгласих се да участвам и изпратих две мои стихотворения. Жената ми съобщи, че на нейната стена във Фейсбук има похвален отзив за инициативата и бих могла да го споделя в моя профил, защото вече и аз съм участник. Отговорих й, че не мога да съотнеса автоматично тази похвала към себе си и не споделих отзива. Още един-два пъти жената ме подкани да се похваля във Фейсбук, че участвам в такава инициатива, която се разраства и в чужбина. Естествено, аз не го направих, защото изобщо не бях сигурна дали някой е чел точно моите стихове, оставени на масата в някое кафене.

В даден момент жената поиска съдействие от мен да я свържа с една журналистка от Радио България, за която беше прочела на моята страница във Фейсбук. Имаше желание да установи контакт чрез нея с български организации в Гърция, които да подемат инициативата за популяризиране на съвременна българска поезия. Попита ме: „Тази журналистка май пише стихове?“ Отговорих й, че не съм сигурна, поне аз не съм чела нейна поезия. Започнах да се досещам, че жената от читалището целенасочено издирва хора, пишещи стихове, за да ги включи в инициативата си и да ги подканя да се хвалят в публичното пространство с участието си в нея, като по този начин й правят реклама. Хитро!

Доста бързо читалищната деятелка се отказа от контакт с журналистката от Радио България. Обясни ми, че това вече не й е нужно, защото Агенцията за българите в чужбина е харесала инициативата и ще съдейства за осъществяването й. Междувременно ми обясни какво очаква от партньорските организации в чужбина: за собствена сметка да принтират и ламинират листовете с подбраните стихове, които им изпращат от читалището, и да ги оставят на места, посещавани от българи. Това изисквало пари и усилия и не всеки се съгласявал. Казах на жената, че наистина няма да й е лесно да намери партньори в чужбина, но тя веднага ме контрира, че те вече са налице. Добре.

Няма да разказвам в подробности за двумесечното ни общуване на „Лични“, все по инициатива на читалищната деятелка. Изпращаше ми линкове към интернет издания в чужбина, веднъж сподели кои съвременни български поети мечтае да гостуват в тяхното читалище. Повечето имена никога не бях чувала, но се оказа, че те имат хиляди фенове и последователи във Фейсбук. Един от тях работел като охранител, но стиховете му получавали стотици лайкове. Полюбопитствах какви са тези стихове, посетих съответните профили и не се учудих на лайковете. Точно такива стихотворения масово се харесват в социалните мрежи: за любовта, тата-та и пак за любовта. Само че повечето от масово харесваните във Фейсбук автори нямали желание да се срещат с публика. Мен, разбира се, жената не ме покани да гостувам в тяхното читалище. Ясно е защо. Моите стихове не събират стотици лайкове. Но пък профилът ми във Фейсбук е напълно достъпен и ако, например, се похваля, че участвам в читалищната инициатива за популяризиране на съвременни поети, като допълня, че тя се разраства зад граница, то много хора ще прочетат това и ще си кажат : „Брей, каква инициатива!“ Добре измислено! Само дето упорито не исках да се похваля публично с участието си в инициативата.

Всичко приключи преди около седмица. Една вечер, докато бях на концерт, получих на месинджъра съобщение от читалищната деятелка, че иска да ме пита нещо. Написах й къде се намирам, за да се досети, че не мога да й отделя внимание в момента. Тя обясни, че въпреки всичко ще ми пише, а аз да й отговоря, когато мога. След концерта погледнах за какво става дума. Читалището им кандидатствало за награда с инициативата за съвременната поезия, но се изисквало някоя организация да направи номинацията и жената ме питаше може ли да разчита на нашата фондация да даде предложението за награда. Веднага добавяше, че, за да ме улесни, сама ще попълни документите и ще ми ги изпрати. На минутата й написах, че за такова нещо не може да разчита на мен, защото никога не съм видяла читалището им, нито знам каква дейност развива, така че не мога да го номинирам за награда. Единственото, което бих могла да направя, е да публикувам материал за инициативата им на нашия сайт.  „Е, и материал е добре“ – прие читалищната деятелка.

 На следващата сутрин се събудих с мисълта как изобщо тази жена, която не познавах лично и никога не бях стъпила в читалището й, беше допускала, че ще приема да го номинирам за награда. И още преди да дочака отговора ми, беше пояснила, че ще ме улесни като сама попълни документите. Зададох й на „Лични“ този въпрос, както и още няколко други: В кои заведения в техния град са били оставени моите стихове за четене? Има ли отзвук от читатели кого от поетите, участници в инициативата, са харесали? С кои градове в чужбина вече има партньорство и как се разпространяват стихотворенията там?

Първата реакция на жената беще: „Какви са тези въпроси? Не ми ли вярвате? За първи път срещам такъв журналист!“ После все пак обясни, че първоначално в инициативата били включени само поети от техния град, за да бъдат популяризирани и че акцията със стиховете в заведенията продължила само през лятото. На 1 октомври 2019 г. пък били изпратени стихотворения в Женева и българи, работещи там, изпаднали във възторг от идеята. „Значи моите стихотворения няма как да са били четени от някого чрез вашата инициатива, защото с вас се запознах във Фейсбук в края на октомври – констатирах трезво. – В такъв случай защо ме карахте да се хваля във Фейсбук, че участвам в тази инициатива и ме четат в чужбина?“ „Защото на много хора им беше приятно да се похвалят с това.“ – откровено заяви читалищната деятелка. На нито един от конкретните ми въпроси, свързани с инициативата, не даде отговор. Само ми обясни колко е важно децата на българите в чужбина да четат стихове на български език, за да не го забравят. Накрая ми съобщи, че вече имат институция, която ще ги номинира за награда, така че отпада необходимостта от съдействие на фондацията ни, а аз не е нужно да пиша материал за инициативата. Разбира се, не написах. Нямаше какво да кажа в този материал, защото не получих отговори на въпросите, които всеки би си задал, ако му навират в очите някаква инициатива, определяна като новаторска.

На следващия ден, след този наш разговор на „Лични“ във Фейсбук, жената ме разприятели. Беше разбрала, че не й върша работа и ме беше изхвърлила от полезрението си. Все едно!

И ако си губя времето да описвам тази случка, то е, защото тя всъщност никак не е безобидна. Някой измисля нещо, решава, че то е иновативно и започва да търси всякакви възможности, за да постигне популярност. Не се свени да досажда на хора, които преценява като полезни за каузата му, опитва се да ги манипулира. Измисля си, че в чужбина вече мнозина са прегърнали идеята му, но не уточнява кой и къде. Такова поведение не заслужава награда. Заслужава друго, но не ми се навлиза в подробности.

Колкото до иновативността на инициативата, тя всъщност много напомня на „Поезия в метрото“ – пана със стихотворения на различни автори се поставят за определен период от време във влаковете или в станциите на метрото.  

 Последното, което искам да добавя, е, че българските общности в чужбина редовно канят да им гостуват наши поети и писатели, които ценят. Те няма да разчитат едно читалище от неголям град в България да им дава своята подборка от автори със задължението стиховете им да бъдат принтирани и ламинирани, а после да бъдат разнасяни на места, посещавани от наши сънародници. Ако хората обичат поезията, сами ще изберат стиховете, които да популяризират. Ако пък не обичат да четат стихотворения, кой ще ги задължи да се товарят с допълнителни ангажименти и парични разходи, за да доведат до успешен край нечия инициатива? Просто разсъждавам реалистично, отвъд патриотичните лозунги. Някой дава идея и очаква бъдещите му партньори да поемат основната тежест по осъществяването й, като разчита на любовта им към родината.

На никого не искам да попреча да се изяви, дори напротив, но ако след време науча, че читалищната деятелка е получила награда за своята инициатива, ще знам, че най-вероятно е попаднала на хора, които се се съгласили да я номинират, без да задават никакви въпроси. Достатъчно им е било, че замисълът е патриотичен и са се поддали на напористостта на жената. Лично аз бих й казала: „Не се прави така, госпожа!“