Гледах
раздаването на тазгодишните награди на БНР „Сирак Скитник“ в Интернет. Пиша
тези редове не за да коментирам кой е бил отличен и кой не. Винаги има хора, които
се чувстват огорчени, че професионалните им постижения не са били забелязани и
оценени. В Радиото от години важи правилото, че няма начин да бъдеш номиниран,
а още по-малко – награден, ако не те харесва административното ръководство на
медията. Не се сещам за изключения от това правило. Потвърждава го дори третото
поредно определяне на Петър Волгин за номер 1 в „Хоризонт“, макар да беше
уточнено, че е избран от колегите си в програмата. Шефовете явно са подкрепили
охотно награждаването му като компенсация за сваленото предаване „Деконструкция“.
Но не за това ми е думата.
Искам
да споделя впечатлението си от самото връчване на наградите и впечатлението ми е като за нещо
набързо претупано. Особено в първата част, когато беше обявено кой е номер 1 в
различните програми – нововъведение в конкурса от 3 години насам. Очевидно в
сценария не е било предвидено всеки от наградените
в тази категория да каже по няколко думи – направи го само колежката, която
първа получи отличието си. После се заредиха изчитания на имена и експедитивно
раздаване на дипломи, като на конвейер. Може би не всички са имали желание да
говорят, но и който е имал, се е отказал заради общото усещане за припряност по
време на церемонията. Динамика ли се търсеше, не знам. Знам само, че за
получилите признание това е особен, вълнуващ момент и е редно поне да им бъде показано,
че биха могли да произнесат кратко слово. В случая някои от колегите от районните
радиостанции са пропътували километри, за да присъстват на тържеството в София,
а гласът им така и не се чу. Отделен въпрос е, че няколко радиостанции не бяха
определили кой за тях е номер 1. Едва ли е заради липса на добри професионалисти.
Но да не се задълбочаваме в причините за подобен бойкот на конкурса.
При връчването на самите награди „Сирак
Скитник“ темпото се поуспокои и който от отличените пожела, се изказа. Имаше и
две награди, определени като „извънредни“, т.е. невписани в регламента –
доказателство, че ръководството на медията може да използва конкурса, както му
се харесва, за да покаже добро отношение към когото си пожелае. Едната
извънредно наградена беше Поля Станчева за документалния й филм „Олово срещу
словото“, посветен на 80-годишнината на БНР. Бившата генерална директорка на
радиото толкова държеше да подчертае как държи на екипността, че още преди да й
бъде връчена грамотата започна да благодари на колегите от БНТ, с които е
работила по филма. Май не я чух да споменава с благодарност името на Захари Миленков,
уредник на Музея за история на радиото, но какво тук значи някаква си личност!
А Захари е наистина личност, достойна за уважение, защото от години късче по
късче събира експонати и исторически факти, свързани с радиото. Той се появява за
кратко във филма на Поля Станчева, но през цялото време не ме напускаше чувството,
че точно Захари е предоставил огромна част от информацията, разказвана зад
кадър от авторката. Впрочем тя не е устояла на изкушението да се появява понякога
и в кадър. На фона на историята на радиото! Ех, сладка суета човешка… А иначе
жената държи на колегите от БНТ, с които е правила филма, и ги изброи поименно
на церемонията при награждаването си.
Другата
извънредна, нерегламентирана в конкурса „Сирак Скитник“ награда, получи екипът „Новини“
на БНТ 1 за 55-годишнината на телевизията. Наградите по принцип се определят от
обществения съвет, но не може да се мине без благословията на административната
власт. Изводът ми е, че и бивши, и настоящи началства в БНР държат да покажат
колко ценят БНТ. Дали защото продължава да се говори за сливане на двете медии и
ще се отвори място за генерален директор на обединената администрация?
На
финала Радослав Янкулов връчи и голямата награда „Сирак Скитник“ на оркестъра
за народна музика на БНР. Струваше ми се, че този избор е безспорен, но
по-късно прочетох някои коментари в смисъл, че е можело да бъде и някой друг –
така че винаги недоволни ще има. Важното е, че и настоящият генерален директор
демонстрира колко държи на екипността. В желанието си при обявяването на наградата
да е заобиколен от колкото може повече хора, той в един момент се отдалечи от
микрофоните и не се чуваше какво говори. Наложи се да го догонва водещата с
микрофон в ръка, за да разберем колко колективно действа Янкулов заедно с
обществения съвет, рамо до рамо в буквалния смисъл на думата.
Като
цяло по време на церемонията един бивш и един настоящ шеф на БНР показаха
следните сходства: демонстрация колко ценят екипната работа и… реверанс към БНТ.
Всеки си прави имиджа, както може – все пак наближават избори за генерален
директор на двете обществени медии и не е чудно някои хора вече да мислят за предизборната си кампания.
След
като награждаването приключи, отново си припомних как беше претупано началото
на церемонията, когато повечето отличени колеги от различните програми на БНР
така и не можаха да кажат по няколко думи. Всъщност, и конкурсите, и тези
тържества би трябвало да се правят за тях, за редовите професионалисти, а не за
да бъдат използвани от представителите на ръководната каста за някакви техни си
лични сценарии.
На
наградените – честито! Всеки има право да изживее пълноценно радостта, че е
отличен. А на онези, които се чувстват пренебрегнати, ще кажа само:
хубаво е да те наградят, но човек може да намира и много други начини, за да се
чувства щастлив. Знам го от личен опит.