Раздаването на наградите "Сирак Скитник"

Гледах раздаването на тазгодишните награди на БНР „Сирак Скитник“ в Интернет. Пиша тези редове не за да коментирам кой е бил отличен и кой не. Винаги има хора, които се чувстват огорчени, че професионалните им постижения не са били забелязани и оценени. В Радиото от години важи правилото, че няма начин да бъдеш номиниран, а още по-малко – награден, ако не те харесва административното ръководство на медията. Не се сещам за изключения от това правило. Потвърждава го дори третото поредно определяне на Петър Волгин за номер 1 в „Хоризонт“, макар да беше уточнено, че е избран от колегите си в програмата. Шефовете явно са подкрепили охотно награждаването му като компенсация за сваленото предаване „Деконструкция“. Но не за това ми е думата.

         Искам да споделя впечатлението си от самото връчване на наградите и впечатлението ми е като за нещо набързо претупано. Особено в първата част, когато беше обявено кой е номер 1 в различните програми – нововъведение в конкурса от 3 години насам. Очевидно в сценария не е било предвидено  всеки от наградените в тази категория да каже по няколко думи – направи го само колежката, която първа получи отличието си. После се заредиха изчитания на имена и експедитивно раздаване на дипломи, като на конвейер. Може би не всички са имали желание да говорят, но и който е имал, се е отказал заради общото усещане за припряност по време на церемонията. Динамика ли се търсеше, не знам. Знам само, че за получилите признание това е особен, вълнуващ момент и е редно поне да им бъде показано, че биха могли да произнесат кратко слово. В случая някои от колегите от районните радиостанции са пропътували километри, за да присъстват на тържеството в София, а гласът им така и не се чу. Отделен въпрос е, че няколко радиостанции не бяха определили кой за тях е номер 1. Едва ли е заради липса на добри професионалисти. Но да не се задълбочаваме в причините за подобен бойкот на конкурса.

         При връчването на самите награди „Сирак Скитник“ темпото се поуспокои и който от отличените пожела, се изказа. Имаше и две награди, определени като „извънредни“, т.е. невписани в регламента – доказателство, че ръководството на медията може да използва конкурса, както му се харесва, за да покаже добро отношение към когото си пожелае. Едната извънредно наградена беше Поля Станчева за документалния й филм „Олово срещу словото“, посветен на 80-годишнината на БНР. Бившата генерална директорка на радиото толкова държеше да подчертае как държи на екипността, че още преди да й бъде връчена грамотата започна да благодари на колегите от БНТ, с които е работила по филма. Май не я чух да споменава с благодарност името на Захари Миленков, уредник на Музея за история на радиото, но какво тук значи някаква си личност! А Захари е наистина личност, достойна за уважение, защото от години късче по късче събира експонати и исторически факти, свързани с радиото. Той се появява за кратко във филма на Поля Станчева, но през цялото време не ме напускаше чувството, че точно Захари е предоставил огромна част от информацията, разказвана зад кадър от авторката. Впрочем тя не е устояла на изкушението да се появява понякога и в кадър. На фона на историята на радиото! Ех, сладка суета човешка… А иначе жената държи на колегите от БНТ, с които е правила филма, и ги изброи поименно на церемонията при награждаването си.

Другата извънредна, нерегламентирана в конкурса „Сирак Скитник“ награда, получи екипът „Новини“ на БНТ 1 за 55-годишнината на телевизията. Наградите по принцип се определят от обществения съвет, но не може да се мине без благословията на административната власт. Изводът ми е, че и бивши, и настоящи началства в БНР държат да покажат колко ценят БНТ. Дали защото продължава да се говори за сливане на двете медии и ще се отвори място за генерален директор на обединената администрация?

На финала Радослав Янкулов връчи и голямата награда „Сирак Скитник“ на оркестъра за народна музика на БНР. Струваше ми се, че този избор е безспорен, но по-късно прочетох някои коментари в смисъл, че е можело да бъде и някой друг – така че винаги недоволни ще има. Важното е, че и настоящият генерален директор демонстрира колко държи на екипността. В желанието си при обявяването на наградата да е заобиколен от колкото може повече хора, той в един момент се отдалечи от микрофоните и не се чуваше какво говори. Наложи се да го догонва водещата с микрофон в ръка, за да разберем колко колективно действа Янкулов заедно с обществения съвет, рамо до рамо в буквалния смисъл на думата.

Като цяло по време на церемонията един бивш и един настоящ шеф на БНР показаха следните сходства: демонстрация колко ценят екипната работа и… реверанс към БНТ. Всеки си прави имиджа, както може – все пак наближават избори за генерален директор на двете обществени медии и не е чудно някои хора вече да мислят за предизборната си кампания.

След като награждаването приключи, отново си припомних как беше претупано началото на церемонията, когато повечето отличени колеги от различните програми на БНР така и не можаха да кажат по няколко думи. Всъщност, и конкурсите, и тези тържества би трябвало да се правят за тях, за редовите професионалисти, а не за да бъдат използвани от представителите на ръководната каста за някакви техни си лични сценарии.

На наградените – честито! Всеки има право да изживее пълноценно радостта, че е отличен. А на онези, които се чувстват пренебрегнати, ще кажа само: хубаво е да те наградят, но човек може да намира и много други начини, за да се чувства щастлив. Знам го от личен опит.

        

             

Един въпрос по повод станалото в Кьолн

Възмутителните посегателства над млади жени в новогодишната нощ в Кьолн и други германски градове (а и не само там) предизвикват лавинообразен отзвук в цял свят. Личното ми мнение съвпада с коментарите, че такива произшествия трябваше да се очакват. Не само защото голяма част от мигрантите, наводнили Европа особено интензивно от август 2015 г. насам, са мъже, а защото нерядко показваха пълно неуважение към европейските държави, през които минаваха  - видяхме много снимки и видеоклипове с изхвърлена храна и вода, които отзивчиви местни жители даваха на преминаващите човешки маси, устремени към Германия или Швеция. Това беше не само разхищение на продукти, а незачитане на човешкия жест, на протегнатата състрадателна ръка. Маршрутът на тези маси от хора можеше да бъде безпогрешно проследен по камарите боклуци, които оставяха по пътя си. Разбира се, имаше и мигранти, които показваха, че са трогнати от проявената към тях отзивчивост, но в паметта ми са останали разпилените пакети с храна покрай шосета и гари, в самите вагони. Дори да не ти харесва нещо за ядене, защо го хвърляш по земята или по пода, та хем правиш продуктите неизползваеми, хем замърсяваш наоколо! Още тогава сигналната лампичка трябваше да подскаже, че демонстрацията на такова неуважение няма да спре дотук.

От началото на мигрантския прилив се питах дали представителите на европейските институции и политиците в някои западни европейски държави не забелязват всичко това. Естествено, че са го забелязали, защото то беше очевадно. Само че го подценяваха. Предпочитаха да намират оправдания за ставащото – мигрантите били хора стресирани, не трябвало да им се придиря как точно се държат.

Да се учудваме ли сега на издевателствата на кандидати за убежище над  празнуващите в новогодишната нощ европейски жени? Можеше да се предвиди, че ще се стигне и до това. Повтарям, не само защото става дума за мъжкари, напращели от сексуални желания, а най-вече заради показваното и в други случаи неуважение и дори презрение към европейския начин на живот. В кьолнската новогодишна нощ единственият проблем не беше незадоволеният мъжки нагон, а подигравките към жените, гаврите с тях, желанието те да бъдат унижени и то в момент, когато са отишли да празнуват и най-малко очакват да бъдат нападнати.

И ако с горчивина констатирам, че се сбъдват лошите ми предчувствия за отровните плодове, които ще дава неуважението към Европа, демонстрирано от немалко кандидати за убежище още при идването им на нашия континент, то има един въпрос, на който така и не мога да намеря отговор: що за хора са безчинствалите в Кьолн и в други европейски градове?

Веднага ще ми отговорят: били са предимно араби и други северноафриканци. Само че това не е отговор на въпроса ми що за хора са издевателствалите над кьолнските жени.

Питам се, защото през месец ноември бях в Мароко. Естествено, там се движехме сред араби и други северноафриканци, но в нито един момент не съм усетила каквато и да било проява на неуважение към мен като жена – нито с дума, нито с жест, нито с поглед.  Определено си личеше по облеклото ми, че не съм арабка, но това не предизвика никаква негативна реакция. Напротив, нерядко ми се е случвало по време на 9-дневното пътуване да чуя дружелюбното: “Bienvenue, Madame!” (Добре дошла, Госпожо!) от мъже, седнали в крайпътни ресторанти, където сме се отбивали за кратка почивка. Нищо повече от любезен поздрав към непозната жена в европейски дрехи. Същото биха могли да кажат и другите три колежки от шестчленната ни журналистическа група, с която обиколихме няколко марокански града. Какво съм откривала в погледите на мароканските мъже? Преобладаваше симпатия, топлота, искрена сърдечност, доста често стеснителност. На няколко пъти се сблъсках с раздразнение, когато насочвах фотоапарата си, защото не всички мюсюлмани позволяват да бъдат снимани, но раздразнението никога не премина в агресия.

Имаше един случай в град Тагазут, когато за първи път се замислих, че май съм доста неприлично облечена за местните стандарти. Шосето, на което беше спрял микробусът ни, се намираше на няколко метра по-високо от нивото на улицата с магазините – градът е построен на хълм и затова там сгради и улици са разположен стъпаловидно. Стоях близо до микробуса и в един момент забелязах двама младежи на тротоара, които се бяха вторачили в мен – единият седеше на столче пред някакъв магазин, а другият стърчеше насред улицата и в краката му се умилкваше мърляво куче. Погледите и на двамата изразяваха едно и също: удивление и огромно любопитство. Тогава си дадох сметка, че на два метра по-високо от тях им изглеждам като на сцена, на която съм застанала в плътно прилепнал към краката ми клин. Едва ли бяха виждали майките си или сестрите си в такъв вид. Да, краката ми бяха закрити отдолу догоре, но не с тежко падаща над тях роба или с широки шалвари…

Вперените в мен погледи на младежите обаче изразяваха само удивление и огромно любопитство и в никакъв случай не подигравка или негодувание заради облеклото ми. Онова, което направи в следващия момент момчето, около чиито крака се отъркваше мърляво куче, ме изуми. Той се приведе към кучето и започна да го милва толкова ласкаво, с такава нежност, че ми мина през ума: сигурно в момента се е сетил за приятелката си.     

Затова, мислейки за станалото в кьолнската новогодишна нощ, никога не бих направила обобщението, че за арабите жената е по-низше същество. Някои може и да разсъждават така, но аз не съм го усетила, докато бях в Мароко.

Прилагам две мои снимки, направени в град Агадир. Подбрах ги, за да стане ясно колко неподходящо за местните представи съм била облечена, но това не ми донесе никакви неприятности в тази мюсюлманска страна.  

Така че продължавам да се питам: що за хора са тези, които погубиха новогодишното празнично настроение на стотици жени в Кьолн и в други европейски градове?