Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

                                 Снимката е скриншот от трейлъра за сериала 

По БНТ1 продължава излъчването на сериала „Мамник“ по едноименния роман на младия писател Васил Попов (винаги ще напомням, че преди него имаше и друг добър писател с това име, роден през 1930 и починал през 1980 г.). Започнах да го гледам от любопитство, преди да съм чела книгата. След всеки епизод споделях впечатленията си във Фейсбук. Получи се нещо като зрителски дневник. Вече минаха половината епизоди и реших да събера на едно място в блога си досегашните мои бележки за сериала. Ще има и втора част, когато той приключи. Направих същото преди три години със сериала „Войната на буквите“ също по БНТ 1 и виждам, че и досега публикациите ми за него се четат.

9.01.2026 г.

Не съм чела „Мамник“, защото не съм сред почитателите на фентъзи. Снощи обаче от любопитство гледах първия епизод на сериала п БНТ 1. Тъй като имам впечатление от български филми и сериали през последните години, бях подготвена, че повечето актьори ще играят театрално и неорганично и, за съжаление, не се излъгах. Само Владимир Пенев и един-двама дядовци от старческия дом бяха автентични. Действието се точеше мудно. През цялото време очаквах да се случат страхотии-ужасии и те накрая наистина се случиха, но бяха много по-зловещи и кървави, отколкото предполагах – както споменах, не съм чела книгата. Дали пък да не взема да я прочета? Ето как една екранизация, макар и с неубедително начало, може да предизвика интерес дори у хора, които не са фенове на даден литературен жанр. Ще гледам и втория епизод, пък по-нататък ще видим.

16.01.2026  г.

Вчера гледах втория епизод на „Мамник“. Този път озвучаването не беше лошо, тъмните кадри също бяха по-малко. Слава Богу, нямаше и много кървища, както в първия епизод, видя се само кървавата следа от пуснатото отвисоко куче върху предното стъкло на автомобил. Макар още да не се разбира каква животина е мамникът, вече има подсказка, че не е мечка, както мисли полицаят Камен, а нещо, което се издига нависоко. Впрочем, този път забелязах, че Йордан Ръсин много добре изпълнява ролята на полицая гадняр Камен. Така към успешните актьорски превъплъщения на Владимир Пенев и двамата дядовци от старческия дом, добавям и неговото име. Да не говорим, че в този епизод се появи още един много талантлив актьор – Атанас Атанасов в ролята на Волен Несторов.

Най-после успях да разпозная актрисата Ели Скорчева в майката на главната героиня. Добре са я дегизирали като бабичка, но никак не ми звучи автентично с този трънски диалект. Прилича ми на интелектуалка (каквато тя реално е), която се опитва да говори диалектно, но много си личи, че това не й е присъщо. За разлика от нея, дъщеря й Божана Горнева си говори на съвсем книжовен български. Да се чудиш как не се е повлияла поне малко от майка си. Не забелязах да използва много диалектни думи и полицаят Митко. Изпълнителите на тези две роли се надявам да се представят по-убедително в следващите епизоди. Екатерина Лазаревска има ефектна външност, но все още ми се струва, че постоянно се колебае с каква интонация да произнесе репликите си и невинаги избира най-подходящата. Мариян Стефанов (Митко) пък доста преигра при оплакването на загиналото полицейско куче. Ако забележа промяна в играта им към по-добро, непременно ще я изтъкна.

Появи се и човек от небитието – Лазар, неслучайно съименник на мъжа, възкресен от Христос. Със сигурност ще се сетите за доста филми, в които персонаж от миналото попада в съвремието ни и се диви на техническите постижения, които за днешния човек са нещо съвсем нормално. Да видим как ще се впише в действието и ще има ли по-оригинална трактовка на този толкова обикнат от автори на книги и кинаджии типаж. Във всеки случай, при появата си Лазар изглеждаше като твърде жалка персона с мръсно белите парцали, които покриваха тялото му. Иначе явно е добра душа, защото кучето на Божана го хареса.

Питам се също ще се вклюмат ли по-нататък в сюжета мигрантите, които полицаите заловиха в гората или са вмъкнати само за колорит. Все повече се убеждавам, че ако наистина реша на прочета книгата „Мамник“, то това ще бъде, след като изгледам целия сериал, стига да не ми досади. Искам да оценя филмовата версия като самостоятелен художествен продукт. Защото отсега откривам доста разлики. Като съдя по читателските отзиви, романът създавал истински съспенс – направо тръпнеш какво ще стане по-нататък. У мен такива чувства сериалът не буди. Действието продължава да се точи мудно. Всичко досега ми е напълно предвидимо. Ясно е, че героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко ще се кае, че е отблъснал сина си. Ясно е, че следващата жертва на мамника ще е симпатичният орнитолог със сладката дъщеричка, която му казва във видеоразговор, че е сънувала „кошмай“ – нали знаете какви прозрения имат децата! С други думи, съспенс не изживях и не съм изпитала желанието епизодът да не свършва, защото ми е много интересен. Може би все пак ще гледам и следващия.    

23.01.2026 г. 

Гледах и третия епизод на „Мамник“. Отново напомням, че не съм чела книгата и оценявам сериала като самостоен художествен продукт. Очевидно вече съм свикнала с тъмните сцени и те вече не ми правят впечатление, но очаквания съспенс, за който споделят феновете на книгата, така и не мога да го почувствам. Всичко си остава напълно предвидимо. Както предвидих миналата седмица (не че съм особено проницателна, просто филмът е така направен, че е лесно да се досетиш какво ще се случи) героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко се кае, че е прогонил невъздържано сина си, дошъл да го прибере от старческия дом. То си беше ясно: синът мило го придумва, а бащата беснее и го пъди. Веднага си казах: „Ще видиш ти! Нещо ще се случи със сина ти!“ И точно така стана в третия епизод. Сега Емил Славов е съсипан от угризения, иска да поправи грешката, настоява да бъде търсен синът му. Съвсем предвидимо, полицаят гадняр Камен, отказва да съдейства и отсега е ясно, че на следващ етап и той ще съжалява за постъпката си. Естествено, в трети епизод мамникът вече беше разкъсал симпатичния орнитолог, както беше ясно подсказано, че ще се случи в края на предишния. Само че къде е съспенсът за зрителя? Какво напрежение да изпитвам в догадки какво предстои. Никакво. Изненадах се само, когато възкръсналият из мъртвите Лазар умря за втори път. Подразбра се, че в предишния си живот е имал вземане даване с мамника. Дали пак той го е примамил от отвъдното? Ще се разбере, но това не ме интригува особено. От последните кадри се изясни, че Лазар е възкръснал за втори път. Щеше да е доста безсмислено да се появи за толкова кратко и да изчезне от сюжета. Направи ми много добро впечатление, че Лазар, който е роден през 1892 г., говори българския от онова време – звучи архаично и симпатично. За пореден път обаче ме подразни трънският диалект от устата на актрисата Eли Скорчева, дегизирана като селска бабичка. Че и дружката й, вражалицата, която й беше дошла на гости, също „по трънски“ се изразяваше, макар на вид да ми приличаше по скоро на дама от старата буржоазия, предрешила се „по народному“. Толкова ли нямаше автентични селянки от трънско, които да изпълнят тези роли? Нали режисьорът Виктор Божинов държал да участват предимно неизвестни актьори? Може натуршчиците да не се справят перфектно с играта, но и някои професионални актьори във филма не се справят перфектно. Тук не мога отново да не изтъкна отличната игра на Йордан Ръсин като полицая Камен. Героят му ми е изключително неприятен, но той се превъплъщава в него великолепно. Прочетох един зрителски коментар, че Йордан Ръсин открадна сериала. Засега и за мен е така. Все по-успешно влиза в ролята си Екатерина Лазаревска, изпълнителката на главната роля - Божана, което ме радва като зрител. Все още има да я догонва с играта си нейният екранен колега Митко. Отново обаче ме подразни коренната разлика в говора на Божана – съвсем правилен книжовен език с тук-там по някоя диалектна дума за цвят, и натрапчивият диалект на майка й, изпълнявана от Eли Скорчева. Накрая ще добавя, че твърде бутафорна ми се стори убитата мечка. Даже отначало си помислих, че като се изправят пред нея стрелците, ще възкликнат: „Я, ама мечката не била истинска!“, дотолкова ми приличаше на нескопосан макет, ама не, според сценария явно истинска е трябвало да бъде. И за да завърша с нещо хубаво - харесаха ми кадрите, снимани отвисоко – грандиозни пропасти и гори! Още се питам дали ще гледам четвърти епизод.  

30.01.2026 г. 

Четвъртият епизод на „Мамник“ ми се стори толкова безинтересен, че се питах дали изобщо да пиша за него. Твърде малко неща се случиха и никое от тях не предизвика у мен като зрител напрегнато очакване какво ще стане по-нататък. Полицайката Божана разпита заловените мигранти къде са срещнали неочаквано изникналия до тях Лазар и те й обясняват – край гробищата. Лазар междувременно е възкръснал отново след втората си смърт при падане от покрива на хижата. Божана не може да се начуди какъв е той. Майка й не се е отказала да я сближи с младежа, когото е харесала за зет, и за да е по-сигурна какво предстои между него и дъщеря й, вика съседката си вражалица. И какво да открие тя по ръката на умрял и възкръснал човек? Естествено – черна магия. Много преигран ужас от страна на вражалицата. Другото, което се случва през това време в епизода е, че екип полицаи започват да търсят Делян, синът на обитателя на старческия дом Емил Славов, и намират автомобила му, а него не. Временно прекратяват търсенето и баща му се притеснява. Иска да вземе участие в издирването, но шефът на старческия дом не е съгласен да го пусне и инсценира заболяване от ковид на съквартиранта му бай Георги, за да обяви, че всички от стаята са под карантина и не могат да излизат. В този епизод беше погребана и първата жертва на мамника Анита Йерусалимова. Това е съдържанието. Най-атрактивното, което се случи, за мен беше, че авторът на романа, Васил Попов, се появи на екрана в ролята на телевизионен репортер, който предава от село Вракола. Добре му се получи тази епизодична роля. Иначе миналата седмица малко избързах с похвалите за Екатерина Лазаревска, че все по-успешно влиза в ролята на Божана. Сега пак започна да преиграва. А как неестествено продължават да ми звучат диалозите й с нейната майка, която говори на натрапчив диалект, а дъщеря й отговаря на книжовен български! Майката (актрисата с интелектуално излъчване Ели Скорчева): „Не си ручАла!“ Божана: „Ще хапна нещо!“ Така, този който не знае, че ручам означава ям, ще е наясно какво е казала майката, но далеч по-естествено е дъщерята да отговори на същия диалект: „Че ручам нещо“. Ама как образът на красавицата Божана да се окарикатури с диалекта реч! Докато Ели Скорчева се е прежалила и ръси на диалект, който изобщо не й излиза убедително от устата. И понеже няма какво повече да коментирам за този епизод, ще отбележа колко много си личи, че рижата коса на Божана е боядисана. Не само е в неестествено червен цвят, а и по скалпа й се забелязва боя. То това да е кусурът на филма, ама не е. Скучен е. Наистина не съм сигурна дали ще гледам следващите епизоди. Добре направих, че си купих книгата и вече я зачетох. Понеже сериалът не ми създаде големи очаквания за нея, до момента съм приятно изненадана 

6.02.2026 г. 

И днес, както миналия петък, се колебаех дали да пиша за поредния епизод на „Мамник“, защото пак почти нищо не се случи в него. Освен това, едва ли има човек, който да не е потресен от престъплението в хижа „Петрохан“, което оставя на заден план всякакви художествени измислици. И все пак ще посветя няколко реда на сериала, защото междувременно от два-три дни насам започнах да чета романа, по който е направен. Стигах до 266 стр., което означава, че минах половината от книгата. Горе-долу толкова е минало и от телевизионната му адаптация – вчера видяхме 5-ия от 12 епизода. Само че в тези 266 страници се случват много неща, а действието в сериала все повече зацикля и не ми е ясно как ще навакса с всичко, заложено в книгата. Очевидно няма да навакса. Вчера, докато гледах колко минути са посветени на бръсненето на Лазар, в което му помага Божана, или пък как Емил Славов хвърля дърва в печката, се питах нетърпеливо: Защо си губите времето? Нямам отговор на този въпрос – защо екипът, екранизирал романа, си пропилява времето в незначителни детайли, а не показва важни нишки в сюжета. В едно съм сигурна: че който не е прочел романа, трудно ще разбере за какво се разказва във филма.

Накратко ще се спра на разликите, които открих досега, между книгата и телевизионната й версия. Още в самото начало на романа става ясно, че онова, което върши жестоки пакости, е птица. Необикновена, но птица. Точно тази птица отива да лови ловната дружинка, а не предполагаема мечка, както е в сериала. До средата на книгата птицата на няколко пъти се показва пред очите на някои от персонажите и е описана доста колоритно. Със съвременните технически възможности би могла да бъде пресъздадена изключително ефектно на екрана. Само че в екранизацията все още нищо не сме видели от мамника. Когато се намеква за неговото присъствие, се чува тракане като от кречетало, което очевидно трябва да наподобява звуците, издавани от гигантския клюн на митичното същество, но ми се струва бутафорно. Изводът ми е, че при екранизацията стремежът е бил историята да се представи повече като криминална, а не като фентъзи. За съжаление, и криминалната версия е показана мудно и скучно.        

Още разлики между книгата и сериала по нея: В романа, още при появата на Лазар на гробището, става ясно от кой гроб е излязъл и на паметника, освен имената с които се представя, пише датите на раждане и смърт: 27 март 1901 г. – 22 октомври 1932 г. (Не знам защо във филма Лазар е състарен с 9 години – казва, че е роден през 1892 г.) Така че тук загадка няма, но във филма има – чак в пети епизод Лазар завежда Божана до гроба си и й показва паметника. Т.е. изкуствено се създава някаква тайнственост, а се пропускат златни възможности от книгата, за да се постигне напрегнато очакване на зрителите какво ще се случи по-нататък.

Други разлики има в самите образи. В книгата Божана може и да е дръпната по отношение на колегата си Митко, но не и към Лазар, каквато е екранната й версия. Тя не само не му се кара, че е взел китарата на баща й, а й става приятно, че Лазар е проявил интерес към нея. Изобщо, екранната версия на главната героиня е едно студено, несимпатично същество, нещо, което литературният първообраз не е. Неприятно ми е да го кажа, но малкият проблясък, който забелязах у изпълнителката на ролята Екатерина Лазаревска в един от предишните епизоди, се разсея яко дим. Все така не успява да влезе в образа. Изключително неубедително си каза монолога за котето, което изгубила като дете заради Камен и Митко. Ученическа самодейност. Обичам да поощрявам младите, но неумелата актьорска игра въздейства толкова негативно на емоциите ми, че незаслужени похвали не раздавам. В пети епизод по-органичен беше актьорът Мариян Стефанов като колегата на Божана Митко, особено в сцените на потискана дълбоко ревност към нея.

Накрая нещо и за продуктовото позициониране. Видя се ясно каква марка българско вино пие Божана. В предишен епизод пък други зрители бяха забелязали, че полицаят Камен по време на ловджийската хайка носел картонена чашка с кафе от веригата на продуцента Маги Халваджиян – което е странно, защото действието във филма се развива в трънско, а кафенетата на Халваджиян са в София. Но ако не друго, сериалът ще удовлетвори рекламодателите си, а и самия продуцент.      

13.02.2026 г. 

Вчера изгледах и шестия епизод на „Мамник“ – отново скучен и протяжен. Сигурно повече изобщо не бих гледала този сериал, който с нищо не може да ме заинтригува, ако не бях прочела междувременно самата книга. Първо мислех да я прочета след края на сериала, но изгубих търпение и поисках да разбера защо книгата все пак толкова се харесва. Оказа се, че има защо! Започнах да чета предубедено, защото не съм фен на фентъзи, обаче в даден момент романът така ме увлече, че не можех да го оставя. Хем бързах да разбера какво става накрая, хем след това съжалявах, че е свършил. За себе си го сравних с книгите за Хари Потър, но в български вариант. Много умело младият писател Васил Попов (да не забравяме, че преди него имаше друг добър писател със същото име) е вплел българския фолклор в съвременен и исторически сюжет. Темата за плътеника – човек възкръснал от света на мъртвите, я има в народните ни песни. Такъв плътеник е Лазар, извикан от отвъдното, за да довърши нещо, което не е успял приживе. В случая трябва да изпълни едно обещание, дадено някога пред майка му и да накаже един предател заради трагично събитие, станало през 1932 г., което във времето води и до други драми. Той е призван да убие и мамника – злобна птица, създадена с черна магия, която сее гибел за всички, замесени в трагедията, и техните наследници. Бихте ли се досетили за всичко това от първите 6 епизода на сериала? Убедена съм, че не, ако не сте чели книгата. Няма да давам повече подсказки дали Лазар ще се справи със задачата си, заради която е дошъл от небитието. Едва ли ще се учудите, че между него и Божана ще пламне любов. Все още предстои да видим и това, макар че в книгата се случва доста по-рано. Най-после в шести епизод видяхме нещо и от мамника. В романа той е описан много колоритно, а това, което се появи на екрана си беше просто една голяма глава на орел. Питам се кои ли сюжетни линии ще бъдат спестени в сериала, защото няма как всичко, което става в книгата, да се помести в оставащите 6 епизода. Искам да добавя още нещо. Когато започна излъчването на сериала, книгата стана номер едно по продажби във веригата книжарници „Хеликон“. През тази седмица тя вече е изпаднала от първата десетка по продажби в тази верига. Все още е сред първите 3 най-продавани в книжарници „Озон“, „Сиела“ и „Хермес“ и „Гринуич“, но за мен рязкото изпадане от десетката на „Хеликон“ е фрапираща. Ето какво прави една несполучлива екранизация по нашумяла книга! Затова пък романът продължение – „Лехуса“ е излязъл в тази класация на второ място, а наскоро беше избран и за български роман на годината от читателите на „Озон“. Не знам обаче дали ще прочета „Лехуса“, защото, доколкото разбрах, в нея вече го няма Лазар, а той ми е най-симпатичният герой от „Мамник“.           

Следва продължение.

Преживяване с Джеймс Бонд

 

На 28 януари 2026 г. се навършиха 110 години от рождението на баща ми Иван Гаргов. В книгата ми "Откриването на Дагоберта" той се появява в три от разказите ми. Вече съм публикувала в блога си един от тях - "Северни проблясъци". Сега споделям и "Преживяване с Джаеймс Бонд"

Снощи по телевизията излъчиха филм за Джеймс Бонд. Общо взето ми беше скучен, но дълго време се насилвах да го гледам с мисълта, че преди десетилетия това беше забраненият плод, до който нямахме достъп – разкошът на обстановката, демонтрацията на богатство и сила, супер-героят, враг на тогавашната социалистическа система... всичко ми изглеждаше някак самохвално, като че ли авторите на филма излъчваха посланието: „Вижте как хубаво си живеем  ние – докато вие тънете в сивото си ежедневие в очакване на комунизма.” Светът, представен на екрана, беше напълно различен от този, в който живеех, докато се е снимала поредицата за Джеймс Бонд. Но сега ми беше скучно да следя действието на екрана - струваше ми се наивно, бутафорно, като че ли виждах пред себе си нахакан простак, който много държи да покаже на другите, че ги превъзхожда.

         Докато гледах как главният герой се втурва с автомобила си към морето, в един момент си помислих за моя баща, чието детство и юношество са преминали в Бургас. Представих си го – едно момче в лодка, пресичаща вълните сред милиарди водни пръски. Едно обикновено момче от бедно многодетно семейство, повярвало в комунистическия мираж и непожалило младостта си, за да се бори за него. Баща ми олицетворяваше хората, излъгани в надеждата си за по-справедлив обществен строй. Напереният, самоуверен Джеймс Бонд като че ли казваше на моя баща: „Кой си ти? Един български дрипльо, наивник и загубеняк!” А  в същото време на мен ми се стори, че виждам за миг на екрана не старомодния вече супермен от миналия век, а татко, в лодката, стрелнала се сред вълните, в която си го представих преди малко, загледан някъде в далечината. Едно обикновено момче, което обаче също се е чувствало силно и непобедимо, но с вярата си в нещо, неизмеримо с пари... После момчето е порастнало, родила му се е дъщеря. Знам, че е искал син, но веднага е приел с радост моята поява на бял свят.  Преди това е срещнал майка ми, оженили са се без любов – просто и двамата решили, че вече им е дошла „сляпата неделя”...

          От екрана на телевизора колата на Джеймс Бонд изплуваше бавно от дълбините на морето, тъй като междувременно се беше превърнала в подводница. След броени мигове този многофункционален автомобил щеше да акостира на многолюден, нищо неподозиращ плаж. Точно тогава ми се стори, че измежду плажуващите се надигна моята майка и се развика, ръкомахаше, сочеше паникьосано към водата. Както винаги, тя се тревожеше да не би дъщеря й да бъде застрашена... Виждах я каквато беше като млада, трепереща за своето момиченце. Майка ми и баща ми...Той, порещ вълните с устремен напред поглед, и тя, винаги готова да изпадне в паника заради мен... Моите родители...

         Повече не можах да издържа измислиците за Джеймс Бонд и изключих телевизора...

5.11.2006 г.

Гергина Дворецка

от романа в разкази "Откриването на Дагоберта", Военно издателство, 2012 г.

"Северни проблясъци"

Моята разнолика 2025 година

 

На снимката: екипът на Фондация "Европа и светът": Боби, Гергина, Владимир Дворецки на тържеството по повод 10-годишнината на сайта на фондацията www.evropaworld.eu в галерия "Мисията" към Държавния културен институт, 18.09.2025 г.

2025-а беше година, в която се случиха и лоши, и хубави неща. През февруари с огромно закъснение и то съвсем случайно научих, че моята колежка от БНР и добра приятелка Фани Чоджумова е починала през ноември 2023 г. Приех го много тежко. Не бях виждала Фани от години, но да разбера, че вече не е в този свят, беше голям шок за мен. Това обаче стана повод да се запозная най-после със сестрата на Фани, художничката Ема Вертерова, за която само бях чувала. С нея ме свърза известната преводачка и преподавателка Виолета Цонева, която ми съобщи тъжната вест за приятелката ми. Благодарение на Вили се свързах, засега само виртуално, и с Илин, синът на Фани. Това донякъде запълва празнотата от нейното отсъствие.

Другото лошо нещо, което се случи през 2025 г., беше смъртта на Доли Дворецка, сестрата на съпруга ми Владимир Дворецки, която аз също приемах като сестра. Реално той й е полубрат - от един баща са, а от различни майки, но винаги сме я чувствали много близка. Лошото е не само че си отиде една ярка, артистична личност, а и че не остави преки наследници. В такива случаи наследници се явяват братя, сестри, племенници. Никога не съм допускала, че ще имаме проблеми с тези хора. Не ги познавах добре, почти не сме общували, но изпитвах симпатия към тях, защото са кръвни роднини на любимия ми мъж. Онова, което се стовари на главите ни, е трудно да се опише. Сега, в края на годината, хич не ми се иска да ги споменавам, не заслужават вниманието ми, но е истина, че през лятото, та до началото на есента, доста нерви изхабих, съпреживявайки заедно с Владко. После в един момент престанах да се ядосвам. Житейският ми опит е доказал, че всеки рано или късно сърба онова, което е надробил.

През 2025 г. обаче ни се случиха и хубави неща. Получихме отличие от Държавния културен институт към министъра на външните работи, с който фондацията ни „Европа и светът“ си партнира, във връзка с 20-годишнината му и за съвместната ни работа в културната сфера.

Издадохме една книга бижу – стихосбирката на поета Георги Славчев „Урала, Майсторе“, в която е събрал свои стихове, вдъхновени от картини на Владимир Димитров-Майстора.

От личните си творчески изяви мога да отбележа публикуването на разказа ми "Късмет" в новия брой в алманаха "Любослов", годишник на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, по покана на талантливата писателка Людмила Калоянова.

Тъй като съпругът ми Владимир Дворецки не прави годишни равносметки, не мога да не спомена впечатляващата му презентация на тема „По следите на първите български преводачи в София“, изнесена по време на литературната разходка на 1 октомври т.г. Тя се проведе в рамките на проекта „Литературни маршрути“ на Фондация „Прочети София“. Впоследствие я публикувахме в две части на сайта ни: „По следите на първите български преводачи в София - I част“, „По следите на първите български преводачи в София - II част“

Отбелязахме със стилно тържество в галерия „Мисията“ към Държавния културен институт 10-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu. Посветихме на това събитие поредица от публикации в сайта: Отбелязахме 10-годишнината на сайта evropaworld.eu, Награди за успешно партньорство по повод 10-годишнината на сайта evropaworld.eu, Специално отличие "Посланик, изграждащ мостове" за Н. Пр. Закиа Ел Мидауи и др.

И още хубави преживявания – в Боровец на Международния джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“, пътуването ни до Габрово с Академичен хор „Св. Параскева“ при НХА, в който пеят двама представители на семейството ни – Боби и Владко. 

А колко хубави емоции имахме на кино-литературния фестивал Синелибри, на Софийския международен литературен фестивал и Коледния панаир на книгата!

Такава беше 2025 г. за мен – и хубава, и лоша. Все пак, хубавото имаше превес. Продължаваме напред!    

     

 

 

 

 

Какво открих в незаслужено забравената „Наркоза“ на Валентин Робов

 

        Пренареждайки купчините с книги, които у нас са не само в библиотеки, а и навсякъде из стаите, попаднах на повестта "Наркоза" (изд. "Георги Бакалов", 1987 г.) от Валентин Робов - лека му пръст!, мой съученик от Френската гимназия, завършил 3 години преди мен. Бях писала в блога си за имената, които незаслужено зачезват от българската литература, и неговото име беше сред тях. Вальо Робов ми е подарил книгата си през март 1988 г., вероятно след участие в авторското ми предаването "Радиоклуб на ексцентрика" по програма "Хр.Ботев" на БНР, в което той ми беше редовен събеседник. Има и посвещение: "На поетесата Гергина Иванова". Интересно е, че съучениците ми от Френската гимназия, с които за определен период от време заедно правехме училищния вестник "Младежки плам" през 1967-68 г., упорито продължават да ме наричат Иванова - бащиното ми име, с което подписвах стиховете си като средношколка и по-късно, докато се омъжих за Владимир Дворецки през 1983 г. 5 години след като вече официално бях Дворецка и така се представях като водеща в предаванията си, Вальо е предпочел да посвети книгата си на "Иванова". Така наскоро ме наричаше упорито при една наша случайна среща поетът Георги Борисов, също част от екипа на в. "Младежки плам". Както и да е. Думата ми е за повестта "Наркоза", която навремето така и не прочетох. Обикновено след радиопредаване мислите ми бяха изцяло ангажирани как е минало то, затова, прибирайки се у дома, явно съм оставила машинално книжката, подарена от Вальо, върху други книги и после съм я затрупала с нови. Преоткривайки я с огромно закъснение, започнах да я чета. Не, Валентин Робов не бива да бъде забравен като автор! Много е добър!

На първо място ще изтъкна, че „Наркоза“ е в истинския смисъл на думата модерна проза, а е написана преди около 40 години (дадена е за печат в края на 1986 г.).  В нея веднага ще откриете един обикнат от днешните български автори похват – постоянно редуване на настоящето с реминисценции от миналото. Вальо Робов го е направил умело. Единият му главен герой, Михаил Димовски, се намира в болнична стая след прекаран инфаркт и си припомня моменти от детството, като същевременно осмисля настоящето си и става свидетел на случващото се с останалите болни в стаята – всеки със своята история. Другият главен герой – синът му Крум Димовски, редува спомени и настояще, бягайки по време на военно учение. Получило се е оригинално, особено лайтмотивът, който се повтаря постоянно: „Бяга, бяга!“ Защото Крум има нужда да избяга от нещо болезнено – разочарованието от баща си, когото е боготворял. Не бих казала, че в някой от тези главни герои Валентин Робов е вложил нещо автобиографично, макар че Крум е учил във Френската гимназия, както и самият автор. Вече споменах, че и аз съм учила там, като за две години се засякохме с Вальо Робов, затова ми беше интересно дали е описал някои наши общи познати от гимназията. И да има такива, аз не ги познавам. Позната ми беше обаче проверката за дължината на косите ни пред входа на училището, за която става дума в „Наркоза“. Преди да влезем в сградата, двама-трима учители ни оглеждаха внимателно главите и правеха строга забележка, ако не си късо подстриган. Аз се бях изхитрила да си подгъвам косата навътре в фибички, но класната ни камарад Попова (майката на бъдещия писател Валентин Пламенов, също наш съученик) ме разконспирира и така строго произнесе името ми, че и аз се подстригах. На такива спомени ме наведе повестта на Вальо Робов. В „Наркоза“ на проверката за косите е отдадена ключово значение, защото чрез нея, като с лакмус, се проявяват характерите на някои от героите.

Беше ми любопитно кой е прототипът на директорката на гимназията от повестта, която Крум нарича Мадам Манова. Описана е като жена със стил, надхвърляща петдесетте, с хубава прическа. Запитах се дали това не е Виолета Боева, която ни беше директорка, когато аз завърших гимназията през 1972 г., но направих справка и видях, че за випуска на Вальо Робов директор е бил все още Симеон Симеонов. Той в нашия клас преподаваше история на френски език.

Споменавам тези лични детайли, за да стане ясно, че аз не пиша литературна критика за повестта „Наркоза“. Възприемам я с очите на съвременник на ставащото в нея. Човек, живял в социализма. Днес много автори се връщат към онези години, но спомените понякога са неточни, погледът отдалече е по-различен. На мен ми беше интересна автентичността на тази повест, писана в социалистическа България. Това се е отразило върху избора на главните персонажи. Между тях по онова време беше добре  да има работник, представител на физическия труд. В повестта това е знатният строител Сава Димовски и двама от неговите синове, които продължават професията на баща си. За третия син, Михаил, бащата е отредил друго – учен човек да стане. И Михаил заминава да учи в София, проявява се като умен и амбициозен студент, оженва се за софиянка (по соц. време софийското жителство беше мечта за много хора от провинцията и то се постигаше най-често чрез брак с жител на столицата). Прави и шеметна научна кариера. Само че повтаря в нова версия Алековия разказ „Пази Боже сляпо да прогледа“ и се отчуждава от баща си, за когото е най-свидното чедо. По стъпките на Михаил върви и неговият син Крум. Дори, макар и неволно, внукът става причина за смъртта на дядо си. Главните персонажи в повестта – проф. Димовски и синът му, са далеч от представата за положителни герои. Не са и изцяло отрицателни. Т.е. виждаме ги като напълно автентични хора със своите качества и слабости и са успех за автора. По-нереалистични ми се сториха образите на две от жените в живота на Крум Димовски – съученичката му от Френската гимназия Силвия и французойката Лоранс. Силвия попада в гимназията, след като е била с баща си в арабска страна, облечена е в чуждоземска ученическа престилка и веднага привлича вниманието на Крум. Той е със самочувствие и напорист, затова скоро успява да се самопокани в дома й. Дотук добре, но кой знае защо Вальо Робов е решил, че тя трябва да плете жилетка, докато разговарят. Да му покаже, че е резервирана към него – разбирам, но защо пък плете? Момиче със самочувствие на дама, а пък се занимава с плетене на жилетка! Поне да бродираше гоблен! Странно е обосновано и изненадващото й решение да му се отдаде при тази тяхна първа среща. Доста измислен е и образът на французойката – дъщеря на богаташ, но кокетираща с комунистическите идеи и по тази причина пристигнала на почивка по Черноморието на социалистическа България. Разбира се, обаятелният Крум успява да заплени и нея и дори я навестява в Париж, когато отива на младежка екскурзия там. Във Франция се сблъсква с любезното, но дистанцирано отношение на нейните родители и е съвсем ясно, че връзката им няма бъдеще. Невъзможността да бъде прескочена невидимата Желязна завеса не е особено оригинална сюжетна нишка. Забавна ми беше обаче случката с недоразумението поради недобро познаване на езика. В ресторанта на българското Черноморие на французойката й прилошава и, докато я карат с кола към болницата, мълви: „Юлсер, мой Юлсер!“, поради което Крум ревниво се замисля за някой арабин ли бълнува. Едва впоследствие научава, че това е думата за „язва“ на френски!

Има все пак и убедителни, макар и епизодични женски образи, като първата любов на Михаил Димовски, девойка от родното му село, която усеща, че не се вписва в амбициозните планове на студента в София и тихо се оттегля от живота му. Появява се отново, за кратко след много години, когато той вече е професор, но не успява да го разпознае. Ето как е описана: „Беше от онези жени, незабележими като млади, които запазват свежестта си през годините, докато един ден станат по-привлекателни от повехналите красавици, на които са завиждали.“

Макар и съвсем бегло щрихирана, в повествованието се откроява и съпругата на професора, Николина. Бракът им е по-скоро по разум, отколкото по любов, но тя е предана съпруга, готова да застане зад мъжа си, дори когато е уличен в кражба и е свален от поста директор. Житейската й драма е синтезирана лаконично в три изречение: „Николина избърса сълзите, изправи се, прегърна главата ми  и отрони: „Ти никога не си ме обичал, нали?“ Не отвърнах...“ 

         Един от симпатичните герои в повестта е бай Митьо, старец с вид на Дядо Мраз. С него Михаил Димовски се запознава в болничната стая при първия си инфаркт още на младини. Бедняк, оженил се за богата жена и получил като зестра фабрика за часовници. Трогна ме историята с момченцето на неговия чирак Генчо. Бай Митьо няма деца и се привързва към детето. Генчо се оказва комунист и по-късно загива като партизанин, но след идването на новата власт бай Митьо не попада под ударите й като фабрикант, защото е отгледал партизанско дете. Предлогагам, че когато е писал повестта си в средата на 80-те, Вальо Робов е включил и нещо за партизанското движение решил, за да избегне упрека в „безидейност“. Този епизод в "Наркоза" е кратък, но се е получил добре.

         Да се напише повест или роман не е лесно. Някои автори имат разказваческа дарба, усет за детайла, приятно е да ги четеш, но не успяват да изградят убедителни образи и сюжети и като цяло оставаме неудовлетворени от творбите им.  С „Наркоза“ не е така. Валентин Робов до голяма степен е съумял да придаде завършен вид на повестта си, да създаде разноцветна картина, в която може някои щрихи да не са съвсем изкусни, но целостта е въздействаща.  

        В дигитализирания архив на сп. „Септември“ Владимир Дворецки откри, че през 1988 г. Георги Пашов е публикувал отзив за повестта „Наркоза“, озаглавен „Опит за модерно повествование“, но самия отзив не намерихме. Бих уточнила, че „Наркоза“ е сполучлив опит за модерно повествование. Достатъчно е да погледнем каква е композицията на книгата, отразена в отделните глави:

      Само на 90 и няколко страници Валентин Робов създава в синтезиран вид цяла семейна сага за рода Димовски.

    В традиционната за онова време ежегодна Априлска литературна дискусия в нечие изказване (за съжаление не можахме да разберем чие) повестта „Наркоза“ е поставена на първо място при изброяването на талантливите книги, излезли през 1987 г. На второ място в това изброяване е „Смешен роман“ на Димитър Яръмов и едва след тях – „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Няма да коментирам подреждането на заглавията. То е показателно как съвременниците не могат винаги да оценят по достойнство дадено произведение или автор. Книгата на Яръмов не съм чела, но проверката на времето вече е поставила „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков на първо място сред изброените книги, а и не само сред тях. „Наркоза“ на Валентин Робов обаче също има своите качества. 

Ако по-младите читатели се озадачат какви са били Априлските литературни дискусии, може да прочетат в Интернет за „историческата роля на Априлския пленум на БКП през 1956 г.“ За да стане ясно, че българските писатели и поети стоят твърдо зад политиката на БКП, прегледите на литературната продукция през изминалата година се правеха през април и затова се наричаха Априлски. Но не за това ми е думата, а за едно много добро литературно произведение, което е било забелязано навремето, но после някак е минало „между капките“. А екипът, който е работил над изданието е забележителен: рецензенти Николай Петев и Росен Босев, редактор Красимир Машев, художник Георги Трифонов. И обърнете внимание: тиражът е 10111! Такива бяха нормалните тиражи за проза по онова време. Разбира се, впечатлява и цената от 58 стотинки. 

Питам се къде ли са сега онези над 10 хиляди бройки от повестта – една от тях е у мен, но останалите? Дали са се продали? И как биха погледнали на тази проза днешните читатели? От многобройните фенове на „Глина“ от Виктория Бешлийска оставам с впечатлението, че на мнозина допада наситената с метафори проза. Богата на метафори и поетична образност е и повестта на Валентин Робов, при това при него те са в премерено количество, а не те затрупват до невъзможност да си поемеш дъх, както аз възприех гореспоменатата книга.

Един пример от „Наркоза“:

„До леглото ми все така стърчи  системата, която подхранва със соковете си моето тяло. Стойката прилича на никелирана фиданка. Напролет ще й покарат бляскави тенекиени листа. Напролет, когато металните пипала – корените, пробият етажите, лабораториите, операционните и буйно се разклонят чак долу, в онова помещение с голите маси, за което не бива да се говори.“

Познавах Валентин Робов предимно като хуморист. Оказа се, че пише и много хубави сериозни произведения, макар чувството му за хумор да проблясва и в тях. Имал е хладнокръвието да опоетизира дори смъртта. Опитах да разбера защо повестта се нарича „Наркоза“. Може би е заради болничния мотив в повествованието, но наркоза е и огромната амбиция, която кара човека да губи реална представа за себе си, да действа извън правилата, защото му се е сторило, че се е издигнал над тях.

Много теми за размисъл, затворени само в 97 страници! Дано успеете да намерите тази книга и да я прочетете!      

Още по темата в блога ми:

Чезнещите имена в културния ни живот

 

 

 

След като разбрах една дълго скривана истина

Тази снимка ми я направи Владимир Дворецки при случайната ни среща с поета Георги Брисов на Алеята на книгата по бул."Витоша" на 13.09.2025 г. Тогава Г. Борисов ми каза една дълго пазена от мене тайна!

            Споменавала съм в личния си блог, а и не само в него, че в началото на май 1972 г., малко преди абитуриентския ми бал, от редакцията на списание „Родна реч“, откъдето ме бяха предложили да следвам в престижния тогава Литературен институт „Максим Горки“ в Москва, ми съобщиха изненадващо, че е обявена нулева година за България. Тогава ми се наложи набързо, в рамките на няколко седмици, да се подготвя за кандидатстудентски изпити в Софийския университет, издържах ги успешно и завърших българска филология. Над половин век живях с убеждението, че 1972 г. е била нулева за България във въпросния институт. Едва съвсем наскоро, при случайна раздумка на Алеята на книгата на бул. „Витоша“, поетът Георги Борисов ми изстреля (впрочем, с нескрито задоволство) истината, че всъщност нулевата година се е отнасяла само за мен. Други две поетеси са заминали тогава да следват в Москва, а аз съм била „отсвирена“.

Признавам, че отначало изобщо не му повярвах. Как е било възможно редакторите от „Родна реч“, които наистина ме ценяха като техен автор, редовно публикуваха в списанието мои стихове и са ми давали награди за тях, да ме заблудят така? Е, оказа се, че са го направили. Една проверка на мъжа ми в сайта на института, където са качени списъците със завършилите го, ясно показва, че през 1976 г. (следването продължаваше 4 години) е имало две випускнички от България: Валентина Радинска и Дафинка Стефанова. Валя Радинска е безспорно име в нашата литература и напълно е заслужавала да следва в института. Дафинка нито преди, нито по-късно съм я чувала като авторка.

Писах за това в блога си на 28 септември т.г. и споделих публикацията във Фейсбук.(Каква била истината защо не следвах в института „Горки“!) Тогава една преводачка, която много уважавам – Рада Ганкова, ми намекна, че би било добре да потърся Дафинка, да се поинтересувам от нея. Разбрах думите й като подсказване да не пиша зад гърба на жената, а да й изпратя публикацията, в която я споменавам. Рада ми е много скъпа на сърцето, защото е всеотдайна и талантлива преводачка, но няма да последвам съвета й. Като журналистка бих постъпила така, но аз не пиша на тази тема като журналистка. Пиша от името на онова 18-годишно момиче, което бях през 1972 г., и у което цяла година преди да завърши гимназия редакторите в списание „Родна реч“ бяха подхранвали надеждата, че заради поетичния си талант е достойно да следва в гореспоменатия институт, а буквално в последния момент, при завършване на гимназията, му заявиха, че има непреодолима пречка това да се случи – нулева година! Над 50 години живях с тази лъжа и никой ми каза как действително стоят нещата, докато накрая Георги Борисов изплю камъчето. Изплю го най-вече за да ме наплюе, намеквайки, че стиховете ми не са били достатъчно хубави и затова са ме „отсвирили“, както образно се изрази. Да припомня, че в института „Горки“ се влизаше не с приемен изпит, а с представяне на авторски произведения. Никак не се засегнах от думите на Георги Борисов. Стана ми смешно желанието му да ме уязви, но, от друга страна, съм му благодарна, че ми отвори очите. Иначе щях да си остана докрай с измамата.

Както аз съвсем случайно научих каква е истината, така намирам, че е напълно справедливо двете поетеси, за които 1972 г. не е била нулева в института „Горки“, каквато се оказа за мен, да научат случайно за моите публикации по темата. Не съм длъжна да ги уведомявам как едно наивно момиче е живяло години наред в неведение, докато накрая истината е излязла наяве. Тях самите не ги упреквам в нищо. Освен стиховете си (на Дафинкините никога не съм попадала), очевидно са имали и друга подкрепа зад гърба си. Аз имах само моите стихове и си останах в България. За което, няма да спра да повтарям, никога не съм съжалила.

Междувременно научих, че Дафинка Стефанова през 1994 г. е издала една стихосбирка, близо 20 години след като се е дипломирала в института „Горки“ като поетеса. Книжката я имало в интернет. Честно казано, не изпитах желание да си я поръчам.

Стана ми интересно обаче да разлистя личните си дневници от 1971 г., когато от „Родна реч“ ми казаха, че ще ме предложат за студентка в Литературния институт в Москва, и особено от 1972 г., когато ме изненадаха с новината, че това няма да стане. Сега, когато знам истината, гледам с други очи на записките си от лятото и есента на 1972 г.

През август същата година съм се срещала със съученици от Френската гимназия – не от моя клас - и една младежка компания, обитаваща симпатичния квартал около Военна академия. Там един ден се е появило момиче от нашата гимназия, но от випуска след мен, което ме е питало за института „Горки“ – не съм уточнила в дневника си какъв е бил въпросът, а после се е осведомило как са минали кандидатстудентските изпити. Момичето явно е чело стиховете ми в ученическия ни вестник „Младежки плам“ и в средношколските издания, защото е изразило възхищението си от тях. После ме е завело в дома си – живеело е наблизо, и ми е показало стихове от Любен Лачански, с когото е имало творческа кореспонденция. Предало ми е думите на Лачански: „Какво прави моята приятелка Гергина?“ Аз не съм била приятелка с Лачански, само година по-рано ми го бяха представили в редакцията на „Родна реч“ като поета, който също като мен ще следва в института „Горки“, но след отбиване на военната си служба, т.е. ще замине за Москва след мен. Над 50 години по-късно, четейки своите младежки записки, се запитах дали пък Лачански, макар и в казармата по онова време, вече е знаел, че мен са ме „отсвирили“ от института „Горки“ и му е било любопитно как съм приела този факт. Ами нормално го приех. Три месеца по-късно вече го бях забравила. Интересното е, че след доста години – през 1997-98 г. работехме в една стая с Любен Лачански (лека му пръст!) в програма „Христо Ботев“ на БНР и нито аз се сетих да го питам нещо за института „Горки“, където той беше следвал, нито той отвори дума, че мен са ме „отсвирили“.

Отбелязала съм в дневника си през есента на 1972 г., че ще ходя в редакцията на „Родна реч“, но не съм пояснила за какво. Вероятно съм ги посетила като приятели, за да им се похваля, че вече съм студентка в Софийския университет, без да подозирам, че са ме излъгали за „нулевата година“ в Москва. Не съм описала срещата в редакцията, не съм обърнала внимание дали са се държали гузно с мен. Как да забележа, като нищо ни съм подозирала! Ако можех да върна времето назад, сега, когато знам истината, бих се загледала в очите им... Но и без да се телепортирам в миналото, знам, че са били гузни. Отдъхнали са си с облекчение, че съм превъзмогнала бързо разочарованието заради несбъднатото си следване в престижния институт.

Явно никога няма да разбера кой ми е подлял вода тогава, но това все по-малко ме занимава.

Важното е, че вече знам истината. Чувствам се удовлетворена, че вече няма да повтарям една лъжа, която неволно съм тиражирала, защото съм вярвала в нея.  

Каква била истината защо не следвах в института „Горки“!

 

С поета Георги Борисов на Алеята на книгата в София, 13.09.2025 г. Снимка: Владимир Дворецки

Интересна среща имах на щанда на издателство "Колибри" на Алеята на книгата в средата на септември с моя съученик от Френската гимназия Георги Борисов, който даваше автографи на двата си тома с мемоари "Моите истории - 1973-2023". В гимназията той беше три випуска преди мен, но известно време бяхме заедно в редколегията на училищния вестник "Младежки плам", както и със съпругата му Сашка Велева, с която пък учехме в един клас. Та срещаме се на Алеята на книгата и Жоро започва да се майтапи с мен. Постоянно ме нарича Иванова, както си подписвах стиховете като ученичка, а и по-късно, преди да се омъжа за Владимир Дворецки. Докато говори, една от книгите му, които е поставил изправени, тупва настрани и той веднага обяснява това с моето присъствие. Казва ми, че съм като тийнейджърите, които само ходят по сергиите и снимат със смартфоните си, но нищо не четат. Това ми се струва забавно и му отговарям, че значи съм се подмладила. Обяснява ми, че двата му тома трябва да са във всеки дом, също като Библията, защото също като нея не е нужно да се четат от началото към края, а откъдето си поискаш. Показва ми задната корица на единия от томовете, за да видя за кои известни личности е разказал лични спомени (на предпоследната снимка). Пояснява, че това не са точно мемоари, защото са записки, които си е водил след всяка среща с тези хора, с други думи - няма го изкривяването, което понякога се получава, когато човек си припомня събитията години по-късно. Мъжът ми го изненадва с въпроса дали не е описал и мен в някой от тези два тома, но аз веднага добавям, че е по-добре да не е писал нищо, отколкото лошо. Всъщност, цитирам самия Георги Борисов, защото той казва точно това в един откъс от "Моите истории", когато покойният Кирил Кадийски (лека му пръст!) му се оплаква, че един виден поет не е написал за него в мемоарите си. В даден момент Жоро ни заявява, че разговорът с нас е чисто губене на време, защото не си купуваме книгите му, и отива да си говори с други хора. Така премина срещата ми с Георги Борисов на Алеята на книгата. Развесели ме!

Имаше обаче един важен момент в раздумката ни, за който реших да разкажа отделно. Правя го сега.

Както се майтапеше с мен, преди демонстративно да отиде да си бъбри с други хора, Жоро подхвърли, че е чел публикация в блога ми, в която съм споменала, че през 1972 г. не съм заминала да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, защото е била обявена нулева година. „Нямаше нулева година. Тогава в института дойдоха двама души от България. Отсвирили са те!“ – разясни ми моят бивш съученик. „Така ми казаха“ – вдигнах рамене учудено. Можех ли да не приема за чиста монета онова, което ми бяха съобщили малко преди абитуриентски ми бал от редакцията на списание „Родна реч“, след като в продължение на цяла година ме подготвяха психически, че ще следвам в престижния тогава Литературен институт. Не, очевидно Георги Борисов грешеше! Припомних му, че през 1972 г. бяхме определени да следваме в Москва две поетеси. Втората се казваше Дафинка или Добринка. Жоро ме гледаше и явно нямаше желание да задълбава в тази тема, а после скоропостижно приключи разговора ни.

Ние с мъжа ми продължихме по Алеята на книгата, но подхвърлянето, че през 1972 г. не е била обявена нулева година от института „Горки“, а мен са ме „отсвирили“, се загнезди в главата ми. Нито тогава приех новината драматично, още по-малко сега – повече от половин век по-късно. Само че казаното от Георги Борисов всъщност никак не беше безобидно. Ако то беше вярно, излизаше, че над половин век аз съм живяла с една лъжа! И неволно я тиражирах през годините, защото я бях приела на доверие. Как да нямам доверие на редакторите в списание „Родна реч“ – главния редактор Иван Цветков, Григор Ленков, които лично ме бяха предложили да следвам там, а в крайна сметка ми обясниха защо това няма да се случи!

Мъжът ми, който обича да прави журналистически проучвания, влезе в сайта на института „Горки“ и намери списъците на всички, които успешно са го завършили през годините. Оказа се, че във випуска, с който е трябвало да се дипломирам аз през1976-а, (следването нормално продължаваше 4 години), има две поетеси с български фамилии: В. Радинска и Д. Стефанова. Да, Георги Борисов казваше истината! През 1972-а не е имало нулева година за България, а за самата мен! Прав беше Жоро, „отсвирили“ ме бяха! Само че кой? 

Заинтригувах се. И започна да се разплита чорапът... Първо попитах една известна поетеса, завършила института, възможно ли е да са ме отхвърлили оттам. Тя отговори категорично „не“. От института „Горки“ винаги са се доверявали на подбора, направен от предлагащата страна – в случая България. Значи на родна почва са ме „отсвирили“. Но кой? 

Нямаше съмнение, че „В.Радинска“ от списъка с дипломантите на института за 1976 г., е голямата поетеса Валентина Радинска. Моя близка приятелка от литературните среди, с която споделих откритието си, веднага ми цитира автобиографичната й книга, в която тя описвала как точно е станало заминаването й за института „Горки“. Познавала се с Георги Джагаров, защото и двамата били от Сливен. Срещнали се на някакво събитие и той я попитал дали иска да следва в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Тя, естествено, отговорила утвърдително. И заминала. Георги Джагаров беше председател на Съюза на българските писатели в периода 1966 – 1972 (източник - Уикипедия). После продължава шеметната си кариера във висшите етажи на партийната и държавна власт. Защо на изпроводяк от шефския пост в СБП да не направи едно добро за наистина изключително талантливата поетеса Валентина Радинска, като я препоръча в престижния институт „Горки“ в Москва? Самият той го е завършил през 1951 г. (Уикипедия). В справката за Валя Радинска (пак в Уикипедия) пише, че тя е следвала две години българска филология в Софийския университет, след което заминава за Москва и завършва института „Горки“ през 1976 г. Всичко е точно.

Само че аз не се чувствам изместена от нея. Големият й талант е бил достоен за нещо толкова престижно по онова време – да следва във въпросния Литературен институт.

По-скоро си мисля, че на мое място е заминала фигурираща като Д.Стефанова в списъка на същия випуск на института.

Когато ме запознаха с нея през пролетта на 1972 г., изобщо не я познавах като автор, не бях чела нищо от нея в средношколските издания. През същата година нея я нямаше в рубриката, в която списание „Родна реч“ традиционно представяше най-изявените си сътрудници абитуриенти, където всеки от нас фигурира със снимка и едно свое произведение. Не знам как се появи тази поетеса. Имах една кратка среща с нея през пролетта на същата година в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5, където ме поканиха от екипа на списанието. Дотогава не ми бяха казвали, че ще има и друг представител на България в института „Горки“. Година преди това в редакцията на „Родна реч“ ме бяха запознали с Любен Лачански, който, както ми обясниха, първо щял да отбие военната си служба, а после да постъпи в института, т.е. аз щях да съм там преди него.

Писала съм за кратката си среща с въпросната поетеса в публикацията „Как щях да следвам в института „Горки“ в блога си през март 2019 г. и неправилно съм я нарекла Добринка. Всъщност името й е Дафинка. На самата среща не съм се спряла подробно в публикацията си, но сега си спомням, че момичето ми изглеждаше скромно и сдържано, докато майка му, която го придружаваше, буквално преливаше от щастие. 

По-късно главният редактор на „Родна реч“ по онова време, Иван Цветков, ми беше казал: „Гергинке, знаеш ли каква баница ни направи майката на Дафинка!“ Не знам дали не се шегуваше, но това стана повод моята майка, след като ми бяха казали за нулевата година, да се пошегува: „Язък за баницата, дето я е направила майката на другото момиче!“ Само че за Дафинка годината не е била нулева. Заминало е момичето през есента на 1972 г. за Москва!

Чудя се как не ми е минало през ума, че само аз съм била „отсвирена“, след като години по-късно научих, че Дафинка все пак е следвала в Москва. Просто си бях помислила, че е заминала на следващата година, докато аз повече изобщо не се поинтересувах от института „Горки“ и не съм питала дали е възможно да бъде подновена кандидатурата ми да следвам там.

Разнищвайки тази история със закъснение от над половин век, извадих дневниците си от последните две години в гимназията – на младини редовно си водех дневник. От записките става ясно, че още през пролетта на 1971 г. ми е било казано, че ще ме предложат да следвам в Москва. Прочетох как през януари 1972 г. съм занесла цикъл стихотворения в редакцията на „Родна реч“ и как Григор Ленков много ги е харесал, наредил е веднага да бъдат дадени за печат, а главният тредактор Иван Цветков ми е казал: „Изглежда ще има разходки на Тверском бульваре!“, сиреч, в Москва. За мен думите му са били поредното доказателство, че ще следвам в института „Горки“. Едва на 5 май 1972 г. ми е било съобщено, че това няма да се случи. Помня, че стана по телефона, но не й кой се е обадил. Вероятно е бил Иван Цветков, но не съм обърнала внимание, защото новината ме е зашеметила. Отбелязала съм факта в дневника си накратко и доста емоционално, като съм нарекла Москва – „любов несподелена“. На 12 май обаче съм отбелязала: „Може би е по-добре, че оставам тук при всички домашни удобства. Ще се подготвя за изпита по литература.“

И така, в много кратки срокове се подготвих за кандидатстудентския изпит по литература в Софийския университет и влязох в специалността българска филология. Наистина, никога не съжалих, че не следвах в института „Горки“. Препрочитайки ученическите си дневници разбрах защо. Първо, това не е било моя мечта – аз и не подозирах за съществуването на този институт. От редакцията на списание „Родна реч“ ми обясниха, че ще ме предложат да следвам там, защото харесват стиховете ми и това е подходящо място за талантлива поетеса. Нямаше как да не приема. Още повече, че там се влизаше не с приемни изпити, а със стихове. Всъщност, това беше проблем! Разлиствайки дневниците си от последните два гимназиални класа, открих тревогата дали пиша достатъчно добри стихотворения, та да съм достойна за този институт. Замисляла съм се как да постигна по-голямо вдъхновение... Ако е да научиш нещо, за да се явиш на изпит – ще го научиш, но вдъхновението е нещо, което не се подчинява на волята ни. Слава Богу, в редакцията на „Родна реч“ намираха стиховете ми за много хубави, както се казва – до последно! А последното беше, че малко преди абитуриентския ми бал ми съобщиха за нулевата година в института. Която се е отнасяла само за мен.

И досега ми е интересно какво е станало с Дафинка Стефанова, с която уж щяхме да учим заедно в Москва, но тя наистина замина, а аз – не. Нито преди, нито по-късно съм чула да се споменава името й като поетеса, нито някога съм чела нещо от нея. Но това не е изключение. Ако погледнете списъците с випускниците на института „Горки“, ще видите немалко български фамилни имена, които после никога не сме чули в литературните среди. Дафинка поне фигурира в списъка на завършилите, докато липсват други хора, заявяващи гордо в биографичните си справки, че са се дипломирали в този институт. Няма да издавам кои са.

Изпитвам огромна благодарност към този, който ме е „отсвирил“ от следването в института „Горки“! Ако бях заминала за Москва, животът ми щеше да протече по съвсем различен начин. Оставайки в България, аз осъществих детската си мечта да стана журналистка, при това в медията, в която се чувствах особено пълноценна - радиото. Оставайки в България, срещнах голямата си любов Владимир Дворецки, с когото сме щастливо женени вече 42 години! Оставайки в България, написах много хубави стихове – по мнението на читатели и на повечето редактори в литературните издания през 70-те и 80-те – въпреки, че не бях учила за поетеса в престижен литературен институт.

И все пак, остава въпросът, кой ме „отсвири“ през 1972 г.! Кой ми направи тази съдбовна услуга? Както и да го мисля, следата води към най-високото място в литературната йерархия по онова време – председателят на Съюза на българските писатели Георги Джагаров. Само негова може да е била последната дума, така както е препоръчал притежаващата наистина уникален талант Валентина Радинска. Очевидно с неговата благословия вместо мен е заминало момичето, от което нито преди, нито по-късно съм прочела нещо. Дано да е мой пропуск! Дано да е имала своите успехи като автор!

Но какво е можел да има Георги Джагаров против мен? Никога не съм контактувала с него лично. Поне не пряко. Единственият ми спомен с негово участие е от първия семинар на сътрудниците на „Родна реч“, на който присъствах като осмокласничка във Френската гимназия. Било е може би 1969 г. Вече бях публикувала стихотворения в списанието и други сътрудници ме разпознаха по името ми Гергина Иванова – така се подписвах тогава. На общия обяд, който ни дадоха, присъстваше и председателят на СБП. Тогава поетът средношколец Христо Георгиев, (после той си избра за псевдоним Перун и го знаем като Ицо Перуна), стана и даде предложение стихотворения да прочетат най-възрастният и най-младият поет от присъстващите. Предполагаше се, че най-възрастният е Георги Джагаров. За най-младия се знаеше, че съм аз, и много погледи се насочиха към мен. Джагаров се засмя и уточни, че май главният редактор на „Родна реч“ Иван Цветков е по-възрастен от него (така е – справка Уикипедия), но доколкото си спомням, каза някакво свое стихотворение, защото следваше и аз да направя същото. Погледите пак се насочиха към мен. Само че аз изпитвах неудобство да рецитирам свои стихове пред толкова известен поет. Макар и още дете, имах реална представа за онова, което пиша. Не изрецитирах нищо и май се получи конфузно. Май излезе като неуважение. А то си беше чиста детска стеснителност, съчетана с разумна самопреценка.

Трудно ми е обаче да повярвам, че Джагаров е запомнил тази случка и тя е станала причина три години по-късно да не замина за Москва. Може би някой силно му е препоръчал Дафинка като перспективен автор и затова е решил да ме замени с нея. Никога няма да разбера.

Държа обаче да благодаря на Георги Борисов, че ме изведе от моето половинвековно заблуждение и ми разясни истината защо не следвах в института „Горки“. Казали са ми, че за България е обявена нулева година, а тя се е отнасяла само за мен.

Завършвам с едно мое ученическо стихотворение, за да припомня как съм писала тогава, и да не е чудно защо в списание „Родна реч“ ме ценяха като автор:

„     „    „

Аз ли прескачах оградата,

обвита във лишейни свитъци?

Аз ли дъха на ливадите

жадно събирах в гърдите си?

 

Аз ли се спусках унесено

към малкото езеро стихнало

и, над водата надвесена,

аз ли мечтаех усмихната?

Аз ли си спомнях забравени,

свързани с някого случаи?

Аз ли се чувствах удавена

в топли пулсиращи ручеи?

 

С мене ли всичко е станало?

С мене ли? – питам учудена.

Струва ми се нереално,

че някога съм била влюбена.

 

XI клас, сп. „Родна реч“, бр. 10, 1971 г.

Стихотворението е публикувано и в сборника "Лирични сезони. Стихове от младостта до днес", издание на "Европа и светът", 2024 г.