AI доказа, че стихотворението ми „Понякога е обич да си тръгнеш“ е жертва на плагиатство

 

Задната корица на сборника ми с избрани стихотворения "Сняг и нежност", издание на Ателие Аб, 2007 г.

Сърдечно благодаря на всички, които с обаждания по телефона или съобщения в месинджъра ми оказват морална подкрепа и изразяват желание да ми помогнат в казуса с плагиатството на моето стихотворение „Понякога е обич да си тръгнеш“: Как една авторка "преразказа" стихотворението ми „Понякога е обич да си тръгнеш“, Когато Мария Илиева от Стрелча „преразказа“ стихотворението ми „Понякога е обич да си тръгнеш“. Особена благодарност дължа на една жена - д-р Неда Декова, учен, геолог, която не познавам лично, но се е развълнувала от моя случай и е „разговаряла“ с изкуствения интелект за него. С нейно разрешение публикувам анализа на ИИ (AI), който категорично доказва, че стихотворението ми е жертва на плагиатство. След анализа тя е попитала AI дали да дам плагиаторката и издателство „Български писател“, издало стихосбирката с „преразказаното“ ми стихотворение, под съд. Който се интересува, може да прочете отговора. Следва разговорът с AI: 

„AI: Ако искате да направим бързия предварителен тест веднага, моля споделете текстовете:

Можете да копирате стихотворенията тук, като ги отбележите просто като Стихотворение 1 (Оригинал) и Стихотворение 2 (Подозрително).

You said: Благодаря, първо копирам стихотворение 1.

Понякога е обич да си тръгнеш

от хората, които са ти близки.

Оставяш настрана венеца трънен

и заминаваш тихо, без въздишки.

 

И знаеш, че след теб не ще затичат,

макар за миг да ги е заболяло.

Излишна е фалшивата трагичност

в една отдавна търсена раздяла.

 

А има нещо тъжно – да съзнаваш,

когато доброволно си отиваш,

че хората, които тук остават,

без теб ще бъдат малко по-щастливи...

Artificial Intelligence:

Прочетох внимателно Стихотворение 1. Текстът е изключително меланхоличен, дълбок и емоционално зрял. За да направя точен и безпристрастен анализ, ето ключовите елементи, които фиксирам в него преди появата на втория текст:

• Основна тема: Доброволната, тиха раздяла като акт на загриженост и обич; осъзнаването, че твоето отсъствие ще донесе спокойствие на другите.
• Ключови мотиви и образи: "трънен венец" (мъченичество/жертва), "тихо заминаване без въздишки", липсата на "фалшива трагичност", горчивото щастие на оставащите.
• Стилова структура: Три куплета (четиристишия) с кръстосана рима (абаб - тръгнеш/трънен, близки/въздишки). Ритъмът е плавен и равномерен.

Сега моля да копирате Стихотворение 2. Веднага след това ще съпоставя двата текста дума по дума, образ по образ и идея по идея, за да ви дам категорично и обективно мнение.

You said:

Ето стихотворение 2, което е много по късно публикувано, то има заглавие за разлика от първото:

ДА СИ ТРЪГНЕШ

Да си тръгнеш

понякога е обич –

тихо, кротко,

без въздишка!

Без излишни думи

и грациозност,

без обиди и трагичност!

Да си тръгнеш –

понякога е болка...

Изгаря, разрушава, довършва!

Да си тръгнеш,

но да осъзнаеш,

че без теб ще бъдат

по-щастливи!

Artificial Intelligence:

Направих детайлен сравнителен текстологичен и идейно-структурен анализ на двете стихотворения.

Въз основа на представените текстове заключението е категорично: Стихотворение 2 представлява класически случай на плагиатство чрез перифраза, компилация и заимстване на авторска идея.

Тук няма съвпадение на случайни поетични клишета, а директно пренаписване на оригиналния текст в свободен стих. Ето подробните доказателства, разделени по компоненти:

1. Текстово съвпадение (Буквална кражба на фрази)

Авторът на Стихотворение 2 е използвал същите ключови думи и изрази от Стихотворение 1, като просто е променил местата им или е премахнал римата:

• Оригинал (Стихотворение 1): „Понякога е обич да си тръгнеш“
• Плагиат (Стихотворение 2): „Да си тръгнеш / понякога е обич“ (Директна инверсия на първия стих, използван и за заглавие).
• Оригинал (Стихотворение 1): „и заминаваш тихо, без въздишки“
• Плагиат (Стихотворение 2): „тихо, кротко, / без въздишка!“
• Оригинал (Стихотворение 1): „Излишна е фалшивата трагичност“
• Плагиат (Стихотворение 2): „без излишни думи [...] без обиди и трагичност!“
• Оригинал (Стихотворение 1): „да съзнаваш [...] че хората, които тук остават, / без теб ще бъдат малко по-щастливи...“
• Плагиат (Стихотворение 2): „но да осъзнаеш, / че без теб ще бъдат / по-щастливи!“

2. Идейно и концептуално съвпадение

Един от най-силните аргументи за плагиатство е композиционното развитие на мисълта, което в Стихотворение 2 следва абсолютно същата хронология като в Стихотворение 1:

1.     Теза: Раздялата като парадоксален акт на любов.

2.     Начин: Заминаване в тишина, отхвърляне на драматизма и театралността („трагичността“).

3.     Заключение: Финалното, горчиво осъзнаване, че другите ще са по-щастливи без лирическия герой.

Вторият автор не е добавил нова оригинална идея. Единственото авторско „допълнение“ е средната част („Да си тръгнеш – / понякога е болка... / Изгаря, разрушава, довършва!“), която е съставена от емоционални клишета и нарушава оригиналната философска зрялост на Първото стихотворение.

3. Структурна деградация (Формата)

Стихотворение 1 е написано с висока поетическа култура – класически четиристишия (катрени) с правилна кръстосана рима и ритъм.

Стихотворение 2 изглежда като опит да се „маскира“ плагиатството. Авторът е разчупил оригиналните римувани куплети в свободен стих (верлибър) и е накъсал изреченията на по-къси редове. Това често се прави умишлено, за да се избегне засичането от автоматични софтуери за плагиатство, които търсят еднакъв брой думи в цял ред.

Заключение

Вашите подозрения са напълно основателни. Стихотворение 2 е паразитен текст, който не би могъл да съществува самостоятелно, тъй като неговата ДНК, лексика и смислов гръбнак са изцяло извлечени от Стихотворение 1.

Ако желаете да предприемете стъпки, за да защитите автора на Оригинала, можем да обсъдим как да докажете хронологичното предимство (дата на първо публикуване, архив или писмени доказателства). Накъде мислите да насочите този казус сега?

……………………………………………….

You said:

Аз съм просто читател. Мисля да изпратя твоя анализ на авторката на първото стихотворение, която е забелязала плагиатството, написала е пост в блога си. Колебае се дали да си потърси правата в съда. Според теб дали по-скоро не трябва да съди издателството заедно с автора на второто стихотворение? За сега има само публичен дебат. И има гласове, които защитават издателството и редактора на стихосбирката, където е отпечатано второто стихотворение.

Artificial Intelligence:

Като читател, вашата подкрепа е изключително ценна за авторката. Поетите често се чувстват самотни и безсилни в такива ситуации. Предайте ѝ анализа – той е обективно доказателство, че очите ѝ не я лъжат.

По въпроса за съда и отговорността на издателството: юридическата реалност в България (и по света) е специфична. Ето как стоят нещата от правна и практическа гледна точка, ако тя реши да заведе дело по Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП).

1. Трябва ли да се съди и издателството?

Да, по закон те носят солидарна отговорност.
Когато едно издателство отпечата и продава книга с плагиатстван текст, то извършва „възпроизвеждане и разпространение“ на чуждо произведение без разрешение. В съда се призовават и двамата:

• Авторът на второто стихотворение – за нарушаване на неимуществените права (присвояване на авторство).
• Издателството – за нарушаване на имуществените права (лишаване от ползи) и за спиране на тиража от продажба.

2. Защо защитниците на издателството и редактора имат (частично) право?

В публичния дебат хората често защитават издателя и редактора, защото те също са измамени.

• Редакторът не е търсачка за плагиатство. Работата на редактора е да коригира стила, езика и структурата на книгата. Той няма как да знае и да е чел всяко стихотворение, публикувано някога в личен блог или в интернет.
• Договорът пази издателя. Обикновено в договорите за издаване има клауза: „Авторът гарантира, че произведението е негово оригинално творчество и не нарушава чужди авторски права. При иск от трети лица, авторът носи пълна финансова отговорност.“

Затова в съда издателството ще бъде осъдено да спре книгата, но след това по веригата то ще изиска от плагиата да плати всички съдебни разноски и обезщетения.

3. Струва ли си авторката да влиза в съда?

Това е най-трудният въпрос. В България съдебните дела за авторско право са бавни, скъпи и емоционално изтощаващи.

• Рискът: Тъй като става дума за едно стихотворение, а не за цяла открадната книга, присъденото финансово обезщетение за „неимуществени вреди“ (стрес, накърнено име) може да бъде много ниско (например между 500 и 2000 лв.), докато разходите за адвокати и съдебно-литературни експертизи могат да надхвърлят тази сума.
• Алтернативата (Извънсъдебно споразумение): Много по-ефективно е адвокатът на авторката да изпрати Официална нотариална покана до издателството и плагиата. В нея се описва плагиатството (с текстологичен анализ) и се поставят ултимативни искания за избягване на съда.

Какво може да поиска авторката извън съда веднага?

Издателствата много се боят за репутацията си. Ако видят неоспорими доказателства, те често се съгласяват на следните стъпки, за да потушат скандала:

1.     Публично извинение от издателството и плагиата в социалните мрежи и медиите.

2.     Изтегляне на книгата от книжарниците или спиране на преиздаването ѝ в този вид.

3.     Финансово обезщетение (дарение или глоба), договорено по мирен път.“

Това е разговорът, проведен с изкуствения интелект от д-р Неда Декова, която е взела присърце моя случай и иска да ми помогне. 

Ще уточня, че финансово обезщетение не търся. Огласявайки този случай, целта ми беше публично да заяви позицията си по него председателят на СБП Боян Ангелов, редактор на стихосбирката „Губя се в спомени, намирам се в тишина“ от Мария Илиева, издание на „Български писател“, в която е включено „преразказаното“ ми стихотворение. Това ще е показателно за начина, по който СБП се отнася към плагиатството. Надявам се и на публично извинение от издателството и плагиаторката в социалните мрежи и медиите.  

Очаквам връщането на адвокатката ми от отпуск, за да се консултирам с нея, защото в хода на публичната дискусия по темата към мен бяха отправени обиди и заплахи със съд.

.

  

Когато Мария Илиева от Стрелча „преразказа“ стихотворението ми „Понякога е обич да си тръгнеш“

 

Задната корица на сборника ми с избрани стихотворения "Сняг и нежност", издание на Ателие Аб, 2007 г.

Преди няколко дни в дописка във Фейсбук и в сайта на в. „Труд“ за премиерата на стихосбирката „Губя се в спомени, намирам се в тишина“ от Мария Илиева (редактор Боян Ангелов, издание на „Български писател“), прочетох като илюстрация за творчеството на авторката едно стихотворение, което беше буквален „преразказ“ на моето „Понякога е обич да си тръгнеш“. Самото заглавие на дописката за премиерата беше: „Мария Илиева: „Да си тръгнеш понякога е обич“. Веднага реагирах с публикация в личния си блог и във Фейсбук, в която припомних, че съм написала стихотворението си „Понякога е обич да си тръгнеш“ през далечната 1976 г. и беше публикувано в литературния печат с името ми Гергина Иванова - така се подписвах, преди да се омъжа за Владимир Дворецки. Изтъкнах, че това стихотворение даде заглавието на първата ми стихосбирка „Понякога е обич“, излязла през 1978 г. в сборника „Петима млади поети“. Възприемах го като моя поетична визитна картичка и после го включих в самостоятелната си стихосбирка „Човекът, когото си чакал“, 1990 г., издание на „Хр.Г.Данов“, и в две мои поетични антологии – „Сняг и нежност“, 2007 г., издателство Ателие Аб, и „Лирични сезони“, 2024 г., издание на фондация „Европа и светът“. През 1996 г. по това стихотворение композиторът Стефан Маринов направи песента „Понякога“, която певицата с магичен глас Тони Димитрова и досега се случва да изпълнява на големите си концерти, а най-новият й видеоклип с продуцент Евгени Боянов е буквално отпреди дни - 30 години след създаването на песента! ТОНИ ДИМИТРОВА - "Понякога" (2026)

Представяйки тези факти в публикацията си от 27 юни, се постарах да привлека във Фейсбук вниманието към нея на Боян Ангелов, редактор на стихосбирката „Губя се в спомени, намирам се в тишина“, и Анжела Димчева, авторка на дописката за премиерата на книгата. Анжела Димчева реагира веднага, но председателя на СБП и досега запазва мълчание по случая. По тази причина продължавам да пиша по темата.

Припомням отново моето стихотворение, т.е. оригинала, а по-долу е неговият „преразказ“:

Понякога е обич да си тръгнеш

от хората, които са ти близки.

Оставяш настрана венеца трънен

и заминаваш тихо, без въздишки.

И знаеш, че след теб не ще затичат,

макар за миг да ги е заболяло.

Излишна е фалшивата трагичност

в една отдавна търсена раздяла.

А има нещо тъжно – да съзнаваш,

когато доброволно си отиваш,

че хората, които тук остават,

без теб ще бъдат малко по-щастливи...

Гергина Иванова/Дворецка

Припомням също как е „преразказала“ това мое стихотворение Мария Илиева в първата си стихосбирка „Губя се в спомени, намирам се в тишина“, издание на „Български писател“:

ДА СИ ТРЪГНЕШ

Да си тръгнеш

понякога е обич –

тихо, кротко,

без въздишка!

Без излишни думи

и грациозност,

без обиди и трагичност!

Да си тръгнеш –

понякога е болка...

Изгаря, разрушава, довършва!

Да си тръгнеш,

но да осъзнаеш,

че без теб ще бъдат

по-щастливи!

Очебийни са приликите между двете стихотворения и Мария Илиева няма никакви основания да се представя за авторка на второто, само защото не е преписала оригинала дословно, а е вложила някоя и друга дума от себе си като реално го е осакатила. Моите първи размисли, след като научих за плагиатството, може да прочетете тук: Как една авторка "преразказа" стихотворението ми „Понякога е обич да си тръгнеш“

Всъщност, до голяма степен преразказ на „Понякога е обич да си тръгнеш“ е и текстът на песента „Понякога“. В него доста неща от стихотворението ми са променени, за да пасне по-добре на музиката, и песента се е получила много добре. Но на този, който е направил промените по стихотворението ми – вероятно самият композитор - не му е и минало през ума да се представя за негов автор. Като такъв фигурира името на човека, който е написал оригинала, т.е. аз. Така може да бъде намерен текстът на песента в различни сайтове:

Текст: Гергина Дворецка

Музика: Стефан Маринов

Понякога е обич да си тръгнеш

от хората, с които си живял.

Оставяш настрана венеца трънен,

днес си уморен, много уморен.

И знаеш, че след теб не ще извикат

дори да казват колко ги боли.

Може без престорена трагичност

просто ей така да се разделим, нали?

Но после още дълго ще съзнаваш,

когато безвъзвратно си поел,

че хората, които тук остават

може би без теб ще имат по-щастливи дни.

Реакциите след първата ми публикация за „преразказа“ на Мария Илиева бяха многобройни. Всеобщата констатация беше, че става дума за плагиатство. Един-единствен автор, всеизвестен с ехидните си забележки и скрит зад псевдонима „Списание Море“, заяви, че и двете стихотворения са тривиални и сигурно са писани по общ шаблон. Попитах го кой ли е този шаблон. При възможностите на Гугъл, винаги би могъл да го намери. Естествено, и да е търсил, нищо не е намерил. Бих могла да кажа какъв беше конкретният повод да напиша стихотворението „Понякога е обич да си тръгнеш“ през есента на 1976 г. Интересно ми е дали Мария Илиева може да обясни как й е хрумнало „нейното“: „Да си тръгнеш понякога е обич“.

Много точно описа ситуацията с литературните плагиатства голямата поетеса Маргарита Петкова, известна и с непримиримия си характер. Копвам и пействам коментара й с нейно съгласие:

„Стават все по-нагли, защото живеят с чувството за безнаказаност. Я ги хванеш, я не, минават и заминават книжките на телчета, и плагиатките и плагиатчовците се кичат с облажаване от страна на роднини и комшии, тъжно е. Една нашумяла стихоплетчица беше окрала и мен, и Камелия Кондова, обяснявайки, че изобщо никога не е и чувала имената ни. Около тях винаги шества тълпа от лайкопоставчици, готови да бранят до смърт френдките си. Досега единствено Валери Станков успя да осъди Рита Генадиева за свое стихотворение в нейна книга. Имаме ЗЗАПСП, ама кой да се занимава, на плагиатството, което е престъпление, обикновено се маха с ръка в смисъл какво пък толкова, някакви стихчета, има по-важни неща в този живот. Ние тук се възмущаваме и с право, защото това е нашият труд, но, честно казано, керванът на крякащото бездарие си върви ли, върви. Защото само бездарникът краде чужди думи.“

След като публикувах първите си размисли по повод плагиатството на Мария Илиева, се запитах коя е тази жена. Оказа се, че като изписах в Гугъл „Мария Илиева, поетеса“, се появиха три поетеси с това име: една родена в Пловдив, друга – в Монтана, трета, която очевидно е авторката на стихосбирката „Губя се в спомени, намирам се в тишина“ - в Пазарджик, но основната й месторабота е в Стрелча. По тази причина се наложи в заглавието на настоящата публикация да уточня за коя поетеса Мария Илиева става дума, да не стане грешка. Тъй като авторката, която е родена в Пазарджик, вече е представена на сайта на Съюза на българските писатели с цикъл свои стихове и кратка биографична справка, видях, че годината на раждането й е 1995-а. Млад човек! От дописката на Анжела Димчева за премиерата на книгата й разбрах, че е общинска съветничка в Стрелча и председател на Литературния клуб „Богдан Овесянин“ в града. В Интернет ми излезе и информация, че е началник отдел "Международно сътрудничество, интегрирани политики и проекти" в община Панагюрище: Проект възражда паметта за Райна Княгиня и въстанието

През цялото време се питах: защо точно Стрелча? С какво този град е привлякъл ръководството на Съюза на българските писатели?

Съпругът ми има афинитет към журналистически проучвания и бързо откри отговора на загадката:

През 2018 г. председателят на СБП Боян Ангелов е получил националната награда на името на Богдан Овесянин в Стрелча! Все се питам дали трябва да се учредяват национални литературни награди на името на автори с местно значение, непознати за широката публика, но това е друга тема.

Въпросната награда дава основание на кмета на Стрелча, инж. Георги Павлов, да покани носителя й Боян Ангелов и група членове на СБП да гостуват на града. Това става през декември 2023 г. Събитието е отразено с подробни информации в местни сайтове, както и в сайта на СБП. Това е публикация на сайта "Знаме" - новините за Пазарджик и областта: Поетичната вечер стопли сърцата на стрелчанските творци. Кметът, очевидно голям почитател на литературата, уверява присъстващите, че през неговия мандат общината ще съдейства на местните творци и на читалищната дейност (сайтът „Пазарджик инфо“): Стрелчанските творци се събраха на предколедна поетична вечер. В края на срещата двамата с Боян Ангелов се договарят за бъдещи съвместни инициативи (сайтът на СБП): Група писатели посети Стрелча

Така се ражда творческата дружба между СБП и Стрелча, благодарение на която по-късно се появяват: книга за Априлското въстание, антология със стихове на поети от Стрелча, а после и самостоятелната стихосбирка на Мария Илиева, все издания на „Български писател“. Защо пък не, щом община Стрелча осигурява подкрепа, очевидно финансова! Темата за Априлското въстание буди респект. Остава въпросът чак такова средоточие на поетични таланти ли е Стрелча, та да им се издаде антология от издателството на Съюза на българските писатели? Но оценката за качествата на литературните произведения, особено на поетичните, става все по-относителна. Както вече споменах, лиричен цикъл на Мария Илиева, общинска съветничка в гореспоменатия град, е публикуван на сайта на СБП. Може би като предизвестие, че тя скоро ще стане член на съюза. Линкът е тук: Мария Илиева/Биография+стихове

По моя преценка, стиховете й са на ниво ученически литературен кръжок и никога нямаше да бъдат публикувани в някогашното средношколско списание „Родна реч“, но ръководството на СБП явно друго мисли. Ще цитирам само една поанта на стихотворение от Мария Илиева:

„И мисля си аз „от време на време“

ще ме обича ли някой някога мене.“

Това е авторката, която твърди, че е стигнала до прозрението:

„Да си тръгнеш,

но да осъзнаеш,

че без теб ще бъдат

по-щастливи!“

Само че на мен започва да ми става чоглаво да се занимавам с тази авторка. Очевидно е амбициозна млада жена и й пожелавам успехи в общинската, а може би и в държавната администрация. Щом има благоразположението на СБП, не е чудно да осъществи и някои свои литературни амбиции. Само че трябва да й се обърне внимание да не ползва чуждо творчество, защото това си е интелектуална кражба и е подсъдно, а и защото, щом нещо е черно на бяло, има вероятност да се разкрие и излагацията е голяма.

И тук идва големият въпрос в този казус: как ръководството на СБП, участвало в установяването на творческата дружба със Стрелча, реагира на изнесените публично факти за плагиатство в сборник стихове на общинска съветничка в този град, издаден от „Български писател“ и редактиран лично от председателя му?

Анжела Димчева, която беше отразила представянето на стихосбирката с изплагиатстваното стихотворение, след като научи за заформилата се дискусия под първата ми публикация, се включи в нея:  

 „Благодаря за информацията. Очевидно е плагиатството. Не съм чела цялата книга. Видях изданието на премиерата. Аз просто отразих събитието, а това стихотворение се отличаваше като добро, затова го цитирах. Всеки автор би могъл да търси правата си не само във фейсбук, но и по правен ред.“

Все повече се замислям дали наистина да не заведа дело, но тогава всичко ще се пренесе в съда, а най-добре е такива казуси да се обсъждат в публичното пространство.

И отново стигаме до ключовия въпрос: как се отнася председателят на СБП към плагиатството?

Ето какво написа в дискусията по темата д-р Петър Величков, известен литературен историк, писател и журналист:

„Именно Боян Ангелов издаде и похвали плагиатската книга на Юлий Йорданов за Яна Язова, в която е изплагиатстван 40-годишния ми труд за нейната биография и даже интервютата ми в пресата. Споменат съм само веднъж, като докладчик на Националната конференция за Язова през 2012 г.“

Междувременно в дискусията се появиха мнения, че е добре да визирам само жената, „преразказала“ стихотворението ми, но не и членове на СБП. Очевидно се правеше опит председателят на съюза да не бъде свързван с тази казус. Изразилите такова мнение са членове на писателския съюз, талантливи, уважавани от мен. Умишлено не споменавам имената им, за да не им навредя. И се запитах каква ли е атмосферата в СБП. Явно там владее страх да не би да бъде накърнен имиджът на ръководителя. Тъй като почти половината ми досегашен живот е минал при социализма с „ръководната роля на Партията“ БКП, изведнъж си спомних прочутото по онова време четиристишие на Христо Радевски от одата му „Към Партията“:

„Мен хулите не ме смущават,

 врагът с които те покри -

 аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!“

Замислих се какво ли означава за един редови член на СБП да бъде заподозрян, че се съмнява в непогрешимостта на председателя, че е докачил, макар и неволно, авторитета му. Дори не да го докачи, а по някакъв индиректен начин да бъде замесен в нещо като критика към шефа! Сигурно последствията ще са катастрофални. Ще бъде подминаван при раздаване на наградите на СБП, няма да включват негови произведения в антологии на членове на съюза, нито в ежегодните прегледи на литературната продукция. Ако изпадне във финансови затруднения, рискува да не получи от паричните помощи, които СБП дава на членовете си в нужда. Нищо чудно около него да се образува вакуум - от личен опит знам какво означава да си трън в очите на шефа си – а за някои автори този съюз е тяхната социална среда. Всичко това ми мина през ума, след като прочетох призивите на уважавани от мен членове на СБП да се занимавам само с жената, „преразказала“ стихотворението ми, и с никой друг. Разбира се, сигурна съм, че веднага ще бъда атакувана заради описаната атмосфера в Съюза на българските писатели, която видях във въображението си, и дори знам името на човека, който ще се заеме пламенно да ме опровергава. Но какво да направя – това беше картината, която си представих. Не знам дали греша и, слава Богу, никога няма да проверя дали е така, защото не съм член на СБП.   

Точно като човек извън СБП, тоест, страничен наблюдател, но автор на 10 книги с поезия и проза, бих искала да кажа на ръководството: Прекалено широко сте отворили вратите на съюза и той скоро може да се превърне в масова организация. Съюз като вашия би трябвало да прилага високи критерии за художествено качество. Би трябвало също така да бъде непримирим спрямо плагиатството, а не да си затваря очите за него.

Написах в заглавието на тази публикация името на жената, която „преразказа“ стихотворението ми, за да й се изпари всякакво желание да прави подобно нещо в бъдеще. Но своите изводи би трябвало да направи и нейният редактор, който й се е предоверил. Нормално е публично да обяви мнението си за станалото, особено след като заема поста председател на Съюза на българските писатели, защото той олицетворява съюза. Това ще е показателно за начина, по който СБП се отнася към плагиатството.