неделя, 7 март 2021 г.

Продължение на историята с гроба на героя от Стражин Иван Чаушев

 


На вчерашната Задушница за пореден път с Владимир Дворецки,наред с нашите скъпи покойници, които почиват в Централните софийски гробища, почетохме и героя от битката при връх Стражин през1944 г., парашутиста Иван Чаушев. Той не ни е роднина, нито син на приятелско семейство, но вече години наред палим свещичка и оставяме цветя на гроба му. Станал е част от семейната ни история съвсем случайно. През 1942 г. майка ми, тогава19-годишна, заминава да следва архитектура във Флоренция и в Италианското консулство в София среща непозната жена, която я моли да отнесе колет за сина й Иван Чаушев, студент по корабостроително инженерство в Генуа. Майка ми изпълнява молбата й. Пристигайки във Флоренция, препраща колета до другия италиански град, за което получава мила картичка с благодарност от студента. Реално никога не са се виждали. Когато през есента на 1944 г. прочита във вестника списъка на загиналите парашутисти при Стражин, открива сред тях името на студента от Генуа. Очевидно гибелта му дълбоко я е развълнувала, защото никога не го забрави и докато беше жива, на всяка Задушница палеше свещичка на гроба му. Повече от 16 години след смъртта й с мъжа ми продължаваме тази традиция.

Разказах подробно за това в блога си миналата година на Арахагелова Задушница.(Един необикновен епизод от семейната ни история) Вчера обаче историята имаше своебразно продължение. С мъжа ми, както винаги, посетихме гробовете на близките ни и не пропуснахме Алеята на парашутистите, където почива подпоручик Иван Василев Чаушев, останал завинаги на 24 години. Сутринта беше облачна и студена, духаше вятър и навяваше суграшица. Свещичките, които палехме, гаснеха постоянно и ги запалвахме отново и отново, но ето че тази на гроба на героя от Стражин не угасна. Пламъчето й продължаваше да свети, въпреки вятъра и ледените прашинки, които го засипваха! Това ми се стори толкова красив символ, че реших да го снимам. Едва ли щях да споделя снимката в социалннте мрежи, но една случка от вчера ме накара да го направя.

Малко по-късно през деня Владимир Дворецки беше влазъл в диалог в Туитър с университетската преподавателка от Скопие проф. Ясна Котеска. Обсъждали темата за македонския език. Проф. Котеска настоявала, че езикът се е развил и е различен от българския, а мъжът ми пояснявал, че го развиват чрез сърбизация и латинизация. В един момент от лингвистична, дискусията преминала в историческа и тогава Владо решил да й изпрати вчерашната снимка от гроба на младия българин, загинал през 1944 г. за освобождението на днешна Република Северна Македония от нацистите. „Слава нему!“ – отговорила в Туитър проф. Котеска и допълнила „А нас оставете не на раат, аман!“

После обаче споменала, че и гробът на човек от нейното семейство е в София – войводата Цветко Христов, борец за свободата на Македония, умрял през 1914 г. в столицата ни. Владо веднага й обърнал внимание, че роднината й се е казвал Христов, а не Ристески, но реакция не последвала, нито пък на думите на мъжа ми: "Ако знаем къде е гробът му, и на него ще оставяме цветя и свещичка." 

Питам се дали в паметта на професорката от Скопие ще просветва споменът за младия българин, герой от Стражин. В София обаче свещичката на гроба му вчера светеше ярко, устояваше на студения вятър и суграшицата!

Само в един момент този студен вятър премина и през сърцата ни, защото този път не заварихме на гроба свежи цветя, както винаги по-рано. Дано са живи и здрави роднините на героя от Стражин!

неделя, 28 февруари 2021 г.

Кой трябва да води телевизионни състезания

 


През изминалата седмица скандал в публичното пространство предизвика антисемитски текст, приписван на покойния вече гросмайстор Боби Фишер, който водещият на телевизионното състезание „Последният печели“, Орлин Горанов, изчете в ефир като коментар след отговор на зададен въпрос. Възмутителният текст предизвика незабавната реакция на хора, които го намират за недопустим и напълно неуместен в едно забавно и познавателно телевизионно състезание. Имаше обаче и отпор. Не всички се разтревожиха от станалото, а напротив – държат то по-бързо да бъде забравено и заметено под килима. Всъщност този гаф показа на светло много проблеми. Единият от тях е дали трябва да си живеем на лаврите на нация, спасила своите евреи през Втората световна война, без да държим сметка дали във всекидневието не нараняваме по някакъв начин – с вицове и непремерени изказвания чувствата и достойнството на нашите сънародници евреи. На това ще се спра по-подробно друг път, защото случилото се никак не е безобидно! Записът на състезанието е станал пред очите на много хора и готовият материал също е минал покрай много очи и уши, а на никого не е направил впечатление скандалният антисемитски текст.

         Другият сериозен проблем, който лъсна при въпросния гаф, е за ролята на водещия в едно подобно телевизионно състезание. Излиза, че той не носи никаква отговорност за думите, които произнася. Не се смята за длъжен да има някакво отношение към тях. Това стана ясно от реакцията на водещия Орлин Горанов. Мнозина го защитиха, защото той е популярен певец и симпатичен човек. Само че редно ли е воденето на подобно познавателно предаване, в което екипът поднася никому ненужни и дори скандални коментари за историческото минало, да се възложи на човек, който не носи отговорност за онова, което произнася? Естествено, че не е редно. В тази роля би трябвало да влезе човек, който влага в нея и някаква мисъл. Чаровникът Орлин Горанов очевидно не изпитва ни най-малко неудобство да заяви, че не е негова работа да мисли какво казва. Тоест, чрез него всеки може да прокара своя спорна идея или мнение, а публиката ще я приеме, защото априори харесва водещия. Имало е случаи телевизионно състезание да се води чудесно от актьор – незабравим е Петър Вучков в „Минута е много“, но при всички случаи е важно водещият да е човек, който осъзнава какво точно прави.

През дългогодишната си практика като радиожурналист в програма „Христо Ботев“ на БНР съм била свидетел как се правеше едно подобно състезание за слушателската аудитория – играта „Светофар“. Тази игра също имаше познавателен характер, но се подготвяше много внимателно.  Въпросите всъщност бяха предлагани от голям кръг хора, но верните отговори бяха проверявани предварително изключително стриктно. След отговора на слушателя често се давеше допълнителна информация по темата, но именно информация, а не субективен коментар. Това радиосъстезание се водеше от опитни и талантливи журналисти като Анна Яковлева, Цвета Шопова, Росица Панайотова, Александър Михайлов – лека му пръст! - и те носеха отговорност за думите си в ефир. Не биха се скрили зад ничий гръб, заявявайки, че друг е измислил въпроса или е добавил още текст към него. Затова намирам, че е много важно водещият да бъде не просто популярно симпатично лице, а мислещ човек, който е готов да понесе отговорност за онова, което е излязло от устата му. Или да не го произнесе, ако има способността да прецени дали е подходящо да му се дава гласност.

Преди години (от 2004 до 2006 г.) по бТВ вървеше състезанието „Вот на доверие“, водено от Иван Гарелов. Отначало се шокирах как този сериозен политически коментатор се е съгласил да води забавно телевизионно състезание, но много скоро се убедих, че той го прави изключително артистично и интелигентно, с приятно чувство за хумор. И досега вкъщи си спомняме с удоволствие това предаване – следяхме го редовно, очаквахме го с интерес. Ето какво е, когато водещият е мислещ човек, а не фигурант!  

Впрочем, в играта „Вот на доверие“ участва и певецът Орлин Горанов и 10 пъти спечели състезанието. Накрая вече му беше неудобно и дори умишлено се стараеше да изгуби, но пак ставаше победител. Тогава останах с чудесни впечатления от него: хем талантлив певец, хем човек с добро сърце! 

Изводът ми след всичко написано дотук е, че Орлин Горанов може да е добър певец и добър човек, да става за участник в телевизионно състезание... но не и да бъде негов водещ. Личното ми мнение е такова. Сигурно някой ще го оспори, но поне съм стигнала до него със собствения си ум, а не ми го е вложил друг в устата.

четвъртък, 25 февруари 2021 г.

Ще спечели ли непрофесионализмът?

 

И аз, както мнозина от вас, се разочаровах от певеца Орлин Горанов като водещ на телевизионното състезание „Последният печели“ по БНТ 1. Може редакторът, подготвил въпросите за състезанието, да му е подал антисемитския текст, който възмути толкова хора, но той няма ли собствен мозък, не вниква ли в това, което чете на глас? Още повече, че епизодите от „Последният печели“ се записват предварително. Не само на Орлин Горанов, а и на никой друг от екипа, присъствал на записа, не му ли прещрака в главата колко е скандално да се тиражира изказването на Боби Фишер против еврейството? Било от негово интервю преди 20 г., но за коя медия е дадено това интервю, кой е задавал въпросите? В извинението, което произнесе вчера по БНТ 1 Орлин Горанов (очевидно отново не негов текст, а чужди думи, които е приел да произнесе, без да вниква в тях), се споменаваше, че целта на това телевизионно състезание било да дава знания. Какви знания по-точно се дават с цитираното изказване на вече покойния шахматист Боби Фишер, известен като голям ексцентрик? Знание за това, че има хора, които оплюват собствения си етнос? Такива ги има навсякъде, включително и в България. Или да се приеме, че знание е онова, което бил казал гросмайсторът за Холокоста, а всъщност то е безобразно изопачаване на истината!

 Не следя внимателно това състезание, но доколкото имам лични впечатления, те са, че екипът, който подготвя въпросите, влага в думите на водещия коментари, представящи нечия субективна гледна точка, но не става ясно чия е тя. На топа на устата остава Орлин Горанов. Веднъж след въпрос, чийто отговор беше свързан с телевизионния сериал от 1977 г. „Завръщане от Рим“ (режисьор Иля Велчев, сценарист Антон Дончев,), водещият прочете дълга тирада, че критиките за този филм са били повод бащата на режисьора, Борис Велчев, член на Политбюро на ЦК на БКП, да бъде освободен от всичките му партийни постове. Не знам на по-младите зрители дали им е ясно за какво става дума. Факт е, че случаят беше използван навремето във вътрешнопартийни битки в БКП, но истината е също така, че „Завръщане от Рим“ беше слаб филм – наивен, с неубедителна игра на изпълняващата главната роля. Помня, че се правеха каламбури със заглавието - „Повръщане от Рим“, а в литературните среди, от които бях част, се говореше, че питали Антон Дончев по повод сценария му: „Антоне, кой ти написа „Време разделно?“. Естествено, в творчеството на всеки автор има и шкарто. Само че коментарът в състезанието „Последният печели“ внушаваше, че филмът е бил авангарден за времето си, превърнал режисьора му в дисидент, докато по всеобщо мнение на публиката от онова време той беше творчески неуспех. Някой от екипа на състезанието обаче, по свои причини, е решил да му надене ореола на отхвърлена поради авангардността си творба.

Телевизионни състезания като това трябва да се задоволяват с даването на правилния отговор на конкретния въпрос. Допълнителните коментари, в случая произнасяни механично от водещия, неволно превръщат състезанието в публицистично предаване, в което обаче не се допуска различно мнение и се представя само едно, от последна инстанция. То може да предизвика желание за спор, но за такъв няма отделено време, защото се минава към следващия въпрос от състезанието. Това само по себе си означава, че коментарите след даден отговор са излишни. Както е било и с цитираното скандално изказване на Боби Фишер.

Четох, че състезанието „Последният печели“ имало висок рейтинг, вероятно и заради сумите, получавани от всеки участник – по 300 лв. за участие и по 600 лв. за победителя. Защо човек да не се пробва! Не знам доколко мога да вярвам на публикацията в „Уикенд“ (брой 8, 2021 г.), но там в статията „Жестоки гафове тресат „Последният печели“ се посочва случай за даден верен отговор, който е бил обявен за грешен и състезателят несправедливо е отпаднал от играта. Говори се и за пристрастност на водещия към някои състезатели, на които подсказва по свой си начин кой отговор е верен.

След всичко изброено, се питам защо ли ръководството на БНТ не направи анализ на начина, по който се прави това състезание и ако екипът му не показва професионална зрялост и достатъчно обща култура, да напусне ефира на обществената телевизия. Подобни състезания винаги е имало. Ще се намерят знаещи и мислещи хора, които да ги правят. Иначе непрофесионализмът ще спечели. 

 

 

сряда, 24 февруари 2021 г.

Магията за вино на Ханко и Мадам

 

Наскоро разчиствах декоративната ни дървена кутия за хляб, в която държим и подправки, и този път реших най-после да изхвърля малкото пакетче със съставки за ароматно вино. С Владимир Дворецки си го купихме по време на Античния фестивал „Сердика е моят Рим“, който се проведе на 20 и 21 септември 2019 г. сред останките от римски градежи пред ЦУМ и пред Католическата църква. С мъжа ми много харесваме такива фестивали, макар че някои скептици ги определят като бутафория. За нас това е театър под открито небе, в който всеки може да влезе в роля.

В такива случаи често се получава и еклектично размесване на различни пластове във времето – почитателите и на други исторически епохи се включват в събитието, затова не се учудихме, когато видяхме древен римлянин да си говори с продавачка в костюм от средновековна Западна Европа. 

Приехме философски и това, че на сергията си тя и нейният колега предлагаха медовина по рецепта на дядо Славейков от 1870 г. Купихме си от медовината. Възхитихме се от вкуса й и си купихме още една бутилчица. Тогава забелязахме малките пакетчета от бяла хартия и се поинтересувахме какво е завито в тях. Младата средновековна дама ни обясни, че вътре има съставки, които придават на виното разкошен аромат. Слагат се вечерта в кана с вино и на сутринта то вече ухае невероятно. Жената говореше толкова убедено, че убеди и нас колко хубаво би било да си вземем такова пакетче. 

Реших да попитам как се казват тя и колегата й, за да ги спомена в публикацията, която мислех да подготвя за сайта ни. Младият мъж отвори уста, за да каже името си, но жената бързо отговори: „Ние сме Ханко и Мадам!“

Не знам защо, но това, че не пожела да ми каже истинските им имена, поохлади ентусиазма ми от медовината и от симпатичното им излъчване.


Междувременно на Античния фестивал се случиха важни събития. Император Константин Велики, който е изрекъл думите, че Сердика е неговият Рим, дойде лично да поздрави жителите на града (тази роля изпълни специален гост от Австрия) и раздаде няколко метални кръстчета. Щастливи бяхме, че и мъжът ми успя да получи едно от тях и си го пазим като реликва вкъщи. Бутафория, но свързана с артистични и наистина вълнуващи спомени, защото лично си участвал в спектакъла!

В крайна сметка, не подготвих публикация за фестивала за сайта ни, а само снимки във Фейсбук. Повече от две години не се наканих да напълня кана с вино, в което да сложа вълшебните съставки, които купихме от Ханко и Мадам. Истината е, че когато подбираме вина за вкъщи, те си имат достатъчно приятен аромат, та да се налага да го облагородяваме и с допълнително вълшебство. От време на време разгъвах пакетчето и забелязах, че в него има канелена пръчица и шушулки от кардамон, но не се задълбочавах много в тайната на магията за вино и пак оставях пакетчето настрани. Докато при последното почистване на кутията, където го държах, не реших най-после да го изхвърля. Разтворих го още веднъж, да го погледна за последно, и съставките вътре се разположиха някак красиво върху бялата амбалажна хартийка. Вдъхнових се да снимам композицията, която неочаквано се беше получила. Тогава забелязах, че сред подправките за вино има и малко цветче от теменужка, както и друго цвете, което не можах да определя. И почувствах магията! Цветчетата, и особено малката теменужка, не само бяха трогателни, в тях имаше послание за обич и нежност. В този момент си помислих, че Ханко и Мадам не са били само колеги, продаващи на обща сергия. За да приготвиш вълшебство за вино като добавиш в него и цветче от теменужка, в сърцето ти трябва да е имало и любов! Или само на мен така ми се струва, защото ме е хванала магията?

А Ханко и Мадам ме гледат весело от снимката, която им направих по време на Античния фестивал преди повече от две години, и по усмивките им не мога да позная какво точно са вложили в своята магия за вино.


Така и не изхвърлих малкото бяло пакетче с вече мухлясалите компоненти за вълшебен винен аромат. Изхвърля ли се бяла магия?

  

 

сряда, 27 януари 2021 г.

Поетът, който живее в Рим

 


Написах това стихотворение за моя приятел от студентските години, талантливия поет Румен Иванчев, който от години живее в Рим. За нашето семейство Рим и самата Италия са много близки на сърцето - неведнъж в блога си съм разказвала защо. Вдъхнових се за това стихотворение, когато наскоро научих, че Румен, освен че описва дръвчетата като красиви образи в поезията си, реално ги засажда и отглежда. Щастлива съм, че стихотворението ми даде повод да изразя поне отчасти огромното си възхищение и любов към Вечния град.  

Снимката към публикацията е от Piazza del Popolo. Направена е, когато в края на юни 2013 г. с Владимир Дворецки бяхме в Рим, за да отпразнуваме 30-годишнината от сватбата ни.


На Румен Иванчев

 

Поетът, който живее в Рим,

с духа си докосва небето.

Градът е прекрасен и неустоим!

Пронизва те право в сърцето,

 

запраща те много години назад,

с триумфи и драми замайва.

Защото е Рим и е Вечният град

и в него усещаш безкрая.!

 

Сред този кипеж на безброй светове

поетът свой кът обитава.

Отглежда дръвчета, бере плодове

и стихове нови създава.

 

А в края на делника си обозрим

сънува приятели стари.

Защото поетът живее в Рим,

но духом е в свойта  България.

 

Гергина Дворецка

26.01.2021 г.

 


сряда, 13 януари 2021 г.

Лека нощ, неочаквана обич!

 


Снощи до късно обсъждахме в месинджъра с една приятелка литературни теми и постоянно си пожелавахме „Лека нощ“, но пак някоя от нас добавяше нещо към разговора. Накрая й написах „Лека нощ за последен път!“ и изведнъж се сетих за едно мое стихотворение от ранната ми младост, което не съм включила в никоя от стихосбирките си досега. Писано е преди да срещна Владимир Дворецки, затова се ориентирах, че е от 1981 г., т.е. през 2021-а има кръгла годишнина! И реших да го споделя:   


Лека нощ, неочаквана обич!

Лека нощ за последен път!

Няма вече метафори нови.

Стихоплетците ще заспят.

 

Колко творчески вниквах във тебе!

Как те нищих с лирична жар!

Според поантата моят жребий

беше радост или товар,

 

според римата казвах сбогом,

възхвалявах или клеймих...

Ти си тръгна и днес не мога

да напиша прочувствен стих.

 

Равносметката поетична

бих направила със замах,

ала всъщност дали те обичах,

честно казано, не разбрах!

 

Гергина Дворецка

1981 г.

Снимката към тази публикация очевидно е от младостта ми. Направена е от Владимир Дворецки, което също е очевидно от изражението на лицето ми. 

вторник, 12 януари 2021 г.

Момчето от курса по френски

 


Момчето от курса по френски

Припомних си тази история от моето детство, когато прочетох разказа на Валери Кирилов „Зимна целувка“ – има го публикуван на сайта ни www.evropaworld.eu. В него се разказва за детската любов на едно момиченце, което, когато не среща взаимност, напуска класа. Нещо подобно се случи с едно момче от курса ми по френски в Алианса, когато бях 10 или 11-годишна.

За илюстрация на историята слагам моя снимка от първи клас, а до мен седи не момчето, за което ще разкажа, а съученикът ми от 21 училище Васко Бейков. Случи се така, че години по-късно и двамата работехме в Българското национално радио – той свиреше в симфоничния оркестър на Радиото, а аз бях журналистка в програма „Христо Ботев“. Какви ли не съвпадения стават в живота! Добавих тази моя снимка към публикацията, защото нямам друга от началното училище, а искам да се види как съм изглеждала тогава, макар че тук съм с 3-4 години по-малка от времето, когато се случи историята с момчето от курса по френски. Картинката е ясна: дете като дете, което в никакъв случай няма вид на „фатално момиченце“.

До седми клас ходех три пъти седмично на курсове по френски в Алианса. „Алианс“ идва от Alliance française, чиято сграда се намира на площад „Славейков“ в София, но Алианс се наричаше и неговият филиал срещу хотел „Рила“, в който учех френски след забавачката - мисля, че в момента в тази сграда са офисите на някаква фирма.

В курса ни дойде едно момче, което беше изучавало френски в Гвинея – родителите му бяха работили 3-4 години там. Когато се върнали в България, решили, че е добре да продължи обучението си по езика. Не мога да кажа, че момчето го владееше на по-високо равнище от нас, които не бяхме го практикували в чужбина, но вземаше активно участие в часовете. Говореше френски малко по-твърдо, отколкото беше приятно за слуха ми, но от един момент нататък започнах да разбирам, че е толкова активен в часовете, за да привлече вниманието ми. След приключването на занятията се приближаваше към мен и вървяхме един до друг, докато слизахме по стълбите. Обикновено нещо ми говореше, но аз не го слушах. Веднъж баща ми, който ме водеше и ме вземаше от курсовете по френски, го видя с мен. Момчето, както обикновено, нещо ми говореше и се държеше така, като че ли с него водим диалог, а всъщност аз нищо не му отговарях. Щом забеляза баща ми, се засмя и ми махна приятелски за довиждане. „Кой е този?“ – със симпатия попита татко. Аз само повдигнах рамене.

Не знам дали момчето беше споделило с други наши съкурсисти, че ме харесва, но една сутрин преди в стаята да влезе учителката ни по френски камарад Петрова, три момичета от курса наобиколиха чина ми и ме заразпитваха:

-         Ти защо си слагаш туш на миглите?

 Не разбрах какво ми казват. Аз после и като голяма почти никога не съм си слагала туш на миглите, та като 10-11-годишно дете ли?

-                     И се гримираш – добави друго от момичета и се загледа внимателно в лицето ми. – А, днес май не си сложила грим. Обаче туш на миглите със сигурно слагаш.   

От този оглед, придружен с разпит, ме спаси влизането на камарад Петрова. Сега, няколко десетилетия по-късно, си мисля, че по всяка вероятност момчето наистина беше говорило с другите курсисти за мен и някои от момичетата са поискали да разберат на какво пък се дължи интересът му към персоната ми. Очевидно на някои женски трикове от моя страна.

Самата аз нямах никакво отношение към момчето. Беше слабичко, русоляво, с пъстри очи. Не ме интересуваше, че иска да си тръгваме заедно, нито какво ми говори, докато слизаме по стълбите.

Един ден с приятелка от курса стояхме пред вратата на класната ни стая. Имаше още доста време до идването на камарад Петрова и не бързахме да влизаме. Момчето се появи с чанта под мишница, щом ме видя, се усмихна и мина покрай мен с доволен вид. Да, стори ми се, че видът му е доволен. Съкурсистката ми ме погледна многозначително и се засмя. Тя да не би да мислеше, че ние с него сме влюбена двойка? Ужасно се подразних, исках веднага да разсея недоразумението:

-                     Не мога да го понасям! – произнесох гневно и едва тогава си дадох сметка, че момчето все още не е притворило вратата след себе си и сигурно ме е чуло.

 Този ден то не прояви никаква активност в часа. В един момент, когато се бях извърнала назад, за да видя една от другите ученички, която камарад Петрова изпитваше, забелязах момчето. Седеше приведено над чина и ме гледаше... някак тежко. Погледът му ми се стори много натежал.

След края на занятията не приближи до мен, както правеше преди. Не обърнах особено внимание на това.

Само че момчето повече не се появи в курса по френски. За мен не остана никакво съмнение, че е чул думите ми: „Не мога да го понасям!“ Сигурно го бях наранила жестоко. И се уплаших, че се е самоубил. Наистина изпитах огромен страх. Започнах да си представям, че от милицията идват у нас и ме водят на разпит. Терзаех се какво ще трябва да им кажа, как да обясня репликата си, която очевидно беше сломила сърцето на момчето. Мъчителното беше, че на въображаемите разпити в милицията присъстваха и родителите му, заедно с двете му сестри. Те също искаха обяснения от мен. О, Боже, колко изстрадах заради мисълта, че момчето се е самоубило заради мен!

Може би месец по-късно лъчезарната камарад Шели Таджер, която влизаше с акордеона си в часовете и ни акомпанираше, докато пеехме френски песнички, попита камарад Петрова къде изчезна онова момче, което беше живяло някъде в Африка.

-                     Той е започнал да учи друг език – лаконично обясни камарад Петрова.

Успокоих се. Значи не се беше самоубил. Само се бе отказал от френския език заради мен. Това не беше толкова фатално.

Никога не забравих тази случка от детството си. Колкото повече години трупах, толкова по-абсурден ми се струваше страхът ми, че момчето се е самоубило заради моята обидна реплика по негов адрес. Как бях могла да си помисля нещо толкова нелепо! Чак ми се струваше смешен моят тогавашен детски страх.

Преди време реших да разкажа на съпруга си тази случка. Описах я подробно и стигнах до момента, когато след моите жестоки думи момчето повече не се появи в курса по френски. Направих пауза, гърлото ми се стегна, трябваше да събера сили, за да призная за огромната глупост, която си бях помислила в моето детство. Мъжът ми долови паузата и довърши вместо мен: „И ти си помисли, че се е самоубил!“ „Да“ – признах, изумена, че е отгатнал тогавашните ми опасения.

Значи не беше толкова абсурдна глупост онова, което бях предположила като дете, щом и мъжът ми, с дългогодишния си житейски опит, предположи същото!

Не знам дали бих желала някогашното момче от курса по френски да прочете този мой разказ. То вече е мъж в напреднала възраст, на каквато съм и аз. Едва ли си спомня, че ме е харесвало и че заради мен е изоставило френския език. Независимо от това, бих искала да му кажа, че случайността понякога ни изненадва с многозначителни съвпадения. Едно от тях е, че момчето се казваше Владимир, а Владимир е името на моя съпруг, любовта на живота ми, с когото скоро ще отпразнуваме 38 години щастлив брак.

Случва се съдбата да поднася някаква компенсация под една или друга форма.      


Гергина Дворецка


12.01.2021 г.