Дара - победител на Евровизия 2026

 

Още веднъж – поздравления за Дара, че донесе победа за България на Евровизия 2026, след като успешно се класира за финала. Уникален успех за страната ни, а в историята на конкурса рядко се е случвало оценката на журито и на публиката да посочват една песен за фаворит – последният път това беше преди 9 години, когато спечели представителят на Португалия, а нашият Кристиан Костов остана втори! Винаги се радвам най-искрено, когато някой сбъдва мечтите си! Оттук нататък пред Дара са открити световните сцени.

Аз съм от хората, които не харесват „Бангаранга“, и наградата й няма да промени мнението ми. Няма да си посипя главата с пепел и да започна да откривам в този художествен продукт качества, които не съм забелязала, но очевидно това, което показа Дара под ръководството на международния си екип, се харесва масово.

Неприятното беше, че българите, които не се възторгвахме от „Бангаранга“, бяхме поставени под общия знаменател „хейтъри, сноби, мухлясали мозъци, патриотари, комплексари, завистници“ и тем подобни обиди. Несъмнено, имаше груби изказвания за Дара и песента й, но онези, които не сме отправяли лични нападки към певицата, бяхме поставени в общия кюп на „мразещите“ и това ми беше изключително неприятно. В един момент престанах да се занимавам с коментарите в социалните мрежи и изчаках финала на конкурса. Да, резултатът беше изненадващ, но безпрекословен. България ще бъде домакин на Евровизия 2027!  

Оттук нататък е важно да се подготвим така, че да представим успешно страната си, както го направихме за „Джиро д’Италия“.

Успехът на Дара обаче ме кара да се замисля как ще участваме в бъдеще в Евровизия. Излиза, че формулата първо да се определи кой певец ще представлява страната ни, после международен екип да се заеме с изработката на продукт, който ще се котира на международната сцена, дава резултат. Ще бъде ли приложена тази формула при подбора на представителя ни и за следващата година? Значи така и няма да видим вече състезание между песни от български композитори? Колко ли съм старомодна в очите на някои с тези мои въпроси!

Иначе самата Евровизия върви към акцентиране върху танците и визуалните ефекти. Дано самите песни не остават все повече на заден план!

Приятно впечатление ми направи, че мнозинството от певиците бяха с естествена визия, без напомпани със силикон устни и бюст. Австралийката, освен че има прекрасен глас, е и изключително красива. Както вече съм споменавала, очарова ме и представителката на Франция, която, за съжаление, остана на 11-то място. Много ми харесаха и хърватките – излъчваха вътрешна женска сила, но те останаха 15-ти. Допадна ми малтийската песен – 18-то място. Явно вкусът ми не съвпада с настоящите масови тенденции. Слава Богу, че италианската, която също беше сред фаворитите ми, се нареди пета.

Но я да спра да изброявам кои чуждестранни участници са ми направили хубаво впечатление, за не ме обвини някой, че омаловажавам нашата Дара. Никак даже! Тя показа талант, борбен дух, самообладание, самочувствие. След победата даде воля на емоциите си, което беше много симпатично, държа се непринудено и по време на пресконференцията, без следа от грандомания. Изобщо, Дара вече е световна звезда, която умее да печели всеобщо одобрение!

Не мога да не споделя възхищението си от спектакъла, който предложи Австрия за 70-ото издание на Евровизия. Впечатляващо шоу, а и перфектна организация, според отзивите!

Наш ред е догодина да покажем какво можем като страна домакин на конкурса.

 Още по темата в блога ми:

Евровизия 2026 – Дара се класира за финала

България на Евровизия 2026

     

 

 

 

 

Евровизия 2026 – Дара се класира за финала

 

Разбира се – поздравления за Дара, че се класира за финала. Това обаче не променя мнението ми за песента и сценичното й изпълнение, както и за визията, с която певицата се яви на конкурса. Досега съм я слушала инцидентно. Покрай класирането й за Евровизия, прочетох хубави мнения за нея като човек и изпълнител. Това, че не харесвам измисления и отработен специално за конкурса продукт Бангаранга, не е хейт към изпълнителката. Дай Боже да постигне световна слава! Просто възприех като издевателство над личния ми вкус и насилие над личността ми всеобщите призиви всички българи да се обединим зад Бангаранга и обявяването за хейтър на всеки, който изказва различно мнение.

Вчера под поредния призив да се гласува за Дара, придружен от кратък видеоклип с част от изпълнението, не се стърпях и написах:

   „Изгледах клипа без звук. Хореографията е меко казано, твърде невротична. Направо се стреснах. Но няма да ви преча на ентусиазма.“    

Под този мой коментар първоначално се появиха 6 гневни емотикона и 5 ухилени, но постепенно се събраха 9 одобрителни и едно сърчице. 11 негативни реакции срещу 10 одобрителни не е толкова зле.

Реших да покажа, че гневните реакции и подигравките не са ме уплашили и още след първите намръщени личица добавих втори коментар:

         „Виждам два гневни емотикона и ме предизвиквате да бъда по-конкретна. Това, което се вижда, без да се чува звукът, който повече привлича вниманието, е едно неистово тресене на глави, резки размахвания и врътки на ръце и крака. От деликатност не искам да кажа каква беше първата асоциация, която ми дойде наум. Виждам колко масово сега се заиграват с темата за патриотизма, но има и други мнения за продукта Бангаранга и то от хора, които много обичаме България, но не се идентифицираме с тази песен.

Под тези мои думи имаше 4 одобрения, едно сърчице и само един гневен емотикон.

Една жена обаче ми заяви, че никой не ме кара да се идентифицирам с тази песен, а ако не мога да кажа една добра дума, да замълча.

Попитах я: „Значи ми забранявате да изказвам личното си мнение? Не ви ли е неудобно?“

Не получих отговор.

Мисля, че всички вие, които обявихте за хейтъри хората с различно мнение, прекалихте! Разбирам, че българите копнеем да се почувстваме обединени около нещо, но е много тъжно, ако ни обединява такова нещо като спорният художествен продукт Бангаранга.

Иначе тя се вписа много добре в целия конкурс, където изобилстваха и други подобни изпълнения. Посланието да му отпуснем края го имаше и в песента на Армения, и в тази на Австрия. Румънската изпълнителка се постара да направи впечатление с нещо по-злокобно като мизансцен, но песента й даваше възможност тя да покаже вокалния си диапазон. Тогава си дадох сметка колко монотонна всъщност е мелодията на Бангаранга. Така и не забелязах какъв е гласът на Дара Това, което тя показа, са танцувални качества. Сега виждам, че точно те масово се възхваляват. Може би в крайна сметка Евровизия от конкурс за песен ще се превърне в конкурс за най-ефектен танц. Налага се клишето: изпълнителят е в компанията на четирима-петима танцьори, които се вихрят около него, а той, докато пее, се включва в танца, доколкото може. Дара беше особено активна в танцуването и с това направи силно впечатление. Някакъв фен пък изрази във Фейсбук възторга си от бюста й и препоръча да бъде застрахован. Така че нашето момиче заплени мъжката аудитория и със сексапил.

На фона на танцувалните вакханалии, много приятно впечатление ми направи изпълнителката от Люксембург, която се яви на сцената сама и разчиташе само на красиви светлинни ефекти. Хареса ми гласът й, както и посланието на песента й – за силата на майката природа. Но тя не се класира за финала. Такива изпълнители очевидно вече не са „вървежни“. Много ми хареса представителката на Франция – с песента, с гласа си, с естествената си визия и поведение. Е, тя също се яви в компанията на танцьори, но не се впусна да им партнира равностойно, те си останаха само фон.

С любопитство очаквам финала на Евровизия.    

 Още по темата в блога ми:

България на Евровизия 2026

 

 

Моите спомени за Чернобил 1986 г.

 

             Тази моя снимка е от средата на 80-те, направена е от Владимир Дворецки

Вчера, 26 април, се навършиха 40 години от аварията в атомната електроцентрала в Чернобил. Не съм разказвала досега спомените си оттогава. Реших, че е време да го направя. Всяко свидетелство е от значение.

Бях 32-годишна, работех в Младежка редакция на Българското национално радио, а съпругът ми Владимир Дворецки – във вестник „София нюз“, бебенцето ни скоро щеше да навърши 9 месеца. За станалото на 26 април 1986 г. подочухме дни по-късно. Мисля, че беше дори след първомайската манифестация. А и двамата бяхме журналисти, предполагаше се, че новините трябва бързо да стигат до нас.

Дори след като разбрахме за аварията не ни е минало през ума, че има някаква опасност за нас, докато един ден зам.-главният ни редактор (не споменавам името му, защото не съм искала разрешение от него, макар че тогава направи нещо благородно) ми подаде бяло пликче с няколко малки оранжеви таблетки в него и ми каза тихо: „Пийте ги вкъщи! Включително и детето. Това е йод. Полезен е след аварията в Чернобил.“ Очевидно шефовете ни бяха по-осведомени от нас.

Учудих се, че йодът е полезен в момента. Нямам спомен дали го пихме, защото от млада не обичам лекарства, а и нямаше официална информация, че е добре да се приема йод. Как ще пием хапчета без лекарско предписание?

Другият ми ярък спомен от дните след аварията през 1986 г. е как се прибрах веднъж от редакцията, а майка ми, която гледаше бебето ни, докато с мъжа ми бяхме на работа, ми се похвали: „Цял ден съм държала прозореца отворен!“ Гордееше се, че детето ни е било на чист въздух, а аз в този момент усетих, че въздухът в стаята като че ли тежи. Странно. Прозрачен въздух, наситен с нещо, което го прави осезаем. Първосигнално се запитах дали наистина е било полезно прозорецът да е отворен толкова дълго. Тогава все още не знаех за стигналата и до България радиация, дори нямам представа дали човек може да има физическо усещане за нея или интуитивно съм почувствала опасност.  

Третият ярък чернобилски спомен е как в края на лятото, когато отидохме на нашето „ранчо“ в квартал „Витоша“ – наследствен имот, който по-късно продадохме – ябълките в двора бяха претрупани с плодове. Такова плодородие не бяхме виждали. В него обаче имаше нещо уродливо и плашещо. И досега виждам пред очите си клоните, задръстени от по-големи и по-малки ябълчици, нароили се плътно една до друга. Изобщо не ни съблазняваха да ги откъснем, а камо ли да ги ядем.

Четвъртият си спомен първоначално не свързвах с Чернобил. Година по-късно, в края на май 1987 г. отново забременях. С мъжа ми не бяхме във възторг. Детето ни беше още съвсем малко, готвехме да го водим за първи път на море. Но станалото-станало. Заминахме за Созопол. Не се чувствах зле, с изключение на нормалните стомашни неразположения сутрин. Боби беше изключително енергично дете и трябваше непрекъснато да тичаме след него. Питах се как ще се справим с още едно негово малко братче или сестриче, макар и с помощта на майка ми. И изненадващо за мен стомашните ми неразположения в даден момент престанаха. С Боби ми прилошаваше чак до петия месец, но знаех, че всяка бременност е различна. Прибрахме се от морето и се канех да отида на гинеколог, но междувременно получих кръвоизлив. Постъпих спешно в болница и когато излязох от нея вече не бях бременна. Вътрешното ми чувство беше, че положението е било неспасяемо.

Първо предположих, че детето си е тръгнало от мен, защото е усетило, че не е особено желано. Изпитах огромна тъга и угризения. След това разбрах, че моя братовчедка също е направила наскоро спонтанен аборт. Още по-късно, майка ми веднъж ми каза, че внукът на нейна приятелка, роден през 1988 г., е с увреждане. Нашето второ дете трябваше да се роди през февруари 1988 г. „Може би щеше да е по-лошо, ако се беше родило“ – постара се да ме утеши майка ми. Едва тогава започнах да се замислям за сянката на Чернобил. И отново си спомних претрупаните с плодове ябълкови дървета в нашето „ранчо“. Буйно плодородие, но някак нездраво.

С това преживяване свързвам стихотворението си „Приспивно“, което включих в сборника си с избрани стихове „Сняг и нежност“ (2007г.).     

Не е вярно, не е вярно,

че детето си отива!

Просто в лятната омара

то с потоците се слива.

 

То ще спре в земята гола

като коренче на цвете.

Ще възкръсне като полъх

през следобеда безветрен.

Ще се носи през полето –

светъл кон с прозрачна грива...

Не е вярно, че детето

неродено си отива!

Сянката му ще почуква

в безприютното ми тяло,

а след миг ще ми се струва,

че детето е заспало...

Спи спокойно!...

 

 

Впечатленията ми от сериала "Мамник" - II част

 

                                 Снимката е скриншот от трейлъра за сериала

По БНТ1 приключи излъчването на сериала „Мамник“ по едноименния роман на младия писател Васил Попов (винаги ще напомням, че преди него имаше и друг добър писател с това име, роден през 1930 и починал през 1980 г.). Вече публикувах тук впечатленията си от първите епизоди. Добавям и бележките си за останалите. 

Впечатленията ми от първите епизоди може да прочетете тук: Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

20.02.2026 г. 

В седмия епизод на „Мамник“ се случиха малко повече неща, отколкото в предишните, които просто си се точеха. Обаче пак имах разочарования. Очаквах да видя отново самия мамник, този път в цялото му зловещо величие, но не би! Останах си само със спомена за мимолетното появяване в предишния епизод на главата му с клюн, в който гори огънче – много бутафорно беше. Изглеждаше смешно, а не зловещо. Междувременно зрители откриха абсолютна прилика между орловата глава на мамника и Гарвана от сваленото шоу „Максираният певец“ по Нова телевизия през 2019 г. Не е чудно. И на това шоу, и на сериала продуцент е Маги Халваджиян, а авторка на костюмите и в двете продукции е жена му Кремена. За съжаление, в седми епизод мамникът присъстваше само като зловеща сянка зад вратата на къщата, където се криеше ужасеният персонаж Емил Славов, изпълняван от актьора Владимир Пенев – той май попреигра, представяйки ужаса си от злокобната птица. Е, и с добри актьори се случва. За играта на останалите изпълнители ще спомена само, че Йордан Ръсин за мен продължава да е номер едно в ролята на полицая Камен. Все по-автентичен ми се струва и Мариян Стефанов – граничният полицай Митко. Екатерина Лазаревска продължава да гради един изключително несимпатичен образ на Божана – студена, кавгаждийка - кара се на колегите си, че и на майка си. Тонът й – назидателен, лицето й – безизразно. По-различен е образът на главната героиня, създаден от младия писател Васил Попов. За мое учудване, и в този епизод не се развихри любовта между нея и плътеника Лазар. В книгата това се случва много бързо. Дали пък сценаристите на сериала не са решили тази сюжетна линия да отпадне? Би било жалко.  Добре, че междувременно прочетох книгата, и мога да сравня какви промени са направени в сериала. Изглежда той ще се развива по свои пътища, все по-далече от литературния оригинал. Ето някои разлики:

В сериала козарят, хвърлен от мамника във варницата, се оказа извънбрачен син на Волен Нестеров. В книгата мамникът убива козаря по съвсем различна причина.

В сериала се оказа, че бащата на Божана е пряко замесен в опита да бъде убит мамника в мината през 1973 г. В книгата не е така. В нея бащата на Божана има по-косвена връзка с историята около мамника.

Има още разлики, но в момента спирам дотук.

Разбира се, сценаристите могат да променят сюжета, защото сериалът е друг художествен продукт. Проблемът е, че засега тези промени не носят позитиви за самия сериал. Романът „Мамник“ е в пъти по-хубав от неговата екранизация.           

27.02.26 г. 

Мимоходом споделям впечатленията си от осмия епизод на „Мамник“. Констатирам все по-голямо отдалечаване на филмовия разказ от литературната основа. Освен че бащата на Божана във филма се оказа пряко замесен в опита да бъде убит мамникът през 1973 г., което не е така в книгата, сега и майката на Божана осъмна с рани от мамник, което също не е според книгата. Най-голяма метаморфоза претърпя образът на полицая Камен, който в романа до самия край си остава голям гадняр, а в сериала изведнъж стана жертва на вещерицата Зара, неин пленник заедно с Деян, изчезналият син на Емил Славов. Съвсем по различен начин се развива действието в романа. В разговор с Деян Камен влезе и в откровения, че родителите му заминали на гурбет в Испания и го оставили в България да пази имотите, а после всеки от тях си поел пътя и Камен останал сам. Т.е. в сериала Камен започва да става по-драматичен образ и току-виж няма да постъпва вече така гаднярски. Ясно ми е, че оттук-нататък май само имената на някои от героите ще си останат като в книгата, а сюжетът ще поеме в различна посока, според фантазията на сценаристите. Въпросната вещерица Зара и дъщеря й Искра са заменили трите сестри Маренски от романа. Приятна изненада беше за мен, че големият пожар, който в литературния „Мамник“ сестрите Маренски запалиха в конюшнята на Камен, във филма не се оказа гибелен за конете. Много се зарадвах, когато Камен и Деян успяха да изведат кончетата навън. Друго, което ме изненада, беше гибелта на самата вещерица Зара, която се втурна в пламъците, за да изгори жива и така да даде нови сили на мамника. Да пожертваш себе си, за да вдъхнеш повече енергия на злото, изглежда абсурдно, но явно има някои, които изпитват толкова неистова омраза, че са готови да изгорят заради нея. Съжалявам, че и в този епизод не пламна любовта между Лазар и Божана, макар че тя за първи път му заговори по-ласкаво и дори му се извини. Съжалявам също, че мамникът изобщо не се появи, колкото и бутафорно да изглеждаше в един от предишните епизоди. В романа е описан като страховит, но и с някаква своя печална красота. Във филма е просто пародиен. Обърнах внимание и на продуктовото позициониране. Видя се ясно каква марка плодов сок пие Божана. В една сцена действащите лица пиеха кафе от някакви картонени чашки със специален знак. Дали не са пак от веригата кафенета на продуцента Халваджиян, както бяха забелязали други зрители по-рано? Само дето въпросните кафенета са в София, а действието във филма се развива в трънския край и е трудно да се разбере как тези чашки са попаднали чак там, но на кино всичко може.       

6.03.2026 г.  

Вече гледам "Мамник" само от любопитство да разбера какво е променено от литературната основа. Доста свободен филмов преразказ се е получил, очевидно със съгласието на автора. Камен в сериала е много по-нюансиран образ, отколкото в книгата, където е изцяло отрицателен персонаж. Предполагам, че талантливият актьор Йордан Ръсин е вдъхновил сценаристите да придадат повече тежест на неговото участие. Днес четох в една от фен групите на "Мамник", че той изнася на гърба си целия сериал. И аз до голяма степен съм на същото мнение. Във филма Камен дори май е тайно влюбен в Божана, а в книгата няма такъв намек. Но нека има и малко любовна интрига, защото вече и деветият епизод мина, а любов между Божана и плътеника Лазар така и не е пламнала. Изобщо не мога да си представя кога ще се осъществят на екрана пламенните сцени между тях, описани в книгата. Освен тази любовна сюжетна линия ми липсва и самият мамник. В деветия епизод въобще не се появи. Вярно, че когато се мерна преди време в няколко кратки кадъра, беше бутафорен и смешен, но все пак е дал заглавието на сериала и е редно да го виждаме по-често. Така колоритно е описан в романа! Неслучайно във фен групите се появяват различни негови дигитални версии - коя от коя по-впечатляващи. Каквото липсва на екрана, зрителите го доизмислят, тоест, стимулирани са за творчество. Любителското въображение обаче в случая доказва празнотите в екранизацията.

13.03.2026 г. 

Десетият епизод на „Мамник“ ми хареса. Той връща действието във времето, когато Лазар е бил жив, през 1919 г. Тогава, според Ньойския договор, България трябва да промени границата си със Сърбия, да отстъпи цялата Струмишка област, както и районите на Босилеградско, Трънско и Цариброд и няколко села в Кулско. Това е уточнено в главата „Въртопци“ на романа, която е послужила за основа на епизода. Само че при екранизацията има доста промени в сюжета. Обогатени са персонажите на Лазар и Величка (в романа тя се казва Венета и не е мащеха, а родна майка на Лазар). В книгата образите им са само бегло щрихирани, наблегнато е на действията им. Във филма виждаме един Лазар, мечтаещ да продължи образованието си, но принуден да се откаже от това, за да се грижи за семейството като най-голям син след смъртта на баща му. Виждаме и една Величка/Венета, не само омъжена насила от баща си, на и изтърпяла физически страдания от свекъра си, от което е стигнала до извода, че всичкото зло на света се причинява от мъжете. Така се дава по-логично обяснение как една майка убива тримата си малки синове. Една реплика във филма (която не съществува в романа), че те още не са мъже, но и не бива да станат, т.е. не бива да порастват, да доживеят до зряла възраст, подсказва какво си е наумила да направи. Изключително силна е сцената, в която майката, в която се превъплъщава уникалната актриса Надя Дердерян, разтваря обятия за трите си момченца, силно ги притиска към себе си, с огромна любов, но и с налудничав блясък в погледа, готова да ги пожертва, преди да са се превърнали в мъже, сиреч – в зло. Огромният срив в нея настъпва, когато разбира, че единствената й дъщеричка е убита. Оттук нататък единственото, за което мисли, е как да отмъсти за нея. И създава мамника. Невероятна игра на Надя Дердерян! Толкова нюанси в поведението, в настроенията! Гринго-Лазар Григоров също показва в по-голяма степен на какво е способен като актьор. В предишните епизоди през цялото време изглеждаше като замаян, което е обяснимо за човек, дошъл от отвъдното, но прави персонажа му по-еднопланов. Промените в сюжета при екранизацията обаче водят и до някои недомислици. Във филма Лазар загива през 1919 г. Тогава Величка създава мамника. В книгата гибелта му е през 1932 г. и през същата е раждането на мамника. Тук идва голямото разминаване, защото Бай Венци е станал неволен свидетел като дете на това злокобно раждане с принасянето в жертва на трите момченца, затова постоянно повтаря на Емил Славов да разбере кой уби децата. Ако година е била 1932-а не е чудно бай Венци да е още жив през 2020-а, но ако годината е 1919-а бай Венци трябва да е над 100-годишен. Не се връзва, нали? Другото, което е променено в сюжета е, че гибелта на Лазар е причинена от въртопци, членовете на организацията, която се бори за връщането на Западните покрайнини към България. В книгата Лазар е убит от Арсо, който с предателството си е станал причина за проливане на кръв на границата със Сърбия – тогава загиват и сърби, и въртопци. Промяната във филма води до хвърляне на сянка върху дейността на организацията „Въртоп“, за която малко се говори в публичното пространство. Със сигурност и тя е използвала методите на ВМРО, които на моменти за доста спорни, но подбудите й също са били патриотични. Мисля, че и книгата, и филмът ни стимулират да прочетем повече за „Въртоп“. В крайна сметка обаче, след десетия епизод, най-яркото ми впечатление е от актрисата Надя Дердерян. Радвам се, че звездата й ще заблести още по-силно, благодарение на този филм! Тя и Йордан Ръсин в ролята на Камен са моите герои от сериала „Мамник“.       

22.03.2026 г. 

През изминалата седмица бях на толкова много културни събития, че не ми остана време веднага да коментирам поредния епизод на „Мамник“. Не че загубата е голяма, но след като съм установила за себе си тази традиция, ще я следвам докрай, а краят вече се вижда. Единадесетият епизод пак влезе в познатото русло, от което успешно беше изскочил в десетия. В него Гринго-Богдан Григоров в ролята на Лазар, докато е бил жив, беше проявил по-добре актьорските си качества. Сега отново гледа като отровен, както подобава на човек дошъл от оня свят. Красавицата Екатерина Лазаревска пак изразява емоции единствено с кокорене на очи. От фен групи на сериала обаче разбирам, че актрисата е масово харесвана. Явно на красотата всичко може да се прости. Как ми липсваше богатото на нюанси талантливо присъствие на Надя Дердерян като Величка от десети епизод! Но явно тя вече няма да се появи в сериала. Ролята на старата Величка, подвизаваща се вече под името Венета (впрочем, такова е автентичното й име в романа) вече изпълнява Галя Александрова. Разбрах, че в друг български сериал тя била играла зла свекърва и се справила блестящо. И тук се справя много добре в образа на жена, у която не е останало нищо друго освен омраза и злоба, но наистина Надя Дердерян ми липсваше. В единадесетия епизод най-накрая Божана и Лазар се отдадоха на любовна страст, която в романа се разгаря доста по-рано. Полицаят Камен пък все повече придобива чертите на положителен персонаж, в пълен дисонанс с романа. В този епизод той показва, че е готов да се бори с мамника заради Божана и Митко, защото те са „неговите хора“ – сиреч, колегиална и човешка солидарност. Отново перфектна игра на Йордан Ръсин като Камен! Най-после пак се появи самият мамник в цялата си импозантност зад гърба на създателката си Величка/Венета. Импозантност, ама някак бутафорна, както и предишните мяркания на мамника в сериала. Сюжетът все повече се отдалечава от този в романа. Във филма Деян, синът на Емил Славов, вече се е прибрал благополучно в София при жена си и детето. Дори съобщава на баща си, че си купуват нов апартамент, в който ще има стая и за Емил, така че той ще може да напусне старческия дом. Дали пък накрая героят на Владимир Пенев ще остане жив? Ха дано, ама надали. Иначе ще се получи твърде захаросан хепиенд. Това, което не мога да си представя, е как в единствения оставащ епизод от сериала ще бъде намерена сестрата на Лазар Наталия и ще бъде отведена при майка си Венета. В романа издирването и откриването й никак не е лесно. Режисьорът Виктор Божинов в шеговит пост във Фейсбук пита: „А ако променя края на романа?“ Лично аз като зрител и читател нямам нищо против подобни импровизации, но да видим какво точно ще промени. У мен финалът на романа остави удовлетворение, макар и примесено с тъга. Да видим как ще е при филмовата версия.   

27.03.2026 г. 

След последния епизод на „Мамник“ съм с противоречиви впечатления. От една страна се радвам, че Емил Славов, героят на Владимир Пенев, остана жив и се прибра при семейството на сина си. В книгата загива трагично. Заподозрях, че ще има такъв хепиенд, но ми се стори твърде захаросан, та от екипа на филма да си го позволят, а ето че точно така стана. По този начин обаче се отваря възможност Владо Пенев да участва и в продължението на сериала, затова са запазили персонажа му невредим.

Другите промени в сравнение с книгата не ми се сториха сполучливи. Някак много набързо в последния епизод Божана и Лазар разбраха къде е сестрата му Наталия. В романа това е много по-логично обяснено. На сценаристите им беше хрумнало тя да не е съсипана старица, подпираща се на тояжка и обитаваща селска къща, а професорка, живееща в Ниш и говореща перфектен съвременен български. Чак пък толкова да запази родния си език, при положение, че от десетилетия се намира в Сърбия! Обаче на екипа е било нужно тя да не е обикновена селянка, а учена жена, която накрая ще може при срещата с майка си да й обясни колко грозно е постъпила, убивайки братята й, за да създаде жестокия мамник. И толкова убедително тя успя само с няколко изречения да въздейства на Венета, че обсебената от злоба и желание за мъст осъзна злото, което е сторила, покая се и се самоуби. Естествено, това е по-добър вариант, отколкото да я убие самата Наталия, както е в романа, но тази нравствена метаморфоза на създателката на мамника ми се стори изключително неубедителна. Само да поясня за тези, които не са чели книгата: там е пояснено с какви аргументи Божана обяснява на Наталия, че не става дума за убийство на човек, защото от майка й не е останало нищо. Има „нещо, дето е изпълнено само с мъка. С нечовешка ярост. С безгранична омраза.“.

В книгата при Венета в пещерата отиват Наталия и Божана, а Лазар се отправя на битка с мамника. Във филма е обратното и това не е логично. Защо крехката бременна Божана трябва да се изправя срещу мощната злобна птица, която за малко не я уби? Слава Богу, майката на мамника вече беше напуснала този свят и силата му се стопи, както и самият той, та Божана оцеля.   

Във филма бяха включили и битка на освирепелия мамник с колата на полицая Камен, който панически се скри вътре, докато птицата чупеше стъклата й с гигантския си клюн. Биеше на очи абсолютно неадекватната реакция на Божана, Митко и Лазар, които наблюдаваха тази епична схватка отстрани и не направиха никакъв опит да се притекат на помощ на колегата си. В романа Камен е изцяло отрицателен герой и самият Митко му се противопоставя, но в екранизацията образът на Камен претърпя развитие и накрая мина в графата „положителни“, така че не беше редно да бъде оставян на произвола на развилнялата си птица. Но логиката във филмовата версия често куцаше.

В последния епизод се убедих, че сюжетната линия с предателя Арсо е напълно премахната от сериала. Сведено до минимум е участието на вражалицата Дана, която в романа играе важна роля.

         Любовта между Божана и Лазар също беше пренебрегната като сюжет. В романа те са двама души, които наистина се обичат. В екранизацията обичта им твърде слабо си личеше.

         Във филма недвусмислено е подсказано, че след като е изпълнил обещанието да върне сестра си Наталия на майка им, плътеникът Лазар се връща в света на мъртвите, докато в последното изречение на книгата проблясва надежда, че може и да не стане така. Като читател аз си останах с тази надежда.

На финала екранната Божана преживяваше доста спокойно факта, че Лазар вече го няма, само като че ли беше по-замислена. Като утешение се появи любимото й коте Сивчо, загинало в детството й заради Камен и Митко (няма да описвам тук случката от романа, която беше разказана и в предишен епизод на филма). Сякаш Лазар от отвъдното й връща скъпо за нея същество, за да не й е тъжно, че самият него го няма. Който ме познава, знае колко обичам котки, Сивчо от филма също ме умили, но ми се стори твърде наивно неговото появяване като финал на любовната история между Лазар и Божана.

Заключението ми е, че който не е чел книгата, трудно би разбрал всичко във филма поради промените в сюжета, някои от които напълно необосновани. Така и не проумях защо е трябвало рождената година на Лазар във филма да е 1892 г., а на смъртта му - 1919 г., а в книгата годините на раждането и гибелта му са съответно 1901 г. и 1932 г. Това изместване назад във времето води и до други недомислици във филма, за които вече споменах в предишен коментар. Няма как бай Венци да е видял създаването на мамника, когато е бил дете, защото във филма Величка сътворява злобната птица през 1919 г. и към 2020 г., когато се развива действието в романа и филма, би трябвало той да е над 100-годишен. В интервю по телевизията режисьорът Виктор Божинов обясни, че в един от епизодите се чува гласът на бащата на бай Венци, който казва, че всъщност той е видял как е създаден мамникът и е разказал на сина си, но кой ли зрител би обърнал внимание на една реплика във филма. Остава си впечатлението за недоглеждане кой от персонажите на каква възраст е.

Като зрител съм доволна, че благодарение на този сериал открих актьорите с блестящ талант Йордан Ръсин в ролята на полицая Камен и Надя Дердерян като създателката на мамника Величка/Венета. Харесаха ми и изпълненията на Владимир Пенев като Емил Славов, Атанас Атанасов като Волен Нестеров, Галя Александрова като старата Венета, Мариян Стефанов като граничния полицай Митко. Няма да пропусна и Меглена Караламбова в ролята на възрастната Наталия - колкото и драматургично слаби да бяха епизодите с нейното участие, тя се справи успешно. Изпълнителите на главните роли на Божана и Лазар, Екатерина Лазаревска и Гринго-Богдан Григоров са много красиви и са ми симпатични, но имат още да се развиват като актьори.  

От филма ми остана разочарованието от ограниченото присъствие на мамника, но пък защо и да се появява често, като изглеждаше толкова бутафорно.

Като цяло: предпочитам книгата пред сериала, но нямам нищо против да гледам негово продължение. Необходимо е обаче в творческия му екип да се направят промени, за да се избегнат многобройните слабости на тази екранизация.

        Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

Писателите Васил Попов

 

В началото на годината, покрай обсъжданията за първия епизод на сериала „Мамник“, споделих във Фейсбук какво коментираме отдавна вкъщи: че авторът на книгата нашумя напоследък, но има и друг писател с името Васил Попов (1930-1980). За него в Гугъл може да прочетете само ако напишете годината на раждане и на смъртта му, иначе ще ви излезе само авторът на фентъзи. А Васил Попов-първи беше много добър писател. Емблематична е книгата му „Времето на героя“, нетрадиционна за тогавашната соцлитература. Очевидно е забравен днес, но чак пък толкова може ли да бъде забравен! Новият Васил Попов явно не подозира за съществуването му, но той е млад, роден е 10 години след кончината на известния си някога съименник. Нямаше ли обаче кой да му каже, че преди него има друг български писател със същото име? Помня как навремето поетът Георги Борисов, който ми е съученик от Френската гимназия, се подписваше под ученическите си стихотворение с фамилията си Богданов. Обаче по онова време имаше друг автор с име Георги Богданов и се наложи Жоро да се подписва с бащиното си име - Борисов. За съжаление, Георги Богданов почина още през 1987 г., но когато се изпише името му в търсачката, излизат публикации за него, а за Васил Попов-първи трябва да се дава допълнителна информация, за да го издириш. Забелязах, че и други представители на по-старото поколение, от което сме с Владимир Дворецки, се вълнуват от този казус.

Това написах във Фейсбук на 9 януари т.г., завършвайки: Не е ли възможно новият Васил Попов поне да добави буква от бащиното си име в следващите издания на книгите си? Иначе се стига до заличаване на един починал писател от литературната ни история.

През последните дни темата за съвпадението на имената отново нашумя, защото по нея остро се изказа в публичното пространство поетът Стефан Цанев, наричайки използването на името Васил Попов от по-младия писател „интелектуално мародерство“. Лично аз намирам тази квалификация за крайно негативна и неприемлива, макар да съм съгласна с Цанев, че за самия млад автор е по-добре името му по нещо да се различава от предходния. Реакциите на това изказване са диаметрално противоположни. Едни го подкрепят, други го отхвърлят с обвинението, че става дума за злоба и завист и поддържат решението на автора да се подписва, както той си иска.

Намесих се в една такава дискусия във Фейсбук и се обърнах директно към младия Васил Попов:

„С удоволствие прочетох романа ви „Мамник“, въпреки че не съм фен на фентъзи, и ви поздравявам за него. Оттук нататък ще търся и другите ви книги. Най-искрено се радвам на успехите ви и пожелавам в бъдеще да са още по-големи! Аз обаче също съм от хората, които мислят, че би било добре да сложите поне една буква от бащиното си име, когато подписвате книгите си, защото наистина става объркване с вашия талантлив, вече покоен съименник (1930-1980). Искам да ви уверя, че не само злоба и завист са причината някой да иска от вас това. Едва ли Стефан Цанев ви завижда, но и той споделя публично същото мнение. Ако в една библиотека или книжарница поставят едни до други книгите и на двамата Васил Попов, по-незапознатите читатели може да се объркат кой от вас кой е.“

После припомних случая с моя съученик от Френската гимназия, известният днес поет Георги Борисов, който отначало публикуваше свои стихове в училищния ни вестник и в средношколския печат като Георги Богданов, каквито му бяха малкото и фамилно име по паспорт, но беше посъветван да се подписва по друг начин заради съвпадение на имената с друг писател. Така нашият Жоро започна да използва бащиното си име Борисов и днес никой не го бърка с другия Георги Богданов.

Добавих: „Вие навлязохте изключително успешно в литературата и не е нужно да правите подобна радикална промяна, но мисля, че добавянето на буквата от бащиното ви име няма по никакъв начин да навреди на славата, която вече имате. Разбира се, ваше право е да решавате. Исках само да знаете, че има и напълно добронамерени към вас хора, които споделяме това мнение. С най-добри чувства!“.

Младият Васил Попов отговори на този мой коментар с много уважителен тон. Подчерта, че за него е важно да пише, а не с какво име се представя пред читателите, и че е обмислял варианта да се подписва Васил Р. Попов.

Други участници във виртуалната дискусия обаче настояваха, че той трябва да се подписва, както си иска.

В обсъжданията по темата си каза думата и Кеворк Кеворкян в публикация, в която нарече по-стария Васил Попов „Онзи“, а младия „Този“. Като цяло не разбрах той за какво пледира, защото в разговор с „Този“ Васил Попов се изказал по следния начин: „Казах му да остави на мира буквата "р", а да вземе и да напише една книга за задочното запознаване на двамата Василовци. Да се поблъска над книгите на "Онзи", да види какво го е терзаело - и да сравни терзанията му със своите, да види кое е общото между двамата . Тук "Този" вметна, че книгата "Корените" на "Онзи" направо го е поразила.“ Край на цитата от Кеворкян.

Не знам дали „Този“ ще се вслуша в подобен съвет, но май много взеха да стават даващите съвети. Оттук нататък ще стават още повече, защото младият Васил Попов е все по-популярен. Някои гадаят, че, ако бил жив, „Онзи“ щял великодушно да махне с ръка, че друг печели популярност с неговото име. Дълбоко се съмнявам в това. Всеки автор мечтае да бъде уникален. Едва ли „Онзи“ би бил във възторг, че когато се изписва името му в Гугъл, се появяват само публикации на неговия млад съименник, все едно, че „Онзи“ никога не го е имало.

Ще цитирам финала на написаното от Кеворкян по темата: „Ох, как ми се иска да видя физиономиите на гавазите на Забравата, ако отнякъде се появи "Онзи" Васил!“

Доста заканително изглежда! А се знае, че „Онзи“ е бил кибритлия.

Впрочем, името Васил Попов е доста разпространено в литературните ни среди. Спомням си за хуморист Васил Попов от в. „Стършел“. Оказа се, че има и друг писател Васил Попов, който през 2007 г. е издал книгата „Пуешки истории в яхткуба“ с името Васил Н. Попов. Добавил е първата буква от презимето си, за да не го бъркат с други съименници.

Да си спомним и още примери от различно време като Петко Ю. Тодоров, днешният талантлив писател Тодор П. Тодоров.

Нека не забравяме, че има и немалко автори, които публикуват под псевдоним, който сам са си избрали, нищо, че по документи името им е друго. Въпрос на личен избор е.

Ако все пак нашият съвременник Васил Попов и в бъдеще продължи да се подписва само с малкото име и фамилията си по лични документи, това е негов проблем. И ще бъде дълготраен проблем, защото все повече хора коментират съвпадението на имената и това със сигурност ще създава на дискомфорт на младия автор на бестселъри. 

Мисля си какво би било, ако още от самото начало на неговата литературна кариера някой му беше подсказал, че въпросното съвпадение няма да мине незабелязано и може да породи брожения. Не бих се учудила, ако тогава той беше решил да се подписва като Васил Руменов. Друг писател с такова име няма. Но моментът вече е изпуснат. 

   

 

 

Нобелистката Ани Ерно с безпощадно откровен роман за правата на жените

 

Днес Фейсбук ми припомни този мой текст, който съм написала точно преди две години. Сега го публикувам и в блога си: 

8 март е преди всичко ден за отстояване на правата на жените! Не знам дали някой у нас обърна внимание преди няколко дни на новината от Франция, че правото на аборт вече ще бъде вписано в Конституцията на страната. Аз обаче нямаше как да не си спомня книгата на нобеловата лауреатка за литература за 2022 г. Ани Ерно, в която тя описва собствените си преживявания във време, когато абортите във Франция са били преследвани от закона. Книгата е „L'Événement“ (думата означава „Събитието“, а на български заглавието е „Изпитанието“, превод: Валентина Бояджиева, изд. „Лист“, 2023 г.). Имах възможност да я прочета в оригинал на френски и тя истински ме разтърси, както, предполагам, би разтърсила всяка жена.

През 1962 г. Ани Ерно, по онова време неомъжена студентка, забременява и не иска да задържи бебето. Тъй като абортите в родината й тогава се смятат за криминално престъпление, задачата как да се освободи от нежелания плод, е изключително трудна. Хладнокръвно, с много детайли, писателката разказва през какви перипетии е трябвало да премине в името на свободата сама да реши какво да става в тялото й. Невъзможността да сподели с родителите си, заради техните консервативни представи за морал, колебанията на гинеколога, който й съчувства, но не иска да рискува да бъде лишен от лекарски права, затова й предписва лекарство за укрепване на плода, неуспешните опити сама да се освободи от зародиша с игла, попадането в мрачния апартамент на акушерката, която прави тайни аборти... На френски има специален израз за жените – често не медицински лица, които помагат на бъдещи майки да се освободят от нежелана бременност: les faiseuses d‘anges - в буквален превод: създаващите ангели. Очевидно ангелите са душите на неродените младенци, които отлитат с помощта на такива жени. Това поетично название сигурно им е измислено от изпадналите в безизходица, които благодарение на техните услуги са се почувствали спасени. Ани Ерно обаче не използва този ласкателен израз за акушерката, която при най-примитивни условия вкарва в нея сонда, за да предизвика аборт, нарича я: l'avorteuse – абортаджийката. Поставената сонда не свършва работа и се налага манипулацията да бъде повторена. Вторият път обаче абортаджийката не иска допълнително заплащане. Кошмарът достига кулминацията си, когато Ани Ерно получава кръвоизлив в студентското общежитие. Откарват я по спешност в болница, където се сблъсква с презрението на лекарите. Ани обаче отбелязва, че с още по-голямо презрение се отнасят към бременно неомъжено момиче, което постъпва в същата болница, придружено от майка си. Значи изборът да запазиш извънбрачното си дете се е смятал за по-голямо падение от незаконното прекъсване на бременността!

Историята с нежелания зародиш приключва през януари 1963 г. Писателката я описва близо 40 г. по-късно, през 2000 г. Чела съм биографията й и знам, че още на следващата година тя вече е омъжена и ражда първия си, вече желан син. Съдбата се е смилила над нея и след ужасните издевателства над тялото й, тя е запазила способността си да дава живот. Много други нелегално абортирали жени обаче губят тази способност, някои дори губят живота си. „Събитието“ на Ани Ерно звучи актуално и досега. През 2021 г. френската режисьорка Одре Диван направи филм под същото заглавие, който беше посрещнат топло от публиката. В годината на излизането си той взе наградата „Златен лъв“ на фестивала във Венеция и голямата награда на българския фестивал Синелибри.

А на днешния 8 март французойките могат да се поздравят, че Конституцията на страната вече им гарантира една важна за всяка жена лична свобода.

8 март 2024 г.

     

 

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш - достоен за международния „Букър“

  

         Прочетох книгата „Остайница“ на Рене Карабаш с 8 години закъснение. Да, причината да я прочета едва сега е, че влезе в дългия списък за международната литературна награда „Букър“. При излизането й и първото й рекламиране по БНТ 1 разбрах, че в нея няма главни букви и препинателни знаци и текстът се лее като поток на съзнанието. Вече съм свикнала да чета такива съвременни стихове, но тогава си казах, че чак за роман не бих се прежалила. Освен това имах съмнение доколко една българска авторка е наясно с традициите в Албания и колко автентичен би бил романът й. Последното, което по онова време ме разубеди да чета „Остайница“, беше, че в интернет видях началото, където имаше заиграване с думата „син“: „Още в корема на майка ми чувах разни неща като баща ми да казва искам син когато се родих разбрах че син означавало цвят.“ Запазих правописа на авторката, но не подредих текста под формата на стихотворение, както е в оригинала. Първата ми мисъл беше, че едва ли на албански думата „син“ за мъжка рожба е еднаква с думата „син“ за цвят. Това затвърди предубеждението ми, че книгата не е достатъчно автентична.

Междувременно през годините „Остайница“ беше преведена на различни езици и срещаше топъл прием по света. Преди година-две си говорихме за превода й на френски с изтъкнатата преводачка Мари Врина-Николов и аз й споделих моето наблюдение за думата „син“. Мари се усмихна и ми отговори, че писателят има право на творческо въображение. Само че аргументът й не ме убеди да посегна към книгата. Е, направи го номинацията за международния „Букър“. Реших, че е добре най-после да видя що за роман е това, та е така харесван в чужбина, а в България някои не са и чували за него.

Прочетох романа и... изпитах огромно съжаление, че не съм го направила още преди 8 години! Съжалих, че не съм се докоснала до това литературно бижу още при появата му. „Остайница“ е необикновена книга! „Необикновена“ звучи като клише, но в случая е точна. Има някаква магия в начина, по който разказва Рене Карабаш. Още когато зачетох романа, престанах да забелязвам липсата на главни букви и почти пълното отсъствие на препинателни знаци, с изключение на запетаи. Има някои изключения – четирите писма на Сале, братът на главната героиня Бекиа, са написани по всички правила на пунктуацията. Останалото наистина е поток на съзнанието, смесване на размисли и пряка реч в изречение без начало и край, но това не беше пречка да разбирам и чувствам какво се случва. Текстът като че ли нахлуваше в мен през всичките ми сетива, дори през кожата.

Авторката е проучила много добре Кануна – житейски правила със статут на закон, утвърдени в албанската традиция и спазвани стриктно столетия наред. Според Кануна е възможно жена да стане клетвена девица и да заживее като мъж - нарича се остайница. Това прави главната героиня Бекиа. Рене Карабаш не се спира на живота на Бекиа, след като се заклева да не се омъжва и вече носи мъжко име. Фокусът е върху причините да се случи това. А основната причина е любовта! Любов, излизаща извън традицията, но истинска, всепоглъщаща! Тя е описана така поетично, така вдъхновено и едва ли някой ще се възмути, че става дума за любов между две жени. „Остайница“ е и роман за предателството, за вътрешния инстинктивен подтик да пожертваш друг, дори най-близък, за да останеш жив ти. Усещането ми беше, че романът ме обгръща като облак, който неусетно мени формите си, и не мога да доловя кое в него е реалност и кое видение, но усещането е вълшебно! Огромно удоволствие е да четеш майсторски написан текст!

Най-искрено пожелавам на Рене Карабаш и преводачката й на английски Изидора Анжел да спечелят тазгодишния международен „Букър“ или да стигнат поне до краткия списък! Но е достатъчно дори това, че самата номинация извади на бял свят този великолепен роман, почти непознат в родината си. С радост виждам, че той вече е номер едно по продажби във веригите „Хеликон“ и престижната книжарница „Гринуич“. И знаете ли защо интересът към него все повече расте? Защото наистина е много хубав и читателите споделят възхищението си един с друг. Иначе и да се прави натрапчива промоция на някоя книга, тя, ако няма качества, ще си остане популярна само за тесен кръг читатели, каквито има всеки автор. „Остайница“ заслужава да я прочетат колкото може повече хора и това вече се случва!