Почит към Алеко

 На 1 януари се навършиха 160 г. от рождението на един от най-любимите ми български писатели, Алеко Константинов. По този повод имаше инициатива известни писатели да се съберат пред паметника му на бул. „Витоша“, за да отбележат годишнината. Съпругът ми Владимир Дворецки искаше да отидем, но аз бях на друго мнение. По собствен избор не принадлежа към никоя писателска общност. За съжаление, тези общности често се превръщат в затворен кръг само за собствените си членове и ми се е случвало, ако се отзова на покана за литературно събитие, а попадна в такъв „клуб за отбрани автори“, да ми бъде показано недвусмислено, че не съм от тях. Предпочетох да си спестя подобно преживяване навръх Нова година.

Затова споделям моето стихотворение за Щастливеца, писано още в младостта ми. Това е моята лична почит към него и годишнината от рождението му.

 

ЗА ЩАСТЛИВЦИ

 

Щастливецо, нищо, че онзи нещастник

осмя без омраза.

Смехът, който пряко достига целта си,

не е безнаказан,

 

не е като глътка роса – да го пратиш

по шарени стомни.

Бай Ганьо не става посмешище гратис.

Бай Ганьо те помни.

 

Щом почне тефтерът със сметките стари

насън да го стряска,

ще тръгне за тебе с отбрани другари

и с пълна паласка.

 

Дори да избегнеш едната засада,

все нейде ще минеш.

А той, замаскирал удобно приклада,

ще чака с години

 

и  в тебе ще стреля, когато се смееш

свободно и леко.

Макар че ще кажат: „Умря за идея!” –

пази се, Алеко!

 

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Сняг и нежност“, 2007 г., Издателско ателие Аб

Снимката ми пред паметника на Алеко на бул. "Витоша" е от октомври 2018 г.

Автор: Владимир Дворецки

Равносметката ми за 2022 г.

 

Отива си една година, която бих нарекла шокираща. На 24 февруари започна войната на Русия в Украйна, тя продължава и досега. И през ум не ми беше минавало, че е възможно да се случи такова нещо в Европа през XXI век. Нашето семейство пък, което от години не се беше обръщало към лекар, освен за профилактични прегледи, неочаквано изживя период на болести. Не беше Ковид и, слава Богу, всичко отмина сравнително бързо, но оздравителния процес ни погълна изцяло.

Хубавото е, че изпитанията, през които преминахме, ни показаха за пореден път колко важна е сплотеността на семейството.

Хубаво е също, че Боби смени местоработата си и сега е във фирма, където буквално очаква с нетърпение да започне работният му ден. Остава му и достатъчно време за репетициите и концертите в Академичен хор „Св. Параскева“ при Националната художествена академия, където пее от почти 15 години. Изживява щастие и в личен план, а за родителите най-важно е детето им да е щастливо.

Още нещо хубаво се случи през тази година - най-после любимият ми съпруг излезе в заслужена пенсия и сега сме постоянно заедно. Работим по сайта ни, посещаваме изложби и спектакли повече от преди, когато Владко често беше зает до късно вечерта в редакцията, а на мен не ми беше особено приятно да ходя сама на културни прояви. Сега отделяме повече време и на любимата ни оперета.

През 2022 г. с Владко отбелязахме 40 години любов. Имахме намерение да ги отпразнуваме на екзотично място, но изникнаха непредвидени ангажименти и отложихме за догодина. И още годишнини: 30 години от европейското ни пътуване с победители от конкурса „Младежта среща Европа“ по маршрута Рим-Мюнхен-Виена-Прага-Москва-Санкт Петербург-Рим; 10 години от издаването на книгата ми „Откриването на Дагоберта“, която определям като роман в разкази. Излезе във Военно издателство. Много държа на тази моя книга. В нея има важни за мен сюжети, които са ме вълнували, докато работех в БНР.  

Запознах се с талантливи писатели на Софийския международен литературен фестивал в НДК през декември. Вече започнах да чета книгите им и имам желание да пиша за тях.

Не успях да довърша двете си книги за котки, които мислех, че ще бъдат готови до края на 2022 г. Това ще стане в началото на следващата. Не успях да публикувам на сайта ни отзиви за всички събития и за всички прочетени книги, които ми харесаха.    

През годината от този свят си отидоха приятели, на които държах. Отидоха в своя рай и някои бездомни котки, за които семейството ни се грижи всекидневно. Но домашните ни котета – мама Гуни и четирите й синчета, са живи, здрави и изключително игриви. Постоянен извор на радост за нас!

Лошо и хубаво се смесваха през 2022 г., но очакваме следващата, заредени с енергия, а любовта остава над всичко!

 

 

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

 

Отляво надясно: Кирил Георгиев, Емилия Нечева, Гергина Дворецка, Тодор Кацаров

Не бих искала в тазгодишната си равносметка да пропусна 30-годишнината от европейското ни пътуване с победители от Международния конкурс на Италианското радио и телевизия (RAI) „Младежта среща Европа“!  През 1991 и 1992 г. в конкурса се включиха БНТ и БНР, като негов организатор в БНР бях аз чрез предаването ми, което също се наричаше „Младежта среща Европа“. Бях го създала, пренасяйки в програма „Христо Ботев“ идеята на колегите от италианското RAI 3. Описала съм това в разказа „Младежта среща Европа – историята на едно радиопредаване“, което включих в книгата си „Откриваето на Дагоберта (2012 г., Военно издателство“), а после публикувах и в блога си.

Конкурсът даваше възможност на младежи до 25-годишна възраст да изразят чрез есе, картина, снимка или песен представата си за една Европа без граници. През 1991 г. наградата за българските победители в конкурса беше едноседмично пребиваване във Венеция. Няма да пропусна да спомена, че в онази година един от отличените беше известният днес писател Георги Господинов, тогава все още студент. За него ще стане дума и малко по-късно в настоящия текст.

         През 1992 г. наградите бяха два вида: отново няколкодневно пребиваване във Венеция и пътуване из Европа с влак по маршрута Рим-Мюнхен-Виена-Прага-Москва-Санкт Петербург и връщане със самолет до началната точка на пътуването – Рим. Естествено, това се възприемаше като най-голямата награда! Журито на конкурса в БНР определи да я получи известният днес поет и литературен критик Йордан Ефтимов, чието есе направи силно впечатление на всички. Само че, когато му съобщих по телефона радостната новина, той не се зарадва. Обясни ми, че не го въодушевява такова дълго и уморително пътуване с влак. Предпочете да бъде сред наградените, които ще заминат за Венеция.  

Значи трябваше да изберем друг от четиримата победители в конкурса на БНР, който да е съгласен на такова „дълго и уморително пътуване с влак“. Кой от тях да бъде той? Повечето от отличените бяха участвали с есета и стихове, равностойно добри. Имаше и един фотограф, Кирил Георгиев, който заинтригува журито с оригиналните си находки. Може би на него щеше да му бъде интересно да види повече европейски градове? Точно в този момент на колебание Кирил ми звънна от входа на Радиото по някакъв технически въпрос, свързан с изпратените от него снимки. Слязох да се срещна с него и още щом видях жизнерадостната му усмивка, си казах: „Такъв човек едва ли ще се отегчи от продължително пътуване с влак!“

Така през септември 1992 г. с голямата група победители от всички страни, участвали в конкурса, към Рим, а оттам - с влак из Европа, се отправихме с младия фотограф Кирил (Кирчо) Георгиев, отличен в конкурса „Младежта среща Европа“ на БНР, с колежката Емилия Нечева, организатор на конкурса в БНТ, и най-добре представилия се в него певец и композитор Тодор (Теди) Кацаров...

В този състав се събрахме и тази есен по покана на Кирчо в неговия офис, за да отпразнуваме 30-годишнината от незабравимото ни европейско пътуване, както и още два негови лични празника: 50-годишнината му и 30-годишнината от сватбата му с Ралица, с която домакинстваха на събирането. Теди и аз също бяхме с нашите семейни половинки, така че стана истинско приятелско парти. Кирчо ни прожектираше снимки от различните си житейски периоди като за всеки от тях беше приготвил и съответното ястие, което е ял тогава. Немалка част от показваните снимки бяха от гореспоменатото наше пътуване, като едно от важните събития в живота му.

Кирчо ни беше подготвил и невероятни подаръци: малки фотоалбумчета с наши снимки от пътешествието. Беше наблегнал на снимките от Рим, защото тогава по-често бяхме четиримата заедно. 

На тази снимка сме в Рим през септември 1992 г., в началото на пътушуствето из Европа.

Отново в Рим, 1992 г. Еми Нечева е с дългата пола, а аз - с късите панталони.

Горната снемка вляво е от сватбеното тържество на Ралица и Кирчо Георгиеви на българското Черноморие през есента на 1992 г., където ги интервюирах, а останалите три - от студиото на предаването ми "Младежта среща Европа" по програма "Христо Ботев" на БНР с участнички в конкурса от възрастовата група до 18 години през 1992 г.

Горните снимки ми припомниха, че години по-късно един баща на момиченце от детската възрастова група, дойде в Радиото, за да ми поиска документ, че дъщеря му е участвала в този международен конкурс. Поясних, че тя не е била победителка, но той отговори, че за нея е важно да се знае за участието й.

Понякога се замислям какво място заема конкурсът „Младежта среща Европа“ в живота на българските младежи, които се включиха в него през 1991 и 1992 г. Освен за Кирчо Георгиев този конкурс очевидно е ярко преживяване и за Теди Кацаров. Как да забрави какъв фурор предизвикваше навсякъде из Европа, когато изпълняваше своята наградена от журито в БНТ авторска песен: "Europe, hi!”!

С поета и критик Йордан Ефтимов се срещаме и до днес на литературни прояви, говорим си на разни теми, но никога не е споменавал, че помни с нещо конкурса и пътуването си до Италия, което предпочете тогава.

Преди време на прием за националния празник на Финландия се срещнахме с именития цигулар Йосиф Радионов и талантливата му съпруга, пианистката Зорница Радионова. От тях разбрах, че Зорница е сестра на Десислава Дамянова, която беше сред победителите в конкурса през 1991 г. Двете сестри са дъщери на известния писател хуморист Дамян Бегунов. От Зорница научих, че сестра й живее от години в Швейцария, но пази много хубав спомен от пътуването си до Венеция, с което беше наградена тогава. На това пътуване ги придружавах аз.  

Вярвам, че с добро си спомня за пребиваването ни там и Корнелия Младенова, която също спечели пътуване до Венеция през 1991 г.. Съдя по това, че, когато се включих във Фейсбук, тя ме откри и веднага ми предложи приятелство – което, естествено, веднага приех. Създала е семейство в Обединеното кралство и живее там отдавна, но от време на време ми дава знак, че следи какво се случва с мен.  

Любопитно е как говори за този конкурс писателят Георги Господинов, който също беше сред победителите през 1991 г.! През първите години след награждаването му с пътуване до Италия той редовно се отзоваваше на поканите ми за участие в предаването „Младежта среща Европа“ като един от първите победители в едноименния конкурс. На 10-ата годишнина от предаването, която отбелязахме в конферентната зала на БТА, той разказа случка, която е описал и в „Естествен роман“: как след като се върнал от Венеция и описвал на дядо си, че това е град сред вода, дядо му възкликнал: „Ей, ами къде си пасат овцете!“  За мен беше интересно да проследявам през годините как се развива един от най-изявените участници в конкурса. В даден момент обаче той взе да отклонява поканите си за участие в предаването ми. Като съм го представяла, че е един от първите победители в конкурса „Младежта среща Европа“, му звучало като „първият човек“. Повече не съм го канила за събеседник.

Писателската слава на Георги Господинов с годините растеше, за да достигне висотите, които знаем днес. Междувременно не прие поканата ми за приятелство във Фейсбук, което доста ме учуди. Все пак бях организирала конкурса, в който той спечели заветното си първо пребиваване във Венеция, а го бях придружила и в пътуването му дотам.  

Наскоро прочетох как е разказал за първото си излизане извън България. Заминал за Венеция заради участието си в „някакъв конкурс“. Някакъв! Всъщност, това беше първият конкурс в България по темата за обединена Европа. Впоследствие имаше доста други такива, но „Младежта среща Европа“ беше първопроходец. При това у нас той беше организиран от Българското национално радио като част от Международния конкурс на Италианското радио и телевизия RAI – нещо също достатъчно престижно, за да бъде наречено „някакъв конкурс“. Вярно е, че след 1992 г. той вече не се провеждаше поради административни промени в RAI, но за времето на съществуването си даде творчески стимул на немалко млади европейци.

И както се възмущавах от определението „някакъв конкурс“, дадено от един вече световноизвестен български писател, си казах: „Ами самата ти спомена ли нещо за победителите в конкурса в разказа си „Младежта среща Европа – историята на едно радиопредаване“? Вярно е,  стараех се да следя съдбата на участниците в конкурса в самото си европейско предаване, което се излъчваше до 17 септември 2014 г. Когато обаче реших да разкажа в художествена форма за предаването и за конкурса, в разказа ми победителите от 1991 и 1992 г. напълно се изпариха. Беше ми интересно да опиша преживяванията си като журналистка, стояла дълго зад желязната завеса и едва в началото на 1990 г., неочаквано получила възможността да контактува с колеги от западните медии. Нямах право да се сърдя на Георги Господинов за определението „някакъв конкурс“. Аз самата нито дума не бях споменала за Господинов в моя личен спомен за конкурса.

Препрочитайки този мой личен спомен, описан през 2010 г. си давам сметка колко много впечатления от пребиваването ни в Москва и Санкт Петербург съм пропуснала да разкажа. Например, как, за мое изумление, и в двата града, когато автобусите, които ни превозваха, спираха някъде, наоколо изникваха групички просещи жени и деца. Нямам представа дали дебнеха превозни средства с чужденци или ги имаше навсякъде, но нас определено ни следваха неотклонно. Навъртаха се и около хотела ни в Санкт Петербруг. Веднъж, когато се прибирах с двама от колегите журналисти – чех и швейцарец, няколко 10-годишни момчета се присламчиха към нас и искаха пари. Загледах се в тях. Изобщо не изглеждаха бедно облечени. Защо просеха? Спонтанно ги попитах: „Мальчики, а вам не стыдно?“ (Момчета, не се ли срамувате?). Те се сепнаха. Май не бяха очаквали, че ще им заговоря на руски. После едно от тях ехидно ми подхвърли: „А вы кем работаете?“ (А вие като каква работите?) Ясно беше за каква ме взема: жена, говореща руски, по всяка вероятност рускиня, влиза в луксозния хотел с двама чужденци...   

Днес Владимир Дворецки ми напомни, че през есента на 1992 г., когато бяхме в Санкт Петербург, зам.-кмет на града, отговарящ за международните контакти на кметството е бил Владимир Путин. Мъжът ми се поинтересува дали в някакъв момент той не е пожелал да се срещне с голямата интернационална група от младежи, победители в международен конкурс, заедно придружаващите ги организатори и журналисти. Не, нямах такъв спомен. Дали пък не е присъствал на голямата заключителна вечеря в Санкт Петербург? Може би, но не съм сигурна. По онова време Путин беше все още неизвестен за нас политик.  

Колко неща се промениха, наистина, през изминалите 30 години от голямото ни пътуване с влак и самолет из Европа!

 

 

    

 

10 г. от романтичното ни пътуване до Индия

 

През отминаващата 2022-ра се навършиха 10 години от пътуването ни с Владимир Дворецки до Тадж Махал, за да отбележим 30 години любов. Това е един от най-романтичните подаръци, които ми е правил моят съпруг! През 2002 г. той участва в Конференция на ООН за климата в Делхи и се върна запленен от Индия. Извън програмата на конференцията посетил град Агра и в прословутия мавзолей на любовта Тадж Махал, където видял да се разхождат хванати за ръка влюбени двойки, дори мюсюлмани, които обикновено са по-сдържани в публичните прояви на нежност. Още тогава решил, че непременно ще ме заведе там.

Подходящ повод намери в 30-годишнината от нашата първа среща през есента на 1982 г. Така в края на септември 2012 г. заминахме на екскурзия за Индия. Основната ни цел беше Тадж Махал, но маршрутът ни включваше и други градове. Описвала съм впечатленията си от това пътуване ("Невероятната Индия"), но осъзнавам, че не съм разказала повече за най-личната част от него, свързана с нашата годишнина, както и някои други детайли, които изникват от паметта ми.

Сега ми е приятно да си припомням как първата вечер, когато пристигнахме в Делхи в хотела ни закичиха с оранжеви гирлянди за добре дошли. 

Когато се настанихме в нашата стая,  Владко изписа с тези гирлянди върху спалнята цифрата 30!

На следващия ден летяхме до древния свещен град Варанаси, където привечер с рикша се носехме по улиците към брега на Ганг, за да гледаме вечерен ритуал, дошъл от най-дълбока древност. Описала съм го в „Индия – среща с различни религии“. Не съм споменавала обаче усещането ни, докато пътувахме с рикшата из града. 

Беше ни интересно да го разглеждаме по този начин, но през цялото време се заслушвахме в запъхтяното дишане на мъжа, който теглеше рикшата. Повтарях си, че така си изкарва прехраната, тук така е прието, но от ума ми не излизаше, че пред нас тича впрегнат човек. Когато стигнахме до мястото, където трябваше да слезем, ни погледна с невероятно щастлива усмивка. Погледът му излъчваше доволство и гордост: „Справих се!“  Не успях да уловя с фотоапарата си тази негова усмивка, но все пак успях да го заснема, преди да потеглим с рикшата. 

 Друг спомен, който ми изниква сега е как, когато бяхме в Каджурахо, и разглеждахме прочутите любовни скулптурни изображения по някои от храмовете, екскурзоводът ни обясни защо телата на влюбените двойки са извити по необичаен начин - то е, защото очертанията на жената следват плътно извивките на мъжа и стават общо цяло! Тогава почувствах, че през изминалите години, откакто бяхме заедно с мъжа ми, моята душа така плътно се беше прилепила до неговата, че наистина следвах всяка нейна извивка.    

Споделяли сме в снимки как напредвахме към Форд Амбър, близо до Джайпур, на гърба на слоницата Рани! Не съм уточнявала обаче, че това беше първото ни яздене на слон. Впрочем, в Индия ни обясниха, че за яздене се използват само слоници, защото са по-кротки. Слоновете имали по-нервен нрав.

Имаме много снимки от самия град Джайпур и особено от разходката ни по търговската улица, където не намира приказният Дворец на ветровете. Той всъщност е плосък. Служел е, за да могат през дантелената фасада жените да наблюдават движението навън, без да бъдат забелязани!

Любопитното е, че на тази улица за първи път през цялото ни пътуване из Индия видяхме котка. 

Индийците обожествяват кравите, обичат кучетата, козите, но котките не са на почит при тях. Затова пък през балконите на къщите откъм клоните на дърветата се спускаха маймуни, така, както го правят уличните котки у нас!

В този град видяхме и най-дисциплинираната коза, която пресече платото точно по пешеходната пътека.

Добавих тези подробности, защото и двамата с мъжа ми много обичаме животните.  

Най-важното място в този мой разказ обаче, естествено, е за посещението ни в Агра – нали точно за там се бяхме запътили, когато предприехме екскурзията си до Индия. Хронологично в Агра бяхме преди Джайпур, но това беше кулминацията в пътуването ни. От Каджурахо се бяхме качили на автобус и се возихме с него поне 15 часа. Пристигнахме в Агра уморени, но веднага ни заведоха на театрално представление. Гледахме историята за създаването на Тадж Махал. Във фоайето на театъра се снимахме пред скулптурните фигури на Шах Джахан и Мумтаз Махал.

 После, в ресторанта, нашата българска екскурзоводка Петя Игнатова (лека й пръст!) беше поръчала да ни направят торта за 30 години любов! На нея бяха изписани имената ни – моето доста преиначено: Giogrini, но искрено се трогнахме.

Съекскурзиантите ни идваха да ни поздравят. Само една възрастна жена промърмори укоризнено: „А пък от моята сватба с мъжа ми се навършиха 47 години, ама...“ Искаше да каже „...ама аз не парадирам като вас.“ „А, много хубаво, поздравления!“ – поискахме да я зарадваме ние. „Е, той мъжът ми вече почина, ама...“ Ама ние пък откъде накъде ще се хвалим, че празнуваме 30 години любов! Срещат се навсякъде персони като тази жена.  

На следващия ден рано сутринта се отправихме към Тадж Махал. Там си направихме романтична снимка на пейката, от която най-добре се вижда самият мавзолей. 

Изненадващото за мен беше, че той не само е толкова красив, колкото го показват рекламните брошури, а дори е още по-величествен. На снимката по-долу сме в подножието на мавзолея.

Още наши снимки от Тадж Махал може да видите в албума ни.Хубавото от 2012 г. - посещението в Тадж Махал

Преди 10 години от Индия, сред другите сувенири, си донесохме тъкано изображение на Кришна и любимата му Радха. То стои на видно място в трапезарията ни и често си правим семейни снимки пред него. Тази е от рождения ми ден през отминаващата 2022 г., когато с Владимир Дворецки отбелязахме 40 години любов!

 

 

40 години любов

 

На границата между лятото и есента преди 40 години срещнах любовта на живота си Владимир Дворецки. Понякога ни питат къде и как сме се запознали и ние разказваме, но осъзнавам, че досега не сме оставили писмен документ за тази наша съдбоносна среща. Днес ще запълня тази празнота!

В средата на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско започна семинар на Младата художествено-творческа интелигенция (изписваше се с абревиатурата МХТИ). В него участваха представители на младежки творчески клубове от цялата страна - млади писатели, преводачи, композитори, режисьори и т.н. Ние с колежката ми Роза от Младежка редакция на програма „Христо Ботев“ в БНР се бяхме включили като членове на Клуба на младия журналист. По програма имахме лекции и срещи с известни творци, но ни оставаше достатъчно време за плаж.

Вървим първия ден с Роза по плажа и се оглеждаме къде да се разположим. Чувам някъде съвсем наблизо, като че ли изпод дълбините на пясъка: „Е, ясно е, че трябва да седнете тук!“ Свеждам поглед и виждам излегнат върху плажната си кърпа Иван Гранитски с карти в ръка. Срещу него е седнал, също с карти в ръка, Румен Жечев от отдел „Култура“ на Централния комитет на Комсомола. Карето допълват двама непознати за нас младежи. С колежката ми приемаме поканата на Иван Гранитски и се настаняваме до тях. Роза е с бански, изпъстрен с малки фигурки от картите за игра: каре, спатия, купа, пика. Румен Жечев възкликва: „А, аз се чудех къде ми били спатиите!“ Моят бански пък е на пъстри райета – зелено, синьо, червено. Спирам се на тези подробности, защото впоследствие се оказа, че първото, с което съм направила впечатление на голямата ми любов, е бил моят бански. Аз пък в този момент още не се бях загледала в двете непознати момчета, които играеха карти с Иван и Румен. Забелязах едното от тях, когато реших да вляза в морето, а то се изправи и тръгна заедно с мен, после ме задмина и видях очертанията на тялото му на фона на светлото небе и слънчевата морска повърхност. О, какво тяло! Момчето извърна глава, като че ли ме изчакваше да се приближа, и върху светлия небесно-морски фон се очерта профилът му. О, какъв профил! Следващата ми мисъл беше: „Ох, какви момчета има по света! Но те обикновено си остават само мечта.“

През следващите дни с Роза пак се настанявахме на плажа до компанията на Иван Гранитски. Обаче през всичките години, когато работех в Българското национално радио, където и да се намирах, мисълта ми започваше да прехвърча към редакцията. Така стана и през септември 1982 г. в Приморско. В даден момент си помислих, че непременно трябва да се върна в София, защото е неотложно да свърша нещо там. Дори си застягахме с Роза багажите да заминаваме, но като че ли някаква невидима сила ме възпря. Една сутрин се събудих абсолютно убедена, че каквато и нужда да има от мен в редакцията, е по-добре да си изкараме до края семинара край морето. Само като си помисля какво би станало с живота ми, ако тогава не ме беше споходило това просветление!

Продължихме да ходим с Роза на лекции и творчески срещи с културтрегери, а през свободното време да плажуваме... Веднъж с голяма група поехме от Приморско към Китен пеш покрай брега. Пътечката започваше от плажа, но се издигаше по хълмче сред дървета и храсталаци, а вляво през цялото време проблясваше морето. Близо до мен вървеше момчето, от чието тяло се бях възхитила първия ден, но тогава си бях казала, че с такива момчета можем да бъдем само в мечтите си. Вече знаех, че се казва Владимир, но бяхме разменили само случайни реплики. Сега момчето вървеше до мен и ми заговори, че превежда Гонгора. Добави имената на някои английски и американски поети. Бях силно впечатлена. Не само е красив, а превежда стихове от испански и английски! После непринудено ми обясни, че когато се прибере в София, ще си вземе в стаята в студентското общежитие котка. Ехааа! Обича котки! Уточни: „Ще е черна и пуФкава!“ Много сладко ми се стори, че не каза „пуХкава“.

Стихнахме до Китен и групата ни се настани край дървено капанче. Не помня какво сме яли и пили, защото си говорех с Владимир. Както седеше до мен, следобеден слънчев лъч попадна в очите му и те проблеснаха в ярка зелена светлина, която се разпръсна наоколо... Години по-късно описах този миг в стихотворението си „Приказка“: „Слънцето се пръсна весело в очите му и света обагри във зелено.“

Ето това е историята на влюбването ми във Владимир Дворецки. На 23 септември 1982 г. вече бяхме двойка! Девет месеца по-късно се оженихме. Две години след това родих сина ни Богдан.

През първите години на брака ни Владко (така обичам да го наричам) понякога ми казваше: „Да остареем заедно!“ Мислех, че това е стих от песен. Всъщност, не знам точно какво е, но е толкова хубаво да остарявате заедно с любовта на живота ви! Както и да се променяте с годините, все се виждате такива, каквито сте били при първата ви среща!

Как любовта не остарява за 40 години ще пиша друг път. Сега само ще спомена, че за 25-годищнината от запознанството ни Владко ме заведе отново в някогашния Международен младежки център в Приморско. Обстановката там коренно се беше променила. Описала съм го в романа си „Искрено ваша“. Съдбовната за нас крайбрежна пътека от Приморско до Китен обаче си беше същата, както преди четвърт век. Преминахме я отново. Точно тогава мъжът ми забеляза две птици, които кръжаха над морето, а в даден миг като че ли се сляха и той успя да го улови с фотоапарата си. Тази негова снимка използвахме за корицата на стихосбирката ми „Балада за птицата Феникс“. Преди малко Владко ми обясни за пореден път, че двете птици, чиито образи като по чудо се сливат в един, символизират чудото на нашата среща на този свят. Защото можеше и да не се срещнем! И какво щяхме да правим тогава? Не ми се мисли!

Колко дребни детайли се наслагват, за да те отведат до онова, за което си мечтал! Такъв детайл е шареният ми бански, който преди 40 години привлече вниманието на Владко към мен. Причината да го притежавам е, че една закръглена колежка от Радиото редовно си купуваше бански 42 номер с надеждата, че все някога ще се побере в тях, но понеже не й се получаваше, продаваше банските на свои познати. Така се сдобих с този, който заплени любовта на живота ми.  

.Когато мислим за първата ни среща, неизменно се сещаме и за Иван Гранитски. Веднъж му споменах, че благодарение на него съм се запознала със съпруга си. Той нямаше никакъв спомен от случката в Приморско, но ме погледна изпитателно и ме попита: „Сърдиш ли ми се?“ Веднага го успокоих: „Как ще ти се сърдя! Ти ми помогна да срещна голямата си любов!“ Не се успокои, а ме погледна недоверчиво. Твърде много нещастни бракове са описани в литературата, та хората не вярват, че има и щастливи. Аз се старая да пиша за тях в книгите си.

Вярвайте, приятели, че най-неочаквано може да срещнете любовта. Без значение на каква възраст сте!

За основна илюстрация на това мое откровение слагам наша снимка с Владимир Дворецки, направена през септември 2013 г., защото много си я харесваме. Разбира се, не пропускам и неговата снимка на двете птици, които като по чудо се сливат в една!   

        

 

Усещане за първия учебен ден

 

Ако ме попитат помня ли първия си учебен ден, в паметта ми ще се мернат някакви откъслечни сцени от часовете в училище, когато другарката В. ни преподаваше азбуката, от блокчетата, в които лепяхме ябълки и круши, изрязани от цветна гланцова хартия, за да се учим да смятаме, от мириса на кожената ми ученическа чанта... Но най-осезаемия ми спомен за началото на учебната година е свързан с мястото, което виждате на тази снимка. Тя е от Люксембургската градина в Париж.

Така и не можах да разбера как с годините това се наложи като мой  най-ярък спомен за първия учебен ден, при положение, че на пръв поглед няма никаква връзка с него. Но наистина, само на пръв поглед, защото си има логична причина.

Когато бях 13-годишна отидох за първи път в Париж с родителите си. Прекарахме там един месец – от началото на август до началото на септември - в апартамента на един от моите чичовци, който по онова време беше изпратен като представител на БГА Балкан във Франция. Само два месеца по-рано бях издържала успешно приемните изпити в софийската Френска гимназия и очаквах с вълнение първия учебен ден в новото училище.

Мама и татко държаха да ми купят френска ученическа престилка. Избрахме една от Галери Лафайет. Беше не черна, както в българските училища, а небесносиня, и първоначално новите ми учители бяха шокирани от цвета й, но после свикнаха с нея и си я носих през петте години на обучението ми в гимназията. Във френските магазини си избрах и някои ученически пособия. Изобщо, тогава, наред с щастието, че се е изпълнила мечтата ми да видя Париж, изживявах и очакването на първия си учебен ден в мечтаното от мен училище. Докато опознавах бленувания град, едно вътрешно гласче ми напомняше, че наближава първият учебен ден.

А всъщност... не ми се искаше да си тръгвам от Париж. Дали интуицията ми подсказваше, че в новото училище невинаги ще се чувствам добре, макар че впоследствие го завърших с отличен успех?

Може би тогава, разхождайки се из Люксембургската градина в края на лятото, съм си помислила, че би било толкова хубаво, ако всеки ден минавам по тези алеи, за да отида на училище?

Естествено, прибрахме се в София. Когато споделих откровено с родителите си, че не ми се заминава, мама се разтревожи не на шега и ми заяви, че щом е така, никога повече няма да ме водят в чужбина.   

Във всеки случай, оттогава, по някаква необяснима логика на чувствата, когато мисля за началото на учебната година, си спомням Люксембургската градина. Години наред само си я представях и съжалявах, че тогава не я снимахме, за да си я гледам. Изпълних това свое желание много по-късно, когато за пореден път отидохме в Париж със сина ми. 

И ето я снимката, която свързвам с първия учебен ден!

Споделям я като илюстрация за странностите на човешките усещания и асоциации.

  

 

Златната ябълка

 

След като наскоро описах в стихотворна форма как „Лятото си обира крушите“, си припомних и други мои „плодови“ стихотворения. Ето, например, това, което някога написах специално за авторското си радиопредаването „Шарена „Гага“, което се излъчваше между 1993 и 1997 г. по програма „Христо Ботев“ на БНР (по онова време предаванията на Младежка редакция се наричаха „Радио „Гага“) и в него включвах мои стихове. Повечето от тях събрах в поетичния си сборник „Шарени думи“ изд. „Литавра“, 1996 г,

.

Златна ябълка

Зърнах я между листата

ласкаво да свети.

Беше ябълката златна

от мечтите детски.

 

Исках под луната бледа

в тази вечер късна

само дълго да я гледам,

без до я откъсна.

 

И я гледах ненаситна,

гледах я прехласната!

Ябълката от мечтите –

златна и прекрасна!

 

После мина силен вятър

и дървото друсна.

Ябълката... не бе златна.

Но пък беше вкусна.

 

Гергина Дворецка

 

Из цикъла „Жълти десерти на жълтия бар“ от стихосбирката „Шарени думи“