Моят спомен за 10 ноември 1989 г.

 

На 10 ноември 1989 г. в следобедните часове бях в една от малките зали на НДК, където се провеждаше събитие на МХТИ (Младата художествено-творческа интелигенция). Отразявах го като журналистка в Младежка редакция на БНР. От трибуната говореше представител на ЦК на Комсомола. Всичко си вървеше рутинно, нормално монотонно. По едно време се появи младеж, очевидно също комсомолски активист, който се приближи към човека от ЦК на Комсомола, нещо му прошушна и припряно се отправи към изхода на залата. Ораторът като че ли не обърна особено внимание на онова, което му беше казано на ухо, и подхвана отново каканиженето си. Младежът-вестител се обърна рязко и драматично се провикна: „Другарю (еди кой си), много е важно!“ Стана ми странно. Не бях чувала някой да говори така тревожно по време на комсомолски мероприятия, някак в дисонанс с дневния ред. Представителят на ЦК на ДКМС претупа набързо изказването си, обяви края на проявата и аз си тръгнах към къщи. Честно казано, не се замислих каква беше тази случка с разтревожения комсомолски активист.

Прибрах се у нас, а малко по-късно от работа се върна и мъжът ми, радостно развълнуван: „Трябва да слушаме новините! Ще съобщят, че бай Тошо е паднал!“ Не му повярвах. Живеех от години с подсъзнателното чувство, че Тодор Живков е вечен. Мъжът ми обаче беше сигурен, разбрало се беше в редакцията на техния вестник „София нюз“. Струпахме се около радиоапарата и зачакахме. Да, във вечерните новини по радиото съобщиха за оставката на Тодор Живков като генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет. Малко по-късно видяхме и по телевизията репортаж от пленума на ЦК на БКП, на който му изказваха благодарност и го изпращаха в заслужен отдих, а Живков гледаше неразбиращо иззад дебелите стъкла на очилата си и въртеше глава в недоумение. Целият му вид казваше: „Ама какво правите, бе!“

През следващите 2-3 дни не можех да осъзная напълно значението на ставащото, докато една вечер, пътувайки в трамвая, който тогава все още минаваше по бул. „Витоша“, видях през прозореца в тъмното група младежи, които вървяха по паважа покрай трамвайната линия и викаха: „Стига страх! Стига страх!“ Това беше моментът, в който разбрах какво се е случило. Вече нямаше да живея в страх!

От какво съм се страхувала преди 10 ноември ли? Да не кажа или направя неволно нещо, което ще бъде изтълкувано като политическа грешка и да бъда уволнена от Българското национално радио. Аз не само обичах работата си като радиожурналистка и не исках да я изгубя, но ако бъдех уволнена заради политическа грешка, нямаше да си намеря работа в нито една друга редакция в страната. С такова клеймо трябваше да се простя окончателно с журналистиката. А никой не иска да се раздели с любимата си професия. И за да не си помислите, че говоря празни приказки, ще ви дам някои примери. Сега те може да ви се сторят абсурдни, но, за съжаление, бяха истина.

Радиостанция „Младост“, в която постъпих на работа още като студентка в последния курс, имаше предавания по двете основни програми на БНР - „Христо Ботев“ и „Хоризонт“, но за дълъг период от време през 70-те и 80-те години административно се водехме към „Хоризонт“. По тази причина един път месечно всеки от журналистите в нашата редакция трябваше да дава нощни дежурства в новинарската програма. За мен това беше голяма тегоба, защото новинарството е специфична дейност, съвсем различна от това да подготвяш предавания, какъвто беше основният ми професионален ангажимент. Съставянето на новинарски емисии е изключително отговорна задача, а по онова време криеше сериозни опасности като например, да не подредиш новините по значимост. Точно това ми се случи веднъж, накъде в края на 70-те години. Застъпвахме нощното дежурство около 23 ч. предишната вечер и оставахме докъм 7 ч. сутринта, като трябваше да подготвяме емисии на всеки кръгъл час, а дежурният говорител ги четеше. Някъде към полунощ по телекса изтече съобщението, че Съветският съюз е изстрелял космически спътник. Прецених, че няма смисъл да включвам тази новина в емисията в 1 ч., защото по това време на нощта по-малко хора слушат радио и я оставих за 3 ч. На сутринта се прибрах вкъщи без никакви притеснения – след нощно дежурство ни се полагаше почивен ден. В ранния следобед ме потърсиха на пожар от редакцията, защото колегите от „Хоризонт“ открили мой непростим гаф в подготовката на емисиите. Побързах да отида в Радиото и там разбрах каква е била огромната ми грешка. Контролът на новинарите очевидно е бил изключително прецизен, защото някой ме беше проверил и забелязал, че съобщението за изстреляния съветски космически спътник е дошло около полунощ, а аз съм включила новината чак в 3 ч., а не още в емисията в 1 ч., както се полага на вест за поредното постижение на съветската наука и техника! Отговорната ми редакторка в Радиостанция „Младост“ е била извикана на спешно съвещание с ръководството в новинарската програма, на което са обсъждали простъпката ми. Един от маститите новинари в „Хоризонт“ настоявал да бъда уволнена, защото да подцениш новия успех на Съветския съюз си било политическа грешка. Когато след 10 ноември излязоха списъци със сътрудниците на ДС в БНР, името на същия мастит новинар беше в него. Нищо чудно, че така се е пенявил по мой адрес заради подценения от мен съветски спътник. Единственото нещо, което ме е спасило от уволнение, както ми предаде моята отговорна редакторка, бил нейният аргумент, че аз не заемам постоянна бройка в редакцията, а работя по заместване - тогава беше по член 64. Не знам как точно заради това не бях уволнена, но факт е, че останах в Радиото. Да уточня, че докато в ръководството на „Хоризонт“ са обсъждали моята „простъпка“ по отношение на съветския спътник и е било на кантар дали да ме изхвърлят от работа, и през ум не им беше минало да ме извикат, за да чуят самата мен. И линчуването ми, и спасението ми бяха станали зад гърба ми.

Чудно ли е, че впоследствие, когато на три пъти бях канена да работя в програма „Хоризонт“, най-вече заради радиофоничния ми глас, аз и трите пъти панически отказвах. Осъзнавах, че в тази програма, която се стреми към свръхактуалност, всекидневно над мен щеше да виси дамоклевият меч на политическата грешка, защото винаги можеше да се окаже, че не съм дала предимство на събитие, което се оценява като особено важно. Младежките предавания, които правех по програма „Христо Ботев“, криеха по-малко такива рискове.

Веднъж пък облаците се насъбраха отново над главата ми, когато като редактор на „Хоризонт на вълните на младостта“ с водещ Кристин Христов, Бог да го прости, не бях забелязала, че един от авторите му, беше написал в текста си, който прочете на запис, „руските специалисти“, а трябвало да бъде „съветските“! Някой прослушвател забелязал тази „неточност“, докато се излъчвало предаването, и веднага сигнализирал за политическа грешка. Трябваше да давам обяснения защо не съм заменила в текста „руските“ с правилното „съветските“. Обясних съвсем логично, че става дума за конкретна народност в Съветския съюз, каква грешка е това! Но по онова време някои бдителни другари доста се престараваха, та дори и „руски“ им се струваше като кощунство спрямо идеологически правилното „съветски“. Тогава поне не ме заплашиха с уволнение, а само с наказание, но и то ми се размина. Явно се беше намесил самият автор, впоследствие професор, който след 10 ноември се прояви като пламенен русофил.

Страховете ми да не бъда обвинена в политическа грешка се пренасяха и извън БНР. Помня, че когато Боби беше на 2-3 годинки, т.е. около 1988 г., кой знае защо му хрумна, докато се разхождахме в градинката на НДК, да започне да се провиква: „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ „Тихо, Боби, тихо!“ – зашътках му уплашено. Как пък реши това дете точно името Тодор да използва, в близкото ни обкръжение няма мъж, който да се казва така! Като нищо около нас из градинката можеше да се навърта някой, който, ако го чуе, щеше да докладва, където трябва, че вкъщи злословим за Тодор Живков. „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – продължаваше да подвиква Боби. Тогава баща му го поправи: „Не, ти си едно чисто Тодорче!“ „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – упорстваше Боби. „Не, не, чисто Тодорче си!“ – повтаряше мъжът ми и набързо се прибрахме вкъщи.   

Та ето за какъв страх става дума. 10 ноември ме спаси от него. Минахме през какви ли не трудности в началото на прехода, но никога не пожелах да се върне „татовото“ време. И сега не желая! А който иска, да си го спомня с умиление.         

 

Случка на Задушница

 

Тъжна влажна Задушница... Около обед на Централните софийски гробища почти нямаше хора заради ръмящия дъждец. Навестихме с мъжа ми гробовете на нашите близки и към края на обиколката ни, на алея „Ангел Господен“, една жена ни повика от прозореца на спрял автомобил. Попита ни: „Извинете, бихте ли приели нещо за Бог да прости?“ Честно казано, въздържам се да приемам храна от непознати и сигурно това си е проличало по изражението ми. Жената повдигна разбиращо рамене, но в следващия момент си дадох сметка, че е грехота да откажеш да вземеш понос, затова отговорих: „Да, разбира се!“ Жената се зарадва и ми подаде прозрачна пластмасова кутия, плътно затворена с капак и пълна с лакомства, като поясни: „Виждате, че няма как да се замърси“. Обърна се към другата жена, която беше до нея в автомобила, очевидно майка й. Тя подаде още една кутия с понос на мъжа ми. Благодарихме от сърце и казахме: „Бог да прости!“ Тогава по-младата жена се поинтересува дали бихме приели и малко ракия. Помислих си, че ако ще трябва да отпивам ракия от общо шише, доста ще се поколебая, но тя извади от един плик малка бутилка гроздова със запечатана тапа. „Ето, виждате, че не е отваряна!“ – добави жената, като че ли интуитивно разчиташе страховете ми. „А кого да поменем?“ – попита мъжът ми. „Татко ми – отговори тя. – Той беше...“ и тя направи жест с ръка, като че ли описваше огромно пространство пред себе си – жест, по-красноречив от думи. Означаваше широко скроен, ларж. „Той беше пич!“ – завърши жената и се усмихна. Очевидно е бил човек, който е искал споменът за него да бъде ведър, а не тъжен. „Бог да го прости!“ – повторихме с мъжа ми и също се усмихнахме, а очите ни се пълнеха със сълзи.

Докато излизахме от гробищата, си спомних как като малка баба ми ме водеше на Задушница на същите гробища, за да почетем паметта на дядо ми Никола. Тогава най-различни хора ни даваха понос и ние без колебание го взимахме, макар че не беше добре опакован. Вярно, по онова време нямаше Ковид, не бяхме подозрителни доколко е чиста храната, която ни дават непознатите. Но има и друго - с годините, поне на Централните софийски гробища, все по-малко хора раздаваха понос и сега това вече изглежда екзотично.

   Междувременно видях как покрай нас към изхода на гробищата премина автомобилът с двете жени. По-младата приятелски ни помаха от прозореца. „Ей, ние не я попитахме как се е казвал татко й!“ – сетих се със закъснение. „Явно е предпочела да не ни каже“ – успокои ме мъжът ми. Сигурно е прав. Така нашето „Бог да прости“ е за всички татковци, майки и обични хора, които не са с нас в реалния свят. Да почиват в мир, а ние ще ги помним и споменаваме!

       

Оставаме заедно, Тото Кутуньо! Insieme!

 

Близо четвърт век лайтмотивът на неговата песен Insieme (Заедно) звучеше като сигнал на европейското ми предаване по програма "Христо Ботев" - от юли 1990 до септември 2014 г. Нямаше как да не отдам почит на човека, създал тази песен, който напусна на 22 август този свят – Салваторе (Тото) Кутуньо (1943-2023)! Харесвам и други негови евъргрийни като "Ialiano vero", "Solo noi" и т.н., но за мен "Insieme" е специална! Символичното съвпадение в случая беше, че тя спечели наградата на Евровизия в началото на май 1990 г., а първото ми предаване „Младежта среща Европа“ се излъчи по програма "Христо Ботев" на БНР на 20 юли същата година, когато песента беше станала изключително популярна. Пълното й заглавие е „Insieme: 1992“. Защо ли? Защото през 1992 г. предстоеше подписването на Договора от Маастрихт, с който се създаде Европейският съюз – това беше следващият важен етап от европейската интеграция. Песента на Тото Кутуньо пресъздава този административен акт като вълнуващо лично и творческо преживяване. Такава е силата на таланта – да превръща и прозаичните на пръв поглед събития в изкуство! 

При едно от идванията на Тото в София, успях да го интервюирам. Питах го каква е историята на тази негова песен, която ми беше станала много скъпа, защото първият й стих звучеше: "Заедно, обединена Европа!" Той ми разказа, че е имал приятел, който заминал да търси щастието си в друга страна и когато се върнал в Италия, си мислел, че двамата ще са се отчуждили. Но не било така! Щом се срещнали, почувствали, че отново са си близки! Композиторът използвал този конкретен случай дал повод на композитора да създаде песен с посланието, че където и да се намираме, сме заедно в обединена Европа. В интервюто, което ми даде, той сподели откровено, че му харесва идеята за Европа без граници, под eдно общо небе и под общо знаме.  

Френският певец и телевизионен водещ Патрик Себастиан отдаде почит към своя приятел Тото Кутуньо като споделя откъс от представление с негово участие във Франция. В откъса Тото изпълнява хита си "Italiano vero", но лично аз с изненада научих и колко много популярни песни на френски изпълнители: Мишел Сарду – “Еn chantant”, Жерар Льонорман – “Voici les clés”, Далида – “Nous”, всъщност са композирано от чаровния италианец. Бях изумена, че той е авторът и на едни от най-любимите ми песни на Жо Дасен като: "Et si tu n’existais pas", "Le Jardin de Luxembourg", "Salut", "Si tu t‘appelles mélancolie", "L’été indien" Ще ги разпознаете в записа, припомнен от Патрик Себастиан. Накрая ще видите трогателната сцена, когато един от синовете на Жо Дасен - Жулиен, който е сред публиката, просълзен припява песни, композирани от Кутуньо, които слушателите свързват единствено с името на Жо Дасен. Заслужава си да гледате това 10-минутно видео, за да оживее пред очите ви отново Тото - артистичен, естествен, сърдечен и духовно щедър! 

Hommage à Toto Cutugno - Patrick Sébastien

Потърсих още информация в интернет и открих, че е писал песни и за Адриано Челентано, Мирей Матийо, Джони Холидей... Как ли се е чувствал, когато десетки композирани от него песни, са били приписвани на певците, които ги изпълняват? Очевидно, не е страдал. Големият талант обича да се раздава. А има и достатъчно свои  композиции, изпълнени от самия него, с които ще остане в сърцата ни!

Продължаваш да си заедно с нас, твоите слушатели и почитатели, Тото! Insieme!

 

Спомен за Деница, влюбена в Египет

 Деница Такева говори при откриването на изложбата за Хауърд Купър  в изложбена зала 2 на Античен комплекс ''Сердика'', зона Ларго, 5.12.2022 г.

В една декемврийска вечер на 2022 г., с Владимир Дворецки бяхме на откриването на изложбата за египтолога Хауърд Картър, който преди 100 г. се прочу със сензационната си находка - гробницата на Тутанхамун (Тутанкамон). Тогава за първи път се срещнахме с необищновената Деница Такева, основен организатор на събитието, египтолог и председател на Българското египтологическо дружество. Тя наистина ми се стори необикновена - изящна, екзотична, като материализирала се рисунка от египетска пирамида. Помислих си колко ли трябва да е отдадено сърцето ти на една култура, та да пожелаеш и физически да заприличаш на неин представител!

В онази вечер Деница говори емоционално за Хауърд Купър и откритието му, като направи уговорката, че приятелите й знаят нейната слабост да се отдава на емоциите. След това събитие се свързахме с нея във Фейсбук и следяхме редовно страницата на Българското египтологическо дружество. Преди две седмици лайкнах една публикация на тази страница за българското участие по националната телевизия на Египет. Тогава получих на "Лични" съобщение от Деница, че благодари за харесването и добави, че тази телевизионна изява е голямо постижение за България. Веднага споделих публикацията в личния си профил и в страницата на фондацията ни "Европа и светът", за което Деница отново мило ми благодари.

Това са единствените ми контакти с нея. Вестта за внезапната й кончина преди 3 дни ме разтърси и ме остави без думи, макар че почти не я познавах. Затова пък прочетох толкова хубави думи за нея от хора, които са я познавали добре, че сега си казвам - за нейните близки, за баща й Иван Такев, с когото известно време сме работили заедно в БНР, остава утехата, че тяхната звездичка е изживяла живота си пълноценно и оставя ярки следи: две прекрасни дъщерички и немалък принос в българската египтология! Тя е изпитала щастието да бъде многократно в страната на своите въжделения, Египет, да се потапя в атмосферата на древността, която е чувствала близка, да разпалва и у другите интерес към тази велика цивилизация.

Предполагам, че красива и интелигентна млада жена като Деница понякога е предизвиквала завист, но пък колко много хора са й се възхищавали искрено и напълно заслужено! Издирих в архива ни единствените нейни снимки, които сме й направили на изложбата за Хауърд Картър и ги публикувам тук. На16 август, от 19 ч. по БНТ 1 беше излъчен отново филмът “Царят и Слънцето. Пътешествие в историята на Древен Египет“, чийто консултант е Деница Такева. Чрез него можахме да се докоснем до нейния дух, който вече е в най-любимите й светове! Деница-звездица ще продължава да грее и в нашия свят, макар и отдалече!

На снимката: При откриването на изложбата за египтолога Хауърд Картър говори доц. д-р Теодор Леков, египтолог, преподавател в НБУ и ръководител на българската археологическа мисия в Луксор, Египет. Деница Такева е в центъра на снимката.

Фотоалбума ни от откриването на изложбата за Хауърд Картър, организирана от Деница Такева, може да видите тук: Изложба за египтолога Хауърд Картър

С разрешението на бащата на Деница, известният журналист от БНР и БНТ Иван Такев, добавям към тази публикация два клипа, чрез които тя отново оживява сред нас. В първия от тях Деница Такева представя египетски фрески в гробницата на Нефертари, а вторият е колаж от снимки на Деница, направен от голямата й приятелка Николина Мирчева. 

 

Превод на стихотворение от Марина Цветаева за котарака й

 

Сестри Цветаеви в град Феодосия, 1914 г. Марина е с котарак на рамото. Някои допускат, че точно той се появява в стихотворението на поетесата "Под плюшеното одеяло...":

"Кой бе ловец и кой преследван?

Как всичко се обърка пак!

Загадъчно преде и гледа

сив котарак."

След като преведох това нейно стихотворение (Превод на "Под плюшеното одеяло..." от Марина Цветаева), попаднах на статия, в която беше изказано предположението, че котанът от снимката се е промъкнал и в стихотворението. Снимката по-горе е от въпросната публикация. (Кот Марины Цветаевой). В нея открих и стихотворение на поетесата, посветено на нейния котарак, и с голяма радост го преведох:

"   "   " 

Навънка кучета подскачат

и бродят злите сили.

Спи, малкото ми котараче,

Котанчо мили!

 

Свий на оранжево кълбо

предящото си тяло,

Спи, мое котенце добро,

рижаво-бяло!

 

От козинката ти лъхти

на вълна и на зима.

Каква утеха си ми ти,

къделя фина!

Муцунката ти във възторг

с целувки ще покрия!

Дано да те опази Бог

и  вси светии!

Превод: Гергина Дворецка

 При превода доста се колебах върху третия куплет. Имам и втори вариант за него:

Ухае твоят мек кожух

на вълна и на зима,

в къделята на твоя пух

утеха имам.

Ето и оригинала на Марина Цветаева:

"  "  "

Собаки спущены с цепи
И бродят злые силы.
Спи, милый маленький мой, спи,
Котенок милый!

Свернись в оранжевый клубок
Мурлыкающим телом,
Спи, мой кошачий голубок,
Мой рыжий с белым!

Ты пахнешь шерстью и зимой,
Ты — вся моя утеха,
Переливающийся мой
Комочек меха.

 

Я к мордочке прильнула вплоть.
О, бачки золотые! —
Да сохранит тебя Господь
И все святые!

19 марта 1914 г."

Превод на "Под плюшеното одеяло..." от Марина Цветаева

 

                                  Марина Цветаева, 1911 г. Снимка: Максимилиан Волошин

Още едно стихотворение на Марина, на което не устоях, и го преведох!

"     "    "

Под плюшеното одеяло

си спомням вчерашния сън.

Победно ли съм засияла

или не съм?

Премислям всичко аз отново,

душата в болките гребе.

Неназованото със слово

любов ли бе?

 

Кой бе ловец и кой преследван?

Как всичко се обърка пак!

Загадъчно преде и гледа

сив котарак.

 

И в тази битка между воли

чия ръка държа стръвта?

Сърцето – Вашето ли, моето ли,

в галоп туптя?

 

Все питам се - какво се случи?

Какво копнея ден след ден?

Дали стрелата Вас улучи

или пък мен?

Превод: Гергина Дворецка

И оригиналът на Марина Цветаева:

" " "

Под лаской плюшевого пледа

Вчерашний вызываю сон.

Что это было? — Чья победа? —

Кто побежден?

 

Все передумываю снова,

Всем перемучиваюсь вновь.

В том, для чего не знаю слова,

Была ль любовь?

Кто был охотник? — Кто — добыча?

Все дьявольски-наоборот!

Что понял, длительно мурлыча,

Сибирский кот?

 

В том поединке своеволий

Кто, в чьей руке был только мяч?

Чье сердце — Ваше ли, мое ли

Летело вскачь?

 

И все-таки — что ж это было?

Чего так хочется и жаль?

Так и не знаю: победила ль?

Побеждена ль?

 

23 октября 1914

Превод на стихотворението "Крилатата" от Марина Цветаева

                                                               Марина Цветаева

Напоследък до мен долитат като красиви пеперуди чуждестранни стихове, които ме запленяват, искам да ги уловя и да ги покажа на повече хора, но така, че да не опада нежният цветен прашец по крилцата им. Преводът на стихове е наистина тънка работа! 

Днес преведох стихотворението на Марина Цветаева „Крилатата“:

За теб превърна се в легло

ръката ми – едно крило.

Че съм наистина крилата

разбра, събрате по тъга.

Но как ще укротиш сега

ти нежността ми необятна!

Доволен, че те приютих,

крилото ми целуваш ти.

А вятър свещите гаси,

разклаща пъстрите палатки,

крилото ми ще отлети

с тоз вятър, идващ от ръката ти.

Е, отдъхни! Не се хаби!

Жени крилати не люби!

Превод: Гергина Дворецка

Имам и друга версия на първите две стиха, тя е по-точен превод на оригинала:

Покрих ръката ти с крило

и много крехко то било.

А ето и оригинала Марина Цветаева

Крылатка

И другу на руку легло

Крылатки тонкое крыло.

Что я поистине крылата,

Ты понял, спутник по беде!

Но, ах, не справиться тебе

С моею нежностью проклятой!

И, благодарный за тепло,

Целуешь тонкое крыло.

А ветер гасит огоньки

И треплет пёстрые палатки,

А ветер от твоей руки

Отводит крылышко крылатки…

И дышит: душу не губи!

Крылатых женщин не люби!

21 сентября 1916