неделя, 1 май 2022 г.

Прекрасен май

 

В първия ден на май споделям едно стихотворение, което съм писала на 16-годишна възраст, но съвсем неочаквано изникна от паметта ми:

Прекрасен май! По стръмното на склона

едно момче към мене се затичва.

Под белите акациеви клони

аз го очаквам. Знам, че го обичам.

 

Не зная името му, но познавам

очите светли, тъмните къдрици,

които пролетният дъх развява

като криле на зажаднели птици.

 

И въпреки че чакам цяла вечност,

аз все тъй вярвам, че се приближава.

Прекрасен май, то още е далече!

Защо така безумно се надявам?

Писала съм това стихотворение, когато в ранната си младост съм очаквала да срещна голямата любов. Кой да ми каже тогава, че голямата ми любов ще дойде при мен в по-късна младост, но ще бъдем заедно ето, вече 39 години!

Вместо белите акациеви клони, които съм описала в стихотворение си, използвам за илюстрация цветовете на една разцъфнала ябълка, които моят любим Владимир Дворецки засне през тази пролет.  

 


четвъртък, 17 март 2022 г.

Епизодичното ми участие във филма „Звезди“

         На 11 февруари 2022 г. вечерта в Дома на киното в София със съпруга ми Владимир Дворецки гледахме за пореден път филма "Звезди" по сценарий на Анжел Вагенщайн, режисьор е Конрад Волф, помощник режисьор - Рангел Вълчанов. В нашето семейство обичаме този филм не само защото е много хубав, а и защото като малко дете и аз съм се снимала в него! В съвсем епизодична роля, но се появявам на екрана.

"Звезди"  е бил показван в десетки страни и на всички международни кинофестивали, в които е участвал, е получавал отличия. Сред тях е Специалната награда на журито в Кан, 1959 г. През 1995 г. филмови историци и журналисти от Асоциацията на немските кинодейци избраха „Звезди“ за един от 100-те най-важни немски филма на всички времена, като го поставиха на трето място.

Както подчерта във видеопосланието си към зрителите преди прожекцията в Дома на киното на 11февруари сценаристът Анжел Вагенщайн, който тази есен ще навърши 100 години, това е първият филм в света по темата за Холокоста. Въпреки безспорните си качества и признанието, което получава зад граница, филмът първоначално е бил забранен в България и Израел! Там – защото в него има положителен герой германец, а у нас – защото, според тогавашния министър на културата, не се правела разлика между евреите от буржоазно и от бедно потекло – сподели с огорчение сценаристът на „Звезди“. Все пак много скоро в България забраната е отменена и филмът се появява в кината. Лично аз като дете съм го гледала поне два пъти, а в по-зряла възраст – още веднъж, по телевизията. Явно е било преди 10 ноември 1989 г., защото се разбра, че след тази дата вече не е показван на малкия екран.  

Действието се развива през 1943 г. Евреи от Беломорска Тракия, ескортирани от нацистки войници, пътуват към лагера на смъртта Аушвиц и спират в малък български град. Там се намира подофицерът от германската армия Валтер (Юрген Фрорип), Той не е войник по призвание, има по-чувствителна душа и неусетно се влюбва в младата еврейка Рут (Саша Крушарска). Дори организира бягството й със съдействието на участници в българската съпротива, но опитът да я спаси се проваля.

Във филма аз съм малко еврейско момиченце от групата, която пътува в товарен вагон към Аушвиц и отсяда за малко в Банско. Участвам в сцената, когато немски офицер строява всички евреи и ги кара да изхвърлят шишенцата с хинин, с които са били снабдени тайно от българи със съдействието на главния герой Валтер. Била съм само на 4 години при снимането на филма, но и досега помня ясно тази сцена: как седя на земята, хората край мен хвърлят стъклени шишенца, а немският офицер ги тъпче с ботушите си. Аз не разбирам какво се случва, поглеждам към офицера и му се усмихвам. Дори примигвам чаровно - една неосъзната бъдеща кокетка, на която предстои да отиде в газовата камера. Този кадър е на снимка по-долу - скрийншотът е направен от видеозапис на филма във Vbox7.

Появявам се и на друго място във филма, но в гръб: момиченцето, което притичва покрай главната героиня, Рут, а тя се привежда над него и го погалва по косата. Помня как направиха поне 3 дубъла на тази кратка сцена и изпълнителката на главната роля, Саша Крушарска, все се навеждаше над мен и ми докосваше косата. Тогава се чудех защо толкова пъти трябва да го правим.

Ако бях станала актриса (като дете мечтаех да играя в Сатиричния театър и да стана втората Стоянка Мутафова), сигурно щях да впиша в автобиографията си епизодичното си участие в "Звезди", но в CV-то на една журналистка такива детайли няма защо да се споменават. Сега обаче реших да припомня за този епизод от детството си и споделям, освен скрийншота с мен във филма, няколко снимки от Банско, където с майка ми бяхме настанени за известно време, заедно с други участници в масовката. Нямам представа колко дни сме прекарали там – твърде отдавна беше. Дори не съм обърнала внимание, че е било през август 1958 г., научих го впоследствие от немската Уикипедия. 


Горната ми снимка е направена в Банско по времето, когато съм участвала епизодично във филма "Звезди".

Живеехме в училището – дълга едноетажна постройка, която се появява и във филма. Аз очевидно съм играла бедно, а не буржоазно еврейче, защото ми бяха дали една рокличка с огромна кръпка отпред. С нея съм на снимките, които други статисти са направили за спомен.


На тази снимка ме е прегърнала една кака от другите статистки. Майка ми е вляво, със забрадката.

Снимките не са съвсем ясни - такава е била техниката на любителя фотограф, който ни е снимал - затова ще поясня, че това на рокличката ми не е цветенце, а звездата на Давид, която са били длъжни да носят всички евреи тогава.


На горната снимка майка ми е на първия ред, четвъртата атляво надясно, а аз съм в скута й с протегнати напред крака.

Сега се вглеждам и в къщите зад нас – същите като във филма. Банско през 1958 г.! Действието в „Звезди“ се развива 15 години по-рано, през октомври 1943 г., но разстоянието във времето не е толкова голямо, не е било нужно да се правят специални декори. 

Как попаднахме там? Навремето във вестниците понякога се появяваха обяви, че се набират статисти за участие в български филм. Майка ми беше влюбена в киното от дете и една възможност да се включи по някакъв начин в кинопродукция очевидно й е допаднала. Взе и мен, защото за „Звезди“ се търсеха и деца.

Впрочем, там участват в по-малки или по-големи роли Стефан Пейчев, Георги Наумов, Иван Кондов, Елена Хранова, Григор Вачков, Ицко Финци, Лео Конфорти, Юрий Яковлев... Тъжно е, че може би младите зрители не са и чували за някои от изброените актьори, а навремето повечето от тях бяха истински звезди на българското кино и театър. Трябва да кажа, че на снимачната площадка не съм ги срещала. Аз си бях с мама и другите участници в масовката.

Както вече споменах, филмът се снимаше в Банско, но и в София. Например, сцената, в която главната героиня ме погалва по косата, беше заснета в софийска сграда. Имам чувството, че беше в сграда на ул. „Граф Игнатиев“, недалече от площад „Славейков“, макар че на точността на детските спомени не може много да се разчита. Много ясно обаче си спомням как във въпросното голямо помещение с група деца пеехме: „Алфа, бега, гама делта, епсилон, зита, ита, тита, йота, капа, ламда, ми, ни кси!“ Тази песен звучи във филма. Тогава не съм знаела, че пеем началото на гръцката азбука. Пеехме едно и също отново и отново. Особено ми харесваше мелодията, когато стигахме до „зита, ита, тита, йота, капа, ламда“, защото тогава извисявахме гласчета нагоре, за да завършим тържествено: „ми, ни, кси“!

Едва по-късно осъзнах, че така и не сме стигнали до края на азбуката. Може би това подсказва, че малките филмови герои не са успели да научат повече в краткия си живот, защото скоро са загинали в Аушвиц. 

Ако имате възможност, непременно гледайте „Звезди“ на голям екран, но може да го намерите и във Vbox7. Ще се възхитите не само от играта на актьорите, но и от самия сценарий и диалозите, от майсторската работа на режисьора и оператора.

Филмът, за съжаление, е много актуален в настоящия момент, когато Русия води война в Украйна. Достатъчно е да спомена песента, който звучи, докато вървят финалните надписи: „Гори, братя, гори! Градът ни, братя, гори!... Гневът расте на площада,/ обгръща пазара,/ обхваща площада./ Градът ни роден гори! Езиците огнени/ ний да гасим,/ щом трябва с кръвта си дори! Във нас е надеждата./ Нека спасим/ градеца ни който гори!“

Авторът на песента, Мордехай Гебиртиг – еврейски композитор и поет, я е написал по повод погрома над евреите в полското градче Пшитик през 1936 г. Самият той загива през 1942 г. в Краковското гето.

Сложна е историята на Европа... За съжаление, трагичните моменти в нея постоянно се повтарят.   


понеделник, 28 февруари 2022 г.

За почитта към мъртвите

     Тази година Голяма Задушница се падна на 26 февруари. Както винаги, с мъжа ми отидохме на Централните софийски гробища да почетем нашите починали близки. За да стигнем до тях, минаваме по алеята, край която са гробовете на Пейо Яворов и на съпругата му Лора. Този път една жена се беше привела край големия каменен кръст с името на Лора Каравелова и старателно бършеше нещо. Същевременно подхвърляше хапливи забележки към групичка от четирима човека, застанали пред гроба на Яворов. Помислих си как крамолите около драматичната семейна двойка продължават и след смъртта на двамата...  

Стигнахме до мястото, където почиват дядо ми, баба ми и майка ми (подреждам ги в реда, по който си тръгнаха от този свят) и си спомних какво ми беше разказвала баба навремето: че до гроба на дядо е имало още един, в който са били положени техните три дъщерички, починали като малки деца. Само че по време на бомбардировките над София през Втората световна война бомба паднала върху гроба и го заличила.

Не е чудно, че си спомних този епизод от семейната ни история точно на Голяма Задушница 2022 година. На 24 февруари президентът Путин разпореди да бъде нападната Украйна и всички следим изтръпнали новините за обстрелите, на които са подложени украински градове. Мина ми през ума, че тези обстрели всъщност са и върху гробовете на войниците, извоювали мира през 1945 г., защото ставащото в момента в Украйна хвърля сянка върху техния подвиг. Не е справедливо да бъде заличен споменът за този подвиг, както бомба е изтрила напълно от земята гроба на трите мамини сестрички, недоживели възрастта да станат мои лели? Най-вече не е справедливо да загиват хора във войни!

 Да мислим за живите и да не тревожим покоя на мъртвите!

Снимката е на съпруга ми Владимир Дворецки: част от Централни софийски гробища, където са погребани френски воини, загинали или починали на наша земя през Първата световна война,  

 

вторник, 22 февруари 2022 г.

22.02.2022

Бях решила непременно да напиша нещо в блога си на тази уникална дата, за да я отбележа. Да отбележа факта, че съм имала щастието да я доживея и да я изживея с всичките ми всекидневни грижи и ангажименти. Искаше ми се такова уникално съвпадение на цифри да бъде почетено по някакъв начин, независимо че само по себе си нищо особено не внася в живота ми. Е, някои са планирали да се оженят или да предприемат друга важна житейска стъпка точно на тази необикновена дата – хората често се очароват от магията на цифрите, но за повечето от нас тя е просто огледално изображение на двойки с по една нула между тях.

Дори ми хрумна едно стихче – нали обичам римушките:  

На тази огледална дата

все тъй ще се върти земята,

макар под странна върволица

от двойки, правещи шестица.

Само че животът ме опроверга. 22.02.2022 не се оказа само уникална комбинация от двойки. На този ден се събудихме с впечатленията от предишната вечер, когато руският президент Путин реши да признае независимостта на намиращите се в Украйна самообявили се народни републики Донецк и Луганск. Не ми се правят политически коментари. Само ще кажа, че усетих – и не само аз - студения полъх на страха от война.

         Дано този полъх не предвещава буря! Би ми се искало на днешната огледална дата светът да види себе си в огледалото на времето, да се взре в зарасналите грозни белези от миналото и да не си причинява нови рани, които също ще оставят белези, сигурно още по-страшни.

Към този текст добавям моя снимка, направена от съпруга ми Владимир Дворецки, когато през ноември 2014 г. бяхме в Прилеп за сватбата на нашите приятели азербайджанката София и македонецът Филип. После те избраха да живеят в България. Тук се родиха двете им деца – момче и момиче! На днешната дата ми се иска да мисля за тях, за хора от различни националности и религии, които се влюбват, женят се и отглеждат децата си в трета страна, където с много обич са изградили своя уютен дом. 

Иска ми се на днешната огледална дата светът да се вгледа в огледалното си отражение и да разбере, че му любовта и мирът му отиват и трябва да ги пази.



неделя, 20 февруари 2022 г.

Римушки

През последните дни по конкретен повод си припомних как в някогашната Младежка редакция на Българското национално радио, където започнах работа, завършвайки университета, с колегите понякога са забавлявахме да пишем колективно стихове. Естествено, стиховете бяха римувани, защото римите са в основата на играта, наречена стихоплетене. Случва ми се да откривам в архивите си следи от тези римушки и те все така ме развеселяват.

Веднъж наша колежка покани на гости цялата редакция. На масата в хола беше сложена стъклена купа с орехи и един от колегите предложи да напишем колективно поема със заглавие „Орехче“ като постави за начало следното четиристишие:

      „В една кристална тънка купа –

                 ура! – открих те най-накрая!

                Как искам сам да те разчупя

                 и тайните ти да узная!“

Не чаках подкана и продължих:

               Под мойта костелива дреха

     аз тайните си ще прикрия.

               Макар да ти изглеждам крехка,

               на мен не ми минават тия!

Домакинята ни даде лист хартия и цялата редакция се надпреварваше да добавя още и още стихчета в рими – къде сполучливи, къде – откровено непохватни. Все пак не всички колеги имаха опит в писането на стихотворения, просто се забавлявахме.

През следващите години, вече в по-различен състав на Младежка редакция, също сме имали спонтанни поетични пориви. В началото на 80-те бяхме доста задружен колектив – тогава това беше думата за екип – и редовно ходехме заедно да обядваме в стола. Така се роди идеята за писане на стихове по меню. Особено впечатлих колегите с моя поетично-кулинарен специалитет „Тиквички с чесън“:

                    Колко е лесно да бъдеш харесан,

щом си любител на тиквички с чесън!

Идваш при мен парфюмиран и сресан,

но същността ти ухае на чесън.

Тръпна от нежност, не сещам къде съм!

Тиквички с чесън, о, тикнички с чесън!

Тази моя кулинарна римушка отприщи вдъхновението на колегите. Един веднага ми предложи своя „Таратор“:

Рядък юлски таратор

двама сърбахме в Обзор,

а сърцата ни във хор

викаха: Амор, амор!

Ще уточня, че между мен и колегата с таратора никога не е припламвала любовна искра, но нали в стихоплетенето важно е римата да върви!

Друг се въодушеви да направи поетично малеби:

„Твойто старо малеби/ всичко мъжко в мен уби.“

Приветствахме тази кулинарна поетична инвенция, защото бяхме на такава възраст, че никоя колежка не се засегна на „старо малеби“.

Истинско колективно творчество обаче беше създаването на „Фрикасе“. Използвахме художествения похват „подтекст“ в смисъл на недоизказване. Бяхме гледали по телевизията един скеч, в който Ицко Финци играеше поет стихоплет и редеше следните стихове:  

                 „Край заспалото море

с тебе бродехме сами.

Моите стихотворе...

двамата си деклами....“

Такова недоизказване в буквалния смисъл използвахме и в колективното готвене на поетичното ни фрикасе:

                 Твойто свежо фрикасе

ме прикани та да се...

Ама съм над петдесе

и е трудничко да се...

Само пиша си есе

и се капя с фрикасе.

Ако някой сега се възмути: „Аууу! Какви са тези намеци?“, ще му отговоря: „Всичко е до подсъзнанието!“ А пък напоследък съм чела толкова ачик-ачик поетични вакханалии, че намирам нашето „Фрикасе“ за направо невинно.        

После останах сама на кулинарно-поетичния фронт и колегите започнаха да ми поръчват любимите си ястия. Така се появиха моите „Яйца по панагюрски“, „Мусака“ и др. Някой път ще ги публикувам всичките в блога си.  

Вдъхновявала съм се да пиша римушки и през 90-те, когато политическите промени ни накараха да наблюдаваме с интерес какво се случва в Народното събрание (впрочем, и днес е така!). Сега в паметта ми изникват едни мои стихове за въображаем бал в Парламента, когато депутат от БСП кани на танц колежката си Шерифе Мустафа от ДПС с думите: 

„Поободрен от турското кафе,/подавам аз ръка на Шерифе“,

а тя му отговаря:

„Но ще играем смесен танц, демек,/ синтез от ръченица и кючек!“

Споменавам тези римушки, някои от които – колективно творчество, защото си помислих: „Що ли не подбера най-забавните от тях и да ги издам в книжка? Други хора така правят!“ Само че докато аз години наред поставях на първо място журналистиката и пишех стихове само за забавление, други хора са си създавали в публичното пространство име на поети. Нормално е техните римушки, също писани за забавление, да предизвикват читателски интерес.

Но кой знае, може пък да го направя за близки и приятели. Ще видим! Работното заглавие засега е... е, какво да бъде? „Римушки“!




понеделник, 31 януари 2022 г.

„Сняг и нежност“ в проза

 

Разказвам на Владимир Дворецки какво ми се случи вчера привечер:

-         Излизам от кварталния супермаркет с домакинска количка, пълна с продукти за дома и храна за котетата ни. Млад служител в магазина любезно сваля количката по стълбите до тротоара, с което много ме улеснява. Но приятните неща не свършват дотук, защото междувременно е завалял сняг. На едри парцали, както в детството ми. Вървя, в тъмнината край мен летят снежинки, а не ми е студено.

Тук Владо се усмихва: „Сняг и нежност“, като стихосбирката ти!

-         Чакай, чакай! Завивам по „Тунджа“, минавам под големите липи, които напролет така хубаво ухаят, и... усещам приятен аромат! Казвам си: „Не може да бъде! Зима е!“. Нежният аромат обаче не изчезва. Започвам да се питам халюцинирам ли. Откъде идва това нежно ухание? И в един момент осъзнавам, че в едната си ръка нося пакет с тоалетна хартия. Очевидно, силно ароматизирана.  

-         Непременно опиши това! – настоява Владо.

-         Е, добре, но финалът е съвсем прозаичен!

-         Нищо! Сняг и нежност в проза! Толкова е хубаво!

В крайна сметка, това мое преживяване може да е подходящо начало на новата седмица. Дано през нея дори най-прозаичните неща да ви носят приятни изненади!

Снимката към този текст е направена на друго място в нашия квартал и не вчера, но я добавям за атмосфера, а по-долу е корицата на споменатата от мъжа ми моя стихосбирка „Сняг и нежност“.






    

сряда, 5 януари 2022 г.

Вредата от четенето в трамвая

На мен ми се случи в трамвая, но би могло да стане и в друго транспортно средство, защото обичам да чета, докато пътувам. Като малка не го правех. Мама ме беше предупредила, че така се развалят очите – от вибрирането на колелата тялото се подрусва, а това разцентрова погледа, докато следи редовете, и зрението се уврежда. Когато пораснах, взех да пренебрегвам съвета на майка ми и не съм забелязала това да се е отразило зле на очите ми.

Четенето в превозно средство ме очарова с възможността да не се откъсвам от книга, която харесвам и не искам да се разделя с нея, ако се налага да излизам от къщи. Просто я слагам в чантата си, стига да не е прекалено обемна.

Та, слагам вчера в чантата си сборника с разкази на Елена Алексиева „Прекъсването на Самсара“ и се отправям към къщата ни на „Пиротска“, която ползваме за офис. Тъй като в тази къща отглеждаме котешката част от семейството ни – една майка с четирите й синчета, натоварвам в една домакинска количка значително количество хубави паучове, с каквито глезим нашите любимци. Вземам трамвая от спирката при НДК и съм доволна, че в момента маршрутът, по който се движи седмицата, е удължен заради ремонти по линията и ще се возя две спирки повече, т.е. няма да се притеснявам, че скоро трябва да слизам.

Трамваят е полупразен, разполагам се на една седалка и потъвам в разказа „Идолът“. Разказът все повече ме очарова, защото отначало не е съвсем ясно какво е съществото, което се появява в живота на влюбена двойка, но постепенно се разбира, че това е куче. Елена Алексиева е талантлива авторка, която много харесвам, но така се случи, че чета новата й книга едва сега и, докато пътувам в трамвая, си мисля, че наистина трябваше да я прочета по-рано, вместо да се мъча дълго с други нашумели четива. Но важното е, че в момента се наслаждавам на истински майсторско писане.

Четейки „Идолът“, откривам един похват, който съм срещала при Хулио Кортасар, а по-късно и при унгарската писателка Едина Сворен – формулировката „един от нас“ прави това и това. Умишлено не е изяснено кой го прави - мъжът или жената. После обаче разказът на Елена Алексиева продължава от името на жената, а след това – на мъжа и пак на жената. Приятна игра с въображението на читателя! Замислям се, че, както в други изкуства, и в литературата един автор би могъл да заеме похват от друг събрат по перо, но това не е обикновено подражание, а само трамплин, за да покажеш на какво си способен самият ти.

В този момент от размислите си, забелязвам, че колкото и да е удължен маршрутът на седмицата, вече съм стигнала до „Халите“, където трябва да слизам. В последния момент скачам от трамвая и съм доволна, че все пак не съм пропуснала спирката си. Правя няколко крачки и някак на забавен каданс осъзнавам, че унесена в литературни размисли, съм забравила да взема със себе си домакинската количка, пълна с паучове за нашите котета! Поглеждам към трамвая, който вече е с непоколебимо затворени врати и след миг ще отнесе паучовете към Лювов мост, а после – към Централна гара... Иди ги настигай! Вече почти съм се примирила, но понеже светофарът свети в червено и трамваят все още изчаква, плахо натискам копчето на една от вратите му с надеждата тя да се отвори. Не се отваря. Безнадеждно е. Нещо обаче ме подтиква да продължа към следващата врата. Натискам копчето с усещането колко е безсмислено да го правя, но... вратата се отваря! Още по-изумително е, че, втурвайки се отново в мотрисата, попадам точно пред седалката, край която стои самотна моята домакинска количка. Грабвам я и начаса слизам от трамвая, стиснала здраво дръжката на количката.   

Все още не мога да дойда на себе си и да повярвам, че всичко е приключило благополучно. Само че е точно така и аз мъкна към къщата ни на „Пиротска“ угощението за нашите котета. През ума ми минава: „Тя мама ми казваше, че е вредно да се чете в превозно средство, ама...“ Но според нея вредата беше за зрението, а не ме беше предупредила за опасността да си забравя багажа, улисана в четене.   

Честно казано, досега не ми се беше случвало, защото разстоянието, което преминавам с трамвай, е кратко и през цялото време чета нащрек. Вчера ме подведе удълженият маршрут на седмицата.

Днес, когато реших да опиша тази случка, си мисля, че имаше нещо свръхестествено в нея. Не за друго, а защото неведнъж съм натискала копчето на затворена врата на трамвай седмица, докато изчаква на светофара, с надеждата, че при добро желание, ватманът ще се смили и ще ме пусне вътре – все пак трамваят още не е тръгнал. Никога, абсолютно никога ватманите на седмицата не са се смилявали над мен, ако вече са затворили вратите. Вчера се случи за първи път!

И разсъждавайки над станалото, ми просветна, че може би кучето Христо от разказа „Идолът“ е вдъхнало повече доброта у вчерашния ватман и той ми позволи да прибера количката си, пълна с паучове за нашите котета. Може би има някаква солидарност между домашните любимци и Христо не е искал да допусне заради него нашата котанка Гуни и четирите й синчета да останат без храна.

Изводът, в крайна сметка, е, че в превозно средство не е препоръчително да се чете, особено ако книгата е увлекателна. Но пък зависи какво точно четеш. Понякога текстът има магична сила, която помага!