Романът „Остайница“ на Рене Карабаш - достоен за международния „Букър“

  

         Прочетох книгата „Остайница“ на Рене Карабаш с 8 години закъснение. Да, причината да я прочета едва сега е, че влезе в дългия списък за международната литературна награда „Букър“. При излизането й и първото й рекламиране по БНТ 1 разбрах, че в нея няма главни букви и препинателни знаци и текстът се лее като поток на съзнанието. Вече съм свикнала да чета такива съвременни стихове, но тогава си казах, че чак за роман не бих се прежалила. Освен това имах съмнение доколко една българска авторка е наясно с традициите в Албания и колко автентичен би бил романът й. Последното, което по онова време ме разубеди да чета „Остайница“, беше, че в интернет видях началото, където имаше заиграване с думата „син“: „Още в корема на майка ми чувах разни неща като баща ми да казва искам син когато се родих разбрах че син означавало цвят.“ Запазих правописа на авторката, но не подредих текста под формата на стихотворение, както е в оригинала. Първата ми мисъл беше, че едва ли на албански думата „син“ за мъжка рожба е еднаква с думата „син“ за цвят. Това затвърди предубеждението ми, че книгата не е достатъчно автентична.

Междувременно през годините „Остайница“ беше преведена на различни езици и срещаше топъл прием по света. Преди година-две си говорихме за превода й на френски с изтъкнатата преводачка Мари Врина-Николов и аз й споделих моето наблюдение за думата „син“. Мари се усмихна и ми отговори, че писателят има право на творческо въображение. Само че аргументът й не ме убеди да посегна към книгата. Е, направи го номинацията за международния „Букър“. Реших, че е добре най-после да видя що за роман е това, та е така харесван в чужбина, а в България някои не са и чували за него.

Прочетох романа и... изпитах огромно съжаление, че не съм го направила още преди 8 години! Съжалих, че не съм се докоснала до това литературно бижу още при появата му. „Остайница“ е необикновена книга! „Необикновена“ звучи като клише, но в случая е точна. Има някаква магия в начина, по който разказва Рене Карабаш. Още когато зачетох романа, престанах да забелязвам липсата на главни букви и почти пълното отсъствие на препинателни знаци, с изключение на запетаи. Има някои изключения – четирите писма на Сале, братът на главната героиня Бекиа, са написани по всички правила на пунктуацията. Останалото наистина е поток на съзнанието, смесване на размисли и пряка реч в изречение без начало и край, но това не беше пречка да разбирам и чувствам какво се случва. Текстът като че ли нахлуваше в мен през всичките ми сетива, дори през кожата.

Авторката е проучила много добре Кануна – житейски правила със статут на закон, утвърдени в албанската традиция и спазвани стриктно столетия наред. Според Кануна е възможно жена да стане клетвена девица и да заживее като мъж - нарича се остайница. Това прави главната героиня Бекиа. Рене Карабаш не се спира на живота на Бекиа, след като се заклева да не се омъжва и вече носи мъжко име. Фокусът е върху причините да се случи това. А основната причина е любовта! Любов, излизаща извън традицията, но истинска, всепоглъщаща! Тя е описана така поетично, така вдъхновено и едва ли някой ще се възмути, че става дума за любов между две жени. „Остайница“ е и роман за предателството, за вътрешния инстинктивен подтик да пожертваш друг, дори най-близък, за да останеш жив ти. Усещането ми беше, че романът ме обгръща като облак, който неусетно мени формите си, и не мога да доловя кое в него е реалност и кое видение, но усещането е вълшебно! Огромно удоволствие е да четеш майсторски написан текст!

Най-искрено пожелавам на Рене Карабаш и преводачката й на английски Изидора Анжел да спечелят тазгодишния международен „Букър“ или да стигнат поне до краткия списък! Но е достатъчно дори това, че самата номинация извади на бял свят този великолепен роман, почти непознат в родината си. С радост виждам, че той вече е номер едно по продажби във веригите „Хеликон“ и престижната книжарница „Гринуич“. И знаете ли защо интересът към него все повече расте? Защото наистина е много хубав и читателите споделят възхищението си един с друг. Иначе и да се прави натрапчива промоция на някоя книга, тя, ако няма качества, ще си остане популярна само за тесен кръг читатели, каквито има всеки автор. „Остайница“ заслужава да я прочетат колкото може повече хора и това вече се случва!       

 

 

България на Евровизия 2026

 

Дара, след като чува, че е избрана да представя България на Евровизия 2026 г. Снимката е направена при излъчването на предаването по БНТ 1 за избор на наш представител на 31.01.2026 г.

Както винаги, ще бъда откровена. Не съм във възторг от „Бангаранга“, с която Дара ще ни представи на Евровизия. От трите предложени песни, които чухме на 28 февруари по БНТ1, най-приемлива за мен беше „Curse“, макар и със стресиращото заглавие – „Проклятие“. Най-много бих се радвала обаче, ако на Евровизия ни представяше Михаела Маринова, за която семейството ни гласува при подбора на изпълнителя. Михаела Маринова – глас и финес! Визията на Дара и песента, която ще изпълни във Виена, са изкуствено създаден продукт с цел да впечатли световната публика. Ще кажете: „Ама когато Дара спечели Евровизия, друга песен ще запееш!“. Уверявам ви, че няма! Аз, като българка, не се чувствам представена на международната сцена чрез тази песен. В телевизионното предаване вчера не бяха споменати авторите й, Дара само подхвърли за гръцки продуцент, но не му каза името. Днес в сайта на БНТ прочетох и имена: автори на музиката и текста на "Bangaranga" са: Anne Judith Wik (Норвегия), Cristian Tarcea (Румъния), Dimitris Kontopoulos (Гърция). Самата дума от заглавието пък била на джамайски език и значела „революция“ (по-точният превод е „хаос“). Това е БЪЛГАРСКАТА песен на "Евровизия 2026". Е?

Впрочем, Владимир Дворецки намери в мрежата информация за песен със заглавие „Bangarang“ на американския певец Скрилекс, с която печели „Грами“ през 2012 г. Повече информациа за песента: Bangarang. Не знам дали това е било известно на създателите на нашата „Бангаранга“, но за всеки случай са добавили едно „а“ накрая, та да се различава от американската.

Освен това Влади откри и песен отпреди две години на афганистанска певица, чието заглавие е „Рангабанга“ и е изпълнявана на пущу. Прилагам видеото с песента: Ranga Banga  Впрочем, „Рангабанга“ е далеч по-мелодична и симпатична от нашата „Бангаранга“, но пък с нея сме щели да стреляме в десетката на Евровизия. Чудя се трябва ли да се полагат толкова усилия, за да се следи накъде духа вятърът и да се нагаждаме според предполагаеми тенденции в развитието на Евровизия? Ето, вчера победител в престижния конкурс за италианска песен в Сан Ремо стана 56-годишният Сал да Винчи. Той ще представлява страната си във Виена. Едва ли сега ще му измислят сложна хореография и стряскащ костюм, та да влезе в тренда на конкурса, но песента му е хубава и Италия разчита на нея. А ние се стараем по всякакъв начин да сме по-вървежни.

Във вчерашното предаване по БНТ 1 ми достави удоволствие гостуването на участничките в Евровизия от Сан Марино - Сенит и Ева Мария от Люксембург. Най-голяма радост ми доставиха децата от „Бон-Бон“ и тийнейджърите от B!ON, които изпълниха подборка от песни, участвали в Евровизия през годините. Толкова хубави гласове и естествена визия! Дано на красивите момичета от B!ON не им хрумне след време да си издуят устните със силикон и да си направят лицата като порцеланови маски, та да са по-ефектни под прожекторите!

А сега ще чакаме представянето ни във Виена с песента „Бангаранга“, което ми звучи по-скоро като „Джанга джунга“ или чалга в джунгла. Да видим как ще ни оценят при толкова усилия да бъдем харесани!       

Тук добавям събраните на едно място мои коментари по повод подбора на български изпълнител за Евровизия 2026 в хронологичен ред.

25.01.2026 г.

Вчера гледахме семейно първия кръг на националната селекция за български представител на тазгодишната Евровизия. Членове на журито бяха любимата ни певица Тони Димитрова, генералният директор на БНР Милен Митев, певецът Васил Петров, композиторът Петър Дундаков, певецът и актьор Руши. Не знам дали всички те бяха предварително посъветвани предимно да поощряват изпълнителите, а не да им показват недостатъците, но, общо взето, основно похвали се чуваха. Имаше две изключения. Тони Димитрова, като човек винаги изтъкващ хубавото, но и не подминаващ слабостите, не се сдържаше и на моменти казваше по някоя и друга забележка, но много деликатно и винаги завършвайки с ласкава дума. При Петър Дундаков много си личеше как иска да бъде пределно откровен, но старае да се овладее. До голяма степен успяваше и въпреки това видяхме как изпълнителите, към които той прояви лека критичност, видимо повехнаха. Ех, колко чувствителни са днес младите в изкуството! Само суперлативи за себе си приемат. От страна на журито ги получаваха неизменно и в изобилие от Васил Петров и Руши. Генералният директор на БНР Милен Митев оценяваше добронамерено, но без възхвали.

Какво впечатление ми направиха самите изпълнители. В този кръг от селекцията трябваше да бъдат оценени гласовете им. Повечето от тях избраха да изпълнят свои авторски песни. Забележително е, че толкова много млади певци държат да създават сами песните си. За съжаление, нито една от тези авторски творби не запомних, а в немалко от тях на моменти долавях чалга интонации. Някой може да ме контрира, че това е субективно усещане, но друго мое наблюдение не може да се отрече – голяма част от песните, с които изпълнителите се представиха, бяха с фолклорни елементи – и в мелодията, и в облеклото. Така както масово българщината навлиза в съвременната литература и вече има десетки романи с носталгия по някогашния селски бит, същата масова тенденция забелязах и на вчерашното прослушване на 15-те кандидати да участват в Евровизия. Една млада певица в народна носия се обърна към Тони Димитрова с въпроса не е ли добре България да бъде представена на международния конкурс от песен, в която се усеща българското. Тони й отговори, че е важно песента, с която ще се представим, да е хубава.

И нещо за визията на изпълнителите, по-специално на изпълнителките. Не знам на някой гримьор от БНТ ли се дължеше или на собствените усилия на участничките в прослушването, но почти всички ми изглеждаха с лица на порцеланови кукли. Затруднявам се да определя дали едно лице е хубаво, след като усещам каква усилена работа е положена за постигането на тази хубост.

Няма да изброявам кои кандидати продължиха след вота на журито и зрителите. Исках само да споделя общи впечатления от вчерашния етап на кастинга за наш представител на Евровизия. Следващият клъг е на 31 януари по БНТ1. Тогава журито щяло да бъде друго.        

27.01.2026 г.

Оказа се, че ми е бедна фантазията, за да си представя какво се изсипва на главата на любимата ни певица Тони Димитрова, защото като член на журито при първия етап от избора на наш изпълнител за Евровизия, си "позволи" да спомене мимоходом, и то много деликатно, че една млада певица има пролем с прозодиите. Най-общо казано, това е, когато ритъмът на мелодията води до изместване на нормалното ударение в думата. Поантата в изказването на Тони беше, че изпълнителката е прекрасна. Обикновено поантата е най-важното нещо в един текст и точно тя се запомня. Само че феновете на кандидатката за Евровизия са подминали това добронамерено послание на Тони и не могат да й простят леко загатната забележка за прозодиите. Създава се впечатление, че едва ли не цял Кюстендил е тръгнал "на нож" срещу една от най-популярните ни певици, известна с огромното си сърце, но и с това, че е пределно откровена. Познавам много стойностни хора, родени в Кюстендил, и съм убедена, че тези, които оплюват в момента Тони Димитрова, не са мнозинство, но са достатъчни, за да огорчат един наистина много добър, отзивчив и всеотдаен човек, каквато е тя. Хора, опомнете се! Не правите добра услуга на любимката си като не позволявате нито една забележка към нея. Тя е млада и все още има на какво да се научи от по-опитните си колеги. Не е полезно за нея да я карате да си мисли, че вече е съвършена, а я поощрете наистина да стане такава, като се вслушва в разумни съвети. И изобщо, тъжна история се очертава с този кастинг за изпълнители. Нашето семейство, например, подкрепя Михаела Маринова. Какво беше учудването на мъжа ми, когато при гласуването онлайн се оказа, че за броени минути има над 20 хиляди гласове за Дара! 20 хиляди! Кога успяха? Как става това? Значи най-важното е кой от кандидатите ще организира най-масово гласуване за себе си. Добре, че беше и балансиращото мнение на журио, но на това гласуване онлайн аз като зрител отказвам да вярвам. Очаквам със свито сърце следващия кръг за подбор на наш представител на Евровизия.

31.01.2026 г.

Довечера по БНТ 1 от 21 ч. ще гледаме кой изпълнител ще бъде избран, за да представя България на Евровизия. Сега си представям каква трескава дейност за организиране на масов вот за своя човек развиват роднините, приятелите и феновете на всеки от кандидатите. След първия тур на прослушването прочетох коментари от поп звезди, които твърдят, че най-важен е вотът на публиката, а не на журито. Мисля точно обратното! Вотът на публиката всъщност означава колко народ си успял да мобилизираш, за да подкрепи някого. Който има повече познати, готови самоотвержено да му дадат гласа си, или разполага с тролове, той ще излезе начело, както и да се представи. Интересно ми е чии ли „организационни щабове по гласуването“ ще се окажат най-ефективни тази вечер. Лично аз много повече се доверявам на професионалното жури. Членовете му може и да дадат оценка, която някои зрители да не приемат, но застават с лицето си зад своето мнение. Вярвам на това, а не на анонимните гласове, които будят съмнение, като 20-те хиляди гласувания за броени минути в полза на една от изпълнителките миналата седмица.

1.02.2026 г.

Дара ще представи България на Евровизия 2026. Да й пожелаем успех! Фаворитка на нашето семейство беше Михаела Маринова, но няма да се включа в развихрилите се коментари кой повече заслужавал. Всички участници са симпатични млади хора със своите мечти и амбиции. Дай Боже да ги осъществят! Искам да споделя обаче други свои мисли, които ме споходиха, докато гледах втория тур от подбора на наш изпълнител за тазгодишната Евровизия.

Първо ми стана приятно, че преди изпълнението на всеки от 8-те кандидати, бяха припомнени с кратки видеозаписи някои мнения за него, изказани от членове на журито при първия етап на селекцията. От тези видеозаписи се видя колко лъчезарна, изпълнена с обич и съпричастност към всеки от младите изпълнители, е певицата Тони Димитрова. Дали са се засрамили феновете на една участничка в надпреварата, които цяла седмица атакуваха Тони заради една нейна деликатна забележка към любимката им? Досещам се за отговора на този мой риторичен въпрос.

Друго, над което се замислих, беше изпълнението на Роксана. Мощен, ярък глас и толкова дълбоко преживяно изпълнение на народната песен „Калиманку Денку“! А беше ясно, че не Роксана ще се класира за Евровизия. Тя остана последна от всички 8 кандидати. „Аз имам моя глас – беше казала певицата в интервю след първото си явяване на прослушването в БНТ. – Не мога да правя шпагат на сцената, макар че бих искала.“ И какво излиза? Че само с единия хубав глас вече нямаш никакви шансове в конкурс за песен? Трябва да можеш и да танцуваш, дори да си акробат, за да се впишеш в модерните представи за шоу. Иначе си аут.

В още един момент се замислих за въздействието на гласа: когато запя Иво Димчев. Той нямаше възможност да присъства на кастинга в БНТ миналата седмица заради концертите си в чужбина, но го чухме снощи, извън конкурса. Естествено, и друг път  съм го слушала, но този път това стана след изпълненията на останалите певци и той така се открои, че не можех да повярвам на ушите си. Какъв глас! БНТ направи жест към Иво Димчев и отсега го включи сред кандидатите да ни представят на Евровизия догодина.    

 И сега идва моментът за най-сериозния ми въпрос, който вече дни наред и други мои познати задават: след като става дума за песенен конкурс, защо първо се избира изпълнителят, а после, в рамките на по-малко от месец, ще му бъдат написани 3 песни, от които ще се избере една. Не помня друг път да е имало такъв подбор за нашето участие в Евровизия. Защо се поставя каруцата пред коня? Нали най-важно е каква ще бъде песента? Оттук се зареждат още въпроси: някакъв чуждестранен екип от продуценти щял да подготви въпросните 3 песни  - кои са тези продуценти? Кой ги подбра и на какъв принцип? Защо не се съобщава кои са те? Защо са чуждестранни? Няма ли български композитори и автори на текстове и не е ли по-важно те да покажат на международна сцена какво могат? Или някой поставя под съмнение, че в България има достатъчно талантливи създатели на песни? Значи български композитор, който се е вдъхновил да направи хубава песен, няма никаква надежда, че ще може да се яви с нея на националния подбор за Евровизия? Вдъхновението очевидно вече няма никакво значение. Сега ще се напишат по поръчка 3 песни. Ще се вземе под внимание какво е най-вървежно в поп музиката в момента и от различните тенденции в тренда ще се скалъпи нещо, което да ни направи силно забележими и конкурентноспособни, за да привлечем вниманието на публиката в международен план. Само че това на мен ми прилича не на творчески акт, а на занаятчийство. Е, наслука!
  

        

  

 

 

Над къщички и дворчета

 

                                                       Снимка: Владимир Дворецки

Вече втори ден в София има сняг. През последните зими рядко се задържа по-дълго, бързо се топи,  а сега почти се върнах в снежните спомени от детството си и от тези спомени изникна нещо, което съм написала преди 20 години. Имала съм намерение да го включа в романа си в разкази „Откриването на Дагоберта“, който излезе през 2012 г. във Военно издателство, но в крайна сметка не съм го включила. Досега не съм го публикувала никъде. Днес реших да го споделя в блога си. Заглавието е от една песничка, която обичах като дете:

       "Над къщички и дворчета..." 

Невинаги обичам да се връщам на места, където съм била. Но първият адрес, на който съм живяла, с годините придобива власт над мен: ул.”Шести септември”  26! Ако минавам по някоя от близките улици, този адрес ме привлича и обикновено се поддавам на изкушението да тръгна натам. Обичам усещането, докато се приближавам до кооперацията, защото тогава си мисля, че живея на първия етаж и след малко ще се изкача по тясната стълба, ще натисна звънеца на вратата вдясно...

         Щом вече стигна до външния вход, дори не се спирам. Само хвърлям поглед към паметната плоча на актьора Владимир Трендафилов, който се  премести със семейството си в нашия апартамент, когато бях на 6 години, а ние отидохме да живеем през няколко улици, в апартамента, където сме и досега. 

         След като подмина дома на моето най-ранно детство, мислите ми се връщат в настоящия живот и докато стигна до в къщи вече съм изцяло погълната от ежедневието си. До следващия път, когато отново случайно се наложи да мина оттам...

         Понякога сънувам апартамента на “6 септември” 26, но при събуждането си осъзнавам, че той в действителност е доста по-различен от съня ми. И ми е странно защо подсъзнателно съм искала да бъда там.

         Помня просторния хол, в който съвсем спокойно се разполагаше старият ни бюфет, голямата разтегателна маса и едно легло, покрито с шарен китеник и пак оставаше много свободно място. (По-късно същият бюфет и масата изпълваха до крайност малкото ни холче в настоящия и апартамент и трябваше да минат години, докато постепенно го обзаведем така, че мебелите да не го задръстват.) Помня и спалнята, където в определен момент пренесоха леглото от хола, за да спя на него, защото дотогава се гушех всяка нощ между майка ми и баща ми. Малко по-смътно си спомням кухнята, защото не се заседявах там – оставила ми е усещането за мрачно неголямо помещение с черен циментов под и имитация на балконче, широко една педя, но с парапетче от метални пръчки като истинските балкони.

         В апартамента имаше и килер – много удобно помещение, в което можеш да хвърляш всичко, станало  ненужно, за да ти е разтребено вкъщи. (Такова помещение страшно ни липсва в апартамента, където живеем сега). В килера се влизаше от коридора, но, ако не се лъжа, имаше врата за него и откъм миниатюрната стая на баба ми. Прекарвах времето си основно в тази стая – играех си със стъклени топчета, разглеждах книжки с картинки или рисувах. По радиото веднаж бях чула една песничка, която ми беше харесала и обичах да си я пея: “Над къщички и дворчета, край светлите прозорчета, летим, летим, летим, децата веселим.” Сигурно песничката ми беше направила толкова дълбоко впечатление, защото в нея се разказваше за снежинките, а докато съм я слушала за първи път, навън е валяло сняг. Така или иначе я намирах за вълшебна. Баба ми след години все си припомняше с умиление тази картинка от моето детство: “Седнала си с блокчето, рисуваш и си пееш “над къщички и дворчета...”

         Спомените ми от онова време са като случайни снимки – не много на брой и без логическа връзка помежду им.

Като дете съм боледувала често – от ангина и бронхопневмония. Едно от нещата, които си спомням, е как лежа със затворени очи в леглото си (когато вече имах отделно легло в спалнята на нашите ). Унесла съм се, но не спя. Вероятно имам висока температура. Майка ми е край леглото и говори тихо на някого – не различавам думите, разбирам само, че говори за мен и състоянието ми. Решавам да покажа, че съм будна – размърдвам се под завивките, отварям очи и след минута ми подават парченце обелена ябълка. Запомнила съм тази кратка житейска сценка заради полушепота на майка ми (тревожен, но и с желание сама себе си да убеди, че всичко ще се оправи) и парченцето старателно обелена ябълка. По него сега, след толкова години, разбирам, че тогава до леглото ми е бил и моят баща – той ми белеше ябълките по този начин, като изрязваше дълбоко частта със семките.

         Помня и захарните животни, които се продаваха в един магазин срещу нашата кооперация: петлета, слончета, но предимно петлета. Вкъщи винаги имаше от тях. Веднаж майка ми реши да си купим още захарни животни, но ако няма слончета, да не вземаме нищо. Стана така, че влязох в магазина преди мама, тя се беше забавила на входа. За мен това се оказа изпитание, защото бях стеснително дете, а в един момент се озовах пред две лели, на които трябваше да кажа какво искам. Поисках захарни слончета. “Няма-отговори едната леля. - Останали са ни само петлета.” „Ама ние си имаме...”- безпомощно произнесох аз. Беше ми неудобно да им отказвам, но така се бяхме разбрали предварително с майка ми. В този момент влезе и тя. Продавачките набързо й обясниха какво има и какво няма. “Добре! - заключи майка ми – Купуваме петлета!” Не знам защо го направи. В детското ми съзнание остана удивлението, че самата тя беше казала “Ще вземем само слончета и нищо друго!”, а след това купи захарни петлета, макар че наистина си имахме вкъщи.

         Мисля си какви дреболии могат да направят впечатление на едно дете, дотолкова, че да изскачат в съзнанието му, когато вече е в твърде зряла възраст.

 Свързвам дома на най-ранното си детство най-вече с баба ми Иванка. Тя беше продала къщата си в Перник и се беше пренесла да живее у нас с надеждата парите от продажбата да ни послужат да си купим по-хубав апартамент. Това никога не стана и „й изядохме парите”, както повтаряше години след това майка ми с укор към моя непредприемчив баща...

А колкото до детските ми спомени, когато се преместихме на днешния ни адрес, аз все още бях малка и през зимите пак рисувах в блокчето си и пеех "Над къщички и дворчета...", но вече не беше същото, както в първия дом от детството ми.

В живота ни нещата може и да се повтарят, но усещането е различно.

        

Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

                                 Снимката е скриншот от трейлъра за сериала 

По БНТ1 продължава излъчването на сериала „Мамник“ по едноименния роман на младия писател Васил Попов (винаги ще напомням, че преди него имаше и друг добър писател с това име, роден през 1930 и починал през 1980 г.). Започнах да го гледам от любопитство, преди да съм чела книгата. След всеки епизод споделях впечатленията си във Фейсбук. Получи се нещо като зрителски дневник. Вече минаха половината епизоди и реших да събера на едно място в блога си досегашните мои бележки за сериала. Ще има и втора част, когато той приключи. Направих същото преди три години със сериала „Войната на буквите“ също по БНТ 1 и виждам, че и досега публикациите ми за него се четат.

9.01.2026 г.

Не съм чела „Мамник“, защото не съм сред почитателите на фентъзи. Снощи обаче от любопитство гледах първия епизод на сериала п БНТ 1. Тъй като имам впечатление от български филми и сериали през последните години, бях подготвена, че повечето актьори ще играят театрално и неорганично и, за съжаление, не се излъгах. Само Владимир Пенев и един-двама дядовци от старческия дом бяха автентични. Действието се точеше мудно. През цялото време очаквах да се случат страхотии-ужасии и те накрая наистина се случиха, но бяха много по-зловещи и кървави, отколкото предполагах – както споменах, не съм чела книгата. Дали пък да не взема да я прочета? Ето как една екранизация, макар и с неубедително начало, може да предизвика интерес дори у хора, които не са фенове на даден литературен жанр. Ще гледам и втория епизод, пък по-нататък ще видим.

16.01.2026  г.

Вчера гледах втория епизод на „Мамник“. Този път озвучаването не беше лошо, тъмните кадри също бяха по-малко. Слава Богу, нямаше и много кървища, както в първия епизод, видя се само кървавата следа от пуснатото отвисоко куче върху предното стъкло на автомобил. Макар още да не се разбира каква животина е мамникът, вече има подсказка, че не е мечка, както мисли полицаят Камен, а нещо, което се издига нависоко. Впрочем, този път забелязах, че Йордан Ръсин много добре изпълнява ролята на полицая гадняр Камен. Така към успешните актьорски превъплъщения на Владимир Пенев и двамата дядовци от старческия дом, добавям и неговото име. Да не говорим, че в този епизод се появи още един много талантлив актьор – Атанас Атанасов в ролята на Волен Несторов.

Най-после успях да разпозная актрисата Ели Скорчева в майката на главната героиня. Добре са я дегизирали като бабичка, но никак не ми звучи автентично с този трънски диалект. Прилича ми на интелектуалка (каквато тя реално е), която се опитва да говори диалектно, но много си личи, че това не й е присъщо. За разлика от нея, дъщеря й Божана Горнева си говори на съвсем книжовен български. Да се чудиш как не се е повлияла поне малко от майка си. Не забелязах да използва много диалектни думи и полицаят Митко. Изпълнителите на тези две роли се надявам да се представят по-убедително в следващите епизоди. Екатерина Лазаревска има ефектна външност, но все още ми се струва, че постоянно се колебае с каква интонация да произнесе репликите си и невинаги избира най-подходящата. Мариян Стефанов (Митко) пък доста преигра при оплакването на загиналото полицейско куче. Ако забележа промяна в играта им към по-добро, непременно ще я изтъкна.

Появи се и човек от небитието – Лазар, неслучайно съименник на мъжа, възкресен от Христос. Със сигурност ще се сетите за доста филми, в които персонаж от миналото попада в съвремието ни и се диви на техническите постижения, които за днешния човек са нещо съвсем нормално. Да видим как ще се впише в действието и ще има ли по-оригинална трактовка на този толкова обикнат от автори на книги и кинаджии типаж. Във всеки случай, при появата си Лазар изглеждаше като твърде жалка персона с мръсно белите парцали, които покриваха тялото му. Иначе явно е добра душа, защото кучето на Божана го хареса.

Питам се също ще се вклюмат ли по-нататък в сюжета мигрантите, които полицаите заловиха в гората или са вмъкнати само за колорит. Все повече се убеждавам, че ако наистина реша на прочета книгата „Мамник“, то това ще бъде, след като изгледам целия сериал, стига да не ми досади. Искам да оценя филмовата версия като самостоятелен художествен продукт. Защото отсега откривам доста разлики. Като съдя по читателските отзиви, романът създавал истински съспенс – направо тръпнеш какво ще стане по-нататък. У мен такива чувства сериалът не буди. Действието продължава да се точи мудно. Всичко досега ми е напълно предвидимо. Ясно е, че героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко ще се кае, че е отблъснал сина си. Ясно е, че следващата жертва на мамника ще е симпатичният орнитолог със сладката дъщеричка, която му казва във видеоразговор, че е сънувала „кошмай“ – нали знаете какви прозрения имат децата! С други думи, съспенс не изживях и не съм изпитала желанието епизодът да не свършва, защото ми е много интересен. Може би все пак ще гледам и следващия.    

23.01.2026 г. 

Гледах и третия епизод на „Мамник“. Отново напомням, че не съм чела книгата и оценявам сериала като самостоен художествен продукт. Очевидно вече съм свикнала с тъмните сцени и те вече не ми правят впечатление, но очаквания съспенс, за който споделят феновете на книгата, така и не мога да го почувствам. Всичко си остава напълно предвидимо. Както предвидих миналата седмица (не че съм особено проницателна, просто филмът е така направен, че е лесно да се досетиш какво ще се случи) героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко се кае, че е прогонил невъздържано сина си, дошъл да го прибере от старческия дом. То си беше ясно: синът мило го придумва, а бащата беснее и го пъди. Веднага си казах: „Ще видиш ти! Нещо ще се случи със сина ти!“ И точно така стана в третия епизод. Сега Емил Славов е съсипан от угризения, иска да поправи грешката, настоява да бъде търсен синът му. Съвсем предвидимо, полицаят гадняр Камен, отказва да съдейства и отсега е ясно, че на следващ етап и той ще съжалява за постъпката си. Естествено, в трети епизод мамникът вече беше разкъсал симпатичния орнитолог, както беше ясно подсказано, че ще се случи в края на предишния. Само че къде е съспенсът за зрителя? Какво напрежение да изпитвам в догадки какво предстои. Никакво. Изненадах се само, когато възкръсналият из мъртвите Лазар умря за втори път. Подразбра се, че в предишния си живот е имал вземане даване с мамника. Дали пак той го е примамил от отвъдното? Ще се разбере, но това не ме интригува особено. От последните кадри се изясни, че Лазар е възкръснал за втори път. Щеше да е доста безсмислено да се появи за толкова кратко и да изчезне от сюжета. Направи ми много добро впечатление, че Лазар, който е роден през 1892 г., говори българския от онова време – звучи архаично и симпатично. За пореден път обаче ме подразни трънският диалект от устата на актрисата Eли Скорчева, дегизирана като селска бабичка. Че и дружката й, вражалицата, която й беше дошла на гости, също „по трънски“ се изразяваше, макар на вид да ми приличаше по скоро на дама от старата буржоазия, предрешила се „по народному“. Толкова ли нямаше автентични селянки от трънско, които да изпълнят тези роли? Нали режисьорът Виктор Божинов държал да участват предимно неизвестни актьори? Може натуршчиците да не се справят перфектно с играта, но и някои професионални актьори във филма не се справят перфектно. Тук не мога отново да не изтъкна отличната игра на Йордан Ръсин като полицая Камен. Героят му ми е изключително неприятен, но той се превъплъщава в него великолепно. Прочетох един зрителски коментар, че Йордан Ръсин открадна сериала. Засега и за мен е така. Все по-успешно влиза в ролята си Екатерина Лазаревска, изпълнителката на главната роля - Божана, което ме радва като зрител. Все още има да я догонва с играта си нейният екранен колега Митко. Отново обаче ме подразни коренната разлика в говора на Божана – съвсем правилен книжовен език с тук-там по някоя диалектна дума за цвят, и натрапчивият диалект на майка й, изпълнявана от Eли Скорчева. Накрая ще добавя, че твърде бутафорна ми се стори убитата мечка. Даже отначало си помислих, че като се изправят пред нея стрелците, ще възкликнат: „Я, ама мечката не била истинска!“, дотолкова ми приличаше на нескопосан макет, ама не, според сценария явно истинска е трябвало да бъде. И за да завърша с нещо хубаво - харесаха ми кадрите, снимани отвисоко – грандиозни пропасти и гори! Още се питам дали ще гледам четвърти епизод.  

30.01.2026 г. 

Четвъртият епизод на „Мамник“ ми се стори толкова безинтересен, че се питах дали изобщо да пиша за него. Твърде малко неща се случиха и никое от тях не предизвика у мен като зрител напрегнато очакване какво ще стане по-нататък. Полицайката Божана разпита заловените мигранти къде са срещнали неочаквано изникналия до тях Лазар и те й обясняват – край гробищата. Лазар междувременно е възкръснал отново след втората си смърт при падане от покрива на хижата. Божана не може да се начуди какъв е той. Майка й не се е отказала да я сближи с младежа, когото е харесала за зет, и за да е по-сигурна какво предстои между него и дъщеря й, вика съседката си вражалица. И какво да открие тя по ръката на умрял и възкръснал човек? Естествено – черна магия. Много преигран ужас от страна на вражалицата. Другото, което се случва през това време в епизода е, че екип полицаи започват да търсят Делян, синът на обитателя на старческия дом Емил Славов, и намират автомобила му, а него не. Временно прекратяват търсенето и баща му се притеснява. Иска да вземе участие в издирването, но шефът на старческия дом не е съгласен да го пусне и инсценира заболяване от ковид на съквартиранта му бай Георги, за да обяви, че всички от стаята са под карантина и не могат да излизат. В този епизод беше погребана и първата жертва на мамника Анита Йерусалимова. Това е съдържанието. Най-атрактивното, което се случи, за мен беше, че авторът на романа, Васил Попов, се появи на екрана в ролята на телевизионен репортер, който предава от село Вракола. Добре му се получи тази епизодична роля. Иначе миналата седмица малко избързах с похвалите за Екатерина Лазаревска, че все по-успешно влиза в ролята на Божана. Сега пак започна да преиграва. А как неестествено продължават да ми звучат диалозите й с нейната майка, която говори на натрапчив диалект, а дъщеря й отговаря на книжовен български! Майката (актрисата с интелектуално излъчване Ели Скорчева): „Не си ручАла!“ Божана: „Ще хапна нещо!“ Така, този който не знае, че ручам означава ям, ще е наясно какво е казала майката, но далеч по-естествено е дъщерята да отговори на същия диалект: „Че ручам нещо“. Ама как образът на красавицата Божана да се окарикатури с диалекта реч! Докато Ели Скорчева се е прежалила и ръси на диалект, който изобщо не й излиза убедително от устата. И понеже няма какво повече да коментирам за този епизод, ще отбележа колко много си личи, че рижата коса на Божана е боядисана. Не само е в неестествено червен цвят, а и по скалпа й се забелязва боя. То това да е кусурът на филма, ама не е. Скучен е. Наистина не съм сигурна дали ще гледам следващите епизоди. Добре направих, че си купих книгата и вече я зачетох. Понеже сериалът не ми създаде големи очаквания за нея, до момента съм приятно изненадана 

6.02.2026 г. 

И днес, както миналия петък, се колебаех дали да пиша за поредния епизод на „Мамник“, защото пак почти нищо не се случи в него. Освен това, едва ли има човек, който да не е потресен от престъплението в хижа „Петрохан“, което оставя на заден план всякакви художествени измислици. И все пак ще посветя няколко реда на сериала, защото междувременно от два-три дни насам започнах да чета романа, по който е направен. Стигах до 266 стр., което означава, че минах половината от книгата. Горе-долу толкова е минало и от телевизионната му адаптация – вчера видяхме 5-ия от 12 епизода. Само че в тези 266 страници се случват много неща, а действието в сериала все повече зацикля и не ми е ясно как ще навакса с всичко, заложено в книгата. Очевидно няма да навакса. Вчера, докато гледах колко минути са посветени на бръсненето на Лазар, в което му помага Божана, или пък как Емил Славов хвърля дърва в печката, се питах нетърпеливо: Защо си губите времето? Нямам отговор на този въпрос – защо екипът, екранизирал романа, си пропилява времето в незначителни детайли, а не показва важни нишки в сюжета. В едно съм сигурна: че който не е прочел романа, трудно ще разбере за какво се разказва във филма.

Накратко ще се спра на разликите, които открих досега, между книгата и телевизионната й версия. Още в самото начало на романа става ясно, че онова, което върши жестоки пакости, е птица. Необикновена, но птица. Точно тази птица отива да лови ловната дружинка, а не предполагаема мечка, както е в сериала. До средата на книгата птицата на няколко пъти се показва пред очите на някои от персонажите и е описана доста колоритно. Със съвременните технически възможности би могла да бъде пресъздадена изключително ефектно на екрана. Само че в екранизацията все още нищо не сме видели от мамника. Когато се намеква за неговото присъствие, се чува тракане като от кречетало, което очевидно трябва да наподобява звуците, издавани от гигантския клюн на митичното същество, но ми се струва бутафорно. Изводът ми е, че при екранизацията стремежът е бил историята да се представи повече като криминална, а не като фентъзи. За съжаление, и криминалната версия е показана мудно и скучно.        

Още разлики между книгата и сериала по нея: В романа, още при появата на Лазар на гробището, става ясно от кой гроб е излязъл и на паметника, освен имената с които се представя, пише датите на раждане и смърт: 27 март 1901 г. – 22 октомври 1932 г. (Не знам защо във филма Лазар е състарен с 9 години – казва, че е роден през 1892 г.) Така че тук загадка няма, но във филма има – чак в пети епизод Лазар завежда Божана до гроба си и й показва паметника. Т.е. изкуствено се създава някаква тайнственост, а се пропускат златни възможности от книгата, за да се постигне напрегнато очакване на зрителите какво ще се случи по-нататък.

Други разлики има в самите образи. В книгата Божана може и да е дръпната по отношение на колегата си Митко, но не и към Лазар, каквато е екранната й версия. Тя не само не му се кара, че е взел китарата на баща й, а й става приятно, че Лазар е проявил интерес към нея. Изобщо, екранната версия на главната героиня е едно студено, несимпатично същество, нещо, което литературният първообраз не е. Неприятно ми е да го кажа, но малкият проблясък, който забелязах у изпълнителката на ролята Екатерина Лазаревска в един от предишните епизоди, се разсея яко дим. Все така не успява да влезе в образа. Изключително неубедително си каза монолога за котето, което изгубила като дете заради Камен и Митко. Ученическа самодейност. Обичам да поощрявам младите, но неумелата актьорска игра въздейства толкова негативно на емоциите ми, че незаслужени похвали не раздавам. В пети епизод по-органичен беше актьорът Мариян Стефанов като колегата на Божана Митко, особено в сцените на потискана дълбоко ревност към нея.

Накрая нещо и за продуктовото позициониране. Видя се ясно каква марка българско вино пие Божана. В предишен епизод пък други зрители бяха забелязали, че полицаят Камен по време на ловджийската хайка носел картонена чашка с кафе от веригата на продуцента Маги Халваджиян – което е странно, защото действието във филма се развива в трънско, а кафенетата на Халваджиян са в София. Но ако не друго, сериалът ще удовлетвори рекламодателите си, а и самия продуцент.      

13.02.2026 г. 

Вчера изгледах и шестия епизод на „Мамник“ – отново скучен и протяжен. Сигурно повече изобщо не бих гледала този сериал, който с нищо не може да ме заинтригува, ако не бях прочела междувременно самата книга. Първо мислех да я прочета след края на сериала, но изгубих търпение и поисках да разбера защо книгата все пак толкова се харесва. Оказа се, че има защо! Започнах да чета предубедено, защото не съм фен на фентъзи, обаче в даден момент романът така ме увлече, че не можех да го оставя. Хем бързах да разбера какво става накрая, хем след това съжалявах, че е свършил. За себе си го сравних с книгите за Хари Потър, но в български вариант. Много умело младият писател Васил Попов (да не забравяме, че преди него имаше друг добър писател със същото име) е вплел българския фолклор в съвременен и исторически сюжет. Темата за плътеника – човек възкръснал от света на мъртвите, я има в народните ни песни. Такъв плътеник е Лазар, извикан от отвъдното, за да довърши нещо, което не е успял приживе. В случая трябва да изпълни едно обещание, дадено някога пред майка му и да накаже един предател заради трагично събитие, станало през 1932 г., което във времето води и до други драми. Той е призван да убие и мамника – злобна птица, създадена с черна магия, която сее гибел за всички, замесени в трагедията, и техните наследници. Бихте ли се досетили за всичко това от първите 6 епизода на сериала? Убедена съм, че не, ако не сте чели книгата. Няма да давам повече подсказки дали Лазар ще се справи със задачата си, заради която е дошъл от небитието. Едва ли ще се учудите, че между него и Божана ще пламне любов. Все още предстои да видим и това, макар че в книгата се случва доста по-рано. Най-после в шести епизод видяхме нещо и от мамника. В романа той е описан много колоритно, а това, което се появи на екрана си беше просто една голяма глава на орел. Питам се кои ли сюжетни линии ще бъдат спестени в сериала, защото няма как всичко, което става в книгата, да се помести в оставащите 6 епизода. Искам да добавя още нещо. Когато започна излъчването на сериала, книгата стана номер едно по продажби във веригата книжарници „Хеликон“. През тази седмица тя вече е изпаднала от първата десетка по продажби в тази верига. Все още е сред първите 3 най-продавани в книжарници „Озон“, „Сиела“ и „Хермес“ и „Гринуич“, но за мен рязкото изпадане от десетката на „Хеликон“ е фрапираща. Ето какво прави една несполучлива екранизация по нашумяла книга! Затова пък романът продължение – „Лехуса“ е излязъл в тази класация на второ място, а наскоро беше избран и за български роман на годината от читателите на „Озон“. Не знам обаче дали ще прочета „Лехуса“, защото, доколкото разбрах, в нея вече го няма Лазар, а той ми е най-симпатичният герой от „Мамник“.           

Следва продължение.

Преживяване с Джеймс Бонд

 

На 28 януари 2026 г. се навършиха 110 години от рождението на баща ми Иван Гаргов. В книгата ми "Откриването на Дагоберта" той се появява в три от разказите ми. Вече съм публикувала в блога си един от тях - "Северни проблясъци". Сега споделям и "Преживяване с Джаеймс Бонд"

Снощи по телевизията излъчиха филм за Джеймс Бонд. Общо взето ми беше скучен, но дълго време се насилвах да го гледам с мисълта, че преди десетилетия това беше забраненият плод, до който нямахме достъп – разкошът на обстановката, демонтрацията на богатство и сила, супер-героят, враг на тогавашната социалистическа система... всичко ми изглеждаше някак самохвално, като че ли авторите на филма излъчваха посланието: „Вижте как хубаво си живеем  ние – докато вие тънете в сивото си ежедневие в очакване на комунизма.” Светът, представен на екрана, беше напълно различен от този, в който живеех, докато се е снимала поредицата за Джеймс Бонд. Но сега ми беше скучно да следя действието на екрана - струваше ми се наивно, бутафорно, като че ли виждах пред себе си нахакан простак, който много държи да покаже на другите, че ги превъзхожда.

         Докато гледах как главният герой се втурва с автомобила си към морето, в един момент си помислих за моя баща, чието детство и юношество са преминали в Бургас. Представих си го – едно момче в лодка, пресичаща вълните сред милиарди водни пръски. Едно обикновено момче от бедно многодетно семейство, повярвало в комунистическия мираж и непожалило младостта си, за да се бори за него. Баща ми олицетворяваше хората, излъгани в надеждата си за по-справедлив обществен строй. Напереният, самоуверен Джеймс Бонд като че ли казваше на моя баща: „Кой си ти? Един български дрипльо, наивник и загубеняк!” А  в същото време на мен ми се стори, че виждам за миг на екрана не старомодния вече супермен от миналия век, а татко, в лодката, стрелнала се сред вълните, в която си го представих преди малко, загледан някъде в далечината. Едно обикновено момче, което обаче също се е чувствало силно и непобедимо, но с вярата си в нещо, неизмеримо с пари... После момчето е порастнало, родила му се е дъщеря. Знам, че е искал син, но веднага е приел с радост моята поява на бял свят.  Преди това е срещнал майка ми, оженили са се без любов – просто и двамата решили, че вече им е дошла „сляпата неделя”...

          От екрана на телевизора колата на Джеймс Бонд изплуваше бавно от дълбините на морето, тъй като междувременно се беше превърнала в подводница. След броени мигове този многофункционален автомобил щеше да акостира на многолюден, нищо неподозиращ плаж. Точно тогава ми се стори, че измежду плажуващите се надигна моята майка и се развика, ръкомахаше, сочеше паникьосано към водата. Както винаги, тя се тревожеше да не би дъщеря й да бъде застрашена... Виждах я каквато беше като млада, трепереща за своето момиченце. Майка ми и баща ми...Той, порещ вълните с устремен напред поглед, и тя, винаги готова да изпадне в паника заради мен... Моите родители...

         Повече не можах да издържа измислиците за Джеймс Бонд и изключих телевизора...

5.11.2006 г.

Гергина Дворецка

от романа в разкази "Откриването на Дагоберта", Военно издателство, 2012 г.

"Северни проблясъци"

Моята разнолика 2025 година

 

На снимката: екипът на Фондация "Европа и светът": Боби, Гергина, Владимир Дворецки на тържеството по повод 10-годишнината на сайта на фондацията www.evropaworld.eu в галерия "Мисията" към Държавния културен институт, 18.09.2025 г.

2025-а беше година, в която се случиха и лоши, и хубави неща. През февруари с огромно закъснение и то съвсем случайно научих, че моята колежка от БНР и добра приятелка Фани Чоджумова е починала през ноември 2023 г. Приех го много тежко. Не бях виждала Фани от години, но да разбера, че вече не е в този свят, беше голям шок за мен. Това обаче стана повод да се запозная най-после със сестрата на Фани, художничката Ема Вертерова, за която само бях чувала. С нея ме свърза известната преводачка и преподавателка Виолета Цонева, която ми съобщи тъжната вест за приятелката ми. Благодарение на Вили се свързах, засега само виртуално, и с Илин, синът на Фани. Това донякъде запълва празнотата от нейното отсъствие.

Другото лошо нещо, което се случи през 2025 г., беше смъртта на Доли Дворецка, сестрата на съпруга ми Владимир Дворецки, която аз също приемах като сестра. Реално той й е полубрат - от един баща са, а от различни майки, но винаги сме я чувствали много близка. Лошото е не само че си отиде една ярка, артистична личност, а и че не остави преки наследници. В такива случаи наследници се явяват братя, сестри, племенници. Никога не съм допускала, че ще имаме проблеми с тези хора. Не ги познавах добре, почти не сме общували, но изпитвах симпатия към тях, защото са кръвни роднини на любимия ми мъж. Онова, което се стовари на главите ни, е трудно да се опише. Сега, в края на годината, хич не ми се иска да ги споменавам, не заслужават вниманието ми, но е истина, че през лятото, та до началото на есента, доста нерви изхабих, съпреживявайки заедно с Владко. После в един момент престанах да се ядосвам. Житейският ми опит е доказал, че всеки рано или късно сърба онова, което е надробил.

През 2025 г. обаче ни се случиха и хубави неща. Получихме отличие от Държавния културен институт към министъра на външните работи, с който фондацията ни „Европа и светът“ си партнира, във връзка с 20-годишнината му и за съвместната ни работа в културната сфера.

Издадохме една книга бижу – стихосбирката на поета Георги Славчев „Урала, Майсторе“, в която е събрал свои стихове, вдъхновени от картини на Владимир Димитров-Майстора.

От личните си творчески изяви мога да отбележа публикуването на разказа ми "Късмет" в новия брой в алманаха "Любослов", годишник на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, по покана на талантливата писателка Людмила Калоянова.

Тъй като съпругът ми Владимир Дворецки не прави годишни равносметки, не мога да не спомена впечатляващата му презентация на тема „По следите на първите български преводачи в София“, изнесена по време на литературната разходка на 1 октомври т.г. Тя се проведе в рамките на проекта „Литературни маршрути“ на Фондация „Прочети София“. Впоследствие я публикувахме в две части на сайта ни: „По следите на първите български преводачи в София - I част“, „По следите на първите български преводачи в София - II част“

Отбелязахме със стилно тържество в галерия „Мисията“ към Държавния културен институт 10-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu. Посветихме на това събитие поредица от публикации в сайта: Отбелязахме 10-годишнината на сайта evropaworld.eu, Награди за успешно партньорство по повод 10-годишнината на сайта evropaworld.eu, Специално отличие "Посланик, изграждащ мостове" за Н. Пр. Закиа Ел Мидауи и др.

И още хубави преживявания – в Боровец на Международния джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“, пътуването ни до Габрово с Академичен хор „Св. Параскева“ при НХА, в който пеят двама представители на семейството ни – Боби и Владко. 

А колко хубави емоции имахме на кино-литературния фестивал Синелибри, на Софийския международен литературен фестивал и Коледния панаир на книгата!

Такава беше 2025 г. за мен – и хубава, и лоша. Все пак, хубавото имаше превес. Продължаваме напред!    

     

 

 

 

 

Какво открих в незаслужено забравената „Наркоза“ на Валентин Робов

 

        Пренареждайки купчините с книги, които у нас са не само в библиотеки, а и навсякъде из стаите, попаднах на повестта "Наркоза" (изд. "Георги Бакалов", 1987 г.) от Валентин Робов - лека му пръст!, мой съученик от Френската гимназия, завършил 3 години преди мен. Бях писала в блога си за имената, които незаслужено зачезват от българската литература, и неговото име беше сред тях. Вальо Робов ми е подарил книгата си през март 1988 г., вероятно след участие в авторското ми предаването "Радиоклуб на ексцентрика" по програма "Хр.Ботев" на БНР, в което той ми беше редовен събеседник. Има и посвещение: "На поетесата Гергина Иванова". Интересно е, че съучениците ми от Френската гимназия, с които за определен период от време заедно правехме училищния вестник "Младежки плам" през 1967-68 г., упорито продължават да ме наричат Иванова - бащиното ми име, с което подписвах стиховете си като средношколка и по-късно, докато се омъжих за Владимир Дворецки през 1983 г. 5 години след като вече официално бях Дворецка и така се представях като водеща в предаванията си, Вальо е предпочел да посвети книгата си на "Иванова". Така наскоро ме наричаше упорито при една наша случайна среща поетът Георги Борисов, също част от екипа на в. "Младежки плам". Както и да е. Думата ми е за повестта "Наркоза", която навремето така и не прочетох. Обикновено след радиопредаване мислите ми бяха изцяло ангажирани как е минало то, затова, прибирайки се у дома, явно съм оставила машинално книжката, подарена от Вальо, върху други книги и после съм я затрупала с нови. Преоткривайки я с огромно закъснение, започнах да я чета. Не, Валентин Робов не бива да бъде забравен като автор! Много е добър!

На първо място ще изтъкна, че „Наркоза“ е в истинския смисъл на думата модерна проза, а е написана преди около 40 години (дадена е за печат в края на 1986 г.).  В нея веднага ще откриете един обикнат от днешните български автори похват – постоянно редуване на настоящето с реминисценции от миналото. Вальо Робов го е направил умело. Единият му главен герой, Михаил Димовски, се намира в болнична стая след прекаран инфаркт и си припомня моменти от детството, като същевременно осмисля настоящето си и става свидетел на случващото се с останалите болни в стаята – всеки със своята история. Другият главен герой – синът му Крум Димовски, редува спомени и настояще, бягайки по време на военно учение. Получило се е оригинално, особено лайтмотивът, който се повтаря постоянно: „Бяга, бяга!“ Защото Крум има нужда да избяга от нещо болезнено – разочарованието от баща си, когото е боготворял. Не бих казала, че в някой от тези главни герои Валентин Робов е вложил нещо автобиографично, макар че Крум е учил във Френската гимназия, както и самият автор. Вече споменах, че и аз съм учила там, като за две години се засякохме с Вальо Робов, затова ми беше интересно дали е описал някои наши общи познати от гимназията. И да има такива, аз не ги познавам. Позната ми беше обаче проверката за дължината на косите ни пред входа на училището, за която става дума в „Наркоза“. Преди да влезем в сградата, двама-трима учители ни оглеждаха внимателно главите и правеха строга забележка, ако не си късо подстриган. Аз се бях изхитрила да си подгъвам косата навътре в фибички, но класната ни камарад Попова (майката на бъдещия писател Валентин Пламенов, също наш съученик) ме разконспирира и така строго произнесе името ми, че и аз се подстригах. На такива спомени ме наведе повестта на Вальо Робов. В „Наркоза“ на проверката за косите е отдадена ключово значение, защото чрез нея, като с лакмус, се проявяват характерите на някои от героите.

Беше ми любопитно кой е прототипът на директорката на гимназията от повестта, която Крум нарича Мадам Манова. Описана е като жена със стил, надхвърляща петдесетте, с хубава прическа. Запитах се дали това не е Виолета Боева, която ни беше директорка, когато аз завърших гимназията през 1972 г., но направих справка и видях, че за випуска на Вальо Робов директор е бил все още Симеон Симеонов. Той в нашия клас преподаваше история на френски език.

Споменавам тези лични детайли, за да стане ясно, че аз не пиша литературна критика за повестта „Наркоза“. Възприемам я с очите на съвременник на ставащото в нея. Човек, живял в социализма. Днес много автори се връщат към онези години, но спомените понякога са неточни, погледът отдалече е по-различен. На мен ми беше интересна автентичността на тази повест, писана в социалистическа България. Това се е отразило върху избора на главните персонажи. Между тях по онова време беше добре  да има работник, представител на физическия труд. В повестта това е знатният строител Сава Димовски и двама от неговите синове, които продължават професията на баща си. За третия син, Михаил, бащата е отредил друго – учен човек да стане. И Михаил заминава да учи в София, проявява се като умен и амбициозен студент, оженва се за софиянка (по соц. време софийското жителство беше мечта за много хора от провинцията и то се постигаше най-често чрез брак с жител на столицата). Прави и шеметна научна кариера. Само че повтаря в нова версия Алековия разказ „Пази Боже сляпо да прогледа“ и се отчуждава от баща си, за когото е най-свидното чедо. По стъпките на Михаил върви и неговият син Крум. Дори, макар и неволно, внукът става причина за смъртта на дядо си. Главните персонажи в повестта – проф. Димовски и синът му, са далеч от представата за положителни герои. Не са и изцяло отрицателни. Т.е. виждаме ги като напълно автентични хора със своите качества и слабости и са успех за автора. По-нереалистични ми се сториха образите на две от жените в живота на Крум Димовски – съученичката му от Френската гимназия Силвия и французойката Лоранс. Силвия попада в гимназията, след като е била с баща си в арабска страна, облечена е в чуждоземска ученическа престилка и веднага привлича вниманието на Крум. Той е със самочувствие и напорист, затова скоро успява да се самопокани в дома й. Дотук добре, но кой знае защо Вальо Робов е решил, че тя трябва да плете жилетка, докато разговарят. Да му покаже, че е резервирана към него – разбирам, но защо пък плете? Момиче със самочувствие на дама, а пък се занимава с плетене на жилетка! Поне да бродираше гоблен! Странно е обосновано и изненадващото й решение да му се отдаде при тази тяхна първа среща. Доста измислен е и образът на французойката – дъщеря на богаташ, но кокетираща с комунистическите идеи и по тази причина пристигнала на почивка по Черноморието на социалистическа България. Разбира се, обаятелният Крум успява да заплени и нея и дори я навестява в Париж, когато отива на младежка екскурзия там. Във Франция се сблъсква с любезното, но дистанцирано отношение на нейните родители и е съвсем ясно, че връзката им няма бъдеще. Невъзможността да бъде прескочена невидимата Желязна завеса не е особено оригинална сюжетна нишка. Забавна ми беше обаче случката с недоразумението поради недобро познаване на езика. В ресторанта на българското Черноморие на французойката й прилошава и, докато я карат с кола към болницата, мълви: „Юлсер, мой Юлсер!“, поради което Крум ревниво се замисля за някой арабин ли бълнува. Едва впоследствие научава, че това е думата за „язва“ на френски!

Има все пак и убедителни, макар и епизодични женски образи, като първата любов на Михаил Димовски, девойка от родното му село, която усеща, че не се вписва в амбициозните планове на студента в София и тихо се оттегля от живота му. Появява се отново, за кратко след много години, когато той вече е професор, но не успява да го разпознае. Ето как е описана: „Беше от онези жени, незабележими като млади, които запазват свежестта си през годините, докато един ден станат по-привлекателни от повехналите красавици, на които са завиждали.“

Макар и съвсем бегло щрихирана, в повествованието се откроява и съпругата на професора, Николина. Бракът им е по-скоро по разум, отколкото по любов, но тя е предана съпруга, готова да застане зад мъжа си, дори когато е уличен в кражба и е свален от поста директор. Житейската й драма е синтезирана лаконично в три изречение: „Николина избърса сълзите, изправи се, прегърна главата ми  и отрони: „Ти никога не си ме обичал, нали?“ Не отвърнах...“ 

         Един от симпатичните герои в повестта е бай Митьо, старец с вид на Дядо Мраз. С него Михаил Димовски се запознава в болничната стая при първия си инфаркт още на младини. Бедняк, оженил се за богата жена и получил като зестра фабрика за часовници. Трогна ме историята с момченцето на неговия чирак Генчо. Бай Митьо няма деца и се привързва към детето. Генчо се оказва комунист и по-късно загива като партизанин, но след идването на новата власт бай Митьо не попада под ударите й като фабрикант, защото е отгледал партизанско дете. Предлогагам, че когато е писал повестта си в средата на 80-те, Вальо Робов е включил и нещо за партизанското движение решил, за да избегне упрека в „безидейност“. Този епизод в "Наркоза" е кратък, но се е получил добре.

         Да се напише повест или роман не е лесно. Някои автори имат разказваческа дарба, усет за детайла, приятно е да ги четеш, но не успяват да изградят убедителни образи и сюжети и като цяло оставаме неудовлетворени от творбите им.  С „Наркоза“ не е така. Валентин Робов до голяма степен е съумял да придаде завършен вид на повестта си, да създаде разноцветна картина, в която може някои щрихи да не са съвсем изкусни, но целостта е въздействаща.  

        В дигитализирания архив на сп. „Септември“ Владимир Дворецки откри, че през 1988 г. Георги Пашов е публикувал отзив за повестта „Наркоза“, озаглавен „Опит за модерно повествование“, но самия отзив не намерихме. Бих уточнила, че „Наркоза“ е сполучлив опит за модерно повествование. Достатъчно е да погледнем каква е композицията на книгата, отразена в отделните глави:

      Само на 90 и няколко страници Валентин Робов създава в синтезиран вид цяла семейна сага за рода Димовски.

    В традиционната за онова време ежегодна Априлска литературна дискусия в нечие изказване (за съжаление не можахме да разберем чие) повестта „Наркоза“ е поставена на първо място при изброяването на талантливите книги, излезли през 1987 г. На второ място в това изброяване е „Смешен роман“ на Димитър Яръмов и едва след тях – „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Няма да коментирам подреждането на заглавията. То е показателно как съвременниците не могат винаги да оценят по достойнство дадено произведение или автор. Книгата на Яръмов не съм чела, но проверката на времето вече е поставила „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков на първо място сред изброените книги, а и не само сред тях. „Наркоза“ на Валентин Робов обаче също има своите качества. 

Ако по-младите читатели се озадачат какви са били Априлските литературни дискусии, може да прочетат в Интернет за „историческата роля на Априлския пленум на БКП през 1956 г.“ За да стане ясно, че българските писатели и поети стоят твърдо зад политиката на БКП, прегледите на литературната продукция през изминалата година се правеха през април и затова се наричаха Априлски. Но не за това ми е думата, а за едно много добро литературно произведение, което е било забелязано навремето, но после някак е минало „между капките“. А екипът, който е работил над изданието е забележителен: рецензенти Николай Петев и Росен Босев, редактор Красимир Машев, художник Георги Трифонов. И обърнете внимание: тиражът е 10111! Такива бяха нормалните тиражи за проза по онова време. Разбира се, впечатлява и цената от 58 стотинки. 

Питам се къде ли са сега онези над 10 хиляди бройки от повестта – една от тях е у мен, но останалите? Дали са се продали? И как биха погледнали на тази проза днешните читатели? От многобройните фенове на „Глина“ от Виктория Бешлийска оставам с впечатлението, че на мнозина допада наситената с метафори проза. Богата на метафори и поетична образност е и повестта на Валентин Робов, при това при него те са в премерено количество, а не те затрупват до невъзможност да си поемеш дъх, както аз възприех гореспоменатата книга.

Един пример от „Наркоза“:

„До леглото ми все така стърчи  системата, която подхранва със соковете си моето тяло. Стойката прилича на никелирана фиданка. Напролет ще й покарат бляскави тенекиени листа. Напролет, когато металните пипала – корените, пробият етажите, лабораториите, операционните и буйно се разклонят чак долу, в онова помещение с голите маси, за което не бива да се говори.“

Познавах Валентин Робов предимно като хуморист. Оказа се, че пише и много хубави сериозни произведения, макар чувството му за хумор да проблясва и в тях. Имал е хладнокръвието да опоетизира дори смъртта. Опитах да разбера защо повестта се нарича „Наркоза“. Може би е заради болничния мотив в повествованието, но наркоза е и огромната амбиция, която кара човека да губи реална представа за себе си, да действа извън правилата, защото му се е сторило, че се е издигнал над тях.

Много теми за размисъл, затворени само в 97 страници! Дано успеете да намерите тази книга и да я прочетете!      

Още по темата в блога ми:

Чезнещите имена в културния ни живот