Впечатленията ми от сериала "Мамник" - II част

 

                                 Снимката е скриншот от трейлъра за сериала

По БНТ1 приключи излъчването на сериала „Мамник“ по едноименния роман на младия писател Васил Попов (винаги ще напомням, че преди него имаше и друг добър писател с това име, роден през 1930 и починал през 1980 г.). Вече публикувах тук впечатленията си от първите епизоди. Добавям и бележките си за останалите. 

Впечатленията ми от първите епизоди може да прочетете тук: Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

20.02.2026 г. 

В седмия епизод на „Мамник“ се случиха малко повече неща, отколкото в предишните, които просто си се точеха. Обаче пак имах разочарования. Очаквах да видя отново самия мамник, този път в цялото му зловещо величие, но не би! Останах си само със спомена за мимолетното появяване в предишния епизод на главата му с клюн, в който гори огънче – много бутафорно беше. Изглеждаше смешно, а не зловещо. Междувременно зрители откриха абсолютна прилика между орловата глава на мамника и Гарвана от сваленото шоу „Максираният певец“ по Нова телевизия през 2019 г. Не е чудно. И на това шоу, и на сериала продуцент е Маги Халваджиян, а авторка на костюмите и в двете продукции е жена му Кремена. За съжаление, в седми епизод мамникът присъстваше само като зловеща сянка зад вратата на къщата, където се криеше ужасеният персонаж Емил Славов, изпълняван от актьора Владимир Пенев – той май попреигра, представяйки ужаса си от злокобната птица. Е, и с добри актьори се случва. За играта на останалите изпълнители ще спомена само, че Йордан Ръсин за мен продължава да е номер едно в ролята на полицая Камен. Все по-автентичен ми се струва и Мариян Стефанов – граничният полицай Митко. Екатерина Лазаревска продължава да гради един изключително несимпатичен образ на Божана – студена, кавгаждийка - кара се на колегите си, че и на майка си. Тонът й – назидателен, лицето й – безизразно. По-различен е образът на главната героиня, създаден от младия писател Васил Попов. За мое учудване, и в този епизод не се развихри любовта между нея и плътеника Лазар. В книгата това се случва много бързо. Дали пък сценаристите на сериала не са решили тази сюжетна линия да отпадне? Би било жалко.  Добре, че междувременно прочетох книгата, и мога да сравня какви промени са направени в сериала. Изглежда той ще се развива по свои пътища, все по-далече от литературния оригинал. Ето някои разлики:

В сериала козарят, хвърлен от мамника във варницата, се оказа извънбрачен син на Волен Нестеров. В книгата мамникът убива козаря по съвсем различна причина.

В сериала се оказа, че бащата на Божана е пряко замесен в опита да бъде убит мамника в мината през 1973 г. В книгата не е така. В нея бащата на Божана има по-косвена връзка с историята около мамника.

Има още разлики, но в момента спирам дотук.

Разбира се, сценаристите могат да променят сюжета, защото сериалът е друг художествен продукт. Проблемът е, че засега тези промени не носят позитиви за самия сериал. Романът „Мамник“ е в пъти по-хубав от неговата екранизация.           

27.02.26 г. 

Мимоходом споделям впечатленията си от осмия епизод на „Мамник“. Констатирам все по-голямо отдалечаване на филмовия разказ от литературната основа. Освен че бащата на Божана във филма се оказа пряко замесен в опита да бъде убит мамникът през 1973 г., което не е така в книгата, сега и майката на Божана осъмна с рани от мамник, което също не е според книгата. Най-голяма метаморфоза претърпя образът на полицая Камен, който в романа до самия край си остава голям гадняр, а в сериала изведнъж стана жертва на вещерицата Зара, неин пленник заедно с Деян, изчезналият син на Емил Славов. Съвсем по различен начин се развива действието в романа. В разговор с Деян Камен влезе и в откровения, че родителите му заминали на гурбет в Испания и го оставили в България да пази имотите, а после всеки от тях си поел пътя и Камен останал сам. Т.е. в сериала Камен започва да става по-драматичен образ и току-виж няма да постъпва вече така гаднярски. Ясно ми е, че оттук-нататък май само имената на някои от героите ще си останат като в книгата, а сюжетът ще поеме в различна посока, според фантазията на сценаристите. Въпросната вещерица Зара и дъщеря й Искра са заменили трите сестри Маренски от романа. Приятна изненада беше за мен, че големият пожар, който в литературния „Мамник“ сестрите Маренски запалиха в конюшнята на Камен, във филма не се оказа гибелен за конете. Много се зарадвах, когато Камен и Деян успяха да изведат кончетата навън. Друго, което ме изненада, беше гибелта на самата вещерица Зара, която се втурна в пламъците, за да изгори жива и така да даде нови сили на мамника. Да пожертваш себе си, за да вдъхнеш повече енергия на злото, изглежда абсурдно, но явно има някои, които изпитват толкова неистова омраза, че са готови да изгорят заради нея. Съжалявам, че и в този епизод не пламна любовта между Лазар и Божана, макар че тя за първи път му заговори по-ласкаво и дори му се извини. Съжалявам също, че мамникът изобщо не се появи, колкото и бутафорно да изглеждаше в един от предишните епизоди. В романа е описан като страховит, но и с някаква своя печална красота. Във филма е просто пародиен. Обърнах внимание и на продуктовото позициониране. Видя се ясно каква марка плодов сок пие Божана. В една сцена действащите лица пиеха кафе от някакви картонени чашки със специален знак. Дали не са пак от веригата кафенета на продуцента Халваджиян, както бяха забелязали други зрители по-рано? Само дето въпросните кафенета са в София, а действието във филма се развива в трънския край и е трудно да се разбере как тези чашки са попаднали чак там, но на кино всичко може.       

6.03.2026 г.  

Вече гледам "Мамник" само от любопитство да разбера какво е променено от литературната основа. Доста свободен филмов преразказ се е получил, очевидно със съгласието на автора. Камен в сериала е много по-нюансиран образ, отколкото в книгата, където е изцяло отрицателен персонаж. Предполагам, че талантливият актьор Йордан Ръсин е вдъхновил сценаристите да придадат повече тежест на неговото участие. Днес четох в една от фен групите на "Мамник", че той изнася на гърба си целия сериал. И аз до голяма степен съм на същото мнение. Във филма Камен дори май е тайно влюбен в Божана, а в книгата няма такъв намек. Но нека има и малко любовна интрига, защото вече и деветият епизод мина, а любов между Божана и плътеника Лазар така и не е пламнала. Изобщо не мога да си представя кога ще се осъществят на екрана пламенните сцени между тях, описани в книгата. Освен тази любовна сюжетна линия ми липсва и самият мамник. В деветия епизод въобще не се появи. Вярно, че когато се мерна преди време в няколко кратки кадъра, беше бутафорен и смешен, но все пак е дал заглавието на сериала и е редно да го виждаме по-често. Така колоритно е описан в романа! Неслучайно във фен групите се появяват различни негови дигитални версии - коя от коя по-впечатляващи. Каквото липсва на екрана, зрителите го доизмислят, тоест, стимулирани са за творчество. Любителското въображение обаче в случая доказва празнотите в екранизацията.

13.03.2026 г. 

Десетият епизод на „Мамник“ ми хареса. Той връща действието във времето, когато Лазар е бил жив, през 1919 г. Тогава, според Ньойския договор, България трябва да промени границата си със Сърбия, да отстъпи цялата Струмишка област, както и районите на Босилеградско, Трънско и Цариброд и няколко села в Кулско. Това е уточнено в главата „Въртопци“ на романа, която е послужила за основа на епизода. Само че при екранизацията има доста промени в сюжета. Обогатени са персонажите на Лазар и Величка (в романа тя се казва Венета и не е мащеха, а родна майка на Лазар). В книгата образите им са само бегло щрихирани, наблегнато е на действията им. Във филма виждаме един Лазар, мечтаещ да продължи образованието си, но принуден да се откаже от това, за да се грижи за семейството като най-голям син след смъртта на баща му. Виждаме и една Величка/Венета, не само омъжена насила от баща си, на и изтърпяла физически страдания от свекъра си, от което е стигнала до извода, че всичкото зло на света се причинява от мъжете. Така се дава по-логично обяснение как една майка убива тримата си малки синове. Една реплика във филма (която не съществува в романа), че те още не са мъже, но и не бива да станат, т.е. не бива да порастват, да доживеят до зряла възраст, подсказва какво си е наумила да направи. Изключително силна е сцената, в която майката, в която се превъплъщава уникалната актриса Надя Дердерян, разтваря обятия за трите си момченца, силно ги притиска към себе си, с огромна любов, но и с налудничав блясък в погледа, готова да ги пожертва, преди да са се превърнали в мъже, сиреч – в зло. Огромният срив в нея настъпва, когато разбира, че единствената й дъщеричка е убита. Оттук нататък единственото, за което мисли, е как да отмъсти за нея. И създава мамника. Невероятна игра на Надя Дердерян! Толкова нюанси в поведението, в настроенията! Гринго-Лазар Григоров също показва в по-голяма степен на какво е способен като актьор. В предишните епизоди през цялото време изглеждаше като замаян, което е обяснимо за човек, дошъл от отвъдното, но прави персонажа му по-еднопланов. Промените в сюжета при екранизацията обаче водят и до някои недомислици. Във филма Лазар загива през 1919 г. Тогава Величка създава мамника. В книгата гибелта му е през 1932 г. и през същата е раждането на мамника. Тук идва голямото разминаване, защото Бай Венци е станал неволен свидетел като дете на това злокобно раждане с принасянето в жертва на трите момченца, затова постоянно повтаря на Емил Славов да разбере кой уби децата. Ако година е била 1932-а не е чудно бай Венци да е още жив през 2020-а, но ако годината е 1919-а бай Венци трябва да е над 100-годишен. Не се връзва, нали? Другото, което е променено в сюжета е, че гибелта на Лазар е причинена от въртопци, членовете на организацията, която се бори за връщането на Западните покрайнини към България. В книгата Лазар е убит от Арсо, който с предателството си е станал причина за проливане на кръв на границата със Сърбия – тогава загиват и сърби, и въртопци. Промяната във филма води до хвърляне на сянка върху дейността на организацията „Въртоп“, за която малко се говори в публичното пространство. Със сигурност и тя е използвала методите на ВМРО, които на моменти за доста спорни, но подбудите й също са били патриотични. Мисля, че и книгата, и филмът ни стимулират да прочетем повече за „Въртоп“. В крайна сметка обаче, след десетия епизод, най-яркото ми впечатление е от актрисата Надя Дердерян. Радвам се, че звездата й ще заблести още по-силно, благодарение на този филм! Тя и Йордан Ръсин в ролята на Камен са моите герои от сериала „Мамник“.       

22.03.2026 г. 

През изминалата седмица бях на толкова много културни събития, че не ми остана време веднага да коментирам поредния епизод на „Мамник“. Не че загубата е голяма, но след като съм установила за себе си тази традиция, ще я следвам докрай, а краят вече се вижда. Единадесетият епизод пак влезе в познатото русло, от което успешно беше изскочил в десетия. В него Гринго-Богдан Григоров в ролята на Лазар, докато е бил жив, беше проявил по-добре актьорските си качества. Сега отново гледа като отровен, както подобава на човек дошъл от оня свят. Красавицата Екатерина Лазаревска пак изразява емоции единствено с кокорене на очи. От фен групи на сериала обаче разбирам, че актрисата е масово харесвана. Явно на красотата всичко може да се прости. Как ми липсваше богатото на нюанси талантливо присъствие на Надя Дердерян като Величка от десети епизод! Но явно тя вече няма да се появи в сериала. Ролята на старата Величка, подвизаваща се вече под името Венета (впрочем, такова е автентичното й име в романа) вече изпълнява Галя Александрова. Разбрах, че в друг български сериал тя била играла зла свекърва и се справила блестящо. И тук се справя много добре в образа на жена, у която не е останало нищо друго освен омраза и злоба, но наистина Надя Дердерян ми липсваше. В единадесетия епизод най-накрая Божана и Лазар се отдадоха на любовна страст, която в романа се разгаря доста по-рано. Полицаят Камен пък все повече придобива чертите на положителен персонаж, в пълен дисонанс с романа. В този епизод той показва, че е готов да се бори с мамника заради Божана и Митко, защото те са „неговите хора“ – сиреч, колегиална и човешка солидарност. Отново перфектна игра на Йордан Ръсин като Камен! Най-после пак се появи самият мамник в цялата си импозантност зад гърба на създателката си Величка/Венета. Импозантност, ама някак бутафорна, както и предишните мяркания на мамника в сериала. Сюжетът все повече се отдалечава от този в романа. Във филма Деян, синът на Емил Славов, вече се е прибрал благополучно в София при жена си и детето. Дори съобщава на баща си, че си купуват нов апартамент, в който ще има стая и за Емил, така че той ще може да напусне старческия дом. Дали пък накрая героят на Владимир Пенев ще остане жив? Ха дано, ама надали. Иначе ще се получи твърде захаросан хепиенд. Това, което не мога да си представя, е как в единствения оставащ епизод от сериала ще бъде намерена сестрата на Лазар Наталия и ще бъде отведена при майка си Венета. В романа издирването и откриването й никак не е лесно. Режисьорът Виктор Божинов в шеговит пост във Фейсбук пита: „А ако променя края на романа?“ Лично аз като зрител и читател нямам нищо против подобни импровизации, но да видим какво точно ще промени. У мен финалът на романа остави удовлетворение, макар и примесено с тъга. Да видим как ще е при филмовата версия.   

27.03.2026 г. 

След последния епизод на „Мамник“ съм с противоречиви впечатления. От една страна се радвам, че Емил Славов, героят на Владимир Пенев, остана жив и се прибра при семейството на сина си. В книгата загива трагично. Заподозрях, че ще има такъв хепиенд, но ми се стори твърде захаросан, та от екипа на филма да си го позволят, а ето че точно така стана. По този начин обаче се отваря възможност Владо Пенев да участва и в продължението на сериала, затова са запазили персонажа му невредим.

Другите промени в сравнение с книгата не ми се сториха сполучливи. Някак много набързо в последния епизод Божана и Лазар разбраха къде е сестрата му Наталия. В романа това е много по-логично обяснено. На сценаристите им беше хрумнало тя да не е съсипана старица, подпираща се на тояжка и обитаваща селска къща, а професорка, живееща в Ниш и говореща перфектен съвременен български. Чак пък толкова да запази родния си език, при положение, че от десетилетия се намира в Сърбия! Обаче на екипа е било нужно тя да не е обикновена селянка, а учена жена, която накрая ще може при срещата с майка си да й обясни колко грозно е постъпила, убивайки братята й, за да създаде жестокия мамник. И толкова убедително тя успя само с няколко изречения да въздейства на Венета, че обсебената от злоба и желание за мъст осъзна злото, което е сторила, покая се и се самоуби. Естествено, това е по-добър вариант, отколкото да я убие самата Наталия, както е в романа, но тази нравствена метаморфоза на създателката на мамника ми се стори изключително неубедителна. Само да поясня за тези, които не са чели книгата: там е пояснено с какви аргументи Божана обяснява на Наталия, че не става дума за убийство на човек, защото от майка й не е останало нищо. Има „нещо, дето е изпълнено само с мъка. С нечовешка ярост. С безгранична омраза.“.

В книгата при Венета в пещерата отиват Наталия и Божана, а Лазар се отправя на битка с мамника. Във филма е обратното и това не е логично. Защо крехката бременна Божана трябва да се изправя срещу мощната злобна птица, която за малко не я уби? Слава Богу, майката на мамника вече беше напуснала този свят и силата му се стопи, както и самият той, та Божана оцеля.   

Във филма бяха включили и битка на освирепелия мамник с колата на полицая Камен, който панически се скри вътре, докато птицата чупеше стъклата й с гигантския си клюн. Биеше на очи абсолютно неадекватната реакция на Божана, Митко и Лазар, които наблюдаваха тази епична схватка отстрани и не направиха никакъв опит да се притекат на помощ на колегата си. В романа Камен е изцяло отрицателен герой и самият Митко му се противопоставя, но в екранизацията образът на Камен претърпя развитие и накрая мина в графата „положителни“, така че не беше редно да бъде оставян на произвола на развилнялата си птица. Но логиката във филмовата версия често куцаше.

В последния епизод се убедих, че сюжетната линия с предателя Арсо е напълно премахната от сериала. Сведено до минимум е участието на вражалицата Дана, която в романа играе важна роля.

         Любовта между Божана и Лазар също беше пренебрегната като сюжет. В романа те са двама души, които наистина се обичат. В екранизацията обичта им твърде слабо си личеше.

         Във филма недвусмислено е подсказано, че след като е изпълнил обещанието да върне сестра си Наталия на майка им, плътеникът Лазар се връща в света на мъртвите, докато в последното изречение на книгата проблясва надежда, че може и да не стане така. Като читател аз си останах с тази надежда.

На финала екранната Божана преживяваше доста спокойно факта, че Лазар вече го няма, само като че ли беше по-замислена. Като утешение се появи любимото й коте Сивчо, загинало в детството й заради Камен и Митко (няма да описвам тук случката от романа, която беше разказана и в предишен епизод на филма). Сякаш Лазар от отвъдното й връща скъпо за нея същество, за да не й е тъжно, че самият него го няма. Който ме познава, знае колко обичам котки, Сивчо от филма също ме умили, но ми се стори твърде наивно неговото появяване като финал на любовната история между Лазар и Божана.

Заключението ми е, че който не е чел книгата, трудно би разбрал всичко във филма поради промените в сюжета, някои от които напълно необосновани. Така и не проумях защо е трябвало рождената година на Лазар във филма да е 1892 г., а на смъртта му - 1919 г., а в книгата годините на раждането и гибелта му са съответно 1901 г. и 1932 г. Това изместване назад във времето води и до други недомислици във филма, за които вече споменах в предишен коментар. Няма как бай Венци да е видял създаването на мамника, когато е бил дете, защото във филма Величка сътворява злобната птица през 1919 г. и към 2020 г., когато се развива действието в романа и филма, би трябвало той да е над 100-годишен. В интервю по телевизията режисьорът Виктор Божинов обясни, че в един от епизодите се чува гласът на бащата на бай Венци, който казва, че всъщност той е видял как е създаден мамникът и е разказал на сина си, но кой ли зрител би обърнал внимание на една реплика във филма. Остава си впечатлението за недоглеждане кой от персонажите на каква възраст е.

Като зрител съм доволна, че благодарение на този сериал открих актьорите с блестящ талант Йордан Ръсин в ролята на полицая Камен и Надя Дердерян като създателката на мамника Величка/Венета. Харесаха ми и изпълненията на Владимир Пенев като Емил Славов, Атанас Атанасов като Волен Нестеров, Галя Александрова като старата Венета, Мариян Стефанов като граничния полицай Митко. Няма да пропусна и Меглена Караламбова в ролята на възрастната Наталия - колкото и драматургично слаби да бяха епизодите с нейното участие, тя се справи успешно. Изпълнителите на главните роли на Божана и Лазар, Екатерина Лазаревска и Гринго-Богдан Григоров са много красиви и са ми симпатични, но имат още да се развиват като актьори.  

От филма ми остана разочарованието от ограниченото присъствие на мамника, но пък защо и да се появява често, като изглеждаше толкова бутафорно.

Като цяло: предпочитам книгата пред сериала, но нямам нищо против да гледам негово продължение. Необходимо е обаче в творческия му екип да се направят промени, за да се избегнат многобройните слабости на тази екранизация.

        Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

Писателите Васил Попов

 

В началото на годината, покрай обсъжданията за първия епизод на сериала „Мамник“, споделих във Фейсбук какво коментираме отдавна вкъщи: че авторът на книгата нашумя напоследък, но има и друг писател с името Васил Попов (1930-1980). За него в Гугъл може да прочетете само ако напишете годината на раждане и на смъртта му, иначе ще ви излезе само авторът на фентъзи. А Васил Попов-първи беше много добър писател. Емблематична е книгата му „Времето на героя“, нетрадиционна за тогавашната соцлитература. Очевидно е забравен днес, но чак пък толкова може ли да бъде забравен! Новият Васил Попов явно не подозира за съществуването му, но той е млад, роден е 10 години след кончината на известния си някога съименник. Нямаше ли обаче кой да му каже, че преди него има друг български писател със същото име? Помня как навремето поетът Георги Борисов, който ми е съученик от Френската гимназия, се подписваше под ученическите си стихотворение с фамилията си Богданов. Обаче по онова време имаше друг автор с име Георги Богданов и се наложи Жоро да се подписва с бащиното си име - Борисов. За съжаление, Георги Богданов почина още през 1987 г., но когато се изпише името му в търсачката, излизат публикации за него, а за Васил Попов-първи трябва да се дава допълнителна информация, за да го издириш. Забелязах, че и други представители на по-старото поколение, от което сме с Владимир Дворецки, се вълнуват от този казус.

Това написах във Фейсбук на 9 януари т.г., завършвайки: Не е ли възможно новият Васил Попов поне да добави буква от бащиното си име в следващите издания на книгите си? Иначе се стига до заличаване на един починал писател от литературната ни история.

През последните дни темата за съвпадението на имената отново нашумя, защото по нея остро се изказа в публичното пространство поетът Стефан Цанев, наричайки използването на името Васил Попов от по-младия писател „интелектуално мародерство“. Лично аз намирам тази квалификация за крайно негативна и неприемлива, макар да съм съгласна с Цанев, че за самия млад автор е по-добре името му по нещо да се различава от предходния. Реакциите на това изказване са диаметрално противоположни. Едни го подкрепят, други го отхвърлят с обвинението, че става дума за злоба и завист и поддържат решението на автора да се подписва, както той си иска.

Намесих се в една такава дискусия във Фейсбук и се обърнах директно към младия Васил Попов:

„С удоволствие прочетох романа ви „Мамник“, въпреки че не съм фен на фентъзи, и ви поздравявам за него. Оттук нататък ще търся и другите ви книги. Най-искрено се радвам на успехите ви и пожелавам в бъдеще да са още по-големи! Аз обаче също съм от хората, които мислят, че би било добре да сложите поне една буква от бащиното си име, когато подписвате книгите си, защото наистина става объркване с вашия талантлив, вече покоен съименник (1930-1980). Искам да ви уверя, че не само злоба и завист са причината някой да иска от вас това. Едва ли Стефан Цанев ви завижда, но и той споделя публично същото мнение. Ако в една библиотека или книжарница поставят едни до други книгите и на двамата Васил Попов, по-незапознатите читатели може да се объркат кой от вас кой е.“

После припомних случая с моя съученик от Френската гимназия, известният днес поет Георги Борисов, който отначало публикуваше свои стихове в училищния ни вестник и в средношколския печат като Георги Богданов, каквито му бяха малкото и фамилно име по паспорт, но беше посъветван да се подписва по друг начин заради съвпадение на имената с друг писател. Така нашият Жоро започна да използва бащиното си име Борисов и днес никой не го бърка с другия Георги Богданов.

Добавих: „Вие навлязохте изключително успешно в литературата и не е нужно да правите подобна радикална промяна, но мисля, че добавянето на буквата от бащиното ви име няма по никакъв начин да навреди на славата, която вече имате. Разбира се, ваше право е да решавате. Исках само да знаете, че има и напълно добронамерени към вас хора, които споделяме това мнение. С най-добри чувства!“.

Младият Васил Попов отговори на този мой коментар с много уважителен тон. Подчерта, че за него е важно да пише, а не с какво име се представя пред читателите, и че е обмислял варианта да се подписва Васил Р. Попов.

Други участници във виртуалната дискусия обаче настояваха, че той трябва да се подписва, както си иска.

В обсъжданията по темата си каза думата и Кеворк Кеворкян в публикация, в която нарече по-стария Васил Попов „Онзи“, а младия „Този“. Като цяло не разбрах той за какво пледира, защото в разговор с „Този“ Васил Попов се изказал по следния начин: „Казах му да остави на мира буквата "р", а да вземе и да напише една книга за задочното запознаване на двамата Василовци. Да се поблъска над книгите на "Онзи", да види какво го е терзаело - и да сравни терзанията му със своите, да види кое е общото между двамата . Тук "Този" вметна, че книгата "Корените" на "Онзи" направо го е поразила.“ Край на цитата от Кеворкян.

Не знам дали „Този“ ще се вслуша в подобен съвет, но май много взеха да стават даващите съвети. Оттук нататък ще стават още повече, защото младият Васил Попов е все по-популярен. Някои гадаят, че, ако бил жив, „Онзи“ щял великодушно да махне с ръка, че друг печели популярност с неговото име. Дълбоко се съмнявам в това. Всеки автор мечтае да бъде уникален. Едва ли „Онзи“ би бил във възторг, че когато се изписва името му в Гугъл, се появяват само публикации на неговия млад съименник, все едно, че „Онзи“ никога не го е имало.

Ще цитирам финала на написаното от Кеворкян по темата: „Ох, как ми се иска да видя физиономиите на гавазите на Забравата, ако отнякъде се появи "Онзи" Васил!“

Доста заканително изглежда! А се знае, че „Онзи“ е бил кибритлия.

Впрочем, името Васил Попов е доста разпространено в литературните ни среди. Спомням си за хуморист Васил Попов от в. „Стършел“. Оказа се, че има и друг писател Васил Попов, който през 2007 г. е издал книгата „Пуешки истории в яхткуба“ с името Васил Н. Попов. Добавил е първата буква от презимето си, за да не го бъркат с други съименници.

Да си спомним и още примери от различно време като Петко Ю. Тодоров, днешният талантлив писател Тодор П. Тодоров.

Нека не забравяме, че има и немалко автори, които публикуват под псевдоним, който сам са си избрали, нищо, че по документи името им е друго. Въпрос на личен избор е.

Ако все пак нашият съвременник Васил Попов и в бъдеще продължи да се подписва само с малкото име и фамилията си по лични документи, това е негов проблем. И ще бъде дълготраен проблем, защото все повече хора коментират съвпадението на имената и това със сигурност ще създава на дискомфорт на младия автор на бестселъри. 

Мисля си какво би било, ако още от самото начало на неговата литературна кариера някой му беше подсказал, че въпросното съвпадение няма да мине незабелязано и може да породи брожения. Не бих се учудила, ако тогава той беше решил да се подписва като Васил Руменов. Друг писател с такова име няма. Но моментът вече е изпуснат. 

   

 

 

Нобелистката Ани Ерно с безпощадно откровен роман за правата на жените

 

Днес Фейсбук ми припомни този мой текст, който съм написала точно преди две години. Сега го публикувам и в блога си: 

8 март е преди всичко ден за отстояване на правата на жените! Не знам дали някой у нас обърна внимание преди няколко дни на новината от Франция, че правото на аборт вече ще бъде вписано в Конституцията на страната. Аз обаче нямаше как да не си спомня книгата на нобеловата лауреатка за литература за 2022 г. Ани Ерно, в която тя описва собствените си преживявания във време, когато абортите във Франция са били преследвани от закона. Книгата е „L'Événement“ (думата означава „Събитието“, а на български заглавието е „Изпитанието“, превод: Валентина Бояджиева, изд. „Лист“, 2023 г.). Имах възможност да я прочета в оригинал на френски и тя истински ме разтърси, както, предполагам, би разтърсила всяка жена.

През 1962 г. Ани Ерно, по онова време неомъжена студентка, забременява и не иска да задържи бебето. Тъй като абортите в родината й тогава се смятат за криминално престъпление, задачата как да се освободи от нежелания плод, е изключително трудна. Хладнокръвно, с много детайли, писателката разказва през какви перипетии е трябвало да премине в името на свободата сама да реши какво да става в тялото й. Невъзможността да сподели с родителите си, заради техните консервативни представи за морал, колебанията на гинеколога, който й съчувства, но не иска да рискува да бъде лишен от лекарски права, затова й предписва лекарство за укрепване на плода, неуспешните опити сама да се освободи от зародиша с игла, попадането в мрачния апартамент на акушерката, която прави тайни аборти... На френски има специален израз за жените – често не медицински лица, които помагат на бъдещи майки да се освободят от нежелана бременност: les faiseuses d‘anges - в буквален превод: създаващите ангели. Очевидно ангелите са душите на неродените младенци, които отлитат с помощта на такива жени. Това поетично название сигурно им е измислено от изпадналите в безизходица, които благодарение на техните услуги са се почувствали спасени. Ани Ерно обаче не използва този ласкателен израз за акушерката, която при най-примитивни условия вкарва в нея сонда, за да предизвика аборт, нарича я: l'avorteuse – абортаджийката. Поставената сонда не свършва работа и се налага манипулацията да бъде повторена. Вторият път обаче абортаджийката не иска допълнително заплащане. Кошмарът достига кулминацията си, когато Ани Ерно получава кръвоизлив в студентското общежитие. Откарват я по спешност в болница, където се сблъсква с презрението на лекарите. Ани обаче отбелязва, че с още по-голямо презрение се отнасят към бременно неомъжено момиче, което постъпва в същата болница, придружено от майка си. Значи изборът да запазиш извънбрачното си дете се е смятал за по-голямо падение от незаконното прекъсване на бременността!

Историята с нежелания зародиш приключва през януари 1963 г. Писателката я описва близо 40 г. по-късно, през 2000 г. Чела съм биографията й и знам, че още на следващата година тя вече е омъжена и ражда първия си, вече желан син. Съдбата се е смилила над нея и след ужасните издевателства над тялото й, тя е запазила способността си да дава живот. Много други нелегално абортирали жени обаче губят тази способност, някои дори губят живота си. „Събитието“ на Ани Ерно звучи актуално и досега. През 2021 г. френската режисьорка Одре Диван направи филм под същото заглавие, който беше посрещнат топло от публиката. В годината на излизането си той взе наградата „Златен лъв“ на фестивала във Венеция и голямата награда на българския фестивал Синелибри.

А на днешния 8 март французойките могат да се поздравят, че Конституцията на страната вече им гарантира една важна за всяка жена лична свобода.

8 март 2024 г.

     

 

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш - достоен за международния „Букър“

  

         Прочетох книгата „Остайница“ на Рене Карабаш с 8 години закъснение. Да, причината да я прочета едва сега е, че влезе в дългия списък за международната литературна награда „Букър“. При излизането й и първото й рекламиране по БНТ 1 разбрах, че в нея няма главни букви и препинателни знаци и текстът се лее като поток на съзнанието. Вече съм свикнала да чета такива съвременни стихове, но тогава си казах, че чак за роман не бих се прежалила. Освен това имах съмнение доколко една българска авторка е наясно с традициите в Албания и колко автентичен би бил романът й. Последното, което по онова време ме разубеди да чета „Остайница“, беше, че в интернет видях началото, където имаше заиграване с думата „син“: „Още в корема на майка ми чувах разни неща като баща ми да казва искам син когато се родих разбрах че син означавало цвят.“ Запазих правописа на авторката, но не подредих текста под формата на стихотворение, както е в оригинала. Първата ми мисъл беше, че едва ли на албански думата „син“ за мъжка рожба е еднаква с думата „син“ за цвят. Това затвърди предубеждението ми, че книгата не е достатъчно автентична.

Междувременно през годините „Остайница“ беше преведена на различни езици и срещаше топъл прием по света. Преди година-две си говорихме за превода й на френски с изтъкнатата преводачка Мари Врина-Николов и аз й споделих моето наблюдение за думата „син“. Мари се усмихна и ми отговори, че писателят има право на творческо въображение. Само че аргументът й не ме убеди да посегна към книгата. Е, направи го номинацията за международния „Букър“. Реших, че е добре най-после да видя що за роман е това, та е така харесван в чужбина, а в България някои не са и чували за него.

Прочетох романа и... изпитах огромно съжаление, че не съм го направила още преди 8 години! Съжалих, че не съм се докоснала до това литературно бижу още при появата му. „Остайница“ е необикновена книга! „Необикновена“ звучи като клише, но в случая е точна. Има някаква магия в начина, по който разказва Рене Карабаш. Още когато зачетох романа, престанах да забелязвам липсата на главни букви и почти пълното отсъствие на препинателни знаци, с изключение на запетаи. Има някои изключения – четирите писма на Сале, братът на главната героиня Бекиа, са написани по всички правила на пунктуацията. Останалото наистина е поток на съзнанието, смесване на размисли и пряка реч в изречение без начало и край, но това не беше пречка да разбирам и чувствам какво се случва. Текстът като че ли нахлуваше в мен през всичките ми сетива, дори през кожата.

Авторката е проучила много добре Кануна – житейски правила със статут на закон, утвърдени в албанската традиция и спазвани стриктно столетия наред. Според Кануна е възможно жена да стане клетвена девица и да заживее като мъж - нарича се остайница. Това прави главната героиня Бекиа. Рене Карабаш не се спира на живота на Бекиа, след като се заклева да не се омъжва и вече носи мъжко име. Фокусът е върху причините да се случи това. А основната причина е любовта! Любов, излизаща извън традицията, но истинска, всепоглъщаща! Тя е описана така поетично, така вдъхновено и едва ли някой ще се възмути, че става дума за любов между две жени. „Остайница“ е и роман за предателството, за вътрешния инстинктивен подтик да пожертваш друг, дори най-близък, за да останеш жив ти. Усещането ми беше, че романът ме обгръща като облак, който неусетно мени формите си, и не мога да доловя кое в него е реалност и кое видение, но усещането е вълшебно! Огромно удоволствие е да четеш майсторски написан текст!

Най-искрено пожелавам на Рене Карабаш и преводачката й на английски Изидора Анжел да спечелят тазгодишния международен „Букър“ или да стигнат поне до краткия списък! Но е достатъчно дори това, че самата номинация извади на бял свят този великолепен роман, почти непознат в родината си. С радост виждам, че той вече е номер едно по продажби във веригите „Хеликон“ и престижната книжарница „Гринуич“. И знаете ли защо интересът към него все повече расте? Защото наистина е много хубав и читателите споделят възхищението си един с друг. Иначе и да се прави натрапчива промоция на някоя книга, тя, ако няма качества, ще си остане популярна само за тесен кръг читатели, каквито има всеки автор. „Остайница“ заслужава да я прочетат колкото може повече хора и това вече се случва!       

 

 

България на Евровизия 2026

 

Дара, след като чува, че е избрана да представя България на Евровизия 2026 г. Снимката е направена при излъчването на предаването по БНТ 1 за избор на наш представител на 31.01.2026 г.

Както винаги, ще бъда откровена. Не съм във възторг от „Бангаранга“, с която Дара ще ни представи на Евровизия. От трите предложени песни, които чухме на 28 февруари по БНТ1, най-приемлива за мен беше „Curse“, макар и със стресиращото заглавие – „Проклятие“. Най-много бих се радвала обаче, ако на Евровизия ни представяше Михаела Маринова, за която семейството ни гласува при подбора на изпълнителя. Михаела Маринова – глас и финес! Визията на Дара и песента, която ще изпълни във Виена, са изкуствено създаден продукт с цел да впечатли световната публика. Ще кажете: „Ама когато Дара спечели Евровизия, друга песен ще запееш!“. Уверявам ви, че няма! Аз, като българка, не се чувствам представена на международната сцена чрез тази песен. В телевизионното предаване вчера не бяха споменати авторите й, Дара само подхвърли за гръцки продуцент, но не му каза името. Днес в сайта на БНТ прочетох и имена: автори на музиката и текста на "Bangaranga" са: Anne Judith Wik (Норвегия), Cristian Tarcea (Румъния), Dimitris Kontopoulos (Гърция). Самата дума от заглавието пък била на джамайски език и значела „революция“ (по-точният превод е „хаос“). Това е БЪЛГАРСКАТА песен на "Евровизия 2026". Е?

Впрочем, Владимир Дворецки намери в мрежата информация за песен със заглавие „Bangarang“ на американския певец Скрилекс, с която печели „Грами“ през 2012 г. Повече информациа за песента: Bangarang. Не знам дали това е било известно на създателите на нашата „Бангаранга“, но за всеки случай са добавили едно „а“ накрая, та да се различава от американската.

Освен това Влади откри и песен отпреди две години на афганистанска певица, чието заглавие е „Рангабанга“ и е изпълнявана на пущу. Прилагам видеото с песента: Ranga Banga  Впрочем, „Рангабанга“ е далеч по-мелодична и симпатична от нашата „Бангаранга“, но пък с нея сме щели да стреляме в десетката на Евровизия. Чудя се трябва ли да се полагат толкова усилия, за да се следи накъде духа вятърът и да се нагаждаме според предполагаеми тенденции в развитието на Евровизия? Ето, вчера победител в престижния конкурс за италианска песен в Сан Ремо стана 56-годишният Сал да Винчи. Той ще представлява страната си във Виена. Едва ли сега ще му измислят сложна хореография и стряскащ костюм, та да влезе в тренда на конкурса, но песента му е хубава и Италия разчита на нея. А ние се стараем по всякакъв начин да сме по-вървежни.

Във вчерашното предаване по БНТ 1 ми достави удоволствие гостуването на участничките в Евровизия от Сан Марино - Сенит и Ева Мария от Люксембург. Най-голяма радост ми доставиха децата от „Бон-Бон“ и тийнейджърите от B!ON, които изпълниха подборка от песни, участвали в Евровизия през годините. Толкова хубави гласове и естествена визия! Дано на красивите момичета от B!ON не им хрумне след време да си издуят устните със силикон и да си направят лицата като порцеланови маски, та да са по-ефектни под прожекторите!

А сега ще чакаме представянето ни във Виена с песента „Бангаранга“, което ми звучи по-скоро като „Джанга джунга“ или чалга в джунгла. Да видим как ще ни оценят при толкова усилия да бъдем харесани!       

Тук добавям събраните на едно място мои коментари по повод подбора на български изпълнител за Евровизия 2026 в хронологичен ред.

25.01.2026 г.

Вчера гледахме семейно първия кръг на националната селекция за български представител на тазгодишната Евровизия. Членове на журито бяха любимата ни певица Тони Димитрова, генералният директор на БНР Милен Митев, певецът Васил Петров, композиторът Петър Дундаков, певецът и актьор Руши. Не знам дали всички те бяха предварително посъветвани предимно да поощряват изпълнителите, а не да им показват недостатъците, но, общо взето, основно похвали се чуваха. Имаше две изключения. Тони Димитрова, като човек винаги изтъкващ хубавото, но и не подминаващ слабостите, не се сдържаше и на моменти казваше по някоя и друга забележка, но много деликатно и винаги завършвайки с ласкава дума. При Петър Дундаков много си личеше как иска да бъде пределно откровен, но старае да се овладее. До голяма степен успяваше и въпреки това видяхме как изпълнителите, към които той прояви лека критичност, видимо повехнаха. Ех, колко чувствителни са днес младите в изкуството! Само суперлативи за себе си приемат. От страна на журито ги получаваха неизменно и в изобилие от Васил Петров и Руши. Генералният директор на БНР Милен Митев оценяваше добронамерено, но без възхвали.

Какво впечатление ми направиха самите изпълнители. В този кръг от селекцията трябваше да бъдат оценени гласовете им. Повечето от тях избраха да изпълнят свои авторски песни. Забележително е, че толкова много млади певци държат да създават сами песните си. За съжаление, нито една от тези авторски творби не запомних, а в немалко от тях на моменти долавях чалга интонации. Някой може да ме контрира, че това е субективно усещане, но друго мое наблюдение не може да се отрече – голяма част от песните, с които изпълнителите се представиха, бяха с фолклорни елементи – и в мелодията, и в облеклото. Така както масово българщината навлиза в съвременната литература и вече има десетки романи с носталгия по някогашния селски бит, същата масова тенденция забелязах и на вчерашното прослушване на 15-те кандидати да участват в Евровизия. Една млада певица в народна носия се обърна към Тони Димитрова с въпроса не е ли добре България да бъде представена на международния конкурс от песен, в която се усеща българското. Тони й отговори, че е важно песента, с която ще се представим, да е хубава.

И нещо за визията на изпълнителите, по-специално на изпълнителките. Не знам на някой гримьор от БНТ ли се дължеше или на собствените усилия на участничките в прослушването, но почти всички ми изглеждаха с лица на порцеланови кукли. Затруднявам се да определя дали едно лице е хубаво, след като усещам каква усилена работа е положена за постигането на тази хубост.

Няма да изброявам кои кандидати продължиха след вота на журито и зрителите. Исках само да споделя общи впечатления от вчерашния етап на кастинга за наш представител на Евровизия. Следващият клъг е на 31 януари по БНТ1. Тогава журито щяло да бъде друго.        

27.01.2026 г.

Оказа се, че ми е бедна фантазията, за да си представя какво се изсипва на главата на любимата ни певица Тони Димитрова, защото като член на журито при първия етап от избора на наш изпълнител за Евровизия, си "позволи" да спомене мимоходом, и то много деликатно, че една млада певица има пролем с прозодиите. Най-общо казано, това е, когато ритъмът на мелодията води до изместване на нормалното ударение в думата. Поантата в изказването на Тони беше, че изпълнителката е прекрасна. Обикновено поантата е най-важното нещо в един текст и точно тя се запомня. Само че феновете на кандидатката за Евровизия са подминали това добронамерено послание на Тони и не могат да й простят леко загатната забележка за прозодиите. Създава се впечатление, че едва ли не цял Кюстендил е тръгнал "на нож" срещу една от най-популярните ни певици, известна с огромното си сърце, но и с това, че е пределно откровена. Познавам много стойностни хора, родени в Кюстендил, и съм убедена, че тези, които оплюват в момента Тони Димитрова, не са мнозинство, но са достатъчни, за да огорчат един наистина много добър, отзивчив и всеотдаен човек, каквато е тя. Хора, опомнете се! Не правите добра услуга на любимката си като не позволявате нито една забележка към нея. Тя е млада и все още има на какво да се научи от по-опитните си колеги. Не е полезно за нея да я карате да си мисли, че вече е съвършена, а я поощрете наистина да стане такава, като се вслушва в разумни съвети. И изобщо, тъжна история се очертава с този кастинг за изпълнители. Нашето семейство, например, подкрепя Михаела Маринова. Какво беше учудването на мъжа ми, когато при гласуването онлайн се оказа, че за броени минути има над 20 хиляди гласове за Дара! 20 хиляди! Кога успяха? Как става това? Значи най-важното е кой от кандидатите ще организира най-масово гласуване за себе си. Добре, че беше и балансиращото мнение на журио, но на това гласуване онлайн аз като зрител отказвам да вярвам. Очаквам със свито сърце следващия кръг за подбор на наш представител на Евровизия.

31.01.2026 г.

Довечера по БНТ 1 от 21 ч. ще гледаме кой изпълнител ще бъде избран, за да представя България на Евровизия. Сега си представям каква трескава дейност за организиране на масов вот за своя човек развиват роднините, приятелите и феновете на всеки от кандидатите. След първия тур на прослушването прочетох коментари от поп звезди, които твърдят, че най-важен е вотът на публиката, а не на журито. Мисля точно обратното! Вотът на публиката всъщност означава колко народ си успял да мобилизираш, за да подкрепи някого. Който има повече познати, готови самоотвержено да му дадат гласа си, или разполага с тролове, той ще излезе начело, както и да се представи. Интересно ми е чии ли „организационни щабове по гласуването“ ще се окажат най-ефективни тази вечер. Лично аз много повече се доверявам на професионалното жури. Членовете му може и да дадат оценка, която някои зрители да не приемат, но застават с лицето си зад своето мнение. Вярвам на това, а не на анонимните гласове, които будят съмнение, като 20-те хиляди гласувания за броени минути в полза на една от изпълнителките миналата седмица.

1.02.2026 г.

Дара ще представи България на Евровизия 2026. Да й пожелаем успех! Фаворитка на нашето семейство беше Михаела Маринова, но няма да се включа в развихрилите се коментари кой повече заслужавал. Всички участници са симпатични млади хора със своите мечти и амбиции. Дай Боже да ги осъществят! Искам да споделя обаче други свои мисли, които ме споходиха, докато гледах втория тур от подбора на наш изпълнител за тазгодишната Евровизия.

Първо ми стана приятно, че преди изпълнението на всеки от 8-те кандидати, бяха припомнени с кратки видеозаписи някои мнения за него, изказани от членове на журито при първия етап на селекцията. От тези видеозаписи се видя колко лъчезарна, изпълнена с обич и съпричастност към всеки от младите изпълнители, е певицата Тони Димитрова. Дали са се засрамили феновете на една участничка в надпреварата, които цяла седмица атакуваха Тони заради една нейна деликатна забележка към любимката им? Досещам се за отговора на този мой риторичен въпрос.

Друго, над което се замислих, беше изпълнението на Роксана. Мощен, ярък глас и толкова дълбоко преживяно изпълнение на народната песен „Калиманку Денку“! А беше ясно, че не Роксана ще се класира за Евровизия. Тя остана последна от всички 8 кандидати. „Аз имам моя глас – беше казала певицата в интервю след първото си явяване на прослушването в БНТ. – Не мога да правя шпагат на сцената, макар че бих искала.“ И какво излиза? Че само с единия хубав глас вече нямаш никакви шансове в конкурс за песен? Трябва да можеш и да танцуваш, дори да си акробат, за да се впишеш в модерните представи за шоу. Иначе си аут.

В още един момент се замислих за въздействието на гласа: когато запя Иво Димчев. Той нямаше възможност да присъства на кастинга в БНТ миналата седмица заради концертите си в чужбина, но го чухме снощи, извън конкурса. Естествено, и друг път  съм го слушала, но този път това стана след изпълненията на останалите певци и той така се открои, че не можех да повярвам на ушите си. Какъв глас! БНТ направи жест към Иво Димчев и отсега го включи сред кандидатите да ни представят на Евровизия догодина.    

 И сега идва моментът за най-сериозния ми въпрос, който вече дни наред и други мои познати задават: след като става дума за песенен конкурс, защо първо се избира изпълнителят, а после, в рамките на по-малко от месец, ще му бъдат написани 3 песни, от които ще се избере една. Не помня друг път да е имало такъв подбор за нашето участие в Евровизия. Защо се поставя каруцата пред коня? Нали най-важно е каква ще бъде песента? Оттук се зареждат още въпроси: някакъв чуждестранен екип от продуценти щял да подготви въпросните 3 песни  - кои са тези продуценти? Кой ги подбра и на какъв принцип? Защо не се съобщава кои са те? Защо са чуждестранни? Няма ли български композитори и автори на текстове и не е ли по-важно те да покажат на международна сцена какво могат? Или някой поставя под съмнение, че в България има достатъчно талантливи създатели на песни? Значи български композитор, който се е вдъхновил да направи хубава песен, няма никаква надежда, че ще може да се яви с нея на националния подбор за Евровизия? Вдъхновението очевидно вече няма никакво значение. Сега ще се напишат по поръчка 3 песни. Ще се вземе под внимание какво е най-вървежно в поп музиката в момента и от различните тенденции в тренда ще се скалъпи нещо, което да ни направи силно забележими и конкурентноспособни, за да привлечем вниманието на публиката в международен план. Само че това на мен ми прилича не на творчески акт, а на занаятчийство. Е, наслука!
  

        

  

 

 

Над къщички и дворчета

 

                                                       Снимка: Владимир Дворецки

Вече втори ден в София има сняг. През последните зими рядко се задържа по-дълго, бързо се топи,  а сега почти се върнах в снежните спомени от детството си и от тези спомени изникна нещо, което съм написала преди 20 години. Имала съм намерение да го включа в романа си в разкази „Откриването на Дагоберта“, който излезе през 2012 г. във Военно издателство, но в крайна сметка не съм го включила. Досега не съм го публикувала никъде. Днес реших да го споделя в блога си. Заглавието е от една песничка, която обичах като дете:

       "Над къщички и дворчета..." 

Невинаги обичам да се връщам на места, където съм била. Но първият адрес, на който съм живяла, с годините придобива власт над мен: ул.”Шести септември”  26! Ако минавам по някоя от близките улици, този адрес ме привлича и обикновено се поддавам на изкушението да тръгна натам. Обичам усещането, докато се приближавам до кооперацията, защото тогава си мисля, че живея на първия етаж и след малко ще се изкача по тясната стълба, ще натисна звънеца на вратата вдясно...

         Щом вече стигна до външния вход, дори не се спирам. Само хвърлям поглед към паметната плоча на актьора Владимир Трендафилов, който се  премести със семейството си в нашия апартамент, когато бях на 6 години, а ние отидохме да живеем през няколко улици, в апартамента, където сме и досега. 

         След като подмина дома на моето най-ранно детство, мислите ми се връщат в настоящия живот и докато стигна до в къщи вече съм изцяло погълната от ежедневието си. До следващия път, когато отново случайно се наложи да мина оттам...

         Понякога сънувам апартамента на “6 септември” 26, но при събуждането си осъзнавам, че той в действителност е доста по-различен от съня ми. И ми е странно защо подсъзнателно съм искала да бъда там.

         Помня просторния хол, в който съвсем спокойно се разполагаше старият ни бюфет, голямата разтегателна маса и едно легло, покрито с шарен китеник и пак оставаше много свободно място. (По-късно същият бюфет и масата изпълваха до крайност малкото ни холче в настоящия и апартамент и трябваше да минат години, докато постепенно го обзаведем така, че мебелите да не го задръстват.) Помня и спалнята, където в определен момент пренесоха леглото от хола, за да спя на него, защото дотогава се гушех всяка нощ между майка ми и баща ми. Малко по-смътно си спомням кухнята, защото не се заседявах там – оставила ми е усещането за мрачно неголямо помещение с черен циментов под и имитация на балконче, широко една педя, но с парапетче от метални пръчки като истинските балкони.

         В апартамента имаше и килер – много удобно помещение, в което можеш да хвърляш всичко, станало  ненужно, за да ти е разтребено вкъщи. (Такова помещение страшно ни липсва в апартамента, където живеем сега). В килера се влизаше от коридора, но, ако не се лъжа, имаше врата за него и откъм миниатюрната стая на баба ми. Прекарвах времето си основно в тази стая – играех си със стъклени топчета, разглеждах книжки с картинки или рисувах. По радиото веднаж бях чула една песничка, която ми беше харесала и обичах да си я пея: “Над къщички и дворчета, край светлите прозорчета, летим, летим, летим, децата веселим.” Сигурно песничката ми беше направила толкова дълбоко впечатление, защото в нея се разказваше за снежинките, а докато съм я слушала за първи път, навън е валяло сняг. Така или иначе я намирах за вълшебна. Баба ми след години все си припомняше с умиление тази картинка от моето детство: “Седнала си с блокчето, рисуваш и си пееш “над къщички и дворчета...”

         Спомените ми от онова време са като случайни снимки – не много на брой и без логическа връзка помежду им.

Като дете съм боледувала често – от ангина и бронхопневмония. Едно от нещата, които си спомням, е как лежа със затворени очи в леглото си (когато вече имах отделно легло в спалнята на нашите ). Унесла съм се, но не спя. Вероятно имам висока температура. Майка ми е край леглото и говори тихо на някого – не различавам думите, разбирам само, че говори за мен и състоянието ми. Решавам да покажа, че съм будна – размърдвам се под завивките, отварям очи и след минута ми подават парченце обелена ябълка. Запомнила съм тази кратка житейска сценка заради полушепота на майка ми (тревожен, но и с желание сама себе си да убеди, че всичко ще се оправи) и парченцето старателно обелена ябълка. По него сега, след толкова години, разбирам, че тогава до леглото ми е бил и моят баща – той ми белеше ябълките по този начин, като изрязваше дълбоко частта със семките.

         Помня и захарните животни, които се продаваха в един магазин срещу нашата кооперация: петлета, слончета, но предимно петлета. Вкъщи винаги имаше от тях. Веднаж майка ми реши да си купим още захарни животни, но ако няма слончета, да не вземаме нищо. Стана така, че влязох в магазина преди мама, тя се беше забавила на входа. За мен това се оказа изпитание, защото бях стеснително дете, а в един момент се озовах пред две лели, на които трябваше да кажа какво искам. Поисках захарни слончета. “Няма-отговори едната леля. - Останали са ни само петлета.” „Ама ние си имаме...”- безпомощно произнесох аз. Беше ми неудобно да им отказвам, но така се бяхме разбрали предварително с майка ми. В този момент влезе и тя. Продавачките набързо й обясниха какво има и какво няма. “Добре! - заключи майка ми – Купуваме петлета!” Не знам защо го направи. В детското ми съзнание остана удивлението, че самата тя беше казала “Ще вземем само слончета и нищо друго!”, а след това купи захарни петлета, макар че наистина си имахме вкъщи.

         Мисля си какви дреболии могат да направят впечатление на едно дете, дотолкова, че да изскачат в съзнанието му, когато вече е в твърде зряла възраст.

 Свързвам дома на най-ранното си детство най-вече с баба ми Иванка. Тя беше продала къщата си в Перник и се беше пренесла да живее у нас с надеждата парите от продажбата да ни послужат да си купим по-хубав апартамент. Това никога не стана и „й изядохме парите”, както повтаряше години след това майка ми с укор към моя непредприемчив баща...

А колкото до детските ми спомени, когато се преместихме на днешния ни адрес, аз все още бях малка и през зимите пак рисувах в блокчето си и пеех "Над къщички и дворчета...", но вече не беше същото, както в първия дом от детството ми.

В живота ни нещата може и да се повтарят, но усещането е различно.

        

Впечатленията ми от сериала „Мамник“ – I част

                                 Снимката е скриншот от трейлъра за сериала 

По БНТ1 продължава излъчването на сериала „Мамник“ по едноименния роман на младия писател Васил Попов (винаги ще напомням, че преди него имаше и друг добър писател с това име, роден през 1930 и починал през 1980 г.). Започнах да го гледам от любопитство, преди да съм чела книгата. След всеки епизод споделях впечатленията си във Фейсбук. Получи се нещо като зрителски дневник. Вече минаха половината епизоди и реших да събера на едно място в блога си досегашните мои бележки за сериала. Ще има и втора част, когато той приключи. Направих същото преди три години със сериала „Войната на буквите“ също по БНТ 1 и виждам, че и досега публикациите ми за него се четат.

9.01.2026 г.

Не съм чела „Мамник“, защото не съм сред почитателите на фентъзи. Снощи обаче от любопитство гледах първия епизод на сериала п БНТ 1. Тъй като имам впечатление от български филми и сериали през последните години, бях подготвена, че повечето актьори ще играят театрално и неорганично и, за съжаление, не се излъгах. Само Владимир Пенев и един-двама дядовци от старческия дом бяха автентични. Действието се точеше мудно. През цялото време очаквах да се случат страхотии-ужасии и те накрая наистина се случиха, но бяха много по-зловещи и кървави, отколкото предполагах – както споменах, не съм чела книгата. Дали пък да не взема да я прочета? Ето как една екранизация, макар и с неубедително начало, може да предизвика интерес дори у хора, които не са фенове на даден литературен жанр. Ще гледам и втория епизод, пък по-нататък ще видим.

16.01.2026  г.

Вчера гледах втория епизод на „Мамник“. Този път озвучаването не беше лошо, тъмните кадри също бяха по-малко. Слава Богу, нямаше и много кървища, както в първия епизод, видя се само кървавата следа от пуснатото отвисоко куче върху предното стъкло на автомобил. Макар още да не се разбира каква животина е мамникът, вече има подсказка, че не е мечка, както мисли полицаят Камен, а нещо, което се издига нависоко. Впрочем, този път забелязах, че Йордан Ръсин много добре изпълнява ролята на полицая гадняр Камен. Така към успешните актьорски превъплъщения на Владимир Пенев и двамата дядовци от старческия дом, добавям и неговото име. Да не говорим, че в този епизод се появи още един много талантлив актьор – Атанас Атанасов в ролята на Волен Несторов.

Най-после успях да разпозная актрисата Ели Скорчева в майката на главната героиня. Добре са я дегизирали като бабичка, но никак не ми звучи автентично с този трънски диалект. Прилича ми на интелектуалка (каквато тя реално е), която се опитва да говори диалектно, но много си личи, че това не й е присъщо. За разлика от нея, дъщеря й Божана Горнева си говори на съвсем книжовен български. Да се чудиш как не се е повлияла поне малко от майка си. Не забелязах да използва много диалектни думи и полицаят Митко. Изпълнителите на тези две роли се надявам да се представят по-убедително в следващите епизоди. Екатерина Лазаревска има ефектна външност, но все още ми се струва, че постоянно се колебае с каква интонация да произнесе репликите си и невинаги избира най-подходящата. Мариян Стефанов (Митко) пък доста преигра при оплакването на загиналото полицейско куче. Ако забележа промяна в играта им към по-добро, непременно ще я изтъкна.

Появи се и човек от небитието – Лазар, неслучайно съименник на мъжа, възкресен от Христос. Със сигурност ще се сетите за доста филми, в които персонаж от миналото попада в съвремието ни и се диви на техническите постижения, които за днешния човек са нещо съвсем нормално. Да видим как ще се впише в действието и ще има ли по-оригинална трактовка на този толкова обикнат от автори на книги и кинаджии типаж. Във всеки случай, при появата си Лазар изглеждаше като твърде жалка персона с мръсно белите парцали, които покриваха тялото му. Иначе явно е добра душа, защото кучето на Божана го хареса.

Питам се също ще се вклюмат ли по-нататък в сюжета мигрантите, които полицаите заловиха в гората или са вмъкнати само за колорит. Все повече се убеждавам, че ако наистина реша на прочета книгата „Мамник“, то това ще бъде, след като изгледам целия сериал, стига да не ми досади. Искам да оценя филмовата версия като самостоятелен художествен продукт. Защото отсега откривам доста разлики. Като съдя по читателските отзиви, романът създавал истински съспенс – направо тръпнеш какво ще стане по-нататък. У мен такива чувства сериалът не буди. Действието продължава да се точи мудно. Всичко досега ми е напълно предвидимо. Ясно е, че героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко ще се кае, че е отблъснал сина си. Ясно е, че следващата жертва на мамника ще е симпатичният орнитолог със сладката дъщеричка, която му казва във видеоразговор, че е сънувала „кошмай“ – нали знаете какви прозрения имат децата! С други думи, съспенс не изживях и не съм изпитала желанието епизодът да не свършва, защото ми е много интересен. Може би все пак ще гледам и следващия.    

23.01.2026 г. 

Гледах и третия епизод на „Мамник“. Отново напомням, че не съм чела книгата и оценявам сериала като самостоен художествен продукт. Очевидно вече съм свикнала с тъмните сцени и те вече не ми правят впечатление, но очаквания съспенс, за който споделят феновете на книгата, така и не мога да го почувствам. Всичко си остава напълно предвидимо. Както предвидих миналата седмица (не че съм особено проницателна, просто филмът е така направен, че е лесно да се досетиш какво ще се случи) героят на Владо Пенев, Емил Славов, горко се кае, че е прогонил невъздържано сина си, дошъл да го прибере от старческия дом. То си беше ясно: синът мило го придумва, а бащата беснее и го пъди. Веднага си казах: „Ще видиш ти! Нещо ще се случи със сина ти!“ И точно така стана в третия епизод. Сега Емил Славов е съсипан от угризения, иска да поправи грешката, настоява да бъде търсен синът му. Съвсем предвидимо, полицаят гадняр Камен, отказва да съдейства и отсега е ясно, че на следващ етап и той ще съжалява за постъпката си. Естествено, в трети епизод мамникът вече беше разкъсал симпатичния орнитолог, както беше ясно подсказано, че ще се случи в края на предишния. Само че къде е съспенсът за зрителя? Какво напрежение да изпитвам в догадки какво предстои. Никакво. Изненадах се само, когато възкръсналият из мъртвите Лазар умря за втори път. Подразбра се, че в предишния си живот е имал вземане даване с мамника. Дали пак той го е примамил от отвъдното? Ще се разбере, но това не ме интригува особено. От последните кадри се изясни, че Лазар е възкръснал за втори път. Щеше да е доста безсмислено да се появи за толкова кратко и да изчезне от сюжета. Направи ми много добро впечатление, че Лазар, който е роден през 1892 г., говори българския от онова време – звучи архаично и симпатично. За пореден път обаче ме подразни трънският диалект от устата на актрисата Eли Скорчева, дегизирана като селска бабичка. Че и дружката й, вражалицата, която й беше дошла на гости, също „по трънски“ се изразяваше, макар на вид да ми приличаше по скоро на дама от старата буржоазия, предрешила се „по народному“. Толкова ли нямаше автентични селянки от трънско, които да изпълнят тези роли? Нали режисьорът Виктор Божинов държал да участват предимно неизвестни актьори? Може натуршчиците да не се справят перфектно с играта, но и някои професионални актьори във филма не се справят перфектно. Тук не мога отново да не изтъкна отличната игра на Йордан Ръсин като полицая Камен. Героят му ми е изключително неприятен, но той се превъплъщава в него великолепно. Прочетох един зрителски коментар, че Йордан Ръсин открадна сериала. Засега и за мен е така. Все по-успешно влиза в ролята си Екатерина Лазаревска, изпълнителката на главната роля - Божана, което ме радва като зрител. Все още има да я догонва с играта си нейният екранен колега Митко. Отново обаче ме подразни коренната разлика в говора на Божана – съвсем правилен книжовен език с тук-там по някоя диалектна дума за цвят, и натрапчивият диалект на майка й, изпълнявана от Eли Скорчева. Накрая ще добавя, че твърде бутафорна ми се стори убитата мечка. Даже отначало си помислих, че като се изправят пред нея стрелците, ще възкликнат: „Я, ама мечката не била истинска!“, дотолкова ми приличаше на нескопосан макет, ама не, според сценария явно истинска е трябвало да бъде. И за да завърша с нещо хубаво - харесаха ми кадрите, снимани отвисоко – грандиозни пропасти и гори! Още се питам дали ще гледам четвърти епизод.  

30.01.2026 г. 

Четвъртият епизод на „Мамник“ ми се стори толкова безинтересен, че се питах дали изобщо да пиша за него. Твърде малко неща се случиха и никое от тях не предизвика у мен като зрител напрегнато очакване какво ще стане по-нататък. Полицайката Божана разпита заловените мигранти къде са срещнали неочаквано изникналия до тях Лазар и те й обясняват – край гробищата. Лазар междувременно е възкръснал отново след втората си смърт при падане от покрива на хижата. Божана не може да се начуди какъв е той. Майка й не се е отказала да я сближи с младежа, когото е харесала за зет, и за да е по-сигурна какво предстои между него и дъщеря й, вика съседката си вражалица. И какво да открие тя по ръката на умрял и възкръснал човек? Естествено – черна магия. Много преигран ужас от страна на вражалицата. Другото, което се случва през това време в епизода е, че екип полицаи започват да търсят Делян, синът на обитателя на старческия дом Емил Славов, и намират автомобила му, а него не. Временно прекратяват търсенето и баща му се притеснява. Иска да вземе участие в издирването, но шефът на старческия дом не е съгласен да го пусне и инсценира заболяване от ковид на съквартиранта му бай Георги, за да обяви, че всички от стаята са под карантина и не могат да излизат. В този епизод беше погребана и първата жертва на мамника Анита Йерусалимова. Това е съдържанието. Най-атрактивното, което се случи, за мен беше, че авторът на романа, Васил Попов, се появи на екрана в ролята на телевизионен репортер, който предава от село Вракола. Добре му се получи тази епизодична роля. Иначе миналата седмица малко избързах с похвалите за Екатерина Лазаревска, че все по-успешно влиза в ролята на Божана. Сега пак започна да преиграва. А как неестествено продължават да ми звучат диалозите й с нейната майка, която говори на натрапчив диалект, а дъщеря й отговаря на книжовен български! Майката (актрисата с интелектуално излъчване Ели Скорчева): „Не си ручАла!“ Божана: „Ще хапна нещо!“ Така, този който не знае, че ручам означава ям, ще е наясно какво е казала майката, но далеч по-естествено е дъщерята да отговори на същия диалект: „Че ручам нещо“. Ама как образът на красавицата Божана да се окарикатури с диалекта реч! Докато Ели Скорчева се е прежалила и ръси на диалект, който изобщо не й излиза убедително от устата. И понеже няма какво повече да коментирам за този епизод, ще отбележа колко много си личи, че рижата коса на Божана е боядисана. Не само е в неестествено червен цвят, а и по скалпа й се забелязва боя. То това да е кусурът на филма, ама не е. Скучен е. Наистина не съм сигурна дали ще гледам следващите епизоди. Добре направих, че си купих книгата и вече я зачетох. Понеже сериалът не ми създаде големи очаквания за нея, до момента съм приятно изненадана 

6.02.2026 г. 

И днес, както миналия петък, се колебаех дали да пиша за поредния епизод на „Мамник“, защото пак почти нищо не се случи в него. Освен това, едва ли има човек, който да не е потресен от престъплението в хижа „Петрохан“, което оставя на заден план всякакви художествени измислици. И все пак ще посветя няколко реда на сериала, защото междувременно от два-три дни насам започнах да чета романа, по който е направен. Стигах до 266 стр., което означава, че минах половината от книгата. Горе-долу толкова е минало и от телевизионната му адаптация – вчера видяхме 5-ия от 12 епизода. Само че в тези 266 страници се случват много неща, а действието в сериала все повече зацикля и не ми е ясно как ще навакса с всичко, заложено в книгата. Очевидно няма да навакса. Вчера, докато гледах колко минути са посветени на бръсненето на Лазар, в което му помага Божана, или пък как Емил Славов хвърля дърва в печката, се питах нетърпеливо: Защо си губите времето? Нямам отговор на този въпрос – защо екипът, екранизирал романа, си пропилява времето в незначителни детайли, а не показва важни нишки в сюжета. В едно съм сигурна: че който не е прочел романа, трудно ще разбере за какво се разказва във филма.

Накратко ще се спра на разликите, които открих досега, между книгата и телевизионната й версия. Още в самото начало на романа става ясно, че онова, което върши жестоки пакости, е птица. Необикновена, но птица. Точно тази птица отива да лови ловната дружинка, а не предполагаема мечка, както е в сериала. До средата на книгата птицата на няколко пъти се показва пред очите на някои от персонажите и е описана доста колоритно. Със съвременните технически възможности би могла да бъде пресъздадена изключително ефектно на екрана. Само че в екранизацията все още нищо не сме видели от мамника. Когато се намеква за неговото присъствие, се чува тракане като от кречетало, което очевидно трябва да наподобява звуците, издавани от гигантския клюн на митичното същество, но ми се струва бутафорно. Изводът ми е, че при екранизацията стремежът е бил историята да се представи повече като криминална, а не като фентъзи. За съжаление, и криминалната версия е показана мудно и скучно.        

Още разлики между книгата и сериала по нея: В романа, още при появата на Лазар на гробището, става ясно от кой гроб е излязъл и на паметника, освен имената с които се представя, пише датите на раждане и смърт: 27 март 1901 г. – 22 октомври 1932 г. (Не знам защо във филма Лазар е състарен с 9 години – казва, че е роден през 1892 г.) Така че тук загадка няма, но във филма има – чак в пети епизод Лазар завежда Божана до гроба си и й показва паметника. Т.е. изкуствено се създава някаква тайнственост, а се пропускат златни възможности от книгата, за да се постигне напрегнато очакване на зрителите какво ще се случи по-нататък.

Други разлики има в самите образи. В книгата Божана може и да е дръпната по отношение на колегата си Митко, но не и към Лазар, каквато е екранната й версия. Тя не само не му се кара, че е взел китарата на баща й, а й става приятно, че Лазар е проявил интерес към нея. Изобщо, екранната версия на главната героиня е едно студено, несимпатично същество, нещо, което литературният първообраз не е. Неприятно ми е да го кажа, но малкият проблясък, който забелязах у изпълнителката на ролята Екатерина Лазаревска в един от предишните епизоди, се разсея яко дим. Все така не успява да влезе в образа. Изключително неубедително си каза монолога за котето, което изгубила като дете заради Камен и Митко. Ученическа самодейност. Обичам да поощрявам младите, но неумелата актьорска игра въздейства толкова негативно на емоциите ми, че незаслужени похвали не раздавам. В пети епизод по-органичен беше актьорът Мариян Стефанов като колегата на Божана Митко, особено в сцените на потискана дълбоко ревност към нея.

Накрая нещо и за продуктовото позициониране. Видя се ясно каква марка българско вино пие Божана. В предишен епизод пък други зрители бяха забелязали, че полицаят Камен по време на ловджийската хайка носел картонена чашка с кафе от веригата на продуцента Маги Халваджиян – което е странно, защото действието във филма се развива в трънско, а кафенетата на Халваджиян са в София. Но ако не друго, сериалът ще удовлетвори рекламодателите си, а и самия продуцент.      

13.02.2026 г. 

Вчера изгледах и шестия епизод на „Мамник“ – отново скучен и протяжен. Сигурно повече изобщо не бих гледала този сериал, който с нищо не може да ме заинтригува, ако не бях прочела междувременно самата книга. Първо мислех да я прочета след края на сериала, но изгубих търпение и поисках да разбера защо книгата все пак толкова се харесва. Оказа се, че има защо! Започнах да чета предубедено, защото не съм фен на фентъзи, обаче в даден момент романът така ме увлече, че не можех да го оставя. Хем бързах да разбера какво става накрая, хем след това съжалявах, че е свършил. За себе си го сравних с книгите за Хари Потър, но в български вариант. Много умело младият писател Васил Попов (да не забравяме, че преди него имаше друг добър писател със същото име) е вплел българския фолклор в съвременен и исторически сюжет. Темата за плътеника – човек възкръснал от света на мъртвите, я има в народните ни песни. Такъв плътеник е Лазар, извикан от отвъдното, за да довърши нещо, което не е успял приживе. В случая трябва да изпълни едно обещание, дадено някога пред майка му и да накаже един предател заради трагично събитие, станало през 1932 г., което във времето води и до други драми. Той е призван да убие и мамника – злобна птица, създадена с черна магия, която сее гибел за всички, замесени в трагедията, и техните наследници. Бихте ли се досетили за всичко това от първите 6 епизода на сериала? Убедена съм, че не, ако не сте чели книгата. Няма да давам повече подсказки дали Лазар ще се справи със задачата си, заради която е дошъл от небитието. Едва ли ще се учудите, че между него и Божана ще пламне любов. Все още предстои да видим и това, макар че в книгата се случва доста по-рано. Най-после в шести епизод видяхме нещо и от мамника. В романа той е описан много колоритно, а това, което се появи на екрана си беше просто една голяма глава на орел. Питам се кои ли сюжетни линии ще бъдат спестени в сериала, защото няма как всичко, което става в книгата, да се помести в оставащите 6 епизода. Искам да добавя още нещо. Когато започна излъчването на сериала, книгата стана номер едно по продажби във веригата книжарници „Хеликон“. През тази седмица тя вече е изпаднала от първата десетка по продажби в тази верига. Все още е сред първите 3 най-продавани в книжарници „Озон“, „Сиела“ и „Хермес“ и „Гринуич“, но за мен рязкото изпадане от десетката на „Хеликон“ е фрапираща. Ето какво прави една несполучлива екранизация по нашумяла книга! Затова пък романът продължение – „Лехуса“ е излязъл в тази класация на второ място, а наскоро беше избран и за български роман на годината от читателите на „Озон“. Не знам обаче дали ще прочета „Лехуса“, защото, доколкото разбрах, в нея вече го няма Лазар, а той ми е най-симпатичният герой от „Мамник“.           

Следва продължение.