неделя, 31 декември 2017 г.

Моята 2017 г.


Една отминаваща година никога не е само добра или само лоша – в нея обикновено има и от едното, и от другото. Важното е кое преобладава. През 2017 г. имах толкова много хубави преживявания, че бих я определила като една от най-вълнуващите в живота ми. Случи се и нещо изключително тъжно – почина братовчед ми Асен Гаргов. Утехата е, че той остави следа в българската музика и името му ще се помни.
През тази година за пореден път се убедих, че денят не се познава от сутринта. Изпратих 2016-а и започнах 2017-а болна от грип. Може да изглежда странно, но нямам лош спомен от това боледуване. Вярно е, че се чувствах отпаднала, но се завивах с пухкав шал, сядах пред прозореца, отпивах горещо какао с кардамон и карамфил, препрочитах Гогол и от време на време поглеждах заснежените клони навън. Изживявах такава огромна наслада с ума и сетивата си, че изобщо не се сещах колко съм  болна от грип. Всичко зависи от нагласата ни.
През отминаващата година работата по сайта ни продължи на пълни обороти. Стараем се да популяризираме чрез него стойностни събития и личности, които невинаги привличат прожекторите на публичното внимание, но заслужават за тях да се пише и говори.
Важен момент за нас като журналисти беше, че фондацията ни „Европа и светът“ застана твърдо в подкрепа на чуждоезиковата програма на БНР „Радио България“, която през лятото беше пред закриване. Засега деструктивните процеси са спрени. Тепърва ще се види каква ще е съдбата на тази програма с дългогодишна история и традиции.  
През 2017-а с мъжа ми отново не си купихме никакви скъпи вещи, но пък пътувахме до места, откъдето ни останаха скъпи спомени. От всяко пътуване донасяме толкова много снимки, че е напълно невъзможно да ги споделим веднага, но си обещавам, живот и здраве, през 2018 г. да го направя в отделни фотоалбуми. За самата мен е приятно да се връщам мислено там, където съм била, а виждам, че и на много приятели им е интересно.
Едно от нашите открития през отминаващата година е Малта – малка островна държава, която може да бъде пребродена за една седмица, а същевременно ти дава усещане за простор, заради морските хоризонти наоколо. Там за първи път научих, че в нашия фолклор има песен в многобройни варианти как българска мома брани острова от войските на Сюлейман Великолепни. Писах в блога си за това.
И други неща ми се случиха за първи път през 2017-а. Досега се бях качвала на слон – в Индия, и на камила – в Мароко, но никога не бях яздила кон. Това стана в ранчото Санта Сусана недалече от Буенос Айрес.


В Латинска Америка също бях за първи път и то в страни, които винаги са ме привличали – Аржентина и Бразилия. Понесоха ме ритмите на аржентинското танго, окъпа ме водният прах край величествените водопади Игуасу, изпълниха с ярки багри очите ми паркове и градини с екзотични птици и цветя, а в Рио де Жанейро открих места, за които съм писала в книгите си, и те се оказаха точно такива, каквито съм си ги представяла. Не бях допускала с каква сила ще ме зареди пътуването до Латинска Америка!
С други думи – започнах годината с грип, а я завършвам изпълнена с енергия. Наистина, невинаги денят се познава от сутринта.


петък, 29 декември 2017 г.

Странните ми срещи с медицински лица


Последните дни на декември ме настройват ретроспективно и реших да споделя за моите странни срещи с медицински лица. Определям ги като странни, макар че мога да им сложа и друг епитет, но, по принцип, имам уважение към лекарската професия.
През това лято за първи път от 12 години насам реших да отида на някои профилактични прегледи. Все слушаме колко са важни. Естествено, и аз го знам. За съжаление, моят опит показа, че профилактичните прегледи може да са вредни за здравето, ако човек има по-слаби нерви.
Като всяка отговорна за здравето си жена, преди 12 г. отидох при една възрастна лекарка (вероятно пенсионерка), която един път седмично даваше консултации в медицинския пункт на БНР. Тя ме прегледа, изуми се, когато й казах възрастта си – много съм младеела за годините си. Вече си тръгвах и лекарката, като обзета от внезапно озарение, ме погледна със святкащи очи, изобрази с палеца и показалеца си голямо кръгче и ми заяви: „Ето такова образувание имате вляво! Колкото орех!“ И ме остави да си вървя по живо по здраво, а аз си тръгнах ни жива, ни умряла.
Веднага си записах час за втори преглед, този път в кварталната ни поликлиника, където ходя обикновено. Обясних на лекарката там какво ми е открила колежката й и я помолих за повече пояснения. Тя ме прегледа внимателно, включително с ехограф, и не откри абсолютно нищо. Тъкмо да си отдъхна облекчено и лекарката каза: „Я аз да ви пратя на изследване с маркери, може пък наистина да ви има нещо!“
Зави ми се свят, защото всеки средно начетен човек знае какви са тези изследвания с маркери.
- И най-добре оттук-нататък да идвате при мен не в поликлиниката, а в частния ми кабинет, там имам много по-модерни условия – добави лекарката.
- Надявам се да не се налага! – разбунтувах се не на шега.
- Ще видим! – каза тя.
Изследванията, на които ме прати, никак не бяха евтини, но поне показаха, че нямам основание за тревога. Джипито ми погледна резултатите и ме успокои, че всичко е наред. Обадих се по телефона на лекарката, която ме прати да се изследвам, и й повторих думите на джипито ми. „Резултатите ви може да изглеждат добри, но това не означава, че със здравето ви всичко е наред!“ – контрира ме тя.
Затворих й телефона и не стъпих на профилактични прегледи цели 12 години.  От време на време си повтарях, че е безотговорно човек да не следи здравето си, но само като си припомнех ужаса, който бях изживяла, отлагах за следващата година. Докато това лято най-после се реших и си взех направление за така важните профилактични „женски прегледи“. Джипито от поликлиниката ми препоръча да отида в „Токуда“, но тя ми е далече и предпочетох най-близката до нас болница.
Направиха ми рентгенова снимка, която веднага беше занесена в кабинета на специалиста, а аз седнах на пейката отпред и зачаках той да ме повика. Други посетителки нямаше. Тъй като времето минаваше, а специалистът все не излизаше, усетих как започва да ми става нервно. Идваше ми да почукам на вратата и да му кажа: „Извинете, какво толкова й гледате на тази снимка?“ Но се въздържах - все пак, той е специалист, той си знае.
Най-после ме покани да вляза в кабинета му, гледаше в пода, мълчеше. Прималя ми.
-    Извинете, има ли ми нещо? – събрах сили да попитам.
-     Как да ви кажа – започна отдалече докторът. – Тази рентгенова снимка не показва проблеми, но тя е само една трета от цялостния преглед, който трябва да ви се направи. Ще поискате от джипито си направление за ехограф и, след като ви видят на ехограф, ще дойдете пак при мен, за да ви палпирам. Така и трите етапа на прегледа ще са изпълнени и едва тогава ще мога да ви отговоря със сигурност дали ви има нещо или не. Как сега да ви кажа, че сте здрава, като това ще е само една трета от истината?
Можеше поне на този етап от прегледа да ме успокои, че всичко е нормално, но той не го правеше.
-                Следващия път, когато ще ви прегледам, няма да идвате тук, в тази болница, а в една друга, частна, където работя допълнително. Там условията са много по-добри.
Толкова ли не се бяха променили нещата, та и той ми говореше точно като лекарката, която преди 12 г. ме прати на изследване с маркери?
-         Къде е тази ваша частна болница?
Каза ми някакъв адрес в отдалечен квартал на София.
-         Няма да мога да дойда там. Тук ми е по-близо.
-        Все пак си помислете! В частната болница имаме отлично оборудване, хубав екип сме. Обаче датите ми там са заети чак до началото на ноември.
-         Тогава няма да съм в България.
-          Вие, като цяло как се чувствате, да ви е зле понякога? – погледна ме обнадеждено.
-        Добре се чувствам – произнесох твърдо и той разочаровано наведе глава.
После се повтори историята отпреди 12 г. Джипито ми погледна рентгеновата снимка и описанието към нея и ме успокои, че всичко е наред и никаква нужда нямам от други прегледи.
Само че странните ми срещи с медицински лица не свършиха, защото реших да отида и на очен лекар. Той не беше само профилактичен. През зимата изкарах грип със силна хрема, от която непрекъснато ми течаха сълзи и в един момент в едното ми око се появи нещо като мушица. Леко прехвърчаше, изчезваше и ненадейно пак се появяваше. Хремата ми отшумя, но мушицата от време на време пак прелиташе в окото ми и реших да потърся консултация. Бях се зарекла обаче да не позволя да ме плашат и още с първите си думи към очната лекарка я предупредих, че на моята възраст все още чета без очила. Само дето някаква мушица прехвърча понякога в едното ми око.
Лекарката беше изключително мила и приятна жена, веднага ми каза, че не е нужно да си споменавам възрастта, защото никой няма да ми я даде. Прегледа зениците ми, успокои ме, че всичко е наред, а тази натрапчива мушица е следствие от хремата, но има как да се спася от нея. Преминахме към проверка на зрението ми. Обясних, че още от студентските години имам един диоптър късогледство на едното око и половин – на другото, но това не ми пречи да чета без очила - пак й го повторих, за да не си помисли, че ще успее да ме стресира с нещо. Секунда по-късно бях дълбоко разколебана в себе си, защото лекарката сложи пред едното ми око някакво стъкло, от което цялото табло с цифрите се размаза пред мен.
-         Нищо не виждам – признах напълно безпомощно.
Тя смени стъклото и горе-долу разпознах някакви цифри. После сложи трето и вече виждах малко по-отчетливо, но не знаех дали увеличава диоптрите или ги намалява и тревогата ми започна да расте. А се бях зарекла, че няма да позволя вече на никой лекар да ме плаши! В един момент, докато тя избираше четвърто стъкло, което да изпробва, окото ми за кратко остана напълно „невъоръжено“ и видях цялото табло кристално ясно.
-         Сега виждам абсолютно всичко! – зарадвах се като дете.
-        Чакайте, чакайте! – отрезви ме лекарката. – Ще намеря нещо подходящо за вас. 
И отново започна да пробва разни видове диоптри на двете ми очи, но вече не използваше таблото, а ми подаваше напечатани текстове с различна големина на шрифта, които трябваше да чета. Сменяше стъклата все по-бързо и ме питаше: „Това четете ли го?“ „Да!“ „А това четете ли го?“ „Да!“
-      Добре, това са вашите диоптри – констатира накрая.
Искаше ми се да й кажа, че виждах достатъчно добре и с предишните, които явно бяха по-слаби, но тя вече ми пишеше рецептата за очила.
-      Ето какво – започна да ми обяснява вразумяващо – Няма смисъл да ми се хвалите, че четете без очила. Така ще ви боли главата.
-    Не ме боли.
Тя не ме чу.
-   Не си разваляйте доброто зрение, като си напрягате очите! Направете си очила! Но не в кой да е магазин, а ще ви кажа точно къде.
Обясни ми как се стига до магазина, в който правели най-хубавите очила в цяла София.
-   И колко диоптъра имам?
-   Един и половина на двете очи. След месец ви чакам на контролен преглед.
От мои познати с проблеми в зрението знам, че никога не бива да ползваш по-голям диоптър от необходимото, защото очният нерв става мързелив и диоптрите постепенно започват да се качват – може и да не се изразявам добре на медицински език, но смисълът е ясен.
Не си направих очила. И няма повече да отида при тази лекарка, въпреки че е изключително приятна и мила жена и въпреки че ми предписа една хранителна добавка Visolor, от която мушицата в едното ми око изчезна. Не мога да ходя при лекар, който безапелационно настоява да сложа очила за четене, когато все още се справям безпроблемно и без тях. Имам известно време, преди да стана клиентка на магазина, където ме прати лекарката.
Описах случки, които определям като странни, за да не използвам друг епитет.
И през тази година наши медицински работници се бунтуваха срещу ниските си заплати. Прави са, в чужбина биха получавали много повече, но не виждам морал в това някои от тях натрапчиво да търсят потенциален пациент у всеки, който отива на профилактичен преглед за собствено успокоение, а се оказва, че дори и да няма здравословен проблем, може да се разстрои, че и да се поболее от недомлъвки и догадки.
Естествено, не всички лекари са такива, но разказаните случки са истински, преживени от самата мен.
Аз си имам начин да разпознавам добрия лекар. Той винаги искрено се радва, когато разбере, че си здрав. Свалям шапка на такива лекари. Много са, но няма да изброявам имена, за да не ги поставям редом с описаната от мен компания от техни колеги.


    


сряда, 27 декември 2017 г.

Замисляме ли се с какво ще ни запомнят


Тази есен видях, че лозата от съседния двор пак се е увила около нашата ограда и се сетих за дядо... хайде да не му пиша името, защото е прието умрелите да се поменават с добро. Та този дядо преди години, като видя как лозата от техния двор се е прехвърлила в нашия, един ден с яко дърпане я изскубна от оградата. Бях си вкъщи тогава и чух стряскащ шум. Погледнах през прозореца и видях как лозата се изнизва от металните бримки на оградата със звук, напомнящ уплашен шепот. Наоколо хвърчаха лозови листа. „Какво правиш?“ – извиках на дядо... да не му казвам името, а той ми отговори: „Не искам нашата лоза да влиза в двора ви!“ Погледнато обективно, нямах право да негодувам, лозата наистина беше откъм двора на големия жилищен блок, в който дядото живееше. Беше ли питал другите си съкооператори дали позволяват да споделим тяхната лоза и те са му дали карт бланш да действа? Не съм сигурна. По-скоро го правеше от лична проклетия... Скоро след това дядото умря. Но лозата от техния двор дълги години не се осмели да се прехвърли отново към нашия.
Днес, когато видях, че отново е прегърнала оградата ни, се зарадвах... и веднага се сетих за дядо... не заслужава да му споменавам името. Колко е тъжно да те запомнят като човека, на когото му се е досвидяла една лоза...   
С годините все повече разбирам колко е важно как сме се отнасяли с хората през целия си живот и у кого какви спомени сме оставили.  
Преди време почина известен писател. Чела съм негови книги, гледала съм постановки на негови пиеси, бил ми е събеседник в радиопредаване, но за него освен едно Бог да го прости нищо повече не можах да кажа. Гледах репортажи, в които негови приятели и близки говореха възторжено какъв невероятен човек е бил, какъв интелект – и на фона на техните искрени и сигурно напълно правдиви думи аз изпитвах дълбоко неудобство, че си спомням за този писател следната случка:
Беше през втората половина на 90-те години, аз правех предаването си за евроинтеграция „Младежта среща Европа“ по БНР и един мой познат от Европейската комисия в Брюксел, с когото се познавахме покрай работата ми по европейски теми, успя да издейства група от 5 български деца да участват в голяма международна детска среща в Париж. Организаторите поемаха разходите по престоя и храната на децата, трябваше само да им се осигури транспортът. Тръгнах да търся финансиране за пътуването на децата до Париж и обиколих немалко фондации, които се занимаваха с културните контакти между България и други страни. На една подобна организация по онова време ръководител беше въпросният писател. Отидох и при него. Той реагира бурно, показа ми открито възмущението си: как е възможно подобно кощунство от моя страна – в момент, когато повечето българи едва се изхранват (напомням, беше през втората половина на 90-те), аз си позволявам да търся пари за пътуване на пет деца до Париж! Опитах се да му обясня, че в тези гладни години, ако пет български деца успеят да отидат на такава международна среща в Париж, това си е успех. Още повече, че там организаторите ще осигурят безплатната храна и нощувките им. Писателят продължаваше да се възмущава от наглостта ми да търся пари за това пътуване, когато България гладува. Брадата му потреперваше от гняв. Искаше ми се да му кажа, че аз все пак се обръщам с молба за финансиране към организация, която работи за културните контакти между страната ни и света, а не към някаква институция за подпомагане на социално слаби и не мога да бъда упреквана, че ще лиша някого от храна заради това пътуване. В бюджета на организации, които развиват международна дейност, обикновено има пера за пътувания и те не бива да бъдат използвани за друго освен по предназначение, т.е. с тези пари не могат да се нахранят гладните – организациите работят по правила. Не успях да му обясня нищо, защото той продължаваше да се възмущава от мен, а аз се чувствах все по-неловко. Накрая се наложи да му кажа: „Добре, разбрах, че не е възможно да помогнете, няма смисъл да говорим повече.“ Проблемът беше, че той не можеше да се успокои, брадата му все така трепереше от гняв… Помня го ясно вече над 20 години.
В крайна сметка, тогава намерих фондация, която пое пътните на децата, и те участваха в международната детска среща в Париж. За тях това беше невероятно преживяване… ярък слънчев лъч в онези гладни години! Нищо не може да ме убеди, че не беше редно да направя всичко възможно пет българчета да изживеят това щастие, вместо да се лишат от него от солидарност с икономическите затруднения на България по онова време. Бедни и гладуващи има и досега, но заради това не можем да спрем международните си контакти. Та така запомних този писател. За съжаление, по-късно, когато четях негови произведения, тази случка винаги изскачаше изневиделица в паметта ми, колкото и да се стараех да я прогоня и да си повтарям, че писателят е талантлив… Хората, които говореха възторжено за него в репортажа от погребението му, са имали шанса да го видят в друга светлина, при други обстоятелства. Съжалявам, че единствената ни среща извън предаването ми, в което беше събеседник, остави у мен гореописания спомен. Разбира се, той ще остане в българската литература, но самата аз след кончината му не мога да кажа нищо повече от едно Бог да го прости.
Може би някой ще ме упрекне, че споделям подобен мой личен спомен за човек, когото явно мнозина уважават. Честно казано, не приемам принципа, че за мъртвите трябва да се говори или добро, или нищо. Смъртта не може да бъде индулгенция. Иначе ще вършим какво ли не с мисълта, че когато вече напуснем този свят, ще ни бъдат спестени реалните оценките за постъпките ни. Всъщност, пиша всичко това, защото отново и отново се питам дали се замисляме какви спомени оставяме у хората. Може би се самозаблуждаваме, че ще ни запомнят единствено с най-достойните ни дела. За съжаление, нищо чудно да останем в паметта им с някоя дреболия – добра или лоша. 
Все се сещам за един много хубав разказ на чешкия писател Иржи Кратохвил „Урок по конфуцианство“ от сборника му „Бърненски разкази“ (изд. СОНМ). В него той твърди, че истинският характер на човека понякога се познава не в критичните ситуации, а в дреболиите. Мисля, че наистина е така.
Разбира се, не знаем с кого в какъв момент ще се пресече пътят ни и в какво състояние на духа ще бъдем тогава. Ще е несправедливо, ако заради наше моментно настроение, оставим у някого неприятен спомен, който ще изниква в паметта му, след като вече сме преминали в друго пространство. Важното е да се замисляме как се отнасяме към другите.
Още на младини харесах сентенцията: „Живей така че, когато умреш, и гробарите да плачат за теб.“ Цитатът е популярен. Доколкото знам, е от Марк Твен. Смисълът му е: да се опитваме да бъдем по-добри, да не унижаваме никого с поведението си. Не се знае с какво ще ни запомнят хората, но нека се постараем да е с добро.


вторник, 26 декември 2017 г.

Монашето от Каркасон


Много искам да разкажа за монашето от Каркасон. Наглед историята не е нищо особено, но е от онези, които наричаме поучителни.
Видях монашето миналата пролет, когато за първи път бяхме в Каркасон. Като всеки страстен почитател на Средновековието, обхождах с мъжа ми стария град с усещането за сбъдната мечта, когато погледът ми попадна на малка фигурка с приведена глава. Толкова се открояваше сред останалите сувенири, имитиращи средновековни скулптури, че спрях и се загледах към витрината. Малката фигурка привлече не само очите ми, а като че ли притегли към себе си душата ми, незнайно с какво. Дали защото лицето й не се виждаше, но беше ясно, че преживява нещо, а аз не знаех какво е и тази загадка ме заинтригува?


Мина ми през ума, че трябва да си купя този сувенир, но веднага прецених, че е направен от камък и сигурно тежи, а ние не обичаме да пълним куфарите си с тежки предмети, когато пътуваме от град на град.
На следващия ден отпътувахме от Каркасон, но фигурката на малкото монаше неочаквано за мен пусна коренче в паметта ми и изникваше там от време на време. Зарекох се, че ако отново отидем в Каркасон, непременно ще си го взема, защото мястото му е в нашия дом.
Случи се така, че през това лято с мъжа ми отново минахме през този град и, както става във филмите, в които героите имат шанса да преживеят една и съща случка, за да могат най-после да постъпят по правилния начин, пак минахме покрай същата витрина и сред останалите имитации на средновековни скулптури видяхме монашето с приведена глава.


Този път без никакво колебание влязохме в магазина и поискахме да купим загадъчната фигурка.    
-         Нямаме повече екземпляри от нея – каза ни младата продавачка.
-         Как нямате, като е на витрината? – възмутих се аз.
-         Само там я има, останалите бройки са изкупени – обясни продавачката.
-         Тогава ви моля да извадите тази от витрината!
-         Не мога. Както виждате, достъпът е невъзможен, много стока е натрупана там.
Жената беше права. Цяла стена от рафтове с каменни сувенири препречваше пътя към витрината.
Така ли щеше да приключи историята със загадъчното монаше? С поуката, че когато нещо притегли силно душата ти, не бива да го подминаваш, защото после ще е невъзможно да поправиш грешката си? Не ми се искаше краят да е такъв.
Продължихме разходката си из стария град и аз се вглеждах нетърпеливо във всяка витрина с надеждата да открия подобна фигурка, за съжаление – без успех. Докато изведнъж забелязах монашето в един магазин съвсем близо до реконструирания средновековен замък. То беше! Същото, с приведена глава и невидимо лице! Побързахме да влезем и да го купим.
-         Вече нямаме бройки от него – заяви продавачът.
Повтори се диалогът от предишния магазин: останала е само фигурката на витрината, но достъпът до нея е прекалено труден и не си струва усилието.
-                     Имаме голям избор от подобни сувенири, изберете си нещо друго – посъветва ме продавачът.
-                     Но аз искам точно него, другите не са ми интересни.
-                     Добре, мадам – смили се над мен продавачът. – Ще се обадя в склада и ще попитам дали е останала някоя бройка.
-                     Като виждате, че толкова се продава, поръчвайте да изработват повече бройки от него! – взех да давам съвети и аз.
-                     Да, мадам, истина е, че много го харесват – каза човекът и набра номера на склада.
Затаих дъх.
-                     Останала е една бройка, мадам! До половин час ще ни я донесат. Имате късмет!
Може поводът да изглежда дребен, но изживях такава радост, каквато носи всяко сбъднато желание, независимо какво е.
Не искахме да се отдалечаваме много от магазина и влязохме в най-близкия ресторант. Той се оказа “L’Ostal des troubadours”, един от най-старите в средновековен Каркасон, с изглед към крепостта. 


“Ostal” e дума на оксикатнски и означава “къща, хан“, така че обядвахме в „Хана на трубадурите“.
Там опитахме и прословутото местно ястие „касуле“ – зрял боб с наденица по специална старинна рецепта.


Ако не очаквахме да си получим от съседния магазин фигурката на монашето, едва ли щяхме да се отбием точно в “L’Ostal des troubadours”, защото в стария град има голям избор от заведения, но малко от тях са с толкова хубав изглед.


Щастливият край на историята е, че след като се наобядвахме и се отбихме отново в магазина за сувенири, поръчката от склада вече беше пристигнала.
Така монашето от Каркасон замина с нас за България. От това лято обитава едно ъгълче в домашната ни библиотека и сякаш винаги е било там. Все така е загадъчно и самовглъбено, но мога да го наблюдавам и дори да го докосвам, за да се убедя, че е истинско, а не само често спохождащ ме спомен, какъвто беше, след като го видях за първи път.

Обичам тази история, защото тя е доказателство, че животът понякога може да ни даде втори шанс да направим онова, което сърцето ни подсказва. 

неделя, 24 декември 2017 г.

Коледна елха на спомените


Нашата коледна елха е старомодна. Окичена е с играчки от различни години и в този смисъл е разностилна, каквито бяха елхите „някога“, когато се е родил изразът „нагласена като коледна елха“, който не е особено ласкателен. Напоследък по витрините на магазините седмици преди Коледа се появяват елхи, на които играчките са еднакви по форма и са решени в определена цветова гама – например, само златни стъклени топки или само сребърни звездички. Някои хора пренесоха тази мода и в къщите си. Веднъж във Фейсбук прочетох: „През тази година коледната ни елха ще бъде решена в синьо и бяло!“
В нашето семейство никога не бихме могли да постигнем такава цветова хармония, защото коледната ни украса не е избирана по предварителен естетски план, а според случайностите на живота.
Бялото пиле най-отпред на снимката го е направил лично мъжът ми, (макар и с доста чужда помощ), по време на последния АртБокс, организиран от сдружение „Петя Павлович“. Основната дейност на сдружението е свързана с хоровото пеене, но няколко пъти в годината то събира в АртБокс приложници, които създават красиви предмети и са готови да научат на своето майсторство всеки желаещ. Мъжът ми отиде там предимно за да прави снимки за сайта ни, но се включи и в курса по изработване на коледни играчки и ето го резултатът – весело бяло пиле на коледната ни елха!
Голямата червена топка горе вдясно с тайнствените знаци по нея ни е от тазгодишния Коледен благотворителен базар, който по традиция се провежда в началото на декември в Интер Експо Център. Купихме си я от щанда на Ливан. Там предлагаха да изпишат името ти върху коледна топка и тайнствените знаци всъщност са буквите от моето име на арабски. Само уточниха, че са ме написали като Джорджина, защото с „г“ било по-трудно. Окачили сме тази топка с арабски букви на коледната ни елха с пожелание за мир на всички места, където се говори арабски.
А стъклената гъбка почти до върха е отпреди много години и нейната история е необикновена като приказка.
В една далечна зимна вечер с майка ми се прибирахме от представление в Младежкия театър. Само да се похваля, че в това представление аз не бях зрител, а участник в малка епизодична роля: с група деца излизах на сцената, където главните герои в пиесата празнуваха рожден ден. Родителите ми се познаваха с режисьора, който поставяше пиесата, и той им беше предложил и аз да участвам в „миманса“. Това ми даде възможност да влизам с майка в театъра през служебния вход, да гледам зад кулисите цялото представление и да науча наизуст всички реплики на актьорите. Тогава, на четиригодишна възраст, реших, че ще стана актриса и това мое желание си остана актуално до първите ми години в училище, но за това – по-късно.
Както се връщахме в онази далечна зимна вечер от представлението в Младежкия театър, в което „участвах“, и минавахме покрай Градската градина, мама кой знае как се заговори с някаква напълно непозната жена. От далечината на толкова години не мога да доловя какво точно са си казали, но вероятно майка ми е споменала, че се връщаме от театър, а жената е обяснила, че тя пък изработва играчки за елха и сега ги носи за някакво тържество. Онова, което помня ясно е, че в един момент жената разтвори пред нас куфарчето, което носеше, и заизважда оттам шарени стъклени играчки, напълни цял плик и ни го подаде. Оттогава около всяка Нова година (в детството ми Коледа не се празнуваше официално) майка ми не пропускаше да припомни по какъв необичаен начин се бяхме сдобили с някои от играчките за елхата ни. От тях остана само тази гъбка близо до върха, която виждате на снимката. Другите се изпочупиха и ми е мъчно за тях. Дали жената, която ни ги подари в зимната вечер, наистина ги беше изработила сама или ги беше купила, но е решила да даде част от тях на едно малко момиченце, което се връща от театрално представление с майка си? Не съм сигурна, но няма да я забравя, въпреки че не видях добре лицето й.
Години наред под семейната ни елха слагахме едно истинско птиче гнездо. В детството ми го намерихме паднало под голямо дърво при една наша почивка в Родопите. Беше оцеляло при удара в земята и си стоеше пред нас цяло-целеничко. Баща ми не се нае да го качва на дървото – не знаеше как да го закрепи отново там и си го взехме в София. Напълнихме го с памук, сложихме в него едно стъклено пиле да мъти яйчица от кръгли бонбони лукчета, обвити в станиол, и то стана основна забележителност на коледните ни елхи. Докато преди два дни, отваряйки куфара с коледна украса, гнездото не се разпадна в ръцете ми. Тогава осъзнах, че то всъщност е било изключително здраво, щом се запази повече от половин век.
Няма да хвърля парченцата от гнездото, защото ще ми липсват. Както ми липсва картонената лисича маска, с която във втори клас играх Кума Лиска в една весела сценка на новогодишното училищно тържество. Пожънах голям успех с тази роля сред съучениците и родителите им и после много се гордеех, когато някой ми подхвърляше закачливо: „Кумо Лиске, здравей!“ Помнеха ролята ми от сценката! Държах маската от тази моя знаменита роля в куфара с украса за елхата, но картонът й с годините се смачка доста и накрая я изхвърлих. Оттогава всяка година, отваряйки куфара преди Коледа, напразно очаквам оттам да надникне моята маска от училищното тържество...
Сега се връщам на вече споменатата ми детска мечта да стана актриса. Мечтата ми беше да играя не в драми, а в хумористични пиеси, защото те ми бяха най на сърце. Исках да бъда като Стоянка Мутафова – да е жива и здрава още дълго!
През първата ми година във Френската гимназия обаче се включих в екипа на училищния вестник и открих, че истинското ми желание е да бъда журналистка. Това желание не ме е напуснало и досега!
Вярно е, че когато разказвам пред приятели и колеги някоя забавна история, често ми казват: „Трябвало е да станеш актриса!“ На мен това признание за хумористичната ми дарба ми е напълно достатъчно. Иначе си знам каква е трябвало да бъде професията ми и, за мое щастие, съм избрала точно нея!
И се връщам на темата за нашата еклектична семейна елха, в която една с друга играчките не си приличат. Но нали такива са и дните в живота на всяко семейство.
Мисля си за хората, които решават елхата им да е стилно украсена в определени цветове. Щом това им доставя радост – защо не! А мен ме радва нашата разностилна елха със стари и нови играчки, със стари и нови спомени.


четвъртък, 21 декември 2017 г.

Вариации на тема „в търсене на корена“



В една нашумяла книга, в която авторката разказва как властно я е притеглил българският й корен да се върне от чужди земи, прочетох, че душата сама избира къде да се роди - затова досегът с родното място я зарежда със сили и жизненост. И започнах да разсъждавам за моите корени.
Родена съм в България и много я обичам. Никога не съм искала да живея в друга държава. Същевременно още от ранната си младост по напълно необясними причини съм се чувствала свързана с Латинска Америка, без никога да съм била там. Неведнъж съм писала за това усещане в книгите си, защото то ме навестяваше все по-често през годините. Накрая просто заминах за Латинска Америка. Реших го съвсем неочаквано за самата мен, така както с мъжа ми се готвехме да се запишем за екскурзия до Виетнам и Камбоджа. Точно тогава случайно попаднах на информация за пътуване до Аржентина и Бразилия и си казах, че всъщност това трябва да е нашата дестинация.
В последните дни от престоя ни в Рио де Жанейро до нас достигнаха новини за мощните тайфуни, които са вилнели по същото време във Виетнам, и си казах колко по-добре е, че сме се отказали да отидем там точно сега. Като че ли коренът ми властно ме повика и аз изоставих всички доскорошни планове, за да тръгна към другия край на света и да се спася от опасностите, които са ме очаквали по първоначално избрания маршрут.
Вече разказах, че в Аржентина и Бразилия буквално попаднах в свои води. Имаше един въпрос, на който търсех отговор там. Преди години в мислите ми се беше появила една жена, на която дълго налучквах името и то се оказа Дагоберта. Тя живееше в Рио де Жанейро и във въображението ми по някакъв начин беше свързана с мен. Дори на моменти си мислех, че самата аз съм Дагоберта. Докато бях в Рио на моменти се опитвах да доловя със сърцето си къде е Дагоберта и коя е тя, но не можах да открия отговора. Само виждах улици, домове и пейзажи, които си бях представяла точно по начина, по който изглеждаха в действителност. Едва когато вече летяхме през океана обратно към Европа, във въображението ми изплува образът на жена, приседнала пред маса в просторна трапезария. Не виждах лицето й, но позата й беше на човек, изтерзан от тревога, който постепенно започва да се съвзема. Един мъж се приближи до нея и я докосна по рамото, като че ли й казваше: „Спокойно, всичко отмина!“ Ето, това беше Дагоберта, която като че ли през цялото време, докато бях в Рио де Жанейро се криеше от мен, без да ме познава. Самото ми присъствие в родния й град я е тревожело и с моето заминаване душата й започваше да се успокоява.  
Естествено, всичко това е една обикновена литературна измислица, но го почувствах точно по този начин. Прелитайки над океана, за да се върна в Европа, си спомних за „търсенето на корена“ и разкрих загадката на Дагоберта. Всъщност, ако според спомената от мен в началото книга, душата на всеки решава на кое място да се роди, то моята душа сигурно е избрала Рио де Жанейро и се е готвела да се появи там. Точно тогава в България една възрастна жена горещо е молела Господ да прати рожба на дъщеря й, която от пет години не успявала да износи дете. Господ най-после чул молитвите й, погледът му случайно попаднал на моята все още неродена за земен живот душа и лекичко отклонил пътя й. Така вместо в избраното от душата ми Рио, съм се родила в София. Само че моето място в Бразилия е останало незаето и след време там се е родила Дагоберта. Напълно е възможно тя да е избрала за себе си България, но аз междувременно съм я изпреварила и не й е оставало друго освен да се появи в Рио. Ние сме като две сестри, които са си разменили местата и никога няма да се срещнат, но от разстояние долавят взаимно съществуването си и това ги тревожи. Явно присъствието ми в Рио, в непосредствена близост до нея, е изтормозило Дагоберта. Навявало й е неясни копнежи по едно място в света, където тя е искала да се роди, но там съм се родила аз. За мой късмет! Защото аз много харесах Рио и всички места в Латинска Америка, които посетих по време на пътуването ни, но с удоволствие се върнах в България.  
Върнах се заредена с енергия, чувствах се по-млада и по-силна, отколкото преди заминаването си. Имаше и нещо изключително странно. Преди година си навехнах крака заради едни неудобни обувки и после месеци наред навехнатото ме наболяваше. Познати ме „успокояваха“, че занапред ще е все така, защото възрастта си казва думата. Повярвах им, когато през пролетта бяхме за седмица в Малта, а там от влагата навехнатата част на крака ми се поду като балон и последния ден от екскурзията доста се затруднявах при ходене. Когато предприехме пътуването си до Аржентина и Бразилия, което включваше и двудневен престой край водопадите Игуасу, си помислих как ли ще ми се подуе кракът при неописуемата влага. Разбира се, нищо не беше в състояние да ме спре. Казвах си: „Ще куцукам, ще се влача, но нали ще съм там!“  
Само че нищо такова не се случи край водопадите Игуасу. Напротив! Когато водният прах ме обгръщаше цялата и се измокрих до кости, краката сякаш сами ме носеха напред. Така е и до днес. Дори понякога се питам имала ли съм действително проблеми с навехнатия си крак? Досегът с Латинска Америка ме излекува!    
Общо взето, това са моите вариации на тема „в търсене на корена“. Може да ги приемете като литературна закачка, макар че в тях има и съвсем истински преживявания.

Аз наистина много обичам България, страната, в която съм се родила. Но обичам и Рио, обичам и много други места по света, които вероятно душата ми е обхождала в различни времена. И не ми се мисли повече за търсене на корени, защото лично мен това ме обърква. Какво значение има коренът, когато сърцето ти е изпълнено с обич. 


събота, 9 декември 2017 г.

Моите 6 дни в Рио де Жанейро


Наистина не бързах да отида в Рио де Жанейро. Още в младостта си се чувствах свързана по необясними причини с този град и с континента Латинска Америка, но нямах желание да замина там. Може би защото подсъзнателно изпитвах безпокойство да не се разочаровам.
През годините в мислите ми неведнъж изникваше статуята на Христос Спасителя от хълма Корковадо. Тя се появява на няколко места и в книгата ми „Откриването на Дагоберта“, където също споделям, че не бързам да замина за Бразилия.
И ето че това лято, както се готвехме за едно отдавна обмисляно пътуване до Азия и търсех най-добрите варианти, попаднах на реклама за екскурзия до Аржентина и Бразилия и си казах, че е време най-после да се отправя натам. Мъжът ми отначало се възпротиви – през есента имаше размирици във фавелите на Рио де Жанейро и дори нашето външно министерство изрично предупреждаваше да не се предприемат пътувания към тази дестинация. Аз обаче заявих на мъжа ми, че в този мой живот не мога да не отида до Рио де Жанейро и в един прекрасен октомврийски ден се отправихме към континента, който толкова дълго беше тревожил сърцето ми.
Едноседмичният ни престой в Аржентина беше необходимият плавен преход между Европа и Бразилия, защото Буенос Айрес си е европейски град, макар и малко странно европейски. За него и за Аржентина имам да разказвам много, но аз избрах това пътуване най-вече заради Рио де Жанейро.
Пристигнахме там в късния следобед на 31 октомври. Пътувахме с автобуса от летището към хотела ни, а мъжът ми ме наблюдаваше усмихнато и ми прошепна: „Дагоберта се завръща в своя град!“ Вслушвах се в себе си и се опитвах да разпозная чувството, че някога съм била на това място – изпитвала съм го 3-4 пъти в други части на света. Само че сърцето ми беше напълно притихнало.  
Едва когато се настанихме в хотела ни до плажа на Копакабана и погледнах през единия от прозорците, си казах: „Да, това е моят град!“ Пред мен се ширна изглед към океана с няколко хълмчета в по-близък и по-далечен план. Точно този изглед си бях представяла, пишейки за Дагоберта във финала на книгата, в чието заглавие е вплетено нейното име. Невероятните хълмове на Рио де Жанейро! Мисля, че никъде по света няма подобни на тях.


На следващия ден отидохме на хълма Корковадо, където е статуята на Христос Спасителя. Тя беше обявена през 2007 г. за едно от новите 7 чудеса на света. Всички сме виждали снимки на тази статуя, но когато човек попадне в непосредствена близост до нея, осъзнава, че е още по-величествена, отколкото си е представял. Самото достигане до върха е вълнуващо. Пътувахме с влакче през парк, напомнящ джунгла, макар че в него са прокарани шосета и пешеходни пътеки. Това също е голямо преживяване - да напредваш нагоре сред буйна растителност и от време на време статуята на Христос да ти се мярка в далечината, докато накрая я виждаш в цялото й великолепие!


Снимахме я до насита от най-различни ракурси, заедно с целия народ, който винаги гъмжи там. Тъй като тази статуя заема особено място в книгата ми "Откриването на Дагоберта", дори нейно изображение се намира на корицата й, бях щастлива да се снимам с тази моя книга в подножието на Христос Спасителя.
Трудно ми е да опиша какво изпитвах, когато през следващите дни, където и да се намирах в Рио де Жанейро, в далечината се появяваше статуята на Христос. Реална, а не само във въображението ми, както беше години наред!
Всичко останало се оказваше точно такова, каквото съм го усещала по интуиция. Когато преди години бях в Лисабон, имах предчувствието какво ще открия в Рио де Жанейро и съм го описала в споменатата ми вече книга:
Обичам Лисабон заради палмите, които ме карат да се чувствам на друг, далечен континент. Обичам го заради пъстроцветните му жители - в него ще срещнеш всички нюанси на черното и бялото и тази пъстрота на човешките лица ми е близка, вълнува ме, опиянява ме...“
Точно тази човешка пъстрота ме опияняваше в Рио де Жанейро. Бях попаднала в един мечтан от мнозина свят, в който расите се смесват, в който расизмът е невъзможен – моят свят!


Чувствах се в свои води сред хората, готови във всеки момент да се впуснат в танц или да разхвърлят дрехите си, оставайки по бански – както и да изглеждат телата им – и да се завтекат на плажа. Прекрасно е, че в Рио между крайбрежната улица и плажовете няма преграда – можеш да направиш една крачка и попадаш на пясъка, а оттам да стигнеш за минута до океана.


През шестте ни дни в Рио, разбрах, че по душа съм кариока – така наричат себе си родените в този град. Дори и заради малката подробност, че ценя чувството за хумор, а то е присъщо на кариоките. Многобройните графити по сградите винаги са много забавни.


Преплитането на въображаеми и реални факти от живота ми достигна кулминацията си, когато през последния ден в Рио случайно се озовах пред бразилското радио – огромна, смръщена сграда, точно срещу любимия на туристите надпис „Rio te amo. Веднага направих паралел със сградата на Българското национално радио, където работих 39 г. и която не е толкова импозантна. Гледайки радиото на Рио, си помислих: „А ако бях работила тук?“

Съвсем наблизо до това място имаше малко пазарче, където на сергии продаваха топли бразилски ястия. Изглеждаха невероятно вкусни, но някакъв европейски страх при какви ли хигиенни условия са приготвени, ми попречи да ги опитам. Гледах завистливо как хората си купуваха от вдигащите пара и ухаещи невероятно хубаво гозби и си мислех: „Ако бях родена тук, нямаше да се притеснявам как и къде е приготвена храната, щях да си купя и да й се насладя. И нищо лошо нямаше да ми се случи.“ За съжаление, останах си само с тези мисли, защото така и не се престраших да си взема нещо от откритите сергии.


Дали исках да остана по-дълго в Рио? Честно казано – не. Шестте дни ми бяха достатъчни. През тях можах да поема града с всичките си сетива, а душата ми се разтопи в него като шепа сняг.   
Сега си мисля, че ако бях родена в Рио де Жанейро, нямаше да знам какво е сняг. Нашата местна екскурзоводка Анджела, истинска кариока, ни призна, че никога през живота си не е виждала снежинки и това е мечтата й. Представяла си ги като нещо изключително красиво. Да, Анджела, така е! Ето нещо, заради което си заслужава да си роден в Европа.
Върнахме се преди месец от Рио и той не ми липсва. Защото само да затворя очи - а може и да не ги затварям – и съм на Копакабана, или в Ботаническата градина, или на централния площад Синеланджа, както го произнася Анджела и няма веднага да се сетите, че е Синеландия - страната на киното, защото там се намират много киносалони, както и впечатлващата сграда на общинския театър... А на моменти в далечината изниква пред погледа ми статуята на Христос Спасителя.
Така че не е нужно да отивам отново в Рио де Жанейро – той вече винаги е с мен.
Обичам те, Рио!