Защо тази книга е важна за мен

От десет години насам всеки месец октомври си мислех, че трябва да завърша романа си „Искрено ваша“. Представях си, че това ще стане в един слънчев есенен ден, защото точно в такъв есенен ден започнах да го пиша на 1 октомври 2006 г. Днес, в последния ден на октомври 2016 г., който също се оказа слънчев, издателят Пламен Тотев ми съобщи, че книгата вече е отпечатана! Не мога да не бъда щастлива. Всеки автор се чувства така, когато написаното от него види бял свят, но този мой роман е особено важен за мен.

         Радвам се, че успях да го завърша, защото през годините пишех и издавах други неща и като че ли постепенно губех интереса си към него. Все пак накрая той доби цялостен вид. На моменти, когато за месеци наред го изоставях, приличаше на недовършена къща, от която могат да се вземат тухли за други строежи. Така един мотив – за видението на майката, танцуваща във въображението на дъщеря си с невидим партньор и в ритъма на недоловима музика – използвах в „Славянско танго“, което излезе през 2009 г., там мотивът с танца беше само загатнат и то в съвсем различен контекст. Някои от темите, предвидени за „Искрено ваша“, превърнах в разкази в „Откриването на Дагоберта“ (Военно издателство, 2012 г.). Разбира се, нищо от тези разкази не повторих в излязлата днес от печат моя книга.     

         С главната героиня Ирена преживях отново, на бързи обороти, ученичеството си в софийската Френска гимназия, годините в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“, а после и моменти от работата ми като радиожурналистка... и дори като председател на българската секция на Международния съюз на журналистите франкофони.

         Вече съм споменавала обаче, че далеч по-приятно ми беше да пиша за измислените си герои – братът и сестрата на Ирена и техните семейства. Когато бях малка, много исках да имам брат и сестра. Толкова го исках, че понякога, когато се запознавах с други мои връстници по градинките, се хвалех, че вкъщи сме три деца. Рядко ме разобличаваха (само ако баба ми се намесеше и кажеше истината), защото това бяха случайни запознанства край детските площадки и обикновено не срещах новите си познати отново. Но оттогава всеки път, когато някое друго дете ми кажеше, че има брат или сестра, бях абсолютно сигурна, че ме лъже, както лъжех на тази тема и самата аз. Когато поотраснах пък, мои приятели са ми казвали, че да съм единствено дете ми носи някои предимства, а аз им се чудех на акъла.

         И ето, че мечтаните от мен брат и сестра се появиха някак изненадващо и за самата мен в „Искрено ваша“ и аз много ги обичам, макар да не се разбирам твърде добре със сестра си (не знам как стана така в романа).    

Та ето защо тази книга е важна за мен: тя обединява мечти и реални случки, макар и художествено преобразени. Приятно е да съчетаеш реалността с мечтите си!

        

        

Литературни премиери

През дълъг период от време бях отдадена изцяло на оперативната журналистика, но все по-често ходя на литературни премиери. Харесва ми атмосферата, когато авторът се представя пред публика. Това е неговият час! Дошли са хората, които го харесват и ценят. Представящите книгата не пестят хубавите думи, а хубави думи могат да се намерят за всичко, стига да си тръгнал с намерението да търсиш само качества. Не върви все пак на премиера да се правят реалистични критични анализи. И така поне за един час или малко повече авторът се чувства като един от най-големите поети или писатели на нашето време. Нищо лошо няма в това. Впоследствие, както се казва, „времето ще отсъди“ кой колко тежи като творец…

Мисля си за това в дните, когато се готвя за премиерата на моя роман „Искрено ваша“ и по аналогия си припомням премиерите на други автори. По някаква причина най-отчетлив ми е споменът отпреди около година – беше представяне на сборник с разкази на жена в напреднала възраст. Отидох не защото познавах лично жената - дори не бях чувала името й по-рано - а защото много уважавам издателите на книгата и те ме бяха поканили с молба да отразя събитието в сайта ни. Щях да изпълня молбата им. Жената изглеждаше добре за възрастта си и звучеше приятно (като дългогодишна радиожурналистка съм много чувствителна към човешките гласове и съм в състояние да не дочакам края на събитието, ако гласът пред микрофона ме дразни). Естествено, представящите книгата познати на авторката я възхваляваха като „писателка на европейско равнище“ и казаха много други комплименти за нея. Жената прочете няколко свои разказа. Наистина пишеше хубаво, само че развръзката в единия от сюжетите беше напълно предвидима – още от средата на разказа се сетих какъв ще бъде финалът и точно такъв се оказа. В друг разказ, който отпращаше към далечна историческа епоха, героите ми заприличаха на съвременни актьори с бутафорни костюми – изпод старинния реквизит току се подаваха очертанията на хора от нашето време. Както и да е, в крайна сметка, жената умееше да пише и сигурно си имаше своите читатели.   

Купих си книгата, взех от авторката автограф и поостанах, за да се видя с мой познат от студентските години – писател с доста книги, сиреч утвърден. Авторката също се приближи до него и го попита тревожно: „Ти видя ли други колеги писатели на премиерата ми?“ Самата аз не бях обърнала внимание на тази подробност. Утвърденият писател си замълча. Авторката го погледна отчаяно. В този момент реших да се притека на помощ: „Да, аз бях на премиерата ви!“ Жената ме фиксира изпитателно, не разпозна в мен никое популярно лице от българската литература и погледът й стана твърд. „Кажи й, че съм писателка!“ – обърнах се към утвърдения автор, защото ме познаваше още от младини като човек на перото. Той обаче не бързаше да потвърди, после бавно каза: „Ти не си писателка!“. Добави с половин уста: „Поетеса си!“ „Имам и две книги с проза.“ – обясних аз. „Не съм ги чел.“ – с категоричен тон приключи разговора той. Авторката повече не ми обърна никакво внимание. Очевидно за нея беше важно не дали на премиерата й са присъствали пишещи хора, макар и не особено известни, каквато е и самата тя, а дали някои от имената, около които се шуми в литературата, са я зачели и са я припознали по този начин като равнопоставена на тях.

Изпълних обещанието си към нейните издатели и написах информация за премиерата в сайта ни. Беше много лаконична. Един-два пъти се опитвах да чета книгата на въпросната авторка, но всеки път усещането за бутафорност ме разколебаваше и престанах да се занимавам с нея.

Докато преди няколко месеца на прием в едно посолство не забелязах жена с познати черти, която се мотаеше с доста притеснен вид, защото явно не познаваше никого. Аз бях сред голяма група колеги журналисти, говорехме си и се чувствахме отлично. Изпитах съчувствие към жената, която очевидно нямаше с кого дума да обели, и в следващия момент разпознах в нея авторката на разкази „на европейско равнище“, както я бяха описали на премиерата й. Вероятно бих отишла при нея, за да я избавя от неловкото й лутане сред напълно непознати хора, но в следващия момент се замислих как бих й се представила. Най-точно би било: „Аз съм онази, на чието присъствие на премиерата ви вие изобщо не държахте!“ Малко сложно се получаваше. И я оставих да се шматка притеснено сред гостите на приема.

Сега си мисля, че паметта ми ме върна услужливо към тази случка заради поуката, че никой от хората, уважили една премиера, не бива да бъде подценяван. Само че аз тази поука я знам отдавна и изобщо няма да се питам колко от пишещите поезия и проза, които съм поканила на премиерата на моя роман, ще се отзоват. Благодаря сърдечно на онези, които ми казаха, че ще дойдат. Всички обаче, които се интересуват от периода на прехода, видян от лична гледна точка, са добре дошли на представянето на „Искрено ваша“ на 10 ноември!

Звън на китари в небето

Има хора, с които не съм била близка, но сърцето ми ужасно се стяга, когато науча, че са си тръгнали от нашия свят. Единственото утешение в такива случаи е, че във всекидневието не сме се срещали често и мога да си представям, че те все още са живи, просто не успяваме да се видим, защото маршрутите ни са различни.

С Ирен Филева сме работили години наред в програма „Христо Ботев“ на БНР, макар и никога в един и същ екип… Човек, отдаващ емоциите си докрай – в работата, в отношенията си с другите, в каузи, които намираше за справедливи… И повече няма да пиша, защото не ми се пише в минало време. За мен Ирен е жива. Благодарна съм на близките й, че не са закрили профила й във Фейсбук и тя продължава да бъде сред виртуалните ми приятели. Понякога кликвам на името й и казвам: „Здравей, Ирен!“

През този месец октомври си отиде и Николай Константинов, другият брат от дуета „Лос Хемелос“. Двамата близнаци, влюбени в латиноамериканските ритми, с музикалните си изпълнения правеха по-многоцветни коледните празненства на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България. Димитър Константинов почина още през 2008 г., затова Ники напоследък пееше и свиреше в дует със сина на брат си, Янко… Все още мисля, че, когато се съберем с колегите преди Коледа, отново ще ми се мерне шареното пончо на Николай и ще доловя гласа му, станал по-тъжен с годините.

Още една скръбна вест ме стъписа през последните дни – за Ради Малякова, известна като „момиченцето, изпяло песничката за дъгата“. Познавах това момиченце. Майка му Вера, която сътрудничеше в Младежка редакция на БНР, го водеше още от съвсем малко със себе си, когато идваше при нас. Сладката синеочка се разхождаше между бюрата ни и излъчваше затрогващото самочувствие на дете, отглеждано с любов. Както много родители, Вера имаше големи амбиции за дъщеря си, гордееше се с хубавото й гласче и я водеше на различни прояви за млади таланти. Така детето беше забелязано и през 1984 г. заслужено стана известно с наградата си в Италия за изпълнението на песента „Дъга“, заедно с малкия Борислав Чучков. Понякога майката на Ради споделяше с нас огорчението си от други майки, които влизат в разпри, защото са прекалено амбицирани децата им да превъзхождат останалите… Сетих се за това, след като прочетох, че по-късно порасналата вече Радослава никога повече не се е занимавала с пеене. Може би още в най-ранна възраст е била стъписана от атмосферата на конкуренция между таланти. Самата аз обаче винаги ще свързвам това момиче с музиката. За последно я видях на сцената на летния театър в Борисовата градина, която тогава все още беше Паркът на Свободата. Имаше някакъв детски празник и Ради, вече поизточила ръст, но крехка, каквато беше като съвсем малка, извиваше гласче над събралите се хора.

После майка й престана да идва в редакцията ни. След 1989 г. един колега каза веднаж: „Знаете ли какво става с Вера? Заминала е с дъщеря си за Италия и там се е посветила на кариерата й като певица!“ Можехме да бъдем спокойни – нещата с майка и дъщеря Малякови се развиваха добре. Оттогава в мисълта ми е останало, че двете живеят някъде в Италия и, дори Ради да не е станала известна певица, сигурно не им е зле там. Така и не бях разбрала, че Вера и съпругът й са починали отдавна, а Ради е живяла в София и е работила като тонрежисьор в различни телевизии. За всичко това научих от многото публикации напоследък. В един от вестниците беше публикувана и снимка на порасналата Радослава – хубава млада жена със спокойни, ведри сини очи. Мина ми през ума колко много би се гордяла Вера със своето момиче, въпреки че то се е отказало от кариерата на певица. В публикациите ставаше дума за трудностите на девойката, след като е осиротяла, и за малко затворения й характер. И ми се прииска да разкажа, че аз помня това момиче като едно много обичано дете. Вярвам, че Ради и по-късно е била обичана – с толкова топлота и болка си припомняха за нея колегите й след жестокия инцидент, довел до фатален край…   

И за тримата, за които написах тези редове, предпочитам да си представям, че все още са живи, просто не успяваме да се видим, защото маршрутите ни са различни.

 Ако все пак у мен надделее реалността, че те вече не са тук, ще мисля за тях като за звън на китари в небето. Не знам нищо по-красиво и тъжно от звън на китара…

Николай Константинов от дуета "Лос Хемелос"

Франкофилия, Франкофония, сдружения

Вчера започнах да пиша в блога какви колебания имах, преди да дам романа си „Искрено ваша“ в издателство. Едното ми колебание беше свързано с темата за взаимоотношенията в Радиото. Помислих си дали няма да шокират някого. Накрая реших, че читателите вече са свикнали на какво ли не. Ще уточня, че случките, които описвам, са съвсем истински, но персонажите, естествено, са с променени имена, някои от тях са обобщени образи, т.е. събират в себе си чертите на повече хора.

Имах и други колебания.

В романа ми става дума за франкофилията на някои от главните герои. Започнах да уча френски език още на 5-годишна възраст, завърших френска гимназия и втора специалност „Френска филология“ в Софийския университет. Без никакво преувеличение и поза, мога да кажа, че френската култура е част от мен. Неслучайно изписвам Франкофония с главна буква. В зрялата си възраст отдадох много сили, за да я популяризирам в България. Само че за мен франкофилията не означава да се приема безкритично всеки човек, само защото е французин. Аз обичам и сънародниците си, но това не ми пречи да ги оценявам обективно, както оценявам, без да се самолаская, и самата себе си. Съвсем нормално е за мен да се отнасям така към представителите на всяка друга нацията, дори ако много ценя историята и културата й. Харесвам чувството за достойнство на французите и също като тях държа на собственото си достойнство. Казано направо, работейки за Франкофонията, ми се е случвало да влизам в конфликт с някои французи. Интересното е, че в такива случаи доста български колеги заставаха срещу мен и ме обвиняваха в липса на дипломатичност. Като представители на по-малка нация, като че ли на повечето от нас е вродено да изпитват страхопочитание пред големите, уважавани държави, макар че в тези държави се ражда какъв ли не народ.

 Описала съм такива ситуации в романа си. Намирам, че е добре да се говори за перипетиите при общуването в международен екип. Колебанието ми, след като погледнах на книгата си отстрани, идваше от въпроса дали на читателите ще е интересна онази част, в която разказвам за една асоциация на журналисти франкофони. Също напълно автентична, не плод на художествена измислица. За мен тази част от романа е важна. Защото след промените, започнали след ноември 1989 г. гражданските организации се нароиха – някои, за да усвояват пари по чуждестранни програми, а други – за каквато става дума в книгата ми – с най-безкористното желание да върши полезни дела без никаква материална облага. Показателно е, че дори едно сдружение, създадено с порива да бъде нещо ново и изпълнено със смисъл, може в един момент да прояви всички симптоми от близкото минало – формалност, инертност, готовност да се козирува на по-висшестоящите, другарски съд над този, който си позволява по-смела позиция. В крайна сметка отново всичко се свежда до това кой стои начело на една общност. Той задава основния тон в нея. Така че епизодът за асоциацията на журналистите франкофони остана в романа ми.

А иначе аз и досега продължавам да работя за Франкофонията и благодарение на нея се срещам с интересни личности от цял свят.

  

Колебанията около една книга

Романът ми „Искрено ваша“ е вече в печатницата. Все още не мога да повярвам, че няма повече да го препрочитам периодично за не знам кой път, както правех през последните две години, за да поправя някоя дума или запетайка, да добавя или махна нещо. Впрочем, и без тези дребни поправки книгата спокойно можеше да бъде публикувана още преди две години. Само че имаше нещо, което ме смути, след като погледнах на нея отстрани. Нямаше ли някои читатели да се запитат: „Ама такива ли хора работят в Радиото?“

На този въпрос не бих си изкривила душата да отговоря, че описаните случки от радиосредата, в която съм работила 39 г., са художествена измислица. Както се казва, би ми била бедна фантазията да измисля точно това, на което съм ставала свидетел или съм изпитала на собствен гръб.

За онова, което разказвам отпреди 10 ноември 1989 г. едва ли някой би се усъмнил – тогава в средите на интелигенцията най-страшното обвинение беше да те обявят за „идеологически враг“. Вездесъща беше и сянката на невидимата мрежа от наблюдаващи и докладващи, „където трябва“, агенти на ДС. Проблемът е, че и след започналите демократични промени, в Радиото доста неща си останаха по старому. Неслучайно често се казва, че БНР е останало като един „социалистически остров“ в днешна България. В него уравниловката с пълна сила действа и досега или поне действаше допреди две години, когато си тръгнах оттам. С пълна сила действаше и неписаното правило колегията да се обедини срещу всеки, който не е симпатичен на ръководството, и не по-малко настървено от самите началници да се старае да му вгорчи живота. Не е тайна, че обикновено и началници, и средностатистически професионалисти еднакво недолюбват онзи, който се откроява с качества. Когато си част от общия фронт срещу недолюбвания от шефовете, хем го елиминираш като конкуренция, хем имаш шанс да станеш по-симпатичен на самото началство. А един нахъсан колектив е в състояние буквално да побърка някой от своите членове, когото е взел на мушка - с инсинуации, клевети и всякакви други форми на психически терор. Да, за съжаление, това се е случвало и в БНР! Така, както се е случвало и се случва на много други работни места, вероятно също много престижни.

Не че не съм се опитвала да променя това по друг начин, а не описвайки го в книга. Два пъти се кандидатирах за генерален директор на Радиото – през 2010 и 2013 г. Разбира се, направих го, защото имах идеи за развитието на медията, основани на дългогодишният ми опит в нея и на активно следене на радиата в други страни. Основната ми цел обаче беше да променя творческата атмосфера там – а тя в голяма степен зависи от онзи, който заема най-важната ръководна позиция. Искаше ми се никой талантлив човек да не остане недооценен, а професионалното му развитие да не бъде прекъсвано чрез колективни акции по очернянето му. Явно, била съм наивна да мисля, че за генерален директор ще бъда избрана аз, щом на тазгодишния конкурс за същия пост СЕМ подмина един безспорно уникален кандидат, който не само е следил медиите в други страни, но е участвал и в създаването на някои от тях. Тези конкурси си имат своя логика. Така че не успях да осъществя на дело намеренията си за създаване на по-колегиална атмосфера в БНР. Остана ми възможността да опиша какво съм преживяла, работейки там.    

В продължение на две години се колебаех дали имам право да повдигам завесата над професионалните и личните взаимоотношения в една престижна българска медия. Накрая си дадох сметка, че изпадам в положението на жертвите на домашно насилие, които не смеят да разкажат публично какво им се случва от срам да не изложат семейството си. От това обаче проблемът с домашното насилие не се решава и жертвите си остават жертви. Затова най-често повтаряният съвет е, че за домашното насилие трябва да се говори публично, за да се знае, че такива неща се случват. И да се търсят начини да им се противодейства.

Веднага ще направя уговорката, че през дългогодишния ми стаж в БНР, съм срещала изключително стойностни хора, но за съжаление – и такива, каквито съм описала в книгата си.

На бъдещите читатели, които може изобщо да не се интересуват от „кухнята“ на Радиото, ще кажа, че в романа „Искрено ваша“ се развиват няколко съвсем различни сюжетни линии. В него има много други персонажи освен главната героиня Ирена. По-голямата част от тях са нейни роднини: майка й и баща й, затънали в инерцията на един брак без любов, баба й Иванка – не много учена, но умна и борбена жена, братът на Ирена - Красимир, който е женен за французойка и живее от години в Париж, сестра им Мариола, университетска преподавателка по съвременна българска литература, и нейният съпруг Симо, предприемач в Банско, тяхната дъщеря Жасмина, която работи по европейски проекти… Всички те си имат своите всекидневни битки, противоборства, малки или по-големи поражения. Повечето от тях имат и своите влюбвания – обикновено не от пръв, и дори не от втори, а от “n”-ти поглед, но обсебващи ги постепенно.

Вече писах, че героите в книгата се появиха неусетно за самата мен. Първа беше Мариола, за която се оказа, че ми е най-забавно да разказвам, после се нароиха и другите.

В действителност съм единствено дете, нямам нито брат, нито сестра. В живота си обаче неведнъж съм изпадала в ситуацията да доказвам, „че нямам сестра.“ Сега си мисля, че ще ми бъде още по-трудно да го правя, след като сама си измислих сестра и я описах в книга!

Другото ми колебание във връзка с романа беше заради франкофонската тема в него. Но на това ще се спра друг път.

Романът ми „Искрено ваша“

Преди 10 години на днешната дата започнах да пиша романа си „Искрено ваша“. Всъщност, тогава изобщо нямах представа, че това ще бъде роман. Точно на 1 октомври 2006 г. ми дойде вдъхновението да разкажа една измислена история. Няколко дни преди това бях видяла сред сергиите с книги на площад „Славейков” едно странно същество с облекло, което ме шокира. Без да знам как, съществото се загнезди в мислите ми и нямаше начин да не съчиня история за него. Тя започваше така:

„Един младеж с дълго до петите кафяво-зелено палто ходеше бавно покрай сергиите на площад „Славейков”. Младежът имаше много свеж вид, а палтото изглеждаше захабено и мръсно като на скитник. Противоречивото впечатление от външността му го правеше да изглежда като отровно екзотично цвете. Когато го забеляза, Мариола Ванчева изпита инстинктивното желание да избяга по-бързо и по-далече от него. Тя се замота към сергията с книги от съвременни български автори и се загледа в заглавията... Като че ли не се изненада, когато младежът с розови бузки и дреха на прошляк се приближи към същата сергия...“

После на един дъх написах „Приключението на Мариола”. В него главната героиня не бях аз, а една жена горе-долу на моята възраст. След като поставих точката на разказа обаче, усетих, че не мога да изоставя Мариола точно когато тя беше изживяла душевен потрес при срещата си с един млад ненормалник. Мислено я проследих и видях, че влиза във входа на една кооперация на ул. „Раковски”, изкачих се с нея по стълбите и попаднах в дома й. После неусетно започна да се разплита цялата история – уж за едно семейство с две сестри и един брат, а реално – за много други важни неща, с които съм се сблъсквала в живота. Още през 2006 г. измислих двата финала на романа. Продължих да пиша книгата през следващите години, като че ли редях пъзел: една глава към края на повествованието, после друга – в средата... Действието обаче си остана в 2006-та, годината преди България да стане член на Европейския съюз.

          Сред героините има една, в която съм вложила много от себе си. Чрез нея исках да споделя в художествена форма случки от живота ми, които са били важни за мен. Някои от тях са особено болезнени. Струваше ми се, че ще ги превъзмогна, след като ги опиша. Междувременно обаче попаднах в парадоксална ситуация: беше ми далеч по-интересно да пиша за измислените си герои, отколкото за тази, която имаше най-много от моите черти. Би могло да се каже, че и някои от измислените ми персонажи приличат по нещо на мен, други пък имат свои реални прототипи, но описаните случки с тях не са ставали в действителност. Или почти! Открих, че ми е най-забавно да пиша за Мариола. Дори вече бях приключила сюжетната линия с нея, но отново и отново се връщах на нейния образ.

Междувременно през изминалите 10 години издадох две книги с проза и две с поезия, а докато на пресекулки се връщах към този роман, почти подготвих нов сборник с разкази – „Островът Уикенд” и започнах да събирам стихове за следващата си стихосбирка.

В края на 2014 г. бях убедена, че съм завършила романа „Искрено ваша“. Оставих го да „отлежи“, за да се отдалеча от него и после да го прочета с очите на страничен наблюдател. Направих това няколко пъти през изминалите две години и винаги намирах по нещо, което да поправя. И така до началото на тази есен, когато вече предадох книгата на издателя си.

Толкова много истории и усещания не успях да включа в повествованието! Така е, когато някакво невидимо сито вътре в нас определя кое е важно за сюжета и кое не. Затова пък написах за неща, които намирам за важни: как въпреки искреното ни желание да бъдем полезни на хората, може да се сблъскваме не само с неразбиране, а и с ненавист; как взаимоотношенията в семейството понякога не се вписват в традиционните ни представи, и невинаги родителите дават най-добрите съвети на децата си… В книгата съм описала и мои лични преживявания от битието ми на радиожурналистка преди и след 10 ноември.  Неслучайно премиерата на романа ще бъде точно на тази дата, живот и здраве.

Романът ми излиза през октомври. Ще се радвам, ако го прочетете!