вторник, 31 март 2020 г.

Какво значи „Светът няма да е същият“?


През тези дни често се повтаря, че след пандемията на COVID-19 светът няма да е същият и наистина е така. Прекалено голям шок изживяват хората и икономиките на всички страни и когато болестта си отиде, около нас и в самите нас ще са станали промени. Никой не може със сигурност да каже отсега какви ще са те, но си задаваме въпроси.
Лично аз се замислям дали след като се разбра, че лидерите на страните членки на Европейския съюз, както и евродепутатите, могат да заседават онлайн, щом се наложи, ще възобновят ли отново постоянните си пътувания до Брюксел и Страсбург, смятани досега за неотменими. Естествено, че е добре да се събират на моменти заедно, но дали толкова често? Разбира се, редовните пленарни сесии на Европейския парламент, Европейския съвет, съветите на министрите са заложени в самите договори на ЕС, но няма ли да е добре в един променен свят да се преразгледат самите договори и в тях да бъдат заложени повече дискусии онлайн, вместо досегашното перманентно придвижване в пространството, което е допълнителна загуба на време и струва доста пари на европейските данъкоплатци?
И като стана дума за пътувания, се питам какво стана с младата шведска екоактивистка Грета Тунберг, която ратува да не ползваме самолет. Къде е сега това момиче? Последните информации, които открих за нея, са от февруари тази година, когато тя пак критикуваше на висок глас световните лидери. Сега като че ли е замлъкнала. Дали е доволна, че пътуванията са ограничени, а животът по света замря?
Вчера приятел ми изпрати видеоклип, направен от някаква жена, която много поетично благодари на коронавируса, „че е спрял транспорта, че ни разтърси и ни показа, че сме зависими от нещо по-голямо, отколкото си мислим, че ни накара да оценим лукса, в който живеехме, изобилието от продукти, свобода, здраве, които приемахме за даденост; че ни накара да оставим настрана проблеми, които смятахме за важни и ни позволи да се вгледаме в себе си и в близките си, да направим преоценка на живота си и да осъзнаем, че всички сме свързани помежду си“. Видеото завършва с констатацията, че светът сега се променя. Направено е артистично и съдържа много истини, но е някак абстрактно и идеалистично, да оставим настрана, че по света далеч не всички живеят в лукс и изобилие.
Самата аз не мога да се обърна към COVID-19 с благодарност, защото отне хиляди човешки животи. По същата причина не мога да благодаря за избухванията на Везувий, макар че застиналата му лава, казват, после се е превърнала в плодородна почва. Цената обаче е твърде скъпа.
Но като оставим настрана идеята за благодарност към коронавируса, която намирам за абсурдна, COVID-19 като че ли е една отдавна сдържана, но много гневна реакция на Природата, над която човечеството издевателства вече от векове. Нямаше как тя да не отговори по някакъв начин на това издевателство. Направи го стихийно, като изригване на вулкан, което не може да бъде удържано. И човечеството се мобилизира, за да ограничи огнената лава на коронавируса.
Да, когато всичко приключи, светът няма да е същият. Но какъв ще бъде? Икономиките постепенно ще се съвземат. Хората ще си отдъхнат. Но дали ще са станали по-добри след преживения катаклизъм? И поне ще се научат ли редовно да си мият ръцете и да не бъдат нехайни към нормите за хигиена? По принцип съм оптимист, но познавайки човешката природа, мога да си представя как лошото скоро ще бъде забравено и не след дълго всеки ще си стане какъвто е бил и преди пандемията.
Дано поне си извлечем поуката да поддържаме Земята по-чиста, да й позволим да диша с пълни гърди.  
Колкото до бюрократите в Европа и по света, не се съмнявам, че след преодоляването на опасността ще забравят колко по-лесно е било да провеждат съвещанията си онлайн и пак ще започнат да пътуват за традиционните си срещи в различни точки на планетата. Тогава може би отново ще чуем нещо и за екоактивистката Грета Тунберг, която в момента се е умълчала.  
Завършвам със снимка от италианския град Позитано. Не само защото това е едно от най-красивите места, които съм виждала, а и в знак на любов към прекрасната Италия, дала толкова жертви на пандемията. И още нещо – в Позитано не се позволява ползването на автомобили. Причината е в теснотата на уличките, прокарани по склона, но пък е добър пример за ограничаване на транспорта с вредни газове.
Ако първата ни грижа в момента е да опазим здравето си, то следващата трябва да бъде как да пазим здравето на Земята, на която живеем, за да не се задъхва в бъдеще като болен от коронавирус.




   

понеделник, 30 март 2020 г.

Как не се разболях от полиомиелит



В тези дни, когато повечето улици по света са пусти, а много магазини – затворени, хората започнаха да си припомнят литературни произведения, в които се описват времена на епидемии. И ето че от паметта ми изникна онова, което ми е разказвала майка ми за пандемията от полиомиелит (известен и като детски паралич) в средата на 50-те години на миналия век.
Лично аз нямам спомен от този страшен период, защото съм била съвсем малка, но мама ми казваше какъв ужас е изживяла тогава да не се разболея. Повтаряла си е: „Това дете разчита единствено на мен, за да остане здраво!“ и е направила всичко възможно, за да ме предпази. Едно от нещата, които запомних, беше, че е обвила всички дръжки на врати вкъщи с марли, напоени с дезинфекциращ спирт. Описваше ми как буквално я е втрисало, когато е вървяла по улиците и е прочитала на входа на някоя кооперация съобщението: „Тук има болен от детски паралич!“  
В наши дни вече не е прието да се поставят такива съобщения, защото се смятат за дискриминационни – това стана ясно и на редовния брифинг на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса тази сутрин, така че болестта може да е навсякъде. Което не означава да изпадаме в паника, а да бъдем стриктни при вземането на предпазни мерки.
Мама не ми е споменавала дали по време на пандемията от детски паралич е имало ограничения за излизането по улиците. По-скоро не е имало. Но ужасът от болестта е правел родителите изключително внимателни, защото, както самото й название показва, тя е засягала най-вече децата. Смъртността е била висока, но е имало и друг проблем – трайната парализа на крайници при оздравелите.
Полиомиелитът вече е обявен за победено заболяване в световен мащаб, но понякога ми се е случвало да срещам в България и в Европа хора на моята възраст с парализи, които предполагам, че са в резултат на онази жестока пандемия. Никак не ми се иска да мисля, че родителите на тези мои връстници не са били достатъчно предпазливи тогава и затова не са ги опазили от болестта, но все пак е възможно да е било така. 
Този спомен ме кара да не подценявам днешната опасност, макар че първоначално и аз бях сред онези, които си помислиха, че тя е преувеличена. Не, опасността е реална! Затова напоследък често мисля как майка ми е направила всичко, за да ме предпази от полиомиелита, и е успяла! Значи опазването на здравето по време на пандемия е възможно. Стига всеки да направи всичко, което зависи от него.


неделя, 29 март 2020 г.

Какво ми припомни пандемията



Снимката към тази публикация е направена в късния следобед на първия ден от обявеното извънредно положение заради коронавируса – 16 март 2020 г. По това време обикновено една от най-популярните търговски улици в София, „Пиротска“, е пълна с хора, а тогава беше напълно пуста и ми припомни израза, който употребяваме, когато някое място изведнъж се обезлюди: „Като че ли бомба е паднала!“
По аналогия дойдоха и други спомени – от разказите на баба ми и майка ми за бомбардировките над София през Втората световна война. Баба ми много се плашела. Щом засвирела сирената, грабвала приготвените отрано куфари с най-необходимото и хуквала към скривалището. За разлика от нея, майка ми, тогава девойче около 20-те, никак не се страхувала за живота си и гледала с лека насмешка бягащите да се спасяват. Тези разкази ми бяха странни, защото в моите очи баба ми, която реално ме отгледа, беше жена, запазваща самообладание и в най-трудни житейски ситуации, докато майка ми често се паникьосваше дори от съвсем дребни битови проблеми. Истината е, че всяка от тях към края на дните си се държа точно така, както при падането на бомбите над София: баба ми, с целия й борбен и непобедим дух, изпадаше в истински ужас от мисълта, че животът й ще свърши, докато майка ми, която понякога беше проявявала малодушие при различни обстоятелства, гледаше хладнокръвно смъртта в очите и я прие като нещо напълно нормално.
В тези времена на всеобша тревога от разпространението на коронавируса се радвам, че съм взела по нещо от тези две най-близки за мен жени: самообладанието на баба ми пред житейските трудности и на майка ми - при мисълта за смъртна опасност.
Не изпадам в униние, нито пък имам желание да вдигам стойки колко съм хладнокръвна пред опасността. Нагледах се на позьорства в социалните мрежи – хора, които явно не се чувстват особено застрашени от болестта, защото са сравнително млади, се правят на интересни на фона на всеобщата трагедия. Да са живи и здрави! Само всеки да има едно наум, че коронавирусът не подбира нито по възраст, нито по богатство и да се пази! Да се пазим всички!
         Иначе пандемията ми припомни, че някои не се свенят да ловят риба в мътна вода. Точно по време на извънредното положение заради опасното заболяване някакви биячи нападнаха разследващия журналист Слави Ангелов. Нито те, нито поръчителят им са се замислили, че утре жестокият вирус може да нападне и тях и е лошо да си слагат този грях на душата пред лицето на смъртната опасност.
Други ловци в мътни води също се раздвижиха, решиха да се възползват от ситуацията, когато хората стават по-чувствителни. Някакъв ми изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Разгледах профила му, видях, че имаме над 100 общи приятели и че пише предимно за светци и църковни празници, което за мен означаваше, че се стреми към духовно извисяване, и приех поканата му. Веднага започна да ми пише на „Лични“ на божествени теми. Бях лаконична в отговорите си, но проявих разбиране. Само че той много бързо ми поиска пари. Отговорих му, че не ми допада веднага след като ми е писал за Бог, да ми съобщава за финансовите си нужни и той незабавно ме разприятели.
Та на какво ли не ставаме свидетели покрай пандемията с коронавируса. В деня, когато беше обявено извънредното положение в България, хората масово се втурнаха да купуват. Някаква всеобща психоза! Кой знае защо наблягаха на тоалетната хартия и зрелия боб. Бях отишла да купя пакет кафе от кварталното магазинче, където все още не се беше заформила опашка. Пред мен една млада жена с доста високомерен вид напълни четири торби предимно с въпросните артикули. Неволно си помислих дали ще е все така префърцунена, когато погълнатият зрял фасул започне да оказва естественото си въздействие върху изискания й организъм. Най-откровено ще ви кажа, че в този ден, когато масово се изкупуваха стоки, дори не можах да се сетя с какво точно да се запася. Естествено, припомних си, че майка ми обичаше да се запасява. Никак не харесвах този неин навик, който беше запазила от младостта си през военно време. Дразнех се, когато трупаше вкъщи повече продукти, отколкото са ни нужни в момента. И досега продължавам да купувам само най-необходимото. Започнах обаче да се замислям колко време ще продължи извънредното положение заради коронавируса. А ако периодът е прекалено дълъг и започнат да липсват някои стоки? Няма ли да ми се наложи и аз като майка ми да започна да се запасявам, за да оцелеят най-скъпите ми хора?
Тази пандемия е едно огромно изпитание за всички ни, но тя ни кара да си спомняме за онова, което е било преди нея. При това - да го видим с помъдрял поглед, да опознаем по-добре себе си и близките си, които до този момент може би невинаги сме разбирали достатъчно.