Какво ми припомни пандемията

Снимката към тази публикация е направена в късния следобед на първия ден от обявеното извънредно положение заради коронавируса – 16 март 2020 г. По това време обикновено една от най-популярните търговски улици в София, „Пиротска“, е пълна с хора, а тогава беше напълно пуста и ми припомни израза, който употребяваме, когато някое място изведнъж се обезлюди: „Като че ли бомба е паднала!“

По аналогия дойдоха и други спомени – от разказите на баба ми и майка ми за бомбардировките над София през Втората световна война. Баба ми много се плашела. Щом засвирела сирената, грабвала приготвените отрано куфари с най-необходимото и хуквала към скривалището. За разлика от нея, майка ми, тогава девойче около 20-те, никак не се страхувала за живота си и гледала с лека насмешка бягащите да се спасяват. Тези разкази ми бяха странни, защото в моите очи баба ми, която реално ме отгледа, беше жена, запазваща самообладание и в най-трудни житейски ситуации, докато майка ми често се паникьосваше дори от съвсем дребни битови проблеми. Истината е, че всяка от тях към края на дните си се държа точно така, както при падането на бомбите над София: баба ми, с целия й борбен и непобедим дух, изпадаше в истински ужас от мисълта, че животът й ще свърши, докато майка ми, която понякога беше проявявала малодушие при различни обстоятелства, гледаше хладнокръвно смъртта в очите и я прие като нещо напълно нормално.

В тези времена на всеобша тревога от разпространението на коронавируса се радвам, че съм взела по нещо от тези две най-близки за мен жени: самообладанието на баба ми пред житейските трудности и на майка ми - при мисълта за смъртна опасност.

Не изпадам в униние, нито пък имам желание да вдигам стойки колко съм хладнокръвна пред опасността. Нагледах се на позьорства в социалните мрежи – хора, които явно не се чувстват особено застрашени от болестта, защото са сравнително млади, се правят на интересни на фона на всеобщата трагедия. Да са живи и здрави! Само всеки да има едно наум, че коронавирусът не подбира нито по възраст, нито по богатство и да се пази! Да се пазим всички!

         Иначе пандемията ми припомни, че някои не се свенят да ловят риба в мътна вода. Точно по време на извънредното положение заради опасното заболяване някакви биячи нападнаха разследващия журналист Слави Ангелов. Нито те, нито поръчителят им са се замислили, че утре жестокият вирус може да нападне и тях и е лошо да си слагат този грях на душата пред лицето на смъртната опасност.

Други ловци в мътни води също се раздвижиха, решиха да се възползват от ситуацията, когато хората стават по-чувствителни. Някакъв ми изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Разгледах профила му, видях, че имаме над 100 общи приятели и че пише предимно за светци и църковни празници, което за мен означаваше, че се стреми към духовно извисяване, и приех поканата му. Веднага започна да ми пише на „Лични“ на божествени теми. Бях лаконична в отговорите си, но проявих разбиране. Само че той много бързо ми поиска пари. Отговорих му, че не ми допада веднага след като ми е писал за Бог, да ми съобщава за финансовите си нужни и той незабавно ме разприятели.

Та на какво ли не ставаме свидетели покрай пандемията с коронавируса. В деня, когато беше обявено извънредното положение в България, хората масово се втурнаха да купуват. Някаква всеобща психоза! Кой знае защо наблягаха на тоалетната хартия и зрелия боб. Бях отишла да купя пакет кафе от кварталното магазинче, където все още не се беше заформила опашка. Пред мен една млада жена с доста високомерен вид напълни четири торби предимно с въпросните артикули. Неволно си помислих дали ще е все така префърцунена, когато погълнатият зрял фасул започне да оказва естественото си въздействие върху изискания й организъм. Най-откровено ще ви кажа, че в този ден, когато масово се изкупуваха стоки, дори не можах да се сетя с какво точно да се запася. Естествено, припомних си, че майка ми обичаше да се запасява. Никак не харесвах този неин навик, който беше запазила от младостта си през военно време. Дразнех се, когато трупаше вкъщи повече продукти, отколкото са ни нужни в момента. И досега продължавам да купувам само най-необходимото. Започнах обаче да се замислям колко време ще продължи извънредното положение заради коронавируса. А ако периодът е прекалено дълъг и започнат да липсват някои стоки? Няма ли да ми се наложи и аз като майка ми да започна да се запасявам, за да оцелеят най-скъпите ми хора?

Тази пандемия е едно огромно изпитание за всички ни, но тя ни кара да си спомняме за онова, което е било преди нея. При това - да го видим с помъдрял поглед, да опознаем по-добре себе си и близките си, които до този момент може би невинаги сме разбирали достатъчно.