вторник, 30 ноември 2021 г.

Миг от ноември

 


Мигът, за който става дума, не е от този отиващ си ноември, а от друг, преди много, много години. Един миг от ноември в моето детство, който си спомням и досега.  

В късния следобед, малко преди да се стъмни съвсем през късия ноемврийски ден, стоях в двора на кооперацията ни и ми беше студено. Това е усещането, което съм запомнила: че ми беше много студено. В непосредствена близост до мен късната есен ми показваше откровено неприветливото си лице – клоните на дърветата бяха обезсърчаващо голи, въздухът сивееше, но най-осезаем беше студът, който се пъхаше безпардонно под късото ми детско палтенце.

И независимо от всичко това продължавах да стоя на двора. Знаех, че само на няколко крачки е уютният ни затоплен апартамент и че майка ми и баба ми вече са там и чакат татко да се върне от работа, а аз – от игра навън. Моите приятелки в игрите вече си бяха отишли вкъщи, а аз бях останала за момент сама в двора. Ей така, да усетя самотата и есента.

Няма смисъл да се питам защо съм го направила. Явно съм изпитала неосъзнатото желание да изживея някакви трудности, като героите от детските книжки, които четях. В детските книжки  обикновено след перипетиите има хепиенд. Моят детски миг от ноември също завърши щастливо: прибрах се у дома, където се стоплих и потънах в приятните си всекидневни преживявания.  

А запомних този кратък студен миг от ноември в моето детство заради усещането, че след неприятното неизменно идва хубавото. Вече със сигурност мога да потвърдя, че такова усещане ни дава сили цял живот.

Като дете си водех дневник. Не съм описала тази случка в него и никъде не е документирано, че тя е станала точно през ноември, но в детството ми само той изглеждаше толкова безрадостно – с голи влажни клони и студ в навечерието на зимата. Преди десетилетия през декември обикновено валеше сняг, а той разнообразява пейзажа.

Поуката от този мой детски спомен е, че даже в най-меланхоличния месец от годината (по нашите географски ширини), винаги има надежда, че някъде ни чака топлина и уют.

Едва по-късно, във Френската гимназия, щях да открия прозрението на Пол Елюар: “La nuit n’est jamais complète”, преведено красиво на български от Пенчо Симов: „Нощта не трае никога без край.“

Мисля, че този стих подхожда за края на ноември.      

събота, 13 ноември 2021 г.

За песента "Весела есен", изпята от "LZ"

 


Днес си помислих, че тази есен е доста слънчева и топла и ненадейно си спомних първия куплет на едно стихотворение, което написах в младостта си:

"Беше весела есен без мъгли и слани

и без мъртви листа по паважа.

Как издигахме кули с въздушни стени,

но високи по двеста етажа!“

Защо ли се сетих за този куплет точно днес, в деня за размисъл?

Всъщност, написах стихотворението „Весела есен“ през втората половина на 70-те „по поръчка“ на композитора Захари Георгиев, за да стане текст за песен на изгряващата тогава група „LZ“. По онова време вече работех в Младежка редакция на Българското национално радио. Тогава редакцията имаше предавания и по програма „Христо Ботев“, и по „Хоризонт“, а Захари Георгиев беше част от екипа ни, грижеше за музикалното оформление, същевременно откриваше и популяризираше нови младежки музикални групи. Така получих от него поръчката да напиша текст за LZ. Музиката е на Дечо Таралежков.

Днес, когато неочаквано си спомних първия куплет на песента, се заинтригувах дали я има някъде из Интернет. Разрових се в "Ютюб" и я открих и то в две версии. Едната е от 23.12.2018 г. и в нея ги няма имената на композитора и автора на текста, но в другата, от 31.01.2021 г., те са посочени. Там фигурирам като Гергина Иванова, както се подписвах, преди да се омъжа за Владимир Дворецки през 1983 г.

Ето и текста на цялата песен:

"Беше весела есен без мъгли и слани

и без мъртви листа по паважа.

Как издигахме кули с въздушни стени,

но високи по двеста етажа!“

 

Как играехме драми със смешен финал,

как в шега се превръщаше всичко –

любовта и мечтаният миг закъснял,

старомодната нежна лиричност.

Припев:

И щом замря смехът на устните,

открихме искрено печални,

че нещо важно сме пропуснали

и на дребно сме играли.

 

Беше весела есен без предвестник на сняг

и без мъртви листа по паважа.

Но защо ми е тъжно след толкова смях

малко трудно ще мога да кажа.

Припев:

И щом замря смехът на устните,

открихме искрено печални,

че нещо важно сме пропуснали

и на дребно сме играли.

И пак се питам: защо се сетих за тази моя толкова отдавна написана песен точно днес?

Ако оставим обаче настрани догадките има ли аналогия между този текст, писан в края на 70-те на миналия век, и предстоящите утре президентски и парламентарни избори, замислям се и за друго:

„Весела есен“, създадена преди повече от 4 десетилетия, е била качена в „мрежата“ през 2018-а и през настоящата 2021 г. Как като автор на текста й да не се радвам, че все още някои я харесват и намират за нужно да я споделят отново!

Прилагам и линкове към песента:

"Весела есен" , качена през 2018 г.

"Весела есен", качена през 2021 г.