Моята 2015 г.

Годината си отива. За света не беше една от най-добрите години – да не изброявам защо. На мен ми донесе вълнения – в личен план предимно хубави. Попътувах. В началото на пролетта с мъжа ми заминахме за Андалусия – обиколихме Малага, Фуенхирола, Беналмадена, Марбея, Севиля, Гранада, Кордова... Със сигурност ще се върнем пак там. Бяхме за малко в Гибралтар и в Танжер. През август отидохме на Световното изложение в Милано  ЕХРО 2015 – все едно, че си направихме околосветстко пътешествие, обикаляйки павилионите на различни държави… През ноември се осъществи мечтата ми да попътувам из Мароко. През същия месец бях поканена да отразя Световния форум на демокрацията, организиран в Страсбург от Съвета на Европа. За форума, който беше на тема „Свобода и контрол – в търсене на демократичен отговор", както и за пътуванията си, ще продължа да пиша през следващите месеци.

През отминаващата година се занимавах предимно със сайта на фондацията ни „Европа и светът“ - той е в интернет вече от 9 месеца. Удовлетворение за екипа ни е наградата в конкурса „Светове и цветове“ на Сдружениета на испаноговорещите журналисти в България – получихме отличието в категория „Печат и интернет медии“ за публикациите ни на социални теми, екология, култура и традиции.

През 2015 г. се навършиха 25 години, откакто се посветих на темата за обединена Европа. Мислех да отбележа тази годишнина по подходящ начин заедно с участници в предаванията ми за евроинтеграция по програма „Христо Ботев“. След като бежанската криза обсеби вниманието ни от края на август насам обаче, изгубих желание да се занимавам с тази свой професионален юбилей – имаше по-важни неща от него. Ставащото в самия ЕС не ме вдъхновяваше за празнуване.

Спомням си с хубаво чувство за БНР, където работих допреди година, но не изпитвам никакво съжаление, че вече не съм там. Харесвам това, което правя в момента.

Романът ми „Искрено ваша“ е готов отдавна, но предпочетох да го издам не тази, а следващата година. Иска ми се да го препрочета още веднаж, след като достатъчно се отдалеча от него и вече го възпремам почти само като читател.

Имах късмета да срещам интересни, стойностни хора през 2015 г.. За тях също предстои да пиша.

В края на тази равносметка слагам снимка на скъпи за мен сувенири от някои посетени през последните месеци места: камила, която купих от пазара в Рабат; малко магаренце – символ на андалуското селце Михас, там магаретата се ползват и като таксита; една малка маймуна, която си донесохме от Гибралтар – там макаците са една от най-забавните забележителности за туристите. С този мой малък симпатичен керван ще вляза в 2016 г.. във ведро настроение и с готовност за всякакъв вид екзотика, която може да ми предложи животът.   

Изгрев над оазиса

Колкото и богат житейски опит да има човек, все ще му се случи да изживее нещо за първи път. През отминаващата година за първи път спах в бивак в един оазис. Оазисът се казва Финт и се намира в подножието на Атласките планини, в долина, която се смята за преддверието на пустинята. Също така за първи път посрещнах изгрева след изкачване до върха на един от близките хълмове.

         Имаше и още нещо, което преживях за първи път в този оазис, но преди да го споделя, ще разкажа свой пророчески сън. Присъни ми се преди заминаването ми за Мароко в началото на ноември. Катерех се по стръмна стъпаловидна пирамида – стори ми се, че е храм. През цялото време се страхувах да не се подхлъзна, защото усещах как обувките ми се пързалят по малки гладки плочки, които всъщност, бяха стъпалата на пирамидата. От време на време спирах и вдигах поглед към горната част на храма, докъдето вече бяха стигнали други посетители – виждах силуетите им на фона на бледа светлина. Знаех, че когато стигна горе, ще разбера откъде идва светлината, но самото ми катерене изглеждаше доста рисковано, приличаше по-скоро на алпинизъм и не беше сигурно дали ще се увенчае с успех. Така или иначе, насън стигнах до върха и заедно с останалите посетители гледах светлината.

После слязох отново в подножието на храма и… попаднах в тотален мрак. Едва в този мой сън разбрах какво означава думата „непрогледен“. Беше нещо наистина неизживяно дотогава: отварях широко очи, но отникъде не долавях дори най-бледо сияние. Пълна всеобхватна тъмнина, която усещах като физическа близост непосредствено до зениците си. Всички знаем, че внезапният силен блясък ни заслепява, но че мракът може да бъде толкова агресивен и натрапчив, лично аз не бях допускала.

И се събудих. Казах си, че – слава богу – такива ужаси могат да стават само насън.  

През следващите дни пътувах из Мароко с група колеги журналисти и към края на пътешествието имахме уникалното преживяване да пренощуваме в бивака на оазиса Финт близо до град Уарзазат – за това вече съм споменавала в блога си. Сега само ще опиша накратко какво представляваше бивакът: плътно наредени една до друга конструкции, които можем да наречем малки шатри, от преплетени пръчки, покрити отвън с дебели тъкани. Всяка от шатрите е снабдена със собствен санитарен възел, мини-баня с душ и топла вода. Леглото е твърдо, но покрито с дебели покривки и на него се спи изключително удобно. Стори ми се съвсем естествено да има електричество, макар че, както разбрахме по-късно, то било скорошна придобивка.

Онова, което не можех да предположа, беше, че в полунощ електрическият генератор спира да работи и в бивака настъпва пълен мрак… Сигурно изобщо нямаше да забележа това, ако се бях събудила към 6 ч., когато генераторът бива включен отново. Само че аз държах да се възползвам от предложението на 25-годишният ни домакин в бивака Аюб, да ни отведе до близкия хълм, за да гледаме изгрева на слънцето. За това обаче трябваше да станем още в 4 часа. Нямах проблем с ранното събуждане, проблемът се оказа друг - че не успях да включа електрическата лампа. Тя просто не функционираше. Светейки си с джиесема, станах и опипом тръгнах да търся работещ електрически ключ. Напразно. Постепенно осъзнах, че в бивака няма ток. В моментите, когато бледата светлинка от джиесема ми угасваше, в зениците ми нахлуваше такъв непрогледен мрак… на какъвто бях попадала единствено в съня си преди отпътуването ми за Мароко. При събуждането тогава бях решила, че такава тъмнина не е възможна в реалния живот. Е, оказваше се напълно възможна! Отварях широко очи, както бях правила в съня си, и точно както в този мой сън, отникъде не долавях сияние. Тъмното буквално се навираше плътно до мен, пъхаше се под клепачите ми, нямаше спасение от него!

Можете ли да си представите какво е да се намираш в оазис, далече от най-близкия град, и в нощното небе да няма никакво светлинно замърсяване – никакви отражения от неонови реклами и улични лампи! Мракът е поголовен, свръхестествен, както в моя сън, който се оказваше пророчески.

Все така пипнешком, успях да стигна до входа на малката шатра, закрит от три ката дебели завеси. Излязох навън. Пак беше тъмно, но поне не се намирах в затворено пространство, погледнах нагоре… и си помислих, че ако протегна малко повече ръце, ще докосна звездите – толкова близо бяха над мен, толкова ярки и големи! Сигурно само в подобен плътен нощен мрак звездите се открояват така непоколебимо.

После Аюб ни поведе към близкия хълм, закатерихме се по него – все още беше много тъмно и не виждахме къде стъпваме, обувките ми се пързаляха по някакви плоски парченца от скали… В един момент се запитах ще стигна ли изобщо до горе. Другите колеги вече бяха на върха и очакваха изгрева на слънцето, а аз все още се хлъзгах по камънаците с обувки, които явно бяха напълно непригодни за такова изкачване.

И тогава се сетих отново за моя пророчески сън, който бях видяла преди заминаването си за Мароко. Всичко ставащо буквално повтаряше този сън. Само че в него имах чувството, че се изкачвам по стъпаловидната пирамида на храм, за да видя някаква светлина. Насън не бях разбрала как успях да се присъединя безпроблемно към хората, достигнали вече до върха. В реалния живот ми помогна водачът на нашата група Рашид – той ми подаваше ръка и ме задържаше, когато правех несигурна крачка.

След перипетиите при катеренето всички се събрахме горе на хълма и зачакахме слънцето да се покаже. То се бавеше. Аюб започна да се шегува, че може би днес няма да има изгрев. Самият той и Рашид си седяха спокойно – в тази част на света нетърпението като че ли е непознато явление. 

Слънцето, естествено, се появи. Само че преди да видим блестящия му диск, то първо хвърли снопове лъчи върху околните скали, върху ниските къщички на близкото село, върху палмите и късчетата река, която се виждаше през тях. Накрая се показа между два хълма срещу нас, а в небето се ветрееха тънки облачета като бебешки къдрици.

Така пророческият ми сън се изпълни напълно, само че в обратен ред, защото бях сънувала първо изкачването си към светлината и после попаднах в непрогледния мрак, а в действителността започнах със събуждането в неописуемата тъмнина и всичко приключи с тържествуващия слънчев изгрев. В реалния живот поантата се оказа оптимистична.

Надявам се да бъде изпълнено с оптимизъм и бъдещето на нашите сърдечни домакини в оазиса Финт, с които накрая се снимахме за спомен. 

Повече снимки от изгрева над оазиса Финт може да видите тук: https://www.facebook.com/gergina.dvoretzka/media_set?set=a.697885963659943.1073742211.100003156373372&type=3&pnref=story

Милано – достъпен град

Очакването на Коледа ни прави по-добри и отзивчиви… В навечерието на Коледа най-после искам да напиша нещо, за което мисля често вече от 4 месеца – доколко е достъпна градската среда за хората с двигателни проблеми. Да се замисля сериозно върху това ми „помогна“ една случка със самата мен.

В средата на август с мъжа ми заминахме за Милано. Целта ни беше Световното изложение. Имахме намерение по цял ден да прекарваме там, а в хотела да се прибираме само за да преспим, така че, когато избирахме къде да се настаним, гледахме най-вече да сме близо до метрото, с което да се придвижваме бързо до ЕХРО 2015. Хотелът ни се оказа недалече от спирка „Порта Венеция“. Стаята ни хареса. След първата разходка из Милано, купихме шампанско и се прибрахме да отпразнуваме пристигането си в Италия. Докато мъжът ми се занимаваше с отварянето на бутилката, реших да взема душ…

Точно при излизането ми от банята се случи онова, което ме кара днес да пиша тези редове. Най-неочаквано за мен се подхлъзнах, стоварих се на пода и усетих остра болка в глезена на левия си крак. Болката ме ужаси, защото веднага си помислих, че кракът ми е счупен. Изтръпнах и от предупреждението, което като че ли ми подсказваше съдбата - човек е в чудесно настроение, готви се да празнува и в следващия момент му се случва нещо, което напълно променя намеренията му…

Мъжът ми ме пренесе на ръце до леглото, после разтревожено отиде да огледа мястото, където се бях подхлъзнала, и с изумление констатира, че прагчето между плочките в банята и стаята е под остър наклон, точно като пързалка. Естествено беше да се подхлъзнеш, след като дори не подозираш за тази „хитринка“. Нормални ли бяха строителите, на които дължах жестокото си падане?

Категорично отказах да се обаждаме веднага на лекар – не ми се искаше да си развалям напълно първата вечер в Милано. Пих шампанско, полуизлегната в леглото, и сред талазите от болка, които идваха от глезена ми и безпощадно ме блъскаха в мозъка, кроях планове как утре сутринта ще си потърся правата пред собствениците на хотела, как ще поискам обезщетение за станалото с крака ми. Почти не можах да спя – ужасно ме болеше.

На сутринта мъжът ми каза: „Знаеш ли, открих, че помещението, което е баня и тоалетна, всъщност е пригодено за хора в инвалидна количка. Затова прагчето към стаята е така наклонено – за да се приплъзват по-лесно колелата.“

Закуцуках натам, за да разбера за какво ми говори. И едва тогава забелязах подвижната облегалка до тоалетната, която служи за опора при преместване от инвалидна количка, едва тогава си обясних защо отзад липсва моноблок с бутон за пускане на водата, а тя се задейства с натискане на копче на стената вдясно, така че максимално да бъдат спестени движенията на човек с двигателни проблеми...

И през ум не ми беше минало, че някой е помислил за хората с такива проблеми. В България не бях виждала подобни приспособления. Изпитах срам, че не ги бях забелязала веднага. Желанието ми да си търся правата заради падането си се изпари. Какво биха ми отговорили: „Но, госпожо, вие не се ли досетихте защо всичко е направено точно така.“ Е, не се бях досетила. И нямах право да си търся никакви права.

За щастие, кракът ми се оказа само навехнат, а не счупен. Глезенът ми беше грозно подут, но така и не ми попречи да обикалям надлъж и шир из павилионите на Световното изложение в продължение на 3 дни. Изпитвах болка единствено при слизане по стълби и затова ми се налагаше да правя подскоци от стъпало на стъпало, от което изглеждах доста нелепо, но с мъжа ми се смеехме, че подскачам, защото съм весела жена.

Покрай проблема с крака ми обаче започнах да забелязвам подробности, които ми бяха убягвали – че навсякъде в обществените тоалетни на ЕХРО 2015 и другаде в града има специални кабинки за хора с инвалидни колички. Не се бях замисляла доколко ги има в България. Забелязах и друг детайл: скосените тротоари в Милано – отново улеснение за придвижващите се с колички. При това, скосяването на бордюра е направено красиво, например, под формата на ветрило от продълговати плочи, както може да се види на снимката в началото на публикацията - италианците влагат естетика във всичко.

При завръщането ни в София болката в глезена ми все така не отшумяваше при слизане от стъпала, затова по-внимателно се заглеждах къде има скосени тротоари по столичните улици. Не са много. Затова все повече оценявах видяното в Милано и държах непременно да разкажа за него. За мен това е Достъпният град.

Само че, когато се прибрахме в България в края на август най-актуалната тема стана напливът на бежанците към Европа. Аз също бях обсебена от нея – следях  телевизионни предавания, четях в различни сайтове – май това беше всеобщо явление. Веднаж сред потока от новини попаднах на информация, че хора в инвалидни колички са организирали мини-протест в София заради недостъпната градска среда. Тогава си казах: „Разбирам ви, скъпи мои!“ и си повторих, че непременно трябва да напиша за случката с мен в Милано, но тази информация потъна отново сред сюжетите с бежанците. Беше тъжно, че, както винаги, друго е по-важно от проблемите на онези, които се придвижват трудно. Не по-малко тъжно беше, че самата аз се замислих за техните проблеми, едва когато ми се случи да изпитам онази неистова болка в крака си, която ми напомняше дълго за себе си всеки път при слизане по стъпала.

От Световното изложение в Милано запазих някои мои снимки, където се вижда грозно подутият ми глезен – за да не забравям тази болка.

Днес държа най-после да напиша за това. Преди Коледа сърцето ми е с хората, които се придвижват трудно. Нека не се правим, че ги няма, защото – не дай си боже – всеки от нас може да сподели съдбата им! Нека мислим и правим повече за тях!

  

  

Слънчев момент в зимния ден

В първия ден на зимата

слънцето изгря.

В първия ден на зимата

часовникът ми спря.

Много назад се върнах –

от копнеж до кипеж –

и, в спомени обгърната,

аз се превърнах в скреж.

Под слънцето на зимата

тихичко се стопих,

а парата издигната

ме изрисува в стих.

22.12.2015 г.

Предколедна приказка от Мароко

Нямам представа как спомените ми от Мароко се изляха в ритъма на детски стихчета. Сигурно, защото там на моменти се чувствах като дете в приказка от "1001 нощ"!

Дърветата оголени

за миг да заменим

с приятно топли спомени 

в предколедните дни!

През булото на зимата,

изплетено от скреж,

да видим пак Медината

на древен Маракеш

и да усетим полъха

на океанска шир,

щом мислено при полета си

стигнем в Агадир.

От любопитство гонени

към Фес, Рабат, Мекнес,

елате в мойте спомени,

които викам днес!

Но няма да намерите,

поглеждайки назад,

по-мили от берберите

в бивак до Уарзазат,

които сред оазиса

в полите на Алтас

чай ментов за наздравица

си поделиха с нас.

20.12.2015 г.

 

Снимка от площадката пред бивака в оазиса Финт, в полите на Атлас

Награда за сайта ни www.evropaworld.eu и начало на равносметката за 2015

Обичам да правя равносметките си за отминаващата година в самия край на декември. Сега обаче започвам малко по-отрано, защото през 2015 г. много рядко пишех в блога си, поради прекалената ми ангажираност със сайта на нашата фондация „Европа и светът“ www.evropaworld.eu. Той се появи в интернет на 12 март, но екипът ни започна да го подготвя 3 месеца преди това. Резултатът досега ни удовлетворява.

Имаме вече и първото публично признание – наградата на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България в конкурса „Светове и цветове“ за публикации на социални теми, екология, култура и традиции.  

В един момент обаче осъзнах колко много време ми поглъща сайтът и колко текстове, които исках да споделя в блога си, останаха само на етапа на намеренията. Затова през последните десетина дни до Новата година, ще си доставя удоволствието да напиша поне част от тези текстове. Сред тях няма да има почти нищо за БНР, въпреки че още през лятото си бях направила кратко списъче с теми, свързани с любимата ми медия. За протестите там вече не се говори, явно са притихнали, защото обстоятелствата се стекоха драматично – двама представители на спорещите страни в момента имат здравословни проблеми. Най-искрено им пожелавам да оздравеят! Но някак ми се отщя да пиша за Радиото.

Разказва ми се за пролетното ни пътешествие из Андалусия, за Гибралтар, за ЕКСПО 2015 в Милано, за ноемврийското ми пътуване до Мароко, където още беше лято, а после и за Страсбург, където вече отдавна се подготвяха за Коледа. Иска ми се в края на 2015 г. да си спомням предимно за хубавите моменти и приятните вълнения през изминалите 12 месеца - така ще се заредя с позитивна енергия за 2016 г.. Само че в спомените ми от тази година не може да не стане дума за наплива на бежанците към Европа през лятото, за стреса, който изживя от това ЕС и за все по-често повтаряните прогнози, че той е пред разпад. Какво ни предстои? Реализмът ни е нужен не по-малко от оптимизма.   

Мечтаното пътуване до Мароко

Да усетя духа на Мароко беше моя отдавнашна мечта. Понякога мечтите се сбъдват и през месец ноември имах щастието да пътувам в продължение на 9 дни по мароканските пътища. Това, което не бях предвидила, е, че голяма част от времето, прекарано в Мароко, ще премине в пътуване. Почти винаги замръквахме в различен град, а на сутринта продължавахме нататък. Само в Маракеш спахме 2 поредни нощи, а в Казабланка – в нощта при пристигането и после - преди заминаването ни.

Когато се върнахме в България, основното, което си спомнях, беше пътуването с микробуса, кратките спирки по пътя, обедите и вечерите в  ресторантите… Групата ни се състоеше от шестима журналисти от различни медии. Не е тайна, че след всяко пътуване ни остава не само споменът от видяното, а и от хората, с които сме били. Дали ще ви учудя, ако кажа, че за краткото ни пребиваване в Мароко, успяхме да се разделим на „групи по интереси“, въпреки желанието на местния ни водач Рашид да сме винаги заедно всички.

Логичната причина за разпадането на малката ни общност беше, че единият от колегите ни, макар че е с български корени, е израснал в чужбина и не говори български. С него можеше да се разговаря на английски или френски. По принцип, това означаваше, че, за да не се чувства той некомфортно, през цялото време трябваше да говорим на английски - езикът, който разбирахме всички. Но можете ли да си представите, че петима българи ще говорят помежду си само на английски в продължение на 9 дни? Е, не се случи така и колегата – човек с много добри обноски и възпитание – отначало нерядко се чувстваше изолиран от общия ни разговор, който явно не разбираше. Двамата най-млади колеги от групата ни обаче проявиха съпричастност към него и започнаха всеотдайно да му превеждат всичко на английски…  Първоначално и първосигнално ми стана неприятно, когато те тримата започнаха да странят от нас, но после осъзнах, че това е напълно естествено. Определено не ми се говореше непрекъснато на английски. Винаги съм изпитвала вътрешна съпротива срещу налагането на този език като лингва франка по цял свят. С въпросния колега лично аз предпочитах да говоря на френски. Една от журналистките в групата ни пък разговаряше почти през цялото време на арабски с водача ни Рашид и с шофьора на микробуса. Сега, когато мина известно време от връщането ни в София, си давам сметка колко интересен лингвистичен експеримент беше общуването между всички нас.

След пътуването се сбогувахме приятелски и вероятно, ако случайно се срещнем някъде, ще си казваме „здрасти!“ А може и да не се разпознаем и да се разминем, без да се забележим взаимно.  C’est la vie!

С времето обаче сред рехавата мрежа на нашите взаимоотношения, все по-ярко започват да се открояват късчетата спомени от всички посетени в Мароко места – нашият улов от това пътуване. Сега остава само да изваждам тези спомени един по един, да им се наслаждавам и да ги споделям…

Първата разходка по крайбрежната улица на Казабланка вечерта при пристигането ни. Тогава отидохме и до ресторанта, където са снимани кадри от филма „Казабланка“. Самата аз на това място се почувствах като участничка във филм. Същата вечер се отправихме и към джамията Хасан II - най-високата в света – и я видяхме, осветена на фона на черното небе. На другата сутрин разгледахме отвън същата джамия на дневна светлина и беше не по-малко красива…

Рабат, с невероятно дългите трамваи – първото нещо, което ме удиви там! После - мавзолеят на Мохамед V и строгите му пазачи в червени дрехи… разходката из Медината (стария град), първите закупени сувенири от местния пазар – оттам ми е малката камила, изработена от истинска камилска кожа, която държа до компютъра си и я поглеждам, докато пиша… оттам ми е и декоративният тажин – съдът, в който се готви едноименното мароканско ястие с неповторим вкус… и красивата шарена чинийка - първоначално не исках да я купя, защото ми приличаше на онези, които си донесохме с мъжа ми като спомен от Андалусия тази пролет, но мароканският продавач, кой знае как, успя да ме убеди с аргумента си: „Но, Мадам, Испания е Мароко!“ Може и да не бях напълно съгласна с такава категоричност, но сега тази чинийка краси кухненската ни маса в София… сигурно, защото съм влюбена и в Испания, и в Мароко…

Сега осъзнавам колко много всъщност са мароканските ми спомени, дори от градове, в които сме били съвсем за кратко – Мекнес, Фес… В Маракеш останахме близо 2 дни и спомените са повече…

Уарзазат е незабравим за мен, не само защото посетихме музея на прочутата киностудия „Атлас“, а и заради пренощуването в близкия оазис Финт, в подножието на Атласките планини. Там ни посрещна с ментов чай местният колоритен герой Аzis de l’oasis (Азис от оазиса), вечеряхме на открито близо до голям огън, край който четирима мъже от оазиса изпълняваха за нас мелодии на барабани – поканиха ме да побарабаня и аз, но не ми се получи добре, оказа се, че ритъмът на тези мелодии не е лесен за улавяне…

На сутринта 25-годишният Аюб, който се изявяваше и като музикант, и като сервитьор предишната вечер, ни заведе на един висок хълм да посрещнем изгрева на слънцето…

И още марокански спомени – от прекрасния град Агадир, за който вече писах, но ще пиша пак, от Есауира, където се изгубих на крайбрежния пазар и страшно се ядосах на местния ни водач Рашид, защото не беше забелязал, че ме няма в шестчленната ни група, но пък ме трогнаха продавачите наоколо, които искрено съчувстваха на сполетялата ме беда, загрижено ме успокояваха и ме съветваха накъде е най-добре да вървя… Предпочетох да остана там, където си бях, и след време видях Рашид да идва към мен…

За много неща имам да разказвам след 9-дневното ни пътуване до Мароко. Както се казва: Ако е рекъл Господ! Иншаллах!

Ноември в Мароко... и в Страсбург

През тази късна есен имах две важни пътувания: до Мароко от 7 до 16 ноември и от 18 до 20 ноември - до Страсбург, където бях поканена на четвъртия Световен  форум на демокрацията, организиран от Съветът на Европа.

Пътуването из няколко марокански града ми даде очила срещу черногледството, което застрашава европейците при мисълта за участието на хора с марокански корени в някои опасни събития от последните дни. Чувствам се напълно имунизирана срещу всякаква първична омраза, която може да избухне единствено заради етническия произход на някои от атентаторите. Това пътуване ми помогна да не прибягвам до обобщения, когато ме обвземе справедлив гняв срещу фанатизираните убийци – те нямат нищо общо с повечето мароканци, които са сърдечни, приветливи хора. 

Пътуването от 18 до 21 ноември пък ми даде възможност да видя отблизо Западна Европа след взривовете от 13 ноември.

Летях със самолет до Франкфурт, след което микробус на частна немска фирма ме взе от летището, за да ме закара до Страсбург. На огромното франкфуртско летище в момента текат усилени ремонти и е още по-трудно от преди да се придвижваш от един сектор в друг, но накрая успяхме да се намерим с шофьора на микробуса, взехме още няколко пътници от други полети и потеглихме за германо-френската граница. От Съвета на Европа ме бяха предупредили да нося на всяка цена писмото, с което съм поканена за участие в Световния форум на демокрацията.  На границата обаче не се наложи да го показвам. Двама униформени французи – мъж и жена – само ни помолиха да покажем документи за самоличност. Проверката отне не повече от няколко минути. Явно, причината беше, че тук познаваха добре частната немска фирма, с която пътувах, защото тя редовно превозва пътници от Германия до Франция и обратно.  

В самия Страсбург не усетих видимо напрежение след парижките атентати. Вярно е, че улиците вечер рано опустяваха, но това си е типично за града, дори и преди извънредните събития напоследък. В Съвета на Европа мерките за сигурност винаги са били много строги, така че също не намерих разлика от предишни години.  

Темата на тазгодишния форум беше съвсем актуална и продължава да бъде: „Свобода и контрол – в търсене на демократичен отговор“. Готови ли сме да приемем засиления контрол и ограничаване на личната ни свобода в името на по-голямата сигурност? На мен, като човек, живял дълго време при социализма, тази история с контрола ми е много добре позната. Личният ми извод е, че по социалистическо време наблюдението на специалните служби над всеки от нас се осъществяваше най-вече, за да не се позволи на кадърните да се изявяват достатъчно и да получат заслужено признание… А иначе всичко уж се е вършело в името на сигурността на държавата и срещу идеологическата диверсия от Запад. 

Изключително свободолюбив човек съм, но ако в днешно време някой иска да ме следи отблизо в името на сигурността ми, няма да се гневя особено – свикнала съм, а и нямам нищо за криене, нека ме наблюдават, така както май ще бъдат наблюдавани всички! Стига да не бъдат изопачавани думите и постъпките ми, както правеха доносниците по соц.време, за да пакостят.

Разбира се, съвсем различно е, ако някой днес се опита да ограничава личната ми свобода - това категорично не бих приела...

След смислените разговори на Световния форум на демокрацията единственият признак за извънредни обстоятелства беше отмяната на Детския форум, в който на 20 ноември трябваше да участват 45 класа от Елзас с общо 1200 ученици - междувременно във Франция беше излязла забрана за събиране на много деца на едно място.

На връщане от Страсбург към Франкфурт отново пътувах с микробус на  същата частна немска фирма, наета от Съвета на Европа, както на идване. Този път изобщо не ни провериха документите на френско-германската граница.

На франкфуртското летище обаче освен че има устройство, в което да пъхнеш паспорта си и да сложиш дясната си ръка върху него за идентификация, трябва да преминеш и през остъклена врата, като преди преминаването камера фотографира лицето ти. При проверката на багажите пък отстрани на видно място стоеше млад военен с автомат. Честно казано, на мен това ми вдъхна сигурност.  

30 ноември 2015 г.

На този ден бях в Агадир

В късния следобед на 13 ноември 2015 г. пристигнахме в Агадир.

Сутринта бяхме посрещнали изгрева на един висок хълм в оазис до град Уарзазат. После продължихме пътуването си и по магистралата попаднахме на снимки на мароканския филм „Джамал Афини“. Спряхме от любопитство и получихме нареждане да освободим незабавно терена, но Рашид, нашият марокански водач, обясни на снимачния екип, че сме журналисти от България, и екипът реагира на тази информация с приятелски усмивки. Позволиха ни да изгледаме и да заснемем с фотоапаратите си два дубъла на една и съща сцена: мотоциклетист спира пред крайпътно заведение, където мъжаги пият и танцуват, хванати под ръка…  След това микробусът ни спря отново, за да обядваме на открито, и докато си правехме импровизирания пикник, седнали край пътя на едно възстръмно възвишение, покрито с рехава тревица, покрай нас минаваха нарядко мотори или автомобили и оттам винаги ни махаха за поздрав и ни се усмихваха. Нито веднъж не се случи някой от преминаващите с возилата си покрай нас да не ни помаха за поздрав и да не ни се усмихне. В Европа рядко ми се случва такова нещо.

Накрая микробусът ни паркира пред агадирския хотел „Роял Атлас“. На входа, както обикновено в тази хотелска верига, ни посрещна висок тъмнокож мъж, облечен с мароканска народна носия. Снимахме се с него и той усмихнато позираше с нас. Служителите на рецепцията бяха любезни с онази особена, искрена сърдечност, която преди няколко години с изненада открих у персонала на хотела ми в Тунис. На други места по света бях свикнала да ме обслужват със задължителната любезност, която се изисква в хотелите от висок клас, но в нея липсваше искреността, която откривах тук.

Харесах изгледа от хотелската си стая в Агадир. Влюбих се от пръв поглед в него. От прозореца си виждах ниски бели постройки в ориенталски стил. В пространството между две от постройките, под високите палми, се мерна камила, но изчезна, преди да я фотографирам… Малко вляво се очертаваше късче от океана. За миг в сърцето ми нахлу сладостна топлина, както когато като дете ми четяха приказка.

В следващите няколко мига си дадох сметка, че часовникът ми е спрял – при всяко поредно поглеждане стрелките показваха едно и също време.

Бързо слязох в лобито на хотела и се оказа, че съм закъсняла с десетина минути за срещата с останалите петима колеги. Трима от тях нетърпеливо бяха тръгнали на самостоятелна разходка – не им се случваше за първи път да се отделят от нас. Щяхме да се видим с тях вечерта в ресторанта - Рашид, нашият водач, беше обявил, че ще вечеряме в 21,30 ч..

Ние, останалите три от групата, заедно с Рашид си направихме разходка с микробуса из града, спряхме на крайбрежната улица, пообиколихме някои екзотични магазини, но вече стана доста тъмно и решихме да се приберем.

Оказа се обаче, че нашия шофьор не си спомня обратния път към хотела ни, защото никога по-рано не беше идвал в този град. Залутахме се с микробуса из разни улици, забелязах, че няколко пъти се връщаме на едни и същи места, но все не успявахме да налучкаме къде е хотелът, а шофьорът и Рашид не се нервираха, а се заливаха от смях заради нелепата ситуация. Ние, трите българки в микробуса, не можехме да проумеем подобна реакция, но вероятно в такива случаи тя беше по-здравословна.

Накрая имахме късмет да уцелим улицата с нашия хотел и това вдъхнови водача ни и шофьора за нова доза смях.

Стори ми се безсмислено да чакаме за вечерята в 21,30 ч. и предложих на Рашид нашата група да отиде в ресторанта по-рано – вече наближаваше 21 ч..

„Алекс много ще се ядоса“ – сподели сериозно разтревожен водачът ни.

„Те, тримата, ще се присъединят към нас по-късно“ – успокоих го аз.

„Алекс много, много ще се ядоса, ще видиш!“ – с предчувствие за предстояща драма произнесе Рашид, но ни поведе към ресторанта.

Келнерите явно често сервираха на полски туристи, защото непрекъснато ме поздравяваха с „Jak się masz!”, на което им отговарях: “Bardzo dobrze,  dziękuję!” и доста се забавлявах, защото те едва ли разбираха, че поздравът им звучи твърде фамилиарно.

Междувременно в ресторанта дойдоха другите трима колеги от нашата група. Алекс наистина беше много ядосан, както предвиждаше Рашид:

„Ние също се прибрахме по-рано от разходка, но си отидохме в стаите, за да чакаме определения час за вечеря! Щом е казано 21,30 ч., трябва да се спазва!“

Настани се на стола срещу мен и добави:

„Бях започнал да работя нещо, а ти, Рашид, ми се обаждаш да слизам веднага и аз прекъснах работата си!“

„Почакай, аз съм виновна да стане така“ – обясних на Алекс.

Беше толкова гневен, че изглежда не разбра какво му говоря. Описах му накратко как ми е дошла идеята да отидем в ресторанта преди определения час, но той само ме погледна изумено. Никак не ме радваше фактът, че Рашид трябва да бъде укоряван заради моето предложение за промяна на часа за вечеря. Повторих: „Аз съм виновна да стане така!“ и с любопитство очаквах как гневът на Алекс ще се насочи срещу мен. Това обаче не се случи.

„Радвай се на живота! – заех се да успокоявам колегата. - Имаш толкова поводи за радост от това пътуване!“

Реших в знак на помирение да му налея бяло вино, но изневиделица услужлив келнер припна към масата ни, взе бутилката от ръката ми и напълни чашата му.

„Наздраве!“ – казах бодро.

 Алекс отговори на наздравицата и повече не повиши тон, но никакво успокоение не забелязвах у него. Явно към края на пътуването ни вече беше натрупал доста недоволство от разминаванията между собствената му представа на западен възпитаник какво означава дисциплина и онова, с което често ни изненадваше Рашид.

Искаше ми се да пожелая на Алекс да бъде много щастлив. Имаше и друго, което исках да му кажа: че когато в самолета от София за Казабланка се случи да седи до мен и по някакъв повод спомена, че е роден в Рио де Жанейро, ми се стори, че най-неочаквано срещам сънародник и съгражданин от другия край на света, където душата ми е живяла в предишен живот и със сигурност ще се върне там в някой следващ.

Исках да му кажа, че в една от книгите ми първият и последният разказ са за Рио де Жанейро, а в други разкази се появява прочутата статуя на Христос, символ на града, и че същата тази статуя е и на корицата на книгата ми.

„Желая ти да бъдеш много щастлив, защото си мой сънародник – мой сънародник, не защото баща ти е българин, а защото си роден там, където въображението ми ме е отвеждало още от най-ранната ми младост и е превръщало това въображаемо пътуване в литература. В известен смисъл, ти си като литературен герой, когото съм измислила и когото неочаквано срещнах в реалността.“

Разбира се, нищо от това не казах на колегата си. Никак не беше подходяща атмосферата в ресторанта за подобен разговор и изобщо не можех да си представя подходяща атмосфера, в която да произнеса такива думи. И какво значение имаше за самия Алекс, че родният му град Рио де Жанейро ми носи необясним емоционален заряд.

Само още веднъж вдигнах чашата си за „Наздраве!“ и той отново отговори на наздравицата.

 После се прибрах в хотелската си стая. Изгледът през прозореца беше станал още по-омагьосващ на нощна светлина. Чувствах се добре, както винаги, когато животът ми се преплита с литературата.

Включих телевизора. Попаднах на марокански канали и нищо не разбирах, само виждах кадри като от екшън. После по един от каналите се появи президентът на Франция Франсоа Оланд и с развълнуван глас обяви, че е имало нападения край Стад дьо Франс и в концертната зала „Батаклан“ – мароканската телевизия излъчи голяма част от думите му на френски език и едва по-късно се появи преводът на арабски. Веднага превключих на френска телевизия и оттам ме връхлетяха същите кадри, които съвсем не бяха екшън, а истинска, реална трагедия.

Нощната приказка, с която ме даряваше Агадир през отворения прозорец, и ужасът от телевизионния екран разпънаха на кръст душата ми, както се е случвало неведнъж в живота ми при разни обстоятелства. Гледах като хипнотизирана среднощните кошмарни репортажи, а там, зад гърба ми, беше прекрасният Агадир, който искаше да ме омае с приказните си светлини, подканяше ме да обърна очи към него, да го харесам, да го обикна. Агадир още не беше осъзнал колко ужасно нещо се е случило в Париж. Аз обаче постепенно осъзнавах.  

     Сега, когато знам подробности за парижките атентати, си мисля как в същия този ден, когато съм пътувала от Уарзазат към Агадир, някакви хора са преговаряли за последен път гибелните стъпки, които им е предстояло да направят вечерта. Когато съм се възхищавала на приказната гледка от стаята ми в агадирския хотел, някакви хора са опасвали около кръстовете си бомби. Когато в агадирския ресторант сме изживявали драма заради един променен час за вечеря, в Париж са избухвали взривове…

 Агадир е градът, в който не казах много неща. Не казах на един мой нов познат, че по някакъв начин е свързан с прозата, която пиша. Не казах на никого от колегите си, че в този град за миг съм се почувствала като в приказка от 1001 нощ.

Днес обаче поисках да разкажа всичко това.

Описах подробно различни моменти от онзи наш 13 ноември в Мароко, защото предпочитах да забавя края на деня, когато избухнаха взривовете в Париж.

Споделям подробното описание на нашия 13 ноември заради някои детайли в него. Детайли, които може да са ни нужни точно сега, когато знаем, че част от атентаторите са от марокански произход и това би могло да отприщи неоправдан негативизъм. Хората, с които се срещнахме през 9-дневното ни журналистическо пътуване из Мароко, по нищо не приличат на фанатиците, убиващи в името на една погрешна представа за божествена справедливост. Хората, които срещнахме в Мароко, бяха усмихнати, дружелюбни, сърдечни, често стеснителни.

През последните дни от време на време в мислите ми се появява Агадир. Като че ли ме пита дали го помня, дали още го харесвам, дали го обичам.

Истината е, че Агадир завинаги ще си остане за мен градът, в който научих за атентатите в Париж, но също толкова вярно е, че това е градът, в който най-силно усетих, че за кратко съм попаднала в ориенталска приказка.  В спомена ми за Агадир се наслагват и приятелските усмивки на екипа, който снимаше мароканския филм „Джамал Афини“, и сърдечните усмивки на хората, които ни махаха от автомобилите и мотоциклетите си, докато бяхме седнали на пикник край шосето, и искрените усмивки на персонала в хотел  „Роял Атлас“. Така Агадир става за мен градът, в който сякаш изживях наведнаж цялата човешка топлота, която бях открила в Мароко.

Ако почувствам, че гневът ми към извършилите атентатите в Париж започва да ме заслепява, ще си мисля за магията на Агадир. И ще съм сигурна, че обичта винаги ще взима връх в сърцето ми.

28.11.2015 г.

Дърво в саксия

За мене беше тъжно да открия,
         че вечни са природните закони:
         Дърво не се отглежда във саксия!

В саксия то не ще разпери клони,

не ще развее листи като грива

и в него птица няма да запее.

Дори старателно да го поливаш,

в саксията си то ще залинее.

Навярно майсторите на бонсая

в саксия ще отгледат и дъбрава...

Но искам ли наистина да зная

как с трик дървета да опитомявам?

30.09.2015 г.

Историята с охлюва Стоимен

Кратката история с този охлюв започна снощи, когато реших, въпреки умората си, да измия боровинките, които бяхме купили от пазара, и да ги сложа в буркани, вместо да ги пъхна в хладилника, както си бяха в плика. Имала съм предчувствие! Сред боровинките намерих нещо, което първо ми заприлича на кръгло камъче, а после видях, че е охлювче. Сложих го внимателно на умивалника в кухнята и то много бързо се раздвижи, излезе от черупчицата си. Изглеждаше ми черно и неугледно, но ме умили и реших да го снимам. А снимките отблизо ми показаха колко красив е всъщност охлювът Стоимен! Вижте колко шарена и лъскава е неговата къщичка, макар това да не си личеше от пръв поглед! 

Защо го нарекохме Стоимен? Защото снощи за известно време го оставих да се разхожда спокойно по ръба на умивалника - той първо запълзя към сифона, но после бавно се завъртя на 180 градуса и се върна към мен. Затова мъжът ми го нарече Стоимен - от "стои с мен"! 

Преди да си легна, го сложих в бурканче, а на сутринта го изнесохме в двора, сред листака, където му е мястото. Признавам, че за момент ми мина мисълта да си го отглеждаме вкъщи в бурканчето, но синът ми възнегодува, че там ще бъде като пленник... 

Такава е историята с охлюва Стоимен - кратка, но с хубава поука: че може нещо да ти се стори дребно и неугледно, но ако се вгледаш в него, ще откриеш изненадваща красота. Още една причина името Стоимен да му подхожда, защото съществата като това охлювче имат различни названия, но ги обединява едно - че е лесно да ги пренебрегнеш. 

Радвам се също, че снощи не ме домързя да се занимавам с тези боровинки, сред които се беше сгушил Стоимен, и не пъхнах плика с тях в хладилника, където охлювчето сигурно щеше да замръзне. Човек трябва да вярва на вътрешното си чувство!