Да
усетя духа на Мароко беше моя отдавнашна мечта. Понякога мечтите се сбъдват и
през месец ноември имах щастието да пътувам в продължение на 9 дни по
мароканските пътища. Това, което не бях предвидила, е, че голяма част от
времето, прекарано в Мароко, ще премине в пътуване. Почти винаги замръквахме в
различен град, а на сутринта продължавахме нататък. Само в Маракеш спахме 2
поредни нощи, а в Казабланка – в нощта при пристигането и после - преди
заминаването ни.
Когато
се върнахме в България, основното, което си спомнях, беше пътуването с
микробуса, кратките спирки по пътя, обедите и вечерите в ресторантите… Групата ни се състоеше от
шестима журналисти от различни медии. Не е тайна, че след всяко пътуване ни
остава не само споменът от видяното, а и от хората, с които сме били. Дали ще
ви учудя, ако кажа, че за краткото ни пребиваване в Мароко, успяхме да се
разделим на „групи по интереси“, въпреки желанието на местния ни водач Рашид да
сме винаги заедно всички.
Логичната
причина за разпадането на малката ни общност беше, че единият от колегите ни,
макар че е с български корени, е израснал в чужбина и не говори български. С
него можеше да се разговаря на английски или френски. По принцип, това
означаваше, че, за да не се чувства той некомфортно, през цялото време трябваше
да говорим на английски - езикът, който разбирахме всички. Но можете ли да си
представите, че петима българи ще говорят помежду си само на английски в
продължение на 9 дни? Е, не се случи така и колегата – човек с много добри
обноски и възпитание – отначало нерядко се чувстваше изолиран от общия ни
разговор, който явно не разбираше. Двамата най-млади колеги от групата ни обаче
проявиха съпричастност към него и започнаха всеотдайно да му превеждат всичко
на английски… Първоначално и първосигнално
ми стана неприятно, когато те тримата започнаха да странят от нас, но после
осъзнах, че това е напълно естествено. Определено не ми се говореше
непрекъснато на английски. Винаги съм изпитвала вътрешна съпротива срещу
налагането на този език като лингва франка по цял свят. С въпросния колега
лично аз предпочитах да говоря на френски. Една от журналистките в групата ни
пък разговаряше почти през цялото време на арабски с водача ни Рашид и с
шофьора на микробуса. Сега, когато мина известно време от връщането ни в София,
си давам сметка колко интересен лингвистичен експеримент беше общуването между
всички нас.
След
пътуването се сбогувахме приятелски и вероятно, ако случайно се срещнем някъде,
ще си казваме „здрасти!“ А може и да не се разпознаем и да се разминем, без да
се забележим взаимно. C’est la vie!
С
времето обаче сред рехавата мрежа на нашите взаимоотношения, все по-ярко
започват да се открояват късчетата спомени от всички посетени в Мароко места –
нашият улов от това пътуване. Сега остава само да изваждам тези спомени един по
един, да им се наслаждавам и да ги споделям…
Първата
разходка по крайбрежната улица на Казабланка вечерта при
пристигането ни. Тогава отидохме и до ресторанта, където са снимани кадри от
филма „Казабланка“. Самата аз на това място се почувствах като участничка във
филм. Същата вечер се отправихме и към джамията Хасан II - най-високата
в света – и я видяхме, осветена на фона на черното небе. На другата сутрин
разгледахме отвън същата джамия на дневна светлина и беше не по-малко красива…
Рабат,
с невероятно дългите трамваи – първото нещо, което ме удиви там! После - мавзолеят
на Мохамед V и строгите му пазачи в червени дрехи… разходката из
Медината (стария град), първите
закупени сувенири от местния пазар – оттам ми е малката камила, изработена от
истинска камилска кожа, която държа до компютъра си и я поглеждам, докато пиша…
оттам ми е и декоративният тажин – съдът, в който се готви едноименното мароканско
ястие с неповторим вкус… и красивата шарена чинийка - първоначално не исках да я
купя, защото ми приличаше на онези, които си донесохме с мъжа ми като спомен от
Андалусия тази пролет, но мароканският продавач, кой знае как, успя да ме убеди
с аргумента си: „Но, Мадам, Испания е Мароко!“ Може и да не бях напълно
съгласна с такава категоричност, но сега тази чинийка краси кухненската ни маса
в София… сигурно, защото съм влюбена и в Испания, и в Мароко…
Сега
осъзнавам колко много всъщност са мароканските ми спомени, дори от градове, в
които сме били съвсем за кратко – Мекнес, Фес… В Маракеш останахме близо 2 дни
и спомените са повече…
И
още марокански спомени – от прекрасния град Агадир, за който вече писах, но ще
пиша пак, от Есауира, където се изгубих на крайбрежния пазар и страшно се ядосах
на местния ни водач Рашид, защото не беше забелязал, че ме няма в шестчленната
ни група, но пък ме трогнаха продавачите наоколо, които искрено съчувстваха на
сполетялата ме беда, загрижено ме успокояваха и ме съветваха накъде е най-добре
да вървя… Предпочетох да остана там, където си бях, и след време видях Рашид да
идва към мен…
За
много неща имам да разказвам след 9-дневното ни пътуване до Мароко. Както се
казва: Ако е рекъл Господ! Иншаллах!
Няма коментари:
Публикуване на коментар